MAESTRO, short story, Hemy VARNALIS

© 1962-2012-Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY

МАЕСТРО

РАЗКАЗ

БОГОМИЛ КОСТОВ АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ

ПЕНСИЯТА, нека припомня, за два дни хвръква. Няма да е трудно по съдебен път да се установи, как за нищо не стига. Ама съдилищата с друго са заети. Да се черним едни – друг. България е туй. Значи. И, има-няма що, всеки подир-обед до града слизам. До Централната Поща. Да видя, няма ли поне веднъж управляющите, още по една пенсия в добавък, всекиму да пуснат. Разбира се, това едва ли някога ще стане. Ама поне, с пощенските чиновници се опознаваме.

ГОРЕЩИНА Е НАДВИСНАЛА НАД БЕЛОГРАД, тегне и над мене. Не, че никога е нямало подобни горещини. Имало е. Ама не е било разгласявано така подробно. Всички медии не престават да ни уверяват. Колко е горещо – през лятото; колко е студено – през зимата. Откриват или я прикриват Истината!?! В студ или в пек, веднъж месечно работата става. Пълнят шепата ми с някакви банкноти. Срещу подпис. Какво несравнимо държавно доверие. Към едни скапани пенсионери.

СЕГА, ОТ ТАМ СЕ ЗАВРЪЩАМ. Запотена длан на два крака, тъпкана с банкноти. (Другата длан – празна!) За връщане на дребни дългове по гаражни магазини. Ако останат – за лекарства. (Ама не остават!) Чувствам шепата си пълна с обилна пот. Бих искал тези пари да са толкова много, че да прелеят заедно с тази моя пот, а това означава моя кръв, из моята стисната шепа, че дано облеят улица и хора. Ох, да бе възможно. Ама не е.

СПОМНЯМ СИ, хубаво си спомням, един подобен летен ден. Ден без никаква прохлада. Още чувствам и усещам, сега – подир толкова много години, как краката ми биеха прахоляк по пътя към Реката. С каква лекота го правеха, Господи, с какво удоволствие, с каква бързина. А триножникът ме блъскаше в гърба, блъскаше кутията с боите, веселеше ме. Колко години от тогава, Господи, колко много отминали лета.

КАК ПЛАВНО СЛИЗАХ КЪМ РЕКАТА. Как се извиваше междуселския път. Днес, струва ми се, такива криви пътища, с такива нежни рохкави прахоляци не останаха. Всичко е дюс-директ, и асфалт. Бре тая земя, как набълва асфалт за цяла една планета -а!?! Реката ме зовеше с апетитна хлад. Призоваваше ме. Насилваше плътта ми. Да се потопя, да се накъпя. Реката бе ласкава и нежна, като Жена. Недалеч пееше жътварка. Днес, такава песня не се чуй. Освен по фестивали и концерти. Най-много някой трактор на завой да те подмете, самолет с бял прахоляк да те посипе. С някаква измишльотски насилена имитация на тор

2

НЕДАЛЕЧ ПЕЕШЕ ЖЪТВАРКА. Песента й слизаше до самите води. Докосваше голото ми тяло. Набиваше се в уши, гнездеше в душа ми. Щурците надуваха скърцащи пищялки, състезавайки се с ромона на реката. Бях зарязал разтвореният триножник, с платното. Нямаше никакъв вятър, но платното потрепваше ли потрепваше. Днес няма такива платна. Да потрепват от изрисуваното върху тях.

ТОГАВА КИКОТ НЯКАКЪВ, приглушен приплак, плахо дойде до мене. Замрях в недълбоката вода. Всред тръстиките бе доплувало девойче. Песента на жътварката бе секнала. По реката плуваха бели платнища.

• Край пътя! - кресна момичето издалеч. - На пътя!

Скокна на брега. Побегна, а аз не вярвах на очите си. Тичайки голо-голеничко, момичето профуча край триножника. Разпердушини платното. Подритна кутията с бои. Разсмя се дивашки, и изчезна.

ИЗЛЯЗОХ НЕДОВОЛЕН ОТ ВОДАТА. Жътварката отново бе запяла. Огледах се. Прибрах разпиляни вещи. Погалих платното. Сгънах триножника. Поех между дървеса и трънаци към Пътя. Все още замаян от онзи дивен смях. Поел подир бясно щръкнала Любов.

ИЗЛЯЗОХ НА УРЕЧЕНОТО МЯСТО. По-закътано отколкото предполагах. А Момичето, изцеждаше вода от косите си. Смееше се без глас, и аз се чудех, какво толкова смешно има в една среща, за която знаех как ще завърши. А Щръкналата Младост пропълзя по ставите. Превърна ме в камък. Разтърси тялото ми. Разтрепери ме до плач.

ПОЛИТНАХМЕ В КАНАВКАТА, а една каруца претрополи и отмина. Слънцето падна зад баирите. Жътварката бе замлъкнала. Тръгнахме към селото, а момиче не преставаше да цеди вода от косите си. Подпитах, къде да преспя.

• В купните. Само гледай да не се запалиш ...

Значи тя можела, и да говори. Тръгна към село с походка на жена. Фустата й метеше Пътят. И, замлъкваха щурци. И, пропяваха жътварки. Водни кончета се мяркаха насам-натам. Купните ланска слама се оказаха наблизо.

ЧУВСТВАХ СЕ КАТО ПРЕБИТ. Легнах и заспах. Засънувах, че съм щурец. С огромна цигулка между бедрата. Цигулката бе пронизана, от огромен карминен лък. Питах се, като как съм се превърнал на щурец. Като как не мога да раздвижа този карминен лък. Като как не мога да разтворя пиринчени криле. Опитвах да политна, с тези пъстри като писана талига криле. Каквото и да правех, все излитах - за да тупна ò земи. Земята - нежен пух, дрънчеше като металически сахан. От това внезапно се разбудих. Установих. Сърцето ми ечи в Нощта. Нощта е звездна, но не е за звездоброй. Луната е лъскава, млада и висока, но недостижима. Звездите хитро се надсмиваха. Ароматите на полето ме опиваха. Разтърках още

4

веднъж очи. Нямаше никаква цигулка. Нямаше никакви крила. Налице бе мъжкарството на самотата. Запрях с ръце под глава. Вслушан в природата. Взрян в небето. Пръв път осъзнал себе си. Всичко бе сън. Освен Онзи Лък. Целият в паспал.

ТОГАВА ЖЕНАТА СЕ ЯВИ. Изникна из тъмното. Промъкна се. Мушна се ловко в сламения полог, готова да мъти. Излъчи аромат на пресен хляб, и на кърма. Подчиних я отново. На Себе си. На Тишината. На Полето от гдето се яви, и през което трябваше да се завърне на зарана.

ЕТО Я ПОЩАТА. Ето я бързината. Ето я висшата техника. Тук ли са висшите изкуства? Горе главата, Старче, казвам си, пристъпя ли тези едва ли не свещенни монетарни стъпала. Зърна ли затритите; без видим повод – освен това че съществуват; барелефи във фоайето. Стоп Старче, казвам си – никакви спомени. Стоп Старче - вредни са насъвсем. По-добре очи отваряй. Да не те заблъскат. Да не те настъпят. Да не те почупят. Да не те оберат. Да не пуснат бракувани кучета по тебе. Защото всичко тук е започнало от рана, и винаги завършва - с рана. Как всичко тук е, от бързо по-бързо. Освен пенсиите – цял месец бавят.

ЕТО Я ПОЩАТА. Ето я техниката. Ето я бър – зи – на – та – а – а ... Съвсем недалеч от Поликлиниката. Където би трябвало да се мъдри Здравето. Не ви ли се струва, че персоналът в тези две така съществени институции, отдавна си е разменил местата. Ни, разбира се. Квалификациите може да са различни, ама програмите досущ са еднакви.

НО ЗА БОГА! Някакво щуро младо девойче иде срещу ми. Блъска се върху ми. Нима следва да се отдръпна? Би ме пльоснало на Земята най-безпощадно, най-безогледно, че да се върна окончателно в своите скапани спомени. Тогава край! Истински край! Падна ли там – там ще остана. Нека минат хората връз мен. Нека ме почупят окончателно. Линейката – да не бърза.

А ДЕВОЙЧЕТО ЗАПЪХТЯНО; за къде бързаш Мое Дете; връхлита върху ми. Няма да се отместя ни сантиметър. Нека дъхът на това Дете премине върху ми. Нека неговият щур свят ме порази. Нека неговите разплетени коси ме докоснат. Дано почувствам отново онази кърска чистота и всеотдайност, която някога една родилка ми дари. Защото това прелитащо край мене девойче ухае, на онази единствена светлина от мак, каквато тогава излъчи междуселската жена от Реката. Преди толкова много години.

ЕТО ДЕВОЙЧЕТО – ЗАВРЪЩА СЕ. Връхлита върху ми. Полъхът на нейното преминаване ме залюлява като късен есенен лист. За моя радост, това е само едно ароматно усещане.

6

АХ, СВЪРШИ СЕ – ДЕВОЙЧЕТО ОТМИНА. Представете си, секунда се почувствах млад. Както някога. И, разбира се, все повече и повече недостижимо.

Само не така ...

Краката ми - хапчетата ...

Годините - спомените ...

Колената – хранителните добавки ...

Обувките – подметките ...

Очилата - диоптрите ...

Патериците - количката ...

ЕТО НА. Повече от час стоя пред онази витрина, зад побягна и се скри, момичето с аромат на светлина от мак. Всъщност, с аромат на завинаги невъзвратимо. Стискам пенсията в ръка. Тези жалки жълти стотинки на Докрай Неблагодарната Държава. Този месец бих опитал да мина, и без тях. Щом излезе, с потна шепа ще я спра.

THE END-18.08.2012

MARSEILAISE, short story, by Hemy VARNALIS

© 2011 – Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY

М Е Р С И Л Е З Ъ

разказ

от

Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ – ХЕМИ

НАРОДЪТ БОЛГАРСКИ, както безусловно всички народи на Балканите, е дълбоко потаен. Подсъзнателно тъпкан с пренесени през вековете таинствени навици и обичаи. Основно обвързани с Преходното. Непреходното ли? Жална му Майка. От где иде такова калпаво пренебрежение към Непреходното, едва ли някога ще да стане ясно. Очевидно, щом Поколенията оцеляват ден за ден, Непреходно не им се полага.

