Monday, January 20, 2014

MDNIGHT AROMAS, short story, Hemy VARNALIUS

(C) 1988 - Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
СРЕДНОЩНИ АРОМАТИ 
TO ADAM and DAKISH

разказ

от

Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ

МЪЖЪТ СЕ РАЗБУДИ СРЕДНОЩ. Установи, че мирисът на евтини цигари без филтър; такива все още се продаваха в това забутано пред-планинско кътче на планетата наричана Земя; от които бе изпушил стотици хиляди къса за през своя малък, къс, скапан и напрегнат катунарски живот, са пронизали не само неговите дробове. Не само тясното жилище. Но, и студената зимна нощ, с която сега си мислеше, че разговаря. Живот, за който чувстваше - ето на - взел, та се изпарил. Заедно с това, в малката стая три на четири, превърната в работен кабинет, спалня и какво ли не, витаеше мирис на бои, и прясно препечен хляб. Това го развесели.
Екологична зима, каза си мъжът полугласно, хай да се невиди. Посегна да включи осветлението, но остана в мрак. Токът втори месец бе прекъснат. Компанията трябваше да се развива.(Разбирай що щеш!) Не търпеше длъжници. До болка екологично, повтори си, тихичко. Хай да се не види! Надигна се от дивана, превърнат и приет преди години “временно” - и завинаги, вместо легло. Препъна се в шнура на телефона. Повтори и потрети своето “Хай!” Опипом намести слушалка до ухо. После я захвърли върху леглото. Слушалката бе нямà, от десетина години. Неизвестен служител на БТК, бе говорил за негова сметка с чужбина. Така и не се откри кой е. Съдиха - осъдиха го - плати. Тогава именно се разори. Опипом достигна завесите. Внимателно ги отмести. В стаята нахлу красотата на безмълвната зимна крайбрежна белоградска нощ.
СПОМНИ СИ ДАЛЕЧНАТА 1953.. Морето бе замръзнало, от устието на Реката до Палавея чак. Далечен роднина, скитник – циганин, бе тръгнал напреки през заледения залив за борса. В посока недалечния фар. Бе стигнал до никъде. Пролетес, траловете на риболовните тàки бяха извадили тялото на бедния. Почернял, полуизяден от риби, отрупан със синкави медузи, с вързоп съчки на гръба. Пък във вързопа със съчки на гърба - трофеен немски шмайзер с два пълнителя – добре гресиран.
През онези страшни години, на широки перспективи и нескопосни промени, за които никой не иска да си припомня, (Никой не му стиска да отвари дума!), често за цял Белоград нямаше електрически ток. Понякога часове. Друг път денонощия. Но всички вярваха, че това е за нещо повече значимо от техния жалък, незначителен, живян през куп за грош живот на оседнали, до неотдавна странстващи, цигани. И, си казваха – но, какво значение. Години по-късно, мъжът щеше да открие тези кратки думи в писанията на неизвестен писател. За да се чуди и мае, върху същността на писателския занаят.
Стаята леденееше. В този крайбрежен полусредиземноморски град, загърбен от предпланините на Балкана, зимата бе по-скоро изтърпявана – отколкото предолявана. Кореняците оставаха приобщени към електрическото отопление, както някога техните деди към мангалите с дървени въглища. А ток – дявол взел го - имаше все по-рядко. Прескачайки купища книги и ръкописи, под призрачната неземна осветеност на зимното среднощие, мъжът приседна пред грубо скованата, под единствения заскрежен прозорец, маса. Съдба и орис от отдавна, та до край. Откри причината за своето внезапно разбуждане. Чашата, със зацапана от бои вода, се бе пукнала. Водата бе пропила единствена спестена филия препечен хляб.
КАКТО ПО ВРЕМЕ НА ТАКА ДАЛЕЧНАТА ВЕЧЕ ВОЙНА, така и днес, Човекът се хранеше с типов хляб. В последно време хляб имаше в разнообразно доволство. (Вкусен и пухкавичък – а не храни!) Хората; млади и стари, бедни и богати; основно дъвчеха хляб, докато се надрънкваха с бира.(Дебелееха!) Твърдеше се, че това е то – традиция балканска. Мъжът знаеше - не е така. Считаше, че не е нищо друго, освен поредно въведение към Нова Световна Война. Която би могла да свърши още преди да започне. Това би било най-светкавичната от светкавичните войни, казваше си мъжът – нещо ще просветне, и незабавно ще се изпарим. Война, която народът очакваше с нетърпение, вече толкова много дълги тягостни години. Та всичко, да свърши веднъж завинаги. Ако не със всички, то поне с цветната част от тези тихи мъченици. Едва допуснати до всичко онова, което учените без притеснения и срам наричаха "Просперитет". После, пропагандата разпознаваше перспективи. Война, продължаваща напреки и надлъж по света, ето има-няма цял век. Все по-екологична, и поради това, смъртоносно злокобна и невидимо осезаема. Мъжът помириса напоената с вода и разтворени бои филия студен препечен хляб. Ароматът на пшеница превъзмогваше мирисът на химия. Природата, каза си, ах, Природата ще даде на всички да се разберат. Отхапа, па се замисли. Стигна ли до подгизналата част, каза си, стигна ли до нея, спирам. Ще изхвърля замърсеното в коша. И, остана с отворена уста, пронизван от мъчителна мисъл. Ами детето, каза си, ами Синът Ми!?!
В ТАЗИ ЛЮТА ПРИЧЕРНОМОРСКА ЗИМА, през която токът, водата, телефонът - и всичко останало, не само бяха поскъпнали главоломно, ами никакви ги нямаше; пътищата приказно затрупани и безмълвни, а по улиците банди – погиваш за едното нищо; а неговите акварели стояха непродаваеми; в съседната стая, недалеч от тютюневите експлозии на талантливия баща, сгушено при своята майка спеше Детето. (Бе имало късмет, да се яви на белия свят преди броени дни!) Там, при топлата гръд на своята майка, лежеше поредният продължител на рода. Останалите девет спяха mf сламени дюшеци върху дървения под. Детето спеше, а Майката се правеше, че и тя спи. Не харесваше, когато Мъжът остава насаме със своите писания, хартии и бои.
Мъжът отмести ледената хапка от уста, свил душа, сърце и тяло под похлупака на всички онези безполезни книги и хартии, трупал та претрупал през целия свой никакъв живот тук, в този затънтен град, в този апендикс на света, на брега на едно занемарено море, под надвиснали планини от които всъщност бе пристигнал. Без през ум да му отмине – да го напусне. Море, което дори не успяваше да прошуми както трябва, а той добре знаеше как шуми морето разярено. Отгласяйки, в този чужд случаен саморазрушаващ се дом, митовете на епохи. Опита да си припомни нещо подобно, вписано в прашните страници на своите безбройни книги. Не можа. Реши да запали единствената половинка свещ, оцеляла неизвестно как, кипреща се в старомоден разкривен сребърен свещник, забърсан от кварталната кутия смет. Драсна кибрит. Подържа запалената клечка над свеща. Огънят го парна. Загаси свеща. Каза си, ами ако се наложи да изкъпем бебето зарана, а токът все още никакъв го няма, ами ако . . .
В стаята, бе станало нетърпимо студено.
Ухаеше на подгизнал хляб. На загасена свещ. класическа мизерия, реши за себе си, славно ухае, няма как. Знаеше, че ако се сгуши при детето и неговата майка, би открил зърно съхранена топлина. Но, защо да дели това зърно топлина на три - вместо на две? Реши и пристъпи. Отвори плахо вратата.
- Добре ли сте? – Зашепна.
- Попикан, но затоплен . . . Ела!
Наведе се в тъмното. Целуна жената на слуки, но малкият бе така нищожен по рамер, така дебело повит, че не можа да го докосне. Оттегли се обратно. Изправи се пред прозорците. И, като нямаше кого – призова Гопод-Бог и Света Петка Православна и Задморска.
НАВЪН БУРЯТА БЕСНЕЕШЕ. Спусна завесите за да спести топлина, макар да знаеше, че е безнадеждно. Похлупи парчето баят хляб с хартия. Завърна се върху продънения диван приспособен за легло. Зави се с огромен мечкадарски кожух. Напуши го смях.
Надсмя се над себе си, над поприще, и над съдба.
Над всичко онова, което бе останало от онзи древен Белоград, който къташе в сърцето си.
Над покорството на света, решил да подреди човешките права чрез недоимък, некадърност, и разврат. Разбира се, каза си, поради разврат няма ток вода, и газ. Не, не, не е поради лошото време. Поради умело управлявания глобален разврат, от шепа специални хитреци. За които няма ни Бог, ни Цар, ни Закон. Дали все още имат нещо между чатала? Някой бе казал, припомни си, че прогресът сеизявява на границата между разврат и морал. Само че, между кое от двете – по-напред? Поиска незабавно да умре, но не успя, и блажено потъна в сън.
РАЗБУДИ СЕ КЪМ ОБЯД. Слънцето се опитваше да грее. Телевизорът помиярстваше, значи имаше ток.

