FRENCH LOVE, short story, by Hemy

Френска Любов

В ПОСЛЕДНО ВРЕМЕ

все по откровено се говори, за различни видове екзотична любов. Сякаш екзотиката би могла да реши проблемите на човечеството в региона на Балканския Полуостров. Пазарът блъвна огромни количества порно от всякакъв размер, цвят, вид и предназначение. Из училищата тръгнаха да се подвизават лектори на криворазбрана цивилизация. Считаше се, че тези люде биха могли да дадат отговор на всеки въпрос от взаимен интерес. Тези лектори значително облегчаваха работата на редовия преподавател. Броят на неудобните въпроси в час намаля. Заедно с броят на учениците.

АКТОВАТА ЗАЛА

на училището в което по онова време преподавах, се намираше в мазето. Старо бомбоубежище, което така или иначе трябваше да се ползва, с таван припадащ ниско зад лектора покрит с многогодишен слой училищен прах. По време на една подобна лекция открих, че върху ниския напрашен таван превърнат от учениците във фолиант на съвременната история, между непонятни магически знаци, комунистически петолъчки и фашистки пречупени кръстове, личеше изписана черно на бяло онази нецензурна дума, която прави младежите да крият ръце в умишлено продънените джебове на панталона, а старците да въздишат по качеството на едновремешния шоколад. Думата бе изписана посредством премахване на слоят прах с нещо неприлично еластично, тлъсто и дебело. Залисан в своите жизнени примери от памвтивека та до днес, многоуважаемият гостуващ лектор, без да подозира присъствие на подобно порочно писание, сочеше с показалка над себе си, там където би трябвало да са звездите, но където всъщност се намираше изписана Ученическата Истина на Истините. Поради което, от време навреме, избухваше чудесен спонтанен смях . Това правеше лектора щастлив. Не предполагаше, че неговата лекция е съвсем излишна. По някое време едно стройно девойче с тежка златиста плитка и кордела от яркосиня коприна вдигна игриво глава па запита.

- А, какво означава това, хм, Френска Любов?

Залата прихна в спонтанен смях. От тавана се поръсиха облаци лански прах. Лекторът се изчерви до корена на косите си. Въпросът на девойчето бе част от проблема, който той все заобикаляше. Потърка ръце една в друга, като да се стопли, а времето бе жарко. Вдигна глава към небето, всъщност към стария опрашен таван изпълнен с плодове на нелегално ученическо творчество. Откри нецензурната дума, изписана с неизвестен еластичен предмет с груба страст и невежа злост.

Въздъхна. Обърна се към мен, дежурният учител-глупак, позволил на останалите колеги да се измъкнат от досадното събитие.

- Хайде, - помоли се човекът , - да уредим плащането . . .

Тръгнахме към касата сподирени от подхилващи се ученици а лекторът сподели, че младежта от ден в ден става все повече непредсказуема, груба и невежа. За което обвини учителите, радиото и телевизията, забравяйки скъпите родители. Съгласих се. В главата ми изплува споменът за едно друго русо девойче, с яркосиня кордела на глава и руси коси едва обуздани в плитка, което бях срещнал преди доста време в един китен крайморски градец.

Ах, как само времето лети ли, лети . . .

БЯХМЕ НАСТАНЕНИ

в най-луксозния хотел в градче виснало над морето с омайна лятна белота, наричано Белоград. Пълен състав професионална водолазна експедиция, съставена от возолазен кораб, джип, вертолет и две дузини хаймани от класа. Морето биеше в основите на хотела. Това правеше да се будя всяка вечер. Тръгвах да бродя по безкрайните коридори потопени в полумрак, обзаведени със скулптури поставени в полуосветени ниши. Подир полунощ, хотелите са мистични градове населени с призраци. Тихи похлопвания, нежни стенания. Полуотворени врати, дремещи бодигардове. Приглушени смехове, безсмислени вопли. Хотелите по Черноморието, са древна загадка.

Бавно се придвижвах от етаж на етаж, от коридор в коридор. Лениво достигах хотелското лоби, в единия ъгъл на което крееше камина. Вечер камината крееше.Срещу нея проектантът бе заложил водопад, работил единствено при откриването на хотела. Оказало се, че водата в него ухае на изоставената Гръцка Баня “Горгона” в Белоград. Затегнали крана. Водопада останал. Важно занимание за моите момчета бе, да издирват по брега на морето подходящо гориво. По тези места корабите преминават недалеч от брега като мият хамбари и изхвърлят ненужното в морето. Така, ненужните греди и дъски наричани от моряците дънич, попадаха право в хотелската камина. Бяха момчета, които си знаеха работата. Винаги премръзнали от престоя под вода, гледаха да използвуват всяка възможност за още топлина. Този морски плод се разпалваше мъчително бавно. Но, когато от сърцевината на гредите лумваше златист пламък, за да хвърли високи сенки всред хралупата на хотелското безразличие, наоколо ставаше невероятно уютно и славно. Присядах край камината. Тялото ми се отпускаше, затоплено до немай-къде. Налягаше ме дрямка. Понякога, загледан в златистия пламък си мислех, за стотиците истории на които можеби са били свидетели тези неподали се на гниене греди, за да изгорят със застрашителен съсък. За хилядите проплавани мили на борда на кораб, полегнали под многотонен товар, преди да бъдат изхвърлени в морето. Преди да постигнат своето съществено предназначение, всред пламък и всред дим.