ЕДНА ОТ ТЕЗИ БАЛКАНСКИ СТРАННОСТИ е – безпощадното затриване. На всичко онова, през което Народо Болгарски е преминал. И предполагаемо, би следвало да бъде съхранено. Римски и византийски крепости. Дубровнишки и генуезки кастели. Турски брегови фарове и безценни джамии. До едно - системно - са изтърбушени и рушнати ò земи. Все по-често си се питам. Питам и Вас Уважаеми. Що за Устойчива Държавност би могло да се очаква. От Народ, комуто е все едно, из чия утроба се е пръкнал. Стари и нови Гробища – вси до конец - са затрити из корен. Или вървят на окончателно затриване. Да не напомняме за гробовете на литературните светци. Там нещата са докрай позорни. Упорито отработен всенационален страх - Сакън! – да не пръкне някой Байганювский Гений. Самообречен народоанархизъм витае над Света на Балканите отвеки. И, начало и край, не видят се. Всеобща отчаяност, че хубаво няма да бъде. Че, като нищо предстои да ни се лепнат поредни „желани и дългоочаквани“, всъщност "самопоканени", пишман-освободители. Кръстовищен път на цивилизации, който тоталната цифровизация едва ли би могла да узапти. Самопредлагаща се закъсала на политически автостоп крайпътна балканджийка. Кога за друмища. Кога за тръбопроводи. Кога за логово на нови световни окупатори. Пъстричек Народец. От зачеване заклет да понесе Безусловнистите на Непредвидимата Съдба. Полуграмотно, евтино, компактно кръстовище на Европа. Успешно игнориращо малката лична история на всекиго от нас. В плитък гроб без нишан, без опело и без кръст. Представена чрез почти безименни поколения, из безкрайната мера на крайградските и селски гробища. Някога носталгично извисени средища на мъка и тъга. Днес, вандализирана ничия територия на масов етно-бузгунлук. Генериран посредством официализираната инвазия на неукротими задгранични емисари. Докарали работата до там, че съпруг и съпруга да си хортуват чрез преводач. Не е за вяра, но аз си кътам доксан-докуз гробищни спомени. Още от детство. Със Вас – как е?

ТРЯБВА ДА СЪМ ИМАЛ пет-шест годишна възраст. Помня като днес. Как всяки преди обед, Маман бърза да ушета. Па, да се наконти. Па, и мене да наконти. Че да си ме изведе. На въздух всред Морската Градина. По времето за което разказвам, въздухът там - все още - бе непорочно чист. Никой не допускаше, че производството на изкуствени торове, пластмаси и цимент Марка 500, едва на двадесетина километра от Белоград, е повече съществено, от хорският рахатлък и националното здраве. Бяха времена, когато понятието "Детска Градина" бе абсолютно неизвество. А, доколкото се споменаваше от внос, се имаше за вредно. Майките отглеждаха децата по журнал. („Модерна домакиня“, „Икономия и домакинство“, „Обединени домакински списания“!) Хвърляйки скритом окò към задължителният портрет на Царското Семейство. Витаещо над България, Балканите и Европа, френско-немско-италианско благоденстващо царстващо семейство. Харесващо да се прави на "от село". Царица и деца, навличаха скъпо ушити народни носии. Кога от Пирина, кога от Македония, кога от Мизия. За пред дворцовия фотограф. Освен Царят. Той носеше мундир. Така си и отиде. Под мундир.

ДОКАТО ПАПÀ ДИВЕЕШЕ ПО ВЪРШАЧКИТЕ из новоосвободена Добруджа, Маман не преставаше да се тюхка над своите журнали с кройки под копùр. Разсипвайки "случайно" пудра „Токалон“. Че дано дупката, която обитавахме под наем, заухае на Европа. Рецептите за торти устойчиво изместваха чалъмите за свъртане на баници. Все по опростени, все по-трудно изпълними. Поради изненадващо въведена купонна система. Предназначена, Унтерденлинден да измести Шанзелизе. В името на чудноват някакъв "Нов ред". (Понастоящем, по линия на ООН, натрисан. Добре ли чух!?!) Списания, вестници и радио, не си поплюваха. Бъдещето на Балканите под немска окупация бе представяно, за идилична скандинавска приказка. И така, всеки Грешен Божи Ден.

ЕДНА УХАННА НА МОРЕ И ЛИПИ ЗАРАН, (Снимката се съхранява в кутия от обувки именувана „Големият Семеен Архив“!), точно пред сградата на единственото по онова време Висше Търговско Училище, около нас, се разтича униформен полицай с фотографи. Маман харесваше – ръка в ръка - да преминаваме от там. (Снимката се съхранява в кутия от обувки именувана „Големият Семеен Архив“!!) Без да престане да натяква. Ако съм си пиел редовно рибеното масло. Ако преди лягане съм си миел зъбите с четка. Ако престана да се въргалям заедно с махленските момчетии из прахоляка пред Стойновият Хан. Като нищо ще да ме запише в Университета. (Снимката се съхранява в кутия от обувки именувана „Главен Семеен Архив“!!!) Че, дано стана главен счетоводител в БНБ, както Чичо Коста Явлението, учителят ми по цигулка. Наставление, което дори на стари години ме изкарва из нерви.

- Я поспри!

Maман развъртя глава насам-натам. Па ме затътри за геврек към недалечната фурна. Наоколо фотографите бяха разбеснели. Щракайки „Лайки“ напровал. Вече, с топъл геврек в ръка не преставах да се чудя, заради що е тази внезапна препъни-фотограф бъркотия. Направила Маман да върти глава насам-натам. Преминаващите файтони бяха запрели на място. Господата в тях се бяха изправили. И – гледай ти! Някой от тях започнаха да ръкопляскат. Други да отдават чест. Отдадох чест и аз, а полицаят мина профуча, и ми тегли една под мустак.

ГОСПОДАТА ОТ ФАЙТОНИТЕ ръкопляскаха и отдаваха чест, на строен широко усмихнат мйж, с удивително тънки мустачки. (Не би могло и да става дума за сравнение с мустаците на Папà!) Мъжът пресичаше малкия кръстовищен път, устремен към Университета. Спретнат в голф, туристически обувки, пардесю, мека шапка, и бастун. На разкрач след него, с чанта в ръка, притичваше слуга. Опитах да изръкопляскам и аз, а геврекът хукна из моите ръце. Тропна по паважа. Втурна се на свобода. И, търкул-търкул – завинаги изчезна.

- Царят! - въздъхна Мамàн.

Без да се интересува, че ми иде да ревна. Две скитащи циганета бяха докопали още топлият мой мой геврек, и мляскаха възможно най-шумно.

- Гев – ре – кът – ъ – ът ...

Човекът с мека шапка и тънки мустачки, размахвайки бастун, безгрижно си подсвиркваше с уста. След него човекът с чанта с герб, бе неуморен. Народът се затълпи.

- Мама – а – ан ... - проточих. - Кой е той?

- Царят! - изсвистя Маман в отговор.

- За - за – защо, - по онова време заеквах, - си подсвирква с ус – ус - уста?

- Хубаво му е ...

- Що свири бе Маман?

- Марсилеза!

- Що е това Мерсилезъ?

- Не е Мерсилезъ! Казва се Мар – си - ле - за!

- Искам си геврека - а - а . . .

Деетилетия по-късно, ровичкайки неудобни спомени, (Почти не бяха останали!), осъзнах онази особена истина народна. Народо Болгарски, ръкоплещейки всекиму през вековете, ще да е съвсем наясно. Хаир никогиш се не види. От Цар, който си подсвирква „Марсилеза“!?! О, това го има само на Балканите.

ПОМНЯ, КОГА ГЕРМАНЦИТЕ ВЛЯЗОХА В БЕЛОГРАД. За да се настанят в бараки зад Юнашкия Салон. Плътни сивозелени войскови редици. Идещи пешком от Добрич по Ташоолу Булевард. Безоръжни. С безброй камиони подир тях. Помня съвсем ясно. Как под Градският Часовник, духовият оркестър на флота на Н.В. Цар Борис Трети Кобург-Готта Обединител, цедеше лъскави флигорни. Огромен тъпан даваше да се разбере, че работата е пàта на пàта. Размахвайки анемичен букет цветя, Маман си ме притискаше в скут. Сякаш някой би могъл да ù отнеме най-големият ревлю в махалата. Тресеше я треска. Хлипаше без глас. На стари години, тази треска си ме спохожда ката ден. Да заплача – едва ли ще успея. Не са останали сълзи. Въпреки, че онзи тъпан где думка си е същият. Да се чудя ли – защо?

ПО ЕДНО ВРЕМЕ МАМАН СЕ ОВЛАДЯ. Ако съм си пиел редовно рибеното масло. Ако съм си миел редовно зъбите с четка. Ако не се въргалям из прахоляка пред Стойновия Хан, щяла да ме запише в Университета. Че, дано стана Главен Счетоводител в БНБ. Ето нещо, от което можеш да намразиш всяка една жена.

- Маман, тез' к'ви са?

- Окупация, мами ...

- Ам' Гулямия Тъпан – к'во бий?

- Марсилезата мами ...

- Все Мерсилезъ ли не престава бий, бе Маман?

- Мерсилез' е друго ...

Тропна с крак.

- Ела, да ти купя геврек - ама ще си изпиеш Рибеното Масло ..

- Искам боза ...

Всъщност всичко това, е само едно прекалено подозрително минало. И отново бляскав флотски оркестър, дъни Марсилеза. Посрещайки – едва ли за последно - поредни окупанти. Векът наистина е НовоподРеден. Една всеобща социална душегубка. Незаконно маркиран чрез ЕГН, всеки от нас подозира що му е така прогностично предопределено, че дано не предприеме нищо свястно. Освен търпеливо да си пие Рибеното Масло днес наричано "Хранителна Добавка". Редовно да си мие зъбите - ако са останали. И мълчаливо, да си кюта край кофите със Смет. В очакване да изравнят пенсиите с тези от Обединена Европа. Където е натикан под думкане на Марсилеза. Разбира се – без никой да го пита.