  • В недостижима зала, политици имитираха как правят и поддържат мир, че да благоденстват, докато всички останали погиват от глад.

  • В изискано подземие, пред огромни екрани, униформени магьосници поддържаха война в преход.

  • В джунглите на Амазония учени изследваха косàтки, панически побягнали от пиршествата във връзка с опазване от замърсяване на Световен Океан. (UNO-WWF-EPA!)

  • Пчелите в едно африканско село, след като бяха препълнили кошерите с мед, добрите пчели, бяха пресекли безпрепятствено Океана, за да обсадят огромна бяла охраняема сграда с купол – за да мъстят.

  • Английски принц, се бе преселил в къщичка от глина с интернет, за да докаже, че и замъците могат да омръзнат временно.

  • Останалото бе стрелба по лековерни антиглобалисти, повечето безпаспортни.
В съседната стая детето проплака, после замлъкна. Анна имаше мляко за двама.
- Ха! При този глад!
Мъжът мъчително се надигна. Седна пред работната маса. Обърна гръб на телевизора. Грабна прогизналия комат препечен хляб в ръка. Натопи го в боите. И, изрисува онзи стар циганин, запътил се всред ветровитата стихия през заледеното море, към нос Палавея, с вързоп сухи съчки на рамо, а всред съчките – шмайзер с патрон в цевта. Прибави, от себе си, две бомби бухалки. Реши, че ромите – това исконно племе на Балканите, именно така да са превърнати в черни цигани. Чрез отнемане на граждански възможности, музикално ваксиниране на безгрижие, и предизборно забаламосване срещу стотинки. Развеселен от своето откритие, (Правеше и го допълваше всеки път!), Мъжът хвърли поглед в огледалото. Откри, че е само един неусетно остарял мъж, с прекалено повечко деца, за които не му е пукало цял живот.
И реши, че няма как, циганин с вързоп съчки на рамо, да зачезне.
THE END
22.7.2008 г. 14:24

