Saturday, January 20, 2007

FLOWER WITH ROOTS IN THE HEART OF THE EARTH short story by Bogomil Kosstov AVRAMOV-HEMY

(C) 1988 - Bogomil Kostoff Avramov-Hemy, Author,

© 2005 – Adam Bogomilv Avramov-Hemy, Translation

Flower with Roots in the Heart of Earth

by

Bogomil Avramov


Every evening, returning from my workplace, I had stayed at the cable car station, with a head that is about to explode by the mental strain. Something in my brain was wailing, singing and droning, but through the long workday I didn’t have the time to go to the doctor. “What for”, I said to myself, “if it’s bad, it’s going to be really bad. If it’s for good, it will pass away”. But, my head was singing its own song and this song could not be killed even by the deafening sound of the oversized city, where I had unwillingly landed.

Often, the cable car was late. Amidst the night cold of the semi-lighted station, I was tapping with feet and, because there was nothing else to do, looking at the buildings around me. Contemporary, dark and modern, they were futilely trying to smile at somebody with their reflective windows and colors.

One evening I found out that in the corner, next to the station was standing, happily spared, a little two-story house with peeling walls and with a small courtyard full of box-shrubs.

Every evening now I looked at the spared house.

My wish to cross the small yard, to walk up the seven stone stairs and knock on the door, had grown bigger and bigger. Because every evening, up there, on the second floor, a window was shining with reflections from television channels.

In the end of a sad winter day, the car was delayed.

Unexpected snow had fallen. Kids were throwing snowballs at each other, and I was sitting on the station thoughtfully as the strain of the workday was echoing in my head. Where alien conceptions were trying to overcome my own. When the cold froze my soul, and airplanes started a combat in my head, I turned my back to the coming cable car. I crossed the frozen, snow-covered box-shrub garden. And climbed the iced stairs of the house. Up there, on the second floor, the window still was mysteriously flickering.

I pushed the button of the doorbell. Far, like amidst a deep cave, a bell rang. Nobody appeared. I rang for a second, and for a third time. Nobody answered. I carefully pushed the door and it suddenly opened like an unsatiable mouth and absorbed me.

I found in the corridor, under a light bulb sleeping in a lampshade of glass flowers, a drift of fresh snow. My footsteps echoed in this uninhabited stomach. A spiral staircase took me upstairs. I love spiral staircases. I’m spiral staircase-mad. I have decided that, when I solve the problem of all mine and foreign conceptions, I will start building villas. With two bare hands and a place given as a gift from the state, with bricks and tiles from old construction sites, with broken window-frames from houses unneeded by anyone, I believe that I will succeed. I can easily construct. And even easier demolish.


The stairs appeared endless to me. The sound of the television became louder though, and that gave me hope. This house can’t be this dark if a TV is singing in it.

The staircase took me to an enormous living room, amidst which I found a snow-white bed. On it lay a woman so familiar, I greeted her. She nodded. Where had I met her? In this illusory world nobody can be sure. Do they know somebody - or do they not.

The woman was neither young nor old. About my age. Neither sick nor healthy. She wasn’t ugly. She wasn’t beautiful, either. She wasn’t shocked by my abrupt entering. Not even surprised. She appeared to me delighted. But, I can’t be sure. Not until now I presume that she had more than one visitor. Actually, it doesn’t matter.

The woman nodded again. I came closer, even more timid and nervous, and I sat in the corner of the bed, wondering what is happening, being sorry for the cable car I missed, cursing my love for old houses without reflective windows, where light from high windows is flickering over old box-shrubs.

The woman raised her hand and stroked me.

I have never felt such a weight on myself. Except maybe once, when, near the sea, I had put on a deep sea diver’s ballast belt. From this stroking all headaches suddenly flew away. The buzzing and droning stopped. My thoughts about the contradictory conceptions evaporated. But, fear haunted my heart. “Damn it”, I said to myself, “after all we’re living in the 21th century”. I felt that, under the sheets, the body of the woman was breathing. That calmed me down. I looked at the TV screen that had filled a distant corner. What do you think I found? Under the sounds of cold jazz, my whole past life was playing in slow motion. All my insignificant future. I shivered, scared, and the woman calmed me down with her lead palms, quietly laughing. Yes, the woman was cheerfully laughing, tapping me with a cold lead palm.

“Oh my god, my god”, I said to myself, gasping. I’ve been so naïve, I’m so naïve even today. As poor as I’ve been, I’m even poorer now. How have I walked past with the good and the merited, to strengthen the positions of all kinds of creative conceptions which just waste tons of paper. And the life, this wasted life of mine, was flowing like a river there, on the flat screen of the color television set, but it didn’t shine with the colors of a rainbow, but with the monotony of the uniformity. Sometimes evanescent sparks flashed, but it was so sudden, unexpected and fragile, the woman just shrugged with sympathy. All the time was heard the sound of wonderful cold contemporary jazz. The woman and me tapped out feet with the rhythm.

Then something cracked. The music stopped. A thoughtful man appeared on the screen, tapping his feet in the emptiness of the winter night. A man with snow-white long hair. I ran to the mirror to convince myself about the truth of what I saw. The woman’s hand attracted me again, only to feel it even heavier, but not that cold. I stared at the TV screen as an announcer with a serious face appeared on it.

The announcer started talking about the fate of the world, concerned about the fate of the people, but in his story I didn’t see neither my own fate nor the fate of the woman nailed to the bed, forced to watch TV all the time, day and night.

“Turn on the lights!” the woman suddenly asked me, “Turn on the lights…”

Her voice sounded crystal-clear, and overcame the flow of actual information. The voice was surprisingly melodic, and powerful. I immediately obeyed. I started walking at the door, ready to run from the fear. I flipped the switch. Behind me something rustled and I turned around. I froze with surprise, wonder and envy.

From the heart of the woman, slowly and gracefully grew a mighty flower. Unknown and unseen. Incredible and absurd. Slowly opening its leaves, and slowly uncovering a scarlet blossom. And quickly growing roots to the floor.

The roots shattered the floor and went down, down, down, to the heart of Earth maybe, to reach it and embrace it.

The flower grew large leaves. Opened its blossom. Released its mindlessly wondrous aroma. Mightily set off to the ceiling. Smashed it, spreading pieces of plaster. Then disappeared in the sky. The room suddenly became cold, and the TV went black.

The woman kept smiling guiltily, struck by sudden pain. I kissed her on the head. It was cold, and blood erupted from her mouth.

“Go away!” the woman whispered, her mouth spraying blood, “Go away!… Go away!… Go to your conceptions…”

I stood benumbed, wondering how to get out of here, when the TV turned back on. On the screen, under the sounds of cold academic jazz, ran other people’s fates, but who cares about other people’s fate?

I ran down the stairs, they were spiraling endlessly, to the heart of Earth, where we have all came from. I quickly passed through the corridor, frightened that one of the flower’s roots would pierce the ceiling to stab me. The door was widely open. I shut it with all my strength. I didn’t turn back. My face still felt the strange weight of the unknown lady’s hand. A weight that even today I feel whenever I hear words about conceptions and anti-conceptions.


On the bus stop I sighed with relief. People were lined up by two. Nobody turned back, why would they disrupt the nice order? Only I was restlessly fidgeting, only when they scolded me I calmed down. I put my hand into my pocket and found out that I haven’t got a ticket. I asked the woman standing next to me for one. I put some money into her hand. I felt the lead weight of that woman’s hand again. My eyes met hers. It was the woman from the old house. Mysteriously smiling. Understanding everything and everyone. With a heavy string-bag in one hand, and a portable TV in the other.

I accepted the ticket. I paid, and the touch of her hand suddenly felt tender, warm and inviting, like her in all her beauty. When the cable car came, I helped her get on. I glanced at the screen of the portable TV in her hands. Even covered with winter frost, it silently and invisibly worked. I looked at the old house I just had left. The window was full of darkness.


I often pass by that house. Spring and autumn, strange flowers grow and dry on its roof. The apartment blocks around it are surrounding it, even more and more ominously. Some day, it will also be destroyed. Everything could be built on the site. But, will this fateful flower grow?

I pass by the old house sitting in the cable car, holding the seat in front of me, as like an unexpected blow of wind could take me back there. To walk up those endless spiral stairs again, to the heart of Earth and back. And always, oh, always pain strikes into my heart and my head starts ringing, buzzing and droning. Then, I say to myself with a sadness few could understand, that this is probably a root of that scarlet flower that connected earth, home and sky with roots, stem and blossom.

29.05.2005 г.

MIDNIGHT AROMAS short story by Bogomil Kosstov AVRAMOV-HEMY

СРЕДНОЩНИ АРОМАТИ

To Dako DAKISH




МЪЖЪТ СЕ РАЗБУДИ СРЕДНОЩ.

Той установи, че мирисът на евтини цигари без филтър; такива все още се продаваха в това забутано предпланинско кътче на планетата наричана Земя; от които бе изпушил стотици хиляди къса за през своя малък, къс, скапан напрегнат живот, сякаш взел, та се изпарил. Вместо това, в малката стая три на четири превърната в работен кабинет, спалня и още какво ли не, витаеше мирис на прясно препечен хляб. Това развесели мъжа.

ЕКОЛОГИЧНА ЗИМА,

каза си мъжът полугласно, хай да се невиди. Посегна да включи осветлението, но остана в мрак. Токът втори месец бе прекъснат. Компанията не търпеше вечни длъжници.

До болка екологично, повтори човекът, тихичко на глас. Хай да се не види, мокор!

Надигна се от дивана, превърнат временно в легло, и останал така за години. Препъна се в шнура на телефона. Повтори и потрети своето “Хай . . .”

