©
2011 – Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
М
Е Р С И Л Е З Ъ
разказ
от
Богомил
Костов АВРАМОВ РУСЕВ – ХЕМИ
НАРОДЪТ
БОЛГАРСКИ, както безусловно всички
народи на Балканите, е дълбоко потаен.
Подсъзнателно тъпкан с
пренесени през вековете таинствени
навици и обичаи. Основно обвързани с
Преходното. Непреходното ли? Жална му
Майка. От где иде такова калпаво
пренебрежение към Непреходното, едва
ли някога ще да стане ясно. Очевидно,
щом Поколенията оцеляват ден за ден,
Непреходно не им се полага.
ЕДНА
ОТ ТЕЗИ БАЛКАНСКИ СТРАННОСТИ е
– безпощадното затриване. На
всичко онова, през което Народо Болгарски
е преминал. И предполагаемо, би следвало
да бъде съхранено. Римски и византийски
крепости. Дубровнишки и генуезки кастели.
Турски брегови фарове и безценни джамии.
До едно - системно - са изтърбушени и
рушнати ò земи. Все по-често си се питам.
Питам и Вас Уважаеми. Що за Устойчива
Държавност би могло да се очаква. От
Народ, комуто е все едно, из чия утроба
се е пръкнал. Стари и нови Гробища – вси
до конец - са затрити из корен. Или вървят
на окончателно затриване. Да не напомняме
за гробовете на литературните светци.
Там нещата са докрай позорни. Упорито
отработен всенационален страх - Сакън!
– да не пръкне някой Байганювский Гений.
Самообречен народоанархизъм витае над
Света на Балканите отвеки. И, начало и
край, не видят се. Всеобща отчаяност, че
хубаво няма да бъде. Че, като нищо предстои
да ни се лепнат поредни „желани и
дългоочаквани“, всъщност "самопоканени",
пишман-освободители. Кръстовищен път
на цивилизации, който тоталната
цифровизация едва ли би могла да узапти.
Самопредлагаща се закъсала на политически
автостоп крайпътна балканджийка. Кога
за друмища. Кога за тръбопроводи. Кога
за логово на нови световни окупатори.
Пъстричек Народец. От зачеване заклет
да понесе Безусловнистите на Непредвидимата
Съдба. Полуграмотно, евтино, компактно
кръстовище на Европа. Успешно игнориращо
малката лична история на всекиго от
нас. В плитък гроб без нишан, без опело
и без кръст. Представена чрез почти
безименни поколения, из безкрайната
мера на крайградските и селски гробища.
Някога носталгично извисени средища
на мъка и тъга. Днес, вандализирана ничия
територия на масов етно-бузгунлук.
Генериран посредством официализираната
инвазия на неукротими задгранични
емисари. Докарали работата до там, че
съпруг и съпруга да си хортуват чрез
преводач. Не е за вяра, но аз си кътам
доксан-докуз гробищни спомени. Още от
детство. Със Вас – как е?
ТРЯБВА
ДА СЪМ ИМАЛ пет-шест годишна възраст.
Помня като днес. Как всяки преди обед,
Маман бърза да ушета. Па, да се наконти.
Па, и мене да наконти. Че да си ме изведе.
На въздух всред Морската Градина. По
времето за което разказвам, въздухът
там - все още - бе непорочно чист. Никой
не допускаше, че производството на
изкуствени торове, пластмаси и цимент
Марка 500, едва на двадесетина километра
от Белоград, е повече съществено, от
хорският рахатлък и националното здраве.
Бяха времена, когато понятието "Детска
Градина" бе абсолютно неизвество. А,
доколкото се споменаваше от внос, се
имаше за вредно. Майките отглеждаха
децата по журнал. („Модерна домакиня“,
„Икономия и домакинство“, „Обединени
домакински списания“!) Хвърляйки скритом
окò към задължителният портрет на
Царското Семейство. Витаещо над България,
Балканите и Европа, френско-немско-италианско
благоденстващо царстващо семейство.
Харесващо да се прави на "от село".
Царица и деца, навличаха скъпо ушити
народни носии. Кога от Пирина, кога от
Македония, кога от Мизия. За пред дворцовия
фотограф. Освен Царят. Той носеше мундир.
Така си и отиде. Под мундир.
ДОКАТО
ПАПÀ ДИВЕЕШЕ ПО ВЪРШАЧКИТЕ из
новоосвободена Добруджа, Маман не
преставаше да се тюхка над своите журнали
с кройки под копùр. Разсипвайки "случайно"
пудра „Токалон“. Че дано дупката, която
обитавахме под наем, заухае на Европа.
Рецептите за торти устойчиво изместваха
чалъмите за свъртане на баници. Все по
опростени, все по-трудно изпълними.
Поради изненадващо въведена купонна
система. Предназначена, Унтерденлинден
да измести Шанзелизе. В името на чудноват
някакъв "Нов ред". (Понастоящем, по
линия на ООН, натрисан. Добре ли чух!?!)
Списания, вестници и радио, не си
поплюваха. Бъдещето на Балканите под
немска окупация бе представяно, за
идилична скандинавска приказка. И така,
всеки Грешен Божи Ден.
ЕДНА
УХАННА НА МОРЕ И ЛИПИ ЗАРАН, (Снимката
се съхранява в кутия от обувки именувана
„Големият Семеен Архив“!), точно пред
сградата на единственото по онова време
Висше Търговско Училище, около нас, се
разтича униформен полицай с фотографи.