NO MENTION OF IT, short story, Hemy VARNALIUS


© 2008-2011 – Bogomil Kostov AVRAMOV - HEMY
БЕЗ ЗНАЧЕНИЕ
разказ
от
Хеми ВАРНАЛИС
ЧОВЕКЪТ бе приключил със шестдесетте, и сърцето му си позволяваше да фучи, подобно Трамонтан. Вятър, идещ от Беломорието. Втурващ се, през баири и поляни. Дирещ брегове, фарове и морета. Щом Трамонтан фукваше в коминя, Човекът се притаяваше в някой ъгъл из огромният старинен селски дом. Присядаше на колене. Па се вслушваше в себе си. Животът е краен, казваше си, Смъртта е безкрайна. Въобразяваше си, как всичко ще мине – замине. Фученето в уши - не мислеше да спре. Спохождаше го ката нощ. Тогава се молеше Богу. Не, че бе религиозен. От пресата се бе опросветил. Как ежедневните молитви правят мисловните полета да забавят всяка старост. Знаеше, от старост нимой се избяга. Бе захвърлил вестника прекипнал от ярост: „Перестройка !?!“ Все пак реши, опита, и странно – услади му се. Прекалеше ли с молитви, задрямваше. Занизваха се спомени. Недостижими и пренебрегнати жени хукваха да го преследват. Искайки му сметка – как така ги е отминал, защо не се-й обвързал? Човекът отново намразваше своите някогашни, своите всякакви, своите безброй срещани жени. Припкащи лудешки, през неговото старешко сърце, всяка ветровита трамонтанна вечер.
ТРАМОНТАНА харесваше да хуква зарана, да витае и руши. Да разлюлее зеленясалата църковна камбана. Провесена с ръждясала верига, върху сух чаталест, излъскан от Времето на Времената дрянов кол. В насрещният църковен двор. Ако църква би могло да се нарече схлюпеният Робски Божи Храм. Човекът знаеше. Щом сърцето му започне да отглася на ечащата под вятъра камбана, часът е къде пет зарана. Припадаше в безгласна молитва. В главата му отекваше съкровен камбанен звън.
    • Бам ... Бам – Бам ... Бам . . .
Трамонтана търсеше Морето.
Трамонтана обливаше Камбаната с топлината на Медитерана.
Трамонтана – не идеше ли единствено за Нему?
Езикът на камбаната бе изчезнал, и под напора на Вятъра, Камбаната звънтеше от самосебе си. Баба Клиса бе притропала врати и прозорци, да се оплаче и разпитва. Да е видял някое Цигане да се върти наокол'? Не, Човекът не бе видял Цигане. И, Баба Клиса, подозрителна както никой друг, уж си тръгваше. За да се завърне отново. Човекът неотдавна бе открил езикът откъснат, па рушнат о земи . Бе го прибрал, да се не погуби. Бе се възпротивил на Баба Клиса, щото езикът на камбаната да бъде подменен с коларски болт. И без това, вече нямаше кой да чуе нейният напомнящ звън. Освен можеби Трамонтана. Вятър търсещ Морето. Разнасящ през планините – от бряг до бряг - странни, недоловими, едва ли не человечески вибрации на селска камбана с отнет език. Трамонтана грабваше - па отнасяше, и мисълите на Човека?
ДОРИ С ОТНЕТ ЕЗИК занемарената камбана, трепетливо огласяше гробовната тишина над порутеното, до вдън ограбено, църкве. Сред селце изоставено от последни старожители. Хукнали на гурбет зад граница, дано прокопсат. Камбаната стенеше, ридаеше и плачеше. Стон и песен за избрани, каквито Трамонтана – от как свят светува, не престава да търси, за да ги посвети. Дали намира? Петдесетина зарязани опустяли къщи наокол' гниеха, гинеха, и разпадаха се. Из опустелите дворове се щураха мъртви и живи призраци. Готови да фукнат със Трамонтана, та дано достигнат морета, брегове и океани. Загърбили место, род и природа. Обитаемите къщи, нанизани една срещу друга около войнски паметник над пресъхнала чешма с празни старовремски корита. се брояха на пръсти.Тук; на някога целебно прашният, после отровно асфалтиран, днес напълно опустял селски площад; до преди дузина години се виеха софри, хора и ръченици. Трамонтана харесваше площада. Витаейки около единствената Камбана, изтръгвайки неотразим гробовен стон. Препускайки през дворове, плевници, гори и къщи. Надвигайки чукари, върхове и висоти. Обмивайки със средиземноморски аромати малкият, нищожен, погиващ свят на забутаното всред варовикови планини някога прочуто чистичко селце. Пипвайки път към Морето.
ЧОВЕКЪТ, зарязал занаята художник; успял да се пребори единствено със Себе Си върху безброй ухаещи на терпентин платна; си се щураше ден и нощ, из някогашният прахолясал прадядов дом. Бе натъпкал стаите с невидяни от никого платна. С книги, които не бе чел, но бе разлиствал. С дрехи, раздавани на нахлуващи за набези роми. Неграмотници, харесващи неговите платна. Платната бяха толкова много, а той така обезумял, че по празници с неговите платна разпалваха онзи огън на площада, върху който цигани претупваха с голи пети ръченица и кючек. Истински нестинари – не бяха останали=
В НАСРЕЩНА ГРОХНАЛА КЪЩА, заедно с рояк каканижещи кокошки, пърхаше престарялата Баба Клиса. Размахваща безсмислена свезка ръждиви църковни ключове. Правеща се, че от Библия разбира, че Бъдеще предсказва. Проклинаща Времето на Времената, обезлюдило не едно планинско село. Превърнало Вярата - в обществено посмешище, и най-долнопробен алъш-вериш. По празници, Баба Клиса отключваше високите църковни порти. За да нагледа останалата без език чатал-камбана всред огромният църковен двор; затъналата до кубе в земята църквица. Ровена-преровена от обезумяли иманяри. Баба Клиса прекосяваше обширният тревясал двор. Отпъждайки с крясъци глутниците подивяли бездомни псета. Няколко древни каменни кръста напомняха, че някога е имало - и друго. Вратата на храма оставаше отворена.Трамонтана притихваше. От висотата на своят остъклен чардак Човекът виждаше, как дълбоко в утробата на храма, плахо лумва свещ. Как Старицата се хвърля по очи върху пода. Как се моли. Със сляпа надежда, Господ-Бог да я осени, че дано Социалното увеличи нейната просяшка държавна пенсия. Човекът допускаше, че на Господ-Бог давним-давно е писнало, да оправя закъсали държавни бюджети. Казвайки си: „Но, какво да се прави ... Но, какво да се прави ... Но, какво ...“ И, свивайки рамене, си се кръстеше.
БАБА КЛИСА НЕ СЕ НАДЯВАШЕ на отговор. В пластмасова кофа със Светена Вода, икономно загасяше многократно ползвана вощеница. Слагаше вощеницата в пазва, па си я отнасяше дома. Преди двадесетина години, когато храмът все още не бе разграбен до шушка, а ведрото бе ръчно кован калайдисан бакър, строгият районен пожарникар внезапно бе довтасал. Трябваше да му се подпише противожарна декларация. Незабавно окачена с безопасна игла на ковьорчето над готварската печка. За да я оплюят хубаво мухите, докато я препрочита ежедневно. В Църквицата, Баба Клиса забърсваше от прахоляк последни разбрицани – па неоткраднати, резбосани столове. Стократно се прекръстваше пред владишкия трон – броеше си. Качваше се по една стълба. Навиваше - отвиваше бушоните. Влагаше ги в хартиена пазарска кесия. Потулваше кесията - под дискуса в притвора. Настъпваше непрогледен мрак. Вратата на храма проскърцваше. Слънцето блесваше в очи. Старата жена спускаше ръка в джеба на оръфана фуста втора употреба. Нахлузваше китайски тъмни очила от един лев. Щедро подарени от Чужденецът Джон. Минавайки покрай старата камбана, дрънваше по нея с ръждивият коларски болт - раз-два-три. Бързешком преминаваше през някога величествените дворни порти. Заключваше ги с катинар. Не преставаше да се учудва. Защо аджеба, като наближи, камбаната сама започва да говори. Бе учила до осми прогимназиален клас. За да ожени. Бе чувала що е физика. Казваше си: „Физика Бабам ... Физика – но преди това Господ-Бог!“ Бе стара, изморена, похабена. Някога единствена денонощна стрелочница на недалечна товарна гара. Предвидливо закрита, че да не руши сънищата на все по-плътно заселващи се чуждоземци. Завръщайки се у дома, Баба Клиса лягаше да си отспи. Щом Господ-Бог не иска да я чуе, та пенсията й да стане осезаема. Всичко това Човекът наблюдаваше от високият старомоден чардак. Всяко излизане на Баба Клиса до Църква и Камбана – и обратно, го развеселяваше. Отскоро, и той бе започнал да свива рамене.
    • Но, какво значение, - казваше си – какво значение ...
ВЪВ РЕКОНСТРУИРАНОТО възрожденско училище-читалище-светиня; продадено на чужденец от далновдиден кмет, дежурящ пред бакелитен телефон с батерия, през девет села в десето; превърнато в добре охраняем замък, край басейн с непоносимо бистра минерална вода, в компания на две безумно усмихнати мулатки и безразличен телохранител; пъшкаше с лула в уста Чужденецът Джон. Сутрин, обед и вечер, над басейна екваше мелодичен гонг. Баба Клиса излизаше пред дома. И, кълнеше котки, кучета, пилци и мисирци. Гонгът й напомняше старият гаров механичен звънец, отмъкнат от циганята и продаден за пиво. Човекът бе плавал с кораби. Знаеше що значи подобен гонг. Ритмично подсещане за закуска, обед и вечеря. Обед и вечеря - ли? Понякога, и това му се случваше.
    • Но, какво значение, - казваше си – какво значение ...
Понякога, пред Домът на Чужденеца, спираха коли. Чужденецът Джон скачаше в някоя от тях. Колите отпрашваха. В планините ехтяха изстрели. Чужденецът Джон успяваше да отстреля по някой звяр. Колите го връщаха край басейна. Чужденецът Джон лично предаваше на Баба Клиса отстреляният звяр. Наричайки я нежно „Май Хъний Маман“, че жената да се чуди – да се мае, що да отговори. Бе имала по руски отличен, и как се включва стрелочната стрелка - също отличен. Затова отвръщаше: „Харашо Бабам – очен харашо!“ При което Чужденецът Джон, както и да бе изморен, се заливаше в смях. Всичко това, Човекът надживяваше, от висотата на своят остъклен чардак, с примирена насмешка, досада и тъга. Без да престане да отправя молитви Богу. Господ-Бог не пропускаше да му се отблагодари, чрез баниците на Баба Клиса, и пръстено гърне тас-кебап в добавък. Неотдавна Човекът се беше усетил, че вече не се моли единствено за себе си, но се моли, и – за Чужденецът Джон. Тогава беше си казал.
- Без значение, - бе казал на себе си Човекът, - без никакво значение . . .
ЕДИН КЪСЕН ЛЕТЕН ПОДИРОБЕД; когато нощните призраци търсеха Трамонтана за да фукнат заедно с него към Морето, на площада под единственият телефоно-електрически стълб; на който денонощно премигваше прегоряла луминисцентна лампа, над вовеки заглъхнал ръждив високоговорител; спря огромен бял джип. От него скочи изискана жена в бяло. Отвори бял мобилен телефон. Появи се Чужденецът Джон преоблечен в бяло, придружен от своят вечен бодигард. Бодигардът се провикна. Баба Клиса се разтича с връзката ръждясали църковни ключове. Жената в бяло, Чужденецът и Баба Клиса, влязоха в църковният двор. Бодигардът остана около колата. Подритвайки гумите тук и там. Надничайки под джипа. Оглеждайки се съвсем немарливо - но много зорко. Всичко това Човекът видя от висотата на старомодния чардак на своята прадядова къща. Без да бъде превърната в замък, тя бе негов си личен доброволен затвор. Човекът разбра. Въздъхна. Сви рамене. Коленичи пред Сребърната Божия Майка. Молитвата не потръгна, и той го отдаде на онова, което винаги му бе липсвало. Така наречената Вяра Истинна. Разтутка се насам-натам, готов да възпее видяното върху платно. Ала платното се оказа прегоряло; боите окостеняли; станока прясно прояден от червей. Застина пред прозореца в уплах. Бодигардът отнасяше в Домът на Чужденеца църковната камбана. Трамонтана се втурна разярен, през отворените прозорци. Престанал да се моли Богу, припомнящ звука на старата камбана, Човекът притвори болезнено очи. Когато Баба Клиса дойде да помете и нашета се разбра, че Човекът е за лекар. Бе опръскал под, триножник, палитра и платно, с потоци кръв.
НА СЛЕДНИЯ ДЕН, натоварен със седмичния гюм прясно мляко, млекарят от съседното Копаница, похлопа на вратата на Човека. Млекарят бе изхвърлен от работа научен работник. Бе искрено доволен, че повече не се занимава с Наука.
    • Нима не разбра? - избълва Млекарят. - Не Църквата – Селото се продаде!
Млекарят остави бутилка с мляко в краката на удивения Човек. Пипна парата в шепа. Яхна своят мотор с кош. Отпраши и изчезна.
ПРЕЗ НОЩТА, Трамонтана препусна по-гневен от всякога. Човекът не успя да заспи. Скокваше и се ослушваше, за звън от Камбана Без Клепало, но такъв нямаше. Щом над Балкана трепна зарево, а Трамонтана кротна, Човекът пресече площада. Следи на мотоциклет сечаха отпечатъци от джип. Вратите на църквата зееха. Ключът насмешливо стърчеше в катинар от бронз. Камбаната я нямаше.Погали веригата и чаталестият кол. Как така купил цялото село, каза си, как така - с църквата и гробището, а само мен' изтървал - не купил? Не искам аз тъй, каза си Човекът, ако купува – да купува наред. Обърна гръб на Имот, на Църква, на Камбана и на Село. а скитащите кучета зинаха срещу му. Продължи нанагоре, към върха. Предстоеше пропаст. Щом я достигна, тъжно се разсмя.
- Бизнес като бизнес, - рече си, загледан в лъкатушещата по дъното на пропастта река. - Но, какво значение ...
До гърдите си стискаше езикът от църковната камбана. Е, каза си, една разкомплектовка в повече – що от туй. Надигна се, па със все сила захвърли в Реката древната свещенна църковна вещ. Повлече се обратно, към Дома, споходен от смисълът на Краят. След него оставаха пестеливи капки кръв. Спря. Загледа се в тази едва видима пътека, а Трамонтана фукна, обгърна го, и приобщи.
26.04.2008/29.03.2011!
10.04.2011!
Hemy Varnalis