Моите работяги, бяха истински мъже. Всяка нощ, те разпалваха хотелската камина. Всяка вечер водеха със себе си крайбрежни момичета. Всичко това, с вкус и разбиране. Отваряха едри бутилки с питиета. Оставаха на разговор до заранта. После се разотиваха по стаите с някоя лесно завоювана дама. Знаеф, че нарушават узаконения водолазен режим, но какво да се прави - такава е практиката по всички географски ширини .

ЕДНА КЪСНА ЛЯТНА НОЩ,

останах до заранта с тези луди-млади . Огънят в камината стенеше . Морето се плискаше недалеч от нас . Бутилките в ръцете отново бяха празни . При водолазите , пийването не е само мода . Нито дори порок . То е свещенодействие в борбата за вечни резерви топлина . Едно от новите за тайфата момичета , по които сумтеше и се мскеше вездесъщият униформен портиер , дойде и се настани в нозете ми .

- А пък аз , Шефе , . заяви момичето съвсем по детински откровено и , някак виновно се разсмя , - съвсем не съм курва . . .

Едва ли имаше повече от двадесетина години . Носеше дълга старомодна плитка превързана със синя лъскава кордела . Дъхът на девойчето лъхаше младост и безгрижие, и опит .

- Ами , не си ! - отряза един от пийналите водолази . - И , ти си , както всички останали . . .

- О не ! - възпротиви се момичето примирено . - О , не и не . . .

В огнището греда се разпука с трясък . Отдели се дим , пара , и пламък . Разбутах огъня с ръжен . Момичето се надвеси над мене . Открих белоснежна непокътната гръд . Знаех , че плътта обича да мами . В светлината на разпаления огън , зърната на гърдите й лумнаха .

- Завърших техникум , Шефе , - започна момичето тихо , а всички наостриха уши , за още една история , - само преди година . . . Техникум по икономика . . . Бях пълен отличник , при това единствен. Изпратиха ме на стаж в корабостроителния завод на Белоград . Предприятие , в което все още работя . При тази безработица , да имаш работа , е нещо тъй съществено и важно . . .

- Обаче ? - подпита моят човек и , аз се подразних .

- Обаче , - момичето започна да разплита плитка , - стажът бързо свърши и централното разпределение ме хвана . Всички бяха доволни от моята работа . Надпреварваха се да ме хвалят . Гласяха при тях да остана . В огромното като гето счетоводство . Но , както казах вече , някой се намеси и , централното разпределение ме хвана . . . Според този шантав закон , днес отменен доколкото ми е известно , една училищна комисия ме изпращаше в най-забутаното селце на Страджа Балкан , където човек лесно попада , но трудно се измъква . Трябваше да поработя само две години там , сякаш бях наистина необходима , докато придобия отново право да си вадя хляба в Белоград . Сякаш именно аз , щях да отворя очите на стотината полуграмотни бабушкери и , да вкарам икономиката на селото в релсите на изискванията на социализма . . . Сякаш именно аз . . . Аз . . .

- Защо не ? . . . Защо не ? - подхвърли някой от мрака на огромния притихнал хотелски хол . Всички прихнаха в смях. Бяха времена на насмешка над всеки, всичко и всички. Хотелското лоби бе пусто .Така опустява хамбарът на кораб захвърлен да ръждясва и гние в плитчините при гробището на Корабите , щом последните зърна остатъчно зърно бъдат разграбени от корабните плъхове , преди да плъзнат към брега за да нагонят къйщята.

- Питате за татко ? - проточи момичето тъжно . - Дали е имал връзки , за да ме оправи ? Какви връзки може да притежава един обикновен черноработник ? Татко бе заварчик в същия този завод , дяволите да го вземат , а това все някога ще стане , който дава препитание на почти половина Белоград. Бе изкарал трудов стаж за пенсия там , върху онези дебели стоманени ламарини, като редови корпусник . . .

Момичето помълча . После продължи .

- . . През зимата кучешки студ . През лятото адски зной . . . Момичето отново замълча. Стори ми се че в очите й дойдоха сълзи, но това е често явление при случайните момичета попаднали в непозната компания, където едрата пара играе от край до край.

- Докато , докато , докато един ден, - продължи Русокосата, - майка хукна обезумяла към доковете . Подир нея хукна някакъв чичко от Апарата , подвиквайки й не дотам учтиво , че такава е съдбата на най-изтъкнатите представители на Работническата Класа . . . Хе ! . . . Вгледах се. В очите на момичето найстина имаше сълзи, но дали бяха именно сълзи или искри от камината, не мвога с положителност сега да кажа.

- Една невежо складирана пирамида от листова стомана , - гласът му трепереше ли трепереше, - се беше срутила върху баща ми и , неколцина негови колеги . . . Трима души на место . . . Четвъртия почина след два дни в болницата . . .

Поогледнах насядалите около камината момчета . Бяха мирясали петимни за думи. Случ(айт, многократно потулван бе широкоизвестен на цял Белоград. При това, без да предизвика никакъв граждански протест. Загинали хората, какво от това? Само морето биеше недалеч пред вратите на хотела .

- Ковчегът пристигна у дома плътно обкован с ламарина . Боядисан на две - на три, с леплив корабостроителен миниум. Това било , цветът на работническата класа . Така пристигна този ковчег , а заедно с него и алена дървена пирамида с огромна петолъчка , наместо паметник . Имаше безброй венци от чемшир , обвити в евтини хартиени възпоменателни ленти купени с парите на завода . Толкоз ! Както да се вайкахме с майка , не разрешиха да отворим ковчега. Бе здраво запоен с калай . Днес , някой хора твърдят , че в него имало само пясък . Ала, как да повярваш ?