ДОКАТО СИ ВЪРШЕЕ С ВЪРШАЧКАТА НА СЕЛО, Папа измайсторил газгенератор. (Бензинът бе станал кът!) Кооперирал се, Славният Мой Папà, със Славен Военновременен Вагабонтин. Славният Военновременен Вагабонтин патентовал машината на свое име. Гепцал я една безлунна нощ изпод сайванта на Бай Марин, от село Крумово, Варненско. (Пък как Бясната Кучка да не го усети?) И право - на Пловдивският панаир. Папа прескочи за ден-два до там. Върна се разярен. Нищо не можело да се направи. Вагабонтинът платил на полицай да дежури пред новата машина. На Папа показал среден пръст. Освен ядове, Папа донесе от Пловдивския Мострен Панаир армаган. Три огромни туби паста за зъби „LAIKA”, с четки за зъби. Цивилизацията навлизаше в МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНАЯ. За да й разкаже играта. Освен чрез гепцане на готови машинарии. Освен чрез домакински списания. Освен чрез пудра "Токалон" и парфюм "Дилижанс". И, чрез патентовано беззаконие. Със списание в ръце, хвърляйки от време навреме поглед върху рекламната страница на „LAIKA”, Маман настояваше.

- Това е за зъби – не е четка за дъски!

Радио Варна дънеше маршове.

- А за нашите немски приятели, - угодничеше Радио Варна, - по случай падането на Париж, ще изпълним една „Марсилеза“.

- Пак Мерсилезъ ли, бе Маман?

- Пак! - кресна. - До безкрай!

Днес, пишейки това подобие на разказ си мисля, че всяка цивилизация настъпва, чрез - една или друга по вид - окупация. Дано греша.

ЛИКВИДИРАНЕТО НА СТАРИННИТЕ ПРАВОСЛАВНИ ГРОБИЩА, в третата част на Морската градина на Белоград, наричани „Гръцки“, пренасяне костите на Моите и Ваши Прадеди в настоящите гробища, няма как да не е станало под натиск на Великите Сили. Някога постановили, безусловно всички древни крепости по Българско, да бъдат изравнени със земята. (Добре дошло за готованците предприемачи!) Наложен семеен ритуал. Предназначен за грохнала старица, невръстен внук, и поевропеизирана дъщеря. Морската Градина на Белоград все по-малко търпеше гробищни процесии. Бирарии и ресторанти не преставаха да я превземат. Заедно с тях настъпваше и ищахът на новобогаташите (1940.!), за "обединени промишлени пространства". Недалеч от техните крайбрежни вили. На чат от старите гробища, вече се белееше панаирно градче. Предвид безкрайните перспективи на германската „временна“ военновременна окупация, местният кмет надуваше строителни балони в перспектива. В по-късно време Народният Съд доказа, че не е взел стотинка рушвет. Което не попречи да полежи година-две с превъзпитателна цел. Да се чуди човек - да се мае, що за човек е бил този военновременен белоградски кмет. Да изкара цяла Световна Война без стотинка рушвет. Без да стане доктор хонорис-кауза на ничий университет. Това панаирно градче, от една-две изключително стилови палати, също така бе рушнато о земи. Незабавно подир 1944.! В интерес на междукласовата борба с фашизма и капитализма.

СТРУВА МИ СЕ НЯМА ДРУГА СТРАНА ПО СВЕТА, която да посяга така брутално върху последното убежище на отминали Отвъд. Но, „светът върви напред“, бе възкликнал собственикът на единствения местен вестник, докато сърбаше военновременно кафе-леблебия с цикория и захарин. Седнал по турски в едно вмирисано на долнокачествен тютюн сепаре на кафене „Сплендид“. Насрещу развеселеният мой Папà и Моя Дребна Милост. Идваше ми да му рекна, че „вървенето напред“ по нашите земи, тръгва и свършва, с преместване на стари гробища на ново място. Но, все още нямах думата, а Интернет не се предвиждаше при хитлеризма. (Гдето съвсем го е нямало по нашенско!) В по-късни времена, подобна съдба щеше да сполети и Католическите гробища край морето. Под предлог, че сто години подир краят на Кримската война, не престават да разпространяват холерна зараза. (!?!) Подир това, и Протестантските гробища. Под предлог за борба с „идеологическа диверсия“. (!?!) За еврейските и арменски гробища, нищо не мога да кажа. Но и там, хавата е подобна.

ТАЗИ ЧАРОВНА ЕСЕННА ЗАРАН се помъкнахме; с Баба и Маман, две торби с вино, хляб, лук, чесън, мезелък и свещи; натоварени на файтон, към Третата част на Морската градина в Белоград Великолепний. Минавайки покрай т.н. Университет, заврънках Маман за геврек, щото иначе няма да си пия редовно рибеното масло. Нито да си мия редовно зъбите с четка. Ами ще си се въргалям заедно с махленските момчетии из прахоляка пред Стойновият Хан. И, няма да се изуча за главен счетоводител в БНБ. Колкото да й се плачеше на Баба, последното много я разсмя. Тикна ми в ръце сребърна столевка. Такава бе Баба - оптимист. Много се надяваше бъдещите главни счетоводители на БНБ, да й оправят пенсията. Доживя 109 без нищо особено да й се случи. (Надеждата крепи човека!) Файтонът спря. А аз - оглеждайки за двете циганета, изтичах за геврек. Въртяха се наколо. Не посмяха. Камшикът на файтонджията бе дълъг, а самият той прочут.

ОТКРИХМЕ ГРОБАРИТЕ, купонясали на гроба на Моите - възможно и на Вашите, уважаеми предци. Вечно пияни селски момчета от всеизвестна провадийска комунистическа ядка. Незабавно излокаха кратките запаси вино. Набързо изтръгнаха хляба из ръцете на Маман. Със ищах излапаха връзка леко червясал чироз. Разярени се заловиха за работа, проклинайки социалното неравенство.

НЕПОСРЕДСТВЕНО ПОДИР ПРОГОНВАНЕ НА ПАДИШАХА, погребенията започнали да се превръщат в бая доходоносен европейски бизнес. Всичко започнало да се прави както трябва. Не, както се налага. Така, че Душата да се извиси ò Небо Високо, докато тялото се съхрани вовеки надълбоко. Само че червеите не си поплюват. От прадядо Тарпан бяха останали само едни бели кости. Всред потрошен ковчег, в полуразложен вълнен костюм. От малкото джебче на жилетката се подаваше сребърен синджир. За синджира висеше окачен тумбест сребърен джебен часовник. Оказа се, че Дядо Търпан е погребан заедно с наградният часовник от Железницата на Барон Хирш. Докато бил телеграфист на гара Каспичан, че да прехвърля комити в Румънско. Очите на гробарите светнаха. Маман изписка. Баба проплака. Аз се уригнах на рибено масло. Още тогава разбрах, че вълненият костюм е голямо нещо. Винаги имам един в резерв. А, по клонете на съседните смоковници, птиците се надпреварваха.

БЯХА ГОДИНИ НА ПРИРОДНО ГАРАНТИРАНА ТИШИНА. Рядкото чаткане на конски копита, още по-рядкото трополене на каруци, не се имаше за шум. Най-тежко пъшкаше зеленият общински рейс. Дори един бъдещ главен счетоводител на БНБ; послушно пийнал супена лъжица рибено масло; безуспешно мил зъби с четка – не със пръст; престанал да се въргаля заедно с махленските момчетии из прахоляка пред Стойновият Хан; послушно решил да изучи как се калъпи бюджет; не би могъл да предполага, всред какви безумни шум и врява, и поголовна мръсота, ще се наложи да работи, живее и да пукне, в началото на Двадесет и Първи Век. По реда на поредният „Нов Ред“. Наложен му от шайка анонимни. Тук, във високо академичен Белоград. Град с повече от пет легални университета. (Нелегалните не се броят!)

ТОГАВА ВСРЕД ЦЯЛАТА НЕЗЕМНА ПАСТОРАЛНА ТИШИНА, изненадващо се промъкна някакво нежно тиктакане. Звучно напомнило за СКОРОСТТА НА ВРЕМЕТО НА ВРЕМЕНАТА. Заявило на славеите че е време, поне за малко, да замлъкнат. Разбуден от дългогодишен сън, старият награден отомански часовник (Omega!) на моят прадядо Бай Търпан Виенски, бе проработил.

- Негов'та мама! - изрева шефът на гробарите. -'Ми той ръботи – ба!

Грабна буца пръст. Па я запокити върху разбудилият се из Вечността. Капаците на часовника се разтвориха. От него изригна и се разля онази Вечна Мелодия, която Цар, Духова музика и Народ, не преставаха и не престават да предъвкват.

- ЛИБЕРТЕ ... ФРАТЕРНИТЕ … ЕГАЛИТЕ ...

ОСТАНАЛОТО Е ПОВЕЧЕ ОТ ЯСНО. Не е известен нито един подсвиркващ си Марсилеза Цар, който да е оцелял за Бъдно. Както не известен нито един народ посрещнал завоеватели; с духова музика вместо с гранати; да е оцелял без Цар.



By Hemy VARNALIS///21.06.2011 г.21:01:21///23.06.2011 г.23:07:18///24.06.2011 h= 15:39 ///10.07.2012/00:17///15.07.2012 г./0:39:55

MARSEILAISE, short story, by Hemy VARNALIS

© 2011 – Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY

М Е Р С И Л Е З Ъ

разказ

от

Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ – ХЕМИ

НАРОДЪТ БОЛГАРСКИ, както безусловно всички народи на Балканите, е дълбоко потаен. Подсъзнателно тъпкан с пренесени през вековете таинствени навици и обичаи. Основно обвързани с Преходното. Непреходното ли? Жална му Майка. От где иде такова калпаво пренебрежение към Непреходното, едва ли някога ще да стане ясно. Очевидно, щом Поколенията оцеляват ден за ден, Непреходно не им се полага.

ЕДНА ОТ ТЕЗИ БАЛКАНСКИ СТРАННОСТИ е – безпощадното затриване. На всичко онова, през което Народо Болгарски е преминал. И предполагаемо, би следвало да бъде съхранено. Римски и византийски крепости. Дубровнишки и генуезки кастели. Турски брегови фарове и безценни джамии. До едно - системно - са изтърбушени и рушнати ò земи. Все по-често си се питам. Питам и Вас Уважаеми. Що за Устойчива Държавност би могло да се очаква. От Народ, комуто е все едно, из чия утроба се е пръкнал. Стари и нови Гробища – вси до конец - са затрити из корен. Или вървят на окончателно затриване. Да не напомняме за гробовете на литературните светци. Там нещата са докрай позорни. Упорито отработен всенационален страх - Сакън! – да не пръкне някой Байганювский Гений. Самообречен народоанархизъм витае над Света на Балканите отвеки. И, начало и край, не видят се. Всеобща отчаяност, че хубаво няма да бъде. Че, като нищо предстои да ни се лепнат поредни „желани и дългоочаквани“, всъщност "самопоканени", пишман-освободители. Кръстовищен път на цивилизации, който тоталната цифровизация едва ли би могла да узапти. Самопредлагаща се закъсала на политически автостоп крайпътна балканджийка. Кога за друмища. Кога за тръбопроводи. Кога за логово на нови световни окупатори. Пъстричек Народец. От зачеване заклет да понесе Безусловнистите на Непредвидимата Съдба. Полуграмотно, евтино, компактно кръстовище на Европа. Успешно игнориращо малката лична история на всекиго от нас. В плитък гроб без нишан, без опело и без кръст. Представена чрез почти безименни поколения, из безкрайната мера на крайградските и селски гробища. Някога носталгично извисени средища на мъка и тъга. Днес, вандализирана ничия територия на масов етно-бузгунлук. Генериран посредством официализираната инвазия на неукротими задгранични емисари. Докарали работата до там, че съпруг и съпруга да си хортуват чрез преводач. Не е за вяра, но аз си кътам доксан-докуз гробищни спомени. Още от детство. Със Вас – как е?