THE PASSED FAR AWAY TIMES VOICE, short story, Hemy VARNALIUS

© 1990-2006 Bogomil Kostoff AVRAMOV-HEMY
e-mail: hemy@abv.bg
ГЛАСЪТ НА ОТМИНАЛОТО ВРЕМЕ
разказ
от

Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ -ХЕМИ


На Капитан Димитър Симеонов.
ПРЕДИ ГОДИНИ, (Колко отдавна бе това!), съдбата се смили над мене - сухопътния дръвник, бедният поет, непрокопсалия концепционист, иначе казано обикновенния рундук; както си ме окачествяваше едно съвсем младо момче някога; се наложи да мореплавам. Възпитано да командва роби това момче не подозираше, че откритото от него днес – за всичко е отдавна отминало вчера. Как да е. Съдбата се бе смилила, и аз, с Божия помощ и благоволението на Онзи Който Държи Гръмотевици в Ръце, потеглих в задгранична командировка на борда на старомодния спасител, моторният влекач “Кептун”. Кораб непригоден за пристанищни маневри, и поради това “влекач-спасител” за обща употреба. Всичко стана така бързо, а парите в джеб бяха така малко, че не оставаше да направя нищо друго, освен да купя няколко черно-бели филмчета за фотоапарат и бутилка-две коняк “Плиска”. Турих за кураж един стар бръснач в джеб. И, прекрачих ниския борд на влекача, правейки снимка подир снимка.
КАПИТАНЪТ недоволно изсумтя.
НАЧАЛСТВОТО помръдна шеговито мустачки. Посочиха ми кабина под водолинията, изпълнена с плакати от порносписания, по онова време забранени със закон. На празни приказки МОЕТО СИ ВРЕМЕ НА ВРЕМЕНАТА бе така богато, че не оставаше време дори за шеги. През цялото време на това банално пътуване от древен Белоград, през нощното Черно Море, Босфора и Дарданелите, през Адриатика до Сплит, началството насмешливо мърдаше мустачки изтъквайки, че самият той без да е моряк, е оморячил половин България. Нещо, в което не се сетих да се усъмня. И, ако не бях в кухнята за да чистя картофи, се оказвах в неговата каюта пред параходната пишеща машина. Където записвах партизански спомени. Едва петдесетинагодишен, шефът бълваше спомен подир спомен.
СПОМЕНИТЕ:
“ Бе знойното лято на 1942-ра. Над Белогад ниско прелетя ”Месершмид”. Всички залегнахме под масите. Разбрах, че е започнала война … “
  • Така започват спомените на другарят Д. Д …
  • Хайде де! И той - от наш’то село …
Понечих да сложа запетайка.
  • Ще сложиш, когато се разпоредя!
СПОМЕНИТЕ:
“ Стоим си ние в механа “Траката”, пием си питието заедно с А. П., и коментираме политиката. Гледам, по пътеката откъм Двореца иде Царят. Скокнах и вдигнах свит юмрук.
  • Да живее Световната Революция –я - я!
Викам и се кискам, а той ме изгледа-изгледа, плесна по ботуш с бич, плюна и отмина.”
- Но, това го има в спомените на писателя Г. Б. …
- Те, не са автентични!
ТОВА РАЗБУТВАНЕ на стари духове не ми харесваше. Ама, нали нямах моряшка книжка а мореплавах, траех си. Зад нас идеше на влек старият “Копал”. Норвежко корито взело участие в знаменитите трансатлантически кервани с Ленд-Ленз за Съветска Русия, само преди тридесетина години време. Въжето бе дълго точно шестотин метра. Това дебело металическо въже, често провисваше до вълните. Тогава, над него се перемятаха дивни делфини.
НА БОРДА НА “КОПАЛ” имаше дежурна команда с капитан и трима рулеви. Командата оцеляваше в борба с освирепели от глад параходни плъхове, самота, глад и мечти за корабна валута. За десетина часа кацнахме пред Босфора. Изчакахме зарана, за да получим лоцман. Когато това стана, продължихме напречно през големия двуконтинентален град. Тогава, именно тогава, за пръв път долових Гласа на Кораба.
Стоях на кърмата и разговарях по укавето с капитана на кораба окачен с въже подир нас. Освен пукане и пръщене, в укавето се носеха ругатни по адрес заклинващия рул на “Копал”. Някакъв съвсем особен вик, по-скоро рев от превъртаща машина, нахлу през укавето в мен, разтърси ме, направи да потръпна.
  • Мамка му! “Копал” проговори …
  • Какво? … Какво? … Какво? …
  • “Копал” проговори …
Но викът не се повтори, и аз отдадох всичко това на някой от онези многобройни трикове, с които старите моряци смайват новаци.
НЯКЪДЕ КЪМ КОРФУ, над двата кораба отново прозвуча дълбок и страшен, силен и неясен, почти човешки стон. Изскокнах навън. Носът на “Копал” се бе надвесил над “Нептун”, и – още малко – да ни срине. Капитанът се развика. Прибави ход. Въжето се опъна. Работата стана. Но, този странен стон продължи да звучи чак до самия Сплит, където бе режището за стари кораби – главна цел на нашето просяшко пътешествие.
Викът се повтори и потрети, докато преминавахме през Коринт, обезпечавани от влекачи. Дочул този необикновен рев, схванал неговия съдбовен смисъл, гъркът-пилот бе започнал да се кръсти и да споменава Панагия Теоскепасти. Едва бе дочакал да ни изведе от западния вход на канала. Бе повикал по радиото катер. И, бе отпрашил пренебрегвайки дебелият пилотски сандвич, който му се полага по традиция и обичай.
В МАТАПАН морето миряса. Началството ме извика при себе си. Седнах зад пишещата машина, за да продължа с историята от 22.06.1942. и самолета-изтребител, минал с бръснещ полет над Белоград, докато шефът с тайфата играел на ашици пред дядовото си Хаджистойково кафене. Без да подозира, че някъде далеч зад океана игрите отдавна са с перфокарти. Самолетът по онова време трябва да е бил доста необичайно явление за нашите родни места, днес така добре опоскани от съвременната псевдотехнологизация, че просто няма накъде. Тогава отново се прокрадна Онзи Вик. Някой плачеше и се вайкаше.
- Началство, - казвам, - някой за нещо някого вика!
  • Нека си вика! – дума Шефът – Ти пиши, пиши, пиши!
  • Сякаш корабът подир нас стене …
- Глу – пус – ти! … Моряците вече ти напълниха главата с глу – пус – ти …
Но установих, как потрепера. Замисли се. Загледа се през филистрина. Там имаше само море.
Пата-кюта, достигнахме онзи фиорд, през който се влиза в залива на Сплит. Хвърлихме желязото. Опряхме борд на средновековните мраморни кейове. Началството тури отпечатаното в чантата. Слезе на брега. И изчезна. Дали не побягна?
ПО ЗАДЪЛЖЕНИЕ се прехвърлих на стария “Копал”. Трябваше да участвам в надънването му на брега пред самото режище. Покатерих се по корабния щорм трап. Попаднах на корабния мостик. Стотици стари лоции и карти се валяха по пода, заедно с една-две почупени лули. И, отново дочух онзи непонятен, страшен, почти унищожителен съвсем човешки вик.
- Ау – у – у …
Сякаш плачеше някой. Там дълбоко, под машината, в нейното двойно дъно, където бе пълно с отвратителни миязми. Мислех, че това чувам само аз, но корабният вацман кимна с глава.
  • Това е Той!
  • Кой!?!
  • Духът на “Копал”. Подозира, че ще го нарежат на парчета.
  • Хайде де!
- Нима не знаеш? Този дух започва да витае, още със спускане кораба на вода. Казват, всичко зависи от Кръстницата.
  • От какво? …
  • От Кръст – ни – ца – та! … Доколко е достойна!
  • А!
  • Няма “А” – няма “БЕ” – така е испокон веков!