Замълчахме .

Морето биеше в основите на огромното здание, като уморен барабан на съдбата.

- Спомням си , продължи девойчето тихо , - да , разбира се , че си спомням , как човекът от Апарата ни догони със служебната кола , как насила ни вкара в нея , как бясно подкара из улиците на замрелия под воя на сирени град . Как колата влетя в портала на завода , пресрещната от върволица санитарни линейки . Как закова на место недалеч от обграденото с въже место на произшествието . Как проби път през през струпаните зяпачи .Как веднага се разпореди за първа помощ , щом мама припадна . Как незабавно изпълниха заповедта му. Бях успяла да се промъкна през тълпата и срутените стифове ламарина, до самата локва кръв. Там , под ръба на един петдесетмилиметров стоманен лист , парче от разкъсано сърце продължаваше да трепка . Хей така , както този юмрук се свиваше и разпускаше ,Шефе , хей така под ръба на листа . . . Стори ми се , че от това огромният къс мъртва стомана се повдига и , се спуска . . . Повдига се и , се спуска . . . Тогава , именно тогава , съм припаднала и , аз . . .

Надигнах бутилката в ръце , а устните ми установиха , че е празна . Едно от момчетата ми подаде своята . Тази вечер с пиенето май избързвах единствено аз .

- След погребението, - продължи момичето. - достатъчно тържествено впрочем, с разпределителния талон - една небрежно отпечатана върху къс третокачествена хартия служебна бележка, отскочих с рейса до селцето, в което искаха да ме погребат за година-две и по възможност за цял живот. Някога , бяхме на лятна бригада именно там . Още тогава се питах , за какво бе тази лятна бригада , докато хората сами си вършеха работата съвсем успешно . Бездействахме по цели дни и нощи , и щом се наложеше имитирахме труд . От продължителното бездействие Яна и Боряна напълно се пропиха , но с какво мислиш Шефе , след като в селото нямаше дори кръчма ? С пластмасово лепило . . . С тази стока селото се бе презапасило под един навес . . . Та , пътят наистина ми бе познат . . . Добре познат . . . До болка познат . . .

Момичето отправи замечтан поглед към морето . Там , се мержелееха светлините на нашия водолазен кораб . Изправи се . Въздъхна . Отиде при високите прозорци . Загледа се навън . Отново се завърна .

- Кметът ме чакаше ухилен и радостен на спирката за автобуса . На пръв поглед много свестен, държавнически мислещ и партийно ориентиран човек. Заплатата била добра. Квартирата била уредена. Нямало за какво да се безпокоя. Често сам слизал със служебната "Волга" до Белоград, всъщност винаги празна. Е, добре де, добре, добре, добре - е - е . . .

Пообиколих насам-натам . Надникнах в бъдещата си квартира. Хазяйката , бабичка с хитри но добри очи , щом ме видя и се стъжни : "Не е за тебе тук, мила моя , кметът изгони предишното си момиче, сега е сам, върви си дете, върви си . . .

Мислех си, че един селски кмет може да изплаши всекиго, но не и мене. Но, рейсът идваше веднъж седмично ако да не е в ремонт. Телевизия в този Балкан тогава все още нямаше. Ами, на кого щях да оставя мама? Ами, по-малкия си брат ? Зер, ацетоново лепило се продава на път и под път. Ами, бъдещият ми съпруг, който все още бе в казарма? Ами, този шантав кмет, гдето от спирката започна да си иска за в леглото?

- Е, - намеси се моят човек , - все пак кмет - не кой да е . . .

- Да послушаме , - намесих се аз , - да продължим . . .

- Освен това Шефе , - девойчето продължи, - там нямаше театър. А, ако вече си разбрал, аз харесвам театрално да живея . . .

Момичето размаха артистично разплетени руси коси, като се поклони изящно. Дрехите й прошумяха, а самото то се изчерви. Ухание на парфюм се разнесе наоколо. Момчетата се спогледаха. Свих рамене.

- Понякога си позволявам, Шефе, да посещавам едва ли не всички представления на някоя пиеса последователно. До край. До снемане на пиесата от сцената. Да не говорим, за симфоничните концерти, които изобщо не пропускам. Трябваше ли да се затръшна в онова диво село за цели две години ? Там , в онова легло на служебната безплатна квартира , несъмнено в компания на кмета ? Под погледите на онази баба и , на останалото село ? . . .Цели . . . Две години време . . .

Вятърът пропя в камината . Морето се вдигаше .

В хола нахлуха среднощни гости . Хукнаха портиери . Зазвъняха асансьори .

- Не му мислих никак , Шефе , - продължи момичето тихо , вперило очи в мене , преценявайке дали не съм от породата на онези припълзяла чак в града селски кметове , готови да се главят за какво ли не , - не се подвоумих .

Главният счетоводител на корабостроенето в Белоград , едно зализано с брилянтин перверзно старче , още по време на стажа ми подхвърляше мазно ухилено , че ако бъда достатъчно умна и веща , разпределението би могло да отпадне . . . Струва ми се , тази система на "разпределение" именно подобни старчета я поддържат . . . Същото бе споменал и кмета , но сравнение не би могло да става . Защото , вътре в мене има едно чувство , кой какво струва , на кого служи и , до къде би могъл да стигне . . . Ето , за тебе си мисля например , че много знаеш , ама малко можеш , ето защо рядко изтърпяваш нещата до край . За много от твоите момчета , бих казала обратното , че малко знаят а пък много могат , но постоянно искат . . . ДСа знаеш , до един те лъжат , за положението на нещата под водата ! . . .

