17.07.2011 23:12 - SAINT MARINA, short story, by Bogomil Kosstoff AVRAMOV RUSSEFF-HEMY

автор: godlieb категория: Изкуство   
прочетен: 672 коментари: 2 гласове: 

1

последна промяна: 23.11.2011 18:17

 

© 2009-2011 – Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY

СВЕТА МАРИНА
разказ
от
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ
 

ВИНАГИ, когато мисля или говоря за Господ-Бог; а това с годините се случва все по-често; все повече изпитвам особен, едва ли не божествен срам. Ами тъй – засрамвам си се. До неотдавна, да боравиш с категории за Божествено Начало, да ходиш по Великден на Църква, да се причестяваш и комкаш, да вплиташ в реч старославянски, бе вседържавно възпретено. Подозрително бе. Да не вземе, да излезеш някой верски злонамереник. При който кварталният, като нищо би довтасал. Че да те изпита – òчи в òчи - доколко си полуграмотен атеист. И, да те посъветва – прекалено компетентно – щото книгите, (От пода до тавана - предимно руски!), да опаковаш в кашони и – хайде в мазето. В наше време, следвайки пореден политически „преход“, (Преоблякъл се Илия – па погледнал – пак в тия!),ходене на църква, причестяване и комкане – за щяло-нещяло, се превърна в изискан тон и, (Представете си Ба!), в най-съвременен стил на живот. Странен народ, си думам. Где' не само не знае от где да започне, но не знае и – как да запре. Гледам и дивя се. Бивши височайши партайгенозета-богомразци, по църковни празници се втурват - па „изповядват“ грехове. Пред изповедници измишльотски, като самите тях. Вършеейки оскубана от народу пàрса, тези Братя и Сестри дотолкова затъват верски, че чак саби подрънкват. На народът нашенски, това слабо пречи да си остане вдън суеверен. Не вярвам, неотдавнашните политически Величия, да са я карали съвсем без Всевишен. Просто няма как. Както не вярвам, това да е все същият Наш Многострадален Господ-Бог. Непреставащ да крее – не само във всинца нас, но и над Майката-Природа с нейните все по-неразрешими проблеми. Така доверчиво предоставени от същият този Господ-Бог, в ръцете на безброй високопоставени некадърници. Дали не желае да установи – какво би могло да се случи, докато реши отново да започне отначало?

 

ТЕЗИ ЧУДНИ ЛЕТНИ ДНИ СТАНА ИЗВЕСТНО, че се очаква отговорна държавна комисия да посети, недалечното на Белоград мое родно селце със старинно име Хороздели. Комисия, в която десетина доказано умни и набедено компетентни учени глави, майсторски да постановят Пълното Глобално Национално Сметище по нас. От как нацията – в лицето на братята роми - запълзя из Европа, такова сметище се оказа първа необходимост. В условия на Световна Криза, сметта става все повече и повече. И представете си - няма кой да я разграби. Сметопочистващите фирми, (Я ги има – я ги няма!), вземат парите по договор и закон. Истинската работа обаче, вършат братята роми. Но сега, те са из Европа. Където просията от векове е забранена. Докато на кражбата се гледа като на поносимо социално зло. Не е безобразие, че насила ни ги връщат. Редно е, всеки гражданин на моята малка мила държавица Балкания, като придобие кусур-европейски опит, незабавно да си се завърне. Та да го приложи, и у Дòма. Само тъй би могло да се върши научно-техническа революция. Не както едно време, следвайки тлъсти партийни папели. Към тази комисия, бях решил да се присъединя – и аз. Независимо, че никой не ме покани. В тези деликатни обществени работни групи онова, което остава шито-покрито, задължително се превръща в смъртоносен грях. Не мислите ли, че Човечеството е натрупало пирамиди подобни грехове? Ах, ах, ах – именно това представят пирамидите в Гиза – Натрупаните Световни Грехове. Аналогово представени, ако искаме да бъдем екзактни. Колко малък е бил светът по онова далечно време. Колко слабо омърсен. Колко малко – в брой – пирамиди. Не наваксваме ли липсата на грехове през Времето на Времената, изграждайки наши съвременни виртуални пирамиди? И, ако да е така, не залагаме ли на карта много повече, отколкото всеки шибан политик си въобразява – че знае и може? Преди да започне да се оправдава с ийхалето.
 

ТРЪГНАХ ПРИЗОРИ. Пристигнах в Хороздели с огромно закъснение. Някога до тук се стигаше, с рейсовото корабче „Днес и Утре“. Което така и не успя да потъне, а прекалено дълго стоя и ръждясва на котвена стоянка всред езерото пред Белоград. Щом демокрация ни пипна за гушата, корабчето бе бракувано в полза на фирма ЕООД Мангу МАНГУСЕЕВ,(Собственикът, жената му - пак беременная, пет момчурляци спрени от училище!), със собственик почтеният инженер Мангу Мангусеев. Присъствах на пълното нарязване, (Цикъл го наричат – правят се поети!),на все още годното за мореплаване корабче. Нарязването бе представяно по местните кабеларки не само, като крещящ протест срещу греховния тоталитаризъм, но и, като изключително постижение на националният технологически прогрес подпомогнат чрез вносно Ноу-Хау. По екраните рязането вървеше лесно и ефикасно. Едва ли не – направа на шиш-кебап. Който междувпрочем се въртеше недалеч. Там, където цедяха флигорни два скромни брасоркестри. Щом се разчуеше някое маане, едрият бизнесмен инженер Мангу Мангусеев вдигаше ръка. Рукваше ръченица. Напълниха корабчето с вода . Потопиха го – на дъно да легне. (Корабен регистър наблюдаваше далаверата – за сертификат!) Ревнаха агрегати. Засвистяха оксижени. Припламнаха електрожени. От корабната утроба, като из гнойна рана, бликна черен отпадъчен нефт. Този нефт изпоцапа не само сутещите се майстори, не само изключително любопитните журналисти, не само камерите и микрофоните, не само джипът на корабособственика, но и скалистият бряг, езерото и морето. Течението го подхвана и понесе. Надолу – край брега. През канала – всред морето. Налетяха гларуси и чайки. Едва кацнали върху успокоеното от маслото море, и погиваха. Всеки опит за полет означаваше неизбежна смърт. И мъртвите птици отплуваха заедно с петното, и погиваха.
 

ПОМНЯ, ТОГАВА ПОИСКАХ ЛОДКА, да спася що мога. Оказа се – нямам право дори да докосна гребло на лодка. Камоли сам да управлявам къкъв да е плавателен съд. (Свободен боцман не се видеше!) Освен това, не съм бил специално сертифициран, за спасител на екзотични плаващи птици. Какво от това, че имам чуждестранен диплом на природозащитник по Брижит Бардо? Това са птици – къде отиваш? - да не са мечки! Освен това, трябвало да бъда член на надлежно регистрирана неправителствена природозащитна организация. Тази организация да е доказала гражданско присъствие и дейност. Да са изминали поне шест месеца от нейната регистрация. Да работи по европейска програма. (Не всеки може – току-така - да си разработва програми. Върши се от подготвен специалист. Срещу заплащане. След одобрение от компетентен научен съвет, предстои представяне пред секретариата на Министъра. Срещу заплащане. Ако той кимне лекичко вляво с глава – да! - може, право в Брюксел. Без заплащане. Ако министърът кимне лекичко вдясно с глава – не! - повторно кандидатствай.) Сложничко е, но лесно на този свят няма. Най-перспективно е, човек чрез местното кметство да участва. Ще се назначи кметски екип. Ще се предостави общинско помещение. Ще се освети помещението с поп и попадия. Ще се покръсти бъдещият екип - от Безверие право във Вяра Способна Да Разплаща. (През това време гларусите и чайките – Гра! Гра! Гра! - Адиос Ммучачос!) Едва тогава би могло да се започне спасяване от всякакъв характер. Ако е останало нещо за спасяване. За рибите – друга програма. (През това време рибите – Бълбук! Бълбук! Бълбук! - Адиос Мучачос!) За делфините – четвърта програма. (През това време делфините – Пук! Пук! Пука-Пук! - Адиос Мучачос!) За тюлените – пета програма, макар от тях да е останало единствено името на глухо село от кирпич, изкупено от вносен експатриант. Свих рамене. Престанах да жаля гларуси, чайки и делфини. Започнах да жаля трудното за нарязване корпусно тяло. На този кораб бях изкарал ученически стаж. На него бях си изкарвал хляба дълги години, че да имам възможност да се явя за капитан далечно плаване. Очите ми се навлажниха. Сърцето ми се сви. Пресният корабособственик бе яхнал джипа, но от път се върна. Скокна на земята ухилен до уши. Подкарахме приятелски разговор. Защо е толкоз труден живота на един корабособственик. Така и не разбрах защо, но явно не бе нито лека, нито чиста работа. 

