Friday, November 28, 2014

ТРАМОНТАН - 28.11.2014.


C) 2010 - B. K. AVRAMOV-HEMY
ТРАМОНТАН 
РАЗКАЗ 
ОТ 
БОГОМИЛ КОСТОВ АВРАМОВ-ХЕМИ



 To Simeon The Second
ЧОВЕКЪТ бе приключил със шестдесетте, и сърцето му си позволяваше да фучи подобно Трàмонтан. Вятър, идещ от Беломорието. Втурващ се през баири и поляни. Дирещ хòра, фарове и морета. Дано им довери. Щом Трàмонтана фукваше в комина, човекът се притаяваше в някой сумрачен ъгъл, из уханния старинен селски дом. Присядаше на колене. Па се вслушваше в себе си. Животът е краен, казваше си, Смъртта е безкрайна. Въобразяваше си, как всичко би могло да мине – замине. Но, фученето в уши не мислеше да спре. И спохождаше го - кàта нощ. Тогава, Човекът се молеше Богу. Ежедневните молитви забавят всяка старост. Тъй пишеше в един шантаво пъстър дебел вестник. От който капеше евтинджийска политика, безсрамна порнография и попреписани съвети за – Хм!?! - екологически щастлив живот. Човекът знаеше: „ут Старустъ нимой ся избèга“. Бе захвърлил вестника: „Перестройка – на нас ли!?!“ Все пак опита. И – услади му се. Да припада в молитва. Прекалеше ли - задрямваше. Недостижими и пренебрегнати жени идеха и се втурваха, да го преследват и довършат. Човекът за лишен път намразваше тези някогашни, сегашни, всякакви жени. Припкащи лудо-лудешки през сънищата, на неговото разхлопано сърце. Всяка трамонтанна вечер.



ТРÀМОНТАНА ХАРЕСВАШЕ ДА ВИТАЕ И РУШИ. Да люлее зеленясала църковна камбана. Провесена в насрещния църковен двор. Върху излъскан от времето дрянов прът. Ако Църква би могло да се нарече схлюпеният от вèки Рабски Божи Храм. Човекът знаеше. Щом сърцето му начене да отглася ечàщата от самосебеси камбана, часът е къде пет. Отново припадаше в молитва. Трàмонтана не идеше ли, за да напомни за Времето на Времената? А Камбаната ехтеше, и нейният вибриращ полуглас връхлиташе връз пълният обем на това забравено от Бог, Цар и Власт, изпепелявано от вседържавно късогледство, балканско селце. Езикът на камбаната бе изчезнал. Камбаната кънтеше – така да се каже, на своя си отговорност. Баба Клиса бе притропала врати и прозорци. Да се пооплаче, да си поплаче, и да поразпитва. Да е видял някое цигàне да се върти наокол'? Не, Човекът не бе видял цигàне. И, Баба Клиса, все си тръгваше. За да се завърне.



ЧОВЕКЪТ БЕ ОТКРИЛ ЕЗИКЪТ ОТКЪСНАТ, РУШНАТ Ò ЗÈМИ. Бе го прибрал, да се не погуби. Беше възпротивил на Баба Клиса, щото езикът на камбаната да бъде подменен с ръждив коларски болт. И без това вече нямаше, кой да чуе камбанният напомнящ зов. Освен можеби Трàмонтана. Мощен средиземноморски вятър, разнасящ от юг на север и обратно, едва доловимите сякаш человечески охкания, на селска камбана с отнет език. Трàмонтана воистина идеше от Господа-Бога. За да грабне, чак Мисълите на Човека. Заедно със жуженето на занемарената камбана. Трепетливо огласяща надвисналата гробовна тишина над порутеното, до вдън ограбено, църкве. Насреди селце изоставено от своите последни жители. Хукнали на гурбет зад граница. Дано прокопсат, че и държавата – покрай тях. Камбаната проскърцваше, стенеше, ридаеше, слòвом плачеше. Стон и песен за избрани, каквито Трàмонтана търси, успява и открива. Петдесетина завинаги зарязани къщя гниеха, гинеха, и разпадаха се. Из опустели обширни дворища, щураха мъртви и живи призраци. Готови да фукнат с Трàмонтана. Дано загърбят Място, Род, Ред и Природа. С тънка държавническа сметка – никога да не се завърнат. Защото – Ò Неразумний! - кому си нужен именно ти!?!



 В КЛИСЕ-БАИР обитаемите къщя се брояха на пръсти. Пищна старовремска броеница, около порутен войнски паметник. Над завинаги пресъхнала чешма с откраднат бронзов чучур, с разбити каменни корита. Тук; на някога целебно прашният, после отровно асфалтиран, днес напълно опустял, изровен от войнски маневри кух селски площад; само преди дузина години се диплеха софри, виеха се хорà, притропваха се дивни ръченици. Лумкаше тъпан. Надуваше бляскави бурузани униформена музика – от морето чак. Днес рядко някой пресичаше площада. Освен Баба Клиса, Човекът от Старата Къща, и някое прогонено извън Големият Град бездомно псе. Трàмонтана харесваше да витае над тази скръбна пустота. Около единствена Камбана без език. Изтръгвайки неотразим гробовен стон. Да препуска през дворове без вратници, низ плевници без фураж. Надвигайки върхове и висоти. Обмивайки със аромати малкият нищожен, погиващ свят, на забутаното всред върволица варовикови планини някога прочуто чистичко селце. Пипвайки пряк път към Морето.



 ЧОВЕКЪТ БЕ, ЗАРЯЗАЛ ЗАНАЯТ ХУДОЖНИК. Успял да пребори единствено себе си, върху безброй ухаещи на терпентин платна. Щуращ се ден и нощ. Из някогашният - до дъно прахолясал – разпадащ се, обширен прадядов дом. Натъпкал стаите с невидяни от никого платна. С книги, които рядко бе чел. С никога носени дрехи, раздавани на нахлуващи за набези грабливи рòми. Самодоволни неграмотници, от сърце харесващи неговите искрящи от цветове зографии. Платната бяха толкова много, а той така обезумял, че по празници с тях разпалваше онзи огън на площада. Върху който цигани претупваха с голи пети ръченица на кючек. Правейки се досущ християни. Истински нестинари – А де!?! - не бяха останали. Трàмонтана не преставаше да навайква, - кому е нужно истинско, щом би могъл да минеш със менте?



В НАСРЕЩНА ГРОХНАЛА КЪЩА, заедно с рояк уморено каканижещи кокошки, пърхаше престарялата Баба Клиса. Провесила през врат свезка ръждиви църковни ключове, заедно със кръст и металическа икона. Правеща се, че от Библия разбира, че Бъдеще предсказва. Проклинаща Времето на Времената. Обезлюдило не едно селò. Превърнало Вярата, в посмешище и алъш-вериш. По църковни празници, а по тези места други май вече няма, Баба Клиса, отключваше високите църковни порти. За да нагледа, всред огромният църковен двор, останалата без език чатал-камбана. На затъналата до кубе в земята църквица. Ровена-преровена от обезумяли иманяри. Всеки ден къде обед, Баба Клиса прекос'ваше обширният тревясал двор. Отпъждайки със злост глутници подивяли бездомни псета. Няколко килнати ò зèми каменни кръстове напомняха, че тук някога е имало - съвсем друго. Баба Клиса оставаше вратата на храма отворена. Трàмонтана временно кротваше.От висотата на своят модерно остъклен чардак човекът откриваше, как дълбоко в утробата на храма, лумва зърно светлина. Как Старицата се тръшка по òчи върху пода. Как искрено се моли. Със сляпа надежда, Господ-Бог да я осени, че дано Социалното увеличи нейната Просяшка Държавна Пенсия. Човекът бе убеден, как на Господ-Бог отдавна е писнало, да оправя закъсали държавни бюджети. И, си се кръстеше, докато ругае: „Ну что делать – Ма-Ма-Та! Что надо сделать!?!“ Баба Клиса не се надяваше на отговор. В кърмъзъ-пластмасова кофа с миналогодишна Светена Вода, икономно загасяше многократно ползвана вощеница. Прибираше вощеницата в пазва. Па си я отнасяше дòма. Преди двадесетина годин' земно време, когато храмът все още не бе разграбен, а ведрото бе стогодишен ръчно ковàн калайдисан бакър, осветен от Дядо Владика, строгият районен пожарникар бе довтасал със случаен камион. Щото да му се подпише противожарна декларация в два екземпляра, за персонална бабешка отговорност. Незабавно окачена с безопасна игла на ковьорчето над готварската печка. Че да я оплюят хубаво мухите. В църквицата, Баба Клиса забърсваше от прахоляк последни, неоткраднати резбосани столове. Стократно се прекръстваше пред владишкия трон – броеше си – десет по десет. Качваше се по вита стълба. Внимаваше да не се пързулне. Навиваше - отвиваше бушони. Съхраняваше бушоните, в страхотна хартиена екологска пазарска кесия с конопени дръжки, с цветно отпечатана „ГОЛЪТЪ МИРЛИНЪТЪ МУНРОУ“ върху й. (Въх!?!) Потулваше кесията под дискуса в притвора. Прекръстваше се за Бог да Прòсти, за здраве и успех. По-скоро пред несвестието на отдавна отлитналата младост, колкото пред очакваното от недостижимият Господ-Бог. Настъпваше непрогледен мрак. Вратата на храма проскърцваше. Слънцето блясваше в очù.Спускаше ръка в джебът на оръфана фуста втора употреба. Нахлузваше плажни очила от един лев. Щедро подарени от Чужденецът Джон. Минавайки покрай Старото Клепало, дрънваше с ръждивият коларски болт – раз-два-три – Мам-ма-та!?! Отново се прекръстваше. Бързешком преминаваше през някога величествените дворни порти. Заключваше ги с катинар. Без да престане да се диви и учудва. Защо аджеба, камбаната сама си хортува? Бе учила до осми прогимназиален клас. За да се ожени. Бе чувала що е физика. За да работи. Казваше си: „Физика Бабам, Физика, но преди това Господ-Бог!“ Някога денонощна стрелочница на недалечна товарна гара, днес предвидливо закрита. Щото да не руши сладките сънища на все по-плътно заселващи се чуждоземци. 
Бе запитала: „Що така – Ба!?!“ 

Бяха й отвърнали: „Криза!“

 Именно тогава, Баба Клиса бе разбрала, доколко е
държавнически кеф, да се свиват безпомощно рамене. 

 Бе запитала от прага на стрелочната: „Кога не е без криза?“ 
Бяха й отвърнали: „Гле'й си работата - значи – и - и, не се набърквай в глобализмата – значи – и - и!“.
Последвано от онова кризисно свиване на рамене, което тя съвсем хареса. Ето защо сега, завръщайки се след всяко черкуване у домà, Баба Клиса заставаше пред огледалото. И, свиваше най-глобалистически рамене. Па лягаше да си отспи. Щом Господ-Бог не иска да я чуе, та пенсията й да стане осезаема.



 ВСИЧКО ТОВА ЧОВЕКЪТ НАБЛЮДАВАШЕ; от високият остъклен чардак;докато се опитваше да вае. Всяко излизане на Баба Клиса до Църква и обратно, го развеселяваше. Оглеждайки; Селото, Къщята, Пустите Улици, Рухналият Паметник, Зеленясалата Пресъхнала Чешма с натрошени корита, Голите Мермерни Хълмове населени с врани; с мощен китайски далекоглед за четири лева и деветдесет и девет стотинки; Човекът също се учеше да свива рамене. Казваше си: „Без значение, без никакво значение.“ Без да допуска, че малко по малко, и той се превръща в глобалист. А Трàмонтана, вместо да забие към Морето Темарин, не преставаше да витае наоколо, готов да го грабне и отнесе със себе си.



ВЪВ ИЗЦЯЛО РЕКОНСТРУИРАНОТО, по напредничава европейска програма, Възрожденско Училище-Читалище-Светиня, продадено на чужденец от далновиден кмет; дежурящ пред бакелитен телефон с манивела през девет села в десето – кое по-точно никога не се разбра; край басейн с димяща минерална вода, в компания на две безумно усмихнати мулатки и телохранител с огромен автомат; пъшкаше с лула в уста Чужденецът Джон. Сутрин, обед и вечер, над басейна екваше мелодичен гонг. Баба Клиса свиваше глобалистически рамене, па скокваше пред домà. И кълнеше котки, кучета, пилци и мисирци. Гонгът й напомняше старият гаров механичен звънец, отмъкнат от цигàня и продаден за пиво. Човекът бе плавал с кораби. Знаеше що значи подобен гонг. Подсещане за закуска, обяд и вечеря. Обед и вечеря - ли? Понякога, и това му се случваше.
- Но, какво значение, - казваше си – какво значение ...
И нагъваше преоценен градски хляб от миналия месец.