ТРЯБВА ДА СЪМ ИМАЛ пет-шест годишна възраст. Помня като днес. Как всяки преди обед, Маман бърза да ушета. Па, да се наконти. Па, и мене да наконти. Че да си ме изведе. На въздух всред Морската Градина. По времето за което разказвам, въздухът там - все още - бе непорочно чист. Никой не допускаше, че производството на изкуствени торове, пластмаси и цимент Марка 500, едва на двадесетина километра от Белоград, е повече съществено, от хорският рахатлък и националното здраве. Бяха времена, когато понятието "Детска Градина" бе абсолютно неизвество. А, доколкото се споменаваше от внос, се имаше за вредно. Майките отглеждаха децата по журнал. („Модерна домакиня“, „Икономия и домакинство“, „Обединени домакински списания“!) Хвърляйки скритом окò към задължителният портрет на Царското Семейство. Витаещо над България, Балканите и Европа, френско-немско-италианско благоденстващо царстващо семейство. Харесващо да се прави на "от село". Царица и деца, навличаха скъпо ушити народни носии. Кога от Пирина, кога от Македония, кога от Мизия. За пред дворцовия фотограф. Освен Царят. Той носеше мундир. Така си и отиде. Под мундир.

ДОКАТО ПАПÀ ДИВЕЕШЕ ПО ВЪРШАЧКИТЕ из новоосвободена Добруджа, Маман не преставаше да се тюхка над своите журнали с кройки под копùр. Разсипвайки "случайно" пудра „Токалон“. Че дано дупката, която обитавахме под наем, заухае на Европа. Рецептите за торти устойчиво изместваха чалъмите за свъртане на баници. Все по опростени, все по-трудно изпълними. Поради изненадващо въведена купонна система. Предназначена, Унтерденлинден да измести Шанзелизе. В името на чудноват някакъв "Нов ред". (Понастоящем, по линия на ООН, натрисан. Добре ли чух!?!) Списания, вестници и радио, не си поплюваха. Бъдещето на Балканите под немска окупация бе представяно, за идилична скандинавска приказка. И така, всеки Грешен Божи Ден.

ЕДНА УХАННА НА МОРЕ И ЛИПИ ЗАРАН, (Снимката се съхранява в кутия от обувки именувана „Големият Семеен Архив“!), точно пред сградата на единственото по онова време Висше Търговско Училище, около нас, се разтича униформен полицай с фотографи. Маман харесваше – ръка в ръка - да преминаваме от там. (Снимката се съхранява в кутия от обувки именувана „Големият Семеен Архив“!!) Без да престане да натяква. Ако съм си пиел редовно рибеното масло. Ако преди лягане съм си миел зъбите с четка. Ако престана да се въргалям заедно с махленските момчетии из прахоляка пред Стойновият Хан. Като нищо ще да ме запише в Университета. (Снимката се съхранява в кутия от обувки именувана „Главен Семеен Архив“!!!) Че, дано стана главен счетоводител в БНБ, както Чичо Коста Явлението, учителят ми по цигулка. Наставление, което дори на стари години ме изкарва из нерви.

- Я поспри!

Maман развъртя глава насам-натам. Па ме затътри за геврек към недалечната фурна. Наоколо фотографите бяха разбеснели. Щракайки „Лайки“ напровал. Вече, с топъл геврек в ръка не преставах да се чудя, заради що е тази внезапна препъни-фотограф бъркотия. Направила Маман да върти глава насам-натам. Преминаващите файтони бяха запрели на място. Господата в тях се бяха изправили. И – гледай ти! Някой от тях започнаха да ръкопляскат. Други да отдават чест. Отдадох чест и аз, а полицаят мина профуча, и ми тегли една под мустак.

ГОСПОДАТА ОТ ФАЙТОНИТЕ ръкопляскаха и отдаваха чест, на строен широко усмихнат мйж, с удивително тънки мустачки. (Не би могло и да става дума за сравнение с мустаците на Папà!) Мъжът пресичаше малкия кръстовищен път, устремен към Университета. Спретнат в голф, туристически обувки, пардесю, мека шапка, и бастун. На разкрач след него, с чанта в ръка, притичваше слуга. Опитах да изръкопляскам и аз, а геврекът хукна из моите ръце. Тропна по паважа. Втурна се на свобода. И, търкул-търкул – завинаги изчезна.

- Царят! - въздъхна Мамàн.

Без да се интересува, че ми иде да ревна. Две скитащи циганета бяха докопали още топлият мой мой геврек, и мляскаха възможно най-шумно.

- Гев – ре – кът – ъ – ът ...

Човекът с мека шапка и тънки мустачки, размахвайки бастун, безгрижно си подсвиркваше с уста. След него човекът с чанта с герб, бе неуморен. Народът се затълпи.

- Мама – а – ан ... - проточих. - Кой е той?

- Царят! - изсвистя Маман в отговор.

- За - за – защо, - по онова време заеквах, - си подсвирква с ус – ус - уста?

- Хубаво му е ...

- Що свири бе Маман?

- Марсилеза!

- Що е това Мерсилезъ?

- Не е Мерсилезъ! Казва се Мар – си - ле - за!

- Искам си геврека - а - а . . .

Деетилетия по-късно, ровичкайки неудобни спомени, (Почти не бяха останали!), осъзнах онази особена истина народна. Народо Болгарски, ръкоплещейки всекиму през вековете, ще да е съвсем наясно. Хаир никогиш се не види. От Цар, който си подсвирква „Марсилеза“!?! О, това го има само на Балканите.

ПОМНЯ, КОГА ГЕРМАНЦИТЕ ВЛЯЗОХА В БЕЛОГРАД. За да се настанят в бараки зад Юнашкия Салон. Плътни сивозелени войскови редици. Идещи пешком от Добрич по Ташоолу Булевард. Безоръжни. С безброй камиони подир тях. Помня съвсем ясно. Как под Градският Часовник, духовият оркестър на флота на Н.В. Цар Борис Трети Кобург-Готта Обединител, цедеше лъскави флигорни. Огромен тъпан даваше да се разбере, че работата е пàта на пàта. Размахвайки анемичен букет цветя, Маман си ме притискаше в скут. Сякаш някой би могъл да ù отнеме най-големият ревлю в махалата. Тресеше я треска. Хлипаше без глас. На стари години, тази треска си ме спохожда ката ден. Да заплача – едва ли ще успея. Не са останали сълзи. Въпреки, че онзи тъпан где думка си е същият. Да се чудя ли – защо?

ПО ЕДНО ВРЕМЕ МАМАН СЕ ОВЛАДЯ. Ако съм си пиел редовно рибеното масло. Ако съм си миел редовно зъбите с четка. Ако не се въргалям из прахоляка пред Стойновия Хан, щяла да ме запише в Университета. Че, дано стана Главен Счетоводител в БНБ. Ето нещо, от което можеш да намразиш всяка една жена.

- Маман, тез' к'ви са?

- Окупация, мами ...

- Ам' Гулямия Тъпан – к'во бий?

- Марсилезата мами ...

- Все Мерсилезъ ли не престава бий, бе Маман?

- Мерсилез' е друго ...

Тропна с крак.

- Ела, да ти купя геврек - ама ще си изпиеш Рибеното Масло ..

- Искам боза ...

Всъщност всичко това, е само едно прекалено подозрително минало. И отново бляскав флотски оркестър, дъни Марсилеза. Посрещайки – едва ли за последно - поредни окупанти. Векът наистина е НовоподРеден. Една всеобща социална душегубка. Незаконно маркиран чрез ЕГН, всеки от нас подозира що му е така прогностично предопределено, че дано не предприеме нищо свястно. Освен търпеливо да си пие Рибеното Масло днес наричано "Хранителна Добавка". Редовно да си мие зъбите - ако са останали. И мълчаливо, да си кюта край кофите със Смет. В очакване да изравнят пенсиите с тези от Обединена Европа. Където е натикан под думкане на Марсилеза. Разбира се – без никой да го пита.

ДОКАТО СИ ВЪРШЕЕ С ВЪРШАЧКАТА НА СЕЛО, Папа измайсторил газгенератор. (Бензинът бе станал кът!) Кооперирал се, Славният Мой Папà, със Славен Военновременен Вагабонтин. Славният Военновременен Вагабонтин патентовал машината на свое име. Гепцал я една безлунна нощ изпод сайванта на Бай Марин, от село Крумово, Варненско. (Пък как Бясната Кучка да не го усети?) И право - на Пловдивският панаир. Папа прескочи за ден-два до там. Върна се разярен. Нищо не можело да се направи. Вагабонтинът платил на полицай да дежури пред новата машина. На Папа показал среден пръст. Освен ядове, Папа донесе от Пловдивския Мострен Панаир армаган. Три огромни туби паста за зъби „LAIKA”, с четки за зъби. Цивилизацията навлизаше в МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНАЯ. За да й разкаже играта. Освен чрез гепцане на готови машинарии. Освен чрез домакински списания. Освен чрез пудра "Токалон" и парфюм "Дилижанс". И, чрез патентовано беззаконие. Със списание в ръце, хвърляйки от време навреме поглед върху рекламната страница на „LAIKA”, Маман настояваше.

- Това е за зъби – не е четка за дъски!

Радио Варна дънеше маршове.

- А за нашите немски приятели, - угодничеше Радио Варна, - по случай падането на Париж, ще изпълним една „Марсилеза“.

- Пак Мерсилезъ ли, бе Маман?

- Пак! - кресна. - До безкрай!