Докато инженер Мангу Мангусеев се тюхкаше и оплакваше, че не се е сетил да потопи корабчето, че да пипне хубавата застраховка, яви се съвсем ясен специалист. Инженер Мангу Мангусеев потръпна, позасмя се, па извади портфейл. Специалистът състави подробен протокол. Не на това място трябва да се реже кораб – наблизо има мидени ферми. Тресна жестока глоба. Собственикът сви рамене, и плати една десета. После се разсмя – останалото по банков път. Сега вече всичко е наред, каза този много мой нов познат. Тъй върви светът. Ако не дадеш – няма да получиш. Всички се качиха по колите, па отпрашиха към Двореца в Белоград, където щели да ме изчакат за почерпка. Повлякох се пеша натам. Край пътя открих късове от спешно съставените констативен протокол и акт. Не им отидох на банкета. Не им е чиста не само работата, но и манджата. Преди да седне в своя джип, Мангу Мангусеев бе повъртял ръка около главата си, па бе ми теглил една нашенска. Ясно, рекох си, що не си гледам здравето?
 

ЗА ДНИ КОРАБЧЕТО БЕ НАПРАВЕНО НА ДРОБ-СЪРМА. До водолинията. По-надолу не било икономически оправдано да се реже. Туловището му остана там, на плиткия бряг, като огромна хубаво изкормена желязна птица. Там стои и понастоящем. Вече повече от двадесет години, из утробата му се лее вонящо машинно масло. За да напомня на хора, тюлени, делфини, гларуси и чайки, че и на водорасли - за наличие на вносно Ноу-Хау, Към самотният пристан избягват да пристават ни лодка, нито кораб. Зиме вълни го бият напровал, а на брега вълците вият ли вият. 
 

ДО ХОЗОРДЕЛИ се добрах на автостоп. Рейсове от тук отдавна не минават. В последно време рядко някой спира на моят автостоп. Недоверие и неприязън мори този наш хубав народ. Нещо се случи със всички нас – за прекалено кратко време. Не само с Природната и Околна Среда. Що тъй Ба!?!
 

В ОБЩИНСКАТА ЗАСЕДАТЕЛНА ЗАЛИЧКА НА ХОРОЗДЕЛИ, никой не се изненада от моята неочаквана поява. Регионалните велможи отдавна са навикнали с моите отчайващи набези, на самотен защитник на Природа, на Животни, и Хорa. Разграбвани, унищожавани и унижавани, от ненаситният хъс на шайки бандюги, към модерни самолични блага.
 

ЩОМ МЕ ВИДЯХА, членовете на височайшата комисия свиха рамене, па прихнаха в гузен смях. (Всички!) Разсмяха се от ехидно – по ехидно. (Не всички!) Бяха там – по Закон. (Чети „Държавен Вестник“!) Все едни и същи – по Закон. (Чети „Държавен Вестник“!) Не ме бе канил никой. Освен моят вестник („DESPITE/ВЪПРЕКИ“), пред тях се мъдреше лъскава Библия в червено. (Не – не съм я чел!) Между щастливо заседаващите открих, кой мислите, засменият актосъставител, спрял нарязването на корабчето „Днес и Утре“, че да може езерото и морето да бъдат тровени възможно най-продължителен период от време. Махна ми с ръка. Дръпна стол край себе си. Покани ме. (От какво ли бяхме толкова близки!?!) Седнах скапан от път, между тези висши екологически велможи. Срещнах погледа на Кмета. Явно му се плачеше. Срещу двадесетина временни работни места, за потъналото в цигания и упадък някога китно селце, Кметът бе длъжен да затрие почти цялата селска мера. Сметището щяло да обгрижва Прилежащите Екосистеми и Природата, (Кой като назека – Ба!), която вече сама не можела да се грижи за себе си. (Ха сега - Ба!) Бутнаха ми в ръце огромна чаша синджирлия кафе. По тези места кафето се приготвя от зачумберени жени, бабясали прекалено рано. Докато въртят кафето на мангал, бабите тихичко му баят. Какво баят – те си знаят, (Чува се: „Синджир-Минджир-Ашколсун!), но такова баяно кафе е особено вкусно и греховно здравословно. Не изкарва от равновесие, но възвръща Младост - временно, и съвсем за кратко.
 

ДОКАТО СРЪБВАХ СИНДЖИРЛИЯ КАФЕ, слушах с небивал интерес словоизлиянията на държавните експерти. От чиито уста се лееше мед и масло. За недалечното съвсем светло екологическо бъдеще на Хороздели, всред океан от национална и глобална смрад. (Стар номер, стане ли дума за личен столичен интерес!) Припомних си, как същите тези баби, някога – не така назад във Времето на Времената, бяха силни-вилни, стройни-соколокоси, безумно красиви пламтящи млади жени. Как под техните ръчнотъкани чукмани Природата, виреше несравними форми, подготвяйки приплак на дете. От тези светли от младост някога жени, днес бе останало единствено живо почернен жизнен мрак. Някога стройните техни вирнати задници днес бяха едри, уморени и увиснали месища. Люшкащи насам-натам огромни обезформени цици, не пропуснали да опознаят суетата на Белоград. Лицата им бяха бледи и повяхнали, под кросно от бръчки. Ала под чертата на чумбера, очите им святкаха ли, святкаха. Сега остреха ухо за да разберат, доколко хубаво ще да им бъде, така твърдеше калесаният чрез „конкурс“ (О Боже!)  бъдещ собственик, щом сметище се развърти край морето. Някъде вече бях виждал този човек. Подпитах тихо моят актосъставител – дали а!?! И той потвърди - да бе – да! Онзи акт тогава го унищожихме, прошепна па го чуха всички, законът дава такава възможност щом нарушителят реши да спонсорира – нещо си там. 

(Останах с отворена уста. Притворих болезнено очи. Пред взора ми се разкриха бездънни недостъпни небеса, дълбоки бистри езерни води, наразсъблечени селянки всред диви трънки над песъчлив ронещ се бряг. Древни дракари прииждаха от хоризонта. Безбрежно море пълнеше аламани с прясна риба. Среднощни рибарски хора около огън на високата скала. О, Боже Господи Универсалний, рекох си, нима така няма да бъде никога вече?)

- Няма да я бъде! - удари с юмрук по масата кметът, мой съученик, адаш и приятел, па ме разбуди. - Само тая няма да я бъде!

После, внезапно омекна. Членовете на комисията, заедно с гостите и бъдещият собственик на сметище от национално стратегическо значение с лицензиран внос – никога износ; заплашително заклатиха глави, и набързо допиха своят кафедакис. Юрнаха се шумно по стълбите навън. Метнаха се на колите. И отпрашиха, да доразгледат обекта преди да турят последен подпис и печат. На магистралата камионите ,с прилежно пакетирана смет, от два месеца се виеха в колона.
 

ОСТАНАХМЕ С КМЕТА НАСАМЕ. Гледаше ме тъжно. Измъкна шише ракия. Отпи, па ми тикна гърловината в ръце. Пийнах до насита. Жените нахлуха, започнаха да разтребват. Разтвориха прозорци, и през тях изригна облак тютюнев дим. Внезапно разбързал се, Кметът ме повлече към един американски джип от времето на Втората Световна Война. Метнахме се на твърдите седалки. Втурнахме се да настигнем разбързалите се държавни експерти, и бъдещият собственик на Първото Глобално Сметище от Национално Значение (Мангу Мангусеев!). 
 

БЕ СЛЪНЧЕВ СЕДЕМНАДЕСЕТИ ЮЛИ. На този ден испокон веков, тук става голям междуселски сбор. В чест на Света Марина Белоградска И Задморска. Местна светица с неизяснено докрай житие, но с доказани качества на Майка, Закрилница, Лечителка и Покровителка на ЛихусОколо малкото Аязмо, от което бликаше ли бликаше ледена вода, глухо ръмжеше опърпан народ. В малката сграда с циментов басейн, Поп Юдо благославяше всеки кой се подложи. Пред него зееше металическа кутия за дарения. В краката му се мъдреше резервна. Никой, от тези порутени от труд и недоимък хорица, узаптени от Държавата чрез мижави пенсии и социални помощи, отучени да се провикват по мъжки  (Не е здравословно!)не подозираше, че в лъскавите алуминиеви чанти на тези нервно-пъргави непознати гости лежи надлежно пришита в папки; представена чрез графики и чертежи, постановена чрез подпис и печат; бъдещата съдба на Аязмото на Света Марина Белоградска И Задморска. Недалеч от крайморско селце с древно име Хороздели. В пустото от облаци небе, под прежурящото слънце, въртеше барабан ръждиво Виенско колело. По него се полюшваха всред цветове и гирлянди, дузина празни ламаринени кабинки. В тях дремеха смели бабички, угрижено стиснали кресливи внучета в скут. Никой не ни погледна. Всеки от чакащите за светена вода и опрощение, бе забил безрадостен поглед ò земи. Механично тътрейки крака в неписан отработен ред. Всеки същисан от единствена уплаха. Да не бъде случайно изпреварен. Кметът кимна насам-натам. Чакащите свиха безучастно рамене, както преди минути това сториха членовете на комисията, при появата ми в заседателната зала. Мърморейки, тълпата продължи да тътри общо тяло, покрай Поп Юдо и навън.
 

