ПТИЦА - КОЯТО ЛЕТИ - С ОПАШКАТА НАПРЕД
разказ
от
Богомил Костов АВРАМОВ – ХЕМИ

ПОПАДНА ЛИ В СТОЛИЦАТА
 по служба, а това се случва от дъжд на вятър, винаги намирам повод да прекося малката борова горичка, през която трамваите с пъшкане и подзвъняване се разминават. Някъде там, към средата на криволичещия железен път, стои смешен старомоден кантон. Необичайно самотен, всред запътилите се да погълнат и последните живи дървеса в сърцето на града, високи многоетажни жилищни блокове. Странен, самотен, необитаем, романтичен. Забравил своето време. Завинаги запрял, на времето в средата. И поради това, на пръв поглед недостъпен. Но, какво е романтика, освен предчувствие за спомен ? И, не е ли романтиката преход през Времето на Времената ?
О, това не знае никой. . .
Не знае никой . . .
Не, не знае никой . . .

НЯКОГА,
трамваят с мъка се добираше до тук. Самотна мотриса боядисана в сигнално червено. Пътниците слизаха лениво, весело и елегантно, всред облаци ухания от черния пазар. Надвили масрафа си пътници, от палубата на презокеански пасажерски кораб, внезапно акостирал всред едва пръкнала гора. За да се прех-върлят в друг, значително по-мощен вагон. Който, с искрене на спирачки свистеше по стръмнината. Гърмеше, и изведнъж изникваше зад широкия релсов завой, раздирайки зелената горска завеса на две неравни половини. Този вагон пираше за миг. Поемаше тълпата столични безгрижници. За да ги отнесе нагоре, нагоре, нагоре, до само било на хълма. За да ги захвърли пред крайградските механи, и опустяли богаташки вили. Където, отново лумваше животът на света.

ТОВА БЕ МОЕ ЛИЧНО ПЪТЕШЕСТВИЕ.
 Таен молебен всред спомени от детството, когато стъклата на кантона ехтяха под ударите на камъни и сопи, а кантонерът съвсем развеселен, изскокваше подпийнал, размахвайки ръце и изри-чайки проклятия, всред тишината на крайградската гора. Докато от светналата малка къща, долиташе кикотът на неговите дъщери. И желанието, да надникна в полуизоставената къща, за да срещна кантонера – кой знае от кога в гроба, бе желание непреодолимо. Но, дървените капаци на прозорците стояха вовек приковани. На вратата висеше огромен древен катинар. Самотата витаеше наоколо, сякаш вещица възседнала бързонога метла. Само привечер, зад закованите капаци на прозорците, се процеждаше неудържима свет-лина, сподирена от музика на раздрънкано пиано. Това правеше да вярвам, че все някога нещо съдбовно ще се случи. За да надникна в това остатъчно убежище на всякаквите мои спомени. Но, трамваят бясно трополеше през столичната негосто-приемна нощ. Никой не го бе грижа, че на последната седалка в последния среднощен вагон, трепти премалял от спомени и тъга, човек на средна възраст, стиснал картонено куфарче в ръце. И, така се случи веднъж, че се наложи да прекарам цяла една безсънна нощ, под тази крайпътна стряха на мечти. Ето, как стана всичко туй.

ОТНОВО БЯХ ПОПАДНАЛ В СТОЛИЦАТА, по служба.
 Ала работата се затегна. Главните специалисти свързани с проблема, отсъстваха залутани по свои и държавни работи зад граница. Ето защо, заседанието предназначено да проведе първия задължителен мозъчен щурм на Балканите, ежедневно се отлагаше. Явяваше се единствено председателят, престарял академик с пенсне и плоска бутилка вишнева ракия в джеб; секретарката с куп видеокасети в ръце, и моя милост, задължително привлеченото лице-професионален лаик, за което се предполагаше, че ще поднесе венецът на решението на обсъждания сбор от проблеми. То се знае, на часа закъсах за квартира. Хотелите бяха претъпкани, и смъртоносно скъпи. Квартирите отдадени под наем. Роднините негостоприемни. Но студенцията се оказа на место. В студентската менза, единствена столова за нехрани-майковци от мой калибър, от дума на дума, получих тежък бронзов ключ за катинара, заключил стария полуобитаем кантон. Там, край самата трамвайна линия, прекосяваща малката борова горичка в сърцето на многоликия, шумен, понякога весел, но винаги угрижен столичен град.
- Оборотна квартира, – поясни без притеснение полупознатото момче от моя роден Белоград, – от време на време изкарвам някой лев. . . Като си тръгваш маестро, – подчерта, а аз пипнах своята дълга брада, – остави ключа под варела с нафта … Чао ! …
- Абе, чао ! – промънках кисело в ответ.
Дори не вдигнах глава от вкусното меню. Отбелязвайки за себе си, че менюто е вкусно, и както преди двадесетина години безобразно. Прибрах две излишни земелки в джеб. Поех през улици и през площади, размахвайки черно картонено командировъчно куфарче в ръце. От много години, за пръв път, бях едва ли не щастлив.

БЕ ПАДНАЛ
хубав дълбок сняг. Студът скимтеше в ушите ми. Навлязох без-страшно в заскрежената гора. Птица скокна – посипа ме сняг. Закъснял петел пропя, па замлъкна. Куче лавна и, се шмугна в нозете ми. Трамвай просъска с пълна скорост. По прозорците тъмнееха лица на пътници, загледани в припадащия здрач. На онази станция, отдавна не спират никакви превозни средства. Трябваше да карам пеш. Безгрижието почти е изкоренило гората, а стрелката ръждясва и се разпада. Но, Онзи Домът и днес съществува. Неусетно достигнах забравената къща. Пред очите ми все още грееше засмяното и загадъчно лице на студента от моят розден край, игривите пламъчета в неспокойните сини очи. Старовремския катинар проплака, сякаш отключван за пръв път. Вратата проскърца, като отваряна никога. Стъпките ми прокънтяха по каменния под.

ПОПАДНАХ
в предверие изпълнено с аромат на алкохол и пури. Значи, с алчност за живот. Аромат на необяснимо същестувание, някъде наблизо всред тъмата, ме порази и изплаши. Препънах се в изоставени вещи. Добрах се до електрически ключ. Подсвирнах с уста. Не отговори никой. Трамвай изтрополи навън. Къщата трепна като човек, и замря. Внимателно опитах заключените, сякаш залостени отвътре врати. Една от тях се оказа незаключена. Хубаво чисто легло. Бумтяща тенекиена печка. Огромна чертожна маса. Отворено разнебитено пиано. Докоснах неговите клавиши и, то се отзова. Под прозорците профуча трамвай. Къщата трепна, като по навик. Загасих осветлението. Мушнах се под завивките. Положих ръце под глава. Не преставах да чувствам, че не съм сам, че съм в близост до човек излъчващ неописуема тъга, но и някаква отдалеч осезаема насмешлива радост. Градът бе колкото мой, толкова чужд. Завих се през глава, и задрямах. В сънят ми побягнаха спомени от детството, и от студентските години. О, времена невъзвратими, за всекиго проклети, но свещенни.

НЯКЪДЕ ОКОЛО ПОЛУНОЩ,
едно топло гъвкаво тяло се шмугна под протестите ми на закостенял глава на семейство. Пламна безумно. Излъчи несметна топлина. Разля тази топлина върху ми, и без да ме пита, ме приобщи с безумна страст. Дори ми се стори, как стаята се озари от странна розова светлина, но днес си казвам – за да не съжелявам, че това трябва да е било отблясък от преминаващите трамваи. Тялото на жената бе толкова женствено, ароматът му така очарователен, че ми идваше да закрещя от рабост, и от мъка. Креснах със все сила, но стонът ми заглъхна изпълнен с обич. Още през лятото щях да сторя тъй, че студентът доверил ми ключ от тази забележителна квартира, да попадне на печелившо работно место. На студентите следва да се помага – не ли ? През всичкото това време, на пред-новогодишна мисъл и немисъл, тялото ми пиеше готовански неизвестно за кого предназначена любов. Любов, каквато никога не подозирах че би могла да съществува. Това правеше да не чувам трясъка на среднощни трамваи, крясъците на побъркани от стръв петли, лаят на десетки отчаяни бездомни псета, виковете на пияници приели гората наместо дом. Да забравя, че и аз всъщност нямам никакъв дом. (Това, което всички ние обитаваме от немай – къде, едва ли би могло да се нарича дом!) Накрая, капнал от усърдие, замрях за миг и заспах.

РАЗБУДИ МЕ, нестройна песен на жена.
Жената бе отмахнала завеси, бе разтворила прозорци. През прозорците плавно навлизаше ранната сприя на първия мек зимен ден на двехилядната година. Можеби най-красивия истински ден, в моят малък, кротък, безобиден, докрай нещастен, подчинен на обстоятелства и лаконичен живот на скапан провинциалист. Призован, да даде решаващото мнение на лаик, в системата на научно обмислен мозъчен щурм. Предназначен да обнови нечии виждания за пръкването на света по тези злачни до смърт места. Можеби проблемът с потопа, или нещо още по – така. Разбира се, не трябваше да подозирам нищо. За да имам възможност да изригна в предварително установен момент, моят вердикт на неинформиран наивник и безкраен глупак. Подбран от кафене-тераса “Куцото Куче” в Белоград призори, само защото се е оказал най – световен дърдорко по брега на морето от Бяла до Дуранкулак. Без дори да е пиян, както се полага. Да не бъде – или да бъде . . .
Е, щом някой някъде вече се е разпоредил, що да не го повторя, и аз?

ЖЕНАТА ПЕЕШЕ И ТАНЦУВАШЕ ПОЛУГОЛА.
Тънка, прозрачна, огромна нощница летеше около нея, в ритъма на непозната никому песен. От това, жената изглеждаше птица. Но птица, която лети с опашката напред.
 Непознатата жена пееше своя песен, и танцуваше свой собствен танц. А, това бе и моя песен, и мой последен танц. Каквито никой никъде никога няма да повтори. Нито за нея, нито за мен. Защото, подобни песни и подобни танци, се раждат и умират заедно с хората.
 Жената танцуваше под искрящия зимен студ, размахвайки дълъг-предълъг карминен шарф. Потропваше ритмично с нозе. Почукваше по клавишите на пианото безсмислените тонове на неродена песен. С нежна и изискана радост, каквато не е възможно да бъде поместена в никакъв ритмичен такт. Защото, би престанала да бъде радост.
Жената тичаше с боси малки нозе, по лъснатия до бяло проскърцващ дървен под, а той проплакваше от удоволствие и радост.