Днес, пишейки това подобие на разказ си мисля, че всяка цивилизация настъпва, чрез - една или друга по вид - окупация. Дано греша.

ЛИКВИДИРАНЕТО НА СТАРИННИТЕ ПРАВОСЛАВНИ ГРОБИЩА, в третата част на Морската градина на Белоград, наричани „Гръцки“, пренасяне костите на Моите и Ваши Прадеди в настоящите гробища, няма как да не е станало под натиск на Великите Сили. Някога постановили, безусловно всички древни крепости по Българско, да бъдат изравнени със земята. (Добре дошло за готованците предприемачи!) Наложен семеен ритуал. Предназначен за грохнала старица, невръстен внук, и поевропеизирана дъщеря. Морската Градина на Белоград все по-малко търпеше гробищни процесии. Бирарии и ресторанти не преставаха да я превземат. Заедно с тях настъпваше и ищахът на новобогаташите (1940.!), за "обединени промишлени пространства". Недалеч от техните крайбрежни вили. На чат от старите гробища, вече се белееше панаирно градче. Предвид безкрайните перспективи на германската „временна“ военновременна окупация, местният кмет надуваше строителни балони в перспектива. В по-късно време Народният Съд доказа, че не е взел стотинка рушвет. Което не попречи да полежи година-две с превъзпитателна цел. Да се чуди човек - да се мае, що за човек е бил този военновременен белоградски кмет. Да изкара цяла Световна Война без стотинка рушвет. Без да стане доктор хонорис-кауза на ничий университет. Това панаирно градче, от една-две изключително стилови палати, също така бе рушнато о земи. Незабавно подир 1944.! В интерес на междукласовата борба с фашизма и капитализма.

СТРУВА МИ СЕ НЯМА ДРУГА СТРАНА ПО СВЕТА, която да посяга така брутално върху последното убежище на отминали Отвъд. Но, „светът върви напред“, бе възкликнал собственикът на единствения местен вестник, докато сърбаше военновременно кафе-леблебия с цикория и захарин. Седнал по турски в едно вмирисано на долнокачествен тютюн сепаре на кафене „Сплендид“. Насрещу развеселеният мой Папà и Моя Дребна Милост. Идваше ми да му рекна, че „вървенето напред“ по нашите земи, тръгва и свършва, с преместване на стари гробища на ново място. Но, все още нямах думата, а Интернет не се предвиждаше при хитлеризма. (Гдето съвсем го е нямало по нашенско!) В по-късни времена, подобна съдба щеше да сполети и Католическите гробища край морето. Под предлог, че сто години подир краят на Кримската война, не престават да разпространяват холерна зараза. (!?!) Подир това, и Протестантските гробища. Под предлог за борба с „идеологическа диверсия“. (!?!) За еврейските и арменски гробища, нищо не мога да кажа. Но и там, хавата е подобна.

ТАЗИ ЧАРОВНА ЕСЕННА ЗАРАН се помъкнахме; с Баба и Маман, две торби с вино, хляб, лук, чесън, мезелък и свещи; натоварени на файтон, към Третата част на Морската градина в Белоград Великолепний. Минавайки покрай т.н. Университет, заврънках Маман за геврек, щото иначе няма да си пия редовно рибеното масло. Нито да си мия редовно зъбите с четка. Ами ще си се въргалям заедно с махленските момчетии из прахоляка пред Стойновият Хан. И, няма да се изуча за главен счетоводител в БНБ. Колкото да й се плачеше на Баба, последното много я разсмя. Тикна ми в ръце сребърна столевка. Такава бе Баба - оптимист. Много се надяваше бъдещите главни счетоводители на БНБ, да й оправят пенсията. Доживя 109 без нищо особено да й се случи. (Надеждата крепи човека!) Файтонът спря. А аз - оглеждайки за двете циганета, изтичах за геврек. Въртяха се наколо. Не посмяха. Камшикът на файтонджията бе дълъг, а самият той прочут.

ОТКРИХМЕ ГРОБАРИТЕ, купонясали на гроба на Моите - възможно и на Вашите, уважаеми предци. Вечно пияни селски момчета от всеизвестна провадийска комунистическа ядка. Незабавно излокаха кратките запаси вино. Набързо изтръгнаха хляба из ръцете на Маман. Със ищах излапаха връзка леко червясал чироз. Разярени се заловиха за работа, проклинайки социалното неравенство.

НЕПОСРЕДСТВЕНО ПОДИР ПРОГОНВАНЕ НА ПАДИШАХА, погребенията започнали да се превръщат в бая доходоносен европейски бизнес. Всичко започнало да се прави както трябва. Не, както се налага. Така, че Душата да се извиси ò Небо Високо, докато тялото се съхрани вовеки надълбоко. Само че червеите не си поплюват. От прадядо Тарпан бяха останали само едни бели кости. Всред потрошен ковчег, в полуразложен вълнен костюм. От малкото джебче на жилетката се подаваше сребърен синджир. За синджира висеше окачен тумбест сребърен джебен часовник. Оказа се, че Дядо Търпан е погребан заедно с наградният часовник от Железницата на Барон Хирш. Докато бил телеграфист на гара Каспичан, че да прехвърля комити в Румънско. Очите на гробарите светнаха. Маман изписка. Баба проплака. Аз се уригнах на рибено масло. Още тогава разбрах, че вълненият костюм е голямо нещо. Винаги имам един в резерв. А, по клонете на съседните смоковници, птиците се надпреварваха.

БЯХА ГОДИНИ НА ПРИРОДНО ГАРАНТИРАНА ТИШИНА. Рядкото чаткане на конски копита, още по-рядкото трополене на каруци, не се имаше за шум. Най-тежко пъшкаше зеленият общински рейс. Дори един бъдещ главен счетоводител на БНБ; послушно пийнал супена лъжица рибено масло; безуспешно мил зъби с четка – не със пръст; престанал да се въргаля заедно с махленските момчетии из прахоляка пред Стойновият Хан; послушно решил да изучи как се калъпи бюджет; не би могъл да предполага, всред какви безумни шум и врява, и поголовна мръсота, ще се наложи да работи, живее и да пукне, в началото на Двадесет и Първи Век. По реда на поредният „Нов Ред“. Наложен му от шайка анонимни. Тук, във високо академичен Белоград. Град с повече от пет легални университета. (Нелегалните не се броят!)

ТОГАВА ВСРЕД ЦЯЛАТА НЕЗЕМНА ПАСТОРАЛНА ТИШИНА, изненадващо се промъкна някакво нежно тиктакане. Звучно напомнило за СКОРОСТТА НА ВРЕМЕТО НА ВРЕМЕНАТА. Заявило на славеите че е време, поне за малко, да замлъкнат. Разбуден от дългогодишен сън, старият награден отомански часовник (Omega!) на моят прадядо Бай Търпан Виенски, бе проработил.

- Негов'та мама! - изрева шефът на гробарите. -'Ми той ръботи – ба!

Грабна буца пръст. Па я запокити върху разбудилият се из Вечността. Капаците на часовника се разтвориха. От него изригна и се разля онази Вечна Мелодия, която Цар, Духова музика и Народ, не преставаха и не престават да предъвкват.

- ЛИБЕРТЕ ... ФРАТЕРНИТЕ … ЕГАЛИТЕ ...

ОСТАНАЛОТО Е ПОВЕЧЕ ОТ ЯСНО. Не е известен нито един подсвиркващ си Марсилеза Цар, който да е оцелял за Бъдно. Както не известен нито един народ посрещнал завоеватели; с духова музика вместо с гранати; да е оцелял без Цар.



By Hemy VARNALIS///21.06.2011 г.21:01:21///23.06.2011 г.23:07:18///24.06.2011 h= 15:39 ///10.07.2012/00:17///15.07.2012 г./0:39:55

SILBER HEARTH MANEAUIN, short story, y Hemy VARNALIS

© 2012-Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
МАНЕКЕН СЪС СРЕБЪРНО СЪРЦЕ