Мислех, че морякът се шегува, но той бе уверен и спокоен. Качих се отново на мостика. Върху високия капитански тамбур, се бе наместил съответният пилот. Димеше с лула и ругаеше по укавето портконтрола. Дочаках маневрата на двата пристанищни влекача. Под ругатните на местния пилот, старият безпомощен и безмоторен “Копал” бе изтласкан там, в дъното на залива на белоснежния Сплит, с такава моторна сила и механично безразличие, че ми дожаля. Но, викът на кораба се повтори, нарастна, извиси се, и внезапно замря примирен както всички нас, бедните труженици на тази грешна земя, примирен от Върховната Повеля На Съдбата.
Докато пилотът надънваше “Копал” върху един свободен дървен слип, “Копал” отърка ръждиво тяло по шлюпбалките на един друг леш, и от това спасителните лодки на този леш се превърнаха на сол. Преминахме през този съседен кораб, за да слезем на брега. Бе прахолясалия пътнически “Несебър”. Слязох бавно, с нежелание някакво, сподирян от няколкото здравеняци от последната команда на последния рейс на знаменития “Копал”. Огледах се. Дузина кораби бяха вирнали носове в очакване да бъдат нарязани на парчета. О, как гордо правеха това! Тогава в ушите ми прозвуча и се разля неукротимо мощен хор на умирающи лебеди, който биха могли да чуят единствено онези, които искрено са закърмени с Море. Независимо, дали са професионални моряци. А наоколо свистяха оксижени. А наоколо пухтеше старомоден маневрен локомотив, който откарваше пакетираното в бали корабно желязо в недалечна мартенова пещ. В ушите ми не преставаше да звучи не само викът на “Копал”; доловен далеч преди Босфора и Дарданелите и залегнал завинаги в сърцето; не само викът на “Несебър”, съчетал в себе си охканията на хиляди затворници превозвани някога през океана до Кайена; но и викът на очакващите своята съдба порутени съдове, обсебили светът поради Мания за Величие, Хъс за Мореплаване и Надежди за Лесни Печалби. Това бе хор от корабни камбани и утринни склянки; от крясъци на озверели от глад и слънце, от вълнение и несгоди екипажи; от писъци на боцмански свирки каквито никой вече не използва; от тракане на далекопишещи апарати които рядко препредават нещо друго освен данни за контрабандаж на едро; от писукания на радиостанции и излъчвания на радари; от плачове на жени и охкания на акули; от ругатни на мъже и на правещи се на мъже. Това бе Хорът на Отминалото Време, което предпочита да напомня, да претопява и мъсти. Разбързахме се през портала на Режището и навън, но днес съм напълно убеден – побягнахме. Последните трима от последният възможно най-евтин екипаж на “Копал”. Докато пилотът подир нас, хубавичко ни псуваше. Дали бе доловил нашата уплаха? Невъзможно бе, да не е дочул стоновете на “Копал”. Това му бе занаята. Да посреща и изпраща престарели кораби на заколение. И, да поема техните последни гробовни стонове в сърце. Дали ги ползваше за нещо? Не зная все още човешки стон да е оползотворен. Независимо от все по-високите технологии, които ежечасно ни заливат.
ВСИЧКО ТОВА отдавна бе забравено, когато една среднощ през лятото на 2005., прозорецът на моят кабинет-спалня прогърмя. Отдавна не се занимавах с кораби. На този лъжовен свят всеки си се занимава с каквото му попадне. Съвсем рядко с онова, за което е от Бог предназначен. Излязох пред портата. Там стоеше моят отдавнашен познат, последният капитан на последния рейс на историческия труженик “Копал”. Отскоро пенсионер, той даваше дежурства по консервираните кораби в Канала Море-Езеро-Море край Белоград. Корабите предназначени да отидат на слом, налагаха сертифицирана охрана.
  • Тръгвай! – изсъска моят стар познат. – Тръгвай веднага!
  • Какво си надробил?
  • Вземи фенер … и тръгвай!
Повървяхме в мълчина.
- Виж какво, - по едно време рече човекът, - знаеш, на дежурствата понякога водя и жената. Един от генераторите винаги е в ред. Караме я като младоженци. Докато се случи Онова …
  • Кое “Онова” …
  • Нима не помниш “Копал” ?
  • Викът на Кораба ли?
  • Той! Жената щеше да умре от страх. Взех й такси до дома.
  • Вместо жена си ли ме викаш?
  • Вземам те за кураж!
С този много мой човек, от как се знаем, все така нахакано си дрънкаме. Само че сега, вместо приятелска насмешка, в гласът му се прокрадваха страх и мрачина.
НЕ БЕ ДАЛЕЧ. Слязохме пеша до плитчините. Приближавайки кораба, Онзи Невероятен И Могъщ Стон ни емна, сякаш за да ни предупреди. Спогледахме се. Кимнахме един другиму. И, качихме лодката за да я изтеглим по въжето до кораба. Изкачихме щормтрапа. Претупахме палубата. Надникнахме в машинното. Светнах с фенер. Нещо там пробуботи, а корабът се обля в светлина. После буботенето изчезна. Корабът отново потъна в мрачина.
  • Видя ли?
  • Какво да видя?
  • Някой броди из машинното …
  • Ясно, не си сам.
Но Викът отново се яви, изпълни околното пространство със своята странна материя от звуци с едва доловима ниска честота, разтърси ни до кости, а после ни отхвърли от люка на машинното към перилата. Корабът отново се обля в своята собствена светлина. От машинното се разнесе пукот на генератор. Буботенето нарасна, сякаш за да ни довърши. И изведнъж спря. Корабът отново потъна в мрак.
- Генераторът … - изрече човекът. – Генераторът сам си се включва и изключва …
  • И, само това?
  • И, не само това …
Добрахме се до капитанската каюта. Заключихме се в нея. Барикадирахме се, гдето се дума. Не мигнахме до заранта с фенери до главите.
  • Ау – у - у …
  • Ау – у - у …
  • Ау – у – у …
През цялата нощ генераторът сам си се включваше и изключваше. Корабът припламваше в светлината на високите лустри. Тежки ли тежки стъпки бродеха по палубата и спираха - ту под илюминатора на каюта номер 17, ту пред самата врата на някогашната капитанска каюта. Скоквахме и хващахме противопожарните топори но знаехме, че е безполезно и безславно.
  • Трас …
  • Трас …
  • Трас …
Като изпушихме и последната цигара, клюмнахме и заспахме. Разбудихме се към обед. Небето бе ведро. Слънцето бе високо. Спуснахме се в машинното отделение. Генераторът бе топъл. От него лъхаше на изгоряло масло. От стените се оцеждаше влага. Под краката плискаха сантини. Но стоманената стълба до Главната Машина бе порутена и изкривена, сякаш върху нея бе танцувал богатир. Влязохме в остъклената командна зала. Отворихме таблото с бушоните. Бушоните ги нямаше.
ДЪЛГО се гледахме втренчено в очи, предъвквайки остатъчни фасове. Сякаш очаквахме отново да дочуем Онзи Трагичен Вик, който всъщност бе викът на пореден умирающ. Побързахме към палубата и открихме, че палубните шевове са разкъсани от незнайна сила. Докоснах един от тези шевове, а той ме попари с целувката на скорпион.
- Това бе Корабът …. – каза моят приятел.- Корабът плаче. Знае, че е време да отиде на слом …
Вдигнах очи.
През канала се задаваха два черни, като гарвани, пристанищни влекачи.
Те идваха за своето.
петък, 05 Май 2006 г.
05.5.2006 г. 20:07:42
06.5.2006 г. 12:20:34
06.5.2006 г. 13:06:53