ЖЕНАТА ОТДАВНА НЕ БЕ МЛАДА.
Средата на годините личеше не толкова върху лицето й, колкото върху едрата изпосталяла гръд.
Някога прекрасно щръкнала, уханно млада.
Някога свежорозова, съвсем остроплътна.
 Някога дотам невежа, че потрепваща при поглед. Проплакваща от насила изцедена болка. Сега, опитна от какъв ли не живот. Мъртва морска вълна, около стройно и прибрано тяло. Все още гъвкаво. Все още ароматно. Все още розово и по младежки чисто, вече обсипано с начало на измамни бръчки. Предчувстващо открито и отчаяно мъжа. Подлудяващо и подчиняващо всеки непознат. Проблясващо, с искрящи всред нощта напомадени; огромни, като циферблата на градския часовник в Белоград; зърна. Тяло все още наподобаващо птица. Но, птица съсипана и морна от живот. Птица, която отчаяно лениво лети, с опашката напред, в посока към безумно твърдата земя. За да падне, и да умре.
И, сякаш отново бе лято.
А, после отново бе есен.
 И, сякаш отново се вдигаха и кръжаха безброй пухести глухарчета, които все пак успяват, и разнасят свое семе по обширния затънал в блуд и лудост свят.
 Жената, сякаш плаваше ли, плаваше всред яркосиния блестящ като хоризонт на море първи новогодишен зимен ден. Това ме изпълваше със желание, да скокна и подема нейния странен, невиждан, безподобен танц. Да разпея нейната безумна песен. Да хукна заедно с нея, и проклетият безкраен кървавочервен шал, по света със сак за пеперуди в ръце. Така, както някога гонех своите мечти по брега на морето. Сак, предопределено празен.
 Жената ме усети буден. Погледите ни се срещнаха. Дали разбра, че съм обикновен пристанищен пройдоха, това не зная.
Жената захвърли с ярост шарфът върху мен. Отстъпи лудо танцуваща назад. Облегна се на пианото, а то проплака под нейната тежест. Блъсна вратата. Прекоси коридорът прескачайки никому ненужния прашен багаж. Зад отсрещната врата, едно резе гневно хлопна.
Тогава, се разнесе плач на дете.

СЪРЦЕТО МИ СЕ ОТПУСНА ИЗВЕДНЪЖ.
Значи, това не бе сън.
Значи, все пак, това не бе смъртта. Нито дори любовта, а нещо съвсем различно, породено от тези неизвестни съдбовни човешки тайнства. Породено от особения, на пръв поглед хаотичен, ритъм на нашия изпълнен с недоимък, съвременен ден на грижи, зли съдби и неволи. Както никога съвършено, точно, и док-рай отговорно регистрирани. Светкавично анализирани. Безнадеждно детермини-рани. Модерно прогнозирани. И въпреки това, все по-тежки, все повече жестоки. Не, защото са таинствени и неизвестни. А, поради общоизвестната научно доказана ясно-та, че не съществува никакъв възможен изход. Всеобща безизходност, полегнала над света, като безжизнен отровен паяк. Достъпна всекиму, непонятна никому. Какво да кажем за провинциалния лаик, попаднал в столицата в краят на Двадесети Век, на-срещу шепа стотинки. Задължен, да даде решение на поредната балканска главо-блъсканица, от която политиците бягат, като от чума. Безмилостно захвърлен по ули-ците на предновогодишната нощ.
А, детето в съседната стая плачеше, та се късаше.
Наметнах халат. Излязох в коридора. Прилепих ухо към високата старомодна врата и разбрах, че заедно с детето стене, скимти и плаче, и непознатата среднощна жена.
- Свири, – проплакваше жената, – моля те свири . . .
Детският плач заглъхна. Нестройни звуци от цигулка изпълниха нощта, преминаха през къщата, втурнаха се по трамвайната линия, гонени от поредния електрически влак решил да ги догони, успял да ги погуби.

СВИХ РАМЕНЕ.
Кой би разбрал жените ? Понякога ми се струва, че са сътворени само за едно. Друг път виждам, са докрай необясними, и безбрежни.
Бавно прибрах своят скромен багаж. В устата ми гореше горчилка от тютюн. Така обичам хавански пури, а напоследък си купувам все по-трудно. Облякох се на две, на три. Излязох на пръсти. Надянох катинарът върху двете бронзови халки, а той тракна и се разсмя, с разочарование на човек, който нещо е постигнал, за да го загуби незабавно. Не, не оставих ключа, на уреченото место. Положих го върху трамвайните релси. За да може идещият вече трамвай, да връхлети върху му. Там, в самотния тъжен зеленобоядисан трамваен кантон, в сърцето на огромния град – всъщност на края на света, бях заключил последното приключение в моя отдавна преполовен живот, на интелектуален просяк. От как се помня, продавам идеи за мозъчен щурм. Насрещу чаша кафе а-ла-турка, в кафене-тераса “Куцото Куче”, там над брега на морето в Белоград. Тръгнах към града, крачейки от траверса на траверса, по стария трамваен път. Размахвайки в ръце куфарчето със сценария за мозъчния щурм. Където с ален маркер бе отбелязано, кога именно да се намеся и, какво точно следва да възкликна.
 Зад мене трамваят проскърца с внезапни спирачки. Ватманът пъргаво слезе. Вдигна ключът пред очи. Разсмя се диво. Потърка го по брадата за късмет. Впери пог-лед в недалечния кантон. Пусна ключът в бездънния джеб на служебната своя дреха. Видях лицето му, да профучава заедно с трамвая покрай мен. Върху него бе изписано такова безумно щастие, че направи да завидя.
(C) 1996-2006 Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ
E-mail: hemy@abv.bg

ARS, short story, Hemy VARNALIS

(c) 2000-2012-Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY

З Ъ Г

РАЗКАЗ

от

Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ - ХЕМИ

ПОПРЕХВЪРЛИ ЛИ ЧОВЕК ГОДИНИ, не остава друго, освен да си се тюхка – да си се вайка. По отминало на халос Време на Времената. По пренебрегнати завинаги жени. (Що за шоколад имаше по време онò!) По изтървани далавери. (Днес да съм цар на чорапогащите в революционен Парагвай!) Подир пропиляна кариера. (Опазвайки скапаната Държава, доколко опази собствените Мъде!?!) Подир пропилени години в полубезработица. (При СоциализЪма – тЪкЪвЪнкЪ нЕмЪ!?!) В краят на краищата настъпва съдбовен ден. В който Държавата изведнъж се сеща, че съществуваш. За да ти зафучи в лице подаяние, наричано „Пенсия“. (Пльос!) Ако си близък с началството, би отвоювал някакво подобие на честване. Предприятието плаща. (Пльос!) Държавата ти се отплаща. Почти с фанфари. С възможно най-недобросъвестно пенсионно разпореждане. Изплюто от възможно най-претоварен компютър. Отпечатано по необходимост почти без мастило. На възможно най-второкачествена хартия. При помощта на вечно блокиращ принтер. (Пльос! ...) И, не остава нищо друго, освен с тъга да си припомняш. Непокорени цици. (Пльос!) Задници на почти овладяни мацки. (Пльос!) Запивки в името на Дружбата между народите. (Пльос!) На Комунистическия Интернационал. (Пльос!) На Обединена Европа и Световният Глобализъм. (Няма Пльос!) Мъжествена безпомощност във върхови моменти. (Пльос!) Какво ли не. (Пльос!) Как ли не. (Пльос!) Нищо-никаква пенсия, с която единствено би могъл да пукнеш от глад! (Пльос!) (Пльос!) (Пльос!) (Пльо – о – ос! ...)

СПОМНЯМ СИ - извътре ме яде, изцяло дивашкото наше младенчество. Там, в Белоград. На брега на Морето Темарин. Когато телевизор имаше единствено по страниците на списание „Икономия и домакинство“, в градската библиотека. (Преди тя да стане окръжна!) Когато вместо към училище, отпрашвахме към Холандския Кей. Място, от където никой не ни прогонваше. За да захвърлим чантите с облегчение, в трюма на някоя изоставена делфиноловна тàка под ремонт. (Пльос!) Да скочим в някоя недокалъфатена лодка. (Пльос!) Че, да отпрашим на свобода всред залива пред Белоград. Ухаещ на разцъфнал акациев цвят. (Пардон! На одеколон с название „Тройной“.) Натягахме на гребла, всред залива и обратно. Чиракуваме при рибари. Предполагам, всяка мечта за персонална свобода е свързана, с непосредствено бягство от действителността. В Белоград, това се прави чрез Морето. Колко много скъпо ни е, всичко това.

МАРИМАНИТЕ откриваха нашите скътани, под плитовете на делфиноловните гемии, учебни пособия. И, погиваха от смях. Безграмотни. Дълбоко тъжни. Никога весели. Макар вечно веселящи се яки впиянчени мъже. Изпечени от бури, брегова мизерия и хàли. Мощните кораби които яздеха, водеха без карти. Презирайки наконтените капитани на Параходството. Често изяждахме порция бой. Щото, не се взема чужда лодка за да отидеш на Карантината на плаж. Как ще се върнеш, ако вдигне Морето? Щото, как така забиваш с две дъски вместо гребла, без ръчна помпа в некалъфатено корито!?! Щото, това е Море, а от него се очаква всичко. Изкарвахме повечето следобеди от седмицата на море. Мнозина от нас успяха да вземат сертификат. Аз съм по дипломите.

РЯДКО ПРЕПОДАВАТЕЛИ идваха да ни търсят. (Докато пазаруват риба!) По онова време Белоград, бе цяла носна кърпа сгъната на четири. Колко бе населението на Белоград? Два файтона до козирките, а останалите пеш. Един от тези преподаватели, напиращи за прясна риба, бе една изключителна жена. Другарката Немкофонка. Безпощадна стара госпожица. Възпитаник на местният Немски Пансион. (Основан 1922., закрит след Войната, изринат ò земи в наше време.) Позволяваща си, да си изкарва яда на братските руски окупационни войски, (Малко нещо поразпитвана!), върху нашите остригани нула номер непокорни момчешки глави.

ДРУГАРКАТА НЕМКОФОНКА, бе жена от глава до пети. Прекрасни цици. Нарешетъчен от момчешки погледи разкошен задник. Невинно като на мадона лице. Неизменно забито в черната дъска, поради изключително късогледство. Старателно изписваща отровните падежни таблици, на най-мрачният език на света. Излайвайки немскофонски заключения за всеки един от нас. Не пропускайки да разтресе величествено тяло, в името на безропотно послушание. (Мислено подпявах "Лили Марлен", макар да бе забранено!)

- Зъг ... Зъг ... Зъг ...

Класът замираше.

- Зъг ... Зъг ... Зъг ...

Всеки бе спуснал ръка в скъсаните джебове на своите униформени панталони. Единствената съученичка в този изцяло мъжки клас тънеше в божур.

- Зъг ... Зъг ... Зъг ...

Другарката Немкофонка си въобразяваше, че ни е овладяла. Избягвахме да избухваме в смях. Само хладни погледи пълни със жарава. Човек се отраква, завърти ли се край рибари.

ТАЗИ ФАТАЛНА СРЯДА, изненадващо бях в час. Първи чин. Средна редица. Дясно. Отвори се вратата. Нахлу прислужникът с разносната книга. Госпожица Немкофонка се разписа.

- Гогомил Славигогов – при Другарят директор – р – р ...

Може да ти е другар, казах си на ум, но за мене тоз' въшкар дори не е директор. Тръгнах покорно подир прислужника. Госпожица Немкофонка – подир нас.

ЧИСТИЧКО ПРИГЛАДЕН, със спестено алабросче и щръкнали мустачки, с димяща цигара в ръка, Другарят Директор ме изгледа презрително и диво.

- Прас!

Лицето ми пламна.

- Прас!

Лицето ми отново пламна.

- Прас!

Лицето ми съвсем поруменя. А, из покъсаният ми джоб на земята изпадна габровска чекийка.

- С нож посягаш – а? Прас!

Лицето ми съвсем-съвсем пламна.

