CRICKET IN BEACK, short story by Bogomil Kosstov AVRAMOV-HEMY

ХЕМИ

Богомил Костов АВРАМОВ - ХЕМИ

ЩУРЕЦ В ЧОВКА

- новела -

Заявление:

Аз, Д-р Маестро Маестозов Чернобилски, моряк с отнета моряшка книжка, но с вени пълни с флотии мечти по морето, преразказвам тази история "точ-в-точ", тъй както я чух от устата на к.д.пл. Драгоста Николиди Трети-Тихи, наричан още Нищото, щото през дългогодишната практика като капитан в БМФ-Варна, не бе допуснал нищо да се разпилее, нито той самия да отмъкне.

Той на чаша скоч без лед. Аз, на чаша кафе без захар. На маса в бара на

местното радио по време, когато там все още бе допускан всеки. О! Имаше и други значителни писатели на съседни маси, и надаваха ухо по-дълго от полицейски микрофон, но какво да се прави. На Балканите дискретност няма. Ако вземат, че да напишат, та да предложат и отпечатат, днес толкоз лесно е всичко това, не им вярвай Народе! Който не е моряк, най-безсъвестно лъже.

Тази книга не е за търговско разпространение.

ISBN 954-8530-09-0-I

This Book is not for Trade Realisation.

ПОДИР

втора чаша анголско кафе, (и петдесет скоч вътре!), Маестро Маестозов Чернобилски, човек с големи идеи и познания, ала с ниско служебно положение, бе посъветвал слабия като ученическа химикалка, изпечен от ветрове, бури и пийване капитан.

- Купуваш един топ карирана и, сядаш ...

- Аз, да купя? - бе запитал учудено Драгоста Николиди Трети-Тихи, известен още като Капитан Нищо; приемен син на Драгоста Николиди Втори-Перото, приeмен внук на Драгоста Николиди Първи-Сламката, щото тъй върви в техния род - да осиновяват бездомни. - Защо именно аз? Корабът си има домакин ...

Капитанът, не харесваше да пише. Считаше писането второстепенен ангажемент. В заповедната книга на мостика, диктуваше на помощниците да вписват неговите разпореждания. После, само се подписваше. Беше от онези капитани, за които малко се знае, и съвсем малко се говори. Капитан Далечно Плаване Драгоста Николиди Трети-Тихи, наричан още Капитан Нищо, щото не бе допуснал нищо да се 'крадне, бе от класата, на т.н. "кара-капитани". Капитан-самоук ала доказан, чрез самообразоване, курсове и решение на съответния Районен Комитет на Бекапе.

- Ами кой? - бе запитал авторът на горното заявление.

- Някой кафеджия, като теб! - бе троснал властно Драгоста.

Подир което се бе запътил към вратата на бара, за да изкачи тринадесетте стъпала до повърхността на земята. За да поеме лъкатушен път през Морската Градина на Белоград, до жилищния комплекс на Бемефето, където обитаваше две хигиенични стаи, кухня-бокс, баня и микроскопичен тоалет грижливо преоборудван в библиотека с читалня.

ПРЕДИ

тридесетина години време, па и повече, той бе един от първите кара-капитани получил професионално признание. Бяха му поверили ръждясало корито втора употреба на име "Алгол", (ленд-лез "Либърти" от Войната), с раздрънкана парна машина и висок комин, а на кърмата още един комин от картон прилежно зачохлен с брезент, за всеки един случай. Главният механик бе обикновен мизерник. Щом дойде време да се тегли калема се оказа, че от десет посетени пристанища, механикът бе пуснал тринадесет докладни срещу капитана, все във връзка със Щуреца. До една без подпис, но върху белия лист намастилените лапи на механика личаха. Капитанът зареждаше машината с най-висококачествени масла. От сърце харесваше парните машини. Такива са родът Николиди. Едни носталгици.

АХ ДА - ЩУРЕЦЪТ!

Една заран някъде при Матапан, където морето ухае на водорасли а въздухът на хвойна, докато бреговете напомнят бури от преди хиляди години и от преди три дни, камериера Долното Мити потропа на каютата на капитана. Бе преметнал бял пешкир на рамо, нахлузил зацапана полупрестилка, с метла и лопата в ръка.

- Капитане . . Каяпитане . . . - пристъпяше от крак на крак, премрежваше очи. Такива са от Хороздели. Докато разговарят с теб, премрежват ли, премрежват очи, сякаш нещо кой знае какво искат да ти кажат.

От кабината се дочу недоволно ръмжене. Вратата потропваше полуотворена на кука, вътре бе мрак. В ъгъла, където би трябвало да е капитанската койка, нещо се размърда.

- Те-те-телета . . . Те-те-те-телета . . . Телета ли умряха? . . .

Корабът караше двеста и петдесет черни биволици с идеално промити със сапун и карбол задници.

- Цъ! . . .

- Желязото ли се . . . Ли се . . . размърда?

- Цъ! . . .

Корабът караше седемнадесет нови вършачки, до една тъпкани с автомати "Калашник". Освен съответните трактори, които не бяха никакви трактори, ами Бетеери под слой слама, а върху тях - беволици и волове.

- Що цъкаш!?! На час - час - часовник ли се пра - пра - правиш?

- Тъй цъкам аз! - в скоропоговорка изрече Долното Мити наречен така, щото винаги спеше на долна койка.

- Въз! . . . - изрече мракът. Там някъде, капитанът се обърна на другата страна. - Умирам за с - с - сън . . .

Долното Мити изтърва лопатата на палубата, а тя се сурна и право в морето.

- Капитане, на кораба има . . . На кораба има . . .

- Що има на кораба? - сънената глава на капитана се показа през вратата на каютата, за да огледа надлъж-нашир канижела, стълбите към капитанския мостик.

- Щу - рец . . .

- Що?

- Щу - рец . . .

- Да не си се смах - смах - смахнал?

- Цъ! . . .

Драгоста направи отегчена физиономия. И този го хвана желязото, реши за себе си, при това още на Матапан. Що ще чиним, влезем ли в Атлантика?

През бавното приплясване на машината, тропота на генераторите и воя на вятъра, ушите му доловиха онзи звук, който той, заклет човек на морето и града, завинаги бе забравил.

- Да не ме премяташ!?! - знаеше, зевзеклъците в морето нямат край. - Веднага си те връщам у дома!

- Сакън, Барба, кола купувам!

По онова време, а кога ли не, това бе модата. Да се купуват коли втора употреба.

Капитанът отново се огледа. Свободните от вахта бяха се юрнали с празни консервени кутии в ръце, да търсят невидимия певец. Стана му весело. Беше на добро. Животинката да се съхрани, реши докато се бръснеше на две - на три. Иначе, морето ще я вземе. Каза си, надолу към тропика съвсем не е по нашенски. Кой знае защо, се разсмя. Каза си, направо ще изхабим насекомото, съвсем напразно, ама като се е лепнало под задника на някоя биволица, що да сторя? Морските капитани са хора далеч от сантименти. И все пак, носталгията често ги хваща за душата.

КЪМ ОБЕД,

нещастния Щурец бе открит залепен върху грезта на кърмовия винч. Всред глъч и шум, той бе представен на капитана. След това, бе поместен в ръчно измайсторен дворец от станиол, картон и кутия кока-кола.

Привечер бе извършено морско кръщение. Матапан е место пригодно. Всичко това, бе надлежно отбелязано в корабния дневник. Капитанът само се подписа. Вписаха щуреца в рòля за екипажа - Щурчо Щуропеев. Капитанът отново се подписа. И, се изкачи на мостика, за да въздиша над щурманската маса до полунощ. От време на време слизаше в салета, където около Щуреца вървеше дежурство. Щом усетеше тежките капитански стъпки, Щурчо Щуропеев надуваше струни. Падаше доста смях, но на капитана му се плачеше. Хората на морето са едни сантименти.

Барба Драгоста Николиди Трети - Тихи, наричан още Капитан Нищо, щото много бе раздавал без нищо да присвои, добре познаваше нещата гдето ходят по екипаж всред море. Всеки бе оставил по нещо на брега. Всеки го гонеше собствена мания. У дома мечтаят за море, в морето мечтаят по брега. Смахната работа сме това моряците, казваше си понякога Драгоста, и не преставаше да си намира работа в салета. Но, да прибере клетката с нещастния щурец при себе си в каютата, не се реши.

ЩОМ

хвърлиха котва в Ливорно, капитана поръча такси, за да огледа града и сергиите. Не бе за пръв път тук, но сега бързаше. В магазинче голямо колкото напръстник, откри електронен крикет с огромен запас от батерии. На море всичко се случва, убеждаваше себе си той, а надолу по меридиана слънцето удря право в петите. Ще вземе тази никаква животинка да умре, ето ти катастрофа. Малко преди пристанището реши и, слезе от таксито. Уж, да се поразтъпче пеш. Внезапно го напуши смях. Минувачите се обръщаха и, се чудеха. Транслирана по корабната уредба, над кея, пристанището с неговите общирни магазии и града, се носеше песента на Щурчо Щуропеев. Бяха нарушили заповед. Щурецът да не се насилва. Побърза да се качи на борда. Разбра, че работите са напреднали непоправимо.

В ПРИЕМНИЯ САЛОН

около голямата дъбова маса, се тълпяха капитани от съседни кораби. В уставни мундири и касетофони в ръце. Всички искаха по запис. Кимна с глава. Радиста развъртя бизнес. На следния ден около кораба се завъртяха тълпи момчурляци. Всеки с по едно "Желозо" в ръце. Микрокомпютрите още не бяха изобретени, но портативните касетофони си ги биваше. Драгоста Николиди Трети-Тихи, наричан още Капитан Нищо, просто защото бе раздавал на хората - вместо да пооткрадва за себе си, разбра, че нещата се затягат. Потърси корабния агент за да ускори нещата, но не винаги и не всичко зависи от агента. След ден-два на палубата се яви един много изискан господин, който уведоми капитана, че местната търговска камара или нещо подобно, задълбочено проучва вапроса с нелицензираното разпространение на тази така странна по неговите думи музика. На черния пазар се бе появила касета, а на обложката корабът "Алгол". Щурецът бе представен графично. Редът е, да се спазва Законът. Законът е, да се сключи договор. Договорът, ще бъде изгоден и за двете страни. Ето визитната карта. Ето проформа договорът. Митницата е иззела от пазара нелегалните касети. Биха могли, срещу малка такса, да си ги приберат. На Барба му пламна главата. Договори среща за следващия ден, но разпореди да се готвят. До среднощ екипажа се прибра. Вдигнаха тихомълком желязото. Измъкнаха се само с пилот, без влекачи. По време на разтоварване на стоката, един вол се бе удавил. Собствениците на кланници "Киприани" го бяха оставили за екипажа. Щом излязоха в открито море, екипажът се захвана. Да прави селски наденици и да слуша Щурец, на влизане в Атлантика.