 ВСЕКИ ПЕТЪК, пред домът на чужденеца, спираха мощни всъдеходни машини. Чужденецът Джон скачаше в някоя от тях. Колите отпрашваха. В планините ехтяха изстрели. Чужденецът бе добър стрелец. Колите го връщаха край басейна. Чужденецът Джон лично предаваше на Баба Клиса някой отстрелян второкласен звяр. Наричайки я нежно „Май Хъний Маман – Ба!“. Че жената да се чуди – да се мае, що да отговори. Бе имала по руски отличен; и как се изключва стрелочната стрелка ако влакът излезе из релси - също отличен. Руски бе ползвала само веднъж – за да се задоми. Никога не бе допуснала влак да делайрира. Освен веднъж – по нареждане отгоре. Затова отвръщаше: „Харашо Бабам – очень харашо на Маман!“ При което Чужденецът Джон, както и да бе изморен, се заливаше в най-искрен аристократически смях. Всичко това, човекът надживяваше от висотата на своят си модерно остъклен чардак, с примирение, досада и тъга. Без да престане да отправя молитви Богу. Защото, Господ-Бог не пропускаше да му се отблагодари; я чрез баниците на Баба Клиса; я чрез някое пръстено гърне тас-кебап. Неотдавна Човекът се беше усетил. Вече се моли не единствено за себе си, но и – за Чужденецът Джон.
Беше си казал: „Без значение – А!?!“



ЕДИН КЪСЕН ЛЕТЕН ПОДИРОБЕД; когато нощните призраци търсеха Трàмонтана за да фукнат заедно с него към Морето Темарин; на площада под единствения джиесем-телефоно-електрически-интернет стълб, облепен с избеляли некролози и опърпани изборни мечти-ментета; на който денонощно премигваше прегоряла луминисцентна лампа над вовеки заглъхнал ръждив високоговорител; спря бял джип. От него скочи изискана жена в бяло. Трескаво отвори бял мобилен телефон. Появи се Чужденецът Джон, придружен от бодигард в бяло. Бодигардът се провикна. Баба Клиса се разтича с връзката църковни ключове. Жената в бяло, чужденецът и Баба Клиса, потънаха в църковния двор. Бодигардът се замòта около колата. Подритвайки гумите. Оглеждайки се привидно немарливо – иначе съвсем зорко. Всичко това човекът видя, в панорамните стъкла на своят китайски далекоглед, от висотата на чардака на своята си прадядова къща. Въздъхна. Сви рамене. Коленичи пред Сребърната Божия Майка, но молитва не потръгна. Отдаде го на онова, което винаги му бе липсвало. Така наречената Вяра-Истинна. За която още в детските градини – Шат! - незабавно през устата. (После – нани-на - първенец-чавдарче!?!) Разтутка се насам-натам, готов да възпее видяното върху платно. Ала платното се оказа прегоряло, боите окостеняли, а станокът прояден от червей. Застина пред прозореца в ýплах. Бодигардът отнасяше в Домът на Чужденеца църковната камбана. През разтворените прозорци, Трàмонтана се втурна разярен. Престанал да се моли Богу, припомнящ самостойният звук на старата камбана, Човекът притвори болезнено очи. Когато Баба Клиса дойде да помете и нашèта се разбра; Човекът е за лекар. Бе опръскал под, триножник, палитра и платно, с потоци никому ненужна кръв.



  НА СЛЕДНИЯ ДЕН, натоварен със седмичния гюм, млекарят от съседното Кòпаница, похлопа на вратата на Човека. Млекарят бе изхвърлен от работа научен работник, прихванал нов занаят от бабалък. Безкрай доволен, че повече не се занимава с Космос, ами рине фъшкиите на две кози и три крави. 
- Нима не разбра? - избълва Млекарят. - Не Църквата – Селото се продаде!

Млекарят остави пластмасова туба с мляко в краката на удивеният Човек. Пипна парàта в шепа. Изтрополи по стълбите към двора. Яхна своят новичък мотор със кош. Отпраши и изчезна.

Трàмонтана препусна по-гневен от всякога. Тази нощ Човекът не успя да заспи. Все скокваше. Все се ослушваше. За звънтеж от Камбана Без Клепало. Такъв нямаше. Щом над Балкана трепна зарево, а Трàмонтана кротна, Човекът пресече площада. Следи на мотоциклет сечаха отпечатъци от джип. Вратите на църквата зееха. Ключът стърчеше в изоставения катинар. Камбаната я нямаше. 

- Бих могъл да ударя една Камбана – за последно, - изрече Човекът гласно.

Погали веригата и чаталестият кол.
- Как така купил цялото село, - каза си, - как така с църквата и гробището, а само мен' изтървал - не купил? Не искам аз тъй, ако купува – да купува наред! 

Обърна гръб на Имот, на Църква, на Камбана и Сèло, а скитащите кучета побързаха – и - зинаха срещу му. Продължи нанагоре, към върха. Предстоеше пропаст. Щом я достигна, приседна. Тъжно се разсмя. Трàмонтана побеснял се развихри.
- По Дяволите! - изкрещя Човекът, загледан в лъкатушещата по дъното на пропастта мързелива река. - Бизнес като бизнес ... 
До гърди притискаше Езикът от Църковната Камбана. 

- Е, - каза си, - една разкомплектовка в повече – що от туй !?!
Надигна се, па с нечовешки вой, захвърли в Реката Древната Свещенна Утвар. Повлече се обратно, към Домà, споходен от Мисъли за Краят. След него оставаха пестеливи капки кръв. 
Спря. 

Загледа се в тази единствена човешка пътека, а Трàмонтана
фукна, обгърна го, приобщи - и отнесе.
THE END 23.11.2011./16.04.2013 / godlieb@gmail.com


 

Thursday, November 27, 2014

ПТИЦА КОЯТО ЛЕТИ С ОПАШКАТА НАПРЕД - 27.11.2014.


(c) 1988-Bogomil Kostov AVRAMOV ROUSSEFF-HEMY
ПТИЦА - КОЯТО ЛЕТИ - С ОПАШКАТА НАПРЕД
разказ
от
Богомил Костов АВРАМОВ – ХЕМИ