ГРАБНАХ ЧЕКИЙКАТА ОТ ПОДА. Профучах през коридора, училището и Белоград. Спрях се едва на Холандския Кей. Ушите ми пищяха от директорското правораздаване, а пред очите ми не преставаше да се извисява славният трепетен задник на Другарката Немкофонка. Наша доверена класна наставница. Секретар на първичната партийна организация. Нейните напиращи; изпод белоснежна копринена блузка с народна шевица, сякаш захаросани; бозки. Доказващи всекиму, че на този така калпав свят освен Партия, Интернационализъм и Дойчешуле, все пак съществува и Природа.

НА ХОЛАНДСКИЯ КЕЙ, бе тъпо, тихо и спокойно. Подухваше ветрец. Гемиите бяха изкарани на такуси. Делфиноловците ги нямаше. На кърмата на някогашната парна яхта „Камчия“, превърната в отоплителна станция, моряци лапаха риба-плакия. Старата гемия „Марифея“ се поклащаше на вода, с разбит катинар. Изкачих се по трапа. Влязох в носовия кубрик. Заврях глава в единствения сламеник. За да се наплача. Тук шамари не се раздаваха без да има защо.

КАТО НЯМА КЪДЕ ДРУГАДЕ, човек си се прибира у домà. (IF!) Заварих Старият мрачен, грапав и кисел. Пред чиния супя, и парче клисав военновременен хляб.

- Такива неща, - сопна се, - никога не се разправят!

Побутна гневно чинията, а супата се разплиска и по маса, и по под. Маман се втурна да почиства.

- Така да клевети, бедната женица ...

Тогава Папà избухна в най-великолепния смях, който някога съм чувал. Завинаги установих, че този наивник всъщност е незаменим. Разбрал съвсем точно, за що иде реч. Вечно веселяците се маримани, безобидни пияници и брегови гамени, настървени за всичко под сукман, се бяха шегували „под секрет“. (Да не ни издадеш!) Как по време на братската немска окупация, другарката настояща партийна секретарка и заместник директор по учебно-възпитателната част, съвестно заздравявала дружбата между двата съвсем братски народи. Как в отплата за положените усилия, бъдещата възпитателка на поколения комунистически чада, получила благороднически знак. Точно там, където това се полага. Докладван от бабите в старата Гръцка Баня, в Гръцката Махала на Белоград. Бе време, когато кметът ходеше пеша, и само областният с файтон. Единствено владиката се возеше в трофеен мерцедес. Да притежаваш душ-кабина у дома!?! О, това се преследваше; и от партия, и от закон; като вреден дребнобуржоазен уклон. Истинският комунист, и днес успява да оцелее без баня.

- Да си го предупредила! - сопна се на Маман.

Папà си наля още едно, па легна да му откърти.

ПРЕЗ ЦЯЛАТА ТОПЛА БЕЛОГРАДСКА НОЩ, Папà скокваше от сън, напушван от изключителен смях. Всъщност дълбоко загрижен. Крачеше насам-натам из двора. Откъсваше някоя смокиня. Примлясваше. Отново се разтрисаше от смях.

- А, какво партийно събрание предстои ...

Отново лягаше да си отспи. Бях се изправил пред малкия тавански прозорец на своята си стая. Бях отправил очи към звездите. Но, петолъчна звезда, така и не открих. Търся я и понастоящем. Никаква я няма.

С ОЩЕ ДВАМА ПРИСМЕХУЛНИЦИ, бяхме набързо изхвърлени от училище. Идеше лято. Край морето бе чисто, свястно и прекрасно. Заседавахме в кафене-тераса „Куцото куче“, над преполовени чаши кафе от леблебия, и от ръж. Чичо Пет се разсмя, и ни поучи.

- Ами, драснете едно писъмце, - ни посъветва престарелият кръчмар, - до Най-Главният. Той големите работи няма да може да оправи, това е повече от ясно, но виж – дребните – би успял.

- Да не ни опандизят!?!

- Малолетни за сега не пипат. Хайде сега, разкарайте се.

Речено сторено. Бяхме грамотни за възрастта си. Седнахме на моят таван. Написахме писмо, па го изпратихме.

ПИСМОТО:

Скъпи Другарю Най-Главнокомандващ,

Ние, учениците от първи „А“ курс на Техникума по рибарство и тъпня, в Белоград Великолепний ви пишем, поради една много голяма Контрареволюционна Неправда. Тя е следната. По време на практическо рибаруване, с гемията на Барба Хаджи Кощи Искариотски, стана ясна мариманска дума, че на зъга на Партийната ни Секретарка Другарката Немкофонка, личи неизтриваем пречупен кръст. (Всеки в Белоград, го знай!) Вие казвате, "критикувайте недостатъците в нашата работа смело и открито". И ние го сторихме. Разкритикувахме Неизкоренимото. На едно комсомолско събрание. Че, и още. И сега съвсем сме изключени. За циганска лъжа и политическая клевета. От много любимият ни Техникум по рибарство и тъпня. Настояваме да посетите Белоград. За да се уверите, на място. Как стоят нещата. Кой кого лъже. Готови сме всякак да помогнем. За всеки случай, носете си лупа, или поне очила. Ние разполагаме с фенер.

С другарски поздрав:

Хъми, Къми, и Асън.

Не мина седмица. Училищният прислужник тръгна да ни връща в училище. Разпоредено било да се явим, като частни ученици. При условие, че ходим редовно на училище. И забравим думата "ЗЪГ". Днес, човек на години а все със същият акъл, не преставам да се чудя. Как тази някогашна следвоенна напълно обезпаричена Власт намираше време, да се занимава с детинщини и дреболии. Докато настоящата, зад която стоят парите на половин Европа, една градска канализация не успява да поддържа. Не дай Бог, да рукнат поройни дъждове.

НЕОТДАВНА, при обичайно дежурство в „БЪРЗА ПОМОЩ“, се наложи да посетя домът на неизвестна старица. Оказа се, бившата Другарка Немкофонка. С влизането ми, и се разплака. Оставаха й броени дни - до Краят. Не, не умираше от рак. Другарката Немкофонка умираше от Обилно Поднесен Демократически Всенационален Глад. По реда на своите хуманни задължения установих. Как, върху някога така прекрасният задник на тази достойно пенсионирана старица, все още личи, онзи нацистки благороднически печат, за който някога завистливи баби от Гръцката Махала, на всяко кюше отваряха дума. Преди да изрекат „Псуми“. А върху него, представете си, бе лепната с неизтриваемо лилаво-червено огромна някаква звезда.

ПО ВРЕМЕ НА ВОЙНАТА, и далеч подир нея, огледалото бе лукс. Бащите се бръснеха пред джебно огледалце. Майките се оглеждаха в притъмнените от облаци улични витрини. Днес съществуват огледала за всички, и за всичко. Струва ми се, че е време, да пипваме огледалата в ръце? Че, дано си огледаме голите задници. Преди това, разбира се, следва да си свалим гащите. Ако, все още имаме такива.

THE END 23.03.1998-30.07.2012/09.11.2012.

THE BACKFLYING BIRD, short story, Bogomil Kostov AVRAMOV ROUSSEFF-HEMY

(c) 1988-Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
ПТИЦА ЛЕТЯЩА С ОПАШКАТА НАПРЕД
разказ
от
Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ

ПОПАДНА ЛИ в столицата по служба, а това се случва всяка Коледа, винаги намирам повод да прекося малката борова горичка, през която редките трамваи с пъшкане и подзвъняване се разминават. Там ня-къде, към средата на криволичещия теснолинеен железен път, стои смешен старомоден кантон. Сгушен всред запътилите се да погълнат последните живи дървеса в сърцето на града, многоетажни жилищни блокове. Самотен, необитаем, Престарял пътник запрял на времето в средата. Но, какво е романтика освен предчувствие за преход?

НЯКОГА, трамваят с мъка се добираше до тук. Единична пъргава мотриса, боядисана в червено. Пътниците слизаха лениво, весело и елегантно, всред облаци ухания от черния пазар. Пътници от палубата на презокеански лайнер, кой знае как акостирал всред смълчана едва пръкнала гора. За да се прехвърлят в друг, значително по-мощен вагон. Който, с искрене на спирачки свистеше по стръмнината, гърмеше и изникваше внезапно, из зад широкия релсов завой. Раздрал с ранни светлини тъмнозелената посред-градска горска завеса. Спираше за миг. Поемаше тълпата столични безгрижници. За да ги отнесе нагоре, нагоре, нагоре, до самото било на хълма, пред крайградските механи и вили. Където, отново лумваше животът на света.

ТОВА БЕ лично мое пътешествие. Таен молебен пред полузабравени спомени от детството, когато стъклата на кантона ехтяха под удари на камъни и сопи. Когато кантонерът изскокваше подпийнал. Размахвайки ръце и изричайки проклятия, всред тишината на младата гора. Докато кикотът на неговите дъщери, върховна музика за душите на махленските гамèни, звънко долиташе от светналата като храм къща. И желанието да надникна в изоставения дом, се превръщаше в желание непреодолимо. Но дървените капаци на прозорците, стояха здраво приковани. На вратата висеше огромен катинар. Самотата витаеше, възседнала бързоногата метла на вятъра. Само привечер, зад дървените капаци на прозорците, се процеждаше неудържима светлина сподиряна от акорди от раздрънкано пиано. Това правеше да продължа сляпо да вярвам, че все някога ще успея да надникна в това зарязано убежище на момчешки лудории. А трамваят бясно трополеше, през столичната негостоприемна нощ. Без някой да го е грижа, че на последната седалка в последния вагон, трепти премалял от глад, спомени и тъга човек на възраст, здраво стиснал картонено куфарче в ръце. И така се случи веднъж, че се наложи да прекарам безкрайна безсънна нощ, под тази крайпътна стряха на мечтите. Ето, как стана всичко това.

ОТНОВО бях попаднал в столицата по служба. Ала работата се затягаше. Главните специалисти свързани с проблема, отсъстваха залутани зад граница. Заседанието предназначено да проведе първия задължителен мозъчен щурм на Балканите, ежедневно се отлагаше. Явяваше се единствено председателят. Престарял академик с пенсне, плоска бутилка вишнева ракия в джеб и старомодна лекарска кожена чанта тъпкана с какво ли не. Изпреварван от секретарката, с куп видеокасети в ръце. Дотичвах в последната минута. Задължително привлеченото лице-лаик за което се предполагаше, че ще поднесе венецът на решението на обсъждания сбор от фатални за този край на света проблеми. То се знае, веднага закъсах за квартира. Хотелите бяха претъпкани. Квартирите отдадени под наем. Роднините негостоприемни. Но студенцията, се оказа на място. В студентската менза, столова за провинциални нехранимайковци от калибър, от дума на дума получих тежък бронзов ключ за катинара заключил стария необитаем кантон. Там, край трамвайната линия прекосяваща малката борова горичка, в сърцето на многоликия шумен, понякога весел, винаги угрижен столичен град.
- Оборотна квартира, - поясни полупознатото момче от Белоград, - от време на време изкарвам някой лев. - Като си тръгваш маестро, - подчерта, а аз кой знае защо докоснах своята прошарена брада, - остави ключа под варела с нафта ... Чао !
- Абе, чао ! - промънках ошашавен от неочаквано падналия се късмет.
Вдигнах удивен глава от вкусното меню. Прибрах две земелки в джеб. И, поех през улици и през площади, размахвайки картонено куфарче в ръце.