ДОКАТО

слизаха надолу по меридиана, за да се плъзнат покрай бреговете на Западна Африка, та да доставят комуто трябва стоката, щурецът веселеше и радваше. Щом стигнаха уговореното место, хвърлиха котва и зачакаха. В далечината зеленееше брегът. Ниска сивозелена линия из която изникнаха и дойдоха мауни с мощни мотори. Разтовариха стоката. Мауните потънаха във водата до самия борд. Либъртито се извиси, като скала. През всичкото това време, Щурецът пееше своята песен по транслацията, а черните мъже приплясваха радостно с ръце. Щом работата свърши, мауните поеха към брега, за да се изкачат нагоре по Голямата Река, по която бяха слезли. Комина изригна кълба черен дим. Тогава огнярите отвориха крановете с мазута. Мазутът нахлу в пещите и се превърна в огън. Огънят превърна водата в прегрята пара. Парата раздвижи машината. Машината разтърси пепелта в пепелниците на мостика. Винтът се завъртя. Корабът пое на север. Предстояха денонощия щорм. Бяха празни като кокосов орех изпит от птица и, поради това опасни. Драгоста се разпореди за баласт. Бяха го сторили. Разпореди се да загасят светлините. И това бяха сторили. Разпореди радиомълчание. Тогава разбра, че по-сплотен екипаж няма да води никога. Само главния механик се тулеше в своята каюта над стар машинен дневник. На Драгоста Николиди Трети-Тихи, наричан още Капитан Нищо, му бе все едно. Бе получил радиограма:

"БУЛЯ ВЗЕ ДВА САМОСВАЛА БАГАЖ И СИ ОТИДЕ.

МАМАН"

Капитанът нямаше ни майка, ни баща и, това той го знаеше добре. Бе отгледан в приют за сираци. През една ваканция край морето, един местен балъкчия, някой си Барба Драгоста Николиди Втори-Перото, заклет делфиноловец, го бе осиновил. Отначало на шега. Подир това докрай. Капитан Нищо и до днес се чуди и се мае, кой би могъл да му изпрати подобна телеграма. Но, в Живота не всеки въпрос притежава отговор. Освен това, човек може да познава своите врагове, но своите приятели - никога.

ПУФ-ПАФ,

и много бавно, с пълни цистерни под баласт, с нафалшивени документи, панамски флаг а подир това либерийски, с тридесет и двама души екипаж плюс щурец вписан в екипажния списък, "Алгол" се довлече в пристанището на света Хамбург. Щастлив призрак оцелял от една война, за да подготвя друга. Чист и лъскав, чак докаран почти нов. Портовия надзор в целия свят, се отнася с особено недоверие към подобни съдове.

- Да се яви номер тридесет и три! - отсече старшия контрольор, щом седна запъхтян пред зеленото сукно срещу капитана в салона. Дори не погледна "пилотския сандвич", който неговия помощник бутна в една бездънна кожена чанта. Сбръчканото му лице, бе изсушено от дълголетна служба. Такива службаши, реши Барба, не дават пиле да прехвръкне, как ще се оправим сега? Но, се разпореди.

- Щурчо Щуропеев! Да се я - я - яви . . .

Донесоха и тържествено представиха за контрол Щуреца. От една бананова кора, Щурецът нададе мощен вик.

Офицерът огледа кафеза, погледна капитана право в очите, огледа екипажа. Сви рамене.

- Не е за продан - нали?

- Това е възпретено - на - на - нали? - отвърна Барба.

На вратите на салона стоеше почмти целия екипаж, с ръце пълни с армагани. Офицерът разбра. Сви рамене. Кимна с глава да се оттеглят.

В корабоплаването действат огромно множество писани и неписани правила, правилници, закони и закончета. Международни конвенции и норми, обичайни правила. От ден в ден, те стават все повече и повече. Дори съществува специална международна организация, която само с това се занимава. Да рои корабоплавателни правила. Но, главното поради което съществува и винаги ще съществува мореплаване е, така наречената "взаимност и изгода".

Портовият чиновник, бе бивш капитан, на години стар и поради това мъдър. По лицето му не трепна мускул. Бе виждал, какво ли не.

- Ка се нарича?

- Щурчо Щуропеев.

- Номер тридесет и три - нали?

- От къде е?

- От Балкана е, Господине . . .

Настана мълчание изпълнено с невъзвратимост.

- Хм! - прокашли се офицерът в кител. - Хе! . . . Съществуват . . . какви ли не . . . екипажи . . . Хм! . . . Хе! . . .

Колегите му, двама едва прохождащи в занаята, го наблюдаваха удивено.

- Да е жив, за изходна контрола - асно!?!

Тъй верно, сър! - тракна с токове капитан Нищо.

Години подир това, най-вече пред вечно жадния за случки Маестро Маестозов, журналист без тапия и поради това рядко отпечатван, Капитан Нищо щеше да твърди, че това било по-голямо изпитание отколкото например, да прекара товар желязо на черно от Балканите до Пасифика.

ПРЕДСТОЕШЕ

фумигация. Корабът щеше да бъде запечатан и обгазен. Хлебарките бяха станали повече от нетърпими. С помоща на отровен газ, щеше да бъде умъртвено всичко, що е останало живо. След това, щеше да бъде проветрен до дъно. Екипажът стегна багажи и, излезе на хотел. Корабът бе провлачен на специално определено место, за да застане между две шамандури. На него се качи специална пристанищна команда. Бяха хора с газови маски и високи заплати.

ЩУРЧО ЩУРОПЕЕВ

изкара заедно с Барба и екипажа петнадесетина дни в пансиона на Мадам Юнге. Чисто, приветливо место за закъсали моряци. Там, той се изхитри да се скрие в перуката на достопочтената жена, защото бе съвършено бяла и докрай ароматна. Но, това е друга история, свързана с бутилка уиски "Бял Кон", безкрайни партии табла, Долното Мити и Барба Чукендро, и с още една бутилка "Бял Кон" направо от кашона. История, за която споменаваме, черно на бяло, на друго место. История, която няма да бъде дописана никога. Кой чете днес романи за щурци? Разбира се, никой.

В КРАЯ

на втората седмица, екипажа се завърна на кораба, за да започне да си гледа работата. Щурецът бе позабравен. Забрави го и Барба Драгоста Николиди Трети-Тихи, наричан още Капитан Нищо, просто защото подир себе си не оставаше никакви следи. Когато се сети за Щуреца, вече бе късно. Някой бе решил, че местото на един кафез е на пода, при кошчето с невалидни радиограми. Капитанът побесня. Вдигна кафеза върху масата на радиста. Изнесе го на проветриво на кърмата. Щурецът умираше, изсвирвайки последни тъжни синкопи от своята морска одисея. Газът "Циклон" е тежък отровен газ. Стеле се по пода. Задържа се в непроветриви ъгли. За един щурец една молекула е повече от достатъчна. Драгоста трескаво отвори пъстрата кутия от станиол. Щурчо Щуропеев издаде последен вик. Падна по гръб, размаха пипала и умря.

Барба Нищо бе виждал смърт неведнъж. И в Балкана. И на Фронта. И, по морета и океани. Но, сега нещо в него надълбоко се преобърна. Взе кутията мъртвия щурец. И, се върна в салета.

ПОДПИСАХА

протокол, както се полага. Приложиха го в папката както се налага. ОИбшиха кутията с паспарту. Строиха командата на борд. И, под звуците на менделсонов марш, захвърлиха кутията с мъртвия Щурец всред водите на мрачното Северно Море. Морето, сякаш само това чакаше. Грабна черната кутия. И, я погълна.

ПРЕСТАНАХА

да се гледат в очи до края на рейса. Започнаха да се ругаят един-друг. Главният мепаник написа най-дългия и красноречив рапорт през своя тъп живот. В един норвежки порт дойде комисия за да установи, че корабът е морално остарял, нитовете не държат, трюма прави повече вода отколкото помпите биха могли да изчерпят, изобщо, време е да бъде продаден. Капитан Нищо пусна рапорт, "Алгол" да бъде нарязан на скрап. Само че, чак на Тайван. На минаване през Белоград, щеше да потърси щурец. Не можеше да не намери. В задния двор под астмата, колкото щеш. Нищо-никакво насекомо, а как свири, как весели.

И ДО ДНЕС,

твърди другарят Капитан Нищо, колкото пъти попадна в Северно Море, а това се случва през година и през друга, превеждам своя кораб през същите онези ширини, с простата и абсурдна мисъл, че бих могъл да доловя писък на щурец. Разбира се, не чувам нищо. Освен можеби веднъж. Когато прилетял гларус бе кацнал върху планшета на летния мостик, за да изчака надигаща се буря. Птицата през равни паузи надаваше вик, но това тя вършеше със затворена човка, толкова нежно и така тихо, че ми се стори, че там се намира нашия нещастен Щурчо Щуропеев. Не мислите ли, че в човката на всеки гларус има скрит по един нашенски щурец?