ВНЕЗАПНО ПРИТЪМНЯ. Яви се бяло облаче от изток. Облачето прерасна в гръмоносен облак. Облакът гепца слънцето, па го закри. Рукна дъжд изведро. Запря за малко. Отново рукна. Подир минути небето се изчисти. Блесна слънце тръгнало да се надсмее. Тук, около това Свето Аязмо, всяка година на един и същ Божи Ден, Света Марина Белоградска И Задморска доказва на хората не само че лекува, но и, че наказва. Тя дарява Здраве, Берекет, Успех, Надежда, Вяра и Имот комуто пожелае, а на петимните Мъжки Плод. Вземайки в замяна ежегодна жертва. Винаги човешка.Слънцето прежури за последно. Отново рукна дъжд.

- Да тръгваме, - побутнах Кмета, а той предупредително се ухили, - да се махаме . . .

- Заради Легендата?

- Заради Обичаят . . .

Бе вечен кмет, чиновник на всяка една власт, а това означава – задължително неверующ.

Скокнахме в колите. Отпрашихме назад. Глухи за шеговитите протести на някогашният корабособственик – настоящ собственик на сметище от европейски мащаб, настояващ да постреляме по палатъчните стрелбища. Председателят на Комисията, професор по устойчива глобализация на отпадни политически структури, се присъедини към неговите протести. Не успял да се запознае, както следва, с местонахождението на бъдещата площадка. Сякаш всичко не бе предварително решено на най-високо равнища. За правителство, конвертиращо всяка регионална икономика в тлъсти апетитни хапки за подарък, някаква местна светица, едва ли означава много. То има къде по-сериозни задачи. Да преразпредели научно дефинираните хапки. Основно, в свой собствен интерес, чрез подставени приближени. С други думи: ако ти отърва Народе – живей; ако не ти отърва – умирай. Иначе – марш в Европа!
 

ПРЕДСТОЕШЕ ОБЯД И ВЕЧЕРЯ в необичайно модерен, чист, хубав и скъп за тези места спретнат ресторант. Щяхме да пийнем-хапнем до насита, за сметка на веселящите се около ръждивото виенско колело хорозделийци. Тихо, мирно, кротко, на чаша местно Каберне. Да обменим информация и творчески помисли. Да се покахърим по Природата. Преди да я опнем – за последно - на тезгяха. 
 

ВРЪЩАХМЕ СЕ ЛЕНИВО, БАВНО, ТЪРЖЕСТВЕНО, както подобава на експерти от ранг. Слънцето надзърташе неясно зад облак. На пресекулки, дъжд продължаваше да бръска. Зад нас остана Аязмото на Света Марина Белоградска и Задморска. Сборът от мълчаливи, омагьосани от немотия, присъстващи а невеселящи се, дори нетъргуващи хора. От скоро наричани Електорат. Тази оправдателна бележка на Държавата. Сгафи ли се нещо в политиката, а това се случва ката ден, политиците с електората ръце си измиват. Повече от ясно - за проблемите на Държавата, невежеството е виновно. Но чие именно невежество? Добросъвестното или недостатъчно добросъвестното?
 

НАЧЕЛО НА КОЛОНАТА АВТОМОБИЛИ се вдигаше-спускаше по неравният терен, огромният брониран „Хамър“ на собственика на клъцнат до водолинията кораб, и на безброй набедено модерни сметища из цялата страна. По завоите се видеше, как уверено безгрижно управлява мощната кола, провесил през отворен прозорец ръка с мобифон. Дъждът бе спрял. Облаците се тълпяха. Всред тях прозирно просветна образ на Плачеща Жена. Тресна гръм. Уцели хамъра.

Дрън – н – н . . .

Замириса на особено.

- Слаб стрелец, - разсмя се Кмета, па се ухили. - Я се прекръсти!

Натисна педал, хайде съвсем през къра, право при спрялият всред пушилка джип. Шофьорът лежеше изнемощял на седалката. От устата му бавно руйваше кръв. Бръкнахме в купето. Измъкнахме го на земята. Почнахме да ринем върху му пръст. Засипахме го. Зачакахме – като се тюхкахме. (Ето още една провалена - по непреодолими причини - план-програма!) В ръцете му чернееше овъгленият от гръм микрофон. Мина не мина минута, купчината пръст се поразмърда. Корабособственикът приседна и опули очи.

- Мамка му! Отиде ми костюма! 

Дъждът бе престанал. Слънцето се бе открило. Поразгледах облаците. Всред тях не преставаше да ми се привижда Хлипаща Жена. Ухаеше на Истинско. Над Аязмото на Света Марина Белоградска И Задморска, където наивно молеше милост вместо безплатно здравеопазване опашка от старо и младо, се бе извисила великолепна небесна дъга. Не звучеше ли музика? Само аз ли я чувах? Не, не бе чалга, каквато не преставаше да се лее от пустите сергии. Бе божественият химн на нещо невидимо – пък предстоящо. И, аз знаех. Природата успява - и дава знак всекиму. Необходимо бе, да го усетиш. Но, на това едва ли е способен всеки. 
 

СТИГНАХМЕ РЕСТОРАНТА. Нахлухме възбудени от случилото се. Възхвалявайки крепкото здраве на потърпевшия. Настанихме се – като за вечно. Към нас се спусна ресторантьора.

- Да пикае на бял камък, - ревна, сякаш и върху него бе паднал гръм. - Може и върху фаянс. В тоалетната фаянсът е италиански – грешка няма. Да се изпикае, както трябва! Има къде – не е да няма.

Ресторантьорът предчувстваше добрият масраф, който щяхме да сторим. Но, бъдещият собственик на Първото Глобално Демократическо Сметище у нас, не преставаше изумен да върти очи насам-натам. Все още неубедил се, че все още е на този калпав свят. Тюхкаше се за колата. Ядосваше се за костюма. Побутваше овъгленият мобифон – помирисваше го от време-навреме. Жално мучеше. И, разбира се, ругаеше по Майка.

РЕШИХ, ЧЕ ПОВЕЧЕ НЯМАМ РАБОТА ТАМ, където всичко е централно предрешено. Хапнах на две – на три. Пийнах, кола-две, па си тръгнах. На шосето щях да хвана попътна кола.

Кметът ме настигна.

- Неговата мама тарикатска! - кресна върху ми. - Работата братко, е такава. Дадох обявление в една борса – пари предплатих. Мамка му! Имам тор, истински оборски тор. В несметни количества, завещан ми от Дезесето. Знаеш, на изкуствено я караха. В резултат, този папуняк се яви – уж тор ще купува. И, виж какво се сполучи.

- И – какво се сполучи? - бях наивен колкото си искам.

- Не се прави на ударен! - продължи да надвиква фучащите по шосето коли. - Точно това куче прие моята заявка . . .

Разядосах се и аз.

- Мамка му не на него - на теб! - И завинаги, му обърнах гръб.

Реших, да не стъпвам повече в родното си село, докато е този 'лабав кмет. Някога на село, кметът отговаряше за всичко – наравно с природните сили. Какво търси един кмет по търговски борси? Помнех този кмет от дете. Помнех го, като кадрови военен. Реших, че моята съдба на мърморан-несретник е къде-къде по-сносна. Да откривам кусури на набедени експерти. Да ги огласявам. Подир това, да се укривам с месеци.
 