БЕ ПАДНАЛ предновогодишен сняг. Студът скимтеше в ушите ми. Навлязох в заскрежената гора. Птица скокна - посипа ме скреж. Закъснял петел пропя и замлъкна. Куче лавна, па се шмугна през нозете ми. Трамвай просъска и отмина. По неговите прозорци тъмнееха лица на пътници. Трябваше да карам пеш. На станцията към която се бях запътил, отдавна не спират никакви превозни средства. Стрелката навярно е ръждясала завинаги, макар домът да съществува.

НЕУСЕТНО достигнах забравената къща. Пред очите ми все още грееше засмяното лице на студента, игривите пламъчета в неспокойните тъмни очи. Старовремския катинар проплака. Вратата проскърца. Стъпките ми прокънтяха по каменен под. Попаднах в предверие изпълнено с миризми на алкохол и пури. Значи, с алчност за живот. Аромат на нечие същестувание, някъде съвсем наблизо всред тъмата, ме порази и изплаши. Препънах се в изоставени вещи. Подсвирнах с уста. Не отговори никой. Трамвай изтрополи навън. Къщата трепна. И, отново замря.

ВНИМАТЕЛНО опитах заключените, сякаш залостени врати. Една от тях се оказа незаключена. Хубаво чисто легло. Бумтяща тенекиена печка. Огромна чертожна маса. Разнебитено пиано. Докоснах белите клавиши. Пианото се отзова. Под прозорците профуча трамвай. Къщата трепна и замря. Загасих осветлението. Мушнах се под завивките. Положих ръце под глава. Не преставах да чувствам че не съм сам, че съм в близост на човек излъчващ неописуема тъга, но и някаква насмешлива радост. Градът бе колкото мой, толкова чужд.

МИНУТИ преди полунощ, едно топло гъвкаво тяло се шмугна под протестите ми на глава на семейство. Пламна безумно. Излъчи несметна топлина. Разля се върху ми. Приобщи ме с безумна страст. Направи да се задъхам и простена. Стаята се озари. Изпълни се с бледорозова светлина, но това трябва да е било отблясък от преминаващите трамваи. Тялото на жената бе толкова женствено, ароматът му така очарователен, че ми идваше да закрещя. Креснах, а стонът ми бе изпълнен с обич. Още през лятото щях да сторя тъй, че студентът доверил ми този скъпоценен ключ, да попадне на стаж зад граница. През всичкото това време на мисъл и немисъл, тялото ми пиеше неизвестно за кого предназначена любов. Любов, каквато никога не подозирах че би могла да съществува. Това правеше, да не чувам трясъка на среднощни трамваи, крясъците на побъркани от стръв петли, лаят на отчаяни бездомни псета, виковете на пияници приели гората наместо дом. Да забравя, че всъщност аз самият нямам дом. Защото онова, което всички обитаваме от немай - къде, едва ли би могло да се нарича дом. Накрая замрях за миг и, заспах.

РАЗБУДИ МЕ нестройна песен. Жената бе разтворила прозорци. Бе отмахнала завеси. През прозорците навлизаше ранната сприя на първия зимен ден на новата година. Можеби най-красивия истински ден в моят малък, кротък, безобиден, докрай нещастен, подчинен на обстоятелства и самота, живот на провинциалист. Призован да даде решаващото мнение на лаик, в системата на научно обмислен мозъчен щурм. Предназначен да обнови нечии виждания за пръкването на света по тези злачни загадъчни места.
Може би проблемът с Потопа, или нещо по–така. Може би опасността да пламне и да изгори Морето, или нещо още по-така.
Може би дали ще пропадне Небето. Или нещо съвсем по-така. Съгласно доста грамотно написан сценарий, (Никакви правописни и печатни грешки!), гостът-лаик (Нима бях аз!), не трябваше да подозира абсолютно нищо. Изискваше се, по време на така наречената “сесия”, да притвори очи, да се отпусна в своя стол, па да се заслушам във всевъзможни брътвежи по проблема. За да има възможност да изригна - болезнено но точно, своят евтин решающ вердикт на крайбрежен глупак и наивник. За целта, бях учтиво (До немай-къде!) подбран призори, от кафене-тераса "Куцото Куче", като единствен научно-обоснован дърдорко по брега на морето от Бяла до Дуранкулак. При това, без дори да съм пийнал както се полага. Но, какво да се прави. Кафеджийската наука си е такава - евтинджийска

ЖЕНАТА танцуваше полугола. Тънка, прозрачна, огромна за нейния ръст туника летеше около нея, в ритъма на непозната никому песен. От това, жената изглеждаше птица. Но птица, която лети с опашката напред. Непознатата нощна жена пееше своя песен, танцуваше свой собствен танц, но това бе моя песен, а това бе мой личен танц. Песен и танц, каквито никой никъде никога, за никого друг не би могъл да повтори. Защото подобни песни и такива танци се раждат и умират, заедно с хората.

ЖЕНАТА танцуваше под искрящия зимен студ, размахвайки дълъг карминен шарф. Потропваше ритмично с нозе. Почукваше по клавишите на пианото безсмислени тонове на новородена песен с такава нежна и изискана радост, каквато не би могла да бъде вместена в никакъв ритмичен такт. Жената подтичваше с малки боси нозе по лъснатия до бяло дървен под, а подът проплакваше и пригласяше с глас.
ЖЕНАТА отдавна не бе млада. Средата на годините личеше не толкова върху лицето й, колкото върху едрата изпосталяла гръд. Някога дивно щръкнала, някога уханно млада. Някога свежорозова, някога опасно остроплътна. Някога дотам невежа, че потрепваща при поглед. Проплакваща при всяка сладка болка. Опитна, от какъв ли не живот. Безпомощно потрепваща за сбогом. Узаптена морска вълна, около стареещо тяло. Все още гъвкаво. Все още ароматно. Все още розово. Обсипано с безброй лунички. Предчувстващо и подлудяващо мъжа. Проблясващо с искрящи всред нощта, обилно напомадени, огромни като циферблата на градския часовник в Белоград, греховно вкусни матови зърна. Бяло месесто тяло наподобаващо птица морна от живот, устремена с опашката напред, в посока твърдата земя. Където да се тръшне, за да умре.
И, сякаш отново бе пролет.
И, сякаш отново бе лято.
И, сякаш отново се вдигаха и кръжаха без умора безброй пухести глухарчета. Безсмислени творения на природата, които все пак успяват и разнасят семе.

ЖЕНАТА сякаш плаваше всред яркосиния блестящ като хоризонт на море новогодишен зимен ден. Това ме изпълваше със желание да скокна и подема нейния невиждан, безподобен танц. Да разпея нейната безумна и нестройна песен. След това, да хукна по света със сак за пеперуди в ръце. Така, както някога гонех своите мечти по брега на морето край село. Жената ме усети буден. Захвърли с ярост шарфът върху ми. Отстъпи лудо танцуваща назад. Облегна се на пианото, а то проплака. Бясно разтвори вратата. Прекоси коридорът прескачайки натрупания никому ненужен прашен багаж. Зад насрещната врата, едно резе гневно хлопна.Тогава, се разнесе плач на дете.

СЪРЦЕТО МИ се отпусна изведнъж. Значи, всичко не бе сън. Дори не смъртта. Нито дори любовта. Навярно нещо съвсем различно, породено от особения ритъм на нашите луди дни на непрестанни грижи и неволи. Както никога съвършено, точно и отговорно регистрирани. Светкавично анализирани. Безнадеждно детермини-рани. Модерно прогнозирани. Без никакъв реален изход. И въпреки това, ден все по-тежък, все по-жесток. Всеобща безплодна безизходност, полегнала безумно над света. Достъпна за всички. Непонятна за пристанищния лаик от Белоград, попаднал в столицата в краят на Двадесети Век, срещу шепа командировъчни стотинки. Задължен да даде компетентен вердикт за поредната балканска главоблъсканица. Без дори да му бъде подсигурен обичаен подслон. Захвърлен от съдбата по улиците на столичната предновогодишната нощ. А детето в съседната стая плачеше, та се късаше. Наметнах халат. Излязох в коридора. Прилепих ухо към високата дъбова врата. Разбрах, че заедно с него стене, скимти и плаче, и непознатата среднощна жена.
- Свири, - проплакваше жената, - моля те свири! Детският плач заглъхна. Нестройни звуци от цигулка изпълниха нощта, преминаха през къщата, втурнаха се по трамвайната линия гонени от поредния електрически влак.

СВИХ РАМЕНЕ. Кой би разбрал жените? Понякога ми се струва, че са сътворени единствено, за да създават неприятности. Друг път виждам, че са докрай необясними. Какво да се прави. Изцяло са задължителни. Бавно прибрах своят багаж. В устата ми гореше горчилка от тютюн. (Лудо обичам хавански пури, а от години съм на "Арда"!) Облякох се на две, стегнах се на три. Излязох на пръсти. Пред кантона се прекръстих. Надянох катинарът върху двете бронзови халки. Катинарът сякаш се разсмя с разочарование на човек, който нещо е постигнал, после всичко е загубил.

НЕ, не оставих ключа на уреченото място. Положих го върху трамвайните релси, та идещият трамвай да връхлети върху му. Защото там, в самотния тъжен зеленобоядисан трамваен кантон запокитен в сърцето на големия град, (Все едно на края на света!), бях заключил последното приключение в моя отдавна преполовен живот на интелектуален парий. От как си се помня, раздавам щури идеи за мозъчни щурмове насрещу чаша блудкаво кафе, в кафене-тераса "Куцото Куче". Там, над брега на морето в Белоград. Всеки Божи Ден. До полунощ. И подир полунощ. В зависимост от броят на слушателите. В последно време все по-малко и по-малко. Зная. На Белоград му е писнало от безуспешни мозъчни щурмове. Дали не и на света?

ТРЪГНАХ надолу към града, крачейки от траверса на траверса. Подсвирквайки весело с уста. Размахвайки куфарчето със сценария за мозъчния щурм в ръце. По чиито пусти страници с ален маркер бе отбелязано кога и как да се намеся, и извинете, какво съвсем точно следва най-глупашки да възкликна, (Уж мое усещане!), че работите на държавата дано потръгнат. Зад мене трамваят проскърца с внезапни спирачки. Ватманът пъргаво слезе. Вдигна ключът пред очи. Потърка го по брадата за късмет. Разсмя се гръмко. Впери поглед в недалечния кантон. Пусна ключът в бездънния джеб на служебната своя дреха. Пъргаво се качи обратно. Трамваят шумно потегли надолу към големия, блеснал със златни кубета град. Видях лицето на ватмана всред звън, да профучава покрай мен. Върху него бе изписано такова безумно щастие, че почти да му завидя. Продължих от траверса на траверса през зимната гора, към зимния град в зимната низина, където все пак трябваше да свърша онази мръсна зимна държавна работа. По средата на пътя трамваят ме пресрещна, хванал обратно баира нагоре. Воден от същия ватман. Помаха ми приятелски с ръка. Не отвърнах. В куфарчето ми не преставаше да похлопва Истинския Ключ За Истинския Дом, на забравената от всинца, отдавна изтрита от общинските регистри като излишна, Най-Истинската От Истинските Трамвайни Спирки На Света.
THE END
2012

LIKE SLEEPING WINTER SNAKES, short story, Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY

© 1978 – Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY

КАТО ЗАСПАЛИ ЗИМНИ ЗМИИ

разказ

Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ – ХЕМИ

ТОВА Е РАЗКАЗ, за тежкия изнурителен труд на водолазите, през дълбока причерноморска зима. Недалеч от световно известен курортен център. Където се извършваха спасително-възстановителни работи, с огромно народностопанско и отбранително значение.

