(C) 1988 - Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
TO ADAM and DAKISH
разказ
от
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ
МЪЖЪТ СЕ РАЗБУДИ СРЕДНОЩ. Установи, че мирисът на евтини цигари без филтър; такива все още се продаваха в това забутано пред-планинско кътче на планетата наричана Земя; от които бе изпушил стотици хиляди къса за през своя малък, къс, скапан и напрегнат катунарски живот, са пронизали не само неговите дробове. Не само тясното жилище. Но, и студената зимна нощ, с която сега си мислеше, че разговаря. Живот, за който чувстваше - ето на - взел, та се изпарил. Заедно с това, в малката стая три на четири, превърната в работен кабинет, спалня и какво ли не, витаеше мирис на бои, и прясно препечен хляб. Това го развесели.
Екологична зима, каза си мъжът полугласно, хай да се невиди. Посегна да включи осветлението, но остана в мрак. Токът втори месец бе прекъснат. Компанията трябваше да се развива.(Разбирай що щеш!) Не търпеше длъжници. До болка екологично, повтори си, тихичко. Хай да се не види! Надигна се от дивана, превърнат и приет преди години “временно” - и завинаги, вместо легло. Препъна се в шнура на телефона. Повтори и потрети своето “Хай!” Опипом намести слушалка до ухо. После я захвърли върху леглото. Слушалката бе нямà, от десетина години. Неизвестен служител на БТК, бе говорил за негова сметка с чужбина. Така и не се откри кой е. Съдиха - осъдиха го - плати. Тогава именно се разори. Опипом достигна завесите. Внимателно ги отмести. В стаята нахлу красотата на безмълвната зимна крайбрежна белоградска нощ.
СПОМНИ СИ ДАЛЕЧНАТА 1953.. Морето бе замръзнало, от устието на Реката до Палавея чак. Далечен роднина, скитник – циганин, бе тръгнал напреки през заледения залив за борса. В посока недалечния фар. Бе стигнал до никъде. Пролетес, траловете на риболовните тàки бяха извадили тялото на бедния. Почернял, полуизяден от риби, отрупан със синкави медузи, с вързоп съчки на гръба. Пък във вързопа със съчки на гърба - трофеен немски шмайзер с два пълнителя – добре гресиран.
През онези страшни години, на широки перспективи и нескопосни промени, за които никой не иска да си припомня, (Никой не му стиска да отвари дума!), често за цял Белоград нямаше електрически ток. Понякога часове. Друг път денонощия. Но всички вярваха, че това е за нещо повече значимо от техния жалък, незначителен, живян през куп за грош живот на оседнали, до неотдавна странстващи, цигани. И, си казваха – но, какво значение. Години по-късно, мъжът щеше да открие тези кратки думи в писанията на неизвестен писател. За да се чуди и мае, върху същността на писателския занаят.
Стаята леденееше. В този крайбрежен полусредиземноморски град, загърбен от предпланините на Балкана, зимата бе по-скоро изтърпявана – отколкото предолявана. Кореняците оставаха приобщени към електрическото отопление, както някога техните деди към мангалите с дървени въглища. А ток – дявол взел го - имаше все по-рядко. Прескачайки купища книги и ръкописи, под призрачната неземна осветеност на зимното среднощие, мъжът приседна пред грубо скованата, под единствения заскрежен прозорец, маса. Съдба и орис от отдавна, та до край. Откри причината за своето внезапно разбуждане. Чашата, със зацапана от бои вода, се бе пукнала. Водата бе пропила единствена спестена филия препечен хляб.
КАКТО ПО ВРЕМЕ НА ТАКА ДАЛЕЧНАТА ВЕЧЕ ВОЙНА, така и днес, Човекът се хранеше с типов хляб. В последно време хляб имаше в разнообразно доволство. (Вкусен и пухкавичък – а не храни!) Хората; млади и стари, бедни и богати; основно дъвчеха хляб, докато се надрънкваха с бира.(Дебелееха!) Твърдеше се, че това е то – традиция балканска. Мъжът знаеше - не е така. Считаше, че не е нищо друго, освен поредно въведение към Нова Световна Война. Която би могла да свърши още преди да започне. Това би било най-светкавичната от светкавичните войни, казваше си мъжът – нещо ще просветне, и незабавно ще се изпарим. Война, която народът очакваше с нетърпение, вече толкова много дълги тягостни години. Та всичко, да свърши веднъж завинаги. Ако не със всички, то поне с цветната част от тези тихи мъченици. Едва допуснати до всичко онова, което учените без притеснения и срам наричаха "Просперитет". После, пропагандата разпознаваше перспективи. Война, продължаваща напреки и надлъж по света, ето има-няма цял век. Все по-екологична, и поради това, смъртоносно злокобна и невидимо осезаема. Мъжът помириса напоената с вода и разтворени бои филия студен препечен хляб. Ароматът на пшеница превъзмогваше мирисът на химия. Природата, каза си, ах, Природата ще даде на всички да се разберат. Отхапа, па се замисли. Стигна ли до подгизналата част, каза си, стигна ли до нея, спирам. Ще изхвърля замърсеното в коша. И, остана с отворена уста, пронизван от мъчителна мисъл. Ами детето, каза си, ами Синът Ми!?!