ПОПАДНА ЛИ В СТОЛИЦАТА
 по служба, а това се случва от дъжд на вятър, винаги намирам повод да прекося малката борова горичка, през която трамваите с пъшкане и подзвъняване се разминават. Някъде там, към средата на криволичещия железен път, стои смешен старомоден кантон. Необичайно самотен, всред запътилите се да погълнат и последните живи дървеса в сърцето на града, високи многоетажни жилищни блокове. Странен, самотен, необитаем, романтичен. Забравил своето време. Завинаги запрял, на времето в средата. И поради това, на пръв поглед недостъпен. Но, какво е романтика, освен предчувствие за спомен ? И, не е ли романтиката преход през Времето на Времената ?
О, това не знае никой. . .
Не знае никой . . .
 Не, не знае никой . . .
НЯКОГА,
трамваят с мъка се добираше до тук. Самотна мотриса боядисана в сигнално червено. Пътниците слизаха лениво, весело и елегантно, всред облаци ухания от черния пазар. Надвили масрафа си пътници, от палубата на презокеански пасажерски кораб, внезапно акостирал всред едва пръкнала гора. За да се прех-върлят в друг, значително по-мощен вагон. Който, с искрене на спирачки свистеше по стръмнината. Гърмеше, и изведнъж изникваше зад широкия релсов завой, раздирайки зелената горска завеса на две неравни половини. Този вагон пираше за миг. Поемаше тълпата столични безгрижници. За да ги отнесе нагоре, нагоре, нагоре, до само било на хълма. За да ги захвърли пред крайградските механи, и опустяли богаташки вили. Където, отново лумваше животът на света.
ТОВА БЕ МОЕ ЛИЧНО ПЪТЕШЕСТВИЕ.
 Таен молебен всред спомени от детството, когато стъклата на кантона ехтяха под ударите на камъни и сопи, а кантонерът съвсем развеселен, изскокваше подпийнал, размахвайки ръце и изри-чайки проклятия, всред тишината на крайградската гора. Докато от светналата малка къща, долиташе кикотът на неговите дъщери. И желанието, да надникна в полуизоставената къща, за да срещна кантонера – кой знае от кога в гроба, бе желание непреодолимо. Но, дървените капаци на прозорците стояха вовек приковани. На вратата висеше огромен древен катинар. Самотата витаеше наоколо, сякаш вещица възседнала бързонога метла. Само привечер, зад закованите капаци на прозорците, се процеждаше неудържима свет-лина, сподирена от музика на раздрънкано пиано. Това правеше да вярвам, че все някога нещо съдбовно ще се случи. За да надникна в това остатъчно убежище на всякаквите мои спомени. Но, трамваят бясно трополеше през столичната негосто-приемна нощ. Никой не го бе грижа, че на последната седалка в последния среднощен вагон, трепти премалял от спомени и тъга, човек на средна възраст, стиснал картонено куфарче в ръце. И, така се случи веднъж, че се наложи да прекарам цяла една безсънна нощ, под тази крайпътна стряха на мечти. Ето, как стана всичко туй.
ОТНОВО БЯХ ПОПАДНАЛ В СТОЛИЦАТА,
по служба. Ала работата се затегна. Главните специалисти свързани с проблема, отсъстваха залутани по свои и държавни работи зад граница. Ето защо, заседанието предназначено да проведе първия задължителен мозъчен щурм на Балканите, ежедневно се отлагаше. Явяваше се единствено председателят, престарял академик с пенсне и плоска бутилка вишнева ракия в джеб; секретарката с куп видеокасети в ръце, и моя милост, задължително привлеченото лице-професионален лаик, за което се предполагаше, че ще поднесе венецът на решението на обсъждания сбор от проблеми. То се знае, на часа закъсах за квартира. Хотелите бяха претъпкани, и смъртоносно скъпи. Квартирите отдадени под наем. Роднините негостоприемни. Но студенцията се оказа на место. В студентската менза, единствена столова за нехрани-майковци от мой калибър, от дума на дума, получих тежък бронзов ключ за катинара, заключил стария полуобитаем кантон. Там, край самата трамвайна линия, прекосяваща малката борова горичка в сърцето на многоликия, шумен, понякога весел, но винаги угрижен столичен град.
- Оборотна квартира, – поясни без притеснение полупознатото момче от моя роден Белоград, – от време на време изкарвам някой лев. . . Като си тръгваш маестро, – подчерта, а аз пипнах своята дълга брада, – остави ключа под варела с нафта … Чао ! …
- Абе, чао ! – промънках кисело в ответ.
Дори не вдигнах глава от вкусното меню. Отбелязвайки за себе си, че менюто е вкусно, и както преди двадесетина години безобразно. Прибрах две излишни земелки в джеб. Поех през улици и през площади, размахвайки черно картонено командировъчно куфарче в ръце. От много години, за пръв път, бях едва ли не щастлив.
БЕ ПАДНАЛ
 хубав дълбок сняг. Студът скимтеше в ушите ми. Навлязох без-страшно в заскрежената гора. Птица скокна – посипа ме сняг. Закъснял петел пропя, па замлъкна. Куче лавна и, се шмугна в нозете ми. Трамвай просъска с пълна скорост. По прозорците тъмнееха лица на пътници, загледани в припадащия здрач. На онази станция, отдавна не спират никакви превозни средства. Трябваше да карам пеш. Безгрижието почти е изкоренило гората, а стрелката ръждясва и се разпада. Но, Онзи Домът и днес съществува. Неусетно достигнах забравената къща. Пред очите ми все още грееше засмяното и загадъчно лице на студента от моят розден край, игривите пламъчета в неспокойните сини очи. Старовремския катинар проплака, сякаш отключван за пръв път. Вратата проскърца, като отваряна никога. Стъпките ми прокънтяха по каменния под.
ПОПАДНАХ
 в предверие изпълнено с аромат на алкохол и пури. Значи, с алчност за живот. Аромат на необяснимо същестувание, някъде наблизо всред тъмата, ме порази и изплаши. Препънах се в изоставени вещи. Добрах се до електрически ключ. Подсвирнах с уста. Не отговори никой. Трамвай изтрополи навън. Къщата трепна като човек, и замря. Внимателно опитах заключените, сякаш залостени отвътре врати. Една от тях се оказа незаключена. Хубаво чисто легло. Бумтяща тенекиена печка. Огромна чертожна маса. Отворено разнебитено пиано. Докоснах неговите клавиши и, то се отзова. Под прозорците профуча трамвай. Къщата трепна, като по навик. Загасих осветлението. Мушнах се под завивките. Положих ръце под глава. Не преставах да чувствам, че не съм сам, че съм в близост до човек излъчващ неописуема тъга, но и някаква отдалеч осезаема насмешлива радост. Градът бе колкото мой, толкова чужд. Завих се през глава, и задрямах. В сънят ми побягнаха спомени от детството, и от студентските години. О, времена невъзвратими, за всекиго проклети, но свещенни.
НЯКЪДЕ ОКОЛО ПОЛУНОЩ,
 едно топло гъвкаво тяло се шмугна под протестите ми на закостенял глава на семейство. Пламна безумно. Излъчи несметна топлина. Разля тази топлина върху ми, и без да ме пита, ме приобщи с безумна страст. Дори ми се стори, как стаята се озари от странна розова светлина, но днес си казвам – за да не съжелявам, че това трябва да е било отблясък от преминаващите трамваи. Тялото на жената бе толкова женствено, ароматът му така очарователен, че ми идваше да закрещя от рабост, и от мъка. Креснах със все сила, но стонът ми заглъхна изпълнен с обич. Още през лятото щях да сторя тъй, че студентът доверил ми ключ от тази забележителна квартира, да попадне на печелившо работно место. На студентите следва да се помага – не ли ? През всичкото това време, на пред-новогодишна мисъл и немисъл, тялото ми пиеше готовански неизвестно за кого предназначена любов. Любов, каквато никога не подозирах че би могла да съществува. Това правеше да не чувам трясъка на среднощни трамваи, крясъците на побъркани от стръв петли, лаят на десетки отчаяни бездомни псета, виковете на пияници приели гората наместо дом. Да забравя, че и аз всъщност нямам никакъв дом. (Това, което всички ние обитаваме от немай – къде, едва ли би могло да се нарича дом!) Накрая, капнал от усърдие, замрях за миг и заспах.
РАЗБУДИ МЕ,
нестройна песен на жена. Жената бе отмахнала завеси, бе разтворила прозорци. През прозорците плавно навлизаше ранната сприя на първия мек зимен ден на двехилядната година. Можеби най-красивия истински ден, в моят малък, кротък, безобиден, докрай нещастен, подчинен на обстоятелства и лаконичен живот на скапан провинциалист. Призован, да даде решаващото мнение на лаик, в системата на научно обмислен мозъчен щурм. Предназначен да обнови нечии виждания за пръкването на света по тези злачни до смърт места. Можеби проблемът с потопа, или нещо още по – така. Разбира се, не трябваше да подозирам нищо. За да имам възможност да изригна в предварително установен момент, моят вердикт на неинформиран наивник и безкраен глупак. Подбран от кафене-тераса “Куцото Куче” в Белоград призори, само защото се е оказал най – световен дърдорко по брега на морето от Бяла до Дуранкулак. Без дори да е пиян, както се полага. Да не бъде – или да бъде . . .
 Е, щом някой някъде вече се е разпоредил, що да не го повторя, и аз?
ЖЕНАТА ПЕЕШЕ И ТАНЦУВАШЕ ПОЛУГОЛА.
Тънка, прозрачна, огромна нощница летеше около нея, в ритъма на непозната никому песен. От това, жената изглеждаше птица. Но птица, която лети с опашката напред. Непознатата жена пееше своя песен, и танцуваше свой собствен танц. А, това бе и моя песен, и мой последен танц. Каквито никой никъде никога няма да повтори. Нито за нея, нито за мен. Защото, подобни песни и подобни танци, се раждат и умират заедно с хората.
Жената танцуваше под искрящия зимен студ, размахвайки дълъг-предълъг карминен шарф. Потропваше ритмично с нозе. Почукваше по клавишите на пианото безсмислените тонове на неродена песен. С нежна и изискана радост, каквато не е възможно да бъде поместена в никакъв ритмичен такт. Защото, би престанала да бъде радост.
Жената тичаше с боси малки нозе, по лъснатия до бяло проскърцващ дървен под, а той проплакваше от удоволствие и радост.
ЖЕНАТА ОТДАВНА НЕ БЕ МЛАДА.
Средата на годините личеше не толкова върху лицето й, колкото върху едрата изпосталяла гръд.
Някога прекрасно щръкнала, уханно млада.
Някога свежорозова, съвсем остроплътна.
 Някога дотам невежа, че потрепваща при поглед. Проплакваща от насила изцедена болка. Сега, опитна от какъв ли не живот. Мъртва морска вълна, около стройно и прибрано тяло. Все още гъвкаво. Все още ароматно. Все още розово и по младежки чисто, вече обсипано с начало на измамни бръчки. Предчувстващо открито и отчаяно мъжа. Подлудяващо и подчиняващо всеки непознат. Проблясващо, с искрящи всред нощта напомадени; огромни, като циферблата на градския часовник в Белоград; зърна. Тяло все още наподобаващо птица. Но, птица съсипана и морна от живот. Птица, която отчаяно лениво лети, с опашката напред, в посока към безумно твърдата земя. За да падне, и да умре.
И, сякаш отново бе лято.
А, после отново бе есен.
 И, сякаш отново се вдигаха и кръжаха безброй пухести глухарчета, които все пак успяват, и разнасят свое семе по обширния затънал в блуд и лудост свят.
Жената, сякаш плаваше ли, плаваше всред яркосиния блестящ като хоризонт на море първи новогодишен зимен ден. Това ме изпълваше със желание, да скокна и подема нейния странен, невиждан, безподобен танц. Да разпея нейната безумна песен. Да хукна заедно с нея, и проклетият безкраен кървавочервен шал, по света със сак за пеперуди в ръце. Така, както някога гонех своите мечти по брега на морето. Сак, предопределено празен.
Жената ме усети буден. Погледите ни се срещнаха. Дали разбра, че съм обикновен пристанищен пройдоха, това не зная.
Жената захвърли с ярост шарфът върху мен. Отстъпи лудо танцуваща назад. Облегна се на пианото, а то проплака под нейната тежест. Блъсна вратата. Прекоси коридорът прескачайки никому ненужния прашен багаж. Зад отсрещната врата, едно резе гневно хлопна.
Тогава, се разнесе плач на дете.
СЪРЦЕТО МИ СЕ ОТПУСНА ИЗВЕДНЪЖ.
Значи, това не бе сън.
Значи, все пак, това не бе смъртта. Нито дори любовта, а нещо съвсем различно, породено от тези неизвестни съдбовни човешки тайнства. Породено от особения, на пръв поглед хаотичен, ритъм на нашия изпълнен с недоимък, съвременен ден на грижи, зли съдби и неволи. Както никога съвършено, точно, и док-рай отговорно регистрирани. Светкавично анализирани. Безнадеждно детермини-рани. Модерно прогнозирани. И въпреки това, все по-тежки, все повече жестоки. Не, защото са таинствени и неизвестни. А, поради общоизвестната научно доказана ясно-та, че не съществува никакъв възможен изход. Всеобща безизходност, полегнала над света, като безжизнен отровен паяк. Достъпна всекиму, непонятна никому. Какво да кажем за провинциалния лаик, попаднал в столицата в краят на Двадесети Век, на-срещу шепа стотинки. Задължен, да даде решение на поредната балканска главо-блъсканица, от която политиците бягат, като от чума. Безмилостно захвърлен по ули-ците на предновогодишната нощ.
А, детето в съседната стая плачеше, та се късаше.
Наметнах халат. Излязох в коридора. Прилепих ухо към високата старомодна врата и разбрах, че заедно с детето стене, скимти и плаче, и непознатата среднощна жена.
- Свири, – проплакваше жената, – моля те свири . . .
 Детският плач заглъхна. Нестройни звуци от цигулка изпълниха нощта, преминаха през къщата, втурнаха се по трамвайната линия, гонени от поредния електрически влак решил да ги догони, успял да ги погуби.
СВИХ РАМЕНЕ.
Кой би разбрал жените ? Понякога ми се струва, че са сътворени само за едно. Друг път виждам, са докрай необясними, и безбрежни.
Бавно прибрах своят скромен багаж. В устата ми гореше горчилка от тютюн. Така обичам хавански пури, а напоследък си купувам все по-трудно. Облякох се на две, на три. Излязох на пръсти. Надянох катинарът върху двете бронзови халки, а той тракна и се разсмя, с разочарование на човек, който нещо е постигнал, за да го загуби незабавно. Не, не оставих ключа, на уреченото место. Положих го върху трамвайните релси. За да може идещият вече трамвай, да връхлети върху му. Там, в самотния тъжен зеленобоядисан трамваен кантон, в сърцето на огромния град – всъщност на края на света, бях заключил последното приключение в моя отдавна преполовен живот, на интелектуален просяк. От как се помня, продавам идеи за мозъчен щурм. Насрещу чаша кафе а-ла-турка, в кафене-тераса “Куцото Куче”, там над брега на морето в Белоград. Тръгнах към града, крачейки от траверса на траверса, по стария трамваен път. Размахвайки в ръце куфарчето със сценария за мозъчния щурм. Където с ален маркер бе отбелязано, кога именно да се намеся и, какво точно следва да възкликна.
 Зад мене трамваят проскърца с внезапни спирачки. Ватманът пъргаво слезе. Вдигна ключът пред очи. Разсмя се диво. Потърка го по брадата за късмет. Впери пог-лед в недалечния кантон. Пусна ключът в бездънния джеб на служебната своя дреха. Видях лицето му, да профучава заедно с трамвая покрай мен. Върху него бе изписано такова безумно щастие, че направи да завидя. 
THE END
(C) 1996-2006 Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ


E-mail: hemy@abv.bg 

ГЛАСЪТ НА ОТМИНАЛОТО ВРЕМЕ - 27.11.2014.

(C) 1988-BOGOMIL KOSTOV AVRAMOV-HEMY 
ГЛАСЪТ
НА
ОТМИНАЛОТО ВРЕМЕ
 
разказ
от
Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ

ПРЕДИ ГОДИНИ, (Колко отдавна бе това!), съдбата се смили над мене - сухопътния червей, бедният поет, непрокопсалия концепционист, иначе казано – обикновенния рундук; както си ме окачествяваше едно съвсем младо момче някога; се наложи да мореплавам. Възпитано да командва роби, това момче не подозираше, че наученото от него днес – за мене е отминало вчера. О, това момче успeшно се продаде. (Да му бере грехът онзи, който го препродаде!) Но, тъй върви светът - кеш.
Как да е. 

Съдбата се бе смилила, и аз, с Божия Помощ и благоволението на Онзи Който Държи Гръмотевици в Ръце, (The Poltical Police!),потеглих в задгранична командировка. На борда на старомодния пристанищен спасител, моторният влекач “Нептун”. Старомоден кораб, непригоден за пристанищни маневри, и поради това, “влекач-спасител обща употреба”. 

Всичко стана така бързо, а парите в джеб бяха така малко, че не оставаше да направя нищо друго, освен да купя няколко черно-бели филмчета за фотоапаратче “Смяна-8”, и бутилка-две коняк “Плиска”. 

Не бях пътувал по море. 

Не знаех, че простоватите хорица в него, са в онзи постоянен преход, едва напоследък възприет от политиците, (Тяхната Мама!), за глобална баламосваща стратегия. Докрай толерантно, това морепла-ващо племе, е в непрестанен в преход - не само от пристанище до пристанище, но и – от душевност в душевност. Макар през непосилен бач и алкохоли. Турих за кураж бръснача на Дядо Николай в джеб. И, прекрачих ниския борд на влекача. 
 

КАПИТАНЪТ
недоволно изсумтя, па се втурна в салета и започна да укрепва символичната стенна скулптура – капитан с лула и маймунка на рамо, докато се кръсти пред иконата на Свети Николай Мореспасител.

НАЧАЛСТВОТО

помръдна шеговито мустачки. Посочиха ми кабина под водолинията, изпълнена с плакати от порносписания, по онова време забранени със закон. На празни приказки, Моето Си Време На Времената бе така богато, че освен профанаторски бач, не предвиждаше разсъблечени шеги. 
През цялото това банално пътуване от древен Белоград, през нощното Черно Море, Босфора, Дарданелите и Адриатика - до Сплит, началството насмешливо мърдаше мустачки= Изтъквайки, че без да е квалифициран моряк, е оморячил мнозина. Нещо, в което не се сетих да се усъмня. И, ако не бях в кухнята да чистя картофи, се оказвах в неговата каюта, пред параходната пишеща машина. Където записвах - не зная дали ще бъда разбран правилно - партизански спомени. Едва петдесетинагодишен, шефът бълваше спомен подир спомен. Дали усещаше, че си отива, заедно със Своето Си Време На Времената?
 СПОМЕНИТЕ:  БЕ ЗНОЙНОТО ЛЯТО НА 1942-РА. НАД БЕЛОГРАД НИСКО ПРЕЛЕТЯ ”МЕСЕРШМИД”. ВСИЧКИ ЗАЛЕГНАХМЕ ПОД МАСИТЕ. РАЗБРАХ, ЧЕ Е ЗАПОЧНАЛА ВОЙНА . . .

- Така започват спомените на генерал Д. Д . . .

- И той - от наш’то село …

Понечих да сложа запетайка.

- Ще сложиш, когато се разпоредя!

Поисках да се възмутя.
- Нямаш думата! Отвори хладилника – разлей водка!
 СПОМЕНИТЕ:СТОИМ СИ НИЕ В МЕХАНА “ТРАКАТА”, ПИЕМ СИ ПИТИЕ ЗАЕДНО С А. П.  ФРУДКИН – ТЪРСЕН ОТ ЗАКОНА, ПА КОМЕНТИРАМЕ ПОЛИТИКАТА. ГЛЕДАМ, ПО ПЪТЕКАТА ОТКЪМ “ЕВКСИНОГРАД” ИДЕ ЦАРЯТ. СКОКНАХ, И ВДИГНАХ СВИТ ЮМРУК.
- ДА ЖИВЕЕ СВЕТОВНАТА РЕВОЛЮЦИЯ –Я - Я!
ВИКАМ И СЕ КИСКАМ, А НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО МЕ ИЗГЛЕДА-ИЗГЛЕДА, ПЛЕСНА ПО БОТУШ С БИЧ, ПЛЮНА И ОТМИНА.”