БЯХМЕ НАЕЛИ от недалечния кораборемонтен завод една стара „Ниса“. С нея развеждахме водолазите от банята на хотела, до пристана - и обратно. Ставаше бързо.

КВАРТИРУВАХМЕ НА ТРИДЕСЕТИЯ ЕТАЖ на супермодерен хотел, в древен стъписан от нашата поява исторически градец. Над нас единствено бе небето. Пред нас – пустинния зимен плаж, с фигури на самотници. Витаеха мълчаливи гларуси. Сякаш и птиците усещаха, че не са времена за възхита. На брега имаше изтеглена прогнила делфиноловна гемия. Превърната в кръчма. Там пвземахме по чаша питие преди сън. Да отбележа. Водолазите рядко препиват. Знаят си дозата и мярката. Стигат им разните смески гдето дишат под вода.

ВЕДНЪЖ ПОДИР ПОЛУНОЩ, шумно тропане по врати. Настойчиво почукване и по моята врата. Наметнах халат. Открих портиера в неговата адмиралска униформа с еполети, орган на властта с мрачно лице и радиостанция в ръка, дежурната администраторка с перушина в косите, двама-трима неразсънени мои водолази. Разкошна непозната жена. С коса в кок под широкопола шапка. С дълъг бял шал до земи. В късо кожено кожухче, дълги до бедрото ботуши, стройни нозе и удивително високи токове. Бяха заети с тропане по врата, зад която подозирах, какво би могло да се крие. Вратата се поотвори. Отвътре изригнаха пластове тютюнев дим, контрабандно уиски овреме превърнато в пара, шум от неприятен хард-джаз. Разбрах, че съм загазил.

ПРЕЗ ПРОЦЕПА НА ПОЛУОТВОРЕНАТА ВРАТА, промуши врат моят най-старши водолаз. Сиреч водолазният експертът на експертите от Резово до Дуранкулак и на 24 мили в откритото море. В устата му димеше пура. Размахах ръце, като му показах, че ще го довърша. Умееше да се хили.

- Как не, - отвърна, - как не! Кой ще ти бачка на таквиз пари!?!

Водолазите, (Няма го при други професии!), перманентно натякват, че бачкат без пари. Често си се питам, (Преди да прекалят!), дали пък не са прави!?!

Моят човек смукна от пурата, изпрати върху всички нас допълнително количество дим с вкус на череша, па се съсредоточи върху новодошлата.

- Друга работа – нямаш ли!?!

Бе готов да затръшне вратата. Портиерът-адмирал, (Действителен адмирал от резерва, сиреч в пенсия – така е по тези робски земи!), решително постави на вратата крак.

- Луди жени! - нехарактерно учтиво въздъхна моят главен, - Все ги сърби някъде. Оставете ме да се наспя. Утре съм първа вахта.

- Да се наспиш! - кресна непознатата красавица. - Зная аз това твое

наспиване – донаспиване ...

Отблъсна портиера и органът на реда. Нахлу, напредна. Моят водолаз сви безпомощно рамене. Па се завърна в огромното кръгло легло-полог, характерно за хотела който обитавахме. Стройното му тяло блесна под приглушени светлини. Тръшна се – и – мигновено заспа.

В леглото, разбира се, имаше жена. Красиво се правеше, че спи, потънала в най-дълбок непробуден сън. Гледай ти, казах си, непознатите жени станаха две. Какво по-нататък!?! Независимо от много широкото легло, независимо от тежкия непробуден сън, жената в голямото кръгло легло се притисна до рамото на моят най-старши водолаз.

БЯХМЕ СТАНАЛИ ТЪЛПА. Заедно с хората от задграничен тамбурашки оркестър. Прибиращ се по стаите с ръце пълни с балалайки, цветя и напитки. Непознатата жена с кок, не преставаше да настоява, че мъжът й незаконно е отнет, а освен това, все по-страстно го обича. Мъжът, от който тя притежава три несравними тризначета-момчета. Где само чакат да пораснат, че да изкарат водолазен курс, че да печелят едри пари - като баща си.

- Ами! - ядоса се през сън водолазът. - Как пък не!

Жената с кок се обърна изненадващо към мене.

- Този месец имаше ли заплати!?!

- Не ви ли се отчете!?! - ядосвам се, щото се види работата отива към предсрочен аванс. После кипвам.

- Каква е тази работа, - думам водолазу, - защо излагаш службата, диване такова, или искаш военните да ни изядат хляба – а!?!

- Нищо подобно, - отвърна без да отваря очи, притисна жената в леглото, па отново се направи на мъртво заспал. - С такъв тъп обект военни не се захващат. Философят се, макар да имат от птица мляко екипировка.

Органът на властта отегчен ми намигна, па се върна на обичайното си място пред входа, да ни охранява от терористи докато похърква.

Портиерът върна противопожарния топор на неговото щатно място, па се върна пред рецепцията, където да скимти, въздиша и спомени да реди.

Развеселен, пълният състав на гостуващия тамбурашки оркестър се разпръсна по стаите, дано си допие. Щяхме да се срещнем утре подир обед, в гемията-бар, че да посвирим и попеем на трезва глава, в името на световния глобализъм и антиглобализъм.

Момчетата от групата се бяха изпарили.

Единствено аз броях бутилките край стените, и фасовете по пода.

- Казвай, каква е работата, - бях напълно трезв, - че и аз умирам за сън.

А имитационно спящият отговоря, и жената до него се хили.

 - Ами, иди да си легнеш, Шефе. Тя ще постои, ще постои, па сама ще си тръгне. Не е пръв път!?!

И отваря очи имитационно-спящият, преплита клепачи, па пояснява.

ЗАЩО УЙДИСВАТЕ НА АКЪЛА НА ТАЗИ ЖЕНА, като днес помня, тогава заяви той. Ние толкова отдавна сме разведени, Шефе, че дори решението на съда вече съм загубил. Струва ми се, един щъркел от въжето го открадна. Кучето го бе припикало, а аз го бях прострял на балкона да съхне, а щъркелът – в Тръстиково се сбират на ята - Фъс! - и хоп, вече никакво го няма. До там зарязахме селскостопанската работа, Шефе, че дори щъркелите нямат какво да ядат.

РЕШЕНИЕТО НА СЪДА ПРОПАДНА, господин другарю Началник, днес наричан Супервайзер. Решеннието пропадна – не аз – така да се отбележи в протокола! Решението на почитаемия съд, господин другарю Началник, остана някъде в Кувейт, където - ако си спомняш, заедно строяхме едни интейци по дъното на океана. В рамка от истинско индийско злато, го бях обрамчил. В караваната на видно място, го бях окачил. Една заран се събуждам, а там се съмва рано-рано, гледам – няма го. Някой ми отмъкнал съдебното решение за развод, без да докосне рамката. Абе, намират се апаши всякакви. Един краде злато. други - удостоверения за раждане. Е, някой си позволяват да крадат женоря, но аз не съм от тях. Нали ма!?! Жената до него кимна през сън с глава – как пък не!?

ХАРЕСВАШЕ ДА РАЗКАЗВА тази тъпа история със загубване на съдебно удостоверение. С последните две истории вариантите станаха повече от седем. Това ме разсъни напълно, а саклета съвсем ме подгони.

А, ЩО СЕ ОТНАСЯ ДО ТАЗИ ЧУЖДА ЖЕНА, подчерта „чужда“ па въздъхна, моята бивша де, не престава да ме преследва и преследва. Най-редовно внасям издръжка за децата – тризначна издръжка - кой би си позволил! Плащам ток и вода, интернет, и телевизия, както и достъп до басейн, какво ли не. Ама, пара ли е – бързо свършва. И, заради туй, все подир мен върви. Не ме оставя с друга да полегна. Като как да завъртя ново семейство!?! Тази работа без проби и грешки – не става. Трябва да се пробва и да се греши. Докато се осъзнаеш. Паспорта е при тебе Шефе, в него ясно пише – разведен съм. Ако нсе ти се ходи до отсрещния апартамент, на ти и един резервен. От който става ясно, че съм истински свободен човек. Толкоз.

ТОГАВА ЖЕНАТА ДО НЕГО се разбужда. Повдига се на лакът. Отхвърля руси сплъстени коси. Оглежда специално неговата бивша. В очите й освен безразличие, освен презрение, прелива безкраен жизнен опит. Хваща ръцете на моят старши, целува ги. Издърпва паспорта – целува го. И, го затрива някъде в себе си. Не бива да знам, че старшият е с двойно гражданство. Кой като мене. Я – тя можела освен да сумти, и да говори.

В ГЕМИЯТА-БАР НА КОЩИ СЕ ЗАПОЗНАХМЕ, господин другарю Шефе, нали знаете – преходни времена. И, какво по-преходно от това да се усамотим, че да си легнем!?! Очите й, изпълнени с понятен страх, обхождат всички заедно със завърналият се портиер-адмирал. (Не приключихте ли, собственикът довтаса, утре има общински съвет!?!) В бара-кръчма, в бара-платноход без платна, но с крила. Гдето през хилядо осемстотин и деветдесет и пета, чак от Холандия дошъл тук на собствен ход. От самия последен капитан го зная, почина в ръцете ми миналата пролет, та ми се довери. Шефе, аз не съм коя да е. Не си лягам с кой да е. Гледам поне капитан да бъде.

СЕГА СТОРИХ ЖЕРТВА, ШЕФЕ, твоят човек може да си е експернт, но не е никакъв капитан, Шефе, макар за такъв да си се представя. Тресеше го треска момчето, Шефе, тресеше го яко. Нагъваше водка с чаена чаша, но тук не е Москва, че да му премине. Водката само по етикет е „Московская“. Как да не се смиля? Аз самата в кръчмата от снощи мръзна. Купих шише медицински терпентин, и – ето ни тук Шефе, ето ни в тези кръгли чаршафи. Да се чуди човек – да се мае. Какви кръгли чаршафи -а!?! Щото той ме доведе – не съм се натискала аз! Абе, ти човек ли си – или началник!?! На този свят, или си човек – или си началник. Едновременно – не може. А, можеби не бива. От такива сухари като теб – светът психяса. Пък момчето каталясало от под вода легна, и мигновено заспа. А, аз го разтрих и затоплих, а той престана да трепери, и заспа. Е, как да не го нацелувам, като е едно дете!?! Виж сега, не съм се целувала бая време. Всеки гледа да мине и отмине. Какви ти нежности – какви целувки! С пръст не ме е пипнал дори – не се налага. За утре го имаш готов. Пускай го пак под вода, използвач такъв! Абе, вие хора ли сте – или душмани? Какво търсите тук!?! Къде е онова полицайче да го запитам, как така напуска пост заради една фуста с ботуши без чорапогащник!?! Махайте я тази зла жена! Оставете ни на мира. Ние си се лекуваме. Той от споделена болест – аз от несподелена Любов.

НО БИВШАТА НАТУРАЛНО ТВЪРДИ, че мъжът си е неин, че й е отнет противозаконно, (Къде се дяна тоз' полицай!?!), въпреки че имат там някакъв развод. Едно моментно и емоционално увлечение, поради преходът към Свободата, е този техен си развод. Все пак, трите палави тризначета са не от друг, ами от този где сега кюта в леглото с непозната!?! Ами той, дори името й не знае – нека отговори.