В ТАЗИ ЛЮТА ПРИЧЕРНОМОРСКА ЗИМА, през която токът, водата, телефонът - и всичко останало, не само бяха поскъпнали главоломно, ами никакви ги нямаше; пътищата приказно затрупани и безмълвни, а по улиците банди – погиваш за едното нищо; а неговите акварели стояха непродаваеми; в съседната стая, недалеч от тютюневите експлозии на талантливия баща, сгушено при своята майка спеше Детето. (Бе имало късмет, да се яви на белия свят преди броени дни!) Там, при топлата гръд на своята майка, лежеше поредният продължител на рода. Останалите девет спяха mf сламени дюшеци върху дървения под. Детето спеше, а Майката се правеше, че и тя спи. Не харесваше, когато Мъжът остава насаме със своите писания, хартии и бои.
Мъжът отмести ледената хапка от уста, свил душа, сърце и тяло под похлупака на всички онези безполезни книги и хартии, трупал та претрупал през целия свой никакъв живот тук, в този затънтен град, в този апендикс на света, на брега на едно занемарено море, под надвиснали планини от които всъщност бе пристигнал. Без през ум да му отмине – да го напусне. Море, което дори не успяваше да прошуми както трябва, а той добре знаеше как шуми морето разярено. Отгласяйки, в този чужд случаен саморазрушаващ се дом, митовете на епохи. Опита да си припомни нещо подобно, вписано в прашните страници на своите безбройни книги. Не можа. Реши да запали единствената половинка свещ, оцеляла неизвестно как, кипреща се в старомоден разкривен сребърен свещник, забърсан от кварталната кутия смет. Драсна кибрит. Подържа запалената клечка над свеща. Огънят го парна. Загаси свеща. Каза си, ами ако се наложи да изкъпем бебето зарана, а токът все още никакъв го няма, ами ако . . .
В стаята, бе станало нетърпимо студено.
Ухаеше на подгизнал хляб. На загасена свещ. класическа мизерия, реши за себе си, славно ухае, няма как. Знаеше, че ако се сгуши при детето и неговата майка, би открил зърно съхранена топлина. Но, защо да дели това зърно топлина на три - вместо на две? Реши и пристъпи. Отвори плахо вратата.
- Добре ли сте? – Зашепна.
- Попикан, но затоплен . . . Ела!
Наведе се в тъмното. Целуна жената на слуки, но малкият бе така нищожен по рамер, така дебело повит, че не можа да го докосне. Оттегли се обратно. Изправи се пред прозорците. И, като нямаше кого – призова Гопод-Бог и Света Петка Православна и Задморска.
НАВЪН БУРЯТА БЕСНЕЕШЕ. Спусна завесите за да спести топлина, макар да знаеше, че е безнадеждно. Похлупи парчето баят хляб с хартия. Завърна се върху продънения диван приспособен за легло. Зави се с огромен мечкадарски кожух. Напуши го смях.
Надсмя се над себе си, над поприще, и над съдба.
Над всичко онова, което бе останало от онзи древен Белоград, който къташе в сърцето си.
Над покорството на света, решил да подреди човешките права чрез недоимък, некадърност, и разврат. Разбира се, каза си, поради разврат няма ток вода, и газ. Не, не, не е поради лошото време. Поради умело управлявания глобален разврат, от шепа специални хитреци. За които няма ни Бог, ни Цар, ни Закон. Дали все още имат нещо между чатала? Някой бе казал, припомни си, че прогресът сеизявява на границата между разврат и морал. Само че, между кое от двете – по-напред? Поиска незабавно да умре, но не успя, и блажено потъна в сън.
РАЗБУДИ СЕ КЪМ ОБЯД. Слънцето се опитваше да грее. Телевизорът помиярстваше, значи имаше ток.
- В недостижима зала, политици имитираха как правят и поддържат мир, че да благоденстват, докато всички останали погиват от глад.
- В изискано подземие, пред огромни екрани, униформени магьосници поддържаха война в преход.
- В джунглите на Амазония учени изследваха косàтки, панически побягнали от пиршествата във връзка с опазване от замърсяване на Световен Океан. (UNO-WWF-EPA!)
- Пчелите в едно африканско село, след като бяха препълнили кошерите с мед, добрите пчели, бяха пресекли безпрепятствено Океана, за да обсадят огромна бяла охраняема сграда с купол – за да мъстят.
- Английски принц, се бе преселил в къщичка от глина с интернет, за да докаже, че и замъците могат да омръзнат временно.
- Останалото бе стрелба по лековерни антиглобалисти, повечето безпаспортни.
В съседната стая детето проплака, после замлъкна. Анна имаше мляко за двама.
- Ха! При този глад!
Мъжът мъчително се надигна. Седна пред работната маса. Обърна гръб на телевизора. Грабна прогизналия комат препечен хляб в ръка. Натопи го в боите. И, изрисува онзи стар циганин, запътил се всред ветровитата стихия през заледеното море, към нос Палавея, с вързоп сухи съчки на рамо, а всред съчките – шмайзер с патрон в цевта. Прибави, от себе си, две бомби бухалки. Реши, че ромите – това исконно племе на Балканите, именно така да са превърнати в черни цигани. Чрез отнемане на граждански възможности, музикално ваксиниране на безгрижие, и предизборно забаламосване срещу стотинки. Развеселен от своето откритие, (Правеше и го допълваше всеки път!), Мъжът хвърли поглед в огледалото. Откри, че е само един неусетно остарял мъж, с прекалено повечко деца, за които не му е пукало цял живот.
И реши, че няма как, циганин с вързоп съчки на рамо, да зачезне.
THE END
22.7.2008 г. 14:24