КРАЙ ШОСЕТО ОСТАНАХ САМ. Случайно превозно средство щеше да ме отнесе до Белоград. Ала нещо в мен тлееше, и аз не знаех какво е. Реших, че е същата онази Светла Мъка, где ме яде от години. Светлата човешка мъка, по пропуснатото Време на Времената. В личен, местен, държавен, европейски и глобален план. Взирах се в облачното небе, но там женски силует повече не се яви. Постоях на разграбената и рухнала автобусна спирка, на която рейс спира, ако шофьорът реши или пътник поиска. Постоях-постоях, постоях, па станах още по-неспокоен. Не ме ли наблюдаваше някой скритом? Дали не е някоя предплатена мутра? Огледах се. Недалеч стоеше, пристъпвайки от крак на крак, малко, хитро, босоного, чернокосо а синеоко, чистичко селско девойче. Измерих го от глава до пети. Девойчето отвърна с такъв проницателен поглед, че потръпнах. Представи се – Марина. Завръщаща се от събор – отиваща на водосвет. Обувките му висяка окачени на връв през рамо, а под босите нозе на момето, земята светлееше в плам, и сякаш вреше и кипеше. Особен аромат на благовонно се носеше наокол', и уверявам ви, това бе по-скоро благовонно – отколкото някаква козметика. Не можех да откъсна поглед от неговите стройни боси нозе, от светлината струеща под тях, а девойчето схвана и се позасмя.

- Винаги е така, - каза – и тук, и на Небесата.

А, аз веднага не разбрах.

- И тук – и на Небесата – Все тая! - тросна се девойчето, па се умълча.
 

ЗАКРАЧИХМЕ ЗАЕДНО по асфалта към Белоград, и асфалтът вдигаше пара от попреминалият дъжд, и Белоград се белееше в ниското, и зад него се мержелееше Морето. Из околните стърнища гларуси и чайки се надвикваха, затънали всред найлон и всред смет. Примирени, че вече е излишно да полетят към Морето. Коли ни задминаваха, вдигайки безпощадни пръски кал. Но кал полепваше единствено - върху ми. Докато Девойчето, с неговите изцяло бели ефирни одежди оставаше чисто и върховно. Вглеждах се отново, и отново, и отново, в неговите безгрижно шляпащи през калта нозе. Не преставах да се възхищавам, как под тях избуява и просветва на талази Онзи Магически Всевечен Хладен Пламък, от който започва всъщност всичко. Ето нещо, което не мога, рекох си. И започнах да изброявам, пред Девойчето, своите си дванадесет професионални предимства пред всички останали предплатени новинари. Девойчето закачливо свиваше рамене, но избягваше да говори. В крайна сметка - на първо място остана - устойчивостта на глад. Но, това е така характерно за все повече нашенци, че не се осмелих да го повторя. Продължих да хвърлям поглед по нозете на странното Девойче, нарекло себе си Марина. Установих, че Момичето плува ли плува, над пътната мръсота, над човешката кал, а навярно и над хаосът в света. Боже Господи Всемогъщ, Вездесъщ, Универсален и Всевластен, рекох си, потрепвайки от непонятна гордост, нима на този свят все още се случват чудеса? Обзе ме панически страх. Не бих могъл да вляза пешком в Белоград, с подобно странно девойче. Веднага ще си се разчуе. Как, Гогомил Славигогов Гогомилов; где толко лесно се набутва насрещу ръжен; пълзи ли пълзи, а край него плува ли плува понесена от неведом огън всред неземна светлина, нечувано красиво девойче с лице на самата Света Богородица Всевечна, нарекло себе си Марина. Слава богу, настигна ни случайна(Дали!?!) кола. Изскърцаха спирачки. Врата се отвори. Гръмна музика.(Влизай моме, че бързам!) Момичето светна с очи. Премигна с тежки мигли. Скокна пъргаво в колата. Махна с ръка на раздяла. И отлетя. Около колата незабавно лумна, и започна да прелива, Онази Великолепна Ярка Лятна Дъга, която се бе извисила над Аязмото на Света Марина Белоградска И Задморска. Точно подир падналият изневиделица летен гръм. Колата отнесла непознатото девойче, не бе джипа на собственика на кораби, сметища, бензиностанции и автогари. Бе кола на друг овреме преуспял. Но, какво значение – казах си, те всички са еднакви.
 

ЗАКРАЧИХ ВЯЛО КЪМ ГРАДА. Мислех си. Спукана е работата на Майката Природа. Спукано е бъдещето на всинца нас. На цялото човечество, че и на Етернала. Щом някакъв безграмотен хитрец се е снабдил с покрив на колела достатъчно як, за да го опази от летен гръмопад. Хрумна ми, че ето на, Природата не престава да изпробва. Веднъж отвън. Подир това отвътре. Диво се разсмях. Долу, по серпантините към Белоград и Морето, колата с Девойчето бе отбила и запряла всред гора, на криволичещ черен път.

- Мамка му! - ревнах по вятъра. Бръкнах в чантата.

Извадих чертежа със Жалкото Мръсно Жълто Петно на Поредното Глобално Сметище резултат от Лицемерен Технически Прогрес. Развях го вместо знаме. А вятърът се развихри. Изтръгна хартиеният лист. Па го отнесе право в Морето. Знаех. Тази лицемерна хартия, това попикано знаме на новото време, като нищо ще цопне всред поредно нефтено петно оставено от някой кораб. За да погине наместо птица.

- Мамка им!

За пръв път осъзнах истински, че независимо от нашите всевъзможни човешки щуротитии, Майката Природа не престава да стои нащрек.

- Да, да, да, - повтарях си като през сън, докато достигна покрайнините на Белоград, - и отвътре – и отвън.

THEEND                                                                                                                                                             17.12.2009/07.05.2010MARINA- РАЗКАЗ -
ОТ
БОГОМИЛ АВРАМОВ-ХЕМИ

На Марина
To Marina . . . 

LEVITATION, SHORT STORY, BY BOGOMIL KOSSOTFF AVRAMOV RUSSEFF-HEMY

автор: godlieb категория: Изкуство   
прочетен: 380 коментари: 0 гласове: 

0

последна промяна: 22.05.2012 19:50

© 1998 – Bogomil Kostoff AVRAMOV – HEMYЛЕВИТАЦИЯ

- РАЗКАЗ -
 

НА ПОРЕДНИЯТ СВЕТОВЕН БАЛЕТЕН КОНКУРС, на местата за почетни гости; а това винаги означава „безплатно“; току пред нас, неочаквано се изтъпаниха две побелели шикозно облечени дами. Заели място колкото за четири, те постояха – постояха, пошумяха – пошумяха, па скокнаха да се оттеглят. Преминавайки покрай нас, излъчвайки ухания на недалечни земи и морета, дамите направиха да хвърля поглед подир тях. Невероятно, но двете дами – летяха. Без да бъдат балерини. Без да имат крила. Останах с отворена уста. Такова хвъркане не е за всеки. Не всеки го може. Напрегнах се. Поразрових паметта си. Припомних си как една; тъжна ли тъжна, студена ли студена; зимна привечер, в очакване на последният училищен звънец, тайничко подремвах в кухата учителска стая на Техникума по Ориентал-Провинциалистика в Белоград. В съседното кресло същото вършеше, с лесно доловимо настървение, по-едрата от двете дами, профучали преди минути покрай нас; простите зрители. От време-навреме, жената излизаше из своята си дрямка. И, започваше да ме напътства за ментално-материалното в живота. Това внезапно изригване на думи; от жена с която слабо се познавахме, насаме в изпълнената с тютюнев дим учителска стая; правеше често-често да поглеждам часовника върху стената. В началото на седемдесетте години на миналият век, на учителството бе разпоредено, има-няма работа, да изтърпява до краят на учебните занимания – па що ще да става. Така било по целият свят. Министърът на просветата бе специализирал - в Братска Япония; пускане на балони Фуго. По които бе станал доктор хонорис-кауза с относително световна известност. И, даскалите в МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНА, що да сторят – подчиняваха се. Пренесеният опит винаги е от полза. Особено за онзи, който го е пренесъл.

Дойде прислужникът, повика дамата при директора. Тя скокна, и се отзова. На излизане ми хвърли поглед без очила. Дотолкова замъглен, че веднага си помислих нещо. Не мина и половин час, и прислужникът – син-зелен, отново се яви.

• 
  
  Другарю Хеми, - каза на пресекулки нервният человечец, - Другарят наш Директор, те вика незабавно!
• 
  
  Спешно ли?
• 
  
  Ба! ... Ба! ... Ба! ... Пък аз ще изтичам, за пръта за знамето ... Ба! ... Ба! ... Ба! ...
• 
  
  Кой прът!?!
• 
  
  За зна – ме – то-о-о ...
• 
  
  !?! ... !?! ... !?! ...