- Да – а – а ... - изръмжаване за близки и познати.

- Нямаш право, да си лягаш със всяка една кръчмарска фльорца.

- Бре – е - ей! Те ще кажеш ...

И, нашият отново се отпуска, и заспива.

И ЕТО, жената от леглото бавно се изправя. И, огромният неин бюст скоква над чаршафи и легло, па се навира в òчи. И, аленеят нейните две някога майчински зърна, и хубавко помръдват насам-натам, сякаш глави на заспали зимни змии, решени да жилят и да хапят. И, изрича нови тежки думи, а онзи от леглото все си ме наблюдава, и все си се подхилва.

- Момчето, Жено никаква, тази нощ си е мое! Не го давам никому. Ни на Теб, ни на Шеф, ни на Господ, ни на Дявол, ни на Господар! Излекувам ли го – Утре! - ела си го вземи. А сега – въз навън! - и край - и толкоз!

ПОГЛЕДНАХ С РАЗБУДЕНИ ОЧИ, тази измъчена от вродена доброта и наивитет улична жена. В светлините на запаленото осветление, все повече личеше нейната безподобна физическа грозота. Тези увиснали от всякаква любов огромни телешки гърди. Жълтото трескаво набръчкано от недоизживяни страсти лице. И, моят левент-водолаз край нея. Доколко бях причина за това леглово бедствие? Съвестта и понастоящем ме измъчва.

ПОГЛЕДНАХ С РАЗБУДЕНИ ОЧИ, и неговата бивша съпруга. Красивият й профил чертаеше светлината на настъпващия ден. Зад прозореца бе плажа, където проблясваха фалшивите бордови светлини на гемията „Кощи“. По-нататък бе в морето. В него проблясваше червеният светлик на онази шамандура. Закотвена с помощта на спътникова връзка, точно над обекта който обработвахме. Бившата жена ухаеше на незнаен аромат. В ръцете си прехвърляше ключове за кола. Реших да подкрепя красотата.

- Хайде! - разядосах се аз. - Вдигай чуковете – и изчезвай!

- Да не изчезнеш ти! - разяри се голата жена, освободена от завивки. Момчето има нужда от жена, не от фукльовци, где не могат на две магарета сламата да разделят без компютър.

Смаях се, доколко смела би могла да бъде една застаряваща гола жена.

Моят герой не издържа. Порови под възглавницата. Откри стар оръфан портфейл. Отброи банкноти. Подаде ги на бившата. Тя ги грабна. Запъти се към вратата, но се завърна.

- Още – е – е . . .

Ала моят старши водолаз вече спеше. Извадих служебната каса. Дадох й сума пара без подпис.

- От аванса, - рекох. Без да бъда убеден, че авансът на моят човек би бил така значителен.

Жената натика парàта в джеб. Изхвръкна в коридора. Пипна асансьора.

Втурнах се в моята стая, а тя ми се видя пуста, като двойното дъно на кораб. Грабнах бутилка „Мартел“ и картон цигари. Спуснах се в администрацията. Разкъсах картона. Подадох – като за умряло. Тогава излязох пред входа на хотела. В далечината чезнеше една кола. Студът бе убийствен. Корабът лежеше на дъното на залива, и пречееше на корабоплаването. Изкачвайки се обратно на тридесетият етаж не преставах да си мисля, че подобен разказ никога не бих успял да напиша.

The End / 1978-2012

THE MAN WHO WATCH THE ROAD, short story, Hemy VARNALIS

© 1995-2012-Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
ЧОВЕКЪТ КОЙТО ГЛЕДАШЕ ПЪТЯТ
РАЗКАЗ
БОГОМИЛ КОСТОВ АВРАМОВ-ХЕМИ


НЯКЪДЕ В ГОРНАТА МАХАЛА, хлопатари и менци екнаха. Тътен изпълни онова, което бе останало от Хороздели. Изведе хората от къщята. Малцина граждани, поради пенсионна възраст и криза, духнали на село. Накара да се озърнат. Заслушаха се в отдавна забравен тътен. Предизвикан от стотина подскачащи мъже. Навлекли кози кожи и мешин, те сякаш нямаше къде да дянат щуротия, мощности и сила.
ШУМОТЕВИЦАТА ИЗПЪЛНИ ЦЯЛОТО СЕЛО. Покри го с купол от нестройни звуци. Направи да изпопадат керемиди от старото църкве. Изцяло изровено от иманяри. Стопаните, забъбрени край домовете, още повече замряха. Някога ежедневие; днес странни, чужди и загадъчни; старинните обичаи биваха възкресявани от градски смотаняци. Че да падне някой-друг лев по европейска програма.
ДРАГОСТА ПОГЛЕДНА НАТАТЪК, където подир нахлулата олелия, трябваше да се появят кукерите. Стотина овчарски геги, кой знае как опазени, ронеха ниското пролетно небе. Прехвърчаха редки капки дъжд. От вереме-навреме, зад облаците слънцето стрелкаше. Драгоста проследи гората дървени пики. Премлясна с език. Долната му изкуствена челюст, се бе разместила. За горна - пенсията не достигна. Щеше да спестява цяла година. Щеше ли да доживее? И сега, от време-навреме, премлясваше ли – премлясваше с език. Бе гладен от среднощ. Бе предусетил, че предстои угощение със запивка. Ако последва кукерите. Някаква петролна компания си беше наумила, че като изтегли последните газови въздишки на земята изпод Хороздели и Тинтявино, ще успее да проникне в космоса. С банкет и кукерско шествие опитваше, да кандардиса селяците. Че, като им прекара газ, като им натрови земите и водите докато достигне тази газ, като им натъпче къщята с хладилници и печки, ще им стане къде-къде по-добре. Всъщност, бе заявил представителят на компанията, а селото се славеше с дълголетието на своите кореняци, защо им е да живеят по стотина и кусур години. За един обикновен човек петдесетака е достатъчен. Драгоста бе кипнал. Идеше му да грабне стола върху който седеше, че да политне към сцената. Ама се въздържа. Само каза.
- Дългулетийту требе, Мунче, зъ дъ видим кък шъ усирети Бългерия – ба!“
Ядосаше ли се някому, за нещо си, завръщаше на стар говор. Сега проследи гората дървени пики, подпряла небето. Премлясна с език. След такова тържество – курбан се полага. Тази игра на високите копрали му припомни далечните мигове на детството и младостта. Тръгна с поглед по шосето. Вече добре измито от

2

дъжда. Изтеглено като бразда на великански интрумент върху пейзажа на природата. И Пътят му се разкри друг – едновремешен.
ЧЕРНАТА КОЛА, гдето вдигаше самотно прах по белналото се чакълено шосе, спря изведнъж. Потопен в пот, Драган подгони овцете по баира. Провикна се на кучетата да легнат в нозете му. Преглътна на сухо. Пожела да се смали, да изчезне. Невидими ръце го душаха. Стисна копралята. Чак дланите го преболяха. Зачака. Вратите на колата се разтвориха плавно. От нея скокнаха двама униформени полицаи. Поклащайки се върху кривите си крака, без да бързат, те тръгнаха към него. Правеха се, че не си дават много-много зор. Драгоста знаеше, че това е поради точното оръжие, провесено през шия. Заедно с тях крачеше кметът. Пъплеха нагоре по баира, и Драгоста си мислеше за онази манлихера где му е необходима, за да им види сметката.
- Напоследък, - ревна, - станахте повече от кърлежите по добитъка, ба!
Отново поиска да притежава една хубава манлихера. За да им види сметката без да бърза. Пък след това, като ги подритне с крак да ги запита, за какво за Бога, са тръгнали по тези джендеми, пък те да не могат нищо да отвърнат. Ама, като нямаше. Задъхани, полицаите запряха. Изтикаха кметът – най-отпред.
- Драгане, с добро ...
- Знам ви аз доброто!
- Синът ти – той ни трябва.
- Че хванете си го - ба!
Кривакът засвистя. Кучетата се нахвърлиха. Куршуми шибнаха земята. Вятър писна в ушите му. Баирите се юрнаха. Едни подивяли волове.
МЕЖДУ ФУРНАТА; вече не печеше хляб, по-евтино идеше от града да ги зареждат; и банята, вече никой не ходеше да се пàри на баня, всеки у дома бе спастрил по нещо; кукерите се явиха бесни, като юнци. Знаеше, че по-скоро се правят на бесни. От време-навреме някой недогледал пропадаше в някоя дупка на асфалта. Другите захвърляха геги – измъкваха го. И, продължаваха да подскачат надолу по баира. Към центъра на някогашното китно селце. Днес съживявано на порции, по рахитична, оцивилизоваща цивилизованото, европейска програма. Щеше да падне по някой лев за бензин на колите. Щяха да се ръзвъртят под паметника на незнания войн, с отнесен от роми бронзов бюст. Край пресъхналите дванадесет корита на султанска чешма с арабски надпис. За това сте кадърни, рече си Драгоста, да подскачате като в театро. За работа никаква ви няма. Яхвате колите. И изчезвате. До следващото село.
ТЪПАН БИЕШЕ КАТО ЛУД. Гайди пищяха пронизително. Зурли виеха, та Драгоста се чудеше, в турско ли се връща. Един черен циганин, до вчера Хасан, днес Аасен, сервитьор в близката къща за гости, предрешен като оперетен колонел, размахваше бутафорна сабя. И, командваше ли - командваше, за кеф на чужденците въртящи се наоколо с камери. В ръце носеше мегафон. Понякога изтичваше далеч пред строя. Вдигаше мегафона пред уста.
- За – ба – ви – и – и ...