Всички прихнаха от смях .

Преглътнах . Познавах хватките на водолазите от малък . И , на неводолазите също . И , в двата слуая свързани единствено с пари .

- Повече , не разсъждавах , Шефе , повече не мислих . Бях решила на всяка цена да остана у дома , тук в Белоград , при мама и братлето , до вратите на театъра , където вече си ме пускаха и пускат без билет . Един ден , взех един душ и , към краят на работното време , хайде в кабинета на счетоводителя . ой се ухили , като ме видя , заяви че знаел че съм умно момиче , надникна из коридора , установи че в него няма никой , после пусна двата секрета , заключи касата , пусна ключовете в джеб и , изтръгна брутгално шнуровете на трите телефона . Отвори един картотечен шкяф . Извади плюшена завивка навита на руло . Разтла я върху пода бавно и спокойно . Каза едно "Хайде!" и , работата стана . Незабавно установих , колко лесно може да отпадне всякакво централно разпределение . Което по онова време бе чист държавен план . Освен ако не бе , някаква добре замислена игра . . .

Там долу , не така далеч от нас , морето се пребиваше от бой в основите на многоетажната железобетонна кутия на хотела .

- Не усетих , как се намерих у дома , Шефе , съвсем не усетих . . . 20/6/96ам ме погледна право в очите и , незабавно загря . Зашлеви ме два пъти през лицето . . . После , ме прегърна и , се разплака . Накая , като разбра , че оставам в Белоград , ме разцелува и заяви , че съм постъпила , като истинска жена . Именно така , според нея , това заяви тя през сълзи , постъпвали онези жени , които искали да си пробият път в живота . Наша Леля Гана била от този сорт. Ето , вече е в някакво си министерство в столицата .

И , всичко тръгна , като по разписание . Назначиха ме незабавно на щатна бройка независимо , че отново бе кампания за персонални съкращения . Без мене работата не вървяла . Ще пострада работата , ами как не ! Работата бе позамряла . За да си ме има под ръка , Главният заради това .

За да не се разчуе работата , а при Главният това бе ставало неведнъж , искаше ме в най-неочаквани смайващи места . Между които миризливият хотел в Каспичан , пълен с ей такива едри хлебарки , гдето налитат дори на човешко . Е , правеше ми скъпи подаръци от време навреме , но все за сметка на профсъюзите . . . По едно време , вече едва изтрайвах . . . Ах ! . . . Едва изтрайвах . . .

- Хайде холан , - обади се един вездесъщ коментатор , - като вземеш един душ и , всичко минава-заминава . . .

И , се захили идиотски , както само той би могъл да го стори .

- Не винаги . . . - рече момичето , - не винаги . . .

Настана тишина . Много от момчетата се бяха разотишли по стаите . Предстоеше труден ден . Ако морето не миряса до заранта , трябваше да кукуваме на брега разбивани от скука .

- Точно по това време , - продължи момичето някак унесено и тъжно , - моят възлюбен се изволни от казармата . Пресрещна ме една заран на улицата ппред дома . Забрани ми повече да се срещам с Главния . Знаел всичко . Щял да прости и забрави . Като ни се народят деца , казала неговата майка , нищо повече няма да има значение нито за него , нито за мене . Сякаш , все още можех да забременявам . Сякаш нямаше нова заповед за съкращения . Сякаш Главният бе мирясал . Рязко отказах . Себе си да лъжа и залъгвам , мога . Любим човек никога . По нова време ми се струваше , че бих могла да го изцапам с нещо . Как да го обясня , Шефе , не зная . . .

Тук , момичето с дълга уханна старомодна плитка , отново прибрана в кок , не издържа и се разплака . Тихичко и прилично . Сърдечно , но за кратко . Сълзица - две . Забърса с кърпичка очи . Протегна ръка с чаша .

- Налей ! . . .

Някой доля . Помислих си , за логиката на алкохола през вековете и , в нашия всъщност съвсем пиянски век . Огледах момчетата примрели във фотьойлите наблико . Установих , че дълбоко в мене нещо се надига . Но , какво бе то ? Дали безсилен гняв ? Едва ли .

- Щом се разделих със Штефо , а с него се бяхме клели завечно , отидох право в партийнию комитет . За да им плюя на системата за централно разпределение на кадрите и , изобщо в мозъка . За да им кажа , че докато стоят през зимата на топло а през лятото на сянка , измисляйки какви ли не фалшиви концепции , структури , постановки и възбрани , дъщерите им живота превръща в уличници . Това , го знаели отдавна , заявиха другарите тогава , изобщо те знаели всичко , каквото им е необходимо . Знаеали историите с Главният . Здравата се развеселиха . Пукнаха от смях . Нима очаквах да ме съжелят и , да се разплачат ? Но , очаквах Шефе , да се хванат за револверите и , да въведат незабавно ред . Това , те разбира се , не направиха . Разтвориха едни тефтери и папки . Дълго-Дълго ровиха . Вземаха си бележки . Размахваха под носа ми писалки . Като спряха да се хилят , бяха двама мъже и една жена , спогледаха се . Изведнъж станаха сериозни . Отдавна били вдигнали мерника , на онзи народен враг , на този некадърник от класа . Време било млади хжора да заемат неговото място . "Само не аз!" , креснах тогава изплашена , че би могло все пак да се случи . Това , отново ги развесели . За неговата длъжност и за онова с което се занимава , бил необходим квалифициран специалист . На първо време , щели да свикат общозаводско събрание , за да разгледат неговото и , моето поведение . Всъщност , как съм успяла да се отклоня от централно разпределение ? Доколкото знаят , мъж бил разпределен тук . Но , не на тях , на събранието всичко трлябва да разкажа . Иначе , ще се плаща неустойка , независимо че Главният подписал . Един истински разпит , Шефе , без протокол , без милиция , между добри познати . Добре станало , че съм отишла навреме при тях . Това вече , се нарича доблест . Младите хора като мен , винаги трябва да бъдат изпълнени с доблест . Никъде не споменаха за себе си .