© 1986 - Bogomil Kosstoff AVRAMOV-HEMY

12/27/01 6:50:22

(C) 2001 - Bogomil Kosstoff AVRAMOV-HEMY

ËÎÊÚÐÁÈ - ÇÀÃÀÄÊÀÒÀ ÎÑÒÀÂÀ

èëè

Ïóêíàò ãðîø çà æåðòâèòå îò Ëîêúðáè

îò

Áîãîìèë Ê. ÀÂÐÀÌÎÂ-ÍÅÌÈ

Ñåëöåòî Ëîêúðáè å áèëî â êîëåäíè ïðàçíèöè (28.12.1988), êîãàòî ïúòíè÷åñêè ñàìîëåò ðóõâà îò îêîëî 10 000 ìåòðà âèñî÷èíà. Äæèì Ìåíñúí ðàáîòè â äîìúò ñè, êîãàòî ÷óâà ãðîõîòúò íà ïàäàùèÿ ñàìîëåò.  äâîðà íà ñúñåäíàòà ôåðìà òîé îòêðèâà òåëàòà íà 20 ìëàäè æåíè. Ìàêñóåë Êåð îñòàâà ñ îòâîðåíà óñòà, êîãàòî ïàð÷å îò ôþçåëàæà ïàäà íà óëèöàòà ïðåä äîìà ìó. Ìåæäó îñòàòúöèòå îò êðåñëà è ñàìîëåòíà îáøèâêà, òîé îòêðèâà ìúðòâî íåâèííî ìîìè÷å, êîåòî ñÿêàø ñïè. Âñå îùå ñòîè è íàâÿðíî ùå ñòîè çàâèíàãè â öúðêâàòà â Òúíäåðãúðä ìåìîðèàëíà êíèãà, êúäåòî ñå ÷åòàò ñúêðîâåííè ñëîâà â ïàìåò íà çàãèíàëèòå îò òîçè òàêà ãëîáàëåí ñàáîòàæ.

Çàãàäêàòà

íà áîìáåíèòå àòåíòàòè íà çåìÿòà, â ìîðåòî è âúâ âúçäóõà, çàäúëæèòåëíî å ñâúðçàíà ñ òàéíè ïàðàïðàâèòåëñòâåíè ñòðóêòóðè, íî è ñ ïðåñòúïíî íåäîãëåæäàíå íà ïðåõâàëåíè ñïåöèàëèñòè. Ñâåòúò íå å ïðåñòàíàë äà ñå ïðåïèòàâà ÷ðåç íåÿâíè âîåííè äåéñòâèÿ, äà çàãúðáâà ñëóæåáíè çàäúëæåíèÿ, êàòî ñå ïðàâè ÷å âñè÷êî å íàðåä. Ïîäîáåí å ñëó÷àÿò, ñ âçðèâÿâàíåòî íà ïúòíè÷åñêè ñàìîëåò ñ ïîëåò 103 íà Ïàí-Àì íàä ñåëöåòî Ëîêúðáè â Àíãëèÿ, êîãàòî çàãèâàò 270 ÷îâåêà îò êîèòî 11 íà çåìÿòà. Ïèñà ñå, ÷å öåëòà å áèëà âèäåí ÎÎÍ ôóíêöèîíåð, êàêòî íàâðåìåòî ñëó÷àÿò ñ Äàã Õàìàðøåëä. Ñúñòåçàíèåòî ìåæäó òàéíèòå ñòðóêòóðè ïî ñâåòà å áåçìèëîñòíî. Íåêàäúðíîñòòà áåçóìíà. Ñúäáàòà íà íåâèííè íå ñòðóâà ïóêíàò ãðîø, ùîì òðÿáâà äà ñå äàäå íÿêîìó óðîê ïî åôåêòèâíîñò.

Ïðîèçíåñåíàòà ïðèñúäà

íàä Àáäåë Áàñåò Àëè Àë-Ìåãðàõè, êàòî “÷ëåí íà ÄÑ íà Ëèáèéñêàòà Äæàìàõàðèÿ, çàåìàù ïîñòîâå îò èçêëþ÷èòåëíî âèñîê ðàíã”, îñòàâÿ îòêðèò âúïðîñà: êîé, êàê è çàùî èçâúðøè àòåíòàòà? Àêî å Ëèáèéñêàòà Äæàìàõàðèÿ - ñòåïåíòà íà ñåêðåòíîñò ïðè íåÿ å íà èçêëþ÷èòåëíà âèñîòà íà êîÿòî âñÿêà íàáåäåíà äåìîêðàöèÿ áè ñëåäâàëî äà çàâèäè, íî åäíà ñóâåðåííà ñòðàíà åäâà ëè áè ñå çàåëà ñ ÿâíè ìðúñíè äåëà. Àêî å äðóãà ôîðìàöèÿ - êîÿ å òÿ? Çàùî ñúäúò íàñî÷è ñâîèòå óñèëèÿ êúì ñóâåðåííà Ëèáèÿ, à íå êúì íÿêîÿ îò ìíîãîáðîéíèòå òåðîðèñòè÷íè îðãàíèçàöèè, êîèòî çà äà ïðîäúëæàò äà ñúùåñòâóâàò ïðåäàäîõà ×àêàëà? Ëèáèÿ îò ïúðâà ðúêà ïîëó÷è îáðàòíî åäèí îò äâàìàòà îáâèíÿåìè. Âòîðèÿò â áëèçêî áúäåùå î÷åâèäíî, ùå áúäå îñâîáîäåí è åêñòðàäèðàí, çàùîòî òîçè ñâåòîâíî ïèùåí ïðîöåñ ñå ãðàäè åäèíñòâåíî âúðõó ïðåäïîëîæåíèÿ è ïîäîçðåíèÿ. Íå ñúùåñòâóâà ïðåäñòàâåíî íèêàêâî ñúùåñòâåíî äîêàçàòåëñòâî, îñâåí ìúãëÿâè ñâèäåòåëñêè ïîêàçàíèÿ è îñòàòúöè îò ñàìîëåòà è áàãàæà íà ïúòíèöèòå. Óñïîðåäíî ñ ïîäîçðåíèÿòà êúì Ëèáèÿ, ëè÷àò ïîäîçðåíèÿ êúì Ñèðèÿ, Èðàí è Ïàëåñòèíñêèÿ ôðîíò çà íàöèîíàëíî îñâîáîæäåíèå. Êúì ñòðàíè áîãàòè íà ïåòðîë, ïîä íàöèîíàëèñòè÷åñêà óïðàâèÿ. Ëîêúðáè áå ñâúðçâàí ñúñ ñâàëÿíåòî íà èðàíñêè öèâèëåí ñàìîëåò îò ÑÀÙ ïðåç Þëè 1988 è, ñ íàïàäåíèåòî íà ÑÀÙ íàä Òðèïîëè îò 1986-òà. Äâà ñëó÷àÿ åäíàêâî ïîðî÷íè è áåçñìèñëåíè, ïîäîáíè íà òîçè òðàãè÷åí áîìáåí àòåíòàò. Îíîâà, êîåòî äðàçíè ñâåòà, íàâÿðíî å

àáñîëþòíàòà åíåðãèéíà íåçàâèñèìîñò

íà Ëèáèéñêàòà Äæàìàõàðèÿ è îòêðîâåíî íàöèîíàëèñòè÷åñêàòà ïîëèòèêà íà íåéíèÿ ðúêîâîäèòåë ïîëêîâíèê Ìóàìàð Êàäàôè. Äèêòàòóðèòå ÷åñòî óñïÿâàò äà èçãðàäÿò îíîâà, êîåòî äèíàñòèèòå çàãðèæåíè çà íàñëåäñòâåíî áëàãîäåíñòâèå, ðÿäêî óñïÿâàò â óñëîâèÿ íà ïðåõîä. Ëèáèÿ ïðèòåæàâà â èçëèøúê íåôòåíè ðåçåðâè, à òîâà íå ìîæå äà íå äðàçíè òðàíñíàöèîíàëèòå. Ïî ïîäîáèå íà Èðàí è Èðàê, ïå÷àëáàðñòâîòî è ìîðàëà íà ÷óæäåíöèòå å ïîä îñîáåíî ñòðîã êîíòðîë. Ïîä íàòèñêà íà ìåæäóíàðîäíàòà îáùíîñò, ïîäîáíè ðåæèìè â êðàÿ íà êðàèùàòà ðóõâàò. Çà äà îòâîðÿò “÷åðíà äóïêà” â áúäåùåòî íà ñòðàíàòà. Íîâèòå èêîíîìè÷åñêè óñëîâèÿ ñà ïî-òåæêè îò èêîíîìè÷åñêè ñàíêöèè, ïîðàäè èçïëàùàíå íà îãðîìíè íåÿâíè ñòàðè è íîâè äúðæàâíè äúëãîâå. Äèêòàòîðèòå ïîòúâàò ïîä ïèùíè ìàâçîëåè èëè äðàìàòè÷íî “èç÷åçâàò” îò ïîëèòè÷åñêàòà ñöåíà. Íÿêîé àíàëèòèöè òðúãâàò äà äèðÿò òåõíè ñëåäè â Êàðèáèåòî, íî ðÿäêî ñå çàâðúùàò.

Ñâåòúò î÷àêâàøå, ÷å è äâàìàòà ëèáèéöè ùå áúäàò îñâîáîäåíè. Ïîäîáíè ñúäåáíè ïðîöåñè îáà÷å, êàêòî è âñÿêàêâè ôèíàíñîâè òðèêîâå, íå áèõà ìîãëè äà “ïåðôîðìèðàò” Ïîëêîâíèê Êàäàôè, íåçàâèñèìî îò òåæêèòå ñàíêöèè íàëîæåíè îò ÑÀÙ è ÎÎÍ íà ñòðàíàòà. Îòêðîâåíàòà çàäà÷à íà íàñòîÿùèÿ

ñúäåáåí ïðîöåñ,

çàãàäú÷åí êàòî çàïàëâàíåòî íà Ðàéõñòàãà íÿêîãà, áå äà òóøèðà îáùåñòâåíîòî ìíåíèå â Àíãëèÿ è ÑÀÙ, êúäåòî ñïåöèàëèñòèòå îòäàâíà ñà íàÿñíî, ÷å ñëåäñòâèåòî íèùî ñúùåñòâåíî íå áè ìîãëî äà íàïðàâè. Ðàííèòå ðóñêè ðåâîëþöèîííè äâèæåíèÿ äîêàçâàò, ÷å çàä ïîäîáíè àòåíòàòè ïîíÿêîãà ñòîÿò ãåíèè. Íèêîé îáà÷å íå ñå óñúìíè â êîíêóðåíòíàòà äîáðîñúâåñòíîñò íà Ïàí-Àì, êîÿòî ïî îíîâà âðåìå ïðåæèâÿâàøå ïîðåäíî ôèíàíñîâî ïðåñòðóêòóðèðàíå.

