ГЛАСЪТ НА ОТМИНАЛОТО ВРЕМЕ - 27.11.2014.

(C) 1988-BOGOMIL KOSTOV AVRAMOV-HEMY 
ГЛАСЪТ
НА
ОТМИНАЛОТО ВРЕМЕ разказ
от
Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ

ПРЕДИ ГОДИНИ, (Колко отдавна бе това!), съдбата се смили над мене - сухопътния червей, бедният поет, непрокопсалия концепционист, иначе казано – обикновенния рундук; както си ме окачествяваше едно съвсем младо момче някога; се наложи да мореплавам. Възпитано да командва роби, това момче не подозираше, че наученото от него днес – за мене е отминало вчера. О, това момче успeшно се продаде. (Да му бере грехът онзи, който го препродаде!) Но, тъй върви светът - кеш.
Как да е. 
Съдбата се бе смилила, и аз, с Божия Помощ и благоволението на Онзи Който Държи Гръмотевици в Ръце, (The Poltical Police!),потеглих в задгранична командировка. На борда на старомодния пристанищен спасител, моторният влекач “Нептун”. Старомоден кораб, непригоден за пристанищни маневри, и поради това, “влекач-спасител обща употреба”. 
Всичко стана така бързо, а парите в джеб бяха така малко, че не оставаше да направя нищо друго, освен да купя няколко черно-бели филмчета за фотоапаратче “Смяна-8”, и бутилка-две коняк “Плиска”. 
Не бях пътувал по море. 
Не знаех, че простоватите хорица в него, са в онзи постоянен преход, едва напоследък възприет от политиците, (Тяхната Мама!), за глобална баламосваща стратегия. Докрай толерантно, това морепла-ващо племе, е в непрестанен в преход - не само от пристанище до пристанище, но и – от душевност в душевност. Макар през непосилен бач и алкохоли. Турих за кураж бръснача на Дядо Николай в джеб. И, прекрачих ниския борд на влекача.  

КАПИТАНЪТнедоволно изсумтя, па се втурна в салета и започна да укрепва символичната стенна скулптура – капитан с лула и маймунка на рамо, докато се кръсти пред иконата на Свети Николай Мореспасител.

НАЧАЛСТВОТО
помръдна шеговито мустачки. Посочиха ми кабина под водолинията, изпълнена с плакати от порносписания, по онова време забранени със закон. На празни приказки, Моето Си Време На Времената бе така богато, че освен профанаторски бач, не предвиждаше разсъблечени шеги. През цялото това банално пътуване от древен Белоград, през нощното Черно Море, Босфора, Дарданелите и Адриатика - до Сплит, началството насмешливо мърдаше мустачки= Изтъквайки, че без да е квалифициран моряк, е оморячил мнозина. Нещо, в което не се сетих да се усъмня. И, ако не бях в кухнята да чистя картофи, се оказвах в неговата каюта, пред параходната пишеща машина. Където записвах - не зная дали ще бъда разбран правилно - партизански спомени. Едва петдесетинагодишен, шефът бълваше спомен подир спомен. Дали усещаше, че си отива, заедно със Своето Си Време На Времената?
 СПОМЕНИТЕ:  БЕ ЗНОЙНОТО ЛЯТО НА 1942-РА. НАД БЕЛОГРАД НИСКО ПРЕЛЕТЯ ”МЕСЕРШМИД”. ВСИЧКИ ЗАЛЕГНАХМЕ ПОД МАСИТЕ. РАЗБРАХ, ЧЕ Е ЗАПОЧНАЛА ВОЙНА . . .

- Така започват спомените на генерал Д. Д . . .
- И той - от наш’то село …
Понечих да сложа запетайка.
- Ще сложиш, когато се разпоредя!
Поисках да се възмутя.
- Нямаш думата! Отвори хладилника – разлей водка!

 СПОМЕНИТЕ:СТОИМ СИ НИЕ В МЕХАНА “ТРАКАТА”, ПИЕМ СИ ПИТИЕ ЗАЕДНО С А. П.  ФРУДКИН – ТЪРСЕН ОТ ЗАКОНА, ПА КОМЕНТИРАМЕ ПОЛИТИКАТА. ГЛЕДАМ, ПО ПЪТЕКАТА ОТКЪМ “ЕВКСИНОГРАД” ИДЕ ЦАРЯТ. СКОКНАХ, И ВДИГНАХ СВИТ ЮМРУК.
- ДА ЖИВЕЕ СВЕТОВНАТА РЕВОЛЮЦИЯ –Я - Я!
ВИКАМ И СЕ КИСКАМ, А НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО МЕ ИЗГЛЕДА-ИЗГЛЕДА, ПЛЕСНА ПО БОТУШ С БИЧ, ПЛЮНА И ОТМИНА.”

- Но, това с плюнката, го има в спомените на писателя Г. Б. …
- Те, не са автентични! Отвори хладилника – разлей водка!
Нямаше как, да не се възмутя.
 - Повтарям! Отвори хладилника – разлей водка!
Това разбутване на стари мераци, не ми харесваше. Ама, нали нямах моряшка книжка а мореплавах, (Стриктно до безумие, бе онова време!), траех. Зад нас идеше на влек старият “Копал”. Норвежко корито, взело участие в знаменитите трансатлантически кервани с Ленд-Ленз за Съветска Русия, едва преди тридесетина години. Въжето на този влек, бе дълго точно шестотин метра. Въжето бе тежко.  И, често провисваше до вълните. Тогава, над него се перемятаха дивни делфини. 

НА БОРДА НА “КОПАЛ” 
имаше дежурна команда с капитан, и трима рулеви. Командата оцеляваше в борба с освирепели от глад параходни плъхове, самота, глад и мечти за командировачна корабна валута. (1.68 USD daily!) За десетина часа кацнахме пред Босфора. Изчакахме зарана, за да получим лоцман. Когато това стана, продължихме напречно през големия двуконтинентален град. Тогава, именно тогава, за пръв път долових Гласът на Кораба. 

СТОЯХ НА КЪРМАТА, разговарях по укавето с капитана на кораба, окачен на въже подир нас, а след него на друго въже - още един влекач. Освен пукане и пръщене, в укавето се носеха ругатни по адрес заклинващия рул на “Копал”. А когато ругатните, кой знае защо – престанаха, някакъв несдържан вик, по-скоро рев от превъртаща машина, нахлу, разтърси ме, направи да потръпна.
- Мамка му! “Копал” проговори!
- Какво – о - о?
- “Копал” проговори – нима не разбираш?
Но викът не се повтори, и аз отдадох всичко това на някой от онези многобройни трикове, с които стари моряци смайват новаци.

НЯКЪДЕ КЪМ КОРФУ, 
над двата кораба отново прозвуча дълбок и страшен, силен и неясен, почти човешки стон. Изскокнах навън. Носът на “Копал” се бе надвесил над “Нептун”, и – още малко – да ни срине. Капитанът се развика. Прибави ход. Въжето се опъна. Работата стана. Но, този странен стон продължи да звучи чак до самия Сплит, където бе режището за стари кораби. Главна цел на нашето просяшко пътешествие. 
Докато преминавахме през Коринт, обезпечавани от местен пилот, викът се повтори и потрети. Дочул този необикновен рев, схванал неговия съдбовен смисъл, гъркът-пилот бе започнал да се кръсти, споменувайки Панагия Теоскепасти. Едва бе дочакал да ни изведе от западния вход на канала. Бе повикал по радиото катер. И, бе отпрашил. Пренебрегвайки дебелият пилотски сандвич, полагаем му се по традиция и обичай. 

НА МАТАПАН 
морето миряса. Началството ме извика при себе си. Седнах зад пишещата машина, да продължа с историята от 22.06.1942., за самолета-изтребител минал с бръснещ полет над Белоград, докато шефът - тогава безработен пройдоха, играел на ашици пред дядовото си Хаджистойково кафене. Без да подозира, че някъде далеч зад океана игрите отдавна са с перфокарти. Самолет, по онова време, трябва да е било доста необичайно явление за нашите причерноморски места. Днес така добре опоскани, от съвременната псевдотехнологизация, че просто няма накъде. Тогава отново се прокрадна Онзи Вик. Някой плачеше и се вайкаше. 
- Началство, - думам, - някой за нещо някого вика …
- Нека си вика! – сряза ме Шефът. – Ти пиши, пиши, пиши …
- Корабът подир нас - стене и оплаква …
- Глу – пус – ти! Моряците вече ти напълниха главата с глупусти!
Но установих, как потрепера. Подобни грубияни вътрешно, са страшно деликатни. Замисли се. Загледа се през филистрина. Там имаше само море.

ПАТА-КЮТА, достигнахме онзи фиорд, през който се влиза в залива на Сплит. Хвърлихме желязото. Опряхме борд на средновековните мраморни кейове. Началството тури отпечатаното в чантата. Слезе на брега. И изчезна. Дали не побягна?
ПРЕХВЪРЛИХ СЕ на старият “Копал”. Трябваше да участвам в надънването му на брега, пред самото режище. Покатерих се по корабния щорм трап. Попаднах на корабния мостик. Стотици стари лоции и карти се валяха по пода, заедно с десетина почупени лули. И, отново дочух онзи непонятен, страшен, едва ли не унищожителен, съвсем човешки вик.
- Ау – у – у … Там дълбоко, под машината, в нейното двойно дъно, където бе пълно с отвратителни миязми, някой плачеше, и се вайкаше. Мислех, че този непонятен плач дочувам само аз, но корабният вацман кимна.
- Това е Той!
- Кой!?!
- Духът на “Копал”. Подозира, че ще го нарежат на парчета. 
- Хайде де!
- Нима не знаеш? Духът на кораба се ражда и витае, още със спускане му на вода. И, за да предупреждава и да  жали – обърка ли се нещо. Преди нарязване – вие като смок. Казват, всичко зависи от Кръстницата. 
- От какво?
-От Кръст – ни – ца – та! Доколко е достойна!
- А!
- Няма “А” – няма “БЕ” – така е испокон веков!
Мислех, че морякът се шегува, но той бе уверен и спокоен. Качих се отново на мостика. Върху високия капитански тамбур, се бе наместил местния пилот. Димеше безобразна пура. Ругаеше по укавето портконтрола, да престанат да го крънкат за уиски. Веднага разбра, че не съм морски. Все пак, изкарах маневрата до край. Под подозрителния поглед на престарелият пилот. С ругатни и насмешки, старият безпомощен и безмоторен “Копал”, бе изтласкан там.  На лобното место за стари кораби. В дъното на залива на белоснежния чаровен Сплит. С такава моторна сила и механично безразличие, че ми дожаля. През всичкото това време, Викът На Кораба, не преставаше да ехти и да жали. При набиването на “Копал” върху дървения слип, викът нарастна, извиси се и замря. Примирен, както всички нас, бедните труженици на тази грешна земя, със Върховната Повеля На Съдбата. 

ДОКАТО ПИЛОТЪТ НАДЪНВАШЕ "КОПАЛ" върху почернялия от отпадни масла дървен слип, “Копал” отърка ръждиво тяло по шлюпбалките на друг, захвърлен за наряЗване, леш. От това, спасителните лодки на този леш се превърнаха на сол. Прекосхме през него, за да слезем на брега. Бе прахолясалият пътнически “Несебър”. Слязох бавно, с нежелание някакво, сподирян от няколкото здравеняци от последната команда на последния рейс на знаменития дегенерат “Копал”. 

НА БРЕГА СЕ ОГЛЕДАХ. Дузина кораби бяха вирнали носове, в очакване да бъдат нарязани на парчета. О, как гордо правеха това.Почувствах се малък, нищожен, жалък предизвикател на съдба, която никога няма да ме пресрещне. Пред цялото това майсторство на гения човешки. Обслужвало хората десетилетия. Насилствено натикано на слом. Щото, истинската съдба на корабите е, да приключват гордо своят жизнен път. Не на някакво си мизерно режище, а на дъното на океана. В ушите ми нахлу, разлюля се, прозвуча и се разля, онзи неукротимо мощен хор на умирающи кораби, който биха могли да чуят единствено онези, които искрено са закърмени с Море. 
А наоколо свистяха оксижени. 
А наоколо пухтеше маневрен локомотив. Отнасящ пакетираното в бали корабно желязо, в недалечна мартенова пещ. 
В  ушите ми не преставаше да звучи не само викът на “Копал”; доловен далеч преди Босфора и Дарданелите, залегнал завинаги в сърцето; не само викът на “Несебър”, съчетал в себе си охканията на затворници превозвани някога през Атлантика до Кайена, заедно с капризите на богаташи; но и викът на очакващите своята съдба безброй порутени ръждиви съдове, обсипали бреговете на света. Поради Мания за Величие, Хъс за Мореплаване и Надежди за Печалби. Хор, от корабни камбани и утринни склянки; от крясъци на озверели от глад и слънце, от вълна и несгоди екипажи; от писъци на боцмански свирки каквито никой вече не използва; от тракане на далекопишещи апарати - рядко препредаващи друго освен данни за контрабандаж на едро; от писукания на радиостанции и излъчвания на радари; от плачове на жени и охкания на акули; от ругатни на мъже и на правещи се на мъже. Това бе Хорът на Отминалото Време, което предпочита да напомня, да претопява и мъсти. 

РАЗБЪРЗАХМЕ СЕ през портала на Режището, и навън. Днес съм убеден – побягнахме. Последните трима от последният възможно най-евтин екипаж на “Копал”. Докато пилотът подир нас, хубавичко ни псуваше. Дали бе доловил нашата уплаха? Невъзможно бе, да не е дочул стоновете на “Копал”, хорът на всички онези поживяли весело, преборили се здрава, попаднали под хирургическия нож на Новото Време. Такъв му бе занаята. Да посреща и изпраща престарели кораби на заколение. Да поема техните последни гробовни стонове в сърце. Дали бе навиквал? Дали ги ползваше за нещо? Не зная, все още, човешки стон да е някак си оползотворен. Независимо, от все по-високите технологии, които ежечасно ни заливат.

ВСИЧКО ТОВА 
отдавна бе забравено, когато една среднощ през лятото на 2005., прозорецът на моят кабинет-спалня прогърмя. Отдавна не се занимавах с кораби. На този лъжовен свят всеки си се занимава, с какво му попадне. Рядко с онова, за което е от Бог предназначен. Излязох пред портата. Там стоеше мой отдавнашен познат. Последният капитан на последния рейс, на историческия труженик “Копал”. Отскоро пенсионер, той даваше дежурства по консервираните кораби в Канала Море-Езеро-Море край Белоград. Корабите предназначени да отидат на слом, налагаха сертифицирана охрана.
- Тръгвай! – изсъска моят стар познат. – Тръгвай веднага!
- Що си надробил?
- Вземи фенер!
Повървяхме в мълчина.
- Виж какво, - по едно време рече човекът, - знаеш, на дежур-ствата понякога водя и жената. Един от генераторите винаги е в ред. Караме я, като младоженци. Докато се случи Онова …
- Кое “Онова” …
- Нима не помниш “Копал” ?
- Викът на Кораба, ли?
- Той! Жената щеше да умре от страх. Взех й такси до дома. 
- Вместо жена си ли, ме викаш?
- За кураж!
С този много мой човек, от как се знаем, все така нахакано си дрънкаме. Сега, вместо приятелска насмешка, в гласът му се прокрадваха страх и мрачина.