4

Продухваше микрофона, важничеше.
- Ляво рамо – о – о ...
Сабята блестеше – чист диамант.
- За – си – ли – и – и ...
Колоната се диплеше. Трябваше да се предполага, че кукерите са достоверни и красиви, но според преценката на Драгоста, освен гегите, всичко останало бе менте. От далеч колоната от двадесетина кукери изглеждаше мравуняк тръгнал на преселение.
КУКЕРИТЕ БЯХА НАРАМИЛИ старинно дървено рало със стоманен лемеж. Хваънати за пояси в редици по трима, на главите с гугли и рунтави маски, те навлизаха с подскачане в утрото, правейки дъждът да се двоуми. Днес слънцето правеше това, което някога се наричаше „Дяволска Сватба“. Опитваше се крее през порциите летен дъжд. Щом принудеше дъждът да запре, Слънцето щеше да се покаже изцяло. За да възстанови равновесието в остатъчната природа. Освен между хората. Слънцето бе вдигнало ръце от хората от веки. Впил поглед във върховете на гегите, рязани с нож – писани с горещо, оформени на майтап за мъжки член, Бай Драгоста Николиди чакаше. Червеният крантав междуселски рейс трябваше да се появи някъде зад тях. Ама го нямаше.
БЯХА КАЗАЛИ „РУСИТЕ ИДАТ!“. Братушките де. Где със всеки народ се побратимяват. Кога по славянска линия. Кога по немска. Кога по татарска. Бяха им изкряскали по единственият кметски телефон. Да си стягат задниците, а булките да се подмият. Да направят арка от зелено, и ихтибар по стар тертип. Бяха добавили.
- Ма – со – вост!
- Каква мас – ба!?! - беше се удивил
- Не свинска мас – а Масовост! Заедно! Всички заедно - наведнъж до дупка!
Бяха разбрали. Това е понятие – ръжен, което щеше да ги коли петдесетина и кусур години. Докато затрие всичките села на България.
БЯХА СЕ СБРАЛИ ПРЕД ХАДЖИЦОНЕВАТА ЧЕШМА. Под паметника на Незнайният Войн. Където всичко много добре сис се знаеше. На мраморната плоча личаха стотина имената на падналите във войните. По време, когато селото наброяваше под хиляда човека. Под Хайдутстойковий дуб, от южната страна на чешмата. О, имаше времена, когато дванадесет каменни курни шуртяха като изтървани. Водата бе вкусна, а не помийна от водопровод. Дванадесет корита преливаха от едно в друго. Айгърите, селото се славеше с яки коне, сами ходеха на чешмата да се налокат. После, сами се прибираха по дамовете, рипвайки и прескачайки плетища и затворени вратници. Толкоз расови бяха. Цяло село се бе сбрало, очаквайки братушките. Още нищо не се видеше по чакъленото шосе от Белоград, начакълено от концлагеристи-евреи, изчезнали изведнъж от охраняемите бараки край саплъците на Хорозделий.
ВСИЧКО БЕ ИЗКУСУРЕНО, както трябва. И словото от Даскал Пет, изненадващо появил се от пандиза. И, стиховете наизустени от полуграмотните деца. И песни-

6

те, от селските моми-изполичарки. (Добре подмити!) И хлябът – от всяка куча по месал. А високата порта от прясно насечено зелено, така и не се разбра, кой и как я бе издигнал. (През нощта – че време няма!) Портата се поклащаше и проскърцваше от внезапно фукналият Трамонтана, рушнал крайселските саплъци, посипал шосето с купища слама.
ДРАГОСТА НИКОЛИДИ СИ ПРИПОМНИ, как тогава му се струваше, че това е някакъв невероятен слух, че русите никога няма да дойдат, а контрачетите ще се завърнат. За да обискират, грабят, обезглавяват, палят и крадат. Ами, ако изведж се появи рейсът на джандармерията – онзи без врати, а със седалки, а ония скокнат да разгонят и изтрепят всички буйни глави, които само чакат подобна вест. За да зарежат чукове и наковални, палешници и мотики, есена оран и стада. Че, да се втурнат към Непознатото, така продължително мечтано, Ново. С такава нечовешка радост, на каквата само българинът е способен. И, като нямаше какво друго да си мисли, вкара патрон в цевта на карабината, па си я провисна с дулото надолу.
ЗАЧАКАХА В ТЯГОСТНА МЪРТВЕШКА ТИШИНА. По-тежка от усилията за търпене и очакване през всичките тези години. Щото – да си признаем – този народ все се надява някой друг да му свърши освободителната работа. Драгоста знаеше. Тази тишина е мълчаливата молба за прошка.
КЪМ ОБЕД ПОДНОСИТЕ В РЪЦЕТЕ НАТЕЖАХА, а слънцето се юрна да надпича. Старците потърсиха сянка. Младите се хванаха на хоро. Изведоха хорото на пътя. А стъпките им, весели а неуверени, очите в земята – а надалеч по пътя. Хвана се и той. Тъй както бе препасан с патрондаши, с пушка през рамо. С трофейния портупей от заблудения в гората немец. Гръмнат из засада, като на шега. Без да го питат накъде е тръгнал безоръжен в онзи чуден Божи Ден, с бяла кърпа на дълъг прът. Ден, в който германците от Белоград се бяха натоварили на своите щаери, за да побегнат. Бяха го гръмнали като птичка. Дори не охна. Подпухналите крака го боляха, овързани в навуша и цървули, но Драгоста виреше глава. Хилеше се възможно най-радостно-освободителски, докато вътре в себе си не преставаше да попържа. Гордо отмерваше тактовете на музиката, която примрели от глад и страх цигани извличаха из пълните със слюнка пиринчени тръби.
ТОГАВА, ОТ ДЪНОТО НА РАВНИНАТА, ПРИДОЙДЕ ШУМ ДЪЛБОК И ТРЕВОЖЕН. Сякаш хиляди хлопатари биеха земята с бакърени чела. Този шум накара циганите да захвърлят своите инструменти, да хукнат где очи видят. А народът ги последва.
- Стойте бря!, - викна подир тях Драгоста, ама кой да чуе.
В друго време би гръмнал подир тях. Сега не му стискаше. Питаше се, на колко водки са казаците, че са тръгнали да ни освобождават. Циганите вече бяха накачулили короната на Хайдутстойковий Дуб, и трепереха от страх.
- Слизайте! Вашта мама!
- Германците са зъвръщът – ба!

7

- Млък! Слизай и пипвай тъпана!
- Немци, немци са това ...
- Млък! Сега ви гръмвам – я!
Циганите, като се почесваха, един след друг се изсипваха от дървото.- Да ударим вермахтов – за всеки случай ...
- Братушките са! Тръгвай с Катюша ...“
ТАНКОВЕТЕ СЕ ЯВИХА В БЕЗКРАЙНА КОЛОНА, вдигайки облаци прах и градушка камъни. Отиде наакеря трудът на евреите-шосеисти, каза си Драгоста, па се огледа. Беше се научил да мълчи като стълпник, а все му идеше да крещи и разпорежда. Подир танковете се нижеха моторни коли и обози. Едри бавни коне развяваха свилени опашки, влачейки оръдия, каруци с чергила и закъсали камиони. Поводите държаха нежни руси девойки в униформа. Конете, навикнали на шум и трясък, крачеха в своят път тържествено развяващи гриви, поклащайки глави. До къде е стигнала съветската техника, каза си патриотически и съвсем по партийному Драгоста, каруците да притежават гумено чергило, колелата им да са автомобилни, руси моми да са каруцари, а конете да не им пука от гюрюлтия. Трябва да си вземем за разплод. Колко му е да бракуват някой. Иначе, нашите ебливи кобилки си ги бива. Здраво раждат, пъргави са до последно. Ала жребците не са стока. И, отново се огледа. Разгеле, комисарят на отряда бе на другия край на арката. По един жребец да оставят, каза си, на всяко едно село – стига. Напълно достатъчно. От нашите сприхави жребчета – хаир не чакай. Освен да нацапат задниците на повече от една кобилка. За езда, да, бива ги, но за оран не чинат. Само пакости и бели вършат. Този ритнали – онзи нахапали. Като нищо те хвърлят от седлото. Ще вдигнат задница, ще хвърлят къч, на земята ще те тръшнат. После, ще се върнат да те порнат с копито през корема. Върви се оправяй по доктори и врачки. Ако оживейш – половин ке бъдеш. Тези руски атове, са баш за оран. Пусна се от стъписаното хоро. Викна на циганите да надуят тръбите. После им махна да запрат.
- Спрете бре амджиклами! Реч ще говоря!
Излезе напред за словото, а колоната начело с командир в джип без покрив, позапря. А онази мъка, сбирана в шумата, изведнъж се отприщи. Преля като в мях. Задуши го. Впери поглед в командира спрял в очакване. Хвърли се върху му. Вдигна го в меча прегръдка. Сне го от танка. Понесе го над хората.
- Брате, - ревеше и хлипаше, - Брате бе, Брате! Твоята братска мамица.
Но очите му, премрежени от сълзи, гонеха трансилванските коне. На гърба му карабината потрепваше, и сякаш стенеше.
ЗАД ЗАВОЯ ГОЛЕМИЯТ ЧЕРВЕН АВТОБУС СЕ ПОЯВИ. Плавно поклащайки се по мокрият от дъжд асфалт. Свистейки с гуми. Бе стар ръждясал унгарски „Икарус“. Хармониката по средата се огъваше, сякаш пееше. Автобусът вкара кукерите в шанеца. Направи завой и спря. Шофьорът се подаде на прозореца. Бе четиридесетина годишен. Як като бик, с бръсната глава. От колата се разнасяше музика.

9

- Само ти ли си за града, Бай Драгане?, - подпита ухилен шофьорът.
Беше му като втори занаят, да се хили за щяло-нещяло.
- И аз не знам, - отвърна – не мога да реша. Видя ли тези щурави кукери?
- Бива ги. Селски ли са?
- Ами! В селото, от коренищата, само аз останах.
Шофьорът продължаваше да се подсмива. Чудеше се, какъв да има себе си.
- Горе към Утрино, има от същите запалянковци. - каза. - Вдигнали едно рало, на дядо ми от времето, заорават на хаир – пушек вдигат. От смях из нивята падат. Калпаци из облаците хвъргат. С бъклици поливат òрната – язък за виното ...
Спря радиото. Блъсна вратата. Слезе.
- Земята сега, - заяви дълбокомислено, - и без тези работи ражда.
Драгоста свъси вежди застрашително.
- Тя че ражда – ражда, но без хора за никъде не е.
Шофьорът сви рамене. Тръгна да се поразтъпче.
Бай Драгоста тури крак на стъпалото. Настани се в дъното на автобуса. Взря се в полето, а то вече бе завладяно от разпръсналите се из него кукери.
КУКЕРИТЕ НОСЕХА освен маски и корони, и рунтави мечи руна. Глуха музика се дънеше след тях. Нестройни подвиквания. Смях. Тропаница. Шофьорът отново сви рамене. Завърна се на своето си място. Пипна лостове. Намести огледалото. Откри в него Драгоста, и сърцето му се сви. Рече си, всички ние ще станем като него, но той никога - като нас. Карал младини в неудобен свят. Дали има весели старини в днешният лъжовен свят? Реши, че ние младите, никога няма да можем да попаднем в света на идещите подир нас. Когато колата потегли, на задното стъпало се метна изостанал кукер. Таванът на рейса се оказа нисък, и той сне калпак и маска. Пуканки и фалшиви жълтици плъпнаха по пода.
- Нямам билет, - подвикна на шофьора. По лицето му бе изписан панически страх. - Останал в другите гащи ...
- Карай да върви, - процеди шофьорът, - ка – ра-а-ай ...
Рейсът потегли. От друсането на колата звънците по кукера екнаха. Това разсмя шофьора. Даде газ. Настигна кукерите. Отвори вратата. Момчето скокна при своите. Със свирепи провиквания кукерите го блъснаха в своите редици. Таман бяха настъпили в нивите. Бяха забили ралото в орната земя. Бяха се впрегнали. За да изорат една бразда отдавна затулена в паметта на хората. Отново. Дали завинаги!?!
ЗА БАЙ ДРАГОСТА ДРАГОСТИНЕЦА ВСИЧКО ОТДАВНА БЕ ТЕАТЪР. Бръкна важно в джеб. Извади пенсионерска карта. Размаха я издалеч.
- Знам!, - кимна в огледалото шофьорът.
Драгостинеца извади билетче. Щракна го на компостера.
- За момчето!
- Знам!, - отново кимна с глава шофьорът. - Карай да върви.
Драгоста се огледа. Подът бе пълен със стари билети, пуканки и ламаринени

11

менгишчета. Пропълзя из празния рейс. Събра украшенията в шепа. Шофьорът не преставаше да се хили. Върна се на една седалка. Изсипа ги на колене. Започна да брои.
- Петдесет и осем, - каза. - Господ иска да ми рекне нещо-си.
Шофьорът бе престанал да се хили.
- Колко са!?!, - запита издалеч.
- Петдесет и осем!
- А!?!
- Петдесет и осем години, от как Царството го няма.
- Нали срещу него пипна гората!?
- Срещу Царят – не срещу него ...
- И!?!
- Пак същото рало. Я спри!
Шофьорът удивен спря. Нямаше никого другиго в рейса. Щеше да се връща сам.
Драгоста слезе. Все още държеше в шепи пуканките и фалшивите парички. Под пътя се ширеше небето. Над пътя се извиваха безкрайни угари. Кукерите бяха изчезнали. Високо в небето две хвърчила се гонеха. Хлапаците се криеха в корията. Бяха завързали вървите за две далечни дървеса. И, се любеха на воля. Замахна със шепа. Разпиля менгиши и пуканки през шосето към угарта и обратно. На кръст. Сякаш вършеше молебен.
ПО ШОСЕТО СЕ ЗАДАДЕ ОТКРИТА ЛЕКА КОЛА. Драгостинеца вдигна ръка. Колата спря. Зад волана седеше непознато момиче. Вратата се открехна. Бай Драгоста Драгостинеца, от Хороздели, Белоградска околия, седна до момичето. Кой знае защо смущаваше се, да погледне момичето в очите. А, когато стори това, видя очите на момичето пълни със сълзи. Протегна ръка, и забърса сълзите на непознатото девойче. Девойчето отби колата из път. Облегна се на неговото старешко рамо. И заплака.
- Татко, - редеше момичето, а старецът изтръпна от почуда, - татко ...
Тогава от нейде се явиха кукерите. И, забиха ралото в земята.
THE END-17.08.1963-17.08.2012.!