- На - лей - й - й . . .

И , ЕТО НИ НА СЪБРАНИЕ ,

Шефе , снвикано едновременно по комсомолска , партийна и профсъюзна линии .

И , ето ни на сцената на заводския стол , който в подобни случаи се превръща в миризлива театрална зала . Внезапно , само подир месец , когато си мислех че всичко е отишло в архив . Но , трябвало да се съгласува . И , докато да съгласуват , Главният не преставаше да ме дъни , напълно разбеснял . Така че , в края на краищата , докато да съгласуват с разните многобройни партийни инстанции , внезапно ни заловиха , надявам се поради случайност . Не , в хотела в Каспичан , ами в заводската баня . Аз , гола - голеничка под душа . Главният счетоводител с риза и вратовръзка , но без гащи . Хей така , без много-много шум .

И , събранието стана .

И , аз се явих . Съвсем спокойна и , някак горда .

И , започнаха да ни рендосват , щото тези хора това им е занаята . Да търсят кусурите на всеки , без да придирят на себе си . Разбира се , съжелявах . Но , бе твърде късно .

Рендосаха с речи Главният Счетоводител , защото вече бил предупреждаван не един път . Пък сега , по една нещастна случайност заловен на место . При това с личност , едва завчера завършила гимназиално образование ,централно разпределена от държавата на отговорна работа в село Хороздели в Странджа Балкан , и кой знае как ,внезапно отзовала се тук .

А , Главният си се хили ли хили злорадо . . .

Рендосаха с речи и изказвания и мене , защото съм била млада и зелена , а съм провеждала мероприятия не другаде , ами в заводската баня под душа с топла минерална вода . Сякаш , не аз отидох да се оплача . Сякаш сами са свършили цялата работа по разобличаване на Главният .

А , Главният вади папироса от джеб и , запалва пред цялото събрание , като изпуща облаци дим в моя посока , а после бавно и достойно си се покашля .

По едно време ми омръзна да слушам , как си кълчат душите , а подир това и езиците . Още малко и , да стигнат до истинската кал без да го желаят . Както бях изправена на сцената , за да ме видят всички , а бях сложила най-късата пола каквато има под слънцето и , най-високите обувки каквито можах да изпрося от една приятелка , за да изглеждам нова , млада , великолепна и независима . Нещо , към което всяка жена се стреми и мечтае . Дръпнах с крак един стол и , седнах . Разголих бедра до край . Залата зашумя , па притихна . И тогава , представи си господин Шефе , и тогава , от първия ред скоква Буля Пена чистачката на заводските кенефи и ,

без да иска думата , а нима знае как да го стори , се провиква чак кресва .

- Въх мър чадо , въх мър Мъргъритоу , ко ши стани аку да забриминейш мъ майкъ - ъ - ъ . . . Ко ши стани с туй дите ку гу рудиш ? . . . Ей гуй дом "Майка и Дите" , пълнуй с тъквиз къту теб . . .

Стоп , казвам си незабавно , спри душата да заплаче Маргарито , дай им един по мордата , та всички да бъдат наясно , че е краят на двадесети век .

- Бульо Пено , - казвам без да ставам , защото така най-добре голя бедра , но така че да чуят и видят всички , - то от Френска Любов не се забременява лесно . . .

Буля Пена , както се е подпряла на метлата , не помисля дори да се предава .

- Ний тя френскъ , мър бабий , - кресва тя , а залата кънти от смях , - нитуй немскъ , нитуй пък мулдуванскъ . . .

Тя сей чисто нашинска , бабий , ти мож дъ ни знайш , бабий мъ имъ идна песня нъроднъ такая . . .

И , скоква Буля Пена на сцената заедно със своята метла . Вещица , която едва ли някога е летяла .

И , върти Буля Пена огромната опоскана метла , отваря беззъба уста и , започва .

ДИЛИН , ДИЛИН ДИШКА - А - А ,

МУМА СВИРИ С ПИШКА - А - А . . .

А пък залата , сякаш именно това чакаше . Люшна се от смях и , отгласи .

ЙЕ - ЙЕ - ЙЕ - Е - Е . . .

ЙО - ЙО - ЙО - О - О . . .

Но , сърцето ми внезапно спря от мъка , а от очите ми рукнаха сълзи . Сързи , които не мога да спра и днес .

Пенсионираха Главният без време .

Мен ме оставиха на мира .

Все още работя там . Сякаш , поради тази мръсна история , хората започнаха да ме зачитат . Но си мисля ,

че е поради факта , че не харесвам да мълча .

Не , не се ожених за моят любим .

Мама почина скоро подир това .

Брат ми , както да го пазех , стана наркоман . . .