НЕ БЕ ДАЛЕЧ. 
Слязохме пеша до плитчините. Приближавайки кораба, Онзи Невероятен И Могъщ Стон ни емна. Спогледахме се. Кимнахме един другиму. Качихме лодката, за да се изтеглим по въже до кораба. Изкачихме щормтрапа. Претупахме палубата. Надникнахме в машинното. Светнах с фенер. Нещо там пробуботи, а корабът се обля в светлина. После буботенето изчезна. Корабът отново потъна в мрачина.
- Видя ли?
- Какво да видя?
- Някой броди из машинното …
- Ясно, не си сам.
Но, Викът отново се яви, изпълни околното пространство със странна звукова материя с едва доловима честота, разтърси ни до кости, а после ни отхвърли от люка на машинното към перилата. Корабът отново се обля в светлина. От машинното се разнесе пукот на генератор. Буботенето нарасна, сякаш за да ни довър-ши. И изведнъж спря. Корабът отново потъна в мрак.
- Генераторът … - изрече човекът. – Генераторът сам си се включ-ва, и изключва …
- И, само това?
- Не само това …
Добрахме се до капитанската каюта. Заключихме се в нея. Барикадирахме се, где' се дума. Уж печени мъже, а до зарана не мигнахме с фенери и топори до главите.
- Ау – у - у … 
- Ау – у - у … 
- Ау – у – у …
 През цялата безкрайна сякаш нощ генераторът, сам си се включваше и изключваше. Корабът припламваше в светлината на високите лустри. Тежки стъпки бродеха по палубата. После спираха. Под илюминатора на каюта номер 17. Пред самата врата. 
Скоквахме. Пипвахме противопожарните топори. Но знаехме, че е безполезно и безславно.
- Трас … 
- Трас … 
- Трас …
 Като изпушихме и последната цигара клюмнахме, па заспахме. 

РАЗБУДИХМЕ СЕ към обед. Небето бе ведро. Слънцето бе високо.Спуснахме се в машинното отделение. Генераторът бе топъл. От него лъхаше на изгоряло масло. От стените се оцеждаше влага. Под краката плискаха сантини. Стоманената стълба до Главната Машина бе порутена и изкривена, сякаш върху нея бе танцувал богатир. Влязохме в остъклената командна зала. Отворихме таблото с бушоните. Там бушони нямаше. Дълго се гледахме втренчено в очи. Сякаш очаквахме отново да дочуем Онзи Трагичен Вик, всъщност Вик На Пореден Умирающ. Побързахме към палубата. И открихме, как палубните шевове са разкъсани от незнайна сила. Докоснах един от тези шевове, а той ме попари с целувката на скорпион. 
- Това бе Корабът! – Пророни моят приятел.- Корабът плаче. Усеща, че е време да отиде на слом . . .
Вдигнах очи.
През канала се задаваха два черни, като гарвани, пристанищни влекачи.
Те идваха за своето.

 THE END/04.11.2012.

CARMINA BULGARANA, разказ, 15.11.2014.

(C)2014 - Bogomil Kosstov AVRAMOV ROUSSEFF - HEMY

CARMINA BULGARANA

- разказ -

На M.

БЯХ СВИКНАЛ, ДА ГО ВИЖДАМ НА АВТОБУСНАТА СПИРКА. РАЗПОЛОЖИЛ ДЕСЕТИНА ПРЕЖЪЛТЕЛИ, ЗАБРАВИЛИ ВРЕМЕ НА ВРЕМЕНАТА ОРЪФАНИ КНИГИ. ВЪРХУ ПАРАПЕТА НА СЪОТВЕТНИЯ ПОДЛЕЗ. ЗНАЕХ, ЧЕ ТОВА Е НЕГОВАТА СИ ЛИЧНА БИБЛИОТЕКА. ТРУДНО СПАСТРЯНА ПРЕЗ ГОДИНИТЕ НА ПОНОСИМОСТ. ПОЗНАВАХМЕ СЕ ЦЯЛ ЕДИН ЖИВОТ. БЕШЕ СЕ ПЕНСИОНИРАЛ. ОПИТА И ИЗДАДЕ, НЯКОЛКО НЕПРОДАВАЕМИ СВОИ МУЗИКАЛНИ СЪЧИНЕНИЯ. ДОБРЕ ОКРАДЕНИ ОТ ЧАЛГА-МЕДИИ. БЕ СЕ ПРИМИРИЛ С БЕЗИЗХОДНОСТТА. И, КАКТО ЦЯЛ ЕДИН НАРОД, КАРАШЕ ОТ ДЕН ЗА ДЕН. 

ЗАБЕЛЯЗА МЕ ВЕДНАГА. УСТАНОВИХ ЗА ЛИШЕН ПЪТ, КАК НЕ САМО КРАСТАВИТЕ МАГАРЕТА, НО И ПРОВИНЦИАЛНИТЕ ИНТЕЛЕКТКУАЛЦИ, ОСВЕН ЧЕ, СЕ ПОМИРИСВАТ ПРЕЗ ДЕВЕТ СЕЛА В ДЕСЕТО, НО И, ТРУДНО СЕ ПРЕДАВАТ. В ТЯХ МЪЖДУКА НЯКАКВА НЕОПИСУЕМА ОСОБЕНА ДУХОВНА НЕУТОМИМОСТ. ПРАВЕЩА НЕЩАТА ДА ИЗГЛЕЖДАТ ЦВЕТНИ. МАКАР ДА СА ОТКРОВЕНО ЧЕРНО-БЕЛИ. ЖАЛКО, ЧЕ ОБЩЕСТВОТО Е ХВАНАЛО ПЪТ, ЧРЕЗ ВЪЗРАСТОВО СЕГРЕГИРАНЕ - ДАНО ГИ ПРЕПАРИРА. И ПОДИР ТОВА - ЕВАПОРИРА. ПА УСПЯВА.

- ТОВА Е НИЩО, - ЗАЯВИ ЩОМ ПРИСЕДНАХ ДА ПРЕЛИСТВАМ, - В ДОБАВЪК РЪКОВОДЯ ДВА ЧИТАЛИЩНИ ХОРА, И ЕДНА А-КАПЕЛА-ТАБАКЕРА, ИСКАМ ДА КАЖА КВИНТЕТ. ТУК СЪМ ЗА ЧИСТИЯ ВЪЗДУХ.

БЯХ ГОТОВ ДА МУ ПОВЯРВАМ. НАОКОЛО БЕ БАНАЛЕН ПРОМИШЛЕН ПРАХОЛЯК, ВСРЕД ОБИЧАЙНА АВТОМОБИЛНА ВОНЯ.

- АХА, - ОТВЪРНАХ, - ЩЕ МИНА ДА ЧУЯ ТАЗИ ТВОЯ ДЖЕБНА А-КАПЕЛА-ТАБАКЕРА.

- ЗАПОВЯДАЙ, ЗАПОВЯДАЙ, ЗАПОВЯДАЙ . . .

- КЪДЕ РЕПЕТИРАТЕ?

- В ГАРАЖА. ПРОДАДОХ КОЛАТА - ОБНОВИХ ОБСТАНОВКАТА.

БЕ МЯСТОТО, КЪДЕТО СЪХРАНЯВАШЕ БИДОН ВЪРЛА РАКИЯ, НЯКОЛКО МАСЛЕНИ КАРТИНИ, БЯЛ САЛОНЕН РОЯЛ, ДЕМОДЕ ГРАМОФОН, БЕЗБРОЙ ДОБРЕ СЪХРАНЕНИ ПЛОЧИ, И ЧУДНА КОЛЕКЦИЯ ПОТРОШЕНИ ДИРИГЕНТСКИ ПАЛКИ. СЪПРУГАТА МУ НЕ ТЪРПЕШЕ МУЗИКА. КАМОЛИ НЯКАКВИ СИ ВЪЗПОМАТЕЛНИ ДИРИГЕНТСКИ ПАЛКИ. НО, БЯХА МИНАЛИ ГОДИНИ. 

РАЗМЪРДАХ СЕ. СНЕХ ОТ СЪСЕДНИЯ КАФЕ-АВТОМАТ ДВЕ ДЪЛГИ КАФЕТА, ОТ БАНИЧАРНИЦАТА - ТРИ ПРЕПЕЧЕНИ СИРЕНКИ. ПОКАЗА И РАЗБИРАНЕ, И АПЕТИТ. СЛАДКО-СЛАДКО СИ ПОБЪБРИХМЕ. ПОХВАЛИХМЕ СЕ СЪС ЖЕНИТЕ. УПРЕКНАХМЕ СИНОВЕТЕ. ЗА ПЕНСИИТЕ - НИЩО!?! ЗАОГЛЕЖДАХМЕ СЕ - СВИХМЕ БЕЗПОМОЩНО РАМЕНЕ - ДА ПРАВЯТ С НАС ЩО-ЩАТ. КРАЯТ НА СВЕТА Е В КРАЯТ НА ГОДИНАТА. ВСЕ ПАК, ЗАЖАЛИХМЕ ЗА ТОВА - ЗА ОНОВА.

ЗА МИНАЛОТО - ГДЕ НЕ СЕ ВРЪЩА. (НИКОГА!?!)

ЗА НАСТОЯЩЕТО - ГДЕ ЕДВА-ЕДВА КРЕТА. (ДО КОГА!?!)

ЗА БЪДЕЩЕТО - В КОЕТО ЩЕ СЕ ПЪРЖАТ МЛАДИТЕ - МАМКА ИМ НЕВЪЗПИТАНИЦИ. (КАК ТАКА МАМКА ИМ - НАЛИ СА СИ НАШИ!?!)

ПОСЛЕ, СЕ СБОГУВАХМЕ. НА СПИРКАТА МЕ НАСТИГНА.

- НЕПРЕМЕННО ДА ДОЙДЕШ, ДА ЧУЕШ СОБСТВЕНАТА МИ А-КАПЕЛА-ТАБАКЕРА, ЧЕ ДА ТИ ВЪРНА И КНИЖКАТА.

НЯКОГА СЕ БЕ ПОСРАЛ ОТ СТРАХ, РАЗГРЪЩАЙКИ СТОТИНАТА СТРАНИЦИ С КЪСНО ОБЯВЕНИ ПОЛИТИЧЕСКИ ИСТИНИ.

- ЧЕ, ЗАЩО ДА МИ Я ВРЪЩАШ!?!

- РАЗРАБОТИЛ СИ КЛЕВЕТИ - ЗА МЪРТЪВЦИ . . .

- ДОКУМЕНТИТЕ НЕ КЛЕВЕТЯТ - АМИ!?! - ДОКАЗВАТ . . .

- СЪЩЕСТВУВА РАЗЛИКА, ИЗВИНЯВАЙ!?! - МЕЖДУ ЧОВЕК И ДОКУМЕНТ - ИЗВИНЯВАЙ, ИЗВИНЯВАЙ, ИЗВИНЯВАЙ!

ЗАБЪРЗА ОБРАТНО КЪМ СВОЯТА СЕРГИЙКА. ИМАШЕ ПОСЕТИТЕЛ.

РЕЙСЪТ ДОЙДЕ СЪВСЕМ НАВРЕМЕ. ДОКАТО МЕ ОДРУСВАШЕ ОБРАТНО КЪМ БЕЛОГРАД УСТАНОВИХ, ЧЕ НЕ ИСКАМ ДА ГО ГУБЯ КАТО ПРИЯТЕЛ. ВРЕМЕНАТА БЯХА ТАКИВА, ЧЕ КОРАТА РАНЕН ЕЖЕДНЕВЕН ХЛЯБ ПРИВЕЧЕР, СЕ ОКАЗВАШЕ КЪРВАВА. ПРЕДИ ДА СТАНЕ ЗЛАТНА - ПО ЕВРОПЕЙСКА ПРОГРАМА - ЗА НЯКОЙ ПРОДАЖЕН МАНГАСАР-РАБОТОДАТЕЛ!?!

ТАЗИ ЕСЕН НАИСТИНА СЕ ОКАЗА ЗЛАТНА. ПРЕДПОЧИТАХ ОСТАТЪЧНИТЕ ПОРЪЖДАВЯЛИ ХРАСТАЛАЦИ НА МОРСКАТА ГРАДИНА. КЪДЕТО БЕЗПОМОЩНО, СЛАВНО И БЕЗГРИЖНО, НА ГЛАДЕН СТОМАХ, ПОДРЕМВАХА ПОБЕЛЕЛИ АКРАНИ. ТУК, ВСЯКА СЪБОТА ПРИВЕЧЕР, ФЛОТСКАТА ВОЕННО-МОРСКА МУЗИКА СЕ НАТЪПКВАШЕ, ЗАЕДНО С ДВЕ ЕМАЙЛИРАНИ ТУБИ И ОГРОМЕН ТЪПАН, В ОСТАТЪЧЕН БЕТОНЕН ТОТАЛИТАРЕН ПАВИЛИОН. ЗА ДА ДЪНИ ЩРАУСОВИ ВАЛСОВЕ, И АМЕРИКАНСКИ ФОКСТРОТИ. ПОЧТИ ДО ПОЛУНОЩ. ПРИ ПЪЛНО ОТСЪСТВИЕ НА МАСОВ ИНТЕРЕС. НАВЪРТАХ СЕ НАОКОЛО. НАДЯВАХ СЕ ДА ГО СРЕЩНА. МАЕСТРО ЯЧО ЯЧЕВСКИ, ДЪЛГИ ГОДИНИ, БЕ ДИРИЖИРАЛ ТОЗИ ИЗКЛЮЧИТЕЛЕН ОРКЕСТЪР. ПРЕДПОЛАГАХ - ОТ КУМОВА СРАМА, ОТ ВРЕМЕ-НАВРЕМЕ, ДА ГО КАНЯТ ЗА ГОСТ-ДИРИГЕНТ. НЯМАШЕ ГО НИКАКЪВ. ИЗЧАКАХ ПАУЗА-ПОЧИВКА, ПА ЛУКАВО ПОДПИТАХ ТИМПАНИСТА - АБЕ ЗА ТОЗ' ЧИЛЯК, ЗАЩО НИКОЙ НЕ СЕ СЕЩА? МОМЧЕТО СВИ РАМЕНЕ И ЗАСЪСКА.

- ДА СЕ РАЗКАРАШ, ПИЧ! ВЕЧЕ СМЕ В НАТО! НЯМА ЛАБАБАВО!