Íà 21.12.1988-ìà,

Ïîëåò N 103 íà Ïàí-Àì

îò Ëîíäîí çà Íþ-Éîðê åêñïëîäèðà â íåáåòî íàä Ëîêúðáè â Þæíà Øîòëàíäèÿ. Âñè÷êè 259 ïúòíèöè è åêèïàæ, êàêòî è 11 ÷îâåêà íà çåìÿòà çàãèâàò. Ïîäèð ñïàñèòåëíèòå îïåðàöèè (÷åòè ïîãðåáåíèÿ!), ñå ðàçãúâà ìåæäóíàðîäíî ñëåäñòâèå, êîåòî ïðîäúëæàâà äî íîåìâðè 1991-âà, êîãàòî äâàìà ëèáèéöè Àáäåë Áàñåò Àë-Ìåãðàõè è Àë-Àìèí Êõàëèôàõ Ôèìàõ áèâàò îôèöèàëíî îáâèíåíè â àòåíòàòè èçâúðøåíè â ÑÀÙ è Øîòëàíäèÿ. Ëèáèÿ çàÿâÿâà, ÷å ùå ñúäè âèíîâíèöèòå â ñâîèòå ñîáñòâåíè ñúäèëèùà. Òîâà ïðîäúëæàâà äî ìàðò 1991, êîãàòî ÎÎÍ çàáðàíÿâà ïúòóâàíèÿòà äî Ëèáèÿ è äîñòàâêèòå íà îðúæèÿ, àêî ïðåäïîëàãàåìèòå ïðåñòúïíèöè íå áúäàò ïðåäàäåíè íà øîòëàíäñêîòî ïðàâîñúäèå. Ïðåç Äåêåìâðè 1993-òà, ñàíêöèèòå íàä Ëèáèÿ ñå çàòÿãàò. Ëèáèéñêèòå àâîàðè â ÷óæäåñòðàííèòå áàíêè áèâàò çàìðàçåíè, à âíîñúò íà ðåçåðâíè ÷àñòè çà ëèáèéñêàòà íåôòîïðîèçâîäèòåëíà ïðîìèøëåíîñò çàáðàíåí. Ïðåç ÿíóàðè 1995-òà, ïîä íàòèñê íà ðîäíèíè íà çàãèíàëèòå, ïàðëàìåíúòúò íà Àíãëèÿ ïîñòàíîâÿâà íîâî ðàçñëåäâàíå íà ñëó÷àÿò Ëîêúðáè, ñëåä êàòî äîêóìåíòè ïðåäîñòàâåíè îò àìåðèêàíñêèòå ðàçóçíàâàòåëíè ñëóæáè âíóøàâàò, ÷å íå Ëèáèÿ, à Èðàí ñòîè çàä êàòàñòðîôàòà, íî îôèöèàëíèòå ëèöà âúâ Âàøèíãòîí àíóëèðàò òîçè äîêëàä. Ïðåç ôåâðóàðè 1998-ìà, Ìåæäóíàðîäèÿ ñúä â Õàãà ïîñòàíîâÿâà, êúäå äà áúäàò ñúäåíè çàïîäîçðåíèòå. Ïðåç Àïðèë 1998, íà ñðåùà ìåæäó îôèöèàëíè ëèöà íà Ëèáèÿ è ïðåäñòàâèòåëè íà îùåòåíèòå ñåìåéñòâà â Òðèïîëè ïðèåìàò, ÷å áèõà ó÷àñòâàëè â ãëåäàíå íà äåëîòî íà íåóòðàëíà òåðèòîðèÿ, êàòî ñúäà ùå ïðîöåäèðà ïîä Êîäåêñà íà Øîòëàíäèÿ. Êúì 21.Þëè.1998-ìà, ÑÀÙ è Àíãëèÿ äîãîâàðÿò ñúäåáåí ïðîöåñ â Õàãà. Íà 28.08.1998-ìà, Ìóàìàð Êàäàôè çàÿâÿâà ïóáëè÷íî, ÷å íÿìà íèùî ïðîòèâ òîâà äà ñòàíå íà íåóòðàëíà òåðèòîðèÿ ïðè óñëîâèå

“äà íÿìà òðèêîâå”.

Íà 05.12.1998-ìà, Êîôè Àíàí ñðåùà Ìóàìàð Êàäàôè è íàñòîÿâà ïîäîçðåâàåìèòå ëèöà äà áúäàò ïðåäàäåíè íà ìåæäóíàðîäíîòî ïðàâîñúäèå. Ïîä óáèéñòâåí äèïëîìàòè÷åñêè íàòèñê îò ñòðàíà íà Ñàóäèòñêà Àðàáèÿ è Þæíà Àôðèêà, íà 14.02.1999-òà Ëèáèÿ ñå ñúãëàñÿâà äà ïðåäàäå äâàìàòà ïîäîçðåâàåìè. Íà 21.02.1999-òà, ÎÎÍ ðàçøèðÿâà ñàíöèèòå ñðåùó Ëèáèÿ ñ îùå 4 ìåñåöà, à ÑÀÙ äàâà ñðîê äî 1 ìåñåö ëèöàòà äà áúäàò ïðåäàäåíè íà ïðàâîñúäèåòî. Íà 19.03.1999-òà Íåëñúí Ìàíäåëà å â Òðèïîëè, êäåòî ãîâîðè ñ Ïîëêîâíèê Êàäàôè, êàòî èçèñêâà ïîäîçðåâàåìèòå äà áúäàò ïðåäàäåíè äî 06.Àïðèë.1999-òà. Íà 05.Àïðèë.1999-òà, ïîäîçðåâàåìèòå ñà èçïðàâåíè ïðåä ñúäà. Ñàíêöèèòå íà ÎÎÍ ñðåùó Ëèáèÿ íåçàáàâíî ïàäàò. Íà 07.06.1999-òà åäèí øîòëàíñêè ñúäèÿ ñå ñúãëàñÿâà “äà ïðåòóïà äåëîòî” çà òðè ìåñåöà. Íà 07.12.1999-òà ïîäîçðåâàåìèòå çà ïðúâ ñà íà

ïðåäñúäåáíî ñëåäñòâèå,

íà êîåòî çàùèòàòà ïëåäèðà íàìàëÿâàíå íà ïðèñúäèòå, íî ïðåç ôåâðóàðè 2000-òà ïîäîçðåâàåìèòå îòêàçâàò äà ñå ïðèçíàÿò âèíîâíè çà ïðåñòúïëåíèÿòà êîèòî èì ñå ïðèïèñâàò. Íà 03.05.2000-òà, ïðîöåñúò ñå îòêðèâà â Êåìï Öåéñò â Õîëàíäèÿ. Íà 09.01.2001 îáâèíèòåëèòå âíåçàïíî çàÿâÿâàò, ÷å ïîâå÷å íÿìà äà ïðåäñòàâÿò ñâèäåòåëñêè ïîêàçàíèÿ. Íà ñëåäâàùèÿ äåí ïðîöåñúò ïðèêëþ÷âà, îòõâúðëÿéêè ïîäîçðåíèÿòà çà êîíñïèðàöèÿ îñúæäàéêè åäèíñòâåíî îáâèíåíèÿòà â óáèéñòâî. Ïðîäúëæèë 78 äíè,

ïðîöåñúò ñòðóâà íà Âåëèêîáðèòàíèÿ

60 000 000 ëèðè, îò êîèòî 12 000 000 êàïèòàëíè ðàçõîäè çà íàåì çàëè, çàòâîð, ìåäèà-öåíòúð è âñè÷êî îñòàíàëî â Êåìï Öåéñò. Øîòëàíäñêèÿ ðåãèîíàëåí áþäæåò ùå ïîêðèå 20% îò öÿëàòà ñóìà, îñòàíàëîòî - îò áþäæåòà íà Îáåäèíåíàòî Êðàëñòâî.

Ñâèäåòåëèòå íà ïðîêóðàòóðàòà íàáðîÿâàò 229 äóøè îò Ëèáèÿ, ÑÀÙ, ßïîíèÿ, Ãåðìàíèÿ, Ìàëòà, Øâåöèÿ, Èíäèÿ, Ôðàíöèÿ è Âåëèêîáðèòàíèÿ. ÑÀÙ ïëàùà ðàçõîäèòå íà âñåêè äâà ÷ëåíà îò ñåìåéñòâàòà íà æåðòâèòå ó÷àñòâàëè êàòî ñâèäåòåëè â ïðîöåñà, êîåòî äå-þðå îçíà÷àâà ïðåäïëàòåíî ñâèäåòåëñòâî. Ñâèäåòåëñêèòå ïîêàçàíèÿ ïðàâÿò 10 232 ñòðàíèöè, à ñúäåáíîòî ðåøåíèå ñå ïðîñòèðà íà 82 ëúñêàâî îòïå÷àòàíè ñòðàíèöè.

Âåùåñòâåíè äîêàçàòåëñòâà ñà 2 488 âêëþ÷èòåëíî ñíèìêè, äðåõè è îñòàòúöè îò êàòàñòðîôàòà. Êåìï Öåéñò ñå îõðàíÿâà îò 200 ïîëèöàè è îôèöåðè, 8 íåïðàâèòåëñòâåíè íàáëþäàòåëè ñëåäÿò ïðîöåñà â íîâîïîñòðîåíà ïëåíàðíà çàëà çà 250 ÷îâåêà.

Ñúäèèòå

ñíåìàò ñâîÿ âåðäèêò çà 13 äíè. Ïðè åäèí îïðàâäàí è åäèí îñúäåí, Ëèáèÿ îñòàâà íåäîñåãàåìà. Îñúäåíèÿò íà 20 ãîäèíè çàòâîð Àáäåë Áàñåò Àë-Ìåãðàõè ïðåç âñè÷êîòî âðåìå å ïàçåí â áîìáîóáåæèùå â áàçàòà Êåìï Öåéñò, à õðàíàòà ìó ïðèãîòâÿíà îò ñïåöèàëåí ãîòâà÷ îò ... Ëèáèÿ. Íåãîâèÿò 15 ãîäèøåí ñèí Õàëåá è 16 ãîäèøíà äúùåðÿ Ãõàäà ïðèñúñòâàò íà ïðîöåñà, îòäåëåíè îò áàùà ñè ñ áðîíåáîéíî ñòúêëî.  åäíî èíòåðâþ îò 1991-âà, “ïðåñòúïíèêúò” òâúðäè: “Âèå ìå ñúäèòå ïîãðåøíî ... Ìîÿò æèâîò å ÷èñò.” Òâúðäå âúçìîæíî äà å âåðíî. Çàä ãîëåìèòå àòåíòàòè ñòîÿò ãîëåìè èíòåðåñè. Çàä ãîëåìèòå èíòåðåñè - ïåðôåêòíà ðåæèñóðà. Òîâà ïðàâè “ñëó÷àÿò Ëîêúðáè” äà îñòàíå ïîðåäíà ïðîôåñèîíàëíà çàãàäêà. Îñâåí, àêî íå ñòàíå ÷óäî. Íî ÷óäåñà íàïîñëåäúê ñå ñëó÷âàò âñå ïî-ðÿäêî. Îñîáåíî ïî ðåäà íà ìåæäóíàðîäíîòî ïðàâîðàçäàâàíå. Ãîñïîä-Áîã îòäàâíà å âäèãíàë ðúöå îò âñè÷êè íàñ.