ОГЪНЯТ В КАМИНАТА

бе загаснал .

Вятърът в прозорците притихнал .

Морето бавно падаше , за да кротне назарана .

Зад рецепцията дежурната дремеше , отдавна наясно с историите на Маргарита .

Тръгнахме към стаите да поспим , а момичето с уханната руса плитка в синя кордела , пожела да ме изпрати ,

а това означаваше да преспи .Възпротивих се . Момичето се върна на бара , а там две-три сенки си допиваха . И ,

до днес съжелявам за това . Все още се питам , щом се досетя за тази мрачна история , защо го сторих .

ЕТО КАКВО СИ СПОМНИХ

неотдавна , когато касиерката на училището в което преподавах , наброяваше немалка пара на един самозван лектор , който си въобразяваше , мче като просвещава - възпитава .

Право да си кажа , изведнъж ми стана все едно .



ЧЕРВЕЙ КОЙТО ПРОЯЖДА КАМЪК, разказ от Хеми

(C) 1999 - Bogomil Kostoff AVRAMOV - HEMY

ЧЕРВЕЙ , КОЙТО ПРОЯЖДА КАМЪК

ХАРЕСВАМ да пътувам с влак . В последно време обаче , очарованието на това пътуване напълно изчезна . Отсъства мирисът на дим , топлите вълма пара изпускани от локомотива , малките парченца безобидни сажди които попадат очите щом се надвесиш през отворения прозорец , безкрайните истории които разказва някоя престаряла старица , за Царят-Ловец изскокнал като приказка из близката гора , за да напълни шепата й със жълтици . С въвеждане на електрическата тяга , всичко стана привидно по-чисто и , за съжаление съвсем скучно . Така , често пъти влакът лети в пространство дотам обживяно , чак превърнато безкрайно транснационално сметище , а ти се чудиш как и защо спътникът ти пухти , гледа те под вежди и , проверява съдържанието на своят вътрешен джеб . Но , все пак , разговори в купето има , каквито никой никога не би могъл да предвиди . Защото , животът понякога налага , хей така - без да има видима причина , да разтвориш душата си пред непознат .

НЕОТДАВНА , влакът между столицата и морето , спря за минути всред някакъв тунел.

Светлините от прозорците хвърляха жълтеникави петна върху камъните , с които бе иззидан тунелът . Камъни , покрити неизтриваемо с локомотивни сажди от едно не така далечно време . Навярно , така ще си отидат през вековете , пренасяйки неразгадаеми частици от човешките съдби . Бяхме двама мълчаливци в купе , изпълнено с мрак . Човекът срещу мене размаха пръст и , отвори прозореца в мрака и , посочи .

- Я , - рече човекът , - вижте тези шуплести камъни . . . Сякаш проядени от червей . . .

Тъжно , тъжно се разсмя .

Свих рамене в недоумение . Подир няколкочасово пътуване , това бяха първите думи , които разменяхме . Щом влакът потегли отново , човекът ме докосна с ръка и , разказа .

МОЕТО ДЕТСТВО пхремина в Белоград , градът при Морето и Голямата Река , из криволиците на неговите прашни улици , където до премала гонехме футбол от стара прежда обшит в здрав брезентов плат . Калканите на занемарени къщи затулваха сенчести вътрешни дворове . Ухаещи на камфор , маслина и лимон , изпълнени с нарове и финап , разцъфнали всред лайкучка и билки . Претъпкани с никому ненужни вещи . Припокрити с изоставено пране приело цвета на небето . Преградени с дървени стобори , дворовете бяха космос и пространство ничие . Всред дворовете се гушеха дебелостволи столетници-смокини . Засадени в незапомнени времена , можеби от самият Господ-Бог . Спуснали корени дълбоко в сърцето на земята , те хвърляха непроницаеми летни сенки . Всяка ранна есен , всред тревясалите до пояс дворове , шетаха и витаеха зачумберени в черно стопанки , прибирайки сочни натежали от мъзга плодове . По костеливите старешки ръце оставаха да личат тъмни сладостни следи .

Жените събираха плодовете в дълбоки чисти калъфки от възглавници , криещи в себе си мечти на поколения . После , облизваха с дълъг , бърз като на дъждовник език своите светнали от ежедневно пране омедени длани . По стъблата на смокините пълзяха хиляди трудолюбиви мравки . Заедно с плодът , те попадаха в дълбоките импровизирани торби , където ароматът на липов цвят никога не бе изчезвал . От този сладък плод примесен изобилно с мравки , бабите варяха чаровно сладко , което помагаше при болест . Кой знае , можеби именно затова толкоз бързо възмъжахме . Но , можеби не само поради това .

ОБИТАВАХ , най-малката мансардна стая на света , каквато човек би могъл да си представи . Сътворена като за гномове . Залутана под високите градски звезди . В шумен ,пренаселен следвоенен дом , вмирисан до корен на зелева чорба и чесън .

ПО ОНОВА ВРЕМЕ , работех в депото на смени . Когато се завръщах в полунощ , главата ми ехтеше със звука на електрожени , с удари на чукове върху листова стомана , а свирките на локомотиви и съсъка на пара пищяха до зарана и будеха от сън .

Завръщах се бавно , и както ми се струва и до днес , някак особено значимо , през заспалия липов град , вкочанен всред лято от какви ли не разпоредби , предназначени да разморячат и потулят завинаги и Бог , и Дух , за да превърнат всичко в сива и безжизнена тълпа . А , изморените мои нозе , ме носеха бавно към дома , превръщайки уморлата в ленност , където да изкача седемнадесетте дървени стъпала до моята таванска стая , където да грохна изнемощял върху широко гъвкаво легло .