НЯМАЛО ТАКАВА ПРАКТИКА. В КОЙ ВЕК ЖИВЕЯ? НЯМАМ ЛИ СИ КУЧЕ, ДА СИ СЕ ЗАНИМАВАМ С НЕГО, ЧЕ СЪМ ТРЪГНАЛ МЕМОРИАЛНО ВОЕННИ ХОРА ДА РАЗПИТВАМ!?! НЕ СИ ЛИ ВИЖДАМ БЕЛИТЕ КОСИ!?! КАК ТАКА СЪМ БЕЗ ИЗКУСТВЕНИ ЧЕЛЮСТИ!?! НЕ СЪМ ЛИ МАЛКО НЕЩО ИЗКУФЯЛ? НАКЪДЕ СЪМ ТРЪГНАЛ В НАЙ-ПЕРФЕКТНАТА МОРСКА ГРАДИНА В ЕВРОПЕЙСКАТА ОБЩНОСТ, С ТЕЗИ КАЛЕВРИ ВТОРА УПОТРЕБА!?! ТУК Е САМО ЗА ЗАМ-МИНИСТРИ С МОТОРНИ ЯХТИ. НАПРАВО МИ РАЗКАЗА ИГРАТА, ТОЗИ УСТАТ БАРАБАНЧИК, С ДИПЛОМ ОТ ДВЕ КОНСЕРВАТОРИИ И ВИСША ШКОЛА ЗА ПИШМАН-ДИВЕРСАНТИ. 

ТОГАВА, ИМЕННО ТОГАВА, ИСТИНСКИ СЕ РАЗЯРИХ. СЕДНАХ ПРЕД КОМПЮТЪРА. И, ДРАСНАХ ЕЛЕКТРОННО ПИСЪМЦЕ НА НАЙ-НАЙ-НАЙ ГЛАВНОКОМАНДВАЩИЯ.

ТЪЙ И ТЪЙ ДУМАМ, МАЕСТРО ЯЧО ЯЧЕВСКИ, ИМА НЕЧУВАНИ ЗАСЛУГИ КЪМ ТОЗИ ТЪП БЕЛОГРАД; КЪМ ВАШАТА ПЕРФЕКТНА НЕЙВИ ВОЕННА МУЗИКА; КЪМ СЛАВЕН РОД И БЕЗСМЪРТНА РОДИНА, ТЪЙ АМИ!?! А ОСВЕН ТОВА ЦЕЛИ ДВАДЕСЕТ И ПЕТ ГОДИНИ, Е ДИРИЖИРАЛ ТЕЗИ ВАШИ ОХРАНЕНИ ПРЪДЛИВИ МЪРЗЕЛИВЦИ. (ПРОПУСКАМ ДА ГИ НАРЕКА ЗЪГОВЕ - ДА МЕ ИЗВИНИТЕ!?!) ПРАВЕЩИ СЕ ПРЕЗ ДЕНЯТ СТРОЕВИ НАТО-МУЗИКАНТИ, А ВЕЧЕР ДЖАРАЩИ РОК - ФРИЗИРАНИ ПЪНК, СЪС СЪЩИТЕ ТЕЗИ ВАШИ НАТО-МУЗИКАЛНИ ИНСТРУМЕНТИ - ДОЛУ, В ПРИСТАНИЩНИТЕ КАБАРЕТА И ДИСКОТЕКИ.

РАЗБИРА СЕ, НЕ ПОЛУЧИХ ОТГОВОР. БЕ МИ ПУСНАТ ОБАЧЕ, КРАЙНО ОТВРАТИТЕЛЕН ЕЛЕКТРОНЕН ЧЕРВЕЙ. ОТ КОЙТО СЕ ОТЪРВАХ ЕДВА, КАТО ИЗХВЪРЛИХ КОМПЮТЪРА СИ НА БОКЛУКА. (ЕДНИ ЦИГАНИ - ВЕДНАГА ГО ПРИБРАХА - НЯКОЙ ПРЕДИДЛИВО ГИ БЕ ИЗПРАТИЛ!?!) ОСВЕН ТОВА, ДВАМА ЦИВИЛНИ ХАХОВЦИ, ЗАПОЧНАХА ЕЖЕЧАСНО ДА СЕ НАВЪРТАТ ОКОЛО ДОМА. ПРАВЕЙКИ ЛЮБИТЕЛСКИ СНИМКИ, СЪС ТЪМНИ КИТАЙСКИ ОЧИЛА. РАЗТРЕВОЖИХ СЕ - НАЙ-НАПРЕД, ЗА ЖЕНАТА. (МЛАДА ЖЕНА ВОДЯ!?!) ЗА ЩАСТИЕ, ПОДИР ДЕН-ДВА МИ ОЛЕКНА. ТОЧНО ПО ОБЕД, АПАРТАМЕНТЪТ МИ - БЕ РАЗБИТ.

ПОЛИЦИЯТА СЕ ДОВЛАЧИ, С ПРИВИДНО ЧАСТЕН РЪЖДИВ "МОСКВИЧ". БЕЗ ДА ПРЕСТАНЕ ДА МЪРМОРИ, КАК СЪВСЕМ НЯМАЛИ БЕНЗИН. С ЧЕТВЪРТ ДЕНОНОЩИЕ ЗАКЪСНЕНИЕ. ЗА ДА ПИЙНЕ КАФЕДАКИС. ДОКАТО ВЗИМА ОТПЕЧАТЪЦИ НА ЦЕЛОКУПНОТО МИ СЕМЕЙСТВО И КОТКАТА, С ЕДВА РОДЕНИТЕ КОТЕНЦА. (С КУЧЕТО НЕ УСПЯХА - НАХАПА И ОЛИГАВИ ЦЯЛАТА АПАРАТУРА.) А ПОДИР ТОВА И, НА ВСИЧКИ ОСТАНАЛИ В БЛОКА. ПИТАХ СЕ, С КАКВО ГРАЖДАНСКИ СЪМ ПРЕКАЛИЛ, В НАШАТА ТОЛКОЗИ ДЕМОКРАТИЧЕСКА ПРАВОВА ДЪРЖАВА. ДЪЛБОКО УБЕДЕН, ЧЕ СТРЕМЕЖЪТ КЪМ ВСЯЧЕСКА ПРОЗРАЧНОСТ - ТО СЕ ЗНАЕ ЕДНОСТРАННА - НЕ БИ МОГЪЛ ДА БЪДЕ ЛЕСНО ПРАВНО ОВЛАДЯН.

- НЕЩО ДА ЛИПСВА? - БЕ СЪЩИЯТ ТИП, КОЙТО СЕ НАВЪРТАШЕ КРАЙ БЛОКА С ТОЧНИ ЕНЕРГИЙНИ ОЧИЛА.

- КОМПЛЕКТ ПАРТИТУРА ЗА ДУХОВАТА МУЗИКА, В КОЯТО СЕ ПЕНСИОНИРАХ, КАТО ТЪПАНАР.

- МОЛЯ!?!

- КАТО БАРАБАНИСТ . . .

- МОЛЯ!?!

- КАТО ПЕРКУСИОНИСТ, ИСКАМ ДА КАЖА - ЧИНЕЛИ УДРЯХ НАПРОВАЛ, РАЗМАХА ЛИ ПАЛКА МАЕСТРО ЯЧО ЯЧЕВСКИ! ЕЙ ГИ ТАМ - НА СТЕНАТА.

- АХА - А - А . . . - ПРОТОЧИ ОПЕРАТИВНИЯТ РАБОТНИК СЯКАШ МЕ РАЗБРА, - А ЗАГЛАВИЕТО НА ТАЗИ ВАША ПАР - ТИ - ТУРА!?!

- "ШУМИ МАРИЦА" И "БОЖЕ ЦАРЯТ НИ ПАЗИ" . . .

- ВИЕ СЕ ШЕГУВАТЕ.

С ТОВА ВСИЧКО СВЪРШИ. 

ВРЕМЕННО.

ТАЗИ ГОДИНА ЗИМАТА ХВАНА РАНО-РАНО. ЕСЕНТА ОЩЕ НЕ БЕШЕ СИ ТРЪГНАЛА. ЕДНА ЗАРАН ГЛЕДАМ, ВСИЧКО Е ПОД ИСКРЯЩИ ПРЕСПИ СНЯГ. ЯСНО, КАЗАХ СИ, МАЕСТРО ЯЧО ЯЧЕВСКИ, ЕКС-ДИРИГЕНТ НА ФЛОТСКИЯ ДУХОВ ОРКЕСТЪР НА БЕЛОГРАД, ПОЧЕТЕН ГРАЖДАНИН НА СЪЩИЯТ ТОЗИ ДРЕВЕН БЕЛОГРАД, И ИЗТЪКНАТ БУКИНИСТ НА АВТОБУСНАТА СПИРКА ЗА "ЗЛАТНИТЕ СКАЛИ", ВЕЧЕ ЕДВА ЛИ ИЗЛИЗА ДА ПРЕДЛАГА СВОИТЕ СКАПАНИ КНИЖОНКИ. ЩЕ ОТИДА ДА ГО ПОСЕТЯ. ЩОТО, ДА РЪКОВОДИШ СОБСТВЕН МИНИ-ХОР А-КАПЕЛА-ТАБАКЕРА, НЯМА КАК ДА НЕ Е ДОБРО ПОСТИЖЕНИЕ, ПРЕЗ ТЕЗИ ЗАВИНАГИ ОТВОРЕНИ ПАЗАРНИ ВРЕМЕНА. И; ПАТЪК-ПАТЪК И БУХ-БУХУ-БУХ; ПЛЮХ СИ В ПАЗВА, ПА СЕ ЗАПЪТИХ.

ТРЯБВА НАЙ-ОТГОВОРНО ДА ЗАЯВЯ, ЛЮБЕЗНИЙ МИ ЧИТАТЕЛЮ, ЧЕ СЕ СПРАВИХ СЪС СТУДА, СНЕГА И ВИЕЛИЦАТА. УБЕДЕН, ЧЕ ДЪЛБОКО В СЕБЕ СИ ОСТАВАМ ВЕЧЕН ВИРТУОЗ НА ВСИЧКО ОНОВА, КОЕТО НЕ УСПЯ ДА ПОМАЧКА СРЕДНОТО МИ И ВИСШЕ ТЕХНИЧЕСКО ОБРАЗОВАНИЕ. И, ПРЕЗ ВСИЧКОТО ТОВА ВРЕМЕ, СИ ТАНАНИКАХ НА УМ, ОНАЗИ ПОПУЛЯРНА ПРИСПИВНА ПЕСЕН, ЧИЙТО АВТОР БЕ ПОКОЙНАТА МАЙКА НА МАЕСТРО ЯЧО ЯЧЕВСКИ. РАНО ПОБЕЛЯЛА ПРЕПОДАВАТЕЛКА ПО ЦИГУЛКА. ЩО ХОДЕШЕ ОТ ДОМ НА ДОМ, ДА НИ ПРЕПОДАВА. ЯЧО СЛЕДВАШЕ КОНСЕРВАТОРИЯ, НИЕ ПРОХОЖДАХМЕ С ЦИГУЛКИТЕ. (КАТО ДНЕС Е ПРЕД ОЧИТЕ МИ ТАЗИ РАНО ЗАСТАРЯЛА АПОСТОЛИЧЕСКА ЖЕНА. КАТО ДНЕС.) 

ПОДСВИКВАХ СИ ПРЕЗ СУГРАЩИЦАТА, ПРОТАНАНИКВАХ СИ "НАНИ-НА - ТРА-ЛА-ЛА", А НЕ ПРЕСТАВАХ ДА СИ МИСЛЯ. КАК ДОТОЛКОВА СА СЕ РАЗВИЛИ СВЕТОВНИТЕ ТЕХНОЛОГИИ, ЧЕ ЧОВЕЧЕСТВОТО, КАТО НИЩО БИ СЕ ПРЕБОРИЛО. НЕ САМО СЪС ВСЕКИ ЗИМНО-ПРОЛЕТЕН ГРИП, НЕ САМО СЪС ВСЯКА ЕДНА ЗЛОКОБНА ЕБОЛА, ПА ДОРИ С ОТКРОВЕНО КОСМИЧЕСКО НАШЕСТВИЕ. БЕЗ ДА УСПЕЕ НИКОГА, НИКОГА, НИКОГА - ДА СИ СЕ ПРЕБОРИ, С ОБИЧАЙНАТА ВСЕ ПОВЕЧЕ ИНТЕЛЕКТУАЛИЗИРАНА ВСЕНАРОДНОСТНА МИЗЕРИЯ. ПА, КАКВИТО ЩЕ ФОКУСИ ДА ПРАВИ - ГЛОБАЛНИЯТ КАПИТАЛ - В КОМУНО-КАПИТАЛИСТИЧЕСКИ КИТАЙ. ЗАЩОТО, БРАТО, МИЗЕРИЯТА ЗАДЪЛЖИТЕЛНО СПЪСТВА ПРОГРЕСА. ДАЛИ Е НЕГОВ ОТПАДЕН ИЛИ АВАНГАРДЕН ПРОДУКТ - ДРУГ ВЪПРОС. СПЪСТВА ГО НЕОТЛЪЧНО И НЕОТРАЗИМО. И, ТОВА Е.

И ЕТО, НАЙ-НАКРАЯТ СТИГНАХ ДО ЗАВЕТНАТА ЦЕЛ - ГАРАЖА-РЕПЕТИЦИОННА ЗАЛА НА МАЕСТРО ЯЧО ЯЧЕВСКИ, ПОЧЕТЕН ГРАЖДАНИН НА БЕЛОГРАД, ЗА ПРИНОСИ ВЪВ ВОЕННОМОРСКАТА МУЗИКАЛНА ДУХОВА КУЛТУРА. ИДВАЛ БЯХ ПО ВРЕМЕ НА СТРОЕЖА, ДА ПОМАГАМ В ИЗВОЗВАНЕТО НА СМЕТТА. В ПО-КЪСНИ ВРЕМЕНА, ЗА ДА РЕПЕТИРАМЕ СЪВМЕСТНО. КЛИМАТИКЪТ ЖУЖЕШЕ. ЗАД ДВОЙНИТЕ ДЪРВЕНИ ВРАТИ СЕ ПРОЦЕЖДАШЕ СВЕТЛИНА. ЗВУЧЕШЕ АНГЕЛОГЛАСНО ПЕНИЕ. ЯВНО, ТЕЧЕШЕ РЕПЕТИЦИЯ. СЪС ВСИЧКИ НЕЙНИ ОСОБЕНОСТИ - ДА-КОДА - ОТНОВО, И ОТНОВО. ЗАПОЧНАХ ДА ПОМИСЛЮВАМ, ДА СИ СЕ ЗАВЪРНА. НО, ТОРБАТА С БУТИЛКА ПЕРЦОВКА, И КУТИЯТА С ДРУСАН КЕБАП ТЕЖЕШЕ. НЕ МОЖЕХ ТОКУ-ТАКА ДА ГИ ОКАЧА ВЪРХУ ДРЪЖКАТА НА ГАРАЖА, И ДА СИ ТРЪГНА. НАВЪРТАХА СЕ КАКВИ ЛИ НЕ ПСЕТА. РЕШИХ И ПОЧУКАХ. ВРАТАТА СЕ ОТВОРИ, И АЗ СЕ ВМЪКНАХ.