Опипом намести слушалката до ухо. После я захвърли на леглото. Слушалката бе няма като космос повече от десет години време.

Опипом достигна завесите. Внимателно ги отмести, без да вдига шум. В стаята нахлу крассотата на безмълвната зимна крайбрежна нощ.


СПОМНИ СИ 1953..

Морето бе замръзнало по целия бряг пред Белоград, чак до устието на Реката и Галатея. За по-кратко, някакъв скитнек – циганин бе тръгнал напреки през залива, в посока на недалечния фар. За да не стигне до никъде.

Пролетес траловете на риболовните таки бяха извадили тялото на бедния наив на светло. Почернял, полуизяден от рибите, все още с вързоп съчки на гръба. Пък в тях - стар немски шмайзер – много добре гресиран.

През онези страшни години, за които никой не иска да си припомня, а в дискотеките за тях няма как да стане дума, също често нямаше електрически ток. Понякога часове. Друг път дни, полудни и денонощия, но всички някак си вярваха, че всичко това е за добро, че е за нещо значително повече значимо от техния жалък, незначителен живот. И, си казваха – но, какво значение . . .

По-късно, години по-късно, щеше да открие тези кратки думи в писанията на добре познат писател, за да не престане да се чуди върху същността на писателския занаят.



СТАЯТА ЛЕДЕНЕЕШЕ.

В този крайбрежен полусредиземноморски град, зимата обикновено ппреминаваше бързо, а жителите бяха дотолкова приобщени към електрическото отопление, както някога техните деди към мангалите с дървени въглища.

Прескачайки купища книги и ръкописи, под призрачната неземна осветеност на зимното среднощие, Мъжът приседна пред скованата пред единствения заскрежен прозорец маса. Негова Съдба и Орис от години. Откри причината за своето внезапно болезнено разбуждане. Чашата, със зацапана от бои вода, шумно се бе пукнала. Водата бе протекла по масата, за да пропие единствена недоизядена филия препечен хляб.


КАКТО ПО ВРЕМЕ НА ВОЙНАТА, ТАКА И ДНЕС,

Човекът се хранеше най-вече с черен хляб. Наистина, в последно време бе излязла мода на какви ли не видове луксозен и нелуксозен хляб, но Човекът считаше, че това не е нищо друго, освен поредно въведение към една Нова Открита Война. Която би могла всеки момент да започне. Война, която народът очакваше вече толкова много дълги тягостни години, та всичко това да свърши веднъж завинаги. Ако не със всички, то поне с една част от тези тихи мъченици на всичко онова, която учените без стеснение наричаха "Прогрес". Война, която продължаваше да се води нелегално повече от половин век, хей така, без да пукне пушка, без да екне топ. И въпреки това, Война цинична, осезаема и безпощадна.


МЪЖЪТ

помириса напоената с вода и разтворени бои филия студен препечен хляб. Ароматът на пшеница превъзмогваше мирисът на химия. Природата, каза си, ах, Природата ще даде на всички да се разберат. Отхапа, па се замисли. Стигна ли до подгизналата част, каза си, стигна ли до нея, спирам. Ще изхвърля замърсеното в коша. И, остана с отворена уста, пронизван от тъжна мъчителна мисъл. Ами детето, каза си, ами Синът Ми!?!

В ТАЗИ ЛЮТА ЗИМА,

През която токът, водата, телефонът и какво ли не, не само бяха поскъпнали главоломно, ами никакви ги нямаше; през която пътищата бяха приказно затрупани и безмълвни, по улиците бродеха какви ли не банди, а неговите акварели стояха непродадени, в съседната стая, недалеч от тютюневите експлозии на иначе така талантливия баща, сгушено при своята майка спеше Детето. Бе имало късмет да се яви на белия свят преди броени дни. Там, при топлата гръд на своята майка, лежеше поредния продължител на рода.

Детето спеше, а Майката се правеше, че спи. Не харесваше, когато Мъжът оставаше насаме със своите хартии и бои.

Мъжът отмести ледената хапка от уста, свил душа, сърце и тяло под похлупака на всички онези безполезни книги, които бе трупал та претрупал през целия свой никакъв живот тук, в този затънтен град, на брега на едно занемарено море което дори не можеше да замръзне както трябва, в този едва построен саморазрушаващ се дом. Опита да си припомни нещо подобно вписано в техните прашни страници, но не успя.

Реши да запали единствената половинка свещ, оцеляла неизвестно как, кипреща се в старомоден свещник.

Драсна кибрит. Подържа запалената клечка над свеща, докато огънят го парна. И, се отказа. Каза си, ами ако се наложи да изкъпем бебето зарана, а токът все още никакъв го няма, ами ако . . .


В СТАЯТА,

бе станало нетърпимо студено.

Ухаеше на подгизнал хляб.

Ухаеше на загасена свещ.

Всъщност ухае на класическа мизерия, реши за себе си Човекът. Добре ухае, няма как.

Знаеше, че ако се сгуши при Детето и неговата Майка, би открил зърно съхранена топлина. Но, защо да дели това зърно топлина на три вместо на две?

Реши и пристъпи.

Отвори плахо вратата. Дочу шепот.

- Добре ли си?

- Отлично

- Попикан, но затоплен . . . Ела!

Наведе се в тъмното. Целуна жената на слуки, но малкият бе така нищожен по рамре, така дебело повит, че не можа да го докосне. Оттегли се обратно. Изправи се пред прозорците. И, като нямаше кого – призова Бог и недалечната Света Петка Православна и Задморска.

НАВЪН БУРЯТА БЕСНЕЕШЕ.

Спусна завесите за да спести топлина, макар да знаеше, че е безнадеждно. Похлупи парчето баят хляб с хартия. Завърна се в дивана приспособен за легло. Зави се с огромен кожух, притихна.

Разсмя се.

Над себе си.

Над поприще и съдба.

Над всичко онова, което бе останало от онзи Древен Белоград, който Мъжът все още къташе в сърцето си.

Над покорството на света, решил да подреди нещата чрез недоимък, некадърност, и разврат. Разбира се, каза си, именно поради разврат няма нито ток, нито газ, нито вода, спокойствие дори. Не, не, не поради лошото време. Поради този специално управляван разврат от шепа хитреци, за които няма ни Бог, ни Цар, ни Закон. Някой бе казал, припомни си, че прогресът се изявява на границата между закона и морала. Само че, едно от двете все пак доминира. Кое?

Притихна. Поиска да умре но установи, че е невъзможно.


РАЗБУДИ СЕ КЪМ ОБЕД.

Слънцето се опитваше да грее. Телевизорът работеше, значи имаше ток. В някаква далечна недостижима зала, политици се правеха, че воюват за мир . В съседната стая детето плачеше, и изведнъж замлъкна. Анна имаше мляко за двама. Ха! При този глад!

МЪЖЪТ МЪЧИТЕЛНО СЕ НАДИГНА.

Седна разрошен пред работната маса.

Обърна гръб на телевизора. Грабна прогизналия комат препечен хляб в ръка. Натопи го в боите. И, изрисува онзи циганин запътил се всред ледената стихия през заледеното море към нос Галата, с вързоп съчки на рамо. Реши, че ромите именно така са се превърнали в цигани, този исконен род на Балканите. Поради недостижими социални и расови възможности, и удобства.

Развеселен, се погледна в огледалото.

Да, да, да, каза си мъжът, но си се превръщам в паупер. Но, какво, за Бога от това?

И реши, че няма как циганин с вързоп на рамо да се загуби. Все пак, морето е за всеки.

BOAT FOR A DROWNER short story by Bogomil Kosstov AVRAMOV-HEMY

ЛОДКА ЗА УДАВНИК

To Аdam




ПРЕЗ ПРОЛЕТТА, ЛЯТОТО И ЕСЕНТА,

това пригодно за строеж на лодки време, разтварях вратите на гаража нашироко. Пред мен се простираше забравен, незастроен къс междублокова земя. Недалеч сияеше морето. Хукваха ветрове. Витаеха хали. Миришеше на водорасли, на пристанище и благодат.

Зако често преминаваше от тук. Спираше пред зейналите порти. Вперваше поглед в бъдещата яхта. Момчето бе крехко, като порцелан. Кожата на лицето му – прозрачна. Върху бузите му бяха изписани две едва забележими светли петна. Махвах весело с ръка. Изваждах буркан смокиново сладко. Отново се превръщах в дете.

Недалеч, зад тесни, дълбоки, решетъчни старовремски прозорци, в паянтова старовремска къща оставена на доизживяване, сгушена сред високи сгради с непрогледни стъкла, заедно с баба и дядо, отрастваше Зако.

Всичко това, се повтаряше всяка заран, освен зиме, когато мястото “ничия земя” се превръщаше в непроходима локва кал, а поредна епидемия грип косеше Белоград.


МИНАЛАТА ЗИМА,

се стопи неусетно. Пролетта подгони облаци в небето. Вятърът отново бе вкусен и солен. Ухаеше на пушек, ухаеше на параход. Буркан със смокиново сладко блестеше върху дървената полица недокоснат. Никой не се появи. Дните преминаваха един подир друг в сивота.

Една мъглива лятна утрин, всред пластовете мъгла и пристанищни пушеци, се появи натоварен с покъщнина камион. Скокнах навън. Шофьорът премигна с фарове, помаха приятелски ръка, и внимателно заобиколи крехкият корпус на моята яхта. И, сякаш изчезна.

Прекарвах до късна нощ, край тялото на бъдещата океанска яхта. Звукът на циркуляр събираше махленските хлапаци. Тишината ги прогонваше. Търсех всред тях да открия моят приятел Зако, но той отсъстваше.