- разказ -

ЖИВЕЕШЕ НЯКОГА, във витрината на един варненски Мол, Гюро Гюров, манекен от папье-маше. Гюро Гюров бе последният от последните манекени от папье-маше, в безбройните зали на огромния модерен Мол. Изграден с поразително архитектурно безразличие, (Наричано постмодернизъм!), и изключителна точност, срещу торжествующите врàтни, на Старите Градски Варненски Гробища. Дванадесетте мълчаливи вносни манекени, (Не владееха местното арго!), от полупрозрачна пластмаса; в магазина за непрани дрехи втора употреба представяни за екстра-първа; бяха с неръждаеми металически стави. Манекен № 013 - Гюро Гюров, (Перфектно владеещ местното арго!), бе със струговани стави от пàрен бук. Навярно подозирате. Манекените нямат детство. Нито дори зрелост. Те се раждат на определана възраст. И, държат на тази възраст, цял един славен, спокоен, умерено блестящ интелектуален, (По варненски!), живот. Где да бяхме – като тях.
ГЮРО ГЮРОВ – МАНЕКЕН № 013, бе различен. Младите едва произведени манекени от внос, конструктивно нямаха сърца. С Гюро Гюров не бе така. Той имаше сърце от древно патинирано сребро. Сърцето не отговаряше на неговият ръст. Но едно сърце, дори да не отговаря на нечий извисен ръст, все пак успява да тупти. Гюро Гюров се надяваше, че това сърце би могло денонощно да тупти. Жестоко се лъжеше. Сърце где не спира, дори в приказките няма.
СРЕБЪРНОТО СЪРЦЕ бе предоставено на Гюро Гюров, от подбран чрез конкурс продавачка-консултант. Държавен стипендиант сертифициран в Япония, (Червен восъчен печат - диплом метър на метър!), доктор „Ядрени науки-ежедневна апликация“. Във Варна-Град, институт по ядрени науки нямаше. (Не може да става и дума, в близко бъдеще, да се разкрие!) Варненската регионална наука се увлича в задълбочени храносмилателни занятия, преследвайки глобални висоти. (Местното духовенство се мъчи да я стигне!) Наистина, някога такъв институт имаше. Така добре засекретен, че все едно никога го е нямало. Никой не се заинтересува, къде отиде неговата скъпоценна секретна научна продукция. (Таралеж в гащи!) НО, АЗ ЗНАЯ. Научната продукция на този стратегически изследователски институт; заедно с тази на института за небесни пречиствателни станции и крайбрежни свлачищни издънки, заедно с тази от института за погранична наноелектроника, заедно тази на института за стачкуващи домакински бойлери, заедно с тази на института за тежкотонажни танкери за боза и бира, заедно със спомена за едно безразсъдно време отидоха, (Представете си!), за вторични суровини. Циганин от Максуда-Вилидж, с фалшив паспорт и легална шофьорска книжка, изкара добри пари от тези тонове безполезна хартия. С част от парите; циганинът му с циганин под политически натиск наричан „ром“; комплектува, подготви и разпрати чантрабозе орди, по Европа и Света. Да просят, докато разузнават и изнудват. (От време навреме се завръщат в отпуск!) С артисали пари стана ортак, в стабилна държавна банка. (Член управительному Совету!) Наистина, пожарна команда Варна-град си имаше. Но там доктори „Ядрени науки-ежедневна апликация“, не се търсят. (За сега!) А, спешно се налагаше Момичето да оцелее. И ето, че Момичето се яви на почтен конкурс, провеждан от професионални трудови пирати. И, бе назначено, (Временна заповед с изпитателен срок шест месеца!), да поработи, като продавач-консултант с атрактивни източни езици. В супермаркет за дрехи втора употреба, представяни за неначенат ексклузив. Неразделна част от Мол, изграден с поразително архитектурно безразличие, (Наричано постмодернизъм!), и изключителна точност, (Известна като пунктуалност!), срещу торжествующите врàтни, на Старите Градски Варненски Гробища. Някой бизнесмени си позволяват селски хумор.
ГЮРО ГЮРОВ БЕ МАНЕКЕН с късмет. Всички ние предполагаме, че Господ-Бог опазва единствено Живо Отрастеното. Но, Господ-Бог Универсалний винаги има в добавък нещо непредвидено. Обгрижвайки дори Привидно Мъртвото. Гюро Гюров, Манекен № 013., се бе сдобил със сребърно сърце случайно. Така е, с манекените от всяко едно отминало време. Щастието ги спохожда изненадващо. За да не ги остави до самата тяхна ускорена, неизбежна, скромна, тиха, непретенциозна, самотна смърт. Кой би предположил, че продавачка-консултант на бермуди втора употреба представяни за екстра-първа, би могла да залюби старомоден манекен от отминала епоха? Никой, освен някой провинциален абсурдист. (Не аз!) Разгеле понякога, и това се случва. Щото, човек би могъл да се влюби, (Временно!), дори в болнична гальота. (Зависи накъде го води!) Както личи от ред екзактни научни изследвания, подобен тип Любов най-често се случва, със самотни сертифицирани докторантки „Ядрени науки-ежедневна апликация“.
ВЕДНЪЖ МОМИЧЕТО, (Пестим име, да не лèпнем хакер!), разместваше възможно най-артистично поверените й тринадесет манекени, в брониран „Хамър“. (Китайско производство - щатски конфискаж!) Всред пространствата на огромна силно осветена витрина. (Нонстоп визуален мониторинг!) Момичето бе подбрало подходящо място и позиция, характерна поза и осветление в цвят така, че манекените да се чувстват възможно най-комфортно. (Първа и последна възможност!) В зачестилите искрящи прехвръквания на статично електричество между стъписаните манекени, Момичето разпозна висока риск за човека в обитаемата от него Молова Околна Среда. Момичето дотътри подвижен климатик. Хем да продуха натрупаното електричество. (Косите на манекените - щръкнали!) Хем да обезпраши въздуха. (Касиерката прокашлюва!) Хем да подсуши атмосферата в магазин, където умно траят дванадесет манекени от несломима пластмаса. Олърнали гръб на тринадесетият от истинско папье-маше. (Стари вестници обезцветени с кислол!) Момичето нямаше основание да бърза. То равномерничеше.
В МАГАЗИНА, за непрани дрехи втора употреба представяни за екстра-първа, рядко влизаха купувачи. (Влезлите, още по-рядко имаха пари!) Добре е известно. Моловете са предназначени най-вече, за разходки на тълпи безработни по време на глобална криза. Мои и чужди непричьом изследвания черно на бяло доказват, че именно поради търговия чрез молове, излизане от всеобща криза никога не би могло да има. (Кой ли пък ни пита!?!) Момичето бе умница, с перфектен японски и говорим севернокорейски. Както и с умението, да става напълно невидима. (Само тя го можеше – никой не го знаеше!) Изтърсак на пауперизирани кореняци на Варна-Град. Предкризисно духнали в роднинско планинско село. Причерноморски град напълно безпомощен, пред напъните на пореден „Нов Световен Ред“. (Изкуствено генерирана стопанска криза!) Натрисан на неговите прекалено търпеливи граждани, всеки двадесет и пет години земно време. Дали пък Господ-Бог Универсалний няма нещо по-така пред вид, за този някога изумруден град на липи? Твърде възможно. Потопът някога от тук е тръгнал.
ДОКАТО ПОДСУШАВАШЕ ВЪЗДУХА, докато разполагаше манекените с истински музикални инструменти в ръце, докато развърташе джипа да не хвърля излишна сянка, Момичето видя как манекен № 013 неспокойно трепна. Неговите стави, от варен бук, проскърцаха мелодически. Не се озадачи. Беше се сблъсквала с подобни ефекти, при третиране на рота хуманизирани биороботи. По време на стаж, в ултрамодерен японски колайдър. Красотно аранжиран в изолирана за външни погледи земетръсна цепнатина, някъде в Северна Корея.
ДА БЪДЕМ НАЯСНО. (Случайно сме сами, макар да не е съвсем сигурно!) Гюро Гюров бе творение на забележителен скулптор-украинец. Обсипал с барелефи някогашната Централна Варненска Пощенска Палата, предбомбардировъчните учреждения в столицата на Царство България, безброй частни мушии в съседна Румъния, и дузина изоставени замъци в Европа. Талантлив ученик на някой си Огюст Роден. Комуто франките не позволиха смърт в нищета. (Тъквизинкъ глèзутий пу нàзекъ нèмъ!) В крайна сметка Скулпторът се оказа така опропастен, (Независимо от протекциите на едноока жена с кок и монокъл!), че бе принуден да произвежда манекени на парче. Влагайки във всеки един от тях частица, от своята душа на светец. Скулпторът бе свършил като безобиден скитник, край кофите за смет. Трупът му бе открит, изръфан от бездомни кучета, охраняеми по паневропейска програма. (Професорът, че и академик отгоре!) Негови бивши скъсани на изпити студенти, (Политически витални – в майсторлъка занулени!), вложиха искрени усилия. Епохалното му дело, да бъде окончателно затрито. (Да ви се намира въздушен компресор с маркуч и пистолет!?!) От излезлите изпод му майсторските длани десетки манекени, единствено Гюро Гюров бе работоспособно оцелял. Едно към едно – негов рòден син.
СКУЛПТОРЪТ-УКРАИНЕЦ, бежанец от Света на Имащите в Света на Нямащите, (Варна-Град – Център!), бе погребан, в Старите Градски Варненски Гробища. Чийто торжествующий портал съвсем случайно се намира, точно срещу въртящата се стъклена врата на въпросният постмодернистичен Мол. Анонимен негов съпричатник успя да му подсигури гроб. Друг добави евтин китайски надгробен камък от безценен òникс. Между гробниците на потърпевш Народен Воевода, (Оцелял през турско – гръмнат през българско!), и Регионален Политик. (Доказан обесник – представян за месия!) Момичето не би могло да знае всичко това. То задълбочено бе изучавало „Ядрени науки-ежедневна апликация“. Законно бе придобило сертифицирана, (Червен восъчен печат върху пергамент метър на метър!), достойна учена степен. За разлика от познат местен новоуправляющ. На когото добре известна университетска шайка, натика доктор хонорис-кауза в ръце. (Няма ВАК – Квак-Квак-Квак!) С чужди пари бе финансирал псевдонаучно „оправяне“ на уличното движение в Белоград, в непоправима бъркотия. (Някакъв си диплом – да не е рушвет!)