В МИНИАТЮРНАТА КОНЦЕРТНА ТАБАКЕР-ЗАЛИЧКА НЯМАШЕ НИКОГО. ОСВЕН НЕЗАБРАВИМИЯТ МАЛЪК БЯЛ САЛОНЕН РОЯЛ, ВЪРХУ ПОДИУМ ОТ КИРЛИВИ ПАЛЕТИ. ДУЗИИНА БРАКУВАНИ ТЕАТРАЛНИ СТОЛА. И, ОНЗИ СКАПАН ГРАМОФОН. НО, ПЕСЕНТА НА ХОР СЕ НОСЕШЕ, И АЗ СЕ ЗАОЗЪРТАХ. ЯЧО ЯЧЕВСКИ СЕ УХИЛИ. СВИ РАМЕНЕ. ПОБУТНА МЕ ДА СЕДНА. ГРАБНА ОТ НЯКЪДЕ ДИРИГЕНТСКА ПАЛКА. И, ИЗПРАВЕН ПРЕЗ ДЪРВЕН ПЮПИТЪР, ЗАПОЧНА ДА ДИРИЖИРА НЯКОГАШЕН СВОЙ РЕПЕТИЦИОНЕН ЗАПИС. СЪС ВСИЧКИТЕ МУ ИЗБУХВАНИЯ НА НЕДОВОЛЕН ДИРИГЕНТ. СЪС ВСИЧКИТЕ МУ САРКАСТИЧЕСКИ ЗАБЕЛЕЖКИ, КЪМ ПИАНИСТ И ИЗПЪЛНИТЕЛИ. В КРАЯТ НА КРАИЩАТА - ЩОМ ВСИЧКО СВЪРШИ, ТЪРЖЕСТВЕНО СЧУПИ ДИРИГЕНТСКАТА СИ ПАЛКА. ЗАХВЪРЛИ Я ВЪРХУ ЛИЦЕТО МИ, И СЕ ПОКЛОНИ. ИЗРЪКОПЛЯСКАХ. ОТКРИХ, ЧЕ Е ОБЛЕЧЕН В ПОИЗЛЪСКАН ОТ НОСЕНЕ КОНЦЕРТЕН ФРАК, БЯЛ КОЛОСАН СЮРТЮК И ПОИЗМАЧКАНА ПРЯСНО ИЗПРАНА ПАПИОНКА. А, ИЗ ОЧИТЕ МУ БЛИКНА ТАКОВА ОТЧАЯНИЕ, ЧЕ МИ ИДЕШЕ ДА СЕ РАЗПЛАЧА. РАЗГЕЛЕ, ПОДКЛЮЧИ СЕ НОВ ЗАПИС. ЗАЗВУЧА "CARMINA BURANA". СИМФОНИЧНА ТВОРБА, ЗАРАДИ КОЯТО НЯКОЙ ХОРА ПО БРЕГА НА МОРЕТО ПРЕД БЕЛОГРАД ВЗЕХА, ЧЕ САМИ СИ СЕ РАЗДЕЛИХА СЪС СЕБЕ СИ. НО, ТОВА Е СЪВСЕМ ДРУГА ИСТОРИЯ. ДАНО УСПЕЯ ДА Я ОТРАЗЯ ОВРЕМЕ.

МАЕСТРО ЯЧО ЯЧЕВСКИ ОТНОВО ГРАБНА ПАЛКАТА. ОБЪРНА ГРЪБ НА МОЯ МИЛОСТ - ПУБЛИКАТА. И, ЗАПОЧНА ДА СЕ РАЗПРАВЯ С ФИКТИВНИТЕ СИ ХОРИСТИ, ХОРИСТКИ И ОРКЕСТРАНТИ. ТАКА ДОБРОСЪРДЕЧНО, С ТАКОВА РАЗБИРАНЕ;. С ТАКИВА ПРЕКЪСВАНИЯ И ВРЪЩАНИЯ; ЧЕ НЕ МОЖЕШЕ ДА НЕ СЕ УЖАСЯ.ПОБЪРЗАХ ДА СЕ ИЗМЪКНА, А МАЕСТРОТО ДОРИ НЕ ТРЕПНА.

НЕ УСЕТИХ, КАК СЪМ СЕ ПРИБРАЛ ДОМА. ВИЕЛИЦАТА, ГДЕ НЕ УСПЯ ДА МЕ СПРЕ НА ПЪТ ЗА СТРАННИЯ КОНЦЕРТ, СЕГА МЕ ПОДПОМОГНА. И, ПРЕЗ ВСИЧКОТО ВРЕМЕ НА МОЯТ НЕИСТОВ БЯГ ПРЕЗ БЕЛОГРАД; АЛА ОТ ИСТИНАТА НА ИСТИНИТЕ - КОЙ БИ УСПЯЛ ДА ИЗБЯГА; ЗАЕДНО С МЕНЕ ВЪРВЕШЕ И СЕ ЛЕЕШЕ ОНАЗИ МЕЛОДИЯ, КОЯТО ОЩЕ НА СЛЕДВАЩИЯТ ДЕН, ЩЯХ ДА ПОДАМ НА МОИТЕ СТУДЕНТИ. ВРЕМЕ Е - ДА Я РАЗРАБОТЯТ - ОТ КРАЙ ДО КРАЙ. 

НИМА НЕ ПОДОЗИРАТЕ, КАК СЕ НАРИЧА ТАЗИ МЕЛОДИЯ!?! 

ОТГАТНЕТЕ САМИ.

The End - 25.10.2014./01:27 lt. / Illustration (C) 2014 - Viggi Pashova

ЩУРЕЦ В ЧОВКА, ПРОФИЗДАТ-1990.

(С) 1980 - Bogomil Kosstov AVRAMOV-HEMY
ЩУРЕЦ В ЧОВКА
РАЗКАЗ
БОГОМИЛ КОСТОВ АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ
(ИЗ ЕДНОИМЕННАТА КНИГА)

ПОДИР
втора чаша анголско кафе, (и петдесет скоч вътре!), Маестро Маестозов Чернобилски, човек с големи идеи и познания, ала с ниско служебно положение, бе посъветвал слабия като ученическа химикалка, изпечен от ветрове, бури и пийване капитан.
- Купуваш един топ карирана и, сядаш ...
- Аз, да купя? - бе запитал учудено Драгоста Николиди Трети-Тихи, известен още като Капитан Нищо; приемен син на Драгоста Николиди Втори-Перото, приeмен внук на Драгоста Николиди Първи-Сламката, щото тъй върви в техния род - да осиновяват бездомни. - Защо именно аз? Корабът си има домакин ...
Капитанът, не харесваше да пише. Считаше писането второстепенен ангажемент. В заповедната книга на мостика, диктуваше на помощниците да вписват неговите разпореждания. После, само се подписваше. Беше от онези капитани, за които малко се знае, и съвсем малко се говори. Капитан Далечно Плаване Драгоста Николиди Трети-Тихи, наричан още Капитан Нищо, щото не бе допуснал нищо да се 'крадне, бе от класата, на т.н. "кара-капитани". Капитан-самоук ала доказан, чрез самообразоване, курсове и решение на съответния Районен Комитет на Бекапе.
- Ами кой? - бе запитал авторът на горното заявление.
- Някой кафеджия, като теб! - бе троснал властно Драгоста.
Подир което се бе запътил към вратата на бара, за да изкачи тринадесетте стъпала до повърхността на земята. За да поеме лъкатушен път през Морската Градина на Белоград, до жилищния комплекс на Бемефето, където обитаваше две хигиенични стаи, кухня-бокс, баня и микроскопичен тоалет грижливо преоборудван в библиотека с читалня.
ПРЕДИ
тридесетина години време, па и повече, той бе един от първите кара-капитани получил професионално признание. Бяха му поверили ръждясало корито втора употреба на име "Алгол", (ленд-лез "Либърти" от Войната), с раздрънкана парна машина и висок комин, а на кърмата още един комин от картон прилежно зачохлен с брезент, за всеки един случай. Главният механик бе обикновен мизерник. Щом дойде време да се тегли калема се оказа, че от десет посетени пристанища, механикът бе пуснал тринадесет докладни срещу капитана, все във връзка със Щуреца. До една без подпис, но върху белия лист намастилените лапи на механика личаха. Капитанът зареждаше машината с най-висококачествени масла. От сърце харесваше парните машини. Такива са родът Николиди. Едни носталгици.
АХ ДА - ЩУРЕЦЪТ!
Една заран някъде при Матапан, където морето ухае на водорасли а въздухът на хвойна, докато бреговете напомнят бури от преди хиляди години и от преди три дни, камериера Долното Мити потропа на каютата на капитана. Бе преметнал бял пешкир на рамо, нахлузил зацапана полупрестилка, с метла и лопата в ръка.
- Капитане . . Каяпитане . . . - пристъпяше от крак на крак, премрежваше очи. Такива са от Хороздели. Докато разговарят с теб, премрежват ли, премрежват очи, сякаш нещо кой знае какво искат да ти кажат.
От кабината се дочу недоволно ръмжене. Вратата потропваше полуотворена на кука, вътре бе мрак. В ъгъла, където би трябвало да е капитанската койка, нещо се размърда.
- Те-те-телета . . . Те-те-те-телета . . . Телета ли умряха? . . .
Корабът караше двеста и петдесет черни биволици с идеално промити със сапун и карбол задници.
- Цъ! . . .
- Желязото ли се . . . Ли се . . . размърда?
- Цъ! . . .
Корабът караше седемнадесет нови вършачки, до една тъпкани с автомати "Калашник". Освен съответните трактори, които не бяха никакви трактори, ами Бетеери под слой слама, а върху тях - беволици и волове.
- Що цъкаш!?! На час - час - часовник ли се пра - пра - правиш?
- Тъй цъкам аз! - в скоропоговорка изрече Долното Мити наречен така, щото винаги спеше на долна койка.
- Въз! . . . - изрече мракът. Там някъде, капитанът се обърна на другата страна. - Умирам за с - с - сън . . .
Долното Мити изтърва лопатата на палубата, а тя се сурна и право в морето.
- Капитане, на кораба има . . . На кораба има . . .
- Що има на кораба? - сънената глава на капитана се показа през вратата на каютата, за да огледа надлъж-нашир канижела, стълбите към капитанския мостик.
- Щу - рец . . .
- Що?
- Щу - рец . . .
- Да не си се смах - смах - смахнал?
- Цъ! . . .
Драгоста направи отегчена физиономия. И този го хвана желязото, реши за себе си, при това още на Матапан. Що ще чиним, влезем ли в Атлантика?
През бавното приплясване на машината, тропота на генераторите и воя на вятъра, ушите му доловиха онзи звук, който той, заклет човек на морето и града, завинаги бе забравил.
- Да не ме премяташ!?! - знаеше, зевзеклъците в морето нямат край. - Веднага си те връщам у дома!
- Сакън, Барба, кола купувам!
По онова време, а кога ли не, това бе модата. Да се купуват коли втора употреба.
Капитанът отново се огледа. Свободните от вахта бяха се юрнали с празни консервени кутии в ръце, да търсят невидимия певец. Стана му весело. Беше на добро. Животинката да се съхрани, реши докато се бръснеше на две - на три. Иначе, морето ще я вземе. Каза си, надолу към тропика съвсем не е по нашенски. Кой знае защо, се разсмя. Каза си, направо ще изхабим насекомото, съвсем напразно, ама като се е лепнало под задника на някоя биволица, що да сторя? Морските капитани са хора далеч от сантименти. И все пак, носталгията често ги хваща за душата.
КЪМ ОБЕД,
нещастния Щурец бе открит залепен върху грезта на кърмовия винч. Всред глъч и шум, той бе представен на капитана. След това, бе поместен в ръчно измайсторен дворец от станиол, картон и кутия кока-кола.
Привечер бе извършено морско кръщение. Матапан е место пригодно. Всичко това, бе надлежно отбелязано в корабния дневник. Капитанът само се подписа. Вписаха щуреца в рòля за екипажа - Щурчо Щуропеев. Капитанът отново се подписа. И, се изкачи на мостика, за да въздиша над щурманската маса до полунощ. От време на време слизаше в салета, където около Щуреца вървеше дежурство. Щом усетеше тежките капитански стъпки, Щурчо Щуропеев надуваше струни. Падаше доста смях, но на капитана му се плачеше. Хората на морето са едни сантименти.
Барба Драгоста Николиди Трети - Тихи, наричан още Капитан Нищо, щото много бе раздавал без нищо да присвои, добре познаваше нещата гдето ходят по екипаж всред море. Всеки бе оставил по нещо на брега. Всеки го гонеше собствена мания. У дома мечтаят за море, в морето мечтаят по брега. Смахната работа сме това моряците, казваше си понякога Драгоста, и не преставаше да си намира работа в салета. Но, да прибере клетката с нещастния щурец при себе си в каютата, не се реши.
ЩОМ
хвърлиха котва в Ливорно, капитана поръча такси, за да огледа града и сергиите. Не бе за пръв път тук, но сега бързаше. В магазинче голямо колкото напръстник, откри електронен крикет с огромен запас от батерии. На море всичко се случва, убеждаваше себе си той, а надолу по меридиана слънцето удря право в петите. Ще вземе тази никаква животинка да умре, ето ти катастрофа. Малко преди пристанището реши и, слезе от таксито. Уж, да се поразтъпче пеш. Внезапно го напуши смях. Минувачите се обръщаха и, се чудеха. Транслирана по корабната уредба, над кея, пристанището с неговите общирни магазии и града, се носеше песента на Щурчо Щуропеев. Бяха нарушили заповед. Щурецът да не се насилва. Побърза да се качи на борда. Разбра, че работите са напреднали непоправимо.
В ПРИЕМНИЯ САЛОН
около голямата дъбова маса, се тълпяха капитани от съседни кораби. В уставни мундири и касетофони в ръце. Всички искаха по запис. Кимна с глава. Радиста развъртя бизнес. На следния ден около кораба се завъртяха тълпи момчурляци. Всеки с по едно "Желозо" в ръце. Микрокомпютрите още не бяха изобретени, но портативните касетофони си ги биваше. Драгоста Николиди Трети-Тихи, наричан още Капитан Нищо, просто защото бе раздавал на хората - вместо да пооткрадва за себе си, разбра, че нещата се затягат. Потърси корабния агент за да ускори нещата, но не винаги и не всичко зависи от агента. След ден-два на палубата се яви един много изискан господин, който уведоми капитана, че местната търговска камара или нещо подобно, задълбочено проучва вапроса с нелицензираното разпространение на тази така странна по неговите думи музика. На черния пазар се бе появила касета, а на обложката корабът "Алгол". Щурецът бе представен графично. Редът е, да се спазва Законът. Законът е, да се сключи договор. Договорът, ще бъде изгоден и за двете страни. Ето визитната карта. Ето проформа договорът. Митницата е иззела от пазара нелегалните касети. Биха могли, срещу малка такса, да си ги приберат. На Барба му пламна главата. Договори среща за следващия ден, но разпореди да се готвят. До среднощ екипажа се прибра. Вдигнаха тихомълком желязото. Измъкнаха се само с пилот, без влекачи. По време на разтоварване на стоката, един вол се бе удавил. Собствениците на кланници "Киприани" го бяха оставили за екипажа. Щом излязоха в открито море, екипажът се захвана. Да прави селски наденици и да слуша Щурец, на влизане в Атлантика.
ДОКАТО
слизаха надолу по меридиана, за да се плъзнат покрай бреговете на Западна Африка, та да доставят комуто трябва стоката, щурецът веселеше и радваше. Щом стигнаха уговореното место, хвърлиха котва и зачакаха. В далечината зеленееше брегът. Ниска сивозелена линия из която изникнаха и дойдоха мауни с мощни мотори. Разтовариха стоката. Мауните потънаха във водата до самия борд. Либъртито се извиси, като скала. През всичкото това време, Щурецът пееше своята песен по транслацията, а черните мъже приплясваха радостно с ръце. Щом работата свърши, мауните поеха към брега, за да се изкачат нагоре по Голямата Река, по която бяха слезли. Комина изригна кълба черен дим. Тогава огнярите отвориха крановете с мазута. Мазутът нахлу в пещите и се превърна в огън. Огънят превърна водата в прегрята пара. Парата раздвижи машината. Машината разтърси пепелта в пепелниците на мостика. Винтът се завъртя. Корабът пое на север. Предстояха денонощия щорм. Бяха празни като кокосов орех изпит от птица и, поради това опасни. Драгоста се разпореди за баласт. Бяха го сторили. Разпореди се да загасят светлините. И това бяха сторили. Разпореди радиомълчание. Тогава разбра, че по-сплотен екипаж няма да води никога. Само главния механик се тулеше в своята каюта над стар машинен дневник. На Драгоста Николиди Трети-Тихи, наричан още Капитан Нищо, му бе все едно. Бе получил радиограма:
"БУЛЯ ВЗЕ ДВА САМОСВАЛА БАГАЖ И СИ ОТИДЕ.
МАМАН"
Капитанът нямаше ни майка, ни баща и, това той го знаеше добре. Бе отгледан в приют за сираци. През една ваканция край морето, един местен балъкчия, някой си Барба Драгоста Николиди Втори-Перото, заклет делфиноловец, го бе осиновил. Отначало на шега. Подир това докрай. Капитан Нищо и до днес се чуди и се мае, кой би могъл да му изпрати подобна телеграма. Но, в Живота не всеки въпрос притежава отговор. Освен това, човек може да познава своите врагове, но своите приятели - никога.
ПУФ-ПАФ,
и много бавно, с пълни цистерни под баласт, с нафалшивени документи, панамски флаг а подир това либерийски, с тридесет и двама души екипаж плюс щурец вписан в екипажния списък, "Алгол" се довлече в пристанището на света Хамбург. Щастлив призрак оцелял от една война, за да подготвя друга. Чист и лъскав, чак докаран почти нов. Портовия надзор в целия свят, се отнася с особено недоверие към подобни съдове.
- Да се яви номер тридесет и три! - отсече старшия контрольор, щом седна запъхтян пред зеленото сукно срещу капитана в салона. Дори не погледна "пилотския сандвич", който неговия помощник бутна в една бездънна кожена чанта. Сбръчканото му лице, бе изсушено от дълголетна служба. Такива службаши, реши Барба, не дават пиле да прехвръкне, как ще се оправим сега? Но, се разпореди.
- Щурчо Щуропеев! Да се я - я - яви . . .
Донесоха и тържествено представиха за контрол Щуреца. От една бананова кора, Щурецът нададе мощен вик.
Офицерът огледа кафеза, погледна капитана право в очите, огледа екипажа. Сви рамене.
- Не е за продан - нали?
- Това е възпретено - на - на - нали? - отвърна Барба.
На вратите на салона стоеше почмти целия екипаж, с ръце пълни с армагани. Офицерът разбра. Сви рамене. Кимна с глава да се оттеглят.
В корабоплаването действат огромно множество писани и неписани правила, правилници, закони и закончета. Международни конвенции и норми, обичайни правила. От ден в ден, те стават все повече и повече. Дори съществува специална международна организация, която само с това се занимава. Да рои корабоплавателни правила. Но, главното поради което съществува и винаги ще съществува мореплаване е, така наречената "взаимност и изгода".
Портовият чиновник, бе бивш капитан, на години стар и поради това мъдър. По лицето му не трепна мускул. Бе виждал, какво ли не.
- Ка се нарича?
- Щурчо Щуропеев.
- Номер тридесет и три - нали?
- От къде е?
- От Балкана е, Господине . . .
Настана мълчание изпълнено с невъзвратимост.
- Хм! - прокашли се офицерът в кител. - Хе! . . . Съществуват . . . какви ли не . . . екипажи . . . Хм! . . . Хе! . . .
Колегите му, двама едва прохождащи в занаята, го наблюдаваха удивено.
- Да е жив, за изходна контрола - асно!?!
Тъй верно, сър! - тракна с токове капитан Нищо.
Години подир това, най-вече пред вечно жадния за случки Маестро Маестозов, журналист без тапия и поради това рядко отпечатван, Капитан Нищо щеше да твърди, че това било по-голямо изпитание отколкото например, да прекара товар желязо на черно от Балканите до Пасифика.
ПРЕДСТОЕШЕ
фумигация. Корабът щеше да бъде запечатан и обгазен. Хлебарките бяха станали повече от нетърпими. С помоща на отровен газ, щеше да бъде умъртвено всичко, що е останало живо. След това, щеше да бъде проветрен до дъно. Екипажът стегна багажи и, излезе на хотел. Корабът бе провлачен на специално определено место, за да застане между две шамандури. На него се качи специална пристанищна команда. Бяха хора с газови маски и високи заплати.
ЩУРЧО ЩУРОПЕЕВ
изкара заедно с Барба и екипажа петнадесетина дни в пансиона на Мадам Юнге. Чисто, приветливо место за закъсали моряци. Там, той се изхитри да се скрие в перуката на достопочтената жена, защото бе съвършено бяла и докрай ароматна. Но, това е друга история, свързана с бутилка уиски "Бял Кон", безкрайни партии табла, Долното Мити и Барба Чукендро, и с още една бутилка "Бял Кон" направо от кашона. История, за която споменаваме, черно на бяло, на друго место. История, която няма да бъде дописана никога. Кой чете днес романи за щурци? Разбира се, никой.
В КРАЯ
на втората седмица, екипажа се завърна на кораба, за да започне да си гледа работата. Щурецът бе позабравен. Забрави го и Барба Драгоста Николиди Трети-Тихи, наричан още Капитан Нищо, просто защото подир себе си не оставаше никакви следи. Когато се сети за Щуреца, вече бе късно. Някой бе решил, че местото на един кафез е на пода, при кошчето с невалидни радиограми. Капитанът побесня. Вдигна кафеза върху масата на радиста. Изнесе го на проветриво на кърмата. Щурецът умираше, изсвирвайки последни тъжни синкопи от своята морска одисея. Газът "Циклон" е тежък отровен газ. Стеле се по пода. Задържа се в непроветриви ъгли. За един щурец една молекула е повече от достатъчна. Драгоста трескаво отвори пъстрата кутия от станиол. Щурчо Щуропеев издаде последен вик. Падна по гръб, размаха пипала и умря.
Барба Нищо бе виждал смърт неведнъж. И в Балкана. И на Фронта. И, по морета и океани. Но, сега нещо в него надълбоко се преобърна. Взе кутията мъртвия щурец. И, се върна в салета.
ПОДПИСАХА
протокол, както се полага. Приложиха го в папката както се налага. ОИбшиха кутията с паспарту. Строиха командата на борд. И, под звуците на менделсонов марш, захвърлиха кутията с мъртвия Щурец всред водите на мрачното Северно Море. Морето, сякаш само това чакаше. Грабна черната кутия. И, я погълна.
ПРЕСТАНАХА
да се гледат в очи до края на рейса. Започнаха да се ругаят един-друг. Главният мепаник написа най-дългия и красноречив рапорт през своя тъп живот. В един норвежки порт дойде комисия за да установи, че корабът е морално остарял, нитовете не държат, трюма прави повече вода отколкото помпите биха могли да изчерпят, изобщо, време е да бъде продаден. Капитан Нищо пусна рапорт, "Алгол" да бъде нарязан на скрап. Само че, чак на Тайван. На минаване през Белоград, щеше да потърси щурец. Не можеше да не намери. В задния двор под астмата, колкото щеш. Нищо-никакво насекомо, а как свири, как весели.
И ДО ДНЕС,
твърди другарят Капитан Нищо, колкото пъти попадна в Северно Море, а това се случва през година и през друга, превеждам своя кораб през същите онези ширини, с простата и абсурдна мисъл, че бих могъл да доловя писък на щурец. Разбира се, не чувам нищо. Освен можеби веднъж. Когато прилетял гларус бе кацнал върху планшета на летния мостик, за да изчака надигаща се буря. Птицата през равни паузи надаваше вик, но това тя вършеше със затворена човка, толкова нежно и така тихо, че ми се стори, че там се намира нашия нещастен Щурчо Щуропеев. Не мислите ли, че в човката на всеки гларус има скрит по един нашенски щурец?
© 1986 - Bogomil Kosstoff AVRAMOV-HEMY
The End / 12/27/01 6:50:22