(C) 2001 - Áîãîìèë Êîñòîâ ÀÂÐÀÌÎÂ - ÕÅÌÈ

FLOWER WITH ROOTS IN THE HEART OF THE EARTH short story by Bogomil Kosstov AVRAMOV-HEMY

(C) 1988 - Bogomil Kostoff Avramov-Hemy, Author,

© 2005 – Adam Bogomilv Avramov-Hemy, Translation

Flower with Roots in the Heart of Earth

by

Bogomil Avramov

Every evening, returning from my workplace, I had stayed at the cable car station, with a head that is about to explode by the mental strain. Something in my brain was wailing, singing and droning, but through the long workday I didn’t have the time to go to the doctor. “What for”, I said to myself, “if it’s bad, it’s going to be really bad. If it’s for good, it will pass away”. But, my head was singing its own song and this song could not be killed even by the deafening sound of the oversized city, where I had unwillingly landed.

Often, the cable car was late. Amidst the night cold of the semi-lighted station, I was tapping with feet and, because there was nothing else to do, looking at the buildings around me. Contemporary, dark and modern, they were futilely trying to smile at somebody with their reflective windows and colors.

One evening I found out that in the corner, next to the station was standing, happily spared, a little two-story house with peeling walls and with a small courtyard full of box-shrubs.

Every evening now I looked at the spared house.

My wish to cross the small yard, to walk up the seven stone stairs and knock on the door, had grown bigger and bigger. Because every evening, up there, on the second floor, a window was shining with reflections from television channels.

In the end of a sad winter day, the car was delayed.

Unexpected snow had fallen. Kids were throwing snowballs at each other, and I was sitting on the station thoughtfully as the strain of the workday was echoing in my head. Where alien conceptions were trying to overcome my own. When the cold froze my soul, and airplanes started a combat in my head, I turned my back to the coming cable car. I crossed the frozen, snow-covered box-shrub garden. And climbed the iced stairs of the house. Up there, on the second floor, the window still was mysteriously flickering.

I pushed the button of the doorbell. Far, like amidst a deep cave, a bell rang. Nobody appeared. I rang for a second, and for a third time. Nobody answered. I carefully pushed the door and it suddenly opened like an unsatiable mouth and absorbed me.

I found in the corridor, under a light bulb sleeping in a lampshade of glass flowers, a drift of fresh snow. My footsteps echoed in this uninhabited stomach. A spiral staircase took me upstairs. I love spiral staircases. I’m spiral staircase-mad. I have decided that, when I solve the problem of all mine and foreign conceptions, I will start building villas. With two bare hands and a place given as a gift from the state, with bricks and tiles from old construction sites, with broken window-frames from houses unneeded by anyone, I believe that I will succeed. I can easily construct. And even easier demolish.

The stairs appeared endless to me. The sound of the television became louder though, and that gave me hope. This house can’t be this dark if a TV is singing in it.

The staircase took me to an enormous living room, amidst which I found a snow-white bed. On it lay a woman so familiar, I greeted her. She nodded. Where had I met her? In this illusory world nobody can be sure. Do they know somebody - or do they not.

The woman was neither young nor old. About my age. Neither sick nor healthy. She wasn’t ugly. She wasn’t beautiful, either. She wasn’t shocked by my abrupt entering. Not even surprised. She appeared to me delighted. But, I can’t be sure. Not until now I presume that she had more than one visitor. Actually, it doesn’t matter.

The woman nodded again. I came closer, even more timid and nervous, and I sat in the corner of the bed, wondering what is happening, being sorry for the cable car I missed, cursing my love for old houses without reflective windows, where light from high windows is flickering over old box-shrubs.

The woman raised her hand and stroked me.

I have never felt such a weight on myself. Except maybe once, when, near the sea, I had put on a deep sea diver’s ballast belt. From this stroking all headaches suddenly flew away. The buzzing and droning stopped. My thoughts about the contradictory conceptions evaporated. But, fear haunted my heart. “Damn it”, I said to myself, “after all we’re living in the 21th century”. I felt that, under the sheets, the body of the woman was breathing. That calmed me down. I looked at the TV screen that had filled a distant corner. What do you think I found? Under the sounds of cold jazz, my whole past life was playing in slow motion. All my insignificant future. I shivered, scared, and the woman calmed me down with her lead palms, quietly laughing. Yes, the woman was cheerfully laughing, tapping me with a cold lead palm.

“Oh my god, my god”, I said to myself, gasping. I’ve been so naïve, I’m so naïve even today. As poor as I’ve been, I’m even poorer now. How have I walked past with the good and the merited, to strengthen the positions of all kinds of creative conceptions which just waste tons of paper. And the life, this wasted life of mine, was flowing like a river there, on the flat screen of the color television set, but it didn’t shine with the colors of a rainbow, but with the monotony of the uniformity. Sometimes evanescent sparks flashed, but it was so sudden, unexpected and fragile, the woman just shrugged with sympathy. All the time was heard the sound of wonderful cold contemporary jazz. The woman and me tapped out feet with the rhythm.

Then something cracked. The music stopped. A thoughtful man appeared on the screen, tapping his feet in the emptiness of the winter night. A man with snow-white long hair. I ran to the mirror to convince myself about the truth of what I saw. The woman’s hand attracted me again, only to feel it even heavier, but not that cold. I stared at the TV screen as an announcer with a serious face appeared on it.

The announcer started talking about the fate of the world, concerned about the fate of the people, but in his story I didn’t see neither my own fate nor the fate of the woman nailed to the bed, forced to watch TV all the time, day and night.

“Turn on the lights!” the woman suddenly asked me, “Turn on the lights…”

Her voice sounded crystal-clear, and overcame the flow of actual information. The voice was surprisingly melodic, and powerful. I immediately obeyed. I started walking at the door, ready to run from the fear. I flipped the switch. Behind me something rustled and I turned around. I froze with surprise, wonder and envy.

From the heart of the woman, slowly and gracefully grew a mighty flower. Unknown and unseen. Incredible and absurd. Slowly opening its leaves, and slowly uncovering a scarlet blossom. And quickly growing roots to the floor.

The roots shattered the floor and went down, down, down, to the heart of Earth maybe, to reach it and embrace it.

The flower grew large leaves. Opened its blossom. Released its mindlessly wondrous aroma. Mightily set off to the ceiling. Smashed it, spreading pieces of plaster. Then disappeared in the sky. The room suddenly became cold, and the TV went black.

The woman kept smiling guiltily, struck by sudden pain. I kissed her on the head. It was cold, and blood erupted from her mouth.

“Go away!” the woman whispered, her mouth spraying blood, “Go away!… Go away!… Go to your conceptions…”

I stood benumbed, wondering how to get out of here, when the TV turned back on. On the screen, under the sounds of cold academic jazz, ran other people’s fates, but who cares about other people’s fate?

I ran down the stairs, they were spiraling endlessly, to the heart of Earth, where we have all came from. I quickly passed through the corridor, frightened that one of the flower’s roots would pierce the ceiling to stab me. The door was widely open. I shut it with all my strength. I didn’t turn back. My face still felt the strange weight of the unknown lady’s hand. A weight that even today I feel whenever I hear words about conceptions and anti-conceptions.

On the bus stop I sighed with relief. People were lined up by two. Nobody turned back, why would they disrupt the nice order? Only I was restlessly fidgeting, only when they scolded me I calmed down. I put my hand into my pocket and found out that I haven’t got a ticket. I asked the woman standing next to me for one. I put some money into her hand. I felt the lead weight of that woman’s hand again. My eyes met hers. It was the woman from the old house. Mysteriously smiling. Understanding everything and everyone. With a heavy string-bag in one hand, and a portable TV in the other.

I accepted the ticket. I paid, and the touch of her hand suddenly felt tender, warm and inviting, like her in all her beauty. When the cable car came, I helped her get on. I glanced at the screen of the portable TV in her hands. Even covered with winter frost, it silently and invisibly worked. I looked at the old house I just had left. The window was full of darkness.

I often pass by that house. Spring and autumn, strange flowers grow and dry on its roof. The apartment blocks around it are surrounding it, even more and more ominously. Some day, it will also be destroyed. Everything could be built on the site. But, will this fateful flower grow?

I pass by the old house sitting in the cable car, holding the seat in front of me, as like an unexpected blow of wind could take me back there. To walk up those endless spiral stairs again, to the heart of Earth and back. And always, oh, always pain strikes into my heart and my head starts ringing, buzzing and droning. Then, I say to myself with a sadness few could understand, that this is probably a root of that scarlet flower that connected earth, home and sky with roots, stem and blossom.

29.05.2005 г.

MIDNIGHT AROMAS short story by Bogomil Kosstov AVRAMOV-HEMY

СРЕДНОЩНИ АРОМАТИ

To Dako DAKISH

МЪЖЪТ СЕ РАЗБУДИ СРЕДНОЩ.

Той установи, че мирисът на евтини цигари без филтър; такива все още се продаваха в това забутано предпланинско кътче на планетата наричана Земя; от които бе изпушил стотици хиляди къса за през своя малък, къс, скапан напрегнат живот, сякаш взел, та се изпарил. Вместо това, в малката стая три на четири превърната в работен кабинет, спалня и още какво ли не, витаеше мирис на прясно препечен хляб. Това развесели мъжа.