  КАБИНЕТЪТ НА ДРУГАРЯТ ДИРЕКТОР, бе в дъното на коридора. Устремих се – па влязох. Преди да почукам, вратата широко се разтвори. Другарят Директор ме хвана за ръката. Дръпна ме навътре. Премигна ситно-ситно с очи. Тури пръст на уста. Изсъска едно: „Сус!“ Направо си ме приобщи, човекът му с човек. А, в очите му се четеше самоубийствен страх. За разлика от всеки друг път, пряко разпорежданията за икономия на електрическа енергия, кабинетът на Другарят Директор бе облян в потоци лъчиста светлина, каквато аз срещах пръв път. Светлината струеше от един ъгъл на гипсовият таван. Вдигнах очи. Там висеше сякаш плуваше, преподавателката по Марксизъм-Ленинизъм. Задължителна дисциплина за подрастващи и стареещи надлъж и шир по нашата земя хубава. И особено – в курортен Белоград. Незаменимата преподавателка по политически дисциплини, а ако остане време и по етика, висеше в горният десен ъгъл под гипсовият таван; целият обсипан с панделки, дантели, скулптирани цветя, амурчета и брадясали нептуни под варак; излъчвайки светлина не по-малко от резервният училищен агрегат, Под жената бе разтворена хубава стълба. Другарят Директор преподаваше Техника на Безопасността – в пети курс. Винаги последен час. Щото да не би някой даскал да си позволи да духне преди 19:00.!

В СТАЯТА СЕ НОСЕШЕ МЕЛОДИЯ НА ХУБАВ ИСПАНСКИ РЕВОЛЮЦИОНЕН МАРШ. Училищната фонотека заедно с уредбата и грамофона, винаги му бяха под ръка. Зяпнах Директора в очи, а той посочи стълбата с пръст, и сви прискръбно рамене. Жената си висеше там, и нямаше никакво намерение да слиза. Подухваше лек ветрец. Роклята й тук-там се диплеше, но жената протягаше длан, а после защипваше полите си между краката. Без да престава да излъчва парциална светлина, докато си повтаря, следвайки ритъма на испаноезичният марш.

• 
  
  Прави каквото трябва – да става що ще!
• 
  
  Прави каквото трябва – да става що ще!
• 
  
  Прави каквото трябва – да става що ще!

Врата се отвори-затвори. Нахлу прислужникът с пръта от училищното знаме в ръце. Прътът бе сглобяем. Прислужникът яко натегна винтовите свръзки.

• 
  
  Тъй-тъй ... - повтаряше си бедният човечец. - Тъй-тъй-тъй ...

А жената витаеше в ритъма на марш, преповтаряйки монотонно своето си лого; подпявайки си, излъчвайки порции светлина каквито резервният училищен генератор никога не би успял да покрие. Без никакво намерение за приземяване.

НАСТАНА ПОЛУНОЩ. Прислужникът ми тикна в ръце сглобеният прът на знамето, па излезе да заключи училището. Като се завърна, Директорът пусна плочата отначало. Потоците светлина отново бликнаха. Другарят Директор, по онова време член на Пленума на ОК на БКП, се разядоса.

• 
  
  Другарю Хеми, - каза и добави. - Нали сте специалист по Подемно-Транспортни Машини и Техническа Механика?
• 
  
  Тъй верно, - отвърнах, - но часовете ми са малко. Едва вързвам норматив.
• 
  
  Сега не е време! - кресна уважаемият от цял Белоград директор Техникума по Ориентал-Провинциалистика. - Стиснете здраво пръта, другарю Хеми, изкачете се тихо-тихичко по стълбата и – Бам! По дебелият задник! Бам! По дебелия задник! - че съвсем окъсняхме, значи.

ИЗКАЧВАЙКИ СЕ ПО СТЪЛБАТА, с пръта от училищното знаме в ръце, неочаквано прозрях, че нашата забележителна колежка медитира. Тази жена, този така добре подготвен философ-материалист, си позволяваше да медитира. Изкачих стъпалата на разтворената стълба. Побутнах с прът жената. Това не я смути.

• 
  
  Идваш ли? - запита звънко. Навярно предполагаше, че там където е чисто и светло, има място за всеки.

Разбира се - отказах.

• 
  
  Другарко Партиен Секретар, - прогъгнах ревниво, - още зарана тичам в ОК на БКП, Отдел „Религия и Атеизъм“, за да докладвам за случаят.

И, чудото стана. Светлината секна. Огромното тежкотоварно тяло на жената плавно се спусна от тавана, а краката й тупнаха шумно по пода. Жената се спусна към гарафата с вода. Въпреки, че в подобни случаи това не се препоръчва.

ВСИЧКО ТОВА СИ ПРИПОМНИХ ОНАЗИ ЛЯТНА ВЕЧЕР, на поредния балетен конкурс, когато две добре познати деполитизирани дебелани, напуснаха с прелетни стъпки местата за почетни гости, а подир тях остана остатъчната воня на две зле поддържани бедняшки тела.

THE END
07/09/11;05:06:21 AM 

FLOWER WITH ROOTS . . .

FLOWER WITH ROOTS IN THE HEART OF THE EARTH, short story, by Bogomil Kostov AVRAMOV RUSSEFF-HEMY

(C) 1988 - Bogomil Kostoff Avramov-Hemy, Author
© 2005 – Adam Bogomilv Avramov-Hemy, Translation

 FLOWER WITH ROOTS DOWN
INTO THE HEARTH OF THE EARTH

short story
by
Bogomil Avramov - HEMY
 

            Every evening, returning from my workplace, I had stayed at the cable car station, with a head that is about to explode by the mental strain. Something in my brain was wailing, singing and droning, but through the long workday I didn’t have the time to go to the doctor. “What for”, I said to myself, “if it’s bad, it’s going to be really bad. If it’s for good, it will pass away”. But, my head was singing its own song and this song could not be killed even by the deafening sound of the oversized city, where I had unwillingly landed. Often, the cable car was late. Amidst the night cold of the semi-lighted station, I was tapping with feet and, because there was nothing else to do, looking at the buildings around me. Contemporary, dark and modern, they were futilely trying to smile at somebody with their reflective windows and colors.

         One evening I found out that in the corner, next to the station was standing, happily spared, a little two-story house with peeling walls and with a small courtyard full of box-shrubs.

           Every evening now I looked at the spared house.

 My wish to cross the small yard, to walk up the seven stone stairs and knock on the door, had grown bigger and bigger. Because every evening, up there, on the second floor, a window was shining with reflections from television channels.

 In the end of a sad winter day, the car was delayed.

 Unexpected snow had fallen. Kids were throwing snowballs at each other, and I was sitting on the station thoughtfully as the strain of the workday was echoing in my head. Where alien conceptions were trying to overcome my own. When the cold froze my soul, and airplanes started a combat in my head, I turned my back to the coming cable car. I crossed the frozen, snow-covered box-shrub garden. And climbed the iced stairs of the house. Up there, on the second floor, the window still was mysteriously flickering.

 I pushed the button of the doorbell. Far, like amidst a deep cave, a bell rang. Nobody appeared. I rang for a second, and for a third time. Nobody answered. I carefully pushed the door and it suddenly opened like an unsatiable mouth and absorbed me.

I found in the corridor, under a light bulb sleeping in a lampshade of glass flowers, a drift of fresh snow. My footsteps echoed in this uninhabited stomach. A spiral staircase took me upstairs. I love spiral staircases. I’m spiral staircase-mad. I have decided that, when I solve the problem of all mine and foreign conceptions, I will start building villas. With two bare hands and a place given as a gift from the state, with bricks and tiles from old construction sites, with broken window-frames from houses unneeded by anyone, I believe that I will succeed. I can easily construct. And even easier demolish.

 The stairs appeared endless to me. The sound of the television became louder though, and that gave me hope. This house can’t be this dark if a TV is singing in it. 

 The staircase took me to an enormous living room, amidst which I found a snow-white bed. On it lay a woman so familiar, I greeted her. She nodded. Where had I met her? In this illusory world nobody can be sure. Do they know somebody - or do they not. 

The woman was neither young nor old. About my age. Neither sick nor healthy. She wasn’t ugly. She wasn’t beautiful, either. She wasn’t shocked by my abrupt entering. Not even surprised. She appeared to me delighted. But, I can’t be sure. Not until now I presume that she had more than one visitor. Actually, it doesn’t matter. 

 The woman nodded again. I came closer, even more timid and nervous, and I sat in the corner of the bed, wondering what is happening, being sorry for the cable car I missed, cursing my love for old houses without reflective windows, where light from high windows is flickering over old box-shrubs.

 The woman raised her hand and stroked me.