CARMINA BULGARANA

(C)2014 - Bogomil Kosstov AVRAMOV ROUSSEFF - HEMY
CARMINA BULGARANA
- разказ -
На Милко
БЯХ СВИКНАЛ, ДА ГО ВИЖДАМ НА АВТОБУСНАТА СПИРКА. РАЗПОЛОЖИЛ ДЕСЕТИНА ПРЕЖЪЛТЕЛИ, ЗАБРАВИЛИ ВРЕМЕ НА ВРЕМЕНАТА ОРЪФАНИ КНИГИ. ВЪРХУ ПАРАПЕТА НА СЪОТВЕТНИЯ ПОДЛЕЗ. ЗНАЕХ, ЧЕ ТОВА Е НЕГОВАТА СИ ЛИЧНА БИБЛИОТЕКА. ТРУДНО СПАСТРЯНА ПРЕЗ ГОДИНИТЕ НА ПОНОСИМОСТ. ПОЗНАВАХМЕ СЕ ЦЯЛ ЕДИН ЖИВОТ. БЕШЕ СЕ ПЕНСИОНИРАЛ НЕОТДАВНА. ОПИТА, И ИЗДАДЕ, НЯКОЛКО НЕПРОДАВАЕМИ СВОИ МУЗИКАЛНИ СЪЧИНЕНИЯ. ДОБРЕ ОКРАДЕНИ ОТ МЕСТНИТЕ МЕДИИ. БЕ СЕ ПРИМИРИЛ С БЕЗИЗХОДНОСТТА. И, КАКТО ЦЯЛ ЕДИН НАРОД, КАРАШЕ ОТ ДЕН ЗА ДЕН.
ЗАБЕЛЯЗА МЕ ВЕДНАГА. УСТАНОВИХ ЗА ЛИШЕН ПЪТ, КАК ИНТЕЛЕКТКУАЛЦИТЕ ОСВЕН ЧЕ СЕ ПОМИРИСВАТ ПРЕЗ ДЕВЕТ СЕЛА В ДЕСЕТО, НО И, ТРУДНО СЕ ПРЕДАВАТ. В ТЯХ МЪЖДУКА НЯКАКВА НЕОПИСУЕМА ДУХОВНА НЕУТОМИМОСТ. ПРАВЕЩА НЕЩАТА ДА ИЗГЛЕЖДАТ ЦВЕТНИ. МАКАР ДА СА ОТКРОВЕНО ЧЕРНО-БЕЛИ. ЖАЛКО, ЧЕ ОБЩЕСТВОТО Е ХВАНАЛО ПЪТ, ЧРЕЗ ВЪЗРАСТОВО СЕГРЕГИРАНЕ. ДАНО ГИ ПРЕПАРИРА И ПОДИР ТКОВА - ЕВАПОРИРА. ПА УСПЯВА.
- ТОВА Е НИЩО, - ЗАЯВИ ЩОМ ПРИСЕДНАХ ДА ПРЕЛИСТВАМ, - В ДОБАВЪК РЪКОВОДЯ ДВА ЧИТАЛИЩНИ ХОРА, И ЕДНА А-КАПЕЛА-ТАБАКЕРА, ИСКАМ ДА КАЖА КВИНТЕТ. ТУК СЪМ ЗА ЧИСТИЯ ВЪЗДУХ.
БЯХ ГОТОВ ДА МУ ПОВЯРВАМ. НАОКОЛО БЕ БАНАЛЕН ПРОМИШЛЕН ПРАХОЛЯК, ВСРЕД ОБИЧАЙНА АВТОМОБИЛНА ВОНЯ.
- АХА, - ОТВЪРНАХ, - ЩЕ МИНА ДА ЧУЯ ТАЗИ ТВОЯ ДЖЕБНА А-КАПЕЛА.
- ЗАПОВЯДАЙ, ЗАПОВЯДАЙ, ЗАПОВЯДАЙ . . .
- КЪДЕ РЕПЕТИРАТЕ?
- В ГАРАЖА. ПРОДАДОХ КОЛАТА - ОБНОВИХ ОБСТАНОВКАТА.
БЕ МЯСТОТО, КЪДЕТО СЪХРАНЯВАШЕ БИДОН РАКИЯ, НЯКОЛКО МАСЛЕНИ КАРТИНИ, МАЛЪК БЯЛ САЛОНЕН РОЯЛ, И ЧУДНА КОЛЕКЦИЯ ПОТРОШЕНИ ДИРИГЕНТСКИ ПАЛКИ. СЪПРУГАТА МУ НЕ ТЪРПЕШЕ МУЗИКА - КАМОЛИ НЯКАКВИ СИ КОЛЕКЦИОНЕРСКИ ДИРИГЕНТСКИ ПАЛКИ. НО, БЯХА МИНАЛИ ГОДИНИ.
СНЕХ ОТ СЪСЕДНИЯ КАФЕ-АВТОМАТ ДВЕ ДЪЛГИ КАФЕТА, ОТ БАНИЧАРНИЦАТА - ДВЕ ПРЕПЕЧЕНИ СИРЕНКИ. ПОКАЗА И РАЗБИРАНЕ, И АПЕТИТ. СЛАДКО-СЛАДКО СИ ПОБЪБРИХМЕ. ПОХВАЛИХМЕ СЕ СЪС ЖЕНИТЕ. УПРЕКНАХМЕ СИНОВЕТЕ. ЗА ПЕНСИИТЕ - НИЩО НЕ СПОДЕЛИХМЕ - ЗАОГЛЕЖДАХМЕ СЕ - СВИХМЕ БЕЗПОМОЩНО РАМЕНЕ - ДА ПРАВЯТ С НАС ЩО-ЩАТ.
ЗАЖАЛИХМЕ ЗА ТОВА - ЗА ОНОВА.
ЗА МИНАЛОТО - ГДЕ НЕ СЕ ВРЪЩА. (НИКОГА!?!)
ЗА НАСТОЯЩЕТО - ГДЕ ЕДВА-ЕДВА КРЕТА. (ДО КОГА!?!)
ЗА БЪДЕЩЕТО - В КОЕТО ЩЕ СЕ ПЪРЖАТ МЛАДИТЕ - МАМКА ИМ НЕВЪЗПИТАНИЦИ. (КАК ТАКА МАМКА ИМ - НАЛИ СА СИ НАШИ!?!)
ПОСЛЕ, СЕ СБОГУВАХМЕ. НА СПИРКАТА МЕ НАСТИГНА.
- НЕПРЕМЕННО ДА ДОЙДЕШ, ДА ЧУЕШ СОБСТВЕНАТА МИ А-КАПЕЛА-ТАБАКЕРА, ЧЕ ДА ТИ ВЪРНА И КНИЖКАТА.
НЯКОГА СЕ БЕ ПОСРАЛ ОТ СТРАХ, РАЗГРЪЩАЙКИ СТОТИНАТА СТРАНИЦИ С КЪСНО ОБЯВЕНИ ПОЛИТИЧЕСКИ ИСТИНИ.
- ЧЕ, ЗАЩО ДА МИ Я ВРЪЩАШ!?!
- РАЗРАБОТИЛ СИ КЛЕВЕТИ - ЗА МЪРТЪВЦИ . . .
- ДОКУМЕНТИТЕ НЕ КЛЕВЕТЯТ - АМИ!?! - ДОКАЗВАТ . . .
- СЪЩЕСТВУВА РАЗЛИКА, ИЗВИНЯВАЙ!?! - МЕЖДУ ЧОВЕК И ДОКУМЕНТ - ИЗВИНЯВАЙ, ИЗВИНЯВАЙ, ИЗВИНЯВАЙ!
ЗАБЪРЗА ОБРАТНО КЪМ СВОЯТА СЕРГИЙКА. ИМАШЕ ПОСЕТИТЕЛ.
РЕЙСЪТ ДОЙДЕ СЪВСЕМ НАВРЕМЕ. ДОКАТО МЕ ОДРУСВАШЕ ОБРАТНО КЪМ БЕЛОГРАД УСТАНОВИХ, ЧЕ НЕ ИСКАМ ДА ГО ГУБЯ КАТО ПРИЯТЕЛ. ВРЕМЕНАТА БЯХА ТАКИВА, ЧЕ КОРАТА ЕЖЕДНЕВЕН ХЛЯБ ПРИВЕЧЕР СЕ ОКАЗВАШЕ КЪРВАВА. ПРЕДИ ДА СТАНЕ ЗЛАТНА - ПО ЕВРОПЕЙСКА ПРОГРАМА - ЗА НЯКОЙ МАНГАСАР-РАБОТОДАТЕЛ!?!
ТАЗИ ЕСЕН НАИСТИНА СЕ ОКАЗА ЗЛАТНА. ПРЕДПОЧИТАХ ОСТАТЪЧНИТЕ ПОРЪЖДАВЯЛИ ХРАСТАЛАЦИ НА МОРСКАТА ГРАДИНА. КЪДЕТО СЛАВНО И БЕЗГРИЖНО, НА ГЛАДЕН СТОМАХ, ПОДРЕМВАХА СТАРЧЕТА. ТУК, ВСЯКА СЪБОТА ПРИВЕЧЕР, ФЛОТСКАТА ВОЕННО-МОРСКА МУЗИКА СЕ НАТЪПКВАШЕ, ЗАЕДНО С ДВЕ ЕМАЙЛИРАНИ ТУБИ И ОГРОМЕН ТЪПАН, В БЕТОНЕН ТОТАЛИТАРЕН ПАВИЛИОН. ЗА ДА ДЪНИ, ЩРАУСОВИ ВАЛСОВЕ И АМЕРИКАНСКИ ФОКСТРОТИ, ДО ПОЛУНОЩ. ПРИ ПЪЛНО ОТСЪСТВИЕ НА МАСОВ ИНТЕРЕС. НАВЪРТАХ СЕ НАОКОЛО. НАДЯВАХ СЕ ДА ГО СРЕЩНА. МАЕСТРО ЯЧО ЯЧЕВСКИ, ДЪЛГИ ГОДИНИ, БЕ ДИРИЖИРАЛ ТОЗИ ИЗКЛЮЧИТЕЛЕН ОРКЕСТЪР. ПРЕДПОЛАГАХ - ОТ КУМОВА СРАМА, ОТ ВРЕМЕ-НАВРЕМЕ, ДА ГО КАНЯТ ЗА ГОСТ-ДИРИГЕНТ. НЯМАШЕ ГО НИКАКЪВ. ИЗЧАКАХ ПАУЗА-ПОЧИВКА.
ЛУКАВО ПОДПИТАХ ТИМПАНИСТА - АБЕ ЗА ТОЗ' ЧИЛЯК, ЗАЩО НИКОЙ НЕ СЕ СЕЩА? СВИ РАМЕНЕ И ЗАСЪСКА.
- ДА СЕ РАЗКАРАШ, ПИЧ! ВЕЧЕ СМЕ НАТО! НЯМА ЛАБАБАВО!
НЯМАЛО ТАКАВА ПРАКТИКА. В КОЙ ВЕК ЖИВЕЯ? НЯМАМ ЛИ СИ КУЧЕ, ДА СИ СЕ ЗАНИМАВАМ С НЕГО, ЧЕ СЪМ ТРЪГНАЛ МЕМОРИАЛНО ВОЕННИ ХОРА ДА РАЗПИТВАМ!?! НЕ СИ ЛИ ВИЖДАМ БЕЛИТЕ КОСИ!?! КАК ТАКА СЪМ БЕЗ ИЗКУСТВЕНИ ЧЕЛЮСТИ!?! НЕ СЪМ ЛИ МАЛКО НЕЩО ИЗКУФЯЛ? НАКЪДЕ СЪМ ТРЪГНАЛ В НАЙ-ПЕРФЕКТНАТА МОРСКА ГРАДИНА В ЕВРОПЕЙСКАТА ОБЩНОСТ С КАЛЕВРИ ВТОРА УПОТРЕБА!?!
НАПРАВО МИ РАЗКАЗА ИГРАТА, ТОЗИ УСТАТ БАРАБАНЧИК С ДИПЛОМ ОТ ДВЕ КОНСЕРВАТОРИИ И ВИСША ШКОЛА ЗА ДИВЕРСАНТИ.
ТОГАВА, ИМЕННО ТОГАВА, ИСТИНСКИ СЕ РАЗЯРИХ. СЕДНАХ ПРЕД КОМПЮТЪРА. И, ДРАСНАХ ЕЛЕКТРОННО ПИСЪМЦЕ НА НАЙ-НАЙ-НАЙ ГЛАВНОКОМАНДВАЩИЯ.
ТЪЙ И ТЪЙ ДУМАМ, МАЕСТРО ЯЧО ЯЧЕВСКИ, ИМА НЕЧУВАНИ ЗАСЛУГИ КЪМ ТОЗИ ТЪП БЕЛОГРАД; КЪМ ВАШАТА ПЕРФЕКТНА НЕЙВИ ВОЕННА МУЗИКА; КЪМ СЛАВЕН РОД И БЕЗСМЪРТНА РОДИНА, ТЪЙ АМИ!?! А ОСВЕН ТОВА ЦЕЛИ ДВАДЕСЕТ И ПЕТ ГОДИНИ, Е ДИРИЖИРАЛ ТЕЗИ ВАШИ ОХРАНЕНИ ПРЪДЛИВИ МЪРЗЕЛИВЦИ, (НЕ ГИ НАРИЧАМ ЗЪГОВЕ - ДА МЕ ИЗВИНИТЕ!?!), ПРАВЕЩИ СЕ ПРЕЗ ДЕНЯТ СТРОЕВИ ВОЕННИ, А ВЕЧЕР ДЖАРАЩИ РОК - ФРИЗИРАНИ ПЪНК, СЪС СЪЩИТЕ ТЕЗИ НАТО МУЗИКАЛНИ ИНСТРУМЕНТИ - ДОЛУ, В ПРИСТАНИЩНИТЕ КАБАРЕТА И ДИСКОТЕКИ.
РАЗБИРА СЕ, НЕ ПОЛУЧИХ ОТГОВОР. БЕ МИ ПУСНАТ ОБАЧЕ, ТАКЪВ ОТВРАТИТЕЛЕН ЕЛЕКТРОНЕН ЧЕРВЕЙ, ОТ КОЙТО СЕ ОТЪРВАХ ЕДВА, КАТО ИЗХВЪРЛИХ КОМПЮТЪРА СИ НА БОКЛУКА. (ЕДНИ ЦИГАНИ - ВЕДНАГА ГО ПРИБРАХА!?!) ОСВЕН ТОВА, ДВАМА ЦИВИЛНИ ХАХОВЦИ, ЗАПОЧНАХА ЕЖЕЧАСНО ДА СЕ НАВЪРТАТ ОКОЛО ДОМА. ПРАВЕЙКИ ЛЮБИТЕЛСКИ СНИМКИ, СЪС ТЪМНИ КИТАЙСКИ ОЧИЛА. РАЗТРЕВОЖИХ СЕ - НАЙ-НАПРЕД, ЗА ЖЕНАТА. (ЗНАЧИТЕЛНО ПО-МЛАДА ЖЕНА ВОДЯ.) ПОДИР ДЕН-ДВА МИ ОЛЕКНА. ТОЧНО ПО ОБЕД, АПАРТАМЕНТЪТ МИ - БЕ РАЗБИТ.