ОНАЗИ ПРИВЕЧЕР,

в светлината на високата електрическа крушка, се появи немлад човек. Притежаваше дълги сребристи коси сресани в плитка, и къса брада която някога би могла да бъде рижа. Носеше онези безплатни полууниформени дрехи на моряк от търговския флот, които, истинските хора на морето отбягват.

- Наздраве! – каза човекът, и аз му подадох бутилка бира. – Зàко е оставил нещо за вас . . .

Умело отвори ламаринената запушалка с една отверка, а питието плисна и ни обля. Пяната порази измачкания лист, който мъжът носеше със себе си. Върху хартиения блоков лист, бе изобразена старинна фрегата. На капитанската кърма, между две мортири, под високо тропическо слънце, момче държеше за ръка снежен човек. За пръв път виждах снежен човек върху борд на кораб.

- Замина, - пророни задъхан човекът, и аз не знаех, дали това е от погълнатото питие или от друго, - замина, както се случва често . . .

- Как тъй замина?

Спомних си товарния автомобил с кошони багаж.

- Заедно с цялото семейство . . . Намерили на Зàко нов баща . . .

- Туй то!

Духна вятър. Отвя хартията.

Хукнах подир хартиения лист, но мракът бе като от клей, а светлината изкуствена и слаба. Когато се завърнах, мъжът бе изчезнал, а бутилката бира стоеше преполовена върху борда на недоизмайсторената лодка.

Загасих светлините. Дълго стоях пред вратите на корабостроителницата – гараж, взирайки се в нощта в посока на старата къща, дано открия повик за живот. Но, къщата бе няма, и аз не си позволих да взема фенер, за да я огледам. Струваше ми се, че отнесения от вятъра хартиен блоков лист, другаде няма къде да отиде.


ПОДИР ВРЕМЕ ДОЙДОХА БУЛДОЗЕРИ.

Пребориха се със старата къща за минути. Изравниха хубаво земята. Дойдоха служители с оранжеви престилки. Пометоха и разкопаха. Посадиха цветя. Разпръснаха райграс. Роди се трева. Н,о в сърцето ми заседна строшена мачта.


ВСЕ ТАКА,

се суетях около моят бъдещ кораб. Все така привечер, се събираха хлапаци, прекрачили велосипеди или дъски за скейт върху асфалт, Погледите им бяха насмешливи и изпълнени с презрение, към това което върша. Подмятанията им – цинични и нечестни. Разбрах, че в епохата на картонените кули, дори кораб като моя, следва да бъде произведен фабрично.

Недълго умувах.

Обявих лодката за продан.

РАЗГЕЛЕ,

намери се запален купувач. Вече имал капитанско право. Щял да премине по същия маршрут. Визите били ударени върху паспорта му със щемпел. Добра работа съм свършил. На световно ниво, от балканска гледна точка. Имал близък мераклия за подобно корито. Щял да ме препоръча.

Дойде камион, за да отнесе полуготовият презокеански кораб. Шофьорът ми се видя познат.

- Туй то, - подаде глава през полуотворената врата на кабината, и спусна крак да слезе. – Веднъж багаж на разведени – втори път лодка за удавник.

Гръмко се разсмя. Младо недодялано мемче, тръгнало света да покорява с камион. Имаше сипаничаво лице, редки зъби и огледални очила. Дълга цигара сипеше пепел върху волана.

Не посегнах, и не го ударих през лице. Биха ме обявили за какъв ли не. Усетих се несмел, а значи неморяк.

Когато колата отмина, върнах се в опустялата моя джебна корабостроителница. И, разбих с топор онова, което бе останало от строежа. Тогава, из някакъв прашен ъгъл литна онази рисунка, гдето търсих предълги часове през ветровитата нощ. Върху борда на старинен платноход, между две димящи мортири, под високо тропическо слънце, Зàко държеше за ръка Снежен Човек с адмиралска шапка на глава.


ВЗЕХ РИСУНКАТА В РЪКА.

Излязох на високия бряг, над самото море. Открих, че пътят до брега на морето е съвършен и чист. Ако да бях построил моята яхта, лесно бих я спуснал на вода. Но, кого бих взел в нея? Не харесвам самотните мореплаватели. Нещо нередовно съществува в тях.

Приседнах на коляно.

Сгънах рисунъчния лист, като кораб.

Слязох до самият бряг.

Морето бе вълшебно и тихо.

Пуснах корабът, а морето го притегли и отнесе.

Тогава, от високото на моят бряг, се разнесоха дюдюкащите викове на момчурляците със скейтове и велосипеди. Така, и не разбрах, какво искат.

Всъщност – какво значение . . .

Monday, January 15, 2007




(C) 1999 - Bogomil Kosstoff AVRAMOV - HEMY

ПТИЦА КОЯТО ЛЕТИ С ОПАШКАТА НАПРЕД

разказ

от

Богомил Костов АВРАМОВ - ХЕМИ


ПОПАДНА ЛИ В СТОЛИЦАТА по служба, а това се случва от дъжд на вятър, винаги намирам повод да прекося малката борова горичка, през която трамваите с пъшкане и подзвъняване се разминават. Някъде, към средата на криволичещия железен път, стои смешен старомоден кантон. Необичайно самотен, всред запътилите се да погълнат и последните живи дървеса в сърцето на града, високи многоетажни жилищни блокове. Странен, самотен, необитаем, романтичен. Забравил своето време. Завинаги запрял, на времето в средата. И поради това, напълно недостъпен. Но, какво е романтика, освен предчувствие за спомен ? И, не е ли романтиката преход през Времето на Времената ?

О, това не знае никой. . .

Не знае никой . . .

Не, не знае никой . . .

НЯКОГА, трамваят с мъка се добираше до тук. Самотна мотриса боядисана в сигнално червено. Пътниците слизаха някак лениво, весело и елегантно, всред облаци ухания от черния пазар. Надвили масрафа си пътници, от палубата на презокеански пасажерски кораб, внезапно акостирал всред една едва пръкнала гора. За да се прехвърлят в друг, значително по-мощен вагон. Който, с искрене на спирачки свистеше по стръмнината. Гърмеше и, изведнъж изникваше зад широкия релсов завой, раздирал зелената горска завеса на две неравни половини. Спираше за миг. Поемаше тълпата столични безгрижници. За да ги отнесе нагоре, нагоре, нагоре, до само било на хълма, пред крайградските механи и, богаташки вили. Където, отново лумваше животът на света.

ТОВА БЕ МОЕ ЛИЧНО ПЪТЕШЕСТВИЕ. Таен молебен пред спомени от детството. Когато стъклата на кантона ехтяха под ударите на камъни и сопи, а кантонерът уж разярен - иначе съвсем развеселен, изскокваше подпийнал, размахвайки ръце и изричайки проклятия, всред тишината на крайградската гора. Докато от светналата малка къща, долиташе кикотът на неговите дъщери.

И желанието, да надникна в полуизоставената къща, за да срещна кантонера - кой знае от кога в гроба, бе желание непреодолимо. Но, дървените капаци на прозорците стояха сякаш вовек приковани. На вратата висеше огромен древен катинар. Самотата витаеше наоколо, сякаш вещица възседнала бързонога метла. Само привечер, зад закованиите капаци на прозорците, се процеждаше неудържима светлина, сподирена от музика на раздрънкано пиано. Това правеше да вярвам, че все някога нещо ще се случи. За да надникна в това остатъчно убежище на всякакви ранни спомени.Но, трамваят бясно трополеше през столичната негостоприемна нощ. Никой не го бе грижа, че на последната седалка в последния среднощен вагон, трепти премалял от спомени и тъга, човек на средна възраст, стиснал картонено куфарче в ръце. И, така се случи веднъж, че се наложи да прекарам цяла една безсънна нощ, под тази крайпътна стряха на наивност и мечти.

Ето, как стана всичко туй.

ОТНОВО БЯХ ПОПАДНАЛ В СТОЛИЦАТА, по служебен ред. Ала работата се затягаше. Главните специалисти свързани с проблема, отсъстваха залутани по свои и държавни работи зад граница. Ето защо, заседанието предназначено да проведе първия задължителен мозъчен щурм на Балканите, ежедневно се отлагаше. Явяваше се единствено председателят. Престарял академик с пенсне и плоска бутилка вишнева ракия в джеб, секретарката с куп видеокасети в ръце и, моя милост, задължително привлеченото лице-професионален лаик, за което се предполагаше, че ще поднесе венецът на решението на обсъждания сбор от пролеми.

То се знае, веднага закъсах за квартира. Хотелите бяха претъпкани и, смъртоносно скъпи. Квартирите отдавна отдадени под наем. Роднините негостоприемни. Но пък, студенцията както винаги се оказа на место. В студентската менза, единствена столова за нехранимайковци от моя калибър, от дума на дума, получих тежък бронзов ключ за катинара, заключил стария полуобитаем кантон там, край трамвайната линия, прекосяваща малката борова горичка в сърцето на многоликия, шумен, понякога весел, винаги угрижен град.

- Оборотна квартира, - поясни без притеснение полупознатото момче от Белоград, - от време на време изкарвам някой лев. . . Като си тръгваш маестро, - подчерта, а аз пипнах своята дълга брада, - остави ключа под варела с нафта ... Чао ! ...

- Абе, чао ! - промънках кисело в ответ.

Дори не вдигнах глава от вкусното меню. Отбелязвайки за себе си, че менюто е вкусно, но както винаги безобразно и бедно. Прибрах две излишни земелки в джеб. Поех през улици и през площади, размахвайки черно картонено командировъчно куфарче в ръце. И, навярно за пръв път, бях едва ли не щастлив.