Friday, January 03, 2014

ПТИЦА КОЯТО ЛЕТИ С ОПАШКАТА НАПРЕД, разказ, Хеми ВАРНАЛИУС



© 2007 - Bogomil Kosstoff AVRAMOV - HEMY

ПТИЦА, КОЯТО ЛЕТИ С ОПАШКАТА НАПРЕД

разказ
от
Богомил Костов АВРАМОВ - ХЕМИ


ПОПАДНА ЛИ В СТОЛИЦАТА по служба, а това се случва от дъжд на вятър, винаги намирам повод да прекося малката борова горичка, през която трамваите с пъшкане и подзвъняване се разминават. Някъде, към средата на криволичещия железен път, все още стои, смешен старомоден кантон. Необичайно самотен, всред запътилите се да погълнат и последните живи дървеса в сърцето на града, многоетажни жилищни блокове. Странен, необитаем, загадъчен, чак романтичен. Забравил своите години. Устоял на време и на времена. Завинаги запрял на времето в средата. Навярно поради това напълно недостъпен. Но, какво е романтиката, ако не - предчувствие за спомен? И, не е ли преход през Времето на Времената ? 
Това не знае никой. . . Не знае никой . . . Не, не знае никой . . . 

НЯКОГА трамваят с мъка се добираше до тук. Самотна мотриса в сигнално червено, вирнала огромна металическа лира жънеща потоци искри, при допир с електрическата жица. Редки пътници, важни, лениви, елегантни, всред облаци ухания и ситен смях. Надвили масраф пътници от палубата на презокеански пасажерски кораб, по чудо на чудесата акостирал всред едва пръкнала гора. Замрели учтиво, в някакво особено свещенодействие, край трамвайната линия прорязваща гората. В смирено очакване да се прехвърлят в друг, значително по-мощен трамваен вагон. Който, с искрене на спирачки свистеше, и идеше по стръмнината, гърмеше, и изневиделица изникваше зад широкия релсов завой раздрал зелената горска завеса на две неравни половини. 
Трамваят спираше за миг. 
С безразличие поемаше в своят ламаринен търбух тълпата столични безгрижници. За да ги отнесе с неземна лекота нагоре, нагоре, нагоре, до самото било на хълма, при крайградските механи и богаташки вили. Където, отново лумваше животът на света. 

ТОВА БЕ МОЕ СОБСТВЕНО СИ - ЛИЧНО ПЪТЕШЕСТВИЕ. 
Таен молебен пред спомените от детинство. Когато стъклата на кантона ехтяха под ударите на камъни и сопи, а кантонерът - уж безкрайно разярен - иначе съвсем развеселен, изскокваше подпийнал и размахвайки панически ръце, попълваше със жешки проклятия тишината на крайградската гора. А, от светналата малка сграда долиташе кикотът на неговите дъщери - мехлем за нашите възмъжаващи души.
И желанието, да надникна в изоставената къща, за да срещна спомени за кантонера - кой знае от кога в гроба, бе желание непреодолимо. Но, дървените капаци на прозорците стояха вечно приковани. На вратата висеше огромен старинен катинар, пощаден от злосторници. Самотата витаеше наоколо сякаш вещица възседнала метла. 
Единствено привечер, зад процепите на закованите прозорци, се процеждаше неудържима светлина, сподирена от музика на раздрънкано пиано. Това правеше да вярвам, че все някога ще подуспея да надникна в това остатъчно убежище, на неутолими спомени. А трамваят бясно трополеше, през столичната негостоприемна нощ. Никой не го бе грижа, че на последната седалка в последния среднощен вагон, трепти премалял от спомени и тъга, човек попрехвърлил средна възраст, стиснал протрито картонено куфарче в ръце. И, така се случи веднъж, че се наложи да прекарам една безсънна нощ, под тази крайпътна стряха на мечти.
Ето, как стана всичко туй.

ОТНОВО БЯХ ПОПАДНАЛ В СТОЛИЦАТА, защото работата с която се бях заел, тежко се затягаше. Главните специалисти свързани с проблема отсъстваха, залутани по държавни работи далеч зад граница. Заседанието, предназначено да проведе първият достоверен мозъчен щурм на Балканите, поради липса на кворум, а по-скоро поради отсъствие на обществен интерес, ежедневно се отлагаше. Явяваше се само председателят. Престарял академик с пенсне, и плоска бутилка вишнева ракия в джеб, секретарката - снажна рускиня с куп видеокасети в ръце, и моя милост. Задължителното, в случаят, лице-лаик за което се предполагаше, да поднесе крайният вердикт. Венецът на решението, на обсъждания сбор деликатни проблеми и перспективи.
То се знае, веднага закъсах за квартира. Хотелите бяха претъпкани, и смъртоносно скъпи. Квартирите дългосрочно отдадени под наем. Роднините недостъпни дори по телефон. Но пък студенцията се оказа на висота. В студентската менза; естествена столова за нехранимайковци мой калибър; от дума на дума, получих огромен месингов ключ за тежкия старинен катинар, заключил стария полуобитаем кантон там, край трамвайната линия, прекосяваща малката борова горичка в сърцето на многоликия, шумен, понякога весел, винаги угрижен град.
- Оборотна квартира, - поясни полупознатото момче от Белоград, - от време на време изкарвам някой лев. Като си тръгваш Маестро, - подчерта, а аз невинно пипнах своята дълга бяла брада, - остави ключа точно под варела с нeфт. Чао!
- Абе, чао! - промънках кисело в ответ.
Дори не вдигнах глава от вкусното меню. Отбелязвайки за себе си, че менюто можеби е вкусно, но пък безобразно скъпо. Прибрах две излишни земелки в джеб. И поех през улици и през площади, размахвайки черно картонено командировъчно куфарче в ръце. Дали не бях пръв път истински щастлив?