ПОЛИЦИЯТА СЕ ДОВЛАЧИ, С ЧАСТЕН РЪЖДИВ "МОСКВИЧ", БЕЗ ДА ПРЕСТАНЕ ДА МЪРМОРИ ЧЕ НЯМАЛИ БЕНЗИН. С ЧЕТВЪРТ ДЕНОНОЩИЕ ЗАКЪСНЕНИЕ. ЗА ДА ПИЙНЕ КАФЕДАКИС, ДОКАТО ВЗИМА ОТПЕЧАТЪЦИ НА ЦЕЛОКУПНОТО МИ СЕМЕЙСТВО, И КОТКАТА С ЕДВА РОДЕНИТЕ КОТЕНЦА. (НА КУЧЕТО НЕ УСПЯХА - НАХАПА И ОЛИГАВИ ЦЯЛАТА АПАРАТУРА.) КАКТО И, НА ВСИЧКИ ОСТАНАЛИ В БЛОКА. ПИТАХ СЕ, С КАКВО ГРАЖДАНСКИ СЪМ ПРЕКАЛИЛ, В НАШАТА ТОЛКОЗИ ДЕМОКРАТИЧЕСКА ПРАВОВА ДЪРЖАВА. ДЪЛБОКО УБЕДЕН, ЧЕ СТРЕМЕЖЪТ КЪМ ВСЯЧЕСКА ПРОЗРАЧНОСТ - ТО СЕ ЗНАЕ ЕДНОСТРАННА - НЕ БИ МОГЪЛ ДА БЪДЕ ЛЕСНО ОВЛАДЯН.
- НЕЩО ДА ЛИПСВА? - БЕ СЪЩИЯТ ТИП, КОЙТО СЕ НАВЪРТАШЕ КРАЙ БЛОКА С ТОЧНИ ЕНЕРГИЙНИ ОЧИЛА.
- КОМПЛЕКТ ПАРТИТУРА ЗА ДУХОВАТА МУЗИКА, В КОЯТО СЕ ПЕНСИО-НИРАХ, КАТО ТЪПАНАР.
- МОЛЯ!?!
- КАТО БАРАБАНИСТ . . .
- МОЛЯ!?!
- КАТО ПЕРКУСИОНИСТ, ИСКАМ ДА КАЖА - ЧИНЕЛИ УДРЯХ НАПРОВАЛ, РАЗМАХА ЛИ ПАЛКА МАЕСТРО ЯЧО ЯЧЕВСКИ! ЕЙ ГИ ТАМ - НА СТЕНАТА.
- АХА - А - А . . . - ПРОТОЧИ ОПЕРАТИВНИЯТ РАБОТНИК СЯКАШ МЕ РАЗБРА, - А ЗАГЛАВИЕТО НА ТАЗИ ВАША ПАР - ТИ - ТУРА!?!
- "ЩУМИ МАРИЦА" . . .
- ВИЕ СЕ ШЕГУВАТЕ.
С ТОВА ВСИЧКО СВЪРШИ. ВРЕМЕННО.
ТАЗИ ГОДИНА ЗИМАТА ХВАНА РАНО-РАНО. ЕСЕНТА ОЩЕ НЕ БЕШЕ СИ ТРЪГНАЛА. И ЕДНА ЗАРАН ГЛЕДАМ, ВСИЧКО Е ПОД ИСКРЯЩИ ПРЕСПИ СНЯГ. ЯСНО, КАЗАХ СИ, МАЕСТРО ЯЧО ЯЧЕВСКИ, ЕКС-ДИРИГЕНТ НА ФЛОТСКИЯ ДУХОВ ОРКЕСТЪР НА БЕЛОГРАД, ПОЧЕТЕН ГРАЖДАНИН НА СЪЩИЯТ ТОЗИ ДРЕВЕН БЕЛОГРАД, И ИЗТЪКНАТ БУКИНИСТ НА АВТОБУСНАТА СПИРКА ЗА "ЗЛАТНИТЕ СКАЛИ", ВЕЧЕ ЕДВА ЛИ ИЗЛИЗА ДА ПРЕДЛАГА СВОИТЕ СКАПАНИ КНИЖОНКИ. ЩЕ ОТИДА ДА ГО ПОСЕТЯ. ЩОТО, ДА РЪКОВОДИШ СОБСТВЕН МИНИ-ХОР А-КАПЕЛА-ТАБАКЕРА, НЯМА КАК ДА НЕ Е ДОБРО ПОСТИЖЕНИЕ, ПРЕЗ ТЕЗИ ЗАВИНАГИ ОТВОРЕНИ ПАЗАРНИ ВРЕМЕНА. И; ПАТЪК-ПАТЪК И БУХ-БУХУ-БУХ; ПЛЮХ СИ В ПАЗВА, ПА СЕ ЗАПЪТИХ.
ТРЯБВА НАЙ-ОТГОВОРНО ДА ЗАЯВЯ, ЛЮБЕЗНИЙ МИ ЧИТАТЕЛЮ, ЧЕ СЕ СПРАВИХ СЪС СТУДА, СНЕГА И ВИЕЛИЦАТА СЪВСЕМ ВИРТУОЗНО. УБЕДИХ СЕ, ЧЕ ДЪЛБОКО В СЕБЕ СИ ОСТАВАМ ВЕЧЕН НЕПОПУЛЯРЕН ВИРТУОЗ НА ВСИЧКО ОНОВА, КОЕТО НЕ УСПЯ ДА ПОМАЧКА СРЕДНОТО МИ И ВИСШЕ ТЕХНИЧЕСКО ОБРАЗОВАНИЕ. И, ПРЕЗ ВСИЧКОТО ТОВА ВРЕМЕ, СИ ТАНАНИКАХ НА УМ, ОНАЗИ ПОПУЛЯРНА ПРИСПИВНА ПЕСЕН, ЧИЙТО АВТОР БЕ ПОКОЙНАТА МАЙКА НА МАЕСТРО ЯЧО ЯЧЕВСКИ. РАНО ПОБЕЛЯЛА ПРЕПОДАВАТЕЛКА ПО ЦИГУЛКА. ЩО ХОДЕШЕ ОТ ДОМ НА ДОМ, ДА НИ ПРЕПОДАВА. (ЯЧО СЛЕДВАШЕ КОНСЕРВАТОРИЯ, НИЕ ПРОХОЖДАХМЕ С ЦИГУЛКИТЕ.) КАТО ДНЕС Е ПРЕД ОЧИТЕ МИ ТАЗИ РАНО ЗАСТАРЯЛА АПОСТОЛИЧЕСКА ЖЕНА. КАТО ДНЕС.
ПОДСВИКВАХ СИ ПРЕЗ СУГРАЩИЦАТА, ПРОТАНАНИКВАХ СИ "НАНИ-НА - ЛА-ЛА-ЛА", А НЕ ПРЕСТАВАХ ДА СИ МИСЛЯ. КАК ДОТОЛКОВА СА СЕ РАЗВИЛИ СВЕТОВНИТЕ ТЕХНОЛОГИИ, ЧЕ ЧОВЕЧЕСТВОТО, КАТО НИЩО БИ СЕ ПРЕБОРИЛО. НЕ САМО СЪС ВСЯКА ЕДНА ЗЛОКОБНА ЕБОЛА, ПА ДОРИ С ОТКРОВЕНО КОСМИЧЕСКО НАШЕСТВИЕ. БЕЗ ДА УСПЕЕ НИКОГА, НИКОГА, НИКОГА - ДА СИ СЕ ПРЕБОРИ, С ОБИЧАЙНАТА ВСЕ ПОВЕЧЕ ИНТЕЛЕКТУАЛИЗИРАНА ВСЕНАРОДНОСТНА МИЗЕРИЯ. ПА, КАКВИТО ЩЕ ФОКУСИ ДА ПРАВИ - СВЕТОВНИЯТ КАПИТАЛ - В КОМУНО-ДЕМОКРАТИЧЕСКИ КИТАЙ. ЗАЩОТО, БРАТО, МИЗЕРИЯТА ЗАДЪЛЖИТЕЛНО СПЪСТВА ПРОГРЕСА. ДАЛИ Е НЕГОВ ОТПАДЕН ИЛИ АВАНГАРДЕН ПРОДУКТ - ДРУГ ВЪПРОС. СПЪСТВА ГО НЕОТЛЪЧНО И НЕОТРАЗИМО. И, ТОВА Е.
И ЕТО, ЧЕ НАЙ-НАКРАЯТ СТИГНАХ ДО ЗАВЕТНАТА ЦЕЛ - ГАРАЖА-РЕПЕТИЦИОННА ЗАЛА НА МАЕСТРО ЯЧО ЯЧЕВСКИ, ПОЧЕТЕН ГРАЖДАНИН НА БЕЛОГРАД, ЗА ПРИНОСИ ВЪВ ВОЕННОМОРСКАТА МУЗИКАЛНА ДУХОВА КУЛТУРА. ИДВАЛ БЯХ ПО ВРЕМЕ НА СТРОЕЖА, ЗА ДА ПОМАГАМ В ИЗВОЗВАНЕТО НА СМЕТТА. В ПО-КЪСНИ ВРЕМЕНА, ЗА ДА РЕПЕТИРАМЕ СЪВМЕСТНО. КЛИМАТИКЪТ ЖУЖЕШЕ. ЗАД ДВОЙНИТЕ ДЪРВЕНИ ВРАТИ СЕ ПРОЦЕЖДАШЕ СВЕТЛИНА. ЗВУЧЕШЕ АНГЕЛОГЛАСНО ПЕНИЕ. ЯВНО, ТЕЧЕШЕ РЕПЕТИЦИЯ. СЪС ВСИЧКИ НЕЙНИ ОСОБЕНОСТИ - ДА-КОДА - ОТНОВО, И ОТНОВО. ЗАПОЧНАХ ДА ПОМИСЛЮВАМ, ДА СИ СЕ ЗАВЪРНА. НО, ТОРБАТА С БУТИЛКА ПЕРЦОВКА, И КУТИЯТА С ДРУСАН КЕБАП ТЕЖЕШЕ. НЕ МОЖЕХ ТОКУ-ТАКА ДА ГИ ОКАЧА ВЪРХУ ДРЪЖКАТА НА ГАРАЖА, И ДА СИ ТРЪГНА. НАВЪРТАХА СЕ КАКВИ ЛИ НЕ ПСЕТА. РЕШИХ И ПОЧУКАХ. ВРАТАТА СЕ ОТВОРИ, И АЗ СЕ ВМЪКНАХ.
В МИНИАТЮРНАТА КОНЦЕРТНА ТАБАКЕР-ЗАЛИЧКА НЯМАШЕ НИКОГО. ОСВЕН НЕЗАБРАВИМИЯТ МАЛЪК БЯЛ САЛОНЕН РОЯЛ ВЪРХУ ПОДИУМ ОТ КИРЛИВИ ПАЛЕТИ, И ДУЗИИНА БРАКУВАНИ ТЕАТРАЛНИ СТОЛА. НО, ПЕСЕНТА НА ХОР СЕ НОСЕШЕ, И АЗ СЕ ЗАОЗЪРТАХ. ЯЧО ЯЧЕВСКИ САМДОВОЛНОО СЕ УХИЛИ. СВИ РАМЕНЕ. ПОБУТНА МЕ ДА СЕДНА. ГРАБНА ОТ НЯКЪДЕ ДИРИГЕНТСКА ПАЛКА. И, ЗАПОЧНА ДА ДИРИЖИРА НЯКОГАШЕН СВОЙ РЕПЕТИЦИОНЕН ЗАПИС. СЪС ВСИЧКИТЕ МУ ИЗБУХВАНИЯ НА НЕДОВОЛЕН ДИРИГЕНТ. СЪС ВСИЧКИТЕ МУ САРКАСТИЧЕСКИ ЗАБЕЛЕЖКИ, КЪМ ПИАНИСТ И ИЗПЪЛНИТЕЛИ. И, РАЗБИРА СЕ, В КРАЯТ НА КРАИЩАТА - ЩОМ ВСИЧКО СВЪРШИ, ТЪРЖЕСТВЕНО СЧУПИ ПАЛКА, ЗАХВЪРЛИ Я ВЪРХУ ЛИЦЕТО МИ, И СЕ ПОКЛОНИ. ИЗРЪКОПЛЯСКАХ. ОТКРИХ, ЧЕ БЕ ОБЛЕЧЕН В ПОИЗЛЪСКАН ОТ НОСЕНЕ КОНЦЕРТЕН ФРАК, БЯЛ КОЛОСАН СЮРТЮК И ПОИЗМАЧКАНА ПРЯСНО ИЗПРАНА ПАПИОНКА. А, ИЗ ОЧИТЕ МУ БЛИКНА ТАКОВА ОТЧАЯНИЕ, ЧЕ МИ ИДЕШЕ ДА СЕ РАЗПЛАЧА.
РАЗГЕЛЕ, ПОДКЛЮЧИ СЕ НОВ ЗАПИС. ЗАЗВУЧА "CARMINA BURANA". СИМФОНИЧНА ТВОРБА, ЗАРАДИ КОЯТО НЯКОЙ ХОРА ПО БРЕГА НА МОРЕТО ПРЕД БЕЛОГРАД ВЗЕХА, ЧЕ СЕ РАЗДЕЛИХА СЪС СЕБЕ СИ. НО, ТОВА Е СЪВСЕМ ДРУГА ИСТОРИЯ. ДАНО УСПЕЯ ДА Я ОТРАЗЯ ОВРЕМЕ.
МАЕСТРО ЯЧО ЯЧЕВСКИ ОТНОВО ГРАБНА ПАЛКАТА. ОБЪРНА ГРЪБ НА МОЯ МИЛОСТ - ПУБЛИКАТА. И, ЗАПОЧНА ДА СЕ РАЗПРАВЯ С ФИКТИВНИТЕ СИ ХОРИСТИ, ХОРИСТКИ И ОРКЕСТРАНТИ. ТАКА ДОБРОСЪРДЕЧНО, С ТАКОВА РАЗБИРАНЕ;. С ТАКИВА ПРЕКЪСВАНИЯ И ВРЪЩАНИЯ; ЧЕ НЕ МОЖЕШЕ ДА НЕ СЕ УЖАСЯ.
ПОБЪРЗАХ ДА СЕ ИЗМЪКНА, А МАЕСТРОТО ДОРИ НЕ ТРЕПНА.
НЕ УСЕТИХ, КАК СЪМ СЕ ПРИБРАЛ ДОМА. ВИЕЛИЦАТА, ГДЕ НЕ УСПЯ ДА МЕ СПРЕ НА ПЪТ ЗА СТРАННИЯ КОНЦЕРТ, СЕГА МЕ ПОДПОМОГНА. И, ПРЕЗ ВСИЧКОТО ВРЕМЕ НА МОЯТ НЕИСТОВ БЯГ ПРЕЗ БЕЛОГРАД; ОТ ИСТИНАТА НА ИСТИНИТЕ КОЙ БИ УСПЯЛ ДА ИЗБЯГА; ЗАЕДНО С МЕНЕ ВЪРВЕШЕ И СЕ ЛЕЕШЕ ОНАЗИ МЕЛОДИЯ, КОЯТО ОЩЕ НА СЛЕДВАЩИЯТ ДЕН, ЩЯХ ДА ПОДАМ НА МОИТЕ СТУДЕНТИ. ВРЕМЕ Е - ДА Я РАЗРАБОТЯТ - ОТ КРАЙ ДО КРАЙ. НИМА НЕ ПОДОЗИРАТЕ, КАК СЕ НАРИЧА ТАЗИ МЕЛОДИЯ!?! ОТГАТНЕТЕ САМИ.
The End - 25.10.2014./01:27 lt. / Illustration (C) 2012- Dorrado.