12

MAESTRO, short story, Hemy VARNALIS

© 1962-2012-Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY

МАЕСТРО

РАЗКАЗ

БОГОМИЛ КОСТОВ АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ

ПЕНСИЯТА, нека припомня, за два дни хвръква. Няма да е трудно по съдебен път да се установи, как за нищо не стига. Ама съдилищата с друго са заети. Да се черним едни – друг. България е туй. Значи. И, има-няма що, всеки подир-обед до града слизам. До Централната Поща. Да видя, няма ли поне веднъж управляющите, още по една пенсия в добавък, всекиму да пуснат. Разбира се, това едва ли някога ще стане. Ама поне, с пощенските чиновници се опознаваме.

ГОРЕЩИНА Е НАДВИСНАЛА НАД БЕЛОГРАД, тегне и над мене. Не, че никога е нямало подобни горещини. Имало е. Ама не е било разгласявано така подробно. Всички медии не престават да ни уверяват. Колко е горещо – през лятото; колко е студено – през зимата. Откриват или я прикриват Истината!?! В студ или в пек, веднъж месечно работата става. Пълнят шепата ми с някакви банкноти. Срещу подпис. Какво несравнимо държавно доверие. Към едни скапани пенсионери.

СЕГА, ОТ ТАМ СЕ ЗАВРЪЩАМ. Запотена длан на два крака, тъпкана с банкноти. (Другата длан – празна!) За връщане на дребни дългове по гаражни магазини. Ако останат – за лекарства. (Ама не остават!) Чувствам шепата си пълна с обилна пот. Бих искал тези пари да са толкова много, че да прелеят заедно с тази моя пот, а това означава моя кръв, из моята стисната шепа, че дано облеят улица и хора. Ох, да бе възможно. Ама не е.

СПОМНЯМ СИ, хубаво си спомням, един подобен летен ден. Ден без никаква прохлада. Още чувствам и усещам, сега – подир толкова много години, как краката ми биеха прахоляк по пътя към Реката. С каква лекота го правеха, Господи, с какво удоволствие, с каква бързина. А триножникът ме блъскаше в гърба, блъскаше кутията с боите, веселеше ме. Колко години от тогава, Господи, колко много отминали лета.

КАК ПЛАВНО СЛИЗАХ КЪМ РЕКАТА. Как се извиваше междуселския път. Днес, струва ми се, такива криви пътища, с такива нежни рохкави прахоляци не останаха. Всичко е дюс-директ, и асфалт. Бре тая земя, как набълва асфалт за цяла една планета -а!?! Реката ме зовеше с апетитна хлад. Призоваваше ме. Насилваше плътта ми. Да се потопя, да се накъпя. Реката бе ласкава и нежна, като Жена. Недалеч пееше жътварка. Днес, такава песня не се чуй. Освен по фестивали и концерти. Най-много някой трактор на завой да те подмете, самолет с бял прахоляк да те посипе. С някаква измишльотски насилена имитация на тор

2

НЕДАЛЕЧ ПЕЕШЕ ЖЪТВАРКА. Песента й слизаше до самите води. Докосваше голото ми тяло. Набиваше се в уши, гнездеше в душа ми. Щурците надуваха скърцащи пищялки, състезавайки се с ромона на реката. Бях зарязал разтвореният триножник, с платното. Нямаше никакъв вятър, но платното потрепваше ли потрепваше. Днес няма такива платна. Да потрепват от изрисуваното върху тях.

ТОГАВА КИКОТ НЯКАКЪВ, приглушен приплак, плахо дойде до мене. Замрях в недълбоката вода. Всред тръстиките бе доплувало девойче. Песента на жътварката бе секнала. По реката плуваха бели платнища.

• Край пътя! - кресна момичето издалеч. - На пътя!

Скокна на брега. Побегна, а аз не вярвах на очите си. Тичайки голо-голеничко, момичето профуча край триножника. Разпердушини платното. Подритна кутията с бои. Разсмя се дивашки, и изчезна.

ИЗЛЯЗОХ НЕДОВОЛЕН ОТ ВОДАТА. Жътварката отново бе запяла. Огледах се. Прибрах разпиляни вещи. Погалих платното. Сгънах триножника. Поех между дървеса и трънаци към Пътя. Все още замаян от онзи дивен смях. Поел подир бясно щръкнала Любов.

ИЗЛЯЗОХ НА УРЕЧЕНОТО МЯСТО. По-закътано отколкото предполагах. А Момичето, изцеждаше вода от косите си. Смееше се без глас, и аз се чудех, какво толкова смешно има в една среща, за която знаех как ще завърши. А Щръкналата Младост пропълзя по ставите. Превърна ме в камък. Разтърси тялото ми. Разтрепери ме до плач.

ПОЛИТНАХМЕ В КАНАВКАТА, а една каруца претрополи и отмина. Слънцето падна зад баирите. Жътварката бе замлъкнала. Тръгнахме към селото, а момиче не преставаше да цеди вода от косите си. Подпитах, къде да преспя.

• В купните. Само гледай да не се запалиш ...

Значи тя можела, и да говори. Тръгна към село с походка на жена. Фустата й метеше Пътят. И, замлъкваха щурци. И, пропяваха жътварки. Водни кончета се мяркаха насам-натам. Купните ланска слама се оказаха наблизо.

ЧУВСТВАХ СЕ КАТО ПРЕБИТ. Легнах и заспах. Засънувах, че съм щурец. С огромна цигулка между бедрата. Цигулката бе пронизана, от огромен карминен лък. Питах се, като как съм се превърнал на щурец. Като как не мога да раздвижа този карминен лък. Като как не мога да разтворя пиринчени криле. Опитвах да политна, с тези пъстри като писана талига криле. Каквото и да правех, все излитах - за да тупна ò земи. Земята - нежен пух, дрънчеше като металически сахан. От това внезапно се разбудих. Установих. Сърцето ми ечи в Нощта. Нощта е звездна, но не е за звездоброй. Луната е лъскава, млада и висока, но недостижима. Звездите хитро се надсмиваха. Ароматите на полето ме опиваха. Разтърках още

4

веднъж очи. Нямаше никаква цигулка. Нямаше никакви крила. Налице бе мъжкарството на самотата. Запрях с ръце под глава. Вслушан в природата. Взрян в небето. Пръв път осъзнал себе си. Всичко бе сън. Освен Онзи Лък. Целият в паспал.

ТОГАВА ЖЕНАТА СЕ ЯВИ. Изникна из тъмното. Промъкна се. Мушна се ловко в сламения полог, готова да мъти. Излъчи аромат на пресен хляб, и на кърма. Подчиних я отново. На Себе си. На Тишината. На Полето от гдето се яви, и през което трябваше да се завърне на зарана.

ЕТО Я ПОЩАТА. Ето я бързината. Ето я висшата техника. Тук ли са висшите изкуства? Горе главата, Старче, казвам си, пристъпя ли тези едва ли не свещенни монетарни стъпала. Зърна ли затритите; без видим повод – освен това че съществуват; барелефи във фоайето. Стоп Старче, казвам си – никакви спомени. Стоп Старче - вредни са насъвсем. По-добре очи отваряй. Да не те заблъскат. Да не те настъпят. Да не те почупят. Да не те оберат. Да не пуснат бракувани кучета по тебе. Защото всичко тук е започнало от рана, и винаги завършва - с рана. Как всичко тук е, от бързо по-бързо. Освен пенсиите – цял месец бавят.

ЕТО Я ПОЩАТА. Ето я техниката. Ето я бър – зи – на – та – а – а ... Съвсем недалеч от Поликлиниката. Където би трябвало да се мъдри Здравето. Не ви ли се струва, че персоналът в тези две така съществени институции, отдавна си е разменил местата. Ни, разбира се. Квалификациите може да са различни, ама програмите досущ са еднакви.

НО ЗА БОГА! Някакво щуро младо девойче иде срещу ми. Блъска се върху ми. Нима следва да се отдръпна? Би ме пльоснало на Земята най-безпощадно, най-безогледно, че да се върна окончателно в своите скапани спомени. Тогава край! Истински край! Падна ли там – там ще остана. Нека минат хората връз мен. Нека ме почупят окончателно. Линейката – да не бърза.

А ДЕВОЙЧЕТО ЗАПЪХТЯНО; за къде бързаш Мое Дете; връхлита върху ми. Няма да се отместя ни сантиметър. Нека дъхът на това Дете премине върху ми. Нека неговият щур свят ме порази. Нека неговите разплетени коси ме докоснат. Дано почувствам отново онази кърска чистота и всеотдайност, която някога една родилка ми дари. Защото това прелитащо край мене девойче ухае, на онази единствена светлина от мак, каквато тогава излъчи междуселската жена от Реката. Преди толкова много години.

ЕТО ДЕВОЙЧЕТО – ЗАВРЪЩА СЕ. Връхлита върху ми. Полъхът на нейното преминаване ме залюлява като късен есенен лист. За моя радост, това е само едно ароматно усещане.

6

АХ, СВЪРШИ СЕ – ДЕВОЙЧЕТО ОТМИНА. Представете си, секунда се почувствах млад. Както някога. И, разбира се, все повече и повече недостижимо.

Само не така ...

Краката ми - хапчетата ...

Годините - спомените ...

Колената – хранителните добавки ...

Обувките – подметките ...

Очилата - диоптрите ...

Патериците - количката ...

ЕТО НА. Повече от час стоя пред онази витрина, зад побягна и се скри, момичето с аромат на светлина от мак. Всъщност, с аромат на завинаги невъзвратимо. Стискам пенсията в ръка. Тези жалки жълти стотинки на Докрай Неблагодарната Държава. Този месец бих опитал да мина, и без тях. Щом излезе, с потна шепа ще я спра.

THE END-18.08.2012