БЕ ПАДНАЛ хубав, както никога, дълбок сняг. Студът заскимтя в ушите ми. 
Навлязох безстрашно в заскрежената гора. 
Птица скокна - посипа ме сняг. 
Закъснял петел пропя, па замлъкна. 
Куче лавна, шмугна се в нозе. 
Трамвай просъска. По прозорците му тъмнееха лица на окъснели пътници. 
Крачех напречно. Карах пеш. На станцията, към която се бях запътил, отдавна не спират никакви превозни средства. Безгрижието е завинаги изкоренено. Стрелката е потънала в ръжда. Но Домът, дявол взел го, все още съществува. Щом съществува, - казвах си и си мърморех, -няма как да не стигна.

НЕУСЕТНО забравената къща изникна из мрака. Пред очите ми все още грееше засмяното загадъчно лице на студента, игривите пламъчета в неспокойните сини очи. 
Да, да, да, казах си, къщата все още е на своето си место. Трамваите харесват забързани да профучават, а хората дори не хвърлят поглед за да разберат, доколко е непоклатима. Там, в средата на младата гора. 
Старовремския катинар проплака, сякаш пръв път отключван. 
Вратата проскърца, като отваряна никога. 
Стъпките ми екнаха и прокънтяха по камения под, направиха да се стъписам. 
Попаднах в предверие изпълнено с никому ненужен багаж, с изпарения на алкохол, с характерна миризма на пури. Значи, с алчност за живот. Нечие необяснимо присъствие, някъде съвсем наблизо всред тъмата, ме порази и изплаши. 
Препънах се в изоставени вещи. 
Добрах се до електрически ключ. Помещението се обля в светлина.
Подсвирнах с уста. Не отговори никой. 
Трамвай изтрополи. Къщата трепна като човек, и отново замря. 
Ха сега, казах си, ха сега де . . .

ВНИМАТЕЛНО ОПИТАХ – ЕДНА ПО ЕДНА - ЗАКЛЮЧЕНИТЕ, сякаш залостени врати. Една от тях се оказа незаключена. Хубаво чисто легло. Бумтяща тенекиена печка. Огромна чертожна маса. Купища чертежи. Разнебитено пиано. Докоснах неговите клавиши, и пианото се отзова. 
Под прозорците профуча трамвай. Къщата трепна, като по навик. 
Загасих осветлението. Мушнах се под завивките, пребит от безполезен път. Положих ръце под глава. Не преставах да чувствам, че не съм сам, че съм в близост на човек излъчващ неописуема тъга, но и насмешлива радост. Градът бе колкото мой, толкова чужд. Завих се през глава. В сънят ми побягнаха спомени. О времена, за всекиго проклети - завинаги свещенни! От Вас би могло да се очаква всичко.

МАЛКО ПРЕДИ ПОЛУНОЩ, едно топло гъвкаво тяло се шмугна под протестите ми на закостенял глава на семейство. Пламна безумно. Излъчи несметна топлина. Разля се върху ми. И, без да ме пита, ме приобщи с ненаситна страст. 
Стаята се озари от едва доловима искряща светлина, но това трябва да е било отблясък от преминаващи трамваи. 
Тялото на жената бе толкова женствено, ароматът му така недостижим, че ми идваше да закрещя от мъка. Креснах със все сила, а стонът ми бе изпълнен с обич. Още през лятото щях да сторя тъй, че студентът доверил ми бронзовия ключ от тази забележителна квартира, да попадне на печелившо работно място далеч за океана, където има криза за гавази. На студентите следва да се помага - не ли? 
През всичкото това време на мисъл и немисъл, тялото ми пиеше готовански предназначена неизвестно кому любов. Любов и обич, каквито дори не подозирах че би могло да съществуват. Това правеше, да не чувам трясъкът на среднощни трамваи, крясъците на побъркани от стръв петли, лаят на бездомни псета, виковете на отчаяни пияници приели гората наместо дом. Да забравя, че и аз всъщност си нямам собствен дом. Това, което всички ние обитаваме от немай - къде, едва ли би могло да се нарича дом. 
Накрая, капнал от усърдие, паднах и примрях. 

РАЗБУДИ МЕ, нестройна песен на жена.
Непозната жена бе отмахнала завеси, бе отхвърлила кепенци. През прозорците нахлуваше ранната сприя на първия зимен ден на двехилядната година. Най-красивия и истински ден в моят малък, кротък, нещастен, подчинен на обстоятелства лаконичен живот на старо момче за всичко. Призован да даде решаващото експертно мнение, (Икономии, брат, икономии!), на произволно подбран лаик в системата на програмиран мозъчен щурм. Предназначен, да обнови нечии виждания за пръкването на света – че и подир туй - по тези злачни до смърт места. Нещо като нищо, и по-точно, бледо подобие на извечния проблем с Потопа, (Подклас по ISO-9001 “Фатална Балканска Повторяемост”!). Повторяемост на хора и явления, която иначе не би могла да се предвиди достоверно. 
За пред камерите, не трябваше да подозирам нищо, докато си трая с летящ микрофон в ръка. Там някъде, в препълнената с високоплатени мутри великолепно охранявана зала, точно срещу хотел “Принц Берлин”. За да имам възможност подчертано наивно да изригна, (В научно постановен момент – гле’й ти!), моята окончателна диагноза на затъпял от пиячка крайбрежен глупак. Учтиво очертан в текста на отговорния сценарий, като “Случаен Представител на Електорат - СПЕ”. Подбран преференциално, по метода на случайните числа, (Ха де!), сред нощ, направо от ликьосаните маси пред кафене-тераса "Куцото Куче" в Белоград, докато черноморската Бòра вдига на женурята късите поли до семплите прашки. Само защото се е оказал за момента, единствен световен дърдорко и непредпазлив хвалипръцко, по брега на морето от Резово до Дуранкулак, неуспял да драсне навреме надалеч от анкетьори. Без дори да е пиян, както се полага. 
Да бъде - или да не бъде. 
Да не бъде - или да бъде . . .
Е, щом някой някъде вече го е вършил, що да не бъде повторено на Балканите? Важно е, да има вносна методология. Останалото е лесно.

ЖЕНАТА ПЕЕШЕ И ТАНЦУВАШЕ ПОЛУГОЛА, а това харесва на истинските маримани. Хора на морето, и край морето - поради това - непридричиви. Тънка, прозрачна, огромна нощница, летеше около тази моя непозната среднощна жена, в ритъм на неизвестна никому песен. От това, жената изглеждаше птица. Но птица, която лети с опашката напред. 
Непознатата жена пееше своя песен, танцуваше свой собствен танц. А това бе; и моя песен, и мой последен танц. Песен и Танц, каквито никой никога никъде няма да успее да повтори. Защото подобна песен, и подобен танц се раждат внезапно. Живеят тайно надълбоко в нас. После умират заедно със споменът за грях. 
Жената танцуваше под искрящия зимен студ, размахвайки дълъг-предълъг прозрачен карминен шарф. Потропваше ритмично с нозе. Почукваше по клавишите на разстроеното пиано безсмислените тонове на неродена песен. С луда радост, каквато не би могло да бъде вместена в никакъв ритмичен такт. Узаптиш ли някого, как би могъл да изпита наслада и радост?
Жената тичаше с малки боси нозе по лъснатия до бяло проскърцващ дървен под, а подът проплакваше като дълго пренебрегван, изненадващо удовлетворен, застаряващ мариман -мъжкар.