FLOWER WITH ROOTS IN THE HEARTH OF THE EARTH

© 2005 – Adam Bogomilov Avramov-Hemy, Translation
(C) 1988-2005 - Bogomil Kostoff Avramov Russeff-Hemy, Author,
E-mail: godlieb@gmail.com
FLOWER WITH ROOTS IN THE HEARTH OF THE EARTH
by
Bogomil Kostov AVRAMOV ROUSSEFF-HEMY
Every evening, returning from my workplace, I had stayed at the cable car station, with a head that is about to explode by the mental strain. Something in my brain was wailing, singing and droning, but through the long workday I didn’t have the time to go to the doctor. “What for”, I said to myself, “if it’s bad, it’s going to be really bad. If it’s for good, it will pass away”. But, my head was singing its own song and this song could not be killed even by the deafening sound of the oversized city, where I had unwillingly landed.
Often, the cable car was late. Amidst the night cold of the semi-lighted station, I was tapping with feet and, because there was nothing else to do, looking at the buildings around me. Contemporary, dark and modern, they were futilely trying to smile at somebody with their reflective windows and colors.
One evening I found out that in the corner, next to the station was standing, happily spared, a little two-story house with peeling walls and with a small courtyard full of box-shrubs.
Every evening now I looked at the spared house.
My wish to cross the small yard, to walk up the seven stone stairs and knock on the door, had grown bigger and bigger. Because every evening, up there, on the second floor, a window was shining with reflections from television channels.
In the end of a sad winter day, the car was delayed.
Unexpected snow had fallen. Kids were throwing snowballs at each other, and I was sitting on the station thoughtfully as the strain of the workday was echoing in my head. Where alien conceptions were trying to overcome my own. When the cold froze my soul, and airplanes started a combat in my head, I turned my back to the coming cable car. I crossed the frozen, snow-covered box-shrub garden. And climbed the iced stairs of the house. Up there, on the second floor, the window still was mysteriously flickering.
I pushed the button of the doorbell. Far, like amidst a deep cave, a bell rang. Nobody appeared. I rang for a second, and for a third time. Nobody answered. I carefully pushed the door and it suddenly opened like an unsatiable mouth and absorbed me.
I found in the corridor, under a light bulb sleeping in a lampshade of glass flowers, a drift of fresh snow. My footsteps echoed in this uninhabited stomach. A spiral staircase took me upstairs. I love spiral staircases. I’m spiral staircase-mad. I have decided that, when I solve the problem of all mine and foreign conceptions, I will start building villas. With two bare hands and a place given as a gift from the state, with bricks and tiles from old construction sites, with broken window-frames from houses unneeded by anyone, I believe that I will succeed. I can easily construct. And even easier demolish.
The stairs appeared endless to me. The sound of the television became louder though, and that gave me hope. This house can’t be this dark if a TV is singing in it.
The staircase took me to an enormous living room, amidst which I found a snow-white bed. On it lay a woman so familiar, I greeted her. She nodded. Where had I met her? In this illusory world nobody can be sure. Do they know somebody - or do they not.
The woman was neither young nor old. About my age. Neither sick nor healthy. She wasn’t ugly. She wasn’t beautiful, either. She wasn’t shocked by my abrupt entering. Not even surprised. She appeared to me delighted. But, I can’t be sure. Not until now I presume that she had more than one visitor. Actually, it doesn’t matter.
The woman nodded again. I came closer, even more timid and nervous, and I sat in the corner of the bed, wondering what is happening, being sorry for the cable car I missed, cursing my love for old houses without reflective windows, where light from high windows is flickering over old box-shrubs.
The woman raised her hand and stroked me.
I have never felt such a weight on myself. Except maybe once, when, near the sea, I had put on a deep sea diver’s ballast belt. From this stroking all headaches suddenly flew away. The buzzing and droning stopped. My thoughts about the contradictory conceptions evaporated. But, fear haunted my heart. “Damn it”, I said to myself, “after all we’re living in the 21th century”. I felt that, under the sheets, the body of the woman was breathing. That calmed me down. I looked at the TV screen that had filled a distant corner. What do you think I found? Under the sounds of cold jazz, my whole past life was playing in slow motion. All my insignificant future. I shivered, scared, and the woman calmed me down with her lead palms, quietly laughing. Yes, the woman was cheerfully laughing, tapping me with a cold lead palm.
“Oh my god, my god”, I said to myself, gasping. I’ve been so naïve, I’m so naïve even today. As poor as I’ve been, I’m even poorer now. How have I walked past with the good and the merited, to strengthen the positions of all kinds of creative conceptions which just waste tons of paper. And the life, this wasted life of mine, was flowing like a river there, on the flat screen of the color television set, but it didn’t shine with the colors of a rainbow, but with the monotony of the uniformity. Sometimes evanescent sparks flashed, but it was so sudden, unexpected and fragile, the woman just shrugged with sympathy. All the time was heard the sound of wonderful cold contemporary jazz. The woman and me tapped out feet with the rhythm.
Then something cracked. The music stopped. A thoughtful man appeared on the screen, tapping his feet in the emptiness of the winter night. A man with snow-white long hair. I ran to the mirror to convince myself about the truth of what I saw. The woman’s hand attracted me again, only to feel it even heavier, but not that cold. I stared at the TV screen as an announcer with a serious face appeared on it.
The announcer started talking about the fate of the world, concerned about the fate of the people, but in his story I didn’t see neither my own fate nor the fate of the woman nailed to the bed, forced to watch TV all the time, day and night.
“Turn on the lights!” the woman suddenly asked me, “Turn on the lights…”
Her voice sounded crystal-clear, and overcame the flow of actual information. The voice was surprisingly melodic, and powerful. I immediately obeyed. I started walking at the door, ready to run from the fear. I flipped the switch. Behind me something rustled and I turned around. I froze with surprise, wonder and envy.
From the heart of the woman, slowly and gracefully grew a mighty flower. Unknown and unseen. Incredible and absurd. Slowly opening its leaves, and slowly uncovering a scarlet blossom. And quickly growing roots to the floor.
The roots shattered the floor and went down, down, down, to the heart of Earth maybe, to reach it and embrace it.
The flower grew large leaves. Opened its blossom. Released its mindlessly wondrous aroma. Mightily set off to the ceiling. Smashed it, spreading pieces of plaster. Then disappeared in the sky. The room suddenly became cold, and the TV went black.
The woman kept smiling guiltily, struck by sudden pain. I kissed her on the head. It was cold, and blood erupted from her mouth.
“Go away!” the woman whispered, her mouth spraying blood, “Go away!… Go away!… Go to your conceptions…”
I stood benumbed, wondering how to get out of here, when the TV turned back on. On the screen, under the sounds of cold academic jazz, ran other people’s fates, but who cares about other people’s fate?
I ran down the stairs, they were spiraling endlessly, to the heart of Earth, where we have all came from. I quickly passed through the corridor, frightened that one of the flower’s roots would pierce the ceiling to stab me. The door was widely open. I shut it with all my strength. I didn’t turn back. My face still felt the strange weight of the unknown lady’s hand. A weight that even today I feel whenever I hear words about conceptions and anti-conceptions.
On the bus stop I sighed with relief. People were lined up by two. Nobody turned back, why would they disrupt the nice order? Only I was restlessly fidgeting, only when they scolded me I calmed down. I put my hand into my pocket and found out that I haven’t got a ticket. I asked the woman standing next to me for one. I put some money into her hand. I felt the lead weight of that woman’s hand again. My eyes met hers. It was the woman from the old house. Mysteriously smiling. Understanding everything and everyone. With a heavy string-bag in one hand, and a portable TV in the other.
I accepted the ticket. I paid, and the touch of her hand suddenly felt tender, warm and inviting, like her in all her beauty. When the cable car came, I helped her get on. I glanced at the screen of the portable TV in her hands. Even covered with winter frost, it silently and invisibly worked. I looked at the old house I just had left. The window was full of darkness.
I often pass by that house. Spring and autumn, strange flowers grow and dry on its roof. The apartment blocks around it are surrounding it, even more and more ominously. Some day, it will also be destroyed. Everything could be built on the site. But, will this fateful flower grow?
I pass by the old house sitting in the cable car, holding the seat in front of me, as like an unexpected blow of wind could take me back there. To walk up those endless spiral stairs again, to the heart of Earth and back. And always, oh, always pain strikes into my heart and my head starts ringing, buzzing and droning. Then, I say to myself with a sadness few could understand, that this is probably a root of that scarlet flower that connected earth, home and sky with roots, stem and blossom.
THE END29.05.2005 г.