Заспивах незабавно . Будех се в ранни зори . Щур-прещур , свеж и бодър , сякаш вовеки

млад . Сядах пред изстинала супа и къшей клисав типов хляб . А , в ушите ми виеха локомотивни сирени и , трещяха удари от механични чукове .

ВСЯКА ВЕЧЕР , преди да заспя , хвърлях изморен поглед към тъмнеещият смокинов двор , над който хитро премигваха полуслепи порутени калкани , с незачулени полунощни прозорци . Техните обитатели , пребити от труд и недоимък , нямаха никакво желание да се вглеждат в чужди съдби . И , макар зад тях да се разиграваше непозволената романтика на недостижимото , аз не можех да удържа натежалите оловени клепачи ,

падащи като неумолим семафор , напиращи за задължителен сън .

Да , клепачите ми зовяха за сън , и аз се подавах на неговия жесток призив , пренебрегвайки най-самотната жена в света , която бавно , величествено и ритуално тържествено се разсъбличаше там , зад малкия светнал стъклен прозоречен екран , извисила чудовищнопищна гръд , независимо и гордо щръкнала над дворове със забравено къщно пране подпряно с чаталести колове , за да постави неистово стройни нозе върху умивалника , неизвестно защо отлят именно под самия прозорец . Подготвяйки среднощен тоалет предназначен другиму . Тоалет , който често имаше начало , но рядко имаше край .

Хубава , чиста , едра , снажна белоснежна голота , която би могла да вдигне мъртвец из гроба . Голота , която най-безгрижно се любуваше на себе си , в огледалото на среднощен прозорец . Зад който , бе потънал в безпросветен сън , целият крайбрежен свят на Белоград , опосканите от старешки длани смокинови дървеса , протритите знамена на изоставено под морския бриз пране , погледите на случайни миновачи и , взорът на едно дете . Прозорец , зад който витаеше космосът със своята вечна луна в пълнолуние и звезди недостижими , а понякога и , със своите дребни човеци .

Внезапно гледката изчезваше .

Екранът потъваше в мрак . За да се слее с потъналата в бръшлян стена на старата насрещна къща , с безличното лице на ноща но и , за да се запъти към идващия ден .

Ала , аз знаех .

Там , отсреща , две пронизително силни очи , очи видели какво ли не , преживели как да е , продължаваха да ме наблюдават скритом .

Тогава , запалвах всички светлини в своята мансарда .

Заставах пред моят прозорец .

И , изкарвах в полусън до заранта . Когато умората , щеше да надвие моето младенческо тяло , за да ме затръшне със всемогъща десница върху пиринченото проскърцващо легло на самотата , познало любов , зачеване , изневери , израждания , живот и смърт на неописуемо дълги безименни родове .

За да потъна в сън с една надежда .

ЕДНА ПРИВЕЧЕР , успях да избягам рано-рано от работа .

Ремонтът на локомотива бе завършен . Устремих се през глава към дома .

Застанах незабавно пред продзореца .

Екранът на моите въжделения спеше .

Взирах се цяла нощ надалеч и ненадалеч , но тя откликваше единствено чрез внезапни отблясъци върху бляскавата сякаш асфалтова повърхност на отсрещния прозорец .

Проседях безкрайни часове в ясната лятна нощ . Докато небето бавно започна да бледнее . Тогава открих , че там , отсреща , облегнат на прозоречната рамка на отворения изцяло прозорец , един непознат мъж спокойно пуши с лула . Това ме паникоса . Пийнах вода . Окопитих се . Хвърлих се върху разкривеното легло . Но , пред очите ми бе къпещата се в мрак жена и , непознатия мъж безразлично загърбил безподобни красоти , за да изпуши своята лула тютюн , преди да потегли .

С ПОЯВАТА НА НЕПОЗНАТИЯ МЪЖ , огледалото на недостижимото престана да проблясва . Всъщност , понякога прозорецът просветваше с бързина на мълния , но така краткотрайно и дотам пестеливо , че силуетът на мъж или жена едва пробягваше по него

Все пак , всяка привечер , по стар навик , подир монотонния работен ден , аз заставах на своя наблюдателен пост . Търсейки самотата на онази жена .

О , аз не търсех нейното тяло .

Аз търсех нейният поглед залутан надалеч в ноща , прелитащ над белналият се Белоград , над отсрещните хълмове покрити с вечна мъглявина , надалеч в Морето , там , където се вливаше Голямата Река и , параходи зовяха за пред дълъг път .

Поглед докосващ небето , единен със всевечното .

Поглед , който издирва , търси и , намира .

ОНАЗИ КЪСНА НОЩ , в съвсем потайна доба , когато градът бе така притихнал , че се чуваше ревът на недалечното море , а луната плувнала в кръв бягаше всред облаци за да се скрие , прозорецът на моите мечтания неудържимо блесна . Жената се яви и , махна неспокойно с ръка . И до днес мисля , че в този неин неистов зов , имаше и отчаяние , и гняв . Но , дали имаше щение , не зная .

Хукнах през глава по стълбите надолу .

Прекосих буренясалият двор .

Прекрачих дървените тараби на прогнилата ограда .

Под сянката на една смоква , жената чакаше .