- Но, това с плюнката, го има в спомените на писателя Г. Б. …

- Те, не са автентични! Отвори хладилника – разлей водка!

Нямаше как, да не се възмутя.

 - Повтарям! Отвори хладилника – разлей водка!

Това разбутване на стари мераци, не ми харесваше. Ама, нали нямах моряшка книжка а мореплавах, (Стриктно до безумие, бе онова време!), траех. Зад нас идеше на влек старият “Копал”. Норвежко корито, взело участие в знаменитите трансатлантически кервани с Ленд-Ленз за 
Съветска Русия, едва преди тридесетина години. Въжето на този влек, бе дълго точно шестотин метра. Въжето бе тежко.  И, често провисваше до вълните. Тогава, над него се перемятаха дивни делфини. 

НА БОРДА НА “КОПАЛ”
 

имаше дежурна команда с капитан, и трима рулеви. Командата оцеляваше в борба с освирепели от глад параходни плъхове, самота, глад и мечти за командировачна корабна валута. (1.68 USD daily!) 
За десетина часа кацнахме пред Босфора. Изчакахме зарана, за да получим лоцман. Когато това стана, продължихме напречно през големия двуконтинентален град. Тогава, именно тогава, за пръв път долових Гласът на Кораба. 

СТОЯХ НА КЪРМАТА, разговарях по укавето с капитана на кораба, окачен на въже подир нас, а след него на друго въже - още един влекач. Освен пукане и пръщене, в укавето се носеха ругатни по адрес заклинващия рул на “Копал”. А когато ругатните, кой знае защо – престанаха, някакъв несдържан вик, по-скоро рев от превъртаща машина, нахлу, разтърси ме, направи да потръпна.

- Мамка му! “Копал” проговори!

- Какво – о - о?

- “Копал” проговори – нима не разбираш?

Но викът не се повтори, и аз отдадох всичко това на някой от онези многобройни трикове, с които стари моряци смайват новаци.


НЯКЪДЕ КЪМ КОРФУ,
 

над двата кораба отново прозвуча дълбок и страшен, силен и неясен, почти човешки стон. Изскокнах навън. Носът на “Копал” се бе надвесил над “Нептун”, и – още малко – да ни срине. Капитанът се развика. Прибави ход. Въжето се опъна. Работата стана. Но, този странен стон продължи да звучи чак до самия Сплит, където бе режището за стари кораби. Главна цел на нашето просяшко пътешествие. 

Докато преминавахме през Коринт, обезпечавани от местен пилот, викът се повтори и потрети. Дочул този необикновен рев, схванал неговия съдбовен смисъл, гъркът-пилот бе започнал да се кръсти, споменувайки Панагия Теоскепасти. Едва бе дочакал да ни изведе от западния вход на канала. Бе повикал по радиото катер. И, бе отпрашил. Пренебрегвайки дебелият пилотски сандвич, полагаем му се по традиция и обичай. 


НА МАТАПАН
 

морето миряса. Началството ме извика при себе си. Седнах зад пишещата машина, да продължа с историята от 22.06.1942., за самолета-
изтребител минал с бръснещ полет над Белоград, докато шефът - тогава безработен пройдоха, играел на ашици пред дядовото си Хаджистойково кафене. Без да подозира, че някъде далеч зад океана игрите отдавна са с перфокарти. Самолет, по онова време, трябва да е било доста необичайно явление за нашите причерноморски места. Днес така добре опоскани, от съвременната псевдотехнологизация, че просто няма накъде. Тогава отново се прокрадна Онзи Вик. Някой плачеше и се вайкаше. 
- Началство, - думам, - някой за нещо някого вика …

- Нека си вика! – сряза ме Шефът. – Ти пиши, пиши, пиши …

- Корабът подир нас - стене и оплаква …

- Глу – пус – ти! Моряците вече ти напълниха главата с глупусти!

Но установих, как потрепера. Подобни грубияни вътрешно, са страшно деликатни.
 Замисли се. Загледа се през филистрина. Там имаше само море.

ПАТА-КЮТА, достигнахме онзи фиорд, през който се влиза в залива на Сплит. Хвърлихме желязото. Опряхме борд на средновековните мраморни кейове. Началството тури отпечатаното в чантата. Слезе на брега. И изчезна. Дали не побягна?

ПРЕХВЪРЛИХ СЕ на старият “Копал”. Трябваше да участвам в надънването му на брега, пред самото режище. Покатерих се по корабния щорм трап. Попаднах на корабния мостик. Стотици стари лоции и карти се валяха по пода, заедно с десетина почупени лули. И, отново дочух онзи непонятен, страшен, едва ли не унищожителен, съвсем човешки вик.
- Ау – у – у … 
Там дълбоко, под машината, в нейното двойно дъно, където бе пълно с отвратителни миязми, някой плачеше, и се вайкаше. Мислех, че този непонятен плач дочувам само аз, но корабният вацман кимна.
- Това е Той!

- Кой!?!

- Духът на “Копал”. Подозира, че ще го нарежат на парчета. 

- Хайде де!

- Нима не знаеш? Духът на кораба се ражда и витае, още със спускане му на вода. И, за да предупреждава и да  жали – обърка ли се нещо. Преди нарязване – вие като смок. Казват, всичко зависи от Кръстницата. 

- От какво?

-От Кръст – ни – ца – та! Доколко е достойна!

- А!

- Няма “А” – няма “БЕ” – така е испокон веков!

Мислех, че морякът се шегува, но той бе уверен и спокоен. Качих се отново на мостика. Върху високия капитански тамбур, се бе наместил местния пилот. Димеше безобразна пура. Ругаеше по укавето портконтрола, да престанат да го крънкат за уиски. Веднага разбра, че не съм морски. Все пак, изкарах маневрата 
до край. Под подозрителния поглед на престарелият пилот. С ругатни и насмешки, старият безпомощен и безмоторен “Копал”, бе изтласкан там.  На лобното место за стари кораби. В дъното на залива на белоснежния чаровен Сплит. С такава моторна сила и механично безразличие, че ми дожаля. През всичкото това време, Викът На Кораба, не преставаше да ехти и да жали. При набиването на “Копал” върху дървения слип, викът нарастна, извиси се и замря. Примирен, както всички нас, бедните труженици на тази грешна земя, със Върховната Повеля На Съдбата. 

ДОКАТО ПИЛОТЪТ НАДЪНВАШЕ "КОПАЛ" върху почернялия от отпадни масла дървен слип, “Копал” отърка ръждиво тяло по шлюпбалките на друг, захвърлен за наряЗване, леш. От това, спасителните лодки на този леш се превърнаха на сол. Прекосхме през него, за да слезем на брега. Бе прахолясалият пътнически “Несебър”. Слязох бавно, с нежелание някакво, сподирян от няколкото здравеняци от последната команда на последния рейс на знаменития дегенерат “Копал”. 


НА БРЕГА СЕ ОГЛЕДАХ.
 
Дузина кораби бяха вирнали носове, в очакване да бъдат нарязани на парчета. О, как гордо правеха това.Почувствах се малък, нищожен, жалък предизвикател на съдба, която никога няма да ме пресрещне. Пред цялото това майсторство на гения човешки. Обслужвало хората десетилетия. Насилствено натикано на слом. Щото, истинската съдба на корабите е, да приключват гордо своят жизнен път. Не на някакво си мизерно режище, а на дъното на океана. В ушите ми нахлу, разлюля се, прозвуча и се разля, онзи неукротимо мощен хор на умирающи кораби, който биха могли да чуят единствено онези, които искрено са закърмени с Море. 
А наоколо свистяха оксижени. 

А наоколо пухтеше маневрен локомотив. Отнасящ пакетираното в бали корабно желязо, в недалечна мартенова пещ. 

В  ушите ми не преставаше да звучи не само викът на “Копал”; доловен далеч преди Босфора и Дарданелите, залегнал завинаги в сърцето; не само викът на “Несебър”, съчетал в себе си охканията на затворници превозвани някога през Атлантика до Кайена, заедно с капризите на богаташи; но и викът на очакващите своята съдба безброй порутени ръждиви съдове, обсипали бреговете на света. Поради Мания за Величие, Хъс за Мореплаване и Надежди за Печалби. Хор, от корабни камбани и утринни склянки; от крясъци на озверели от глад и слънце, от вълна и несгоди екипажи; от писъци на боцмански свирки каквито никой вече не използва; от тракане на далекопишещи апарати - рядко препредаващи друго освен данни за контрабандаж на едро; от писукания на радиостанции и излъчвания на радари; от плачове на жени и охкания на акули; от ругатни на мъже и на правещи се на мъже. 
Това бе Хорът на Отминалото Време, което предпочита да напомня, да претопява и мъсти. 

РАЗБЪРЗАХМЕ СЕ през портала на Режището, и навън. Днес съм убеден – побягнахме. Последните трима от последният възможно най-
евтин екипаж на “Копал”. Докато пилотът подир нас, хубавичко ни псуваше. Дали бе доловил нашата уплаха? Невъзможно бе, да не е дочул стоновете на “Копал”, хорът на всички онези поживяли весело, преборили се здрава, попаднали под хирургическия нож на Новото Време. Такъв му бе занаята. Да посреща и изпраща престарели кораби на заколение. Да поема техните последни гробовни стонове в сърце. Дали бе навиквал? Дали ги ползваше за нещо? Не зная, все още, човешки стон да е някак си оползотворен. Независимо, от все по-високите технологии, които ежечасно ни заливат.

ВСИЧКО ТОВА
 

отдавна бе забравено, когато една среднощ през лятото на 2005., прозорецът на моят кабинет-спалня прогърмя. Отдавна не се занимавах с кораби. На този лъжовен свят всеки си се занимава, с какво му попадне. Рядко с онова, за което е от Бог предназначен. 
Излязох пред портата. Там стоеше мой отдавнашен познат. Последният капитан на последния рейс, на историческия труженик “Копал”. Отскоро пенсионер, той даваше дежурства по консервираните кораби в Канала Море-Езеро-Море край Белоград. Корабите предназначени да отидат на слом, налагаха сертифицирана охрана.
- Тръгвай! – изсъска моят стар познат. – Тръгвай веднага!

- Що си надробил?

- Вземи фенер!

Повървяхме в мълчина.

- Виж какво, - по едно време рече човекът, - знаеш, на дежур-ствата понякога водя и жената. Един от генераторите винаги е в ред. Караме я, като младоженци. Докато се случи Онова …

- Кое “Онова” …

- Нима не помниш “Копал” ?

- Викът на Кораба, ли?

- Той! Жената щеше да умре от страх. Взех й такси до дома. 

- Вместо жена си ли, ме викаш?

- За кураж!

С този много мой човек, от как се знаем, все така нахакано си дрънкаме. Сега, вместо приятелска насмешка, в гласът му се прокрадваха страх и мрачина.


НЕ БЕ ДАЛЕЧ.
 

Слязохме пеша до плитчините. Приближавайки кораба, Онзи Невероятен И Могъщ Стон ни емна. Спогледахме се. Кимнахме един другиму. Качихме лодката, за да се изтеглим по въже до кораба. Изкачихме щормтрапа. Претупахме палубата. 
Надникнахме в машинното. Светнах с фенер. Нещо там пробуботи, а корабът се обля в светлина. После буботенето изчезна. Корабът отново потъна в мрачина.
- Видя ли?

- Какво да видя?

- Някой броди из машинното …

- Ясно, не си сам.

Но, Викът отново се яви, изпълни околното пространство със странна звукова материя с едва доловима честота, разтърси ни до кости, а после ни отхвърли от люка на машинното към перилата. Корабът отново се обля в светлина. От машинното се разнесе пукот на генератор. Буботенето нарасна, сякаш за да ни довър-ши. И изведнъж спря. Корабът отново потъна в мрак.

- Генераторът … - изрече човекът. – Генераторът сам си се включ-ва, и изключва …

- И, само това?

- Не само това …

Добрахме се до капитанската каюта. Заключихме се в нея. Барикадирахме се, где' се дума. Уж печени мъже, а до зарана не мигнахме с фенери и топори до главите.

- Ау – у - у … 

- Ау – у - у … 

- Ау – у – у …

 През цялата безкрайна сякаш нощ генераторът, сам си се включваше и изключваше. Корабът припламваше в светлината на високите лустри. Тежки стъпки бродеха по палубата. После спираха. Под илюминатора на каюта номер 17. Пред самата врата. 

Скоквахме. Пипвахме противопожарните топори. Но знаехме, че е безполезно и безславно.

- Трас … 

- Трас … 

- Трас …

 Като изпушихме и последната цигара клюмнахме, па заспахме. 