 I have never felt such a weight on myself. Except maybe once, when, near the sea, I had put on a deep sea diver’s ballast belt. From this stroking all headaches suddenly flew away. The buzzing and droning stopped. My thoughts about the contradictory conceptions evaporated. But, fear haunted my heart. “Damn it”, I said to myself, “after all we’re living in the 21th century”. I felt that, under the sheets, the body of the woman was breathing. That calmed me down. I looked at the TV screen that had filled a distant corner. What do you think I found? Under the sounds of cold jazz, my whole past life was playing in slow motion. All my insignificant future. I shivered, scared, and the woman calmed me down with her lead palms, quietly laughing. Yes, the woman was cheerfully laughing, tapping me with a cold lead palm.

 “Oh my god, my god”, I said to myself, gasping. I’ve been so naïve, I’m so naïve even today. As poor as I’ve been, I’m even poorer now. How have I walked past with the good and the merited, to strengthen the positions of all kinds of creative conceptions which just waste tons of paper. And the life, this wasted life of mine, was flowing like a river there, on the flat screen of the color television set, but it didn’t shine with the colors of a rainbow, but with the monotony of the uniformity. Sometimes evanescent sparks flashed, but it was so sudden, unexpected and fragile, the woman just shrugged with sympathy. All the time was heard the sound of wonderful cold contemporary jazz. The woman and me tapped out feet with the rhythm.

 Then something cracked. The music stopped. A thoughtful man appeared on the screen, tapping his feet in the emptiness of the winter night. A man with snow-white long hair. I ran to the mirror to convince myself about the truth of what I saw. The woman’s hand attracted me again, only to feel it even heavier, but not that cold. I stared at the TV screen as an announcer with a serious face appeared on it.

 The announcer started talking about the fate of the world, concerned about the fate of the people, but in his story I didn’t see neither my own fate nor the fate of the woman nailed to the bed, forced to watch TV all the time, day and night.

 “Turn on the lights!” the woman suddenly asked me, “Turn on the lights…”

 Her voice sounded crystal-clear, and overcame the flow of actual information. The voice was surprisingly melodic, and powerful. I immediately obeyed. I started walking at the door, ready to run from the fear. I flipped the switch. Behind me something rustled and I turned around. I froze with surprise, wonder and envy.

 From the heart of the woman, slowly and gracefully grew a mighty flower. Unknown and unseen. Incredible and absurd. Slowly opening its leaves, and slowly uncovering a scarlet blossom. And quickly growing roots to the floor.

 The roots shattered the floor and went down, down, down, to the heart of Earth maybe, to reach it and embrace it.

 The flower grew large leaves. Opened its blossom. Released its mindlessly wondrous aroma. Mightily set off to the ceiling. Smashed it, spreading pieces of plaster. Then disappeared in the sky. The room suddenly became cold, and the TV went black.        The woman kept smiling guiltily, struck by sudden pain. I kissed her on the head. It was cold, and blood erupted from her mouth.             

       “Go away!” the woman whispered, her mouth spraying blood, “Go away!… Go away!… Go to your conceptions…”

          I stood benumbed, wondering how to get out of here, when the TV turned back on. On the screen, under the sounds of cold academic jazz, ran other people’s fates, but who cares about other people’s fate?

          I ran down the stairs, they were spiraling endlessly, to the heart of Earth, where we have all came from. I quickly passed through the corridor, frightened that one of the flower’s roots would pierce the ceiling to stab me. The door was widely open. I shut it with all my strength. I didn’t turn back. My face still felt the strange weight of the unknown lady’s hand. A weight that even today I feel whenever I hear words about conceptions and anti-conceptions.

On the bus stop I sighed with relief. People were lined up by two. Nobody turned back, why would they disrupt the nice order? Only I was restlessly fidgeting, only when they scolded me I calmed down. I put my hand into my pocket and found out that I haven’t got a ticket. I asked the woman standing next to me for one. I put some money into her hand. I felt the lead weight of that woman’s hand again. My eyes met hers. It was the woman from the old house. Mysteriously smiling. Understanding everything and everyone. With a heavy string-bag in one hand, and a portable TV in the other.

I accepted the ticket. I paid, and the touch of her hand suddenly felt tender, warm and inviting, like her in all her beauty. When the cable car came, I helped her get on. I glanced at the screen of the portable TV in her hands. Even covered with winter frost, it silently and invisibly worked. I looked at the old house I just had left. The window was full of darkness. I often pass by that house. Spring and autumn, strange flowers grow and dry on its roof. The apartment blocks around it are surrounding it, even more and more ominously. Some day, it will also be destroyed.  Everything could be built on the site. But, will this fateful flower grow?

 I pass by the old house sitting in the cable car, holding the seat in front of me, as like an unexpected blow of wind could take me back there. To walk up those endless spiral stairs again, to the heart of Earth and back. And always, oh, always pain strikes into my heart and my head starts ringing, buzzing and droning. Then, I say to myself with a sadness few could understand, that this is probably a root of that scarlet flower that connected earth, home and sky with roots, stem and blossom.

29.05.2005 - 02.07.2011
N.B.: FIFTY YEARS FROM THE ERNEST MILLER HEMINGWAY - PAPA END!

 

ПТИЦА - КОЯТО ЛЕТИ С ОПАШКАТА НАПРЕД, БОГОМИЛ К. АВРАМОВ-ХЕМИ

© 2007 - Bogomil Kosstoff AVRAMOV - HEMY
ПТИЦА, КОЯТО ЛЕТИ С ОПАШКАТА НАПРЕД
разказ
от
Богомил Костов АВРАМОВ - ХЕМИ

ПОПАДНА ЛИ В СТОЛИЦАТА по служба, а това се случва от дъжд на вятър, винаги намирам повод да прекося малката борова горичка, през която трамваите с пъшкане и подзвъняване се разминават. Някъде, към средата на криволичещия железен път, все още стои, смешен старомоден кантон. Необичайно самотен, всред запътилите се да погълнат и последните живи дървеса в сърцето на града, многоетажни жилищни блокове. Странен, необитаем, загадъчен, чак романтичен. Забравил своите години. Устоял на време и на времена. Завинаги запрял на времето в средата. Навярно поради това напълно недостъпен. Но, какво е романтиката, ако не - предчувствие за спомен? И, не е ли преход през Времето на Времената ? 
Това не знае никой. . . Не знае никой . . . Не, не знае никой . . . 

НЯКОГА трамваят с мъка се добираше до тук. Самотна мотриса в сигнално червено, вирнала огромна металическа лира жънеща потоци искри, при допир с електрическата жица. Редки пътници, важни, лениви, елегантни, всред облаци ухания и ситен смях. Надвили масраф пътници от палубата на презокеански пасажерски кораб, по чудо на чудесата акостирал всред едва пръкнала гора. Замрели учтиво, в някакво особено свещенодействие, край трамвайната линия прорязваща гората. В смирено очакване да се прехвърлят в друг, значително по-мощен трамваен вагон. Който, с искрене на спирачки свистеше, и идеше по стръмнината, гърмеше, и изневиделица изникваше зад широкия релсов завой раздрал зелената горска завеса на две неравни половини. 
Трамваят спираше за миг. 
С безразличие поемаше в своят ламаринен търбух тълпата столични безгрижници. За да ги отнесе с неземна лекота нагоре, нагоре, нагоре, до самото било на хълма, при крайградските механи и богаташки вили. Където, отново лумваше животът на света. 

ТОВА БЕ МОЕ СОБСТВЕНО СИ - ЛИЧНО ПЪТЕШЕСТВИЕ. 
Таен молебен пред спомените от детинство. Когато стъклата на кантона ехтяха под ударите на камъни и сопи, а кантонерът - уж безкрайно разярен - иначе съвсем развеселен, изскокваше подпийнал и размахвайки панически ръце, попълваше със жешки проклятия тишината на крайградската гора. А, от светналата малка сграда долиташе кикотът на неговите дъщери - мехлем за нашите възмъжаващи души.
И желанието, да надникна в изоставената къща, за да срещна спомени за кантонера - кой знае от кога в гроба, бе желание непреодолимо. Но, дървените капаци на прозорците стояха вечно приковани. На вратата висеше огромен старинен катинар, пощаден от злосторници. Самотата витаеше наоколо сякаш вещица възседнала метла. 
Единствено привечер, зад процепите на закованите прозорци, се процеждаше неудържима светлина, сподирена от музика на раздрънкано пиано. Това правеше да вярвам, че все някога ще подуспея да надникна в това остатъчно убежище, на неутолими спомени. А трамваят бясно трополеше, през столичната негостоприемна нощ. Никой не го бе грижа, че на последната седалка в последния среднощен вагон, трепти премалял от спомени и тъга, човек попрехвърлил средна възраст, стиснал протрито картонено куфарче в ръце. И, така се случи веднъж, че се наложи да прекарам една безсънна нощ, под тази крайпътна стряха на мечти.
Ето, как стана всичко туй.