Жената разтвори дреха , разкри себе си изцяло , и аз потънах там , установявайки за пръв удивително страшен път , че плътта на жената е до съвършенство лесна и достъпна , стига тя да пожелае искренно това .

А , онази лудо щръкнала неземна гръд лумна и , излъчи светлина .

Над нас , върху калканите на старите къщи , един прозорец продължи да бди в ноща . Там , един вече не млад човек , с безразличие пушеше своята добре натъпкана ароматна лула .

РАЗКАЗВАЧЪТ пое дълбоко дъх .

Гърдите му проскриптяха и застенаха в безкрайна тиха кашлица .

Вгледах се в лицето му . Но , това бе лице на човек без дом , без семейство , без любов , без настояще , без бъдеще , без утеха .

Човекът разтърка нервно длани и , аз открих неговите изпочупени от труд нокти , неизтриваемо пропити с машинни масла , приличащи повече на кофите на багер , отколкото на ръце на човек .

Всъщност , този странен непознат , не разказваше ли една моя лична история ?

ОТ ТОГАВА изминаха години , продължи човекът някак примирен .

Старите къщи отдавна са из основи сринати .

Смокините са изкоренени до корен , да не говорим за кайсия и финап .

Дворовете са превърнати в складова площадка за съседните строежи , които веднъж наченати , навярно няма да бъдат привършени никога . Преобърна се животът и , аз не зная дали на добро .

Все още срещам онази жена по улиците на града . Вече не млада . Дваж повече самотна .

По навик спирам поглед върху нейната изпосталяла гръд . Та кима безучастно с глава . Понякога едва-едва свива рамене . Друг път се усмихва , както си мисля , виновато . Тогава , аз свеждам очи и , бързам да отмина . Копнея да потъна в земята , макар че би следвало да бъда горд . Все още хубава , тя прави хората да се обръщат . Защото , погледът на вече немладата жена , все още струи с онази лъчиста светлина , с която тя , така отдавна , се осмеляваше да броди всред звездите . Аз зная . Това е светлина , която не старее . Аз зная . Това е светлина , която вечно търси .

Мъжът с лулата повече не срещам . Говори се , загинал на борда на някакъв горящ кораб .

Как ли пък съм го научил ? В този така калпав всекидневен живот , все ще се намери някой , който да е забелязал онова , което едва ли те интересува , но е свързано някакси с теб .

Ами аз . . . Какво аз ? . . .

Душата ми , както при теб скъпи непознат събеседнико , отдавна е превърната в камък . Убеден съм , мога да преодолея пречки всякакви . Стига да поискам . Не само с тези порутени от труд ръце . Най-вече със сърце от камък .

Косите ми , както при теб скъпи непознат събеседнико , отдавна са побелели до косъм . Точно за отрязъка от време , превърнал сърцето ми в кремък . Но , за всеки един бих заложил късче от своята душа .

СПОМНЯМ СИ , ах да , наистина си спомням , по времето когато все още бях семеен , а ти знаеш че в нашия модерен свят семейството свършва най-напред , съпругата ми тръгна да изражда . На вратата на родилния дом ни пресрещна непознатата смокинова жена .

- Ха ! - удиви се тя . - Добре дошла , мила . . .

Сега зная и разбирам , че това бяха всъщност единствените слова , които някога чух от нея . Можеби самите те , или загриженоста с която бяха изречени , направиха душата ми да се едини със сърцето и , да остане в камък .

Камък , който влача през годините със себе си , по най-различни точки на света .

Камък , който не желая да предам никому . Защото , всред неговата непосилна тежест усещам , как онзи червей на невинно пропиляната младенческа безмълвна любовна нощ , така безпредметна и до болка скъпа , яде и разяжда .

Бих могъл , да спра всред надпреварата наричана Живот .

Бих успял да бръкна всред душата си със шепа .

Бих изтръгнал с кръв , този мръсен червей пред очи . За да го разгледам най-подробно . Да си поиграя с него доколкото все още е възможно , а след това , да го захвърля на земята , за да го размажа с крак . Тъй , както правя винаги със срещнатите червеи в своя ден .

Но , това едва ли ще да сторя .

Така е сладко , да те яде нещо , което отдавна си загърбил .

Предполагам , някога , някъде , някакси , с повод или без повод , този странен червей най-подир да свърши своята гигантска работа , като ме довърши . Но , дали няма да възникне друг ? Това не зная .

Това наистина , не зная . . .

ТРАКАНЕТО НА КОЛЕЛАТА , плътната лятна нощ , разказът на непознатия , бяха направили да задремя . Когато се разбудих , в купето нямаше никой . Запитах се , дали това не бе сън , дали не съм разказвал на себе си всичко това , за да не заспя та да не пропусна малката гара към която се бях запътил . Така обичайна бе тази история . Но , на отсрещната седалка лежеше забравен някакъв чадър , положен върху един от онези вестници , в които се предлага всичко , за всички .

Но , човекът изведнъж се яви . Извади пакет хартиени кърпи за нос . И , забърса очи .

ВЛАКЪТ ЛЕТЕШЕ през гори и , през поля . В тази малка живописна страна наистина имаше не само тунели облицовани с рехав декоративен камък . После , се проточи гола безкрайна пуста степ , но в далечината блестяха светлини .

Помислих , че животът може да е сън край водопад , а понякога мъчително дълъг сън , една въздишка подир пропуснатото време .

Време , което бавно и настойчиво дълбае надълбоко в нас .

Сякаш червей , който прояжда камък . . .