БЕ ПАДНАЛ хубав дълбок сняг. Студът скимтеше в ушите ми. Навлязох безстрашно в заскрежената гора. Птица скокна - посипа ме сняг. Закъснял петел пропя и, замлъкна. Куче лавна и, се шмугна в нозете ми. Трамвай просъска покрай мен с пълна скорост, а по прозорците тъмнееха лица на пътници, загледани в припадащия здрач. Трябваше да карам пеш. На онази станция, отдавна не спират никакви превозни средства. Безгрижието е жестоко изкоренено, а стрелката завинаги ръждясала. Но, Домът все още съществува.

НЕУСЕТНО ДОСТИГНАХ забравената къща. Пред очите ми, все още грееше засмяното и загадъчно лице на студента, игривите пламъчета в неспокойните сини очи. Старовремския катинар проплака, сякаш отключван за пръв път. Вратата проскърца, като отваряна никога. Стъпките ми прокънтяха по каменен под.

ПОПАДНАХ в предверие изпълнено с аромат на алкохол и, пури. Значи, с алчност за живот. Аромат на необяснимо същестувание, някъде наблизо всред тъмата, ме порази и изплаши. Препънах се в изоставени вещи. Добрах се до електрически ключ. Подсвирнах с уста. Не отговори никой. Трамвай изтрополи навън. Къщата трепна като човек и, отново замря.

ВНИМАТЕЛНО ОПИТАХ ЗАКЛЮЧЕНИТЕ, сякаш залостени отвътре врати. Една врата се оказа незаключена. Хубаво чисто легло. Бумтяща тенекиена печка. Огромна чертожна маса. Отворено разнебитено пиано. Докоснах неговите клавиши и, то се отзова. Под прозорците профуча трамвай. Къщата трепна, като по навик. Загасих осветлението. Мушнах се под завивките. Положих ръце под глава. Не преставах да чувствам, че не съм сам, че съм в близост на човек излъчващ неописуема тъга, но и някаква насмешлива радост. Градът бе колкото мой, толкова чужд. Завих се през глава и, задрямах. В сънят ми побягнаха спомени от детството. От студентските години. О, времена, за всекиго проклети, за всекиго свещенни.

НЯКЪДЕ ПРЕДИ ПОЛУНОЩ, едно топло гъвкаво тяло се шмугна под протестите ми на закостенял стандартен глава на семейство. Пламна безумно. Излъчи несметна топлина. Разля се върху ми. И, без да ме пита, ме приобщи с безумна страст. Дори ми се стори, че стаята се озари от някаква странна розова светлина, но това трябва да е било отблясък от преминаващи трамваи.

Тялото на жената бе толкова женствено, ароматът му така очарователен, че ми идваше да закрещя от рабост и от мъка. Креснах със все сила, а стонът ми бе изпълнен с обич. Още през лятото щях да сторя тъй, че студентът доверил ми ключ от тази забележителна квартира, да попадне на особено печелившо работно место. На студентите следва да се помага - не ли ?

През всичкото това време, на предновогодишна мисъл и немисъл, тялото ми пиеше готовански неизвестно за кого предназначена любов. Любов, каквато никога не подозирах че би могла да съществува. Това правеше, да не чувам трясъка на среднощни трамваи, крясъците на побъркани от стръв петли, лаят на десетки отчаяни бездомни псета, виковете на пияници приели гората наместо дом. Да забравя, че и аз всъщност нямам никакъв дом. Това, което всички ние обитаваме от немай - къде, едва ли би могло да се нарича дом. Накрая, капнал от усърдие и умора, замрях за миг и, заспах.

РАЗБУДИ МЕ, нестройна песен на жена.

Жената бе разтворила прозорци. Бе отмахнала завеси. И, от прозорците навлизаше ранната сприя на първия мек зимен ден на двехилядната година. Можеби най-красивия истински ден, в моят малък, кротък, безобиден, докрай нещастен, подчинен на обстоятелства и лаконичен поради самота, живот на скапан провинциалист. Призован, да даде решаващото мнение на Лаик, в системата на научно обмислен мозъчен щурм. Предназначен да обнови нечии виждания за пръкването на света по тези злачни до смърт места. Можеби проблемът с потопа, или нещо още по - така. Разбира се, аз не трябваше да подозирам нищо. За да имам възможност да изригна в предварително установен момент, моят вердикт на неинформиран наивник и безкраен глупак. Подбран от кафене-тераса "Куцото Куче" в Белоград призори, само защото се е оказал най - световен дърдорко по брега на морето от Бяла до Дуранкулак. Без дори да е пиян, както се полага.

Да бъде - или да не бъде.

Да не бъде - или да бъде . . .

Е, щом някой някъде вече го е казал, що да не повторя на Балканите и, аз?

ЖЕНАТА ПЕЕШЕ И ТАНЦУВАШЕ ПОЛУГОЛА. Тънка, прозрачна, огромна за нейния ръст нощница летеше около нея в ритъма на непозната никому песен. От това, жената изглеждаше птица. Но птица, която лети с опашката напред.

Непознатата жена пееше своя песен и, танцуваше свой собствен танц. А, това навярно бе и моя песен, и мой последен танц. Каквито никой никъде няма да повтори. Нито за нея, нито за мен. Защото, подобни песни и подобни танци, се раждат и умират заедно с хората.

ЖЕНАТА танцуваше под искрящия зимен студ, размахвайки дълъг-предълъг карминен шарф около себе си. Потропваше ритмично с нозе. Почукваше по клавишите на пианото безсмислените тонове на неродена песен. С такава нежна и изискана тиха радост, каквато не е възможно да бъде поместена в никакъв ритмичен такт. Защото, би престанала да бъде радост. Тичаше с боси малки нозе по лъснатия до бяло проскърцващ дървен под, а той проплакваше от удоволствие и радост.

ЖЕНАТА ОТДАВНА НЕ БЕ МЛАДА. Средата на годините личеше не толкова върху лицето й, колкото върху едрата изпосталяла гръд. Някога прекрасно щръкнала и, уханно млада. Някога свежорозова и, остроплътна. Някога дотам невежа, че потрепваща при поглед. Проплакваща от насила изцедена сладка болка. А сега, опитна от какъв ли не живот. Люшкаща се насам - натам, като мъртва морска вълна около стройно и прибрано тяло. Все още гъвкаво. Все още ароматно. Все още баналнорозово и по младежки чисто, вече обсипано с начало на измамни бръчки. Предчувстващо най-чувствено мъжа. Подлудяващо и подчиняващо всеки непознат. Проблясващо с искрящи всред ноща напомадени, огромни, като циферблат на градски часовник зърна. Все още наподобаващо птица. Но, птица морна от живот. Птица, която лениво лети с опашката напред, в посока към безумно твърдата земя. Където да падне, за да умре.

И, сякаш отново бе лято.

А, после отново бе есен.

И, сякаш се вдигаха и кръжаха без умора безброй пухести глухарчета, които все пак успяват, и, разнасят свое семе по обширния залутан свят.

ЖЕНАТА сякаш плаваше ли, плаваше всред яркосиния блестящ като хоризонт на море предновогодишен зимен ден. Това ме изпълваше със желание, да скокна и подема нейния странен, невиждан, безподобен танц. Да разпея нейната безумна песен. След това, да хукна по света със сак за пеперуди в ръце. Така, както някога гонех своите мечти по брега на морето. Сак, останал завинаги празен.

Жената ме усети буден. Погледите ни се срещнаха. Дали разбра, че съм обикновен пристанищен пройдоха, това не зная. Захвърли с ярост шарфът върху мен. Отстъпи лудо танцуваща назад. Облегна се на пианото и, то проплака под тежеста й. Блъсна вратата. Прекоси коридорът прескачайки натрупания никому ненужен прашен багаж. Зад отсрещната врата, едно резе гневно хлопна.

Тогава, се разнесе плач на дете.

СЪРЦЕТО МИ СЕ ОТПУСНА ИЗВЕДНЪЖ.

Значи, това не бе сън. Не бе смъртта. Нито дори любовта, а нещо съвсем различно, породено от тези две съдбовни човешки тайнства. Породено от особения ритъм на нашия труден от недоимък, съвременен ден на грижи и неволи. Както никога до днес съвършено, точно и отговорно регистрирани. Светкавично анализирани. Безнадеждно детерминирани. Модерно прогнозирани. И въпреки това, все по-тежки и все повече жестоки. Не, защото са неизвестни. А поради това, че нямат никакъв възможен изход. Всеобща безизходност, полегнала над света. Достъпна за всички, непонятна никому. Какво да кажем, за некомпетентният лаик от Белоград, попаднал в столицата в краят на Двадесети Век, насрещу шепа жълти стотинки. Задължен да даде решение на поредна балканска главоблъсканица. Без дори да му бъде подсигурен обичаен подслон. Захвърлен по улиците на предновогодишната нощ. Можеби защото вече бе свършил някому някаква работа. Можеби, защото никога не бе започвал.

А, детето в съседната стая плачеше, та се късаше от плач.

Наметнах халат. Изляздох в коридора. Прилепих ухо към високата старомодна дъбова врата и разбрах, че заедно с него стене, скимти и плаче, и непознатата среднощна жена.

- Свири, - проплакваше жената, - моля те свири . . .

Детският плач заглъхна. Нестройни звуци от цигулка изпълниха ноща, преминаха през къщата, втурнаха се по трамвайната линия, гонени от последния електрически влак, решил да ги догони.

СВИХ РАМЕНЕ. Кой би разбрал жените ? Понякога ми се струва, че са сътворени само за едно. Друг път виждам, са докрай необясними.