ОТНОВО БЯХ ПОПАДНАЛ В СТОЛИЦАТА, защото работата с която се бях заел, тежко се затягаше. Главните специалисти свързани с проблема отсъстваха, залутани по държавни работи далеч зад граница. Заседанието, предназначено да проведе първият достоверен мозъчен щурм на Балканите, поради липса на кворум, а по-скоро поради отсъствие на обществен интерес, ежедневно се отлагаше. Явяваше се само председателят. Престарял академик с пенсне, и плоска бутилка вишнева ракия в джеб, секретарката - снажна рускиня с куп видеокасети в ръце, и моя милост. Задължителното, в случаят, лице-лаик за което се предполагаше, да поднесе крайният вердикт. Венецът на решението, на обсъждания сбор деликатни проблеми и перспективи.
То се знае, веднага закъсах за квартира. Хотелите бяха претъпкани, и смъртоносно скъпи. Квартирите дългосрочно отдадени под наем. Роднините недостъпни дори по телефон. Но пък студенцията се оказа на висота. В студентската менза; естествена столова за нехранимайковци мой калибър; от дума на дума, получих огромен месингов ключ за тежкия старинен катинар, заключил стария полуобитаем кантон там, край трамвайната линия, прекосяваща малката борова горичка в сърцето на многоликия, шумен, понякога весел, винаги угрижен град.
- Оборотна квартира, - поясни полупознатото момче от Белоград, - от време на време изкарвам някой лев. Като си тръгваш Маестро, - подчерта, а аз невинно пипнах своята дълга бяла брада, - остави ключа точно под варела с нeфт. Чао!
- Абе, чао! - промънках кисело в ответ.
Дори не вдигнах глава от вкусното меню. Отбелязвайки за себе си, че менюто можеби е вкусно, но пък безобразно скъпо. Прибрах две излишни земелки в джеб. И поех през улици и през площади, размахвайки черно картонено командировъчно куфарче в ръце. Дали не бях пръв път истински щастлив?

БЕ ПАДНАЛ хубав, както никога, дълбок сняг. Студът заскимтя в ушите ми. 
Навлязох безстрашно в заскрежената гора. 
Птица скокна - посипа ме сняг. 
Закъснял петел пропя, па замлъкна. 
Куче лавна, шмугна се в нозе. 
Трамвай просъска. По прозорците му тъмнееха лица на окъснели пътници. 
Крачех напречно. Карах пеш. На станцията, към която се бях запътил, отдавна не спират никакви превозни средства. Безгрижието е завинаги изкоренено. Стрелката е потънала в ръжда. Но Домът, дявол взел го, все още съществува. Щом съществува, - казвах си и си мърморех, -няма как да не стигна.

НЕУСЕТНО забравената къща изникна из мрака. Пред очите ми все още грееше засмяното загадъчно лице на студента, игривите пламъчета в неспокойните сини очи. 
Да, да, да, казах си, къщата все още е на своето си место. Трамваите харесват забързани да профучават, а хората дори не хвърлят поглед за да разберат, доколко е непоклатима. Там, в средата на младата гора. 
Старовремския катинар проплака, сякаш пръв път отключван. 
Вратата проскърца, като отваряна никога. 
Стъпките ми екнаха и прокънтяха по камения под, направиха да се стъписам. 
Попаднах в предверие изпълнено с никому ненужен багаж, с изпарения на алкохол, с характерна миризма на пури. Значи, с алчност за живот. Нечие необяснимо присъствие, някъде съвсем наблизо всред тъмата, ме порази и изплаши. 
Препънах се в изоставени вещи. 
Добрах се до електрически ключ. Помещението се обля в светлина.
Подсвирнах с уста. Не отговори никой. 
Трамвай изтрополи. Къщата трепна като човек, и отново замря. 
Ха сега, казах си, ха сега де . . .


ВНИМАТЕЛНО ОПИТАХ – ЕДНА ПО ЕДНА - ЗАКЛЮЧЕНИТЕ, сякаш залостени врати. Една от тях се оказа незаключена. Хубаво чисто легло. Бумтяща тенекиена печка. Огромна чертожна маса. Купища чертежи. Разнебитено пиано. Докоснах неговите клавиши, и пианото се отзова. 
Под прозорците профуча трамвай. Къщата трепна, като по навик. 
Загасих осветлението. Мушнах се под завивките, пребит от безполезен път. Положих ръце под глава. Не преставах да чувствам, че не съм сам, че съм в близост на човек излъчващ неописуема тъга, но и насмешлива радост. Градът бе колкото мой, толкова чужд. Завих се през глава. В сънят ми побягнаха спомени. О времена, за всекиго проклети - завинаги свещенни! От Вас би могло да се очаква всичко.

МАЛКО ПРЕДИ ПОЛУНОЩ, едно топло гъвкаво тяло се шмугна под протестите ми на закостенял глава на семейство. Пламна безумно. Излъчи несметна топлина. Разля се върху ми. И, без да ме пита, ме приобщи с ненаситна страст. 
Стаята се озари от едва доловима искряща светлина, но това трябва да е било отблясък от преминаващи трамваи. 
Тялото на жената бе толкова женствено, ароматът му така недостижим, че ми идваше да закрещя от мъка. Креснах със все сила, а стонът ми бе изпълнен с обич. Още през лятото щях да сторя тъй, че студентът доверил ми бронзовия ключ от тази забележителна квартира, да попадне на печелившо работно място далеч за океана, където има криза за гавази. На студентите следва да се помага - не ли? 
През всичкото това време на мисъл и немисъл, тялото ми пиеше готовански предназначена неизвестно кому любов. Любов и обич, каквито дори не подозирах че би могло да съществуват. Това правеше, да не чувам трясъкът на среднощни трамваи, крясъците на побъркани от стръв петли, лаят на бездомни псета, виковете на отчаяни пияници приели гората наместо дом. Да забравя, че и аз всъщност си нямам собствен дом. Това, което всички ние обитаваме от немай - къде, едва ли би могло да се нарича дом. 
Накрая, капнал от усърдие, паднах и примрях. 

РАЗБУДИ МЕ, нестройна песен на жена.
Непозната жена бе отмахнала завеси, бе отхвърлила кепенци. През прозорците нахлуваше ранната сприя на първия зимен ден на двехилядната година. Най-красивия и истински ден в моят малък, кротък, нещастен, подчинен на обстоятелства лаконичен живот на старо момче за всичко. Призован да даде решаващото експертно мнение, (Икономии, брат, икономии!), на произволно подбран лаик в системата на програмиран мозъчен щурм. Предназначен, да обнови нечии виждания за пръкването на света – че и подир туй - по тези злачни до смърт места. Нещо като нищо, и по-точно, бледо подобие на извечния проблем с Потопа, (Подклас по ISO-9001 “Фатална Балканска Повторяемост”!). Повторяемост на хора и явления, която иначе не би могла да се предвиди достоверно. 
За пред камерите, не трябваше да подозирам нищо, докато си трая с летящ микрофон в ръка. Там някъде, в препълнената с високоплатени мутри великолепно охранявана зала, точно срещу хотел “Принц Берлин”. За да имам възможност подчертано наивно да изригна, (В научно постановен момент – гле’й ти!), моята окончателна диагноза на затъпял от пиячка крайбрежен глупак. Учтиво очертан в текста на отговорния сценарий, като “Случаен Представител на Електорат - СПЕ”. Подбран преференциално, по метода на случайните числа, (Ха де!), сред нощ, направо от ликьосаните маси пред кафене-тераса "Куцото Куче" в Белоград, докато черноморската Бòра вдига на женурята късите поли до семплите прашки. Само защото се е оказал за момента, единствен световен дърдорко и непредпазлив хвалипръцко, по брега на морето от Резово до Дуранкулак, неуспял да драсне навреме надалеч от анкетьори. Без дори да е пиян, както се полага. 
Да бъде - или да не бъде. 
Да не бъде - или да бъде . . .
Е, щом някой някъде вече го е вършил, що да не бъде повторено на Балканите? Важно е, да има вносна методология. Останалото е лесно.