РАЗБУДИХМЕ СЕ към обед. Небето бе ведро. Слънцето бе високо.
Спуснахме се в машинното отделение. Генераторът бе топъл. От него лъхаше на изгоряло масло. От стените се оцеждаше влага. Под краката плискаха сантини. Стоманената стълба до Главната Машина бе порутена и изкривена, сякаш върху нея бе танцувал богатир. Влязохме в остъклената командна зала. Отворихме таблото с бушоните. Там бушони нямаше. Дълго се гледахме втренчено в очи. Сякаш очаквахме отново да дочуем Онзи Трагичен Вик, всъщност Вик На Пореден Умирающ. Побързахме към палубата. И открихме, как палубните шевове са разкъсани от незнайна сила. Докоснах един от тези шевове, а той ме попари с целувката на скорпион. 
- Това бе Корабът! – Пророни моят приятел.- Корабът плаче. Усеща, че е време да отиде на слом . . .
Вдигнах очи.
През канала се задаваха два черни, като гарвани, пристанищни влекачи.
Те идваха за своето.
 THE END/04.11.2012.

Saturday, November 15, 2014

CARMINA BULGARANA, разказ, 15.11.2014.



(C)2014 - Bogomil Kosstov AVRAMOV ROUSSEFF - HEMY
CARMINA BULGARANA
- разказ -
На M.

БЯХ СВИКНАЛ, ДА ГО ВИЖДАМ НА АВТОБУСНАТА СПИРКА. РАЗПОЛОЖИЛ ДЕСЕТИНА ПРЕЖЪЛТЕЛИ, ЗАБРАВИЛИ ВРЕМЕ НА ВРЕМЕНАТА ОРЪФАНИ КНИГИ. ВЪРХУ ПАРАПЕТА НА СЪОТВЕТНИЯ ПОДЛЕЗ. ЗНАЕХ, ЧЕ ТОВА Е НЕГОВАТА СИ ЛИЧНА БИБЛИОТЕКА. ТРУДНО СПАСТРЯНА ПРЕЗ ГОДИНИТЕ НА ПОНОСИМОСТ. ПОЗНАВАХМЕ СЕ ЦЯЛ ЕДИН ЖИВОТ. БЕШЕ СЕ ПЕНСИОНИРАЛ. ОПИТА И ИЗДАДЕ, НЯКОЛКО НЕПРОДАВАЕМИ СВОИ МУЗИКАЛНИ СЪЧИНЕНИЯ. ДОБРЕ ОКРАДЕНИ ОТ ЧАЛГА-МЕДИИ. БЕ СЕ ПРИМИРИЛ С БЕЗИЗХОДНОСТТА. И, КАКТО ЦЯЛ ЕДИН НАРОД, КАРАШЕ ОТ ДЕН ЗА ДЕН. 

ЗАБЕЛЯЗА МЕ ВЕДНАГА. УСТАНОВИХ ЗА ЛИШЕН ПЪТ, КАК НЕ САМО КРАСТАВИТЕ МАГАРЕТА, НО И ПРОВИНЦИАЛНИТЕ ИНТЕЛЕКТКУАЛЦИ, ОСВЕН ЧЕ, СЕ ПОМИРИСВАТ ПРЕЗ ДЕВЕТ СЕЛА В ДЕСЕТО, НО И, ТРУДНО СЕ ПРЕДАВАТ. В ТЯХ МЪЖДУКА НЯКАКВА НЕОПИСУЕМА ОСОБЕНА ДУХОВНА НЕУТОМИМОСТ. ПРАВЕЩА НЕЩАТА ДА ИЗГЛЕЖДАТ ЦВЕТНИ. МАКАР ДА СА ОТКРОВЕНО ЧЕРНО-БЕЛИ. ЖАЛКО, ЧЕ ОБЩЕСТВОТО Е ХВАНАЛО ПЪТ, ЧРЕЗ ВЪЗРАСТОВО СЕГРЕГИРАНЕ - ДАНО ГИ ПРЕПАРИРА. И ПОДИР ТОВА - ЕВАПОРИРА. ПА УСПЯВА.
- ТОВА Е НИЩО, - ЗАЯВИ ЩОМ ПРИСЕДНАХ ДА ПРЕЛИСТВАМ, - В ДОБАВЪК РЪКОВОДЯ ДВА ЧИТАЛИЩНИ ХОРА, И ЕДНА А-КАПЕЛА-ТАБАКЕРА, ИСКАМ ДА КАЖА КВИНТЕТ. ТУК СЪМ ЗА ЧИСТИЯ ВЪЗДУХ.
БЯХ ГОТОВ ДА МУ ПОВЯРВАМ. НАОКОЛО БЕ БАНАЛЕН ПРОМИШЛЕН ПРАХОЛЯК, ВСРЕД ОБИЧАЙНА АВТОМОБИЛНА ВОНЯ.
- АХА, - ОТВЪРНАХ, - ЩЕ МИНА ДА ЧУЯ ТАЗИ ТВОЯ ДЖЕБНА А-КАПЕЛА-ТАБАКЕРА.
- ЗАПОВЯДАЙ, ЗАПОВЯДАЙ, ЗАПОВЯДАЙ . . .
- КЪДЕ РЕПЕТИРАТЕ?
- В ГАРАЖА. ПРОДАДОХ КОЛАТА - ОБНОВИХ ОБСТАНОВКАТА.
БЕ МЯСТОТО, КЪДЕТО СЪХРАНЯВАШЕ БИДОН ВЪРЛА РАКИЯ, НЯКОЛКО МАСЛЕНИ КАРТИНИ, БЯЛ САЛОНЕН РОЯЛ, ДЕМОДЕ ГРАМОФОН, БЕЗБРОЙ ДОБРЕ СЪХРАНЕНИ ПЛОЧИ, И ЧУДНА КОЛЕКЦИЯ ПОТРОШЕНИ ДИРИГЕНТСКИ ПАЛКИ. СЪПРУГАТА МУ НЕ ТЪРПЕШЕ МУЗИКА. КАМОЛИ НЯКАКВИ СИ ВЪЗПОМАТЕЛНИ ДИРИГЕНТСКИ ПАЛКИ. НО, БЯХА МИНАЛИ ГОДИНИ. 

РАЗМЪРДАХ СЕ. СНЕХ ОТ СЪСЕДНИЯ КАФЕ-АВТОМАТ ДВЕ ДЪЛГИ КАФЕТА, ОТ БАНИЧАРНИЦАТА - ТРИ ПРЕПЕЧЕНИ СИРЕНКИ. ПОКАЗА И РАЗБИРАНЕ, И АПЕТИТ. СЛАДКО-СЛАДКО СИ ПОБЪБРИХМЕ. ПОХВАЛИХМЕ СЕ СЪС ЖЕНИТЕ. УПРЕКНАХМЕ СИНОВЕТЕ. ЗА ПЕНСИИТЕ - НИЩО!?! ЗАОГЛЕЖДАХМЕ СЕ - СВИХМЕ БЕЗПОМОЩНО РАМЕНЕ - ДА ПРАВЯТ С НАС ЩО-ЩАТ. КРАЯТ НА СВЕТА Е В КРАЯТ НА ГОДИНАТА. ВСЕ ПАК, ЗАЖАЛИХМЕ ЗА ТОВА - ЗА ОНОВА.
ЗА МИНАЛОТО - ГДЕ НЕ СЕ ВРЪЩА. (НИКОГА!?!)
ЗА НАСТОЯЩЕТО - ГДЕ ЕДВА-ЕДВА КРЕТА. (ДО КОГА!?!)
ЗА БЪДЕЩЕТО - В КОЕТО ЩЕ СЕ ПЪРЖАТ МЛАДИТЕ - МАМКА ИМ НЕВЪЗПИТАНИЦИ. (КАК ТАКА МАМКА ИМ - НАЛИ СА СИ НАШИ!?!)
ПОСЛЕ, СЕ СБОГУВАХМЕ. НА СПИРКАТА МЕ НАСТИГНА.
- НЕПРЕМЕННО ДА ДОЙДЕШ, ДА ЧУЕШ СОБСТВЕНАТА МИ А-КАПЕЛА-ТАБАКЕРА, ЧЕ ДА ТИ ВЪРНА И КНИЖКАТА.
НЯКОГА СЕ БЕ ПОСРАЛ ОТ СТРАХ, РАЗГРЪЩАЙКИ СТОТИНАТА СТРАНИЦИ С КЪСНО ОБЯВЕНИ ПОЛИТИЧЕСКИ ИСТИНИ.
- ЧЕ, ЗАЩО ДА МИ Я ВРЪЩАШ!?!
- РАЗРАБОТИЛ СИ КЛЕВЕТИ - ЗА МЪРТЪВЦИ . . .
- ДОКУМЕНТИТЕ НЕ КЛЕВЕТЯТ - АМИ!?! - ДОКАЗВАТ . . .
- СЪЩЕСТВУВА РАЗЛИКА, ИЗВИНЯВАЙ!?! - МЕЖДУ ЧОВЕК И ДОКУМЕНТ - ИЗВИНЯВАЙ, ИЗВИНЯВАЙ, ИЗВИНЯВАЙ!
ЗАБЪРЗА ОБРАТНО КЪМ СВОЯТА СЕРГИЙКА. ИМАШЕ ПОСЕТИТЕЛ.

РЕЙСЪТ ДОЙДЕ СЪВСЕМ НАВРЕМЕ. ДОКАТО МЕ ОДРУСВАШЕ ОБРАТНО КЪМ БЕЛОГРАД УСТАНОВИХ, ЧЕ НЕ ИСКАМ ДА ГО ГУБЯ КАТО ПРИЯТЕЛ. ВРЕМЕНАТА БЯХА ТАКИВА, ЧЕ КОРАТА РАНЕН ЕЖЕДНЕВЕН ХЛЯБ ПРИВЕЧЕР, СЕ ОКАЗВАШЕ КЪРВАВА. ПРЕДИ ДА СТАНЕ ЗЛАТНА - ПО ЕВРОПЕЙСКА ПРОГРАМА - ЗА НЯКОЙ ПРОДАЖЕН МАНГАСАР-РАБОТОДАТЕЛ!?!

ТАЗИ ЕСЕН НАИСТИНА СЕ ОКАЗА ЗЛАТНА. ПРЕДПОЧИТАХ ОСТАТЪЧНИТЕ ПОРЪЖДАВЯЛИ ХРАСТАЛАЦИ НА МОРСКАТА ГРАДИНА. КЪДЕТО БЕЗПОМОЩНО, СЛАВНО И БЕЗГРИЖНО, НА ГЛАДЕН СТОМАХ, ПОДРЕМВАХА ПОБЕЛЕЛИ АКРАНИ. ТУК, ВСЯКА СЪБОТА ПРИВЕЧЕР, ФЛОТСКАТА ВОЕННО-МОРСКА МУЗИКА СЕ НАТЪПКВАШЕ, ЗАЕДНО С ДВЕ ЕМАЙЛИРАНИ ТУБИ И ОГРОМЕН ТЪПАН, В ОСТАТЪЧЕН БЕТОНЕН ТОТАЛИТАРЕН ПАВИЛИОН. ЗА ДА ДЪНИ ЩРАУСОВИ ВАЛСОВЕ, И АМЕРИКАНСКИ ФОКСТРОТИ. ПОЧТИ ДО ПОЛУНОЩ. ПРИ ПЪЛНО ОТСЪСТВИЕ НА МАСОВ ИНТЕРЕС. НАВЪРТАХ СЕ НАОКОЛО. НАДЯВАХ СЕ ДА ГО СРЕЩНА. МАЕСТРО ЯЧО ЯЧЕВСКИ, ДЪЛГИ ГОДИНИ, БЕ ДИРИЖИРАЛ ТОЗИ ИЗКЛЮЧИТЕЛЕН ОРКЕСТЪР. ПРЕДПОЛАГАХ - ОТ КУМОВА СРАМА, ОТ ВРЕМЕ-НАВРЕМЕ, ДА ГО КАНЯТ ЗА ГОСТ-ДИРИГЕНТ. НЯМАШЕ ГО НИКАКЪВ. ИЗЧАКАХ ПАУЗА-ПОЧИВКА, ПА ЛУКАВО ПОДПИТАХ ТИМПАНИСТА - АБЕ ЗА ТОЗ' ЧИЛЯК, ЗАЩО НИКОЙ НЕ СЕ СЕЩА? МОМЧЕТО СВИ РАМЕНЕ И ЗАСЪСКА.
- ДА СЕ РАЗКАРАШ, ПИЧ! ВЕЧЕ СМЕ В НАТО! НЯМА ЛАБАБАВО!
НЯМАЛО ТАКАВА ПРАКТИКА. В КОЙ ВЕК ЖИВЕЯ? НЯМАМ ЛИ СИ КУЧЕ, ДА СИ СЕ ЗАНИМАВАМ С НЕГО, ЧЕ СЪМ ТРЪГНАЛ МЕМОРИАЛНО ВОЕННИ ХОРА ДА РАЗПИТВАМ!?! НЕ СИ ЛИ ВИЖДАМ БЕЛИТЕ КОСИ!?! КАК ТАКА СЪМ БЕЗ ИЗКУСТВЕНИ ЧЕЛЮСТИ!?! НЕ СЪМ ЛИ МАЛКО НЕЩО ИЗКУФЯЛ? НАКЪДЕ СЪМ ТРЪГНАЛ В НАЙ-ПЕРФЕКТНАТА МОРСКА ГРАДИНА В ЕВРОПЕЙСКАТА ОБЩНОСТ, С ТЕЗИ КАЛЕВРИ ВТОРА УПОТРЕБА!?! ТУК Е САМО ЗА ЗАМ-МИНИСТРИ С МОТОРНИ ЯХТИ. НАПРАВО МИ РАЗКАЗА ИГРАТА, ТОЗИ УСТАТ БАРАБАНЧИК, С ДИПЛОМ ОТ ДВЕ КОНСЕРВАТОРИИ И ВИСША ШКОЛА ЗА ПИШМАН-ДИВЕРСАНТИ. 