НЕ БЕ ВРЕМЕ, както казва Народа, „на чужд корен – ряпа да се сее“. Бе жътвено предпладне – за малцина. И мор – за останалото ийхале. Момичето отзивчиво прилепи ухо към нетрадиционното тяло на Гюро Гюров. Девойчето-докторант „Ядрени науки-ежедневна апликация“ установи, че в Гюро Гюров има някаква душа. Но, пък си няма никакво сърце. (Гòркият!) Как би могло да подозира, че в Манекен № 013, трепти частица от душата на почиващият в насрещните Стари Градски Варненски Гробища морално оклеветен скулптор. Накъде в тоз' скапан живот, каза си девойчето полугласно, (Манекен № 013 утвърдително кимна!), накъде с душа – а без сърце? На Момичето много се искаше, да му отдаде своето. (Ама, не можеше!?!) Гюро Гюров – красавец със красавец - заслужаваше това. (Понякога жените харесват да са безвъзмездни – временно!) Не вонеше на асфалт, бензин и машинни масла. Както онзи шофьор на такси. С много яко сърце – пък без микрон душа. Всеки вторник и петък насилващ Момичето върху пода, в неговата тясна таванска квартира. (Блокът се поклащаше – циментът бе калпав!)
С ГЮРО ГЮРОВ БЕ ДРУГО. Не бе груб и суетен. (Дали осъзнаваше, че е от папье-маше?) Несравнимо ухаеше на напечен от молово осветление картон, щедро ароматизиран със спрей срещу хлебарки и нафталин. Едва ли не целият живот на Момичето, (Нима това бе истински живот!?!), бе преминал всред прашни библиотеки, между планини от книги, и на автостоп. Този аромат й се стори така привичен и омаен, че Момичето без никаква умисъл, (Едва ли?!?), залюби Гюро Гюров. (Харесваше приказки за ароматерапия!) Със вторник-петъчния шофьор, нещата стояха различно. Той идваше до смърт изморен. За да си отспи, без да бъде безпокоен по семеен път. Но, пък разполагаше с пари.
ШОФЬОРЪТ СИ ИМАШЕ СКРОМНА СЪПРУГА. Добре известна всред изключително интелигентните кара-капитани на бързоходни трансатлантически кораби. (Това, че един капитан е от някакво си световнопризнато ВНВМУ съвсем не означава, че един ден няма да се превърне в „кара“. (Иначе корабът потъва!) Отличник кранистка на контейнерен терминал, във Порт Варна-Юг. През останалото време алт-хористка в местния катедрален хор. Едва тогава майка, къщовница и съпруга. От промишлената околна среда; от височината на която ежедневно се извисява, (Осем часа вахта-вахта х 24 метра висота!), от прекалено религиозни песньовки в местния катедрален хор, от практикуване на нелегално генно инженерство; бяха започнали да й никнат прошарени юнашки рунтави мустаци. Бе посегнала за народни илачи. Но, подходящите билки се оказаха под европейска възбрана. Бабите-знахарки бяха измряли, а единственият знахар в махалата бе на възраст. Останалите извън закона тръне не ставаха за нищо. Бе преминала на вносни специалитети. Кранистките винаги успяват да си набавят, (По море, суша и въздух!), последните постижения на задокеанската фармация. Мустаците изчезваха. До следваща седмица. Други странични явления не се наблюдаваха. Освен съпружеска непоносимост, но общата болка не е умиралка.
СЪПРУГАТА НА ШОФЬОРА, бе зла и свадлива контейнер-кранистка из корен. А, още Дякон Матей Миткалото (1828-1875!) изследва, твърди, докладва, възпява и завещава, чрез безброй молитви отправени Богу, че не съществува на Балканите по-опасен враг человечески, от свадлива жена с мустаци. Като искрен последовател на Отто Вайнингер, Зигмунд Фройд, Ивана Т. Прашка и Веселин Димитров-Накед, подкрепям всякак становището на Дякон Матей Преображенски Миткалото. Никой не би могъл да ме убеди в противното.
НЕОТДАВНА СЛУЧАЯТ МЕ СРЕЩНА, с популярен американски кинорежисьор. Той потвърди същото. След като му отгледала двама сина, жената на кинорежисьора установила, че вместо да смени семейната околна среда, (Хула! Хула! Нах Хавай!), икономически е повече изгодно, да си пусне юнашки рунтави мустаци. (Медитирала - успяла!) Стремяла се, да съхрани и опази тяхната така крехка обща социална клетка. (Колеги напирали да я съкрушат!) Съвременно семейство без църковен и граждански брак, но с надлежно заверена полицейска регистрация. И ето, вече двадесет и четири години; мустак-немустак, кадърник-некадърник; въпреки огромната възрастова разлика, (Не е проблем на Виагра!), продължават да си бъдат заедно. На изключително мекия контролен въпрос, каква е националността на неговата полицейски регистрирана съпруга, режисьорът ме изгледа зверски, (Българка!), па се качи в своя „Крайслер“, даде мръсна калифорнийска газ и изчезна. Никога не го видях повече.
ОСВЕН НА ЕКРАН. В онзи безкраен сериал. Където единствената му съпруга, вече в продължание на десетина години, задължително играе главна роля. Докато познатият ми режисьор кадърно влачи поддържаща. В сериала съпругата му, (Българката му - де!), върви за успешен разузнавач. (Хем от ФБР! Хем от ЦРУ! Хем от КГБ! Хем от ЩАЗИ! Хем от БОП! Хем направо из под Президентското Бюро в Кръглата зала на Белият Дом!) Спусната, с издишащ прострелян балон с безкрайно топъл въздух, право в тила на кръвожадни рязани талибани. Без никакви мустаци. (Ало!?!) Белосана от глава до пети. Ама, чудни депилатори ползват в Щатите - брей!
ВСЕКИ УСПЕШНО ПРИКЛЮЧИЛ БОЖИ БИЗНЕС-ДЕН Шофьорът, почистваше своята жалка таксиметрова кола. (Ако не бе успешен денят – не я пипваше!) Не му тежеше. Никак. Винаги откриваше нещо интересно. Я, уханна живописна опаковка от презерватив. Я, неуспешно вдянат презерватив. Рядко някоя стотинка. (Иде краят на света – според Толтеките!) Напълвайки една чанта живописна смет, Шофьорът даваше газ към Момичето.
МИНАЛИЯТ МЕСЕЦ НА ЗАДНАТА СЕДАЛКА, Шофьорът откри дамско колие със старомодно патинирано доста едро сребърно сърце. (Върви левче-грамче!) Не се чуди дълго, чие би могло да бъде това старомодно патинирано доста едро сребърно сърце. През денят бе превозил безброй пътници. (И, въпреки!) Не се двоуми ни минута. Хвърли колието в жабката на колата, при газовия пистолет. (Да отлежи!) Знаеше, никой никога няма да потърси това евтино старомодно патинирано доста едро сребърно сърце. (И, все пак!) Добре бе да изчака. Измина месец. Един късен вторник Шофьорът се престраши. Щеше да подари, (От сърце!), намереното патинирано доста едро сребърно сърце, на момичето-консултант. Пийна една бира. Настани се на пода в краката на момичето. Бръкна в джеб. Това е.
МОМИЧЕТО, както безусловно всички стари моми се правеше, че изобщо не приема подаръци. Но, коя жена би отказала колие с патинирано доста едро сребърно сърце? Момичето прие този скъп подарък. С условие, че ще прави с него каквото пожелае. Шофьорът бе изморен. (Харесваше да спи на под!) Подложи под глава някаква мъжка обувка. И, заспа.
ШОФЬОРЪТ ЗАСЪНУВА СЪН. Как жена му угрижено сучи мустацк. Как се вайка, че никакъв го няма. Как с вайкане почуква на вратата на съседния апартамент. (Дали не е там!?!) Как вратата сама се отваря, преди сама да се затръшне. Как в чуждия апартамент жена му, (Неговата Собствена Жена!), търси, открива и получава духовно откровение, (Без демонстрирана наслада!), с идеалистично-натуралистичен и плуралистично-народностен отмъстителен характер. Така е, каза си на сън нашият шофьор на нелегално такси, намествайки чужда мъжка обувка под глава, някой хора без собствени мустаци имат нужда от чужди рунтави мустаци. Имаше пред вид денонощният плейбой от съседния апартамент. Шофьорът нямаше нищо против. Никога не би престанал да обича жена си. (Замяната е друго!)
ПРИ ПОРЕДНОТО РАЗМЕСТВАНЕ НА МАНЕКЕНИ, Момичето окачи върху врата на старият манекен от папье-маше Гюро Гюров подареното, от шофьора на такси, дълбоко патинирано доста едро сребърно сърце. Сърцето взе, че потъна навътре в гръдта на манекена, а завещаният къс душа на ученика на Огюст Роден го обви, и съкровно прилàска. Сърцето попадна не съвсем на място, (Зън! Зън! Зън!), но все пак се постара. Затрептявайки с двоумяща се подкожна светлина. (Кърмъзъ!) Манекенът вече притежаваше Късче Чужда Душа, и Чуждо Патинирано Сребърно сърце. (Туп-туп! Туп-туп! Туп-туп!) Момичето? О, то се направи на безкрайно изненадано.
СЛЕДВАЩИЯТ ДЕН БЕ ПРЕДНАЗНАЧЕН ЗА АРАНЖМОН. Поне така твърдеше Собственика, вясващ се от дъжд на вятър. (Как са постъпленията в касата!?!) Момичето положи Гюро Гюров, върху истински отваряем дървен стол. Между бедрата му от предумишлено напрегнато папье-маше Момичето, разположи бракуваното виолончело на неизвестен музикант. Подреждайки витрината, премествайки Гюро Гюров насам-натам, Момичето установи, че Скулпторът е бил до болка предвидлив. Надарявайки Манекен № 013, с непрогнозируема мъжественост. (При пластмасовите манекени такава не се откри!) Момичето сви безпомощни детски рамене. Не бе нещо, което би могло да я изплаши.
В РЪЦЕТЕ НА МАНЕКЕНА МОМИЧЕТО, бе поставило лък. Лъкът се бе плъзнал по струните. (Момичето помагаше!) Беше се разнесъл хрипкав звук. (Кър – р – р!) Звукът стресна касиерката, която бе задрямала. Моловете са прочути с това, че всеки гледа, а никой не купува. От това касиерките си дремят. Чудя се – за какво ги назначават!?! Но, собствениците на магазини за дрехи втора употреба представяни за екстра-първа, си знаят работата. Не им се бъркам!
КАСИЕРКАТА нямаше друга работа. (Всичко бе автоматизирано - дори безработицата!) Освен, да се прозява над романите на Агата Кристи. (Някой да знае овакантена бройка!?!) Касиерката, четеше криминални романи от всякакви автори. Но, Агата Кристи бе ненадмината. (Кой би посмял!?!) Собственикът умно я търпеше. Бе братовчедка на районния кмет, избран за седми мандат. (В Европа било точно тъй!) Касиерката не се интересуваше нито от Гюро Гюров, нито от останалите дванадесет манекена. Тя се интересуваше от краят на работното време. Когато ще се прибере у дòма. За да подреди и ошèта, че когато Собственикът на магазина намине без да почука, (Имаше си ключ!), да му е хубаво и сладко. Собственикът на магазина за дрехи втора употреба представяни за екстра-първа, също имаше жена. От как бе станал собственик, а с малко натиск и член на „Клуба на ядачите на готово сдъвкани баници“, беше я зарязал. Либерално скроен, не желаеше да робува на отживели навици.