ЕКОЛОГИЧНА ЗИМА,

каза си мъжът полугласно, хай да се невиди. Посегна да включи осветлението, но остана в мрак. Токът втори месец бе прекъснат. Компанията не търпеше вечни длъжници.

До болка екологично, повтори човекът, тихичко на глас. Хай да се не види, мокор!

Надигна се от дивана, превърнат временно в легло, и останал така за години. Препъна се в шнура на телефона. Повтори и потрети своето “Хай . . .”

Опипом намести слушалката до ухо. После я захвърли на леглото. Слушалката бе няма като космос повече от десет години време.

Опипом достигна завесите. Внимателно ги отмести, без да вдига шум. В стаята нахлу крассотата на безмълвната зимна крайбрежна нощ.

СПОМНИ СИ 1953..

Морето бе замръзнало по целия бряг пред Белоград, чак до устието на Реката и Галатея. За по-кратко, някакъв скитнек – циганин бе тръгнал напреки през залива, в посока на недалечния фар. За да не стигне до никъде.

Пролетес траловете на риболовните таки бяха извадили тялото на бедния наив на светло. Почернял, полуизяден от рибите, все още с вързоп съчки на гръба. Пък в тях - стар немски шмайзер – много добре гресиран.

През онези страшни години, за които никой не иска да си припомня, а в дискотеките за тях няма как да стане дума, също често нямаше електрически ток. Понякога часове. Друг път дни, полудни и денонощия, но всички някак си вярваха, че всичко това е за добро, че е за нещо значително повече значимо от техния жалък, незначителен живот. И, си казваха – но, какво значение . . .

По-късно, години по-късно, щеше да открие тези кратки думи в писанията на добре познат писател, за да не престане да се чуди върху същността на писателския занаят.

СТАЯТА ЛЕДЕНЕЕШЕ.

В този крайбрежен полусредиземноморски град, зимата обикновено ппреминаваше бързо, а жителите бяха дотолкова приобщени към електрическото отопление, както някога техните деди към мангалите с дървени въглища.

Прескачайки купища книги и ръкописи, под призрачната неземна осветеност на зимното среднощие, Мъжът приседна пред скованата пред единствения заскрежен прозорец маса. Негова Съдба и Орис от години. Откри причината за своето внезапно болезнено разбуждане. Чашата, със зацапана от бои вода, шумно се бе пукнала. Водата бе протекла по масата, за да пропие единствена недоизядена филия препечен хляб.

КАКТО ПО ВРЕМЕ НА ВОЙНАТА, ТАКА И ДНЕС,

Човекът се хранеше най-вече с черен хляб. Наистина, в последно време бе излязла мода на какви ли не видове луксозен и нелуксозен хляб, но Човекът считаше, че това не е нищо друго, освен поредно въведение към една Нова Открита Война. Която би могла всеки момент да започне. Война, която народът очакваше вече толкова много дълги тягостни години, та всичко това да свърши веднъж завинаги. Ако не със всички, то поне с една част от тези тихи мъченици на всичко онова, която учените без стеснение наричаха "Прогрес". Война, която продължаваше да се води нелегално повече от половин век, хей така, без да пукне пушка, без да екне топ. И въпреки това, Война цинична, осезаема и безпощадна.

МЪЖЪТ

помириса напоената с вода и разтворени бои филия студен препечен хляб. Ароматът на пшеница превъзмогваше мирисът на химия. Природата, каза си, ах, Природата ще даде на всички да се разберат. Отхапа, па се замисли. Стигна ли до подгизналата част, каза си, стигна ли до нея, спирам. Ще изхвърля замърсеното в коша. И, остана с отворена уста, пронизван от тъжна мъчителна мисъл. Ами детето, каза си, ами Синът Ми!?!

В ТАЗИ ЛЮТА ЗИМА,

През която токът, водата, телефонът и какво ли не, не само бяха поскъпнали главоломно, ами никакви ги нямаше; през която пътищата бяха приказно затрупани и безмълвни, по улиците бродеха какви ли не банди, а неговите акварели стояха непродадени, в съседната стая, недалеч от тютюневите експлозии на иначе така талантливия баща, сгушено при своята майка спеше Детето. Бе имало късмет да се яви на белия свят преди броени дни. Там, при топлата гръд на своята майка, лежеше поредния продължител на рода.

Детето спеше, а Майката се правеше, че спи. Не харесваше, когато Мъжът оставаше насаме със своите хартии и бои.

Мъжът отмести ледената хапка от уста, свил душа, сърце и тяло под похлупака на всички онези безполезни книги, които бе трупал та претрупал през целия свой никакъв живот тук, в този затънтен град, на брега на едно занемарено море което дори не можеше да замръзне както трябва, в този едва построен саморазрушаващ се дом. Опита да си припомни нещо подобно вписано в техните прашни страници, но не успя.

Реши да запали единствената половинка свещ, оцеляла неизвестно как, кипреща се в старомоден свещник.

Драсна кибрит. Подържа запалената клечка над свеща, докато огънят го парна. И, се отказа. Каза си, ами ако се наложи да изкъпем бебето зарана, а токът все още никакъв го няма, ами ако . . .

В СТАЯТА,

бе станало нетърпимо студено.

Ухаеше на подгизнал хляб.

Ухаеше на загасена свещ.

Всъщност ухае на класическа мизерия, реши за себе си Човекът. Добре ухае, няма как.

Знаеше, че ако се сгуши при Детето и неговата Майка, би открил зърно съхранена топлина. Но, защо да дели това зърно топлина на три вместо на две?

Реши и пристъпи.

Отвори плахо вратата. Дочу шепот.

- Добре ли си?

- Отлично

- Попикан, но затоплен . . . Ела!

Наведе се в тъмното. Целуна жената на слуки, но малкият бе така нищожен по рамре, така дебело повит, че не можа да го докосне. Оттегли се обратно. Изправи се пред прозорците. И, като нямаше кого – призова Бог и недалечната Света Петка Православна и Задморска.

НАВЪН БУРЯТА БЕСНЕЕШЕ.

Спусна завесите за да спести топлина, макар да знаеше, че е безнадеждно. Похлупи парчето баят хляб с хартия. Завърна се в дивана приспособен за легло. Зави се с огромен кожух, притихна.

Разсмя се.

Над себе си.

Над поприще и съдба.

Над всичко онова, което бе останало от онзи Древен Белоград, който Мъжът все още къташе в сърцето си.

Над покорството на света, решил да подреди нещата чрез недоимък, некадърност, и разврат. Разбира се, каза си, именно поради разврат няма нито ток, нито газ, нито вода, спокойствие дори. Не, не, не поради лошото време. Поради този специално управляван разврат от шепа хитреци, за които няма ни Бог, ни Цар, ни Закон. Някой бе казал, припомни си, че прогресът се изявява на границата между закона и морала. Само че, едно от двете все пак доминира. Кое?

Притихна. Поиска да умре но установи, че е невъзможно.

РАЗБУДИ СЕ КЪМ ОБЕД.

Слънцето се опитваше да грее. Телевизорът работеше, значи имаше ток. В някаква далечна недостижима зала, политици се правеха, че воюват за мир . В съседната стая детето плачеше, и изведнъж замлъкна. Анна имаше мляко за двама. Ха! При този глад!

МЪЖЪТ МЪЧИТЕЛНО СЕ НАДИГНА.

Седна разрошен пред работната маса.

Обърна гръб на телевизора. Грабна прогизналия комат препечен хляб в ръка. Натопи го в боите. И, изрисува онзи циганин запътил се всред ледената стихия през заледеното море към нос Галата, с вързоп съчки на рамо. Реши, че ромите именно така са се превърнали в цигани, този исконен род на Балканите. Поради недостижими социални и расови възможности, и удобства.

Развеселен, се погледна в огледалото.

Да, да, да, каза си мъжът, но си се превръщам в паупер. Но, какво, за Бога от това?

И реши, че няма как циганин с вързоп на рамо да се загуби. Все пак, морето е за всеки.

BOAT FOR A DROWNER short story by Bogomil Kosstov AVRAMOV-HEMY

ЛОДКА ЗА УДАВНИК

To Аdam

ПРЕЗ ПРОЛЕТТА, ЛЯТОТО И ЕСЕНТА,

това пригодно за строеж на лодки време, разтварях вратите на гаража нашироко. Пред мен се простираше забравен, незастроен къс междублокова земя. Недалеч сияеше морето. Хукваха ветрове. Витаеха хали. Миришеше на водорасли, на пристанище и благодат.

Зако често преминаваше от тук. Спираше пред зейналите порти. Вперваше поглед в бъдещата яхта. Момчето бе крехко, като порцелан. Кожата на лицето му – прозрачна. Върху бузите му бяха изписани две едва забележими светли петна. Махвах весело с ръка. Изваждах буркан смокиново сладко. Отново се превръщах в дете.

Недалеч, зад тесни, дълбоки, решетъчни старовремски прозорци, в паянтова старовремска къща оставена на доизживяване, сгушена сред високи сгради с непрогледни стъкла, заедно с баба и дядо, отрастваше Зако.

Всичко това, се повтаряше всяка заран, освен зиме, когато мястото “ничия земя” се превръщаше в непроходима локва кал, а поредна епидемия грип косеше Белоград.

МИНАЛАТА ЗИМА,

се стопи неусетно. Пролетта подгони облаци в небето. Вятърът отново бе вкусен и солен. Ухаеше на пушек, ухаеше на параход. Буркан със смокиново сладко блестеше върху дървената полица недокоснат. Никой не се появи. Дните преминаваха един подир друг в сивота.

Една мъглива лятна утрин, всред пластовете мъгла и пристанищни пушеци, се появи натоварен с покъщнина камион. Скокнах навън. Шофьорът премигна с фарове, помаха приятелски ръка, и внимателно заобиколи крехкият корпус на моята яхта. И, сякаш изчезна.

Прекарвах до късна нощ, край тялото на бъдещата океанска яхта. Звукът на циркуляр събираше махленските хлапаци. Тишината ги прогонваше. Търсех всред тях да открия моят приятел Зако, но той отсъстваше.

ОНАЗИ ПРИВЕЧЕР,

в светлината на високата електрическа крушка, се появи немлад човек. Притежаваше дълги сребристи коси сресани в плитка, и къса брада която някога би могла да бъде рижа. Носеше онези безплатни полууниформени дрехи на моряк от търговския флот, които, истинските хора на морето отбягват.