ЖЕНАТА ОТДАВНА НЕ БЕ МЛАДА. 
Средата на годините личеше не толкова върху нейното лице, колкото върху едрата, прорязана от кърмене, изпосталяла мраморна гръд. Някога прекрасно щръкнала - уханно млада. Свежорозова, като камък твърда и остроплътна. Детински невежа – потрепващо пелте при поглед. Проплакваща от изненадващо изцедена болка. Сега гръд майчина, гръд опитна ли – опитна. От какъв ли не живот. И все пак, успяла и отървала скалпел, като по чудо. Мъртво люшната вълнà, около стройно тяло. Все още гъвкаво. Все още ароматно - карамфил, канела и живот. По младежки гладко. Обсипано с безброй едва видими лунички. С посев на измамни бръчки. Отдалеч предчувстващо мъжа. Подлудяващо всеки непознат. Проблясващо със сребристо искрящи всред нощта напомадени, огромни, като циферблат на джобен часовник кърмъзъ-зърна. Неопозната птица, морна за живот. Литнала за последно с опашка напред, към безумно твърда ничия земя. Където да падне, за да умре и прероди. 
И сякаш, отново бе лято. А после, отново бе есен. 
И сякаш, отново се вдигаха и кръжаха привидно без умора, и без мисъл, безброй пухести глухарчета над Карвунската Степ, които успяват и разнасят семе по обширния лъжовен свят.

ЖЕНАТА пееше и танцуваше; плаваше ли плаваше; всред яркосиния блестящ като хоризонт на море новогодишен зимен ден. Не излъчваше ли желание да скокна, и подема нейният безподобен лунатичен танц? Не изискваше ли, да разпея нейната по детски безумна песен? И подир това, да хукна през света със сак за пеперуди в ръце, та до високия бряг над морето. За да размисля, и реша. 
Жената ме усети буден. Погледите ни се срещнаха. Виждахме се за пръв и последен път. Как ли се наричаше? Нима прозря, че съм пристанищен пройдоха? 
Жената захвърли с ярост шарфът върху ми. Отстъпи лудо танцуваща назад. Облегна се на пианото, а то проплака за последно. Блъсна вратата. Прекоси коридорът пъргаво прескачайки натрупаните, никому ненужни, вързопи багаж. Зад отсрещната врата, едно резе хлопна.
Тогава, се разнесе плач на дете.

СЪРЦЕТО МИ СЕ ОТПУСНА ИЗВЕДНЪЖ.
Значи, всичко това не бе сън. Не бе смъртта. Нито дори любовта, а нещо още по- нетрезво и различно, резултат на съдбовни лъчения, таинства и митарства. Породено от особения ритъм, на нашия изпълнен с гняв и недоимък високотехнологичен цифров ден, на вечни грижи, и безкрайни неволи. Както никога съвършено регистрирани. Светкавично анализирани. Безнадеждно детерминирани. Модерно прогнозирани. Скоростно запаметени. Незабавно засекретени, под предлог за лична безопасност. И поради туй, все по-тежки, все по-безсърдечни, удивително подличко жестоки. 

Всеобща Безпомощна Безизходност - ВББ, (“The Balcan Brain Storm Script’s” еxtract!), полегнала над древния лъжовен балкански свят. Превръщайки го в описателни, безполезни потоциq електронни сигнали. Колкото да го капичне окончателно. Електронизирана безпомощност достъпна за всички, понятна никому. Що да кажем за некомпетентния лаик от кафене-тераса “Куцото Куче” в приморски Белоград, задължен да даде окончателно решение за поредна балканска главоблъсканица? Само защото е есграонски елемент от система, която хей така я кара – баз самата да има хабер от нещо далеч по-съществено, освен от километрични избирателни листи. Захвърлен от все тази същата всебалканска безпомощна безизходност – винаги всеобща, задължително вездесъща, по улиците на най-знаменателната предновогодишната нощ от хиляда години насам.
А детето, в съседната стая, плачеше та се късаше от плач.
Наметнах халат. Излязох в коридора. Прилепих ухо към високата старомодна дъбова врата. Открих, че заедно с него стене, скимти и плаче, и непознатата среднощна жена.
- Свири, - проплакваше жената, - моля те свири . . .
Детският плач заглъхна. 
Нестройни звуци от цигулка изпълниха нощта, преминаха през къщата, втурнаха се по трамвайната линия, преследвани от последния електрически влак, решил да ги догони, заглуши и премаже.

СВИХ БЕЗПОМОЩНО РАМЕНЕ. 
Кой би разбрал жените? Понякога ми се струва, че са сътворени за какво ли не. Друг път виждам, как докрай са необясними. Всъщност, колко бащи живеят единствено за децата си, и възможно ли е тъй?
Бавно прибрах своят багаж. В устата ми гореше горчилка от тютюн. Така обичам хавански пури, а напоследък струват отвратително скъпо.
Облякох се на две, на три. Излязох тихо и, на пръсти. 
Надянох катинарът върху двете бронзови халки, а той се разсмя с разочарование на човек изненадващо нещо постигнал, за да поиска да загуби всичко.

НЕ, НЕ ОСТАВИХ КЛЮЧА, на уреченото място, под варела с нефт. 
Положих го върху трамвайните релси. За да може идещият трамвай, да връхлети върху му. Защото там, в самотния тъжен, зеленобоядисан, зарязан от живо и мъртво трамваен кантон, в сърцето на огромния безмилостив град, всъщност на края на света, бях заключил последното приключение в моят отдавна преполовен живот, на интелектуален просяк. 
Но да!
От как се помня, безплатно раздавам щури идеи за мозъчен щурм, насрещу чаша кафе а-ла-турка, в кафене-тераса "Куцото Куче". Там, над брега на морето Темарин, в древен Белоград. Идеи, с които не се заема никой. Мнозинството вече знае, че безплатното - като нищо излиза много скъпо.

ТРЪГНАХ НАДОЛУ КЪМ ГРАДА, крачейки от траверса на траверса. Размахвайки куфарчето със сценария за проклетия мозъчен щурм, (Тhe Balcan Brain Storm Script № 101089!), в ръце. Където, черно на бяло, с полупрозрачен вносен жълт маркер бе отбелязано, кога да се възхитя, изява (И как!), и намеся. И извинете, какво точно следва да възкликна (И как!), че да станат окей нещата на държавата, без да останат обидени останалите балкански народи. 
Всичко, всичко, всичко бе предвидено в този сценарий, а необходимото бе най-отчетливо маркирано, и съвсем грижливо подчертано. Бях го наизустил – неговата мама, вместо онова популярно стихотворение, което без да е забранено – никакво го няма. Независимо, че в обем е хилядарка страници в повече. 
Само едно не бе описано в тази подвързана в тежка кожа книга. На каква парà следва да разчитам, след като този пореден телевизионен фарс приключи. 
Аз. 
И, останалите загубеняци като мен, че от ден в ден ставаме все повече, и повече. Колко му е, да обуем чизми.

ЗАД МЕНЕ ТРАМВАЯТ проскърца с внезапни спирачки. 
Ватманът пъргаво слезе. 
Вдигна ключът пред очи. 
Разсмя се диво. 
Потърка огромният месингов ключ по брадата за късмет. 
Впери поглед в недалечния кантон. Заклати заканително-победоносно глава. И, пусна ключът в бездънния джеб на служебната своя дреха.
Видях лицето му, да профучава заедно с трамвая покрай мен. Върху него бе изписано такова безумно щастие, че направи да завидя. 
Продължих, без да бързам, по трамвайните траверси надолу, към столичният град, където думата ми щеше да се чуе за пръв и последен път. 
Стисках в джеб карминеният шарф. Съкровена плячка, от най-истинската нощ в живота, на един пристанищен гамен. Истинският ключ, от истинския дом, на моите несбъднати мечти.

(C) 1999 Bogomil Kosstoff AVRAMOV - HEMY

11/4/07 8:11:21
06.11.2007 г. 02:31:42 - 03.01.2014.-18:16.

I'M THE PAUSE, by Hemy

© 2013-Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY АЗ СЪМ ПАУЗАТА НА ТУЙ СКАПАНО ОБЩЕСТВО, ГДЕТО В ГЪРДИТЕ ТЪЙ БЕЗПОЩАДНО СЕ БИЕ; ПРЕДВАРИТЕЛНО ОТБЕЛЯЗА...