ГЮРО ГЮРОВ НЕ БЕ ПОДОЗИРАЛ, доколко богато ще разцъфне неговата безсмислено дарена артистична мъжественост. Би ли могъл да си представи, как прочут провинциален скулптор, бивш професор и академик, би могъл да бъде обезумял шегобиец. Гюро Гюров си каза. Така е; каза си нашият човек, замръзнал с виолончело между бедра, (Вилончелото постоянно се изплъзваше!), и лък в ръка, и поради това временно безпомощен; старите кримки винаги притежават нещо в повече от младите. Где да можеха да им го завещаят! Погледна въпросително аранжьорката, а Момичето срамежливо сведе очи, без да отговори. Бе същисано, от своята находка. И, докато Гюро Гюров се увличаше да се перчи с виолончело и лък в ръце, умът на Момичето запресмята трескаво. Ха сега, потрети на себе си, ха де? Щом и манекените от папье-маше започнаха да задяват постдокторантки по „Ядрени науки-ежедневна апликация“, то на светът наистина му трябва още една Фукушима. Старомодни папье-маше манекени, подозират ли, какво означава да си Де-юре надарен. Я, по-добре да идват извънземните!
АХ, АХ, АХ, казваше си мисловно нашият старомоден манекен от папье-маше, ето че понякога, от нищо се получава нещо. (Господ е Българин!) Без да престане да отправя въпросителни погледи, към бедната и наивна тройно дипломирана аранжьорка на витрини. Гордо загърбвайки дванадесетте младоци от пластмаса. (С тях – и без тях!) Такива са пренебрегнатите скулптори – отмъстителни.
Такива се непредвидено надарените – нападателни.
Такива са сбъркалите творчески път – безпътно безуспешни. МОМИЧЕТО НЯМАШЕ ВРЕМЕ да се занимава с глупости. (За стари моми-постдокторантки сексът е „пълна глупост“!) То желаеше да израства професионално. Но, какво да се прави, като дори секретният ядрен институт във Варна-Град бе закрит, а архивът му заграбен от някакво чантрабозе от Максуда!?! Момичето, бе подарило на Гюро Гюров собственото си сребърно сърце. (Предпочиташе златно!) Подарено й от почтен шофьор на такси. (Не продава дрога – само пренася!) Който пък го бе намерил захвърлено на пода на таксито, подир денонощие най-напрегнат таксиметристки труд. Предвидливо изчаквайки едномесечен законен срок. Да не би да си го потърси онази изфирясала махленска старица. Гдето веднъж месечно – по пенсионно време, се вози натоварена с продукти. (Тридесет и един пакети диетични виетнамски спагети за студено приготвяне, и килограм немляно кафе!) От Мола срещу Старите Градски Варненски Гробища - до дома. (Повишаване на пенсии - догодина!) Никога обратно.
МАНЕКЕНЪТ, НЕ ПРЕСТАВАШЕ РИТМИЧНО ДА ПОТРЕПВА. Момичето възрадва. Това означаваше, че допълнително привнесеното Сърце, взаимодейства с предварително вградената Душа. Без да престане прескръбно да ридае. Незабелязано от останалите дванадесет тъпи пластмасови манекени от внос. Които нямаха дори душа. (Не се полага при серийни производи!) Позволили си да размечтаят, чрез напразно прехвъркващи статически искри. Момичето притежаваше само едно сърце. То вече бе подарено.
ТАЗИ НОЩ ШОФЬОРЪТ НЕ СЕ ПОЯВИ. (Момичето го очаква цяла една безсънна нощ!) Не се появи, и при собствената си съпруга. (Съпругата му не посмя да позвъни на отсрещния апартамент!) Шофьорът бе потънал вдън земя. Момичето предполагаше, какво би могло да означава един така скъпоценен подарък. (Харесваше в злато!) Но, така незабавно!?! Шофьорът бе реална финансова подкрепа. Получаваше заплатата на части. (IF!) От това - непоносимо символична.
МОМИЧЕТО ИМАШЕ СТАРА МАЙКА. Преселена от Варна-Град, в огромна пустееща старинна къща в Балкана. В село с единствен жител. (Според статистическия институт – жител и половина!) На сто километра от секретен военен полигон. По време на маневри; за опазване на Световния Мир, върху задника на българското селячество; върху старинната къща попадаха случайни безобидни учебни снаряди втора употреба. Керемидите бяха бая пострадали. Както и покривът – напълно изгорял. Старицата бе излязла на площада, пред пресъхналата чешма под Паметника на Незнайният Войн. Готова да демонстрира със саморъчно изписан плакат. Окачен на един прът заедно, с националното знаме. Но доказаната половинка статистически жител на селото, така и не се яви. Бе постояла-постояла безпомощно, размахвайки плакат в ръце. От полигона незабавно бяха засекли необичайно движение в селото. Бяха изпратили безпилотен робот с високоговорител. (От една старица всичко би могло да се очаква!) Роботът бе изкряскал. - Марш от тук! ... Марш от тук! ... Бабата бе опитала да го запука с плаката. (В командният пункт се скъсаха от смях!)
-Ще те арестувам! ... Ще те арестувам! ... Бе побързала, да се прибере в обора. Каменна крепост, в която бе приютила Последната Селска Крава, Последното Селско Прасе, Последното небясно куче, и Последният Черно-Бял Телевизор. В държавата, наричана все още България. Тук бе спретнала бомбоубежище, с безкрайно хладно барбекю. Бе престанала да очаква своето Момиче да се завърне от далечна Япония. Рядко позволяващо си да й изпраща по някой лев. Старицата спестяваше тези пари. В кутея от обувки, зад иконата на Божията Майка.
СТАРИЦАТА НЕ БЕ СЛУЧАЙНА БАБА. Тя бе изтъкнат народен просветител. По време, когато границите на Запад бяха запечатани, а селото наброяваше над хиляда човека. (Без циганите наричани роми!) Носител на персонален орден „Свети Свети Кирил и Методий“ - два броя, и персонален Орден на труда – златен в кутийка - три броя. (От Тошово време. Бог да го прости!) Бе ги окачила на една овъглена греда в кенефа. Винаги, когато по телевизията ставаше дума за Тàто, отиваше да си ги погледне. (Всеки има право на избор – не ли!?!) В очакване историята да се стъпихоса. Тогава, ако нямаше упреци от съседният военен полигон, над селото се разнасяше нейният отчаян протяжен вик. Мониторите на полигона отчитаха „Талибани!“ Роботите хукваха, самолетите излитаха, междуконтиненталните шахти се отваряха. И обстрелът, с безобидни учебни снаряди втора употреба, започваше.
МОМИЧЕТО престана да очаква своят шофьор. Бе загинал в катастрофа. В кръвта му нямаше никакъв алкохол. В стомахът му бе открит импакт от дълбоко патиниран сребърен куршум. Момичето не видя в това никаква логика. Едва, когато стана достоен притежател на магазин за „Ядрени устройства-втора употреба“, а освен това член на „Клуба на отдавна изядените мамини баници“, преди да отлети надалеч от този всячески промишлено замърсен лъжовен свят, щеше да разбере съвсем точно, какво означава сребърен куршум в замяна на сребърно сърце.
ТОЗИ ПЪТ МОМИЧЕТО ОТИДЕ НА РАБОТА СЪВСЕМ НАВРЕМЕ. На площадката на паркинга пред Мола, гдето е треснат точно срещу Старите Градски Варненски Гробища, то откри угриженият собственик на магазина за дрехи втора употреба представяни за първа, сънливата касиерка с омърляна книжка на Агата Кристи в ръка, и дванадесетте напълно прозрачни пластмасови манекена, (Първа употреба - внос!), с белезници на ръце. Гюро Гюров отсъстваше.
- В тази Криза, - започна оклюмалият пребледнял собственик, - в тази нескончаема световна стопанска криза ...
- Но, какво – за Бога? - удиви се възпитано момичето-аранжьор доктор „Ядрени науки-ежедневна апликация“ от Университета в Нагоя, преди лабораторията да избухне в пламъци. - Идвам съвсем навреме?
Често, заради своят безценен гост шофьора, момичето закъсняваше. Никога повече от десет минути. Собственикът й прощаваше. За да я посети още същата вечер, с бутилка „Перно“ в ръка. (Има го в продажба!)
- Такъв скандал, - продължи да хленчи собственикът, - в тази финансова криза ... - Но, какво, какво, какво за Бога? - докторът по „Ядрени науки-ежедневна апликация“ бе крайно обезпокоен. Шофьорът бе в неизвестност. Магазинът бе затворен. Притеснената касиерка отваряше-затваряше своята крими-читанка. - Ще поясня, - собственикът бе станал груб, какъвто всъщност винаги си беше. - Онзи Скапан Дърт Картонен Манекен от Папье-Маше, с когото Ти се ебава толкоз дълго време, (Да му даряваш сребърно сърце – луда ли си – Ма?!?), скокнал сред нощ. (Камерите фиксират събитие, час и време!) Па, като започнало това твое „Папье-Маше“ секс, секс, секс, где' и по Интернет го няма! (Кой плаща – аз плащам!?!) А тези пластмасови тиквеници, само това чакали. Скокнали, па разбили насрещният бижутериен магазин. Със старинни дълбоко патинирани сърца да се налапат. - И, що от туй? - запита нашето Момиче възможно най-наивно, макар да му се искаше да изкрещи „Бан-зай!“. - Една естествена потребност от сърца.
МОМИЧЕТО, доктор „Ядрени науки-ежедневна апликация“, за пореден път разбра, че да подариш сърце, дори на картонен манекен, е риск от най-висока степен. (Бе късано на зачьот „Оценка Риск при Ядрени инсталации-домашна апликация“!) Разбра, че е освободена от работа. Разбра, че повече никога няма да работи с искрен ентусиазъм, майсторство и обич, една така красива професия. В която оставаш на улицата, подариш ли някому някакво подхвърлено сърце. Момичето обърна гръб на Собственик, на Касиерка, на Манекени, (Полиция виеше сирена и идеше!?!), и на Мол. (По-добре – Въз!) На онзи Мол, гдето е надънен точно срещу Портите на Старите Градски Варненски Гробища. (Без никой да пита Остатъчните Варненски Граждани!) Спря първото срещнато такси. Отпусна се на задната седалка. И горчиво зарида. - Накъде? - запита безразлично шофьорът, сякаш не знаеше.
- В Жи – во – та ... - прошепна хлипайки Момичето, докато пийваше освежителен сок от пластмасова канистра. Оставайки, с възможно най-широко отворена уста.
ОТ ОГЛЕДАЛОТО, ЗА ОБРАТНО ГЛЕДАНЕ Я ГЛЕДАШЕ присмехулно, Гюро Гюров. О, не! Не бе шофьорът, колкото да ни се иска това.
ТАКСИТО НА НОВИЯТ ПРИЯТЕЛ НА МОМИЧЕТО, бе спряло на червен светофар. А, нали знаете как е във Варна-Град. До всеки светофар в този някога изумруден курортен град, с право наричан „Царицата на Черно Море“, освен глутници бездомни псета, задължително стои кофа за разделно събиране на смет. (Дизайнерски изпипана!) От кофата за разделно събиране на смет, от нейното отделение за хартиени отпадъци, стърчеше захвърленото потрошено тяло от папье-маше, на някогашният красавец Гюро Гюров. От там, през огледалото за обратно гледане, като през Отвъдно, Манекен № 013 продължаваше да ни се надсмива.
МОМИЧЕТО ОТНОВО СВИ БЕЗРАЗЛИЧНО РАМЕНЕ. (Платената Любов - всячески променя!) Помоли шофьорът да почака. Скокна от колата за момент. Бръкна в кофата за смет. И, си взема обратно подареното дълбоко патинирано сребърно сърце. Шофьорът ехидно се разсмя. И даде от онази мръсна калифорнийска газ право в живота.
END

16.06.2012 г.-15:36:47