Бавно прибрах своят скромен багаж.

В устата ми гореше горчилка от тютюн. Така обичам хавански пури, а напоследък се намират все по-трудно.

Облякох се на две, на три. Излязох тихо и, на пръсти. Надянох внимателно катинарът върху двете бронзови халки. Той тракна и, се разсмя с разочарование на човек, който нещо е постигнал, после много е загубил.

НЕ, НЕ ОСТАВИХ КЛЮЧА, на уреченото место. Положих го върху трамвайните релси. За да може идещият вече трамвай, да връхлети върху му. Защото там, в самотния тъжен зеленобоядисан трамваен кантон в сърцето на големия град, а всъщност на края на света, бях заключил последното неочаквано приключение в моя отдавна преполовен живот, на дребен интелектуален просяк. Но да. От как се помня продавам идеи за мозъчен щурм. Насрещу чаша скапано кафе, в кафене-тераса "Куцото Куче", там над брега на морето в Белоград.

Тръгнах надолу към града, крачейки от траверса на траверса. Размахвайки куфарчето със сценария за мозъчния щурм в ръце. Където с ален маркер бе отбелязаяно, кога да се намеся и, извинете, какво точно следва да възкликна.

Зад мене трамваят проскърца с внезапни спирачки и, спря. Ватманът пъргаво слезе. Вдигна ключът пред очи. Разсмя се диво. Потърка го по брадата за късмет. Впери поглед в недалечния кантон. И, пусна ключът в бездънния джеб на служебната своя дреха.

Видях лицето му, да профучава заедно с трамвая покрай мен. Върху него бе изписано такова безумно щастие, че направи да завидя.