ТОГАВА, ИМЕННО ТОГАВА, ИСТИНСКИ СЕ РАЗЯРИХ. СЕДНАХ ПРЕД КОМПЮТЪРА. И, ДРАСНАХ ЕЛЕКТРОННО ПИСЪМЦЕ НА НАЙ-НАЙ-НАЙ ГЛАВНОКОМАНДВАЩИЯ.
ТЪЙ И ТЪЙ ДУМАМ, МАЕСТРО ЯЧО ЯЧЕВСКИ, ИМА НЕЧУВАНИ ЗАСЛУГИ КЪМ ТОЗИ ТЪП БЕЛОГРАД; КЪМ ВАШАТА ПЕРФЕКТНА НЕЙВИ ВОЕННА МУЗИКА; КЪМ СЛАВЕН РОД И БЕЗСМЪРТНА РОДИНА, ТЪЙ АМИ!?! А ОСВЕН ТОВА ЦЕЛИ ДВАДЕСЕТ И ПЕТ ГОДИНИ, Е ДИРИЖИРАЛ ТЕЗИ ВАШИ ОХРАНЕНИ ПРЪДЛИВИ МЪРЗЕЛИВЦИ. (ПРОПУСКАМ ДА ГИ НАРЕКА ЗЪГОВЕ - ДА МЕ ИЗВИНИТЕ!?!) ПРАВЕЩИ СЕ ПРЕЗ ДЕНЯТ СТРОЕВИ НАТО-МУЗИКАНТИ, А ВЕЧЕР ДЖАРАЩИ РОК - ФРИЗИРАНИ ПЪНК, СЪС СЪЩИТЕ ТЕЗИ ВАШИ НАТО-МУЗИКАЛНИ ИНСТРУМЕНТИ - ДОЛУ, В ПРИСТАНИЩНИТЕ КАБАРЕТА И ДИСКОТЕКИ.

РАЗБИРА СЕ, НЕ ПОЛУЧИХ ОТГОВОР. БЕ МИ ПУСНАТ ОБАЧЕ, КРАЙНО ОТВРАТИТЕЛЕН ЕЛЕКТРОНЕН ЧЕРВЕЙ. ОТ КОЙТО СЕ ОТЪРВАХ ЕДВА, КАТО ИЗХВЪРЛИХ КОМПЮТЪРА СИ НА БОКЛУКА. (ЕДНИ ЦИГАНИ - ВЕДНАГА ГО ПРИБРАХА - НЯКОЙ ПРЕДИДЛИВО ГИ БЕ ИЗПРАТИЛ!?!) ОСВЕН ТОВА, ДВАМА ЦИВИЛНИ ХАХОВЦИ, ЗАПОЧНАХА ЕЖЕЧАСНО ДА СЕ НАВЪРТАТ ОКОЛО ДОМА. ПРАВЕЙКИ ЛЮБИТЕЛСКИ СНИМКИ, СЪС ТЪМНИ КИТАЙСКИ ОЧИЛА. РАЗТРЕВОЖИХ СЕ - НАЙ-НАПРЕД, ЗА ЖЕНАТА. (МЛАДА ЖЕНА ВОДЯ!?!) ЗА ЩАСТИЕ, ПОДИР ДЕН-ДВА МИ ОЛЕКНА. ТОЧНО ПО ОБЕД, АПАРТАМЕНТЪТ МИ - БЕ РАЗБИТ.

ПОЛИЦИЯТА СЕ ДОВЛАЧИ, С ПРИВИДНО ЧАСТЕН РЪЖДИВ "МОСКВИЧ". БЕЗ ДА ПРЕСТАНЕ ДА МЪРМОРИ, КАК СЪВСЕМ НЯМАЛИ БЕНЗИН. С ЧЕТВЪРТ ДЕНОНОЩИЕ ЗАКЪСНЕНИЕ. ЗА ДА ПИЙНЕ КАФЕДАКИС. ДОКАТО ВЗИМА ОТПЕЧАТЪЦИ НА ЦЕЛОКУПНОТО МИ СЕМЕЙСТВО И КОТКАТА, С ЕДВА РОДЕНИТЕ КОТЕНЦА. (С КУЧЕТО НЕ УСПЯХА - НАХАПА И ОЛИГАВИ ЦЯЛАТА АПАРАТУРА.) А ПОДИР ТОВА И, НА ВСИЧКИ ОСТАНАЛИ В БЛОКА. ПИТАХ СЕ, С КАКВО ГРАЖДАНСКИ СЪМ ПРЕКАЛИЛ, В НАШАТА ТОЛКОЗИ ДЕМОКРАТИЧЕСКА ПРАВОВА ДЪРЖАВА. ДЪЛБОКО УБЕДЕН, ЧЕ СТРЕМЕЖЪТ КЪМ ВСЯЧЕСКА ПРОЗРАЧНОСТ - ТО СЕ ЗНАЕ ЕДНОСТРАННА - НЕ БИ МОГЪЛ ДА БЪДЕ ЛЕСНО ПРАВНО ОВЛАДЯН.
- НЕЩО ДА ЛИПСВА? - БЕ СЪЩИЯТ ТИП, КОЙТО СЕ НАВЪРТАШЕ КРАЙ БЛОКА С ТОЧНИ ЕНЕРГИЙНИ ОЧИЛА.
- КОМПЛЕКТ ПАРТИТУРА ЗА ДУХОВАТА МУЗИКА, В КОЯТО СЕ ПЕНСИОНИРАХ, КАТО ТЪПАНАР.
- МОЛЯ!?!
- КАТО БАРАБАНИСТ . . .
- МОЛЯ!?!
- КАТО ПЕРКУСИОНИСТ, ИСКАМ ДА КАЖА - ЧИНЕЛИ УДРЯХ НАПРОВАЛ, РАЗМАХА ЛИ ПАЛКА МАЕСТРО ЯЧО ЯЧЕВСКИ! ЕЙ ГИ ТАМ - НА СТЕНАТА.
- АХА - А - А . . . - ПРОТОЧИ ОПЕРАТИВНИЯТ РАБОТНИК СЯКАШ МЕ РАЗБРА, - А ЗАГЛАВИЕТО НА ТАЗИ ВАША ПАР - ТИ - ТУРА!?!
- "ШУМИ МАРИЦА" И "БОЖЕ ЦАРЯТ НИ ПАЗИ" . . .
- ВИЕ СЕ ШЕГУВАТЕ.
С ТОВА ВСИЧКО СВЪРШИ. 
ВРЕМЕННО.

ТАЗИ ГОДИНА ЗИМАТА ХВАНА РАНО-РАНО. ЕСЕНТА ОЩЕ НЕ БЕШЕ СИ ТРЪГНАЛА. ЕДНА ЗАРАН ГЛЕДАМ, ВСИЧКО Е ПОД ИСКРЯЩИ ПРЕСПИ СНЯГ. ЯСНО, КАЗАХ СИ, МАЕСТРО ЯЧО ЯЧЕВСКИ, ЕКС-ДИРИГЕНТ НА ФЛОТСКИЯ ДУХОВ ОРКЕСТЪР НА БЕЛОГРАД, ПОЧЕТЕН ГРАЖДАНИН НА СЪЩИЯТ ТОЗИ ДРЕВЕН БЕЛОГРАД, И ИЗТЪКНАТ БУКИНИСТ НА АВТОБУСНАТА СПИРКА ЗА "ЗЛАТНИТЕ СКАЛИ", ВЕЧЕ ЕДВА ЛИ ИЗЛИЗА ДА ПРЕДЛАГА СВОИТЕ СКАПАНИ КНИЖОНКИ. ЩЕ ОТИДА ДА ГО ПОСЕТЯ. ЩОТО, ДА РЪКОВОДИШ СОБСТВЕН МИНИ-ХОР А-КАПЕЛА-ТАБАКЕРА, НЯМА КАК ДА НЕ Е ДОБРО ПОСТИЖЕНИЕ, ПРЕЗ ТЕЗИ ЗАВИНАГИ ОТВОРЕНИ ПАЗАРНИ ВРЕМЕНА. И; ПАТЪК-ПАТЪК И БУХ-БУХУ-БУХ; ПЛЮХ СИ В ПАЗВА, ПА СЕ ЗАПЪТИХ.

ТРЯБВА НАЙ-ОТГОВОРНО ДА ЗАЯВЯ, ЛЮБЕЗНИЙ МИ ЧИТАТЕЛЮ, ЧЕ СЕ СПРАВИХ СЪС СТУДА, СНЕГА И ВИЕЛИЦАТА. УБЕДЕН, ЧЕ ДЪЛБОКО В СЕБЕ СИ ОСТАВАМ ВЕЧЕН ВИРТУОЗ НА ВСИЧКО ОНОВА, КОЕТО НЕ УСПЯ ДА ПОМАЧКА СРЕДНОТО МИ И ВИСШЕ ТЕХНИЧЕСКО ОБРАЗОВАНИЕ. И, ПРЕЗ ВСИЧКОТО ТОВА ВРЕМЕ, СИ ТАНАНИКАХ НА УМ, ОНАЗИ ПОПУЛЯРНА ПРИСПИВНА ПЕСЕН, ЧИЙТО АВТОР БЕ ПОКОЙНАТА МАЙКА НА МАЕСТРО ЯЧО ЯЧЕВСКИ. РАНО ПОБЕЛЯЛА ПРЕПОДАВАТЕЛКА ПО ЦИГУЛКА. ЩО ХОДЕШЕ ОТ ДОМ НА ДОМ, ДА НИ ПРЕПОДАВА. ЯЧО СЛЕДВАШЕ КОНСЕРВАТОРИЯ, НИЕ ПРОХОЖДАХМЕ С ЦИГУЛКИТЕ. (КАТО ДНЕС Е ПРЕД ОЧИТЕ МИ ТАЗИ РАНО ЗАСТАРЯЛА АПОСТОЛИЧЕСКА ЖЕНА. КАТО ДНЕС.) 

ПОДСВИКВАХ СИ ПРЕЗ СУГРАЩИЦАТА, ПРОТАНАНИКВАХ СИ "НАНИ-НА - ТРА-ЛА-ЛА", А НЕ ПРЕСТАВАХ ДА СИ МИСЛЯ. КАК ДОТОЛКОВА СА СЕ РАЗВИЛИ СВЕТОВНИТЕ ТЕХНОЛОГИИ, ЧЕ ЧОВЕЧЕСТВОТО, КАТО НИЩО БИ СЕ ПРЕБОРИЛО. НЕ САМО СЪС ВСЕКИ ЗИМНО-ПРОЛЕТЕН ГРИП, НЕ САМО СЪС ВСЯКА ЕДНА ЗЛОКОБНА ЕБОЛА, ПА ДОРИ С ОТКРОВЕНО КОСМИЧЕСКО НАШЕСТВИЕ. БЕЗ ДА УСПЕЕ НИКОГА, НИКОГА, НИКОГА - ДА СИ СЕ ПРЕБОРИ, С ОБИЧАЙНАТА ВСЕ ПОВЕЧЕ ИНТЕЛЕКТУАЛИЗИРАНА ВСЕНАРОДНОСТНА МИЗЕРИЯ. ПА, КАКВИТО ЩЕ ФОКУСИ ДА ПРАВИ - ГЛОБАЛНИЯТ КАПИТАЛ - В КОМУНО-КАПИТАЛИСТИЧЕСКИ КИТАЙ. ЗАЩОТО, БРАТО, МИЗЕРИЯТА ЗАДЪЛЖИТЕЛНО СПЪСТВА ПРОГРЕСА. ДАЛИ Е НЕГОВ ОТПАДЕН ИЛИ АВАНГАРДЕН ПРОДУКТ - ДРУГ ВЪПРОС. СПЪСТВА ГО НЕОТЛЪЧНО И НЕОТРАЗИМО. И, ТОВА Е.