ЖЕНАТА ПЕЕШЕ И ТАНЦУВАШЕ ПОЛУГОЛА, а това харесва на истинските маримани. Хора на морето, и край морето - поради това - непридричиви. Тънка, прозрачна, огромна нощница, летеше около тази моя непозната среднощна жена, в ритъм на неизвестна никому песен. От това, жената изглеждаше птица. Но птица, която лети с опашката напред. 
Непознатата жена пееше своя песен, танцуваше свой собствен танц. А това бе; и моя песен, и мой последен танц. Песен и Танц, каквито никой никога никъде няма да успее да повтори. Защото подобна песен, и подобен танц се раждат внезапно. Живеят тайно надълбоко в нас. После умират заедно със споменът за грях. 
Жената танцуваше под искрящия зимен студ, размахвайки дълъг-предълъг прозрачен карминен шарф. Потропваше ритмично с нозе. Почукваше по клавишите на разстроеното пиано безсмислените тонове на неродена песен. С луда радост, каквато не би могло да бъде вместена в никакъв ритмичен такт. Узаптиш ли някого, как би могъл да изпита наслада и радост?
Жената тичаше с малки боси нозе по лъснатия до бяло проскърцващ дървен под, а подът проплакваше като дълго пренебрегван, изненадващо удовлетворен, застаряващ мариман -мъжкар.

ЖЕНАТА ОТДАВНА НЕ БЕ МЛАДА. 
Средата на годините личеше не толкова върху нейното лице, колкото върху едрата, прорязана от кърмене, изпосталяла мраморна гръд. Някога прекрасно щръкнала - уханно млада. Свежорозова, като камък твърда и остроплътна. Детински невежа – потрепващо пелте при поглед. Проплакваща от изненадващо изцедена болка. Сега гръд майчина, гръд опитна ли – опитна. От какъв ли не живот. И все пак, успяла и отървала скалпел, като по чудо. Мъртво люшната вълнà, около стройно тяло. Все още гъвкаво. Все още ароматно - карамфил, канела и живот. По младежки гладко. Обсипано с безброй едва видими лунички. С посев на измамни бръчки. Отдалеч предчувстващо мъжа. Подлудяващо всеки непознат. Проблясващо със сребристо искрящи всред нощта напомадени, огромни, като циферблат на джобен часовник кърмъзъ-зърна. Неопозната птица, морна за живот. Литнала за последно с опашка напред, към безумно твърда ничия земя. Където да падне, за да умре и прероди. 
И сякаш, отново бе лято. А после, отново бе есен. 
И сякаш, отново се вдигаха и кръжаха привидно без умора, и без мисъл, безброй пухести глухарчета над Карвунската Степ, които успяват и разнасят семе по обширния лъжовен свят.

ЖЕНАТА пееше и танцуваше; плаваше ли плаваше; всред яркосиния блестящ като хоризонт на море новогодишен зимен ден. Не излъчваше ли желание да скокна, и подема нейният безподобен лунатичен танц? Не изискваше ли, да разпея нейната по детски безумна песен? И подир това, да хукна през света със сак за пеперуди в ръце, та до високия бряг над морето. За да размисля, и реша. 
Жената ме усети буден. Погледите ни се срещнаха. Виждахме се за пръв и последен път. Как ли се наричаше? Нима прозря, че съм пристанищен пройдоха? 
Жената захвърли с ярост шарфът върху ми. Отстъпи лудо танцуваща назад. Облегна се на пианото, а то проплака за последно. Блъсна вратата. Прекоси коридорът пъргаво прескачайки натрупаните, никому ненужни, вързопи багаж. Зад отсрещната врата, едно резе хлопна.
Тогава, се разнесе плач на дете.

СЪРЦЕТО МИ СЕ ОТПУСНА ИЗВЕДНЪЖ.
Значи, всичко това не бе сън. Не бе смъртта. Нито дори любовта, а нещо още по- нетрезво и различно, резултат на съдбовни лъчения, таинства и митарства. Породено от особения ритъм, на нашия изпълнен с гняв и недоимък високотехнологичен цифров ден, на вечни грижи, и безкрайни неволи. Както никога съвършено регистрирани. Светкавично анализирани. Безнадеждно детерминирани. Модерно прогнозирани. Скоростно запаметени. Незабавно засекретени, под предлог за лична безопасност. И поради туй, все по-тежки, все по-безсърдечни, удивително подличко жестоки. 

Всеобща Безпомощна Безизходност - ВББ, (“The Balcan Brain Storm Script’s” еxtract!), полегнала над древния лъжовен балкански свят. Превръщайки го в описателни, безполезни потоциq електронни сигнали. Колкото да го капичне окончателно. Електронизирана безпомощност достъпна за всички, понятна никому. Що да кажем за некомпетентния лаик от кафене-тераса “Куцото Куче” в приморски Белоград, задължен да даде окончателно решение за поредна балканска главоблъсканица? Само защото е есграонски елемент от система, която хей така я кара – баз самата да има хабер от нещо далеч по-съществено, освен от километрични избирателни листи. Захвърлен от все тази същата всебалканска безпомощна безизходност – винаги всеобща, задължително вездесъща, по улиците на най-знаменателната предновогодишната нощ от хиляда години насам.
А детето, в съседната стая, плачеше та се късаше от плач.
Наметнах халат. Излязох в коридора. Прилепих ухо към високата старомодна дъбова врата. Открих, че заедно с него стене, скимти и плаче, и непознатата среднощна жена.
- Свири, - проплакваше жената, - моля те свири . . .
Детският плач заглъхна. 
Нестройни звуци от цигулка изпълниха нощта, преминаха през къщата, втурнаха се по трамвайната линия, преследвани от последния електрически влак, решил да ги догони, заглуши и премаже.

СВИХ БЕЗПОМОЩНО РАМЕНЕ. 
Кой би разбрал жените? Понякога ми се струва, че са сътворени за какво ли не. Друг път виждам, как докрай са необясними. Всъщност, колко бащи живеят единствено за децата си, и възможно ли е тъй?
Бавно прибрах своят багаж. В устата ми гореше горчилка от тютюн. Така обичам хавански пури, а напоследък струват отвратително скъпо.
Облякох се на две, на три. Излязох тихо и, на пръсти. 
Надянох катинарът върху двете бронзови халки, а той се разсмя с разочарование на човек изненадващо нещо постигнал, за да поиска да загуби всичко.

НЕ, НЕ ОСТАВИХ КЛЮЧА, на уреченото място, под варела с нефт. 
Положих го върху трамвайните релси. За да може идещият трамвай, да връхлети върху му. Защото там, в самотния тъжен, зеленобоядисан, зарязан от живо и мъртво трамваен кантон, в сърцето на огромния безмилостив град, всъщност на края на света, бях заключил последното приключение в моят отдавна преполовен живот, на интелектуален просяк. 
Но да!
От как се помня, безплатно раздавам щури идеи за мозъчен щурм, насрещу чаша кафе а-ла-турка, в кафене-тераса "Куцото Куче". Там, над брега на морето Темарин, в древен Белоград. Идеи, с които не се заема никой. Мнозинството вече знае, че безплатното - като нищо излиза много скъпо.

ТРЪГНАХ НАДОЛУ КЪМ ГРАДА, крачейки от траверса на траверса. Размахвайки куфарчето със сценария за проклетия мозъчен щурм, (Тhe Balcan Brain Storm Script № 101089!), в ръце. Където, черно на бяло, с полупрозрачен вносен жълт маркер бе отбелязано, кога да се възхитя, изява (И как!), и намеся. И извинете, какво точно следва да възкликна (И как!), че да станат окей нещата на държавата, без да останат обидени останалите балкански народи. 
Всичко, всичко, всичко бе предвидено в този сценарий, а необходимото бе най-отчетливо маркирано, и съвсем грижливо подчертано. Бях го наизустил – неговата мама, вместо онова популярно стихотворение, което без да е забранено – никакво го няма. Независимо, че в обем е хилядарка страници в повече. 
Само едно не бе описано в тази подвързана в тежка кожа книга. На каква парà следва да разчитам, след като този пореден телевизионен фарс приключи. 
Аз. 
И, останалите загубеняци като мен, че от ден в ден ставаме все повече, и повече. Колко му е, да обуем чизми.

ЗАД МЕНЕ ТРАМВАЯТ проскърца с внезапни спирачки. 
Ватманът пъргаво слезе. 
Вдигна ключът пред очи. 
Разсмя се диво. 
Потърка огромният месингов ключ по брадата за късмет. 
Впери поглед в недалечния кантон. Заклати заканително-победоносно глава. И, пусна ключът в бездънния джеб на служебната своя дреха.
Видях лицето му, да профучава заедно с трамвая покрай мен. Върху него бе изписано такова безумно щастие, че направи да завидя. 
Продължих, без да бързам, по трамвайните траверси надолу, към столичният град, където думата ми щеше да се чуе за пръв и последен път. 
Стисках в джеб карминеният шарф. Съкровена плячка, от най-истинската нощ в живота, на един пристанищен гамен. Истинският ключ, от истинския дом, на моите несбъднати мечти.
(C) 1999 Bogomil Kosstoff AVRAMOV - HEMY
11/4/07 8:11:21
06.11.2007 г. 02:31:42 - 03.01.2013.