(C) 1999 Bogomil Kosstoff AVRAMOV - HEMY

Saturday, October 28, 2006

GLOBALIZATION - NOTHING BETTER THAN THIS, by Bogomil Kostoff AVRAMOV-HEMY



Далеч преди регионализацията да обхване Новият и Стария Свят, (Политико-икономическо явление, изявено и наложено от крупни американски учени-Александър-1962.!), та да го доведе до настоящото плачевно дередже, Войната в Залива (1990-1991!) изяви един феноменално изпреварващ историческото развитие на нещата политико-икономически процес. Глобализацията на света се оказа свършен факт. Далеч, преди светът окончателно да се регионализира. Въпреки, че учени от всякакъв калибър си позволяват да напомнят, че на международната сцена предстои още нещо. Наричано Нов Световен Ред. Програмиран и наложен още по време на председателствуването на ООН от тъжния Курт Валдхайм. По същество офицер от разузнаването на Вермахта на Балканите по време на Втората Световна Война. Очарователно добре прикрит факт, разкрит своевременно от неговия син. (Какви неверни синове - Боже, Боже, Боже!) Нов Световен Ред, за който световната общност назнайва все по-малко. Оказал се всъщност
ЕДНОСТРАНЕН ЩАТСКИ ГЛОБАЛИЗЪМ.
Няма как да не е ясно, че Светът от край време е управляван, в една или друга степен, от ограничен брой международни олигархични групировки. Реални собственици на необозрими конгломерати от транснационални тръстове. Съдбовно преплели в краят на Двадесети Век своите коренни интереси. Поради същността на Времето На Времената, престанали да бъдат интереси на една единствена страна. Начиная от петдесеттях години на миналия двадесети век, дейността на транснационалните компании частично е парирана от изключително строгите антитръстовски закони на САЩ, от ред международноправни инструменти, между които Международната Конвенция по Морско Право при ООН-1982., (Неподписана от САЩ, Турция, Венецуела и Израел!). Конвенцията открито воюва с апетитите на глобализма, като дава право на бреговите страни да получат справедливо възмездяване на техните морски ресурси. (Метални конкреции, нефт, риба и транспорт!) Безшумната но до болка осезаема революция на комуникационните технологии наложи, тежките търговски бариери да бъдат подложени на осъвременяване. Това рязко промени политическото статукво на ред държави. Бе разпоредено, (Но от где!?!), уеднаквяване на държавните структури, механизми и правни процедури, под предлог повишаване качеството на живота и масовите услуги. Новоизпечени правителства, формирани от не дотам компетентни люде, ала достатъчно послушни, подходиха към коренно преустройство на икономиките на своите страни. В унисон не толкова с глобалните интереси на своите принудително разпадащи се нации, отколкото с онези на водещите. Очакваше се развитие и прогрес, и в резултат по-високжизнен стандарт, да се проявят спонтанно у задължително преустройващите се държави. Резултатът бе плачевен. Получи се пълно верижно разпадане на всичко онова, което бе извоюванонякога, чрез драстично централизиран политико-икономически маниер, при сенчесто присъствие на безусловно всички
ТРАНСНАЦИОНАЛНИ КОМПАНИИ.
Оказали се много повече международни, отколкото национални. Регистрирани в ъфшорни зони, бронирани за данъчна неуловимост. Техните интереси се оказват разпрострени навсякъде по света. Произвеждайки безалкохолни напитки, те се намесват в подготовката на космонавти. Изстрелвайки изкуствени совалки, тези компании диктуват софтуерния пазар. Още през седемдесетте години на миналия век швейцарската фирма "Zulcer" изследва чрез ЕИМ пазара на тежки дизелови двигатели на Балканите, (Сп. "ZULCER"-1970.!), за да открие горещата точка за тяхното сглобяване именно в град Варна. Поради сляпо втренчване в пъпа на понастоящем попадналата в колапс "Hitachi-Zossen", но и поради отсъствие на подходящи маркетингови проучвания от наша страна, работата така и не можа да стане.
Транснационалите успешно държат в ръце над 70% от насъщната глобална търговия, а това винаги означава юздите на международната политика. На транснационалите принадлежи една пета от световния валов продукт, (2000.!), но това едва ли е съвсем точно. Чрез система на кооперирани рискови инвестиции, успяват и участват в националната икономика на всяка държава за която сметнат че е наложително. Принуждавайки дори ортодоксално националистически страни и народи, да остават под доказано влияние на транснационалните компании. Така големи и дотам обширни, че невидими но тежко осезаеми. Редовия електорат на изток и на запад, изкарал петдесетина години сравнително устойчив икономически рахатлък, все повече и повече усеща, че при наличие на безпомощно глобалната ООН, (Иначе финансово съвсем омаломощена!), съществува някой друг който, под формата на свобода на избор и безмерна перспектива, успява и поддържа статукво на едва поносим
СВЕТОВЕН ИКОНОМИЧЕСКИ ФАШИЗЪМ.
Пред който сицилианската мафия изглежда стаомодна, нецивилизована и смешна. Главите на съвременните държави включително исконните монархии, са конвертирани в добре охраняван инструментариум за глобални икономически преговори с предварително постановен текст. Науката, като несъмнено пряка производствена сила, е готова да се самообожестви. Производителността хвърчи в небесата. Заплащането на труда е орязано до крайност. Граничната възраст за пенсиониране е срутена в недостижими низини. Почтен труд се предлага единствено на обилно одорирани дами под 35. години! Елементарния жизнен стандарт откровено запада, (Там където го има!), или остава недостижима мечта (Там където предстои!). Някой някъде, за сметка на ийхалето, здраво цица цицата. По време на знаменития суммит на държавните глави по проблемите на глобализацията, (Прага 2000.!), се стичат антиглобалисти от цял свят. Веят се червени байраци, издигат се вечни лозунги, стига се до безоръжни сблъсъци. Протестиращите, предимно интелектуалци от запад, (Източните все още се надяват - гладът да се размине!), скандират:
"РАСТЕЖ ОЗНАЧАВА СМЪРТ".
Между шестдесетте и осемдесетте години на миналия век, те са опознали солта, меда и хляба на политическата устойчивост. Сега са установили, че същността на непрестанния брътвеж за всестранно развитие и повсеместен икономически растеж, е нищо повече от стара грамофонна плоча просвирвана на съвременен компютър. Частни учени и изследователи отдавна прогнозират, че настоящия безумно интензивен растеж на развитите страни означава екстензивно изчерпване енергийните ресурси на планетата все още наричана Земя. (Светът притежава запаси от нефт за броени години земно време. Предстаи разработване нефтените ресурси на Аляска. А подир това?). Всред протестиращите биха могли да се забележат анархисти, анархо-комунисти, представители на неправителствени организации, профсъюзни и политически лидери, дейци за опазване на природната околна среда. Не се забелязва ни един натегач от бившите функционери на варненските и столични комитети на БКП. Тези майстори на сладникави локални манифестации, предназначени за избягване на граждански протести. Подир менте-революционните събития и дежурства с безплатни запалени свещи, (1988.-1989.!), за сметка на закритите явни и неявни партийни каси, им е предоставена възможност да завъртят собствен личен бизнес в името на интернационализма и дружбата между народите. (Със спонсори не се говори за това, но го има!). Незабавно оглавили филиали на западни банки и рухнали заводи, а това е повече от глобализация.
По улиците на Прага, а подир това в Сиатъл и Генуа, където започват да падат и жертви, излизат предимно дейци на науката и културата. Спътствани от бойни групи за смут и разрушение с неизвестен произход и добър английски. Тези позакъснели манифектанти, все още нямат обща антиглобалистична платформа, но евразийството, дефинирано през двадесетте години на века в Париж от руски емигранти, набъбва. Само подир година-две, то ще се превърне в неявна политическа платформа в Русия. Събитията твърде много напомнят Русия от началото на Дведесети Век, но формите на репресии не са така открити. (Все пак убити има!) Става ясно, че техен (И на човечеството-твърдят!) общ враг се явява
МЕЖДУНАРОДНИЯ ВАЛУТЕН ФОНД,
СВЕТОВНАТА БАНКА,
СВЕТОВНАТА ТЪРГОВСКА ОРГАНИЗАЦИЯ.
Транснационални учреждения по-безпощадни от болшевишка партия. Предназначени да узаптяват, като спомоществуват. Представени от новоизявените манифестанти на антиглобализма, като "главни инструменти на политическия и корпоративен елит за създаване на днешния неправомерно деструктивен глобален икономически ред." Деструкция, която се усеща дори тук, в апендикса на Съвременна Европа, наричана Република България.
Демонстрантите в Златна Прага са разпръснати със сила. В подкрепа на местните полицейски сили биват прехвърлени помощни поделения от други западни страни. В света трябва да има ред, и порядък. Такъв, какъвто го диктуват корпоративните монополи. Което несъмнено води отново, и отново, до читанките по марксизъм-ленинизъм. Над които така лесно всеки се погаври. СССР бе и остана глобална сила, (Русия!), без да се стреми отново да се превърне в глобална структура, каквато до неотдавна бе. В наше време Русия ще се окаже подозрително наивно замразен регионализъм, в пестелив преход към глобализъм. В крайна сметка всичко се забравя. За да се възроди отново и отново. Световната икономика периодично бива изправена пред изпитни. Не благодарение на развиващите се държави. Поради дузина водещи развити страни.
От гледище на консумацията на характерни човешки права и свободи, световният
НОВ ИКОНОМИЧЕСКИ РЕД,
така ревностно налаган по линия на ООН, от всяко положение се явява неправомерен. Още през 1960. брутния национален продукт на глава от населението в най-богатите 20 страни на света е 15 пъти над онзи в най-бедните 20 страни. (По онова време България не е сред тях!) Към 2000., това отстояние нараства повече от 30 пъти. (България вече е сред най-бедните страни!) Богатите страни ежеминутно се откъсват от бедните, следвайки греховното златно правило: "Богатите ще стават по-богати - Бедните още по-бедни!" От своя страна водещо до трудно управляем приток икономически емигранти в посока развитите страни. Което налага преразглеждане на т.н. Нов Световен Ред на най-високо равнище. Едва ли ООН би могъл да създаде някакви предимства за това. Ползвайки евтината работна ръка на развиващите се страни, изнасяйки вредни за екологията производства и остарели вече технологии от дома - у съседа, транснационалите умело ползват преференции за безмитна търговия. Създадени за собствена консумация от собствени икономисти. Примерите са налице. Разликите в ценообразуване и заплащане на труда огромни. До неотдавна корпорацията NIКE успяваше да плаща на баскетболиста Майкъл Джордан само за реклама,
около 20 000 000 USD годишно. Успоредно с това, заплатата на индонезийските работници произвеждащи знаменитите баскетболни шпайкове са едва 667.667 долара годишно. Шефът на Диснейленд Майкъл Ейснер получаваше по 9 783 долара на час, докато хаитянските работници в неговите паркове получаваха едва по 0.28 долара на час. (The Week-07.10.2000.!). Капитализмът, тази съвършена-несъвършена система, безочливо напомня за своите стари корени, поизкоренени от генерацията Кенеди-Ленън. (И двамата загадъчно погинали!) Загърбвайки своята блестяща човечност за пореден път. Дали не за последен? Глобализацията е опасен продукт попадне ли, в ръцете на мнозинството. Нещо, от което дори либерал-глобалистите сериозно се страхуват. В отговор биват сочени примери, като Малайзия, Тайван и Южна Корея, където масовата мизерия е обичайна тъжна история, при технологичното развитие за гордост, признание и авторитет за поколенията.
Според Financial Times, три са основните аспекти на съвременната глобализация:
- познанието продуцирано някъде по света, дава нарастване на бенефициите навсъкъде по света, (Не съвсем точно, като се вземе пред вид технологичния отрязъка време за пренос!);
- копиране политиката на успелите страни, (Най-често под външен политически натиск!), от правителствата в неуспелите страни;
- приток капитали във финансово аварирали държави, (При определени политически условия, под контрол на МВФ!);
Кристален факт остава примамливо ниското равнище на заплащане на труда в изостаналите в икономическо отношение страни и държави (Китай, Индия, България, Африка!). Имперски регионални икономисти предполагат, (Clare Short и други!), че въпреки всичко
ГЛОБАЛИЗМЪТ ПОДЛЕЖИ НА ОБУЗДАВАНЕ.
Те препоръчват, освен бойкот на суперскъпите продукти внасяни от развитите страни, народите в процес на развитие да изискат да паднат всякакви търговски бариери за техните характерни продукти, като бъдат отворени световните пазари за всеки и за всичко. (Частен данък стоки "лукс" в Царство България, в замяна на тотално ДДС в Република България!) Което означава цялата структура на вече изградения Европейски Съюз и NAFTA (Североамерикански Свободен Търговски Договор!) да бъдат преосмислени и разкрепостени. Така че, от блокове-бариери срещу търговията с останалия свят, да се превърнат в блокове-строители на свободен търговски свят. Счита се, (Amarya Sen-1999!), че съществуванието само на тези две търговски структури води до 700 милиарда долара загуби годишно за развиващите се и внезапно пропаднали средноевропийски страни и народи.
Антиглобалистите, може би умишлено и подконтролно, все още са несплотена, шумна и скандална маса. В началото на 2000., те успяха да провалят срещата на високо ниво в Сеатъл, която си бе поставила странно благородна задача. А именно. Да бъдат улеснени и по възможност облегчени
ПРОТИВОРЕЧИЯТА
във външните пазари на развиващите се и развити страни. Някой изследователи обаче установяват противното. Те твърдят (J. Macklethwaite & A. Wooldridge), че само преди 100 години, (1900.!), светът е бил значително много повече глобализиран, свободен и гъвкав от понастоящем. Капиталовите пазари са били много по- свободни. Парите са се прехвърляли по света значително по-облегчено. Между 1815. и 1915., всеки е пътувал по света без паспорт. Всяка валута е била конвертируема. Комуникациите без да бъдат пределно масови, съвсем не са били примитивни. Всеки е тежал с авторитет, на своето работно място. Банките са давали заеми, срещу единствен подпис. Първата Световна Война обаче, предизвикана именно в търсене на Нов Световен Ред, завършва с победа на протекционизма на развитите страни над малките страни и народи. Светът бива подведен към бездната на национализма. Тежки инфлационни процеси сриват либералните монархически режими из основи. Световната икономика се срутва. Национализмът бива въздигнат, като всевечна глобалистична ремедия. Хитлер взема властта по легален път, ползвайки модерни щатски маркетингови методи. В много от неговите речи личат преки веяния от писанията на Дейл Карнеги. Почти търпеливо изчакалия Сталин взема властта в Русия. Той има за задача да докаже доколко е съзидателен един народ бод диктатура, но най-вече, за да озапти новото надигане на масите към демокрация и свобода. Осъществявайки специфичен тип глобализъм (Интернационализъм!) И, не говорете, че не е ходил в САЩ. Това е просто невъзможно. В Япония технологиите конкурентно напредват, под погледа на безмълвния ихтиолог Хирохито. За сметка на перфидно индустриално разузнаване и масово предоставяне на немски технологии, жълтата раса ще си позволи повече от позволеното. В САЩ Хенри Форд доказва, че самозадоволяваща се промишленост е възможна в регионален мащаб, но замислите му остават глобални. Границите на света рязко се затварят. За да бъде отворена бездната на Световните Войни На Двадесети Век, чрез пробните войни на Италия в Абисиния и на Великите Сили в Испания. Където единственият глобален метод се нарича Смърт.
31.05.2005.
18:49
Varna
Bulgaria

Tuesday, October 03, 2006

GREAT SUXESS OF THE LOCAL POLICE

NOTIFICATION
As we show before, at May 19, 2006th, ours home flat was been robered just at midnoon, when only for 25 minutes no one was been at home. After more than tree hours of wating, a civil police crew came to chek the situation.
The tool of the robery was been discovered from us one week later, in the garden under the appartment flat.
From the police side, nothing was been discovered till now, but both with my wife have been invited to the same police station . . . to give ours hands imprints.

And at 17 August 2006th pm, we have done it.
Thank You very much indeed for the fine action against the family of a well known Varna based writer, researcher and scientist . . .