- Наздраве! – каза човекът, и аз му подадох бутилка бира. – Зàко е оставил нещо за вас . . .

Умело отвори ламаринената запушалка с една отверка, а питието плисна и ни обля. Пяната порази измачкания лист, който мъжът носеше със себе си. Върху хартиения блоков лист, бе изобразена старинна фрегата. На капитанската кърма, между две мортири, под високо тропическо слънце, момче държеше за ръка снежен човек. За пръв път виждах снежен човек върху борд на кораб.

- Замина, - пророни задъхан човекът, и аз не знаех, дали това е от погълнатото питие или от друго, - замина, както се случва често . . .

- Как тъй замина?

Спомних си товарния автомобил с кошони багаж.

- Заедно с цялото семейство . . . Намерили на Зàко нов баща . . .

- Туй то!

Духна вятър. Отвя хартията.

Хукнах подир хартиения лист, но мракът бе като от клей, а светлината изкуствена и слаба. Когато се завърнах, мъжът бе изчезнал, а бутилката бира стоеше преполовена върху борда на недоизмайсторената лодка.

Загасих светлините. Дълго стоях пред вратите на корабостроителницата – гараж, взирайки се в нощта в посока на старата къща, дано открия повик за живот. Но, къщата бе няма, и аз не си позволих да взема фенер, за да я огледам. Струваше ми се, че отнесения от вятъра хартиен блоков лист, другаде няма къде да отиде.

ПОДИР ВРЕМЕ ДОЙДОХА БУЛДОЗЕРИ.

Пребориха се със старата къща за минути. Изравниха хубаво земята. Дойдоха служители с оранжеви престилки. Пометоха и разкопаха. Посадиха цветя. Разпръснаха райграс. Роди се трева. Н,о в сърцето ми заседна строшена мачта.

ВСЕ ТАКА,

се суетях около моят бъдещ кораб. Все така привечер, се събираха хлапаци, прекрачили велосипеди или дъски за скейт върху асфалт, Погледите им бяха насмешливи и изпълнени с презрение, към това което върша. Подмятанията им – цинични и нечестни. Разбрах, че в епохата на картонените кули, дори кораб като моя, следва да бъде произведен фабрично.

Недълго умувах.

Обявих лодката за продан.

РАЗГЕЛЕ,

намери се запален купувач. Вече имал капитанско право. Щял да премине по същия маршрут. Визите били ударени върху паспорта му със щемпел. Добра работа съм свършил. На световно ниво, от балканска гледна точка. Имал близък мераклия за подобно корито. Щял да ме препоръча.

Дойде камион, за да отнесе полуготовият презокеански кораб. Шофьорът ми се видя познат.

- Туй то, - подаде глава през полуотворената врата на кабината, и спусна крак да слезе. – Веднъж багаж на разведени – втори път лодка за удавник.

Гръмко се разсмя. Младо недодялано мемче, тръгнало света да покорява с камион. Имаше сипаничаво лице, редки зъби и огледални очила. Дълга цигара сипеше пепел върху волана.

Не посегнах, и не го ударих през лице. Биха ме обявили за какъв ли не. Усетих се несмел, а значи неморяк.

Когато колата отмина, върнах се в опустялата моя джебна корабостроителница. И, разбих с топор онова, което бе останало от строежа. Тогава, из някакъв прашен ъгъл литна онази рисунка, гдето търсих предълги часове през ветровитата нощ. Върху борда на старинен платноход, между две димящи мортири, под високо тропическо слънце, Зàко държеше за ръка Снежен Човек с адмиралска шапка на глава.

ВЗЕХ РИСУНКАТА В РЪКА.

Излязох на високия бряг, над самото море. Открих, че пътят до брега на морето е съвършен и чист. Ако да бях построил моята яхта, лесно бих я спуснал на вода. Но, кого бих взел в нея? Не харесвам самотните мореплаватели. Нещо нередовно съществува в тях.

Приседнах на коляно.

Сгънах рисунъчния лист, като кораб.

Слязох до самият бряг.

Морето бе вълшебно и тихо.

Пуснах корабът, а морето го притегли и отнесе.

Тогава, от високото на моят бряг, се разнесоха дюдюкащите викове на момчурляците със скейтове и велосипеди. Така, и не разбрах, какво искат.

Всъщност – какво значение . . .

(C) 1999 - Bogomil Kosstoff AVRAMOV - HEMY

ПТИЦА КОЯТО ЛЕТИ С ОПАШКАТА НАПРЕД

разказ

от

Богомил Костов АВРАМОВ - ХЕМИ

ПОПАДНА ЛИ В СТОЛИЦАТА по служба, а това се случва от дъжд на вятър, винаги намирам повод да прекося малката борова горичка, през която трамваите с пъшкане и подзвъняване се разминават. Някъде, към средата на криволичещия железен път, стои смешен старомоден кантон. Необичайно самотен, всред запътилите се да погълнат и последните живи дървеса в сърцето на града, високи многоетажни жилищни блокове. Странен, самотен, необитаем, романтичен. Забравил своето време. Завинаги запрял, на времето в средата. И поради това, напълно недостъпен. Но, какво е романтика, освен предчувствие за спомен ? И, не е ли романтиката преход през Времето на Времената ?

О, това не знае никой. . .

Не знае никой . . .

Не, не знае никой . . .

НЯКОГА, трамваят с мъка се добираше до тук. Самотна мотриса боядисана в сигнално червено. Пътниците слизаха някак лениво, весело и елегантно, всред облаци ухания от черния пазар. Надвили масрафа си пътници, от палубата на презокеански пасажерски кораб, внезапно акостирал всред една едва пръкнала гора. За да се прехвърлят в друг, значително по-мощен вагон. Който, с искрене на спирачки свистеше по стръмнината. Гърмеше и, изведнъж изникваше зад широкия релсов завой, раздирал зелената горска завеса на две неравни половини. Спираше за миг. Поемаше тълпата столични безгрижници. За да ги отнесе нагоре, нагоре, нагоре, до само било на хълма, пред крайградските механи и, богаташки вили. Където, отново лумваше животът на света.

ТОВА БЕ МОЕ ЛИЧНО ПЪТЕШЕСТВИЕ. Таен молебен пред спомени от детството. Когато стъклата на кантона ехтяха под ударите на камъни и сопи, а кантонерът уж разярен - иначе съвсем развеселен, изскокваше подпийнал, размахвайки ръце и изричайки проклятия, всред тишината на крайградската гора. Докато от светналата малка къща, долиташе кикотът на неговите дъщери.

И желанието, да надникна в полуизоставената къща, за да срещна кантонера - кой знае от кога в гроба, бе желание непреодолимо. Но, дървените капаци на прозорците стояха сякаш вовек приковани. На вратата висеше огромен древен катинар. Самотата витаеше наоколо, сякаш вещица възседнала бързонога метла. Само привечер, зад закованиите капаци на прозорците, се процеждаше неудържима светлина, сподирена от музика на раздрънкано пиано. Това правеше да вярвам, че все някога нещо ще се случи. За да надникна в това остатъчно убежище на всякакви ранни спомени.Но, трамваят бясно трополеше през столичната негостоприемна нощ. Никой не го бе грижа, че на последната седалка в последния среднощен вагон, трепти премалял от спомени и тъга, човек на средна възраст, стиснал картонено куфарче в ръце. И, така се случи веднъж, че се наложи да прекарам цяла една безсънна нощ, под тази крайпътна стряха на наивност и мечти.

Ето, как стана всичко туй.

ОТНОВО БЯХ ПОПАДНАЛ В СТОЛИЦАТА, по служебен ред. Ала работата се затягаше. Главните специалисти свързани с проблема, отсъстваха залутани по свои и държавни работи зад граница. Ето защо, заседанието предназначено да проведе първия задължителен мозъчен щурм на Балканите, ежедневно се отлагаше. Явяваше се единствено председателят. Престарял академик с пенсне и плоска бутилка вишнева ракия в джеб, секретарката с куп видеокасети в ръце и, моя милост, задължително привлеченото лице-професионален лаик, за което се предполагаше, че ще поднесе венецът на решението на обсъждания сбор от пролеми.

То се знае, веднага закъсах за квартира. Хотелите бяха претъпкани и, смъртоносно скъпи. Квартирите отдавна отдадени под наем. Роднините негостоприемни. Но пък, студенцията както винаги се оказа на место. В студентската менза, единствена столова за нехранимайковци от моя калибър, от дума на дума, получих тежък бронзов ключ за катинара, заключил стария полуобитаем кантон там, край трамвайната линия, прекосяваща малката борова горичка в сърцето на многоликия, шумен, понякога весел, винаги угрижен град.

- Оборотна квартира, - поясни без притеснение полупознатото момче от Белоград, - от време на време изкарвам някой лев. . . Като си тръгваш маестро, - подчерта, а аз пипнах своята дълга брада, - остави ключа под варела с нафта ... Чао ! ...

- Абе, чао ! - промънках кисело в ответ.

Дори не вдигнах глава от вкусното меню. Отбелязвайки за себе си, че менюто е вкусно, но както винаги безобразно и бедно. Прибрах две излишни земелки в джеб. Поех през улици и през площади, размахвайки черно картонено командировъчно куфарче в ръце. И, навярно за пръв път, бях едва ли не щастлив.

БЕ ПАДНАЛ хубав дълбок сняг. Студът скимтеше в ушите ми. Навлязох безстрашно в заскрежената гора. Птица скокна - посипа ме сняг. Закъснял петел пропя и, замлъкна. Куче лавна и, се шмугна в нозете ми. Трамвай просъска покрай мен с пълна скорост, а по прозорците тъмнееха лица на пътници, загледани в припадащия здрач. Трябваше да карам пеш. На онази станция, отдавна не спират никакви превозни средства. Безгрижието е жестоко изкоренено, а стрелката завинаги ръждясала. Но, Домът все още съществува.

НЕУСЕТНО ДОСТИГНАХ забравената къща. Пред очите ми, все още грееше засмяното и загадъчно лице на студента, игривите пламъчета в неспокойните сини очи. Старовремския катинар проплака, сякаш отключван за пръв път. Вратата проскърца, като отваряна никога. Стъпките ми прокънтяха по каменен под.