И ЕТО, НАЙ-НАКРАЯТ СТИГНАХ ДО ЗАВЕТНАТА ЦЕЛ - ГАРАЖА-РЕПЕТИЦИОННА ЗАЛА НА МАЕСТРО ЯЧО ЯЧЕВСКИ, ПОЧЕТЕН ГРАЖДАНИН НА БЕЛОГРАД, ЗА ПРИНОСИ ВЪВ ВОЕННОМОРСКАТА МУЗИКАЛНА ДУХОВА КУЛТУРА. ИДВАЛ БЯХ ПО ВРЕМЕ НА СТРОЕЖА, ДА ПОМАГАМ В ИЗВОЗВАНЕТО НА СМЕТТА. В ПО-КЪСНИ ВРЕМЕНА, ЗА ДА РЕПЕТИРАМЕ СЪВМЕСТНО. КЛИМАТИКЪТ ЖУЖЕШЕ. ЗАД ДВОЙНИТЕ ДЪРВЕНИ ВРАТИ СЕ ПРОЦЕЖДАШЕ СВЕТЛИНА. ЗВУЧЕШЕ АНГЕЛОГЛАСНО ПЕНИЕ. ЯВНО, ТЕЧЕШЕ РЕПЕТИЦИЯ. СЪС ВСИЧКИ НЕЙНИ ОСОБЕНОСТИ - ДА-КОДА - ОТНОВО, И ОТНОВО. ЗАПОЧНАХ ДА ПОМИСЛЮВАМ, ДА СИ СЕ ЗАВЪРНА. НО, ТОРБАТА С БУТИЛКА ПЕРЦОВКА, И КУТИЯТА С ДРУСАН КЕБАП ТЕЖЕШЕ. НЕ МОЖЕХ ТОКУ-ТАКА ДА ГИ ОКАЧА ВЪРХУ ДРЪЖКАТА НА ГАРАЖА, И ДА СИ ТРЪГНА. НАВЪРТАХА СЕ КАКВИ ЛИ НЕ ПСЕТА. РЕШИХ И ПОЧУКАХ. ВРАТАТА СЕ ОТВОРИ, И АЗ СЕ ВМЪКНАХ.

В МИНИАТЮРНАТА КОНЦЕРТНА ТАБАКЕР-ЗАЛИЧКА НЯМАШЕ НИКОГО. ОСВЕН НЕЗАБРАВИМИЯТ МАЛЪК БЯЛ САЛОНЕН РОЯЛ, ВЪРХУ ПОДИУМ ОТ КИРЛИВИ ПАЛЕТИ. ДУЗИИНА БРАКУВАНИ ТЕАТРАЛНИ СТОЛА. И, ОНЗИ СКАПАН ГРАМОФОН. НО, ПЕСЕНТА НА ХОР СЕ НОСЕШЕ, И АЗ СЕ ЗАОЗЪРТАХ. ЯЧО ЯЧЕВСКИ СЕ УХИЛИ. СВИ РАМЕНЕ. ПОБУТНА МЕ ДА СЕДНА. ГРАБНА ОТ НЯКЪДЕ ДИРИГЕНТСКА ПАЛКА. И, ИЗПРАВЕН ПРЕЗ ДЪРВЕН ПЮПИТЪР, ЗАПОЧНА ДА ДИРИЖИРА НЯКОГАШЕН СВОЙ РЕПЕТИЦИОНЕН ЗАПИС. СЪС ВСИЧКИТЕ МУ ИЗБУХВАНИЯ НА НЕДОВОЛЕН ДИРИГЕНТ. СЪС ВСИЧКИТЕ МУ САРКАСТИЧЕСКИ ЗАБЕЛЕЖКИ, КЪМ ПИАНИСТ И ИЗПЪЛНИТЕЛИ. В КРАЯТ НА КРАИЩАТА - ЩОМ ВСИЧКО СВЪРШИ, ТЪРЖЕСТВЕНО СЧУПИ ДИРИГЕНТСКАТА СИ ПАЛКА. ЗАХВЪРЛИ Я ВЪРХУ ЛИЦЕТО МИ, И СЕ ПОКЛОНИ. ИЗРЪКОПЛЯСКАХ. ОТКРИХ, ЧЕ Е ОБЛЕЧЕН В ПОИЗЛЪСКАН ОТ НОСЕНЕ КОНЦЕРТЕН ФРАК, БЯЛ КОЛОСАН СЮРТЮК И ПОИЗМАЧКАНА ПРЯСНО ИЗПРАНА ПАПИОНКА. А, ИЗ ОЧИТЕ МУ БЛИКНА ТАКОВА ОТЧАЯНИЕ, ЧЕ МИ ИДЕШЕ ДА СЕ РАЗПЛАЧА. РАЗГЕЛЕ, ПОДКЛЮЧИ СЕ НОВ ЗАПИС. ЗАЗВУЧА "CARMINA BURANA". СИМФОНИЧНА ТВОРБА, ЗАРАДИ КОЯТО НЯКОЙ ХОРА ПО БРЕГА НА МОРЕТО ПРЕД БЕЛОГРАД ВЗЕХА, ЧЕ САМИ СИ СЕ РАЗДЕЛИХА СЪС СЕБЕ СИ. НО, ТОВА Е СЪВСЕМ ДРУГА ИСТОРИЯ. ДАНО УСПЕЯ ДА Я ОТРАЗЯ ОВРЕМЕ.

МАЕСТРО ЯЧО ЯЧЕВСКИ ОТНОВО ГРАБНА ПАЛКАТА. ОБЪРНА ГРЪБ НА МОЯ МИЛОСТ - ПУБЛИКАТА. И, ЗАПОЧНА ДА СЕ РАЗПРАВЯ С ФИКТИВНИТЕ СИ ХОРИСТИ, ХОРИСТКИ И ОРКЕСТРАНТИ. ТАКА ДОБРОСЪРДЕЧНО, С ТАКОВА РАЗБИРАНЕ;. С ТАКИВА ПРЕКЪСВАНИЯ И ВРЪЩАНИЯ; ЧЕ НЕ МОЖЕШЕ ДА НЕ СЕ УЖАСЯ.ПОБЪРЗАХ ДА СЕ ИЗМЪКНА, А МАЕСТРОТО ДОРИ НЕ ТРЕПНА.

НЕ УСЕТИХ, КАК СЪМ СЕ ПРИБРАЛ ДОМА. ВИЕЛИЦАТА, ГДЕ НЕ УСПЯ ДА МЕ СПРЕ НА ПЪТ ЗА СТРАННИЯ КОНЦЕРТ, СЕГА МЕ ПОДПОМОГНА. И, ПРЕЗ ВСИЧКОТО ВРЕМЕ НА МОЯТ НЕИСТОВ БЯГ ПРЕЗ БЕЛОГРАД; АЛА ОТ ИСТИНАТА НА ИСТИНИТЕ - КОЙ БИ УСПЯЛ ДА ИЗБЯГА; ЗАЕДНО С МЕНЕ ВЪРВЕШЕ И СЕ ЛЕЕШЕ ОНАЗИ МЕЛОДИЯ, КОЯТО ОЩЕ НА СЛЕДВАЩИЯТ ДЕН, ЩЯХ ДА ПОДАМ НА МОИТЕ СТУДЕНТИ. ВРЕМЕ Е - ДА Я РАЗРАБОТЯТ - ОТ КРАЙ ДО КРАЙ. 

НИМА НЕ ПОДОЗИРАТЕ, КАК СЕ НАРИЧА ТАЗИ МЕЛОДИЯ!?! 
ОТГАТНЕТЕ САМИ.
The End - 25.10.2014./01:27 lt. / Illustration (C) 2014 - Viggi Pashova

Saturday, November 08, 2014

ЩУРЕЦ В ЧОВКА, ПРОФИЗДАТ-1990.