Wednesday, July 26, 2006

БЕЗСМЪРТИЕ - ДОКОЛКОТО Е ДОПУСТИМО, от Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ



© 2003-2005 – Bogomil Kosstoff AVRAMOV-HEMY
БЕЗСМЪРТИЕ – ДОКОЛКОТО Е ДОПУСТИМО?
от
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ

В краят на седемдесетте години на отминалия Двадесети Век, слабоизвестен френски журналист на име Клод Ворильон, се премества с цялото свое семейство от Париж в Перигор. Неговият дом бързо се изпълва с последователи на новоизобретен специфичен духовен култ, продукт на все по-широкия обществен интерес към биотехнологиите. Проповядван от сладкодумния гостоприемен домакин, отявлен атеист, поради прозрение свише самовъздигнал се във висш духовен сан. Съпругата му, трудолюбиво чисти и готви на все по-многобройни съидейнички с прекрасни тела, учудващ апетит и високоучен изследователски потенциал. Придошли на талази едва ли не от цял свят, за да търсят Истинската Истина при Негово Светейшество. Чаровен мъж, прилежен баща и неземен мъдрец-контактьор. Ден след ден

КУЛТЪТ “РАЕЛ”
се избистря концептуално и структурира научно. Бизнесът дотам добре потръгва, че съпругата грабва двете деца обратно към Париж. Но, култът остава. Предпола-гаемо завинаги. В началото на Новият Милениум раелианците твърдят, че наброяват над 55 000 души в повече от 84 страни. Не чак толкова много, но навярно напълно достатъчно, за нашия болнав свят пренаситен от всевъзможни новоизобретени религии, от какви ли не системи за правене и пране на мръсни пари. Тази нова намеса на Господ-Бог в Делата Человечески, не е известно да е пуснала корен в гостоприемна (За кого ли не!) Майка България. Макар безработни биогентехнолози и дипломирани пишман-журналисти, с лопата да ринеш. Местното духовно знание-познание, все още е чурук.
Раелианците, подобно на сциентолозите, приемат и въздигат Науката в ранг на безспорна

БОЖЕСТВЕНА РЕЛИГИЯ.
Каквото науката винаги е била, поради нейната особено висока търговска завоевателна стойност. Възприели генното моделиране и технологии за верую, проповядвайки Генетична Евгеника, (Класифициране на индивидите в групи, с цел управление в зависимост от тяхната биологична пълноценност!), ползвайки относителната свобода и неуловимост на подходът Интернет, божествените раелианци отхвърлят инструментариума на традиционните религии и технологии. Религии, успели за по-малко от хиляда години историческо време, жестоко да възпретят голотата, безсмислено да ограничат предбрачния секс, и хитроумно да спуснат завеса над хомосексуалността, допускайки широко наличие на СПИН, пред който всякакви моления остават безпомощни.
Опознавателен Знак на раелианците е плод от ОРЕХ (Дали аналог на мъдростта!?!), вплетен в сърцето на Звездата на Давид (Нима отново Израел!?!). Раелианците се определят и регистрират, като атеистична нетър-говска организация, водена от божествен медиатор-гуру. (Без помен от тоталитаризъм!?!) Седемдесетте години на Двадесети Век, са пронизани от сигнали без доказателства, за безброй летящи обекти. (През Април-1977., Владимир Коупек бе доплавал от Виена до Варна с ъчно изработен тримаран, за да търси извънземни контакти в ареала между Констанца и Истанбул!) Злите езици твърдят, но потърпевшия избягва да го преповтаря, че през 1973., недалеч от един спящ вулкан в Оверн, Клод Ворильон попада в обхвата на истинска

ЛЕТЯЩА ЧИНИЯ.
Което, (Разбира се – как да не се разбира!), се полага само на Богоизбрани. Чинията се приземява. Вратата се отваря. Една стълба (Извънземна !?!) се спуска върху грешната земя на Оверн. По нея слиза нисък в ръст, (Едва 125 см. – колко точно!), чуждопланетянин облечен в непромокаемо зелено облекло (На Земята плюнки и дъждове бръскат всъде!). Следващия ден Ворильон ще се завърне на същото място със Свята Библия под мишница. Корабът отново ще се появи. Контакт отново ще се осъществи. (Ами, ако е вярно!?!) Семинарът започва. Налице е повторяемост на явления. Само че, там където такива биват регистрирани, винаги се търсят материални метрични доказателства. Нещо, което с НЛО все още не се получава. Следващите пет дни нашият събрат изкарва кратък интензивен междузвезден семинар. По време на който е обучен, (На френски или английски – неизвестно!), как следва да бъдат интерпретирани фундаметалните писания от Библията. Оказва се, че еврейската дума Елохим, съвсем погрешно е преведена от древните като БОГ. Нейното истинско значение, твърдят инопланетяните преди да се оттеглят в дълбините на Дълбокия Космос, е “ОНЗИ КОЙТО ДОЙДЕ ОТ НЕБЕТО”. Следователно, (Колко задълбочено!?!), нашето съществувание върху повърхността на планетата наричана ЗЕМЯ, е нищо повече от проблем на заблуден (Поради какво!?!) транскосмически кораб изискващ авариен ремонт. Твърди се без да се доказва, че чуждопланетяните ползвайки авангардни методи за генно клониране изобретили, изработили и диспергирали върху благодатната пък необитаема някога ЗЕМЯ всевъзможните ,

РАСИ НА ЧОВЕШКИЯ РОД,
днес така нетолерантни една към друга. При това, без получат нищо в замяна. (Подобни легенди битуват дори в българския фолклор!) Вместо сертификат и диплом, (Днес без това не може!), Клод Вортильон получава просветление и бива канонизиран от инопланетяните в ранг, (Табиет на частните академични общности и НПО!), преди спешно да потеглят към други обитаеми планети, където да просветляват и въздигнат в сан други пишман-журналисти. Клод Вортильон възприема името Раел, и се превръща в своеобразен Папа, който не се мае. Успява и събира около себе си, пъстроцветни последователи с поразклатено здраве от модерния живот, който на пук на Господ-Бог до неотдавна са си позволявали да водят. Официализира се за свят посланик на ЕЛОХИМ, който няма как да не се завърне при ежедневно нарастваща опасност от биологична световна война, (Дано вече да е потеглил!), временно заместена със спонтанни писъци за Нов Глобален Световен Ред. (Въобще не е призив към фашизъм!) Сравнено с учението на Пророците от Последните Дни, новото учение е доста крайно в своите отрицания и възприемания, но наподобава негов клон (Все същите контакти!). Доколко трайно?
Както се види, Раелизма дава добри резултати. Поне що се отнася до набиране на фондове. В очакване на Второ Пришествие раелианците не се туткат, а стягат багаж и умело засекретени бачкат ли бачкат. Доказвайки глобална необходимост от качествен расов подбор. Чийто главен идеолог Доктор Менгеле, (Да, да, – именно той!), така и не се разбра, какви ги свърши подир Втората Световна Война в джунглите на Амазония, преди да изчезне сравнително безследно. Наистина в краят на отминалия век, в някой затворени немски колонии в Аржентина (1983.!), властта успя и проникна. Всичко се оказа дотам ясно, че двуметровите снежно-руси пост-расисти бяха пуснати на свобода, за да плъзнат по евтини курорти, (Златни Пясъци, Албена!), преди да рушнат законната демократична власт в страната, където са отрасли.
Закърмени с подозрителността на вечни роби от Балканите, видяли повече зло отколкото добро, докарали родните интелектуалци до просешка тояга, избивайки ги опосредствено, ние не преставаме да мотаме рамене напълно безразлични, към парливата брутално-жестока истина свързана с

ПРОМИШЛЕНО КЛОНИРАНИЯ ЧОВЕК.
Допустимо да е научна истина, но засега единствено непотвърден научен факт. Очевидно поради опасност, законодате-лят да не постанови отнемане на обекта на експеримент в полза на държавата. Подобни обекти на възпроизводство нямат класически родители, освен юридически доказани собственици. А, на всеки един собственик Държавата би могла, (Доказано исторически!), да национализира на практика всичко. Като му остави единствено способ-ността да се размножава, но под контрол. Интересът към Промишлен Клонинг на Човек остава икономически безкрайно перспективен. Особено за предполагаеми бъдещи многогодишни пътешествия през Космоса. Всъщност, би се изхранвало това дублирано всеки няколко десетилетия човечество? Едва ли с майчино мляко. Поддържане жизнените функции на генни мутанти очевидно ще изисква специална гама Генномодифицирани Храни, и обновяем набор Поддържащи Препарати. В този смисъл, колкото пълноценен да е подобен Клонинг-Индивид, той най-напред е безбожно скъп за своите производители. (Пардон “Родители”!?!)
Раелианството потръгва, успява, и се закрепва върху гърба на гласовития кит на световните медии, за да се опита да развие фундаментално верско учение в посока изкуствена репродуктивност. Подменяйки механотронната роботизация на Настоящето, чрез расова роботизация на Бъдното. Не е изключено членовете на този предполагаемо Божествен Кръг земни хора, да си се надяват някой Божи Ден поради набран и подходящо документиран трудов и духовен стаж, (Money! Money! Money!), да достигнат религиозен сан достоен за човешка реплика. Като по този начин се обезсмъртят, или поне излекуват. През 1997. раелианците, като хора оказали се с доста корпоративни пари, основават специализирана биотехнологична фирма под название