ПОПАДНАХ в предверие изпълнено с аромат на алкохол и, пури. Значи, с алчност за живот. Аромат на необяснимо същестувание, някъде наблизо всред тъмата, ме порази и изплаши. Препънах се в изоставени вещи. Добрах се до електрически ключ. Подсвирнах с уста. Не отговори никой. Трамвай изтрополи навън. Къщата трепна като човек и, отново замря.

ВНИМАТЕЛНО ОПИТАХ ЗАКЛЮЧЕНИТЕ, сякаш залостени отвътре врати. Една врата се оказа незаключена. Хубаво чисто легло. Бумтяща тенекиена печка. Огромна чертожна маса. Отворено разнебитено пиано. Докоснах неговите клавиши и, то се отзова. Под прозорците профуча трамвай. Къщата трепна, като по навик. Загасих осветлението. Мушнах се под завивките. Положих ръце под глава. Не преставах да чувствам, че не съм сам, че съм в близост на човек излъчващ неописуема тъга, но и някаква насмешлива радост. Градът бе колкото мой, толкова чужд. Завих се през глава и, задрямах. В сънят ми побягнаха спомени от детството. От студентските години. О, времена, за всекиго проклети, за всекиго свещенни.

НЯКЪДЕ ПРЕДИ ПОЛУНОЩ, едно топло гъвкаво тяло се шмугна под протестите ми на закостенял стандартен глава на семейство. Пламна безумно. Излъчи несметна топлина. Разля се върху ми. И, без да ме пита, ме приобщи с безумна страст. Дори ми се стори, че стаята се озари от някаква странна розова светлина, но това трябва да е било отблясък от преминаващи трамваи.

Тялото на жената бе толкова женствено, ароматът му така очарователен, че ми идваше да закрещя от рабост и от мъка. Креснах със все сила, а стонът ми бе изпълнен с обич. Още през лятото щях да сторя тъй, че студентът доверил ми ключ от тази забележителна квартира, да попадне на особено печелившо работно место. На студентите следва да се помага - не ли ?

През всичкото това време, на предновогодишна мисъл и немисъл, тялото ми пиеше готовански неизвестно за кого предназначена любов. Любов, каквато никога не подозирах че би могла да съществува. Това правеше, да не чувам трясъка на среднощни трамваи, крясъците на побъркани от стръв петли, лаят на десетки отчаяни бездомни псета, виковете на пияници приели гората наместо дом. Да забравя, че и аз всъщност нямам никакъв дом. Това, което всички ние обитаваме от немай - къде, едва ли би могло да се нарича дом. Накрая, капнал от усърдие и умора, замрях за миг и, заспах.

РАЗБУДИ МЕ, нестройна песен на жена.

Жената бе разтворила прозорци. Бе отмахнала завеси. И, от прозорците навлизаше ранната сприя на първия мек зимен ден на двехилядната година. Можеби най-красивия истински ден, в моят малък, кротък, безобиден, докрай нещастен, подчинен на обстоятелства и лаконичен поради самота, живот на скапан провинциалист. Призован, да даде решаващото мнение на Лаик, в системата на научно обмислен мозъчен щурм. Предназначен да обнови нечии виждания за пръкването на света по тези злачни до смърт места. Можеби проблемът с потопа, или нещо още по - така. Разбира се, аз не трябваше да подозирам нищо. За да имам възможност да изригна в предварително установен момент, моят вердикт на неинформиран наивник и безкраен глупак. Подбран от кафене-тераса "Куцото Куче" в Белоград призори, само защото се е оказал най - световен дърдорко по брега на морето от Бяла до Дуранкулак. Без дори да е пиян, както се полага.

Да бъде - или да не бъде.

Да не бъде - или да бъде . . .

Е, щом някой някъде вече го е казал, що да не повторя на Балканите и, аз?

ЖЕНАТА ПЕЕШЕ И ТАНЦУВАШЕ ПОЛУГОЛА. Тънка, прозрачна, огромна за нейния ръст нощница летеше около нея в ритъма на непозната никому песен. От това, жената изглеждаше птица. Но птица, която лети с опашката напред.

Непознатата жена пееше своя песен и, танцуваше свой собствен танц. А, това навярно бе и моя песен, и мой последен танц. Каквито никой никъде няма да повтори. Нито за нея, нито за мен. Защото, подобни песни и подобни танци, се раждат и умират заедно с хората.

ЖЕНАТА танцуваше под искрящия зимен студ, размахвайки дълъг-предълъг карминен шарф около себе си. Потропваше ритмично с нозе. Почукваше по клавишите на пианото безсмислените тонове на неродена песен. С такава нежна и изискана тиха радост, каквато не е възможно да бъде поместена в никакъв ритмичен такт. Защото, би престанала да бъде радост. Тичаше с боси малки нозе по лъснатия до бяло проскърцващ дървен под, а той проплакваше от удоволствие и радост.

ЖЕНАТА ОТДАВНА НЕ БЕ МЛАДА. Средата на годините личеше не толкова върху лицето й, колкото върху едрата изпосталяла гръд. Някога прекрасно щръкнала и, уханно млада. Някога свежорозова и, остроплътна. Някога дотам невежа, че потрепваща при поглед. Проплакваща от насила изцедена сладка болка. А сега, опитна от какъв ли не живот. Люшкаща се насам - натам, като мъртва морска вълна около стройно и прибрано тяло. Все още гъвкаво. Все още ароматно. Все още баналнорозово и по младежки чисто, вече обсипано с начало на измамни бръчки. Предчувстващо най-чувствено мъжа. Подлудяващо и подчиняващо всеки непознат. Проблясващо с искрящи всред ноща напомадени, огромни, като циферблат на градски часовник зърна. Все още наподобаващо птица. Но, птица морна от живот. Птица, която лениво лети с опашката напред, в посока към безумно твърдата земя. Където да падне, за да умре.

И, сякаш отново бе лято.

А, после отново бе есен.

И, сякаш се вдигаха и кръжаха без умора безброй пухести глухарчета, които все пак успяват, и, разнасят свое семе по обширния залутан свят.

ЖЕНАТА сякаш плаваше ли, плаваше всред яркосиния блестящ като хоризонт на море предновогодишен зимен ден. Това ме изпълваше със желание, да скокна и подема нейния странен, невиждан, безподобен танц. Да разпея нейната безумна песен. След това, да хукна по света със сак за пеперуди в ръце. Така, както някога гонех своите мечти по брега на морето. Сак, останал завинаги празен.

Жената ме усети буден. Погледите ни се срещнаха. Дали разбра, че съм обикновен пристанищен пройдоха, това не зная. Захвърли с ярост шарфът върху мен. Отстъпи лудо танцуваща назад. Облегна се на пианото и, то проплака под тежеста й. Блъсна вратата. Прекоси коридорът прескачайки натрупания никому ненужен прашен багаж. Зад отсрещната врата, едно резе гневно хлопна.

Тогава, се разнесе плач на дете.

СЪРЦЕТО МИ СЕ ОТПУСНА ИЗВЕДНЪЖ.

Значи, това не бе сън. Не бе смъртта. Нито дори любовта, а нещо съвсем различно, породено от тези две съдбовни човешки тайнства. Породено от особения ритъм на нашия труден от недоимък, съвременен ден на грижи и неволи. Както никога до днес съвършено, точно и отговорно регистрирани. Светкавично анализирани. Безнадеждно детерминирани. Модерно прогнозирани. И въпреки това, все по-тежки и все повече жестоки. Не, защото са неизвестни. А поради това, че нямат никакъв възможен изход. Всеобща безизходност, полегнала над света. Достъпна за всички, непонятна никому. Какво да кажем, за некомпетентният лаик от Белоград, попаднал в столицата в краят на Двадесети Век, насрещу шепа жълти стотинки. Задължен да даде решение на поредна балканска главоблъсканица. Без дори да му бъде подсигурен обичаен подслон. Захвърлен по улиците на предновогодишната нощ. Можеби защото вече бе свършил някому някаква работа. Можеби, защото никога не бе започвал.

А, детето в съседната стая плачеше, та се късаше от плач.

Наметнах халат. Изляздох в коридора. Прилепих ухо към високата старомодна дъбова врата и разбрах, че заедно с него стене, скимти и плаче, и непознатата среднощна жена.

- Свири, - проплакваше жената, - моля те свири . . .

Детският плач заглъхна. Нестройни звуци от цигулка изпълниха ноща, преминаха през къщата, втурнаха се по трамвайната линия, гонени от последния електрически влак, решил да ги догони.

СВИХ РАМЕНЕ. Кой би разбрал жените ? Понякога ми се струва, че са сътворени само за едно. Друг път виждам, са докрай необясними.

Бавно прибрах своят скромен багаж.

В устата ми гореше горчилка от тютюн. Така обичам хавански пури, а напоследък се намират все по-трудно.

Облякох се на две, на три. Излязох тихо и, на пръсти. Надянох внимателно катинарът върху двете бронзови халки. Той тракна и, се разсмя с разочарование на човек, който нещо е постигнал, после много е загубил.

НЕ, НЕ ОСТАВИХ КЛЮЧА, на уреченото место. Положих го върху трамвайните релси. За да може идещият вече трамвай, да връхлети върху му. Защото там, в самотния тъжен зеленобоядисан трамваен кантон в сърцето на големия град, а всъщност на края на света, бях заключил последното неочаквано приключение в моя отдавна преполовен живот, на дребен интелектуален просяк. Но да. От как се помня продавам идеи за мозъчен щурм. Насрещу чаша скапано кафе, в кафене-тераса "Куцото Куче", там над брега на морето в Белоград.

Тръгнах надолу към града, крачейки от траверса на траверса. Размахвайки куфарчето със сценария за мозъчния щурм в ръце. Където с ален маркер бе отбелязаяно, кога да се намеся и, извинете, какво точно следва да възкликна.

Зад мене трамваят проскърца с внезапни спирачки и, спря. Ватманът пъргаво слезе. Вдигна ключът пред очи. Разсмя се диво. Потърка го по брадата за късмет. Впери поглед в недалечния кантон. И, пусна ключът в бездънния джеб на служебната своя дреха.

Видях лицето му, да профучава заедно с трамвая покрай мен. Върху него бе изписано такова безумно щастие, че направи да завидя.

(C) 1999 Bogomil Kosstoff AVRAMOV - HEMY