ПЕСЕН ЗА ПАСТЕЛИ ПОД СТЪКЛО- РАЗКАЗ

(C) 2000 - Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY

ПЕСЕН ЗА ПАСТЕЛИ ПОД СТЪКЛО

- разказ - 

Богомил костов АВРАМОВ РУСЕВ – ХЕМИ

КОГАТО ПОСТЪПИХ В ПЪРВИ КЛАС, а по тогавашному „Първо Отделение“, основни инструменти за обучение все още бяха твърд калем, парче сюнгер, и черна писалищна плоча. Към средата на учебната година, те бяха премахнати. Знаменит съветски педагог бе посетил изнемогващата от следвоенни санкции страна. За да се разпореди. Цивилизацията не си поплюваше. С молив върху хартия пиша, и до днес. Мастилницата със задължителното лилаво мастило, ръчните дървени писалки със стоманено перо „Rustika”, отдавна са изхвърлени в канала. Заедно с прекалено подсладената национална история. Където славяни и прабългари така се любят, тачат и омешват, че в крайна сметка – виж какво се сполучва. Но, Споменът за Първата Покупка, така архаичва във век на джебни компютри и мас-комуникации, се е съхранил надълбоко в моето единствено аз. Заедно с очарователният мирис на улични липи, на диво бъзе в Морската Градина на Белоград, с аромат на целебен горски мед, на крайбрежни водорасли, на какво ли не.

ПАРЧЕ ГЪБА-СЮНГЕР отдавна се търкаляше у дома. Имах си Читанка от години. Липстваха ми черна плоча и калем. Изпрах и изсуших парченцето невинна природна плът. Важно я натиках в джеб. Стиснах в юмрук две обезценени книжни стотачки. Пресякох прашните улици на заспалият следобеден Белоград. Пред дървени врачки дремеха приказливи старици. Пред ханищата се гонеха бездомни псета. Слънцето сечеше сенки. От кленовете се сипеха и летяха семена. Крачех натам където подозирах, че би могло да се намира Началото. Пристъпих трите каменни стъпала пред прага на книжарница „Венера“. Примитивна къщурка покрита, с почупени турски керемиди. Тази допотопна къщица и понастоящем стои там, насрещу входа на Училище „Априлов“. По чудо някакво спасена. Опазено от досег с талантливи проектанти, порутеното кирпичено здание на книжарница „Венера“, не престава да се опъва на Времето на Времената.

ЛЪЧЕЗАРНО СТАРЧЕ С ПЕНСНЕ, дремеше върху трикрако столче, зад единствен тезгях-витрина. Огромна автоматична писалка „КАВЕКО“, се мъдреше под похлупак от стъкло. Рафтовете бяха отчайващо празни. Тук-там някоя пъстра книжка с надпис „ПОСЛЕДНО“ - или злокобното „НЕ СЕ ПРОДАВА“ напомняше, че не всичко е погубено. Щом ме забеляза, Старчето скокна. Надигна се. Надникна зад тезгяха. Опипа ме с поглед, па се разсмя.
- Всичко се продава, - отбеляза благо, забърсвайки златно пенсне с огромна алена кърпа с вензел, - освен онова - което не се продава!
И се заля в трескав старешки смях. Веднага вдянах, колко лесно, полезно и хубаво е да си престарял книжар.

ЗАВЕСА СЕ ВДИГНА И СПУСНА. Бабичка в черно блесна с очи. Едър черен котарак скочи-прескочи – хукна навън. Врана литна - размаха криле,пропърха под високият дървен таван.
- Не се продава! - кресна враната. – Не се продава! . . .
Не подозирах, че съществуват магазини, където не всичко е за продан. Бях решил, с моите хартиени стотачки, да откупя едва ли не целият странен, загадъчен, и непонятен свят на единствената книжарница в Белоград. Па, да си го отнеса у дòма. В голямата старинна къща, с тераса изпълнена с мушкато и божур, на белият баир над Морето. Съкровище, което бих притежавал – и до днес.
- Наистина ли? - подпитах недоверчиво.
- Съвсем! - засмя се Старчето. Сне пенсне, и започна да го почиства.
Пенснето бе без стъкла. Не подозирах, че навикът е втора природа. Не предполагах, че съдбата на старците по тези географски ширини е изключително жестока.
- На – Ис – Ти – На! . . . Наистина! - звънко отграчи Враната, потраквайки с огромен клюн.
Враната бе отместила картоненият капак на кутия тебешир. Не допусках, че враните умеят да говорят, докато хапват цветен тебешир.
- Тя е специална, - проточи Старчето. - Средиземноморска ни е – Тя! Къш! Къш! Къш! . . .
Погледът ми попадна върху къс пожълтял картон, със странни цветни жени изрисувани върху него. Поставен в скъпа рамка. Под стъкло. А под стъклото – върху самата рисунка, три пастелни молива – червен, зелен и бял. От време-навреме Враната правеше опити да кацне върху тежката рамка. За да почука по моливите през стъклото.
Старецът сви рамене, ситно и виновно се размя.
- Пастел от знаменит художник – Хм! - когато все още не е бил знаменит.
- И тя ли - не се продава?
Старецът погледна жалките стотачки в моята ръка, изхихика, па добави име, което сега, подир толкова много изминали лета, се страхувам да изрека гласно. Не, за да не сбъркам. За да не оскверня. Враната скочи-прескочи, па отграчи.
- Не се продава! . . . Не се продава! . . . Не се продава!
- Подарена лично на Баща ми, - довери Старчето, достойно почиствайки несъществуващи оптични стъкла, - а аз едва помня своят Баща . . .
Удивих се, че един старец би могъл да притежава баща. Изведнъж го почувствах много близък, много мил, и съвсем добър.
- Някога, - зашепна Старецът доверително, - преди стотина и кусур години, художникът посетил Белоград, на борда на кораб с парна машина и платна. Слязъл на брега за кратко. Останал без пукнат франк. Било време, когато франковете вървяли наравно с алтъните на Падишаха. Отседнал на Търпан-Хан. Където моят покоен Баща бил момче-кафеджийче. Художникът си платил ищаха, точно с тази картина.
- После?
- После както сетне. Баша ми останал без работа, та станал комита. Не е ли забавно?
Бе престанал да гледа хитро. Зад несъществуващите стъкла на пенснето, очите на Старчето влажнееха.
- По време на война, момче, - рече щом се окопити, - най-напред загиват бащите . . .
- А художниците? - полюбопитствах
Хвърли трескав поглед върху ми. Бе разбрал, че от мене няма да излезе нищо. Изтърва пенснето на пода. Дълго го търси.

ЗАВЕСА СЕ ВДИГНА И СПУСНА. Бабичка в черно показа глава. Отвори беззъба уста, премлясна.
- Хи . . . Хи . . . Хи – и – и . . .
Враната прехвръкна от шкаф върху шкаф.
- Не се продава! . . . Не се продава! . . . Не се продава! . . .
- О, - отвърна Старчето, - художниците погиват – далеч преди бащите.
Грабна плоча и калем. Постави ги в ръцете ми. Намигна с око. Грабна двете стотачки. Намигна с другото. Хвърли банкнотите в чекмеджето на лъскава металическа касова машина, а машината механически запя, а враната побърза да заграчи. Старчето измъкна шепа шарени бонбони.
- Един – за Теб!
- Друг – за Мен! За Бабата – после . . .

ЗАВЕСА СЕ ВДИГНА И СПУСНА. Прегърбената бабичка размаха костеливи ръце. Чекмеджено тракна. Касата пропя. Стотачките изчезнаха под дълга старешка пола.

ЗАВЕСА СЕ ВДИГНА И СПУСНА. Старицата изчезна. Заедно с нея изчезнаха; и черната врана, и още по-черният смотан котарак. Потърсих ги върху полиците за книги, но там нямаше никой. Старецът бе застанал до вратата, с нов бонбон в ръка.
- Един – за Теб, друг – за Мен, за Бабата – после .
Премлясна с уста. Впери зорки очи.
- И, запомнете уважаеми Момко, - изрече на изпроводяк Старчето с Пенсне – Не Всич – Ко на Тоз' Лъ – жо – вен Свят Си Се Про-Да-Ва!
Грабнах бонбона. Стиснах го в ръка. Па хукнах.

ОТ ОНОВА ВРЕМЕ, Книжарница „Венера“ многократно смени стопанин и предназначение. Полюшвана от Трамонтана, поръждавялата нечетлива стара табела, и днес все още е там. За да напомня. Картината я няма върху стената. Завесата е заменена с плъзгаща врата. Осветлението е перфектно. Бръмчи климатик. Старата Врана е препарирана, и виси под вентилатора. Котаракът овреме е забегнал. Зад тезгяха стои безумно хубаво младо момиче с безразлично, накарминено лице. Бих се опитал да му разкажа тази история, тази съкровенна тайна на вече стареещ; пълен със спомени – останал без илюзии; кореняк на Белоград. Но, дали това опитно девойче би се постарало да ме изслуша – преди да ме изхвърли? В тази носталгична история, изобщо не става дума за пари, а още по-малко за легло.

ХУКНАХ С ПЛОЧА, КАЛЕМ И БОНБОН В РЪКА, КЪМ ДОМА. Препъвах се и падах, по прашната тогава калдаръмена улица „Оборище“. Кое-как успявайки да опазя скъпоценната каменна плоча читава и здрава. Тази плоча, и днес, се кипри на стената на славата на моите старешки спомени - у дома. Но, едва ли би могла да топли някой друг – освен самият мен.
С ГОДИНИТЕ, бях забравил странните слова и засменият старец, трескаво забърсващ пенсне без стъкла. Но картината, с онези две тежки тропически жени, все по-често изплува всред сънищата. Заедно насмешливият старешки крясък на препарината врана:
- Не Се Про – Да – Ва!
- Не Се Про – Да – Ва!
- Не Се Про – Да – Ва! . . .
КОЛКОТО НЕВЕРОЯТНО ДА ЗВУЧИ, онзи мирис на Море, на Див Пелин, на Горски Мед, на Пустинен Бряг, отново и отново нахлува в окаденият от лош тютюн гараж, където доживявам свойте дни. За да ме разбуди. Оставам буден до зарана. Вперил поглед назад във Времето на Времената. Съсредоточен върху видение, което така и не успях да докосна. Мислейки си, че съдбата на творците в Мати Болгария Всевечна е все тая. Да започват върху черна учебна плоча – да завършват в курник или гараж.

НЕОТДАВНА МИ ПОПАДНА луксозен албум с репродукции. С едни мили и мъдри слова, за приносът на късните импресионисти в съкровищницата на света. Някакъв варварин бе откъснал страница, друг бе подлял утринното си кафе върху, та успях с книгата на безценица. В нея открих картината от моето детство. Пастелът от неизвестен художник. Там, от стената на книжарница „Венера“, насрещу училище „Василий Евсатиевич Априлов“, в роден Белоград. Не съм напълно убеден, че оригиналите на видяното преди повече от четиридесет години, и откритото в албума точ-в-точ съвпадат. Може пък, да е старческа илюзия, си думам, та се попоглеждам в огледалото без хленч. Ала, в предговора съвсем точно бе отбелязано, как Великият Нещастник е преминал, в средата на деветнадесети век, през моят малък китен роден приморски Белоград. По време, когато бащата на старчето с пенсне, е бил все още безгрижен тарикат-глупак. Готов, с подсвикване, да тръгне на Война. В името на химерна Свобода.

ТОВА НАПРАВИ ДА СЕ РАЗМЕЧТАЯ. Някой някъде, някакси, да открие онзи къс каширан бял картон със странни жени от пастел, прототип на застраховано за милиони маслено платно. Бих отишъл незабавно при този откривател. Бих паднал на колене. За да измоля онези три цветни пастелни молива. Някога така доверчиво подложени, под стъклото на безумно скъпа картина. На един престарял гаражист; освен корица хляб, кафе-алатурка, картон и молив – що друго му трябва? Ах, да! Забравих! Необходими са още; бабичка в черно, гарван ругаещ на белоградско арго, и огромен мълчалив черен котарак. Нима е много!?!
THE END - Revized 24.10.2014./17:07.

LikeLike ·  · Share