“КЛОНАЙД”,
позиционира на територията на свободната икономическа зона на Бахамите. (Върху 700 острова между Флорида и Хаити, само 599 случаи на СПИН за народ от 250 000 души–1991.!) По които мирно-мирно домуват, дърпайки конците на съвременния финансов свят, стотици добре охранявани бъдни безсмъртници. Ръководител на фирмата е възхитителната Д-р Бригита Боаслие, говорител и епископ на Раелианците, доказано способен инженер-биохимик. (Атеисти инкорпорирани в Епископия – А!?!) Към 2001. сектата излиза на светло обявявайки, че притежава перфектна технология позволяваща незабавно клониране на човек само срещу някакви си 200 000 долара кеш. (Народна цена, решиш ли да бъдеш достатъчно безсмъртен!) Един известен политик от Чарлстън, Западна Вирджиния, незабавно пожелава да му бъде клониран нов син в замяна на стария, който е трагично загинал. Политикът, чието слово се зачита във Вашингтон решава, успява и намира истински свежи пари осъзнал, че за да забогатееш не ти трябва нищо повече освен да притежаваш своя собствена биотехнологизирана религия. В случая, обещаваща да произвежда хора, без Божия Помощ.
Раел разгъва труднодостъпна лаборатория и ритуални дейности в помещенията на стария университет в Чарлстън. Лабораторията се оказва не съвсем законна, (Тези американци – и тàко – и вàко!?!), поради което бива затворена. Властите остават озадачени, като как подобна върхова технология би могла да изтече извън стените на забранените за достъп лаборатории на Пентагона, но откриват единствено висококвалифицирана научна дейност. В отговор Д-р Брижит Боаслие заявява, че ще бъде открита нова лаборатория “НЯКЪДЕ В АЗИЯ”, където клонирането не е под възбрана на закон. Това отдавна трябва да е станало, щом вече не се дискутира по проблема. (Азия, това е и Тибет, и Сибир!) Сигналите за японски клонинг, твърде сходни с този на раелианците, са доста убедителни. Още преди двадесетина години видни варненски учени, бяха привлечени да работят заедно с учени от цял свят, електронна микроскопия върху ДНК в университетски лаборатории в Киото. Техните изследвания бяха насочени към анализ генните промени при студенокръвните, предизвиквайки удивление у самите тях.
Клонирането е биотехнологична операция, която не изисква задължително двама родители. Достатъчно е ДНК ОТ САМИЯТ СЕБЕ СИ. С точна заявка за пол. Дали този вече доказан научен факт, не доведе до толкоз спешното легализиране на еднополови бракове, в иначе съвсем християнски държави!?! Законодателството все повече и повече се опитва да крачи успоредно с развитието на човечеството. Дано да успее.
Разклащайки устоите на непараноичната Природа, бъдещите майки на клонинги ще могат да си се радват на рожбите, без да им се меси някакъв си там баща. И обратно. По отношение на възраст обаче, клиентът не би могъл да се намесва. Възрастта на клонинга започва да тече в секундата на успешно клониране, акумулирайки органично възрастта на “родителя”, мултиплицирайки я заедно с цялата позитивна и негативна информация придобита и натрупана в него през отрязъка време наричано “ЖИВОТ”. Всъщност, самоклониране се наблюдава при множество нисши бактерии, инсекти и червеи. Общоизвестните домашни бълхи се саморепродуцират чрез естествен клонинг всеки няколко генерации. Което не пречи да продължат, да се размножават и сексуално. За сметка на тяхната ограничена продължителност на живот, която все пак варира твърде слабо. При човека, всичко е доста по-иначе. Дотолкова иначе, че загадката остава. Не ли по Божия Промисъл? Природата винаги има по още нещо на ум, в добавък. В което е нейната всевечна енигма.
Легендата, че трупът на страшилището

ХИТЛЕР,
и до днес се съхранява някъде по света дълбоко замразен в специален фризер, очаквайки да бъде клониран в интерес на Световния Расизъм, едва ли е докрай нелепа. Науката харесва да изчаква, но не и политиците!
Независимо от нотариалната възбрана, мозъкът на Алберт Айнщайн повече от двадесет и пет години бе прехвърлян от една частна лаборатория в друга, (Чети: от един собственик на друг!), докато последният притежател отново бъде законспириран. Пробни отрязъци все пак, бяха пуснати на черно на борсата за биопрепарати, далеч преди това да се случи със слайсовете от мозъка на Илич.
От дуга страна, ред верски общности продължават да прилагат мумифициране на постигналите съвършенство свои висши духовници, в последно време преминавайки към криогениране, потъпквайки Казусите Божии, но изхождайки от тях. Все по-масово практикувано, в очакване развитие на науките за лечение, респективно за хипотетично обезсмъртяване. (С оглед опазване имотна собственост през вековете!)
Сектата на Джеси Джеймс в началото на седемдесетте на отминалия тревожен Двадесети Век, не бе много по-различна. Документални снимки от лекарския кабинет в Джеймстаун представят възможности за примитивно генно инженерство, а самият Джеси Джеймс напираше да прехвърли своят верски “кооператив” в тогавашния СССР. Още малко, и работата да стане. Спешната намеса на спецчасти от армията на САЩ дислоцирани в Панама, (Международната Общност не обели дума!), за окончателно ликвидиране, (Под огън и плам!), на тази колония социални несретници в джунглите на Кооперативна Република Гвиана говори, че там се е вършило нещо застрашаващо жизнения статус на САЩ, възможно на целия съвременен свят. Преди нейното радикално унищожение, колонията бе многократно инспектирана не само от комисия на американския конгрес, (Разстреляна от охраната по време на инспектаж!), но и от представители на дипломатическото тяло.
Техниките и технологиите за продължаване рода человечески до безкрайност, възможно отдавна са в обръщение сред дълбоко засекретения научен свят. Допустимо е Раел да е създадена, за да изведе клонирането от подземията на спонсорираните военни лаборатории на повърхността на гражданската бизнес-ангажираност и правна отговорност. Шумотевницата около тези все още експериментални търсения преди отваряне на втора война в Ирак, бе показателно. Дали са затихнали напълно?
Поради бясно търсене на научен биотехнологичен персонал, (“Science”,“Nature”–Projobs), още в началото на седемдесетте години на миналия век нещата започват да излизат наяве. Проблемите около клонирането на Овцата Доли, продукт на дългогодишни усилия на шотландски учени, някога най-неочаквано дадоха положителен резултат. Родена (05.07.1996.!) от матката на една от 13. овце-носителки, първоначално Доли не носи дори най-незначителен знак за някаква аномалия. Експериментът е заслужено аплодиран. Но големи промишлени добиви дори понастоящем, не би могло да се очакват. Пресмятания показват, че практиката на клониране допуска кръвното родство по бащина линия до 0.30% за период от 100 години (Жан-Жак Коло-1990!). За което търговци и производители дори не искат да чуят. Хора, които все за някъде бързат. Всъщност, за къде?

ПРАВИТЕЛСТВАТА
се отнасят скептично, но все пак различно, към етиката на клонинга. (Концептуализиран непосредствено подир Втората Световна Война от Александър Беляев в неговия полуфантастичен роман “Патент АБ”.) Великобритания не възпрепятства клониране на животински видове за промишлена преработка. Масовото разпространение на болестта шап (2001-2003.), се отрази непредвидимо зле върху авторитета на клонинг-науките. Съответният Закон на Обединеното Кралство, (Бахамите са неразделна част от Короната!), подкрепя Терапевтично Клониране, но абсолютно забранява Репродуктивно Клониране На Хора. Предполага се, чрез тези възбрани да се стимулира разработване на комплекти резервни части за човешкото тяло и методи за борба с нелечими дегенеративни болести, като Алцхаймер, Паркинсон и СПИН. Никой закон обаче не би могъл да възпрети опиянение от пореден научен успех. Което спекулантите с плодовете на науката през вековете, харесват да използват. Що се отнася до националното наше законодателство, загрижено за овластяване на случайници, то очевидно тежко изостава. Класическите учени, (Т.е. утвърдените от ВАК!), независимо от високия професионален интерес и пръснатите до сега огромни финансови средства, считат репродуктивното клониране за високо рисково, дори опасно за науката и човечеството. Повече от половината клонирани животни за разлика от Доли, (Неотдавна принудително умъртвена!), незабавно умират. Оцелелите кретат с тежки здравословни проблеми. Независимо от първоначално доброто здравословно състояние, Овцата Доли я гонеше тежък артрит. Възможно е тайната да е в генома, но не цялата и не всичката. Къде ли се крие останалата? Патрик Диксън, авторитет по клонинг твърди, че при успешно клониране на човек ще изявят няколко съществени етапа:

- На 8 годишна възраст – човекът-клонинг побелява;
- На 10 годишна възраст – човекът клонинг пипва остео-артрит;
- На 15 годишна възраст – човекът-клонинг попада в сенилна деменция;
- На 18 годишна възраст – човекът-клонинг ляга и умира.

От къде би могло да се знае всичко това, ако не от успешни опити в стерилна обстановка!?! Твърденията на Епископ Д-р Брижит Боаслие за наличие на клонирани пет деца, (2003.!?!), възможно да са достоверни, въпреки че резервите са за пореден Наукоподобен Кьор-Фишек. Едва ли единствено поради съображения за сигурност, новородените не се експонираха пред обществеността и медиите. По-достоверно е обаче това, че отглеждането на подобни младенци ще бъде пореден мъчителен, но полезен процес на прозрение. Науката може да е Бог за мнозина. Но Бог едва ли е доказателствена наука за всекиго. Водещите биотехнолози на света получават едно единствено репродуци-рано животно, едва подир 400 безуспешни поредни опита. Би могло да се предполага, какво множество от опити са извършени преди да бъде ощастливена неизвестната за сега 31 годишна американска майка, успяла да придобие свое собствено дете без помен от баща. Животът на това “новородено” започва изпреварващо с натрупаните от майката грехове и години. Родено днес, то вече е на 31 земни години и един ден. Когато достигне двадесет и една, плодът ще притежава физикален статус на петдесет и две годишен човек. (Ако оцелее!) А по-нататък?
Раелите не са единствена частна група, която се хвали пред света с подобно рисково постижение без да го покаже, но като афишира. Още поне два изследователски екипа, без да бъдат организирани и управляеми верски твърдят, че имат подобен фантастичен “успех”. Което означава само едно. Технологията не е чак толкова сложна и скъпа. За разлика от Вярата, която се оказва вечна, за да подсигури поредна финансова подкрепа.

© 2003-2005 – Bogomil Kosstoff AVRAMOV-HEMY (1/24/03 10:26:58 PM-11.9.2005 г. 12:04:28)

I'M THE PAUSE, by Hemy

© 2013-Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY АЗ СЪМ ПАУЗАТА НА ТУЙ СКАПАНО ОБЩЕСТВО, ГДЕТО В ГЪРДИТЕ ТЪЙ БЕЗПОЩАДНО СЕ БИЕ; ПРЕДВАРИТЕЛНО ОТБЕЛЯЗА...