(С) 1980 - Bogomil Kosstov AVRAMOV-HEMY
ЩУРЕЦ В ЧОВКА
РАЗКАЗ
БОГОМИЛ КОСТОВ АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ
(ИЗ ЕДНОИМЕННАТА КНИГА)
ПОДИР
втора чаша анголско кафе, (и петдесет скоч вътре!), Маестро Маестозов Чернобилски, човек с големи идеи и познания, ала с ниско служебно положение, бе посъветвал слабия като ученическа химикалка, изпечен от ветрове, бури и пийване капитан.
- Купуваш един топ карирана и, сядаш ...
- Аз, да купя? - бе запитал учудено Драгоста Николиди Трети-Тихи, известен още като Капитан Нищо; приемен син на Драгоста Николиди Втори-Перото, приeмен внук на Драгоста Николиди Първи-Сламката, щото тъй върви в техния род - да осиновяват бездомни. - Защо именно аз? Корабът си има домакин ...
Капитанът, не харесваше да пише. Считаше писането второстепенен ангажемент. В заповедната книга на мостика, диктуваше на помощниците да вписват неговите разпореждания. После, само се подписваше. Беше от онези капитани, за които малко се знае, и съвсем малко се говори. Капитан Далечно Плаване Драгоста Николиди Трети-Тихи, наричан още Капитан Нищо, щото не бе допуснал нищо да се 'крадне, бе от класата, на т.н. "кара-капитани". Капитан-самоук ала доказан, чрез самообразоване, курсове и решение на съответния Районен Комитет на Бекапе.
- Ами кой? - бе запитал авторът на горното заявление.
- Някой кафеджия, като теб! - бе троснал властно Драгоста.
Подир което се бе запътил към вратата на бара, за да изкачи тринадесетте стъпала до повърхността на земята. За да поеме лъкатушен път през Морската Градина на Белоград, до жилищния комплекс на Бемефето, където обитаваше две хигиенични стаи, кухня-бокс, баня и микроскопичен тоалет грижливо преоборудван в библиотека с читалня.
ПРЕДИ
тридесетина години време, па и повече, той бе един от първите кара-капитани получил професионално признание. Бяха му поверили ръждясало корито втора употреба на име "Алгол", (ленд-лез "Либърти" от Войната), с раздрънкана парна машина и висок комин, а на кърмата още един комин от картон прилежно зачохлен с брезент, за всеки един случай. Главният механик бе обикновен мизерник. Щом дойде време да се тегли калема се оказа, че от десет посетени пристанища, механикът бе пуснал тринадесет докладни срещу капитана, все във връзка със Щуреца. До една без подпис, но върху белия лист намастилените лапи на механика личаха. Капитанът зареждаше машината с най-висококачествени масла. От сърце харесваше парните машини. Такива са родът Николиди. Едни носталгици.
АХ ДА - ЩУРЕЦЪТ!
Една заран някъде при Матапан, където морето ухае на водорасли а въздухът на хвойна, докато бреговете напомнят бури от преди хиляди години и от преди три дни, камериера Долното Мити потропа на каютата на капитана. Бе преметнал бял пешкир на рамо, нахлузил зацапана полупрестилка, с метла и лопата в ръка.
- Капитане . . Каяпитане . . . - пристъпяше от крак на крак, премрежваше очи. Такива са от Хороздели. Докато разговарят с теб, премрежват ли, премрежват очи, сякаш нещо кой знае какво искат да ти кажат.
От кабината се дочу недоволно ръмжене. Вратата потропваше полуотворена на кука, вътре бе мрак. В ъгъла, където би трябвало да е капитанската койка, нещо се размърда.
- Те-те-телета . . . Те-те-те-телета . . . Телета ли умряха? . . .
Корабът караше двеста и петдесет черни биволици с идеално промити със сапун и карбол задници.
- Цъ! . . .
- Желязото ли се . . . Ли се . . . размърда?
- Цъ! . . .
Корабът караше седемнадесет нови вършачки, до една тъпкани с автомати "Калашник". Освен съответните трактори, които не бяха никакви трактори, ами Бетеери под слой слама, а върху тях - беволици и волове.
- Що цъкаш!?! На час - час - часовник ли се пра - пра - правиш?
- Тъй цъкам аз! - в скоропоговорка изрече Долното Мити наречен така, щото винаги спеше на долна койка.
- Въз! . . . - изрече мракът. Там някъде, капитанът се обърна на другата страна. - Умирам за с - с - сън . . .
Долното Мити изтърва лопатата на палубата, а тя се сурна и право в морето.
- Капитане, на кораба има . . . На кораба има . . .
- Що има на кораба? - сънената глава на капитана се показа през вратата на каютата, за да огледа надлъж-нашир канижела, стълбите към капитанския мостик.
- Щу - рец . . .
- Що?
- Щу - рец . . .
- Да не си се смах - смах - смахнал?
- Цъ! . . .
Драгоста направи отегчена физиономия. И този го хвана желязото, реши за себе си, при това още на Матапан. Що ще чиним, влезем ли в Атлантика?
През бавното приплясване на машината, тропота на генераторите и воя на вятъра, ушите му доловиха онзи звук, който той, заклет човек на морето и града, завинаги бе забравил.
- Да не ме премяташ!?! - знаеше, зевзеклъците в морето нямат край. - Веднага си те връщам у дома!
- Сакън, Барба, кола купувам!
По онова време, а кога ли не, това бе модата. Да се купуват коли втора употреба.
Капитанът отново се огледа. Свободните от вахта бяха се юрнали с празни консервени кутии в ръце, да търсят невидимия певец. Стана му весело. Беше на добро. Животинката да се съхрани, реши докато се бръснеше на две - на три. Иначе, морето ще я вземе. Каза си, надолу към тропика съвсем не е по нашенски. Кой знае защо, се разсмя. Каза си, направо ще изхабим насекомото, съвсем напразно, ама като се е лепнало под задника на някоя биволица, що да сторя? Морските капитани са хора далеч от сантименти. И все пак, носталгията често ги хваща за душата.
КЪМ ОБЕД,
нещастния Щурец бе открит залепен върху грезта на кърмовия винч. Всред глъч и шум, той бе представен на капитана. След това, бе поместен в ръчно измайсторен дворец от станиол, картон и кутия кока-кола.
Привечер бе извършено морско кръщение. Матапан е место пригодно. Всичко това, бе надлежно отбелязано в корабния дневник. Капитанът само се подписа. Вписаха щуреца в рòля за екипажа - Щурчо Щуропеев. Капитанът отново се подписа. И, се изкачи на мостика, за да въздиша над щурманската маса до полунощ. От време на време слизаше в салета, където около Щуреца вървеше дежурство. Щом усетеше тежките капитански стъпки, Щурчо Щуропеев надуваше струни. Падаше доста смях, но на капитана му се плачеше. Хората на морето са едни сантименти.
Барба Драгоста Николиди Трети - Тихи, наричан още Капитан Нищо, щото много бе раздавал без нищо да присвои, добре познаваше нещата гдето ходят по екипаж всред море. Всеки бе оставил по нещо на брега. Всеки го гонеше собствена мания. У дома мечтаят за море, в морето мечтаят по брега. Смахната работа сме това моряците, казваше си понякога Драгоста, и не преставаше да си намира работа в салета. Но, да прибере клетката с нещастния щурец при себе си в каютата, не се реши.
ЩОМ
хвърлиха котва в Ливорно, капитана поръча такси, за да огледа града и сергиите. Не бе за пръв път тук, но сега бързаше. В магазинче голямо колкото напръстник, откри електронен крикет с огромен запас от батерии. На море всичко се случва, убеждаваше себе си той, а надолу по меридиана слънцето удря право в петите. Ще вземе тази никаква животинка да умре, ето ти катастрофа. Малко преди пристанището реши и, слезе от таксито. Уж, да се поразтъпче пеш. Внезапно го напуши смях. Минувачите се обръщаха и, се чудеха. Транслирана по корабната уредба, над кея, пристанището с неговите общирни магазии и града, се носеше песента на Щурчо Щуропеев. Бяха нарушили заповед. Щурецът да не се насилва. Побърза да се качи на борда. Разбра, че работите са напреднали непоправимо.
В ПРИЕМНИЯ САЛОН
около голямата дъбова маса, се тълпяха капитани от съседни кораби. В уставни мундири и касетофони в ръце. Всички искаха по запис. Кимна с глава. Радиста развъртя бизнес. На следния ден около кораба се завъртяха тълпи момчурляци. Всеки с по едно "Желозо" в ръце. Микрокомпютрите още не бяха изобретени, но портативните касетофони си ги биваше. Драгоста Николиди Трети-Тихи, наричан още Капитан Нищо, просто защото бе раздавал на хората - вместо да пооткрадва за себе си, разбра, че нещата се затягат. Потърси корабния агент за да ускори нещата, но не винаги и не всичко зависи от агента. След ден-два на палубата се яви един много изискан господин, който уведоми капитана, че местната търговска камара или нещо подобно, задълбочено проучва вапроса с нелицензираното разпространение на тази така странна по неговите думи музика. На черния пазар се бе появила касета, а на обложката корабът "Алгол". Щурецът бе представен графично. Редът е, да се спазва Законът. Законът е, да се сключи договор. Договорът, ще бъде изгоден и за двете страни. Ето визитната карта. Ето проформа договорът. Митницата е иззела от пазара нелегалните касети. Биха могли, срещу малка такса, да си ги приберат. На Барба му пламна главата. Договори среща за следващия ден, но разпореди да се готвят. До среднощ екипажа се прибра. Вдигнаха тихомълком желязото. Измъкнаха се само с пилот, без влекачи. По време на разтоварване на стоката, един вол се бе удавил. Собствениците на кланници "Киприани" го бяха оставили за екипажа. Щом излязоха в открито море, екипажът се захвана. Да прави селски наденици и да слуша Щурец, на влизане в Атлантика.
ДОКАТО
слизаха надолу по меридиана, за да се плъзнат покрай бреговете на Западна Африка, та да доставят комуто трябва стоката, щурецът веселеше и радваше. Щом стигнаха уговореното место, хвърлиха котва и зачакаха. В далечината зеленееше брегът. Ниска сивозелена линия из която изникнаха и дойдоха мауни с мощни мотори. Разтовариха стоката. Мауните потънаха във водата до самия борд. Либъртито се извиси, като скала. През всичкото това време, Щурецът пееше своята песен по транслацията, а черните мъже приплясваха радостно с ръце. Щом работата свърши, мауните поеха към брега, за да се изкачат нагоре по Голямата Река, по която бяха слезли. Комина изригна кълба черен дим. Тогава огнярите отвориха крановете с мазута. Мазутът нахлу в пещите и се превърна в огън. Огънят превърна водата в прегрята пара. Парата раздвижи машината. Машината разтърси пепелта в пепелниците на мостика. Винтът се завъртя. Корабът пое на север. Предстояха денонощия щорм. Бяха празни като кокосов орех изпит от птица и, поради това опасни. Драгоста се разпореди за баласт. Бяха го сторили. Разпореди се да загасят светлините. И това бяха сторили. Разпореди радиомълчание. Тогава разбра, че по-сплотен екипаж няма да води никога. Само главния механик се тулеше в своята каюта над стар машинен дневник. На Драгоста Николиди Трети-Тихи, наричан още Капитан Нищо, му бе все едно. Бе получил радиограма:
"БУЛЯ ВЗЕ ДВА САМОСВАЛА БАГАЖ И СИ ОТИДЕ.
МАМАН"
Капитанът нямаше ни майка, ни баща и, това той го знаеше добре. Бе отгледан в приют за сираци. През една ваканция край морето, един местен балъкчия, някой си Барба Драгоста Николиди Втори-Перото, заклет делфиноловец, го бе осиновил. Отначало на шега. Подир това докрай. Капитан Нищо и до днес се чуди и се мае, кой би могъл да му изпрати подобна телеграма. Но, в Живота не всеки въпрос притежава отговор. Освен това, човек може да познава своите врагове, но своите приятели - никога.
ПУФ-ПАФ,
и много бавно, с пълни цистерни под баласт, с нафалшивени документи, панамски флаг а подир това либерийски, с тридесет и двама души екипаж плюс щурец вписан в екипажния списък, "Алгол" се довлече в пристанището на света Хамбург. Щастлив призрак оцелял от една война, за да подготвя друга. Чист и лъскав, чак докаран почти нов. Портовия надзор в целия свят, се отнася с особено недоверие към подобни съдове.
- Да се яви номер тридесет и три! - отсече старшия контрольор, щом седна запъхтян пред зеленото сукно срещу капитана в салона. Дори не погледна "пилотския сандвич", който неговия помощник бутна в една бездънна кожена чанта. Сбръчканото му лице, бе изсушено от дълголетна служба. Такива службаши, реши Барба, не дават пиле да прехвръкне, как ще се оправим сега? Но, се разпореди.
- Щурчо Щуропеев! Да се я - я - яви . . .
Донесоха и тържествено представиха за контрол Щуреца. От една бананова кора, Щурецът нададе мощен вик.
Офицерът огледа кафеза, погледна капитана право в очите, огледа екипажа. Сви рамене.
- Не е за продан - нали?
- Това е възпретено - на - на - нали? - отвърна Барба.
На вратите на салона стоеше почмти целия екипаж, с ръце пълни с армагани. Офицерът разбра. Сви рамене. Кимна с глава да се оттеглят.
В корабоплаването действат огромно множество писани и неписани правила, правилници, закони и закончета. Международни конвенции и норми, обичайни правила. От ден в ден, те стават все повече и повече. Дори съществува специална международна организация, която само с това се занимава. Да рои корабоплавателни правила. Но, главното поради което съществува и винаги ще съществува мореплаване е, така наречената "взаимност и изгода".
Портовият чиновник, бе бивш капитан, на години стар и поради това мъдър. По лицето му не трепна мускул. Бе виждал, какво ли не.
- Ка се нарича?
- Щурчо Щуропеев.
- Номер тридесет и три - нали?
- От къде е?
- От Балкана е, Господине . . .
Настана мълчание изпълнено с невъзвратимост.
- Хм! - прокашли се офицерът в кител. - Хе! . . . Съществуват . . . какви ли не . . . екипажи . . . Хм! . . . Хе! . . .
Колегите му, двама едва прохождащи в занаята, го наблюдаваха удивено.
- Да е жив, за изходна контрола - асно!?!
Тъй верно, сър! - тракна с токове капитан Нищо.
Години подир това, най-вече пред вечно жадния за случки Маестро Маестозов, журналист без тапия и поради това рядко отпечатван, Капитан Нищо щеше да твърди, че това било по-голямо изпитание отколкото например, да прекара товар желязо на черно от Балканите до Пасифика.
ПРЕДСТОЕШЕ
фумигация. Корабът щеше да бъде запечатан и обгазен. Хлебарките бяха станали повече от нетърпими. С помоща на отровен газ, щеше да бъде умъртвено всичко, що е останало живо. След това, щеше да бъде проветрен до дъно. Екипажът стегна багажи и, излезе на хотел. Корабът бе провлачен на специално определено место, за да застане между две шамандури. На него се качи специална пристанищна команда. Бяха хора с газови маски и високи заплати.
ЩУРЧО ЩУРОПЕЕВ
изкара заедно с Барба и екипажа петнадесетина дни в пансиона на Мадам Юнге. Чисто, приветливо место за закъсали моряци. Там, той се изхитри да се скрие в перуката на достопочтената жена, защото бе съвършено бяла и докрай ароматна. Но, това е друга история, свързана с бутилка уиски "Бял Кон", безкрайни партии табла, Долното Мити и Барба Чукендро, и с още една бутилка "Бял Кон" направо от кашона. История, за която споменаваме, черно на бяло, на друго место. История, която няма да бъде дописана никога. Кой чете днес романи за щурци? Разбира се, никой.
В КРАЯ
на втората седмица, екипажа се завърна на кораба, за да започне да си гледа работата. Щурецът бе позабравен. Забрави го и Барба Драгоста Николиди Трети-Тихи, наричан още Капитан Нищо, просто защото подир себе си не оставаше никакви следи. Когато се сети за Щуреца, вече бе късно. Някой бе решил, че местото на един кафез е на пода, при кошчето с невалидни радиограми. Капитанът побесня. Вдигна кафеза върху масата на радиста. Изнесе го на проветриво на кърмата. Щурецът умираше, изсвирвайки последни тъжни синкопи от своята морска одисея. Газът "Циклон" е тежък отровен газ. Стеле се по пода. Задържа се в непроветриви ъгли. За един щурец една молекула е повече от достатъчна. Драгоста трескаво отвори пъстрата кутия от станиол. Щурчо Щуропеев издаде последен вик. Падна по гръб, размаха пипала и умря.
Барба Нищо бе виждал смърт неведнъж. И в Балкана. И на Фронта. И, по морета и океани. Но, сега нещо в него надълбоко се преобърна. Взе кутията мъртвия щурец. И, се върна в салета.
ПОДПИСАХА
протокол, както се полага. Приложиха го в папката както се налага. ОИбшиха кутията с паспарту. Строиха командата на борд. И, под звуците на менделсонов марш, захвърлиха кутията с мъртвия Щурец всред водите на мрачното Северно Море. Морето, сякаш само това чакаше. Грабна черната кутия. И, я погълна.
ПРЕСТАНАХА
да се гледат в очи до края на рейса. Започнаха да се ругаят един-друг. Главният мепаник написа най-дългия и красноречив рапорт през своя тъп живот. В един норвежки порт дойде комисия за да установи, че корабът е морално остарял, нитовете не държат, трюма прави повече вода отколкото помпите биха могли да изчерпят, изобщо, време е да бъде продаден. Капитан Нищо пусна рапорт, "Алгол" да бъде нарязан на скрап. Само че, чак на Тайван. На минаване през Белоград, щеше да потърси щурец. Не можеше да не намери. В задния двор под астмата, колкото щеш. Нищо-никакво насекомо, а как свири, как весели.
И ДО ДНЕС,
твърди другарят Капитан Нищо, колкото пъти попадна в Северно Море, а това се случва през година и през друга, превеждам своя кораб през същите онези ширини, с простата и абсурдна мисъл, че бих могъл да доловя писък на щурец. Разбира се, не чувам нищо. Освен можеби веднъж. Когато прилетял гларус бе кацнал върху планшета на летния мостик, за да изчака надигаща се буря. Птицата през равни паузи надаваше вик, но това тя вършеше със затворена човка, толкова нежно и така тихо, че ми се стори, че там се намира нашия нещастен Щурчо Щуропеев. Не мислите ли, че в човката на всеки гларус има скрит по един нашенски щурец?
© 1986 - Bogomil Kosstoff AVRAMOV-HEMY
The End / 12/27/01 6:50:22

I'M THE PAUSE, by Hemy

© 2013-Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY АЗ СЪМ ПАУЗАТА НА ТУЙ СКАПАНО ОБЩЕСТВО, ГДЕТО В ГЪРДИТЕ ТЪЙ БЕЗПОЩАДНО СЕ БИЕ; ПРЕДВАРИТЕЛНО ОТБЕЛЯЗА...