Маман харесваше – ръка в ръка - да
преминаваме от там. (Снимката се съхранява
в кутия от обувки именувана „Големият
Семеен Архив“!!) Без да престане да
натяква. Ако съм си пиел редовно рибеното
масло. Ако преди лягане съм си миел
зъбите с четка. Ако престана да се
въргалям заедно с махленските момчетии
из прахоляка пред Стойновият Хан. Като
нищо ще да ме запише в Университета.
(Снимката се съхранява в кутия от обувки
именувана „Главен Семеен Архив“!!!) Че,
дано стана главен счетоводител в БНБ,
както Чичо Коста Явлението, учителят
ми по цигулка. Наставление, което дори
на стари години ме изкарва из нерви.
-
Я поспри!
Maман
развъртя глава насам-натам. Па ме затътри
за геврек към недалечната фурна. Наоколо
фотографите бяха разбеснели. Щракайки
„Лайки“ напровал. Вече, с топъл геврек
в ръка не преставах да се чудя, заради
що е тази внезапна препъни-фотограф
бъркотия. Направила Маман да върти глава
насам-натам. Преминаващите файтони бяха
запрели на място. Господата в тях се
бяха изправили. И – гледай ти! Някой от
тях започнаха да ръкопляскат. Други да
отдават чест. Отдадох чест и аз, а полицаят
мина профуча, и ми тегли една под мустак.
ГОСПОДАТА
ОТ ФАЙТОНИТЕ ръкопляскаха и отдаваха
чест, на строен широко усмихнат мйж, с
удивително тънки мустачки. (Не би могло
и да става дума за сравнение с мустаците
на Папà!) Мъжът пресичаше малкия
кръстовищен път, устремен към Университета.
Спретнат в голф, туристически обувки,
пардесю, мека шапка, и бастун. На разкрач
след него, с чанта в ръка, притичваше
слуга. Опитах да изръкопляскам и аз, а
геврекът хукна из моите ръце. Тропна по
паважа. Втурна се на свобода. И,
търкул-търкул – завинаги изчезна.
-
Царят! - въздъхна Мамàн.
Без
да се интересува, че ми иде да ревна. Две
скитащи циганета бяха докопали още
топлият мой мой геврек, и мляскаха
възможно най-шумно.
-
Гев – ре – кът – ъ – ът ...
Човекът
с мека шапка и тънки мустачки, размахвайки
бастун, безгрижно си подсвиркваше с
уста. След него човекът с чанта с герб,
бе неуморен. Народът се затълпи.
-
Мама – а – ан ... - проточих. - Кой е той?
-
Царят! - изсвистя Маман в отговор.
-
За - за – защо, - по онова време заеквах,
- си подсвирква с ус – ус - уста?
-
Хубаво му е ...
-
Що свири бе Маман?
-
Марсилеза!
-
Що е това Мерсилезъ?
-
Не е Мерсилезъ! Казва се Мар – си - ле -
за!
-
Искам си геврека - а - а . . .
Деетилетия
по-късно, ровичкайки неудобни спомени,
(Почти не бяха останали!), осъзнах онази
особена истина народна. Народо Болгарски,
ръкоплещейки всекиму през вековете, ще
да е съвсем наясно. Хаир никогиш се не
види. От Цар, който си подсвирква
„Марсилеза“!?! О, това го има само на
Балканите.
ПОМНЯ,
КОГА ГЕРМАНЦИТЕ ВЛЯЗОХА В БЕЛОГРАД.
За да се настанят в бараки зад Юнашкия
Салон. Плътни сивозелени войскови
редици. Идещи пешком от Добрич по Ташоолу
Булевард. Безоръжни. С безброй камиони
подир тях. Помня съвсем ясно. Как под
Градският Часовник, духовият оркестър
на флота на Н.В. Цар Борис Трети Кобург-Готта
Обединител, цедеше лъскави флигорни.
Огромен тъпан даваше да се разбере, че
работата е пàта на пàта. Размахвайки
анемичен букет цветя, Маман си ме
притискаше в скут. Сякаш някой би могъл
да ù отнеме най-големият ревлю в махалата.
Тресеше я треска. Хлипаше без глас. На
стари години, тази треска си ме спохожда
ката ден. Да заплача – едва ли ще успея.
Не са останали сълзи. Въпреки, че онзи
тъпан где думка си е същият. Да се чудя
ли – защо?
ПО
ЕДНО ВРЕМЕ МАМАН СЕ ОВЛАДЯ. Ако
съм си пиел редовно рибеното масло. Ако
съм си миел редовно зъбите с четка. Ако
не се въргалям из прахоляка пред Стойновия
Хан, щяла да ме запише в Университета.
Че, дано стана Главен Счетоводител в
БНБ. Ето нещо, от което можеш да намразиш
всяка една жена.
-
Маман, тез' к'ви са?
-
Окупация, мами ...
-
Ам' Гулямия Тъпан – к'во бий?
-
Марсилезата мами ...
-
Все Мерсилезъ ли не престава бий, бе
Маман?
-
Мерсилез' е друго ...
Тропна
с крак.
-
Ела, да ти купя геврек - ама ще си изпиеш
Рибеното Масло ..
-
Искам боза ...
Всъщност
всичко това, е само едно прекалено
подозрително минало. И отново бляскав
флотски оркестър, дъни Марсилеза.
Посрещайки – едва ли за последно -
поредни окупанти. Векът наистина е
НовоподРеден. Една всеобща социална
душегубка. Незаконно маркиран чрез ЕГН,
всеки от нас подозира що му е така
прогностично предопределено, че дано
не предприеме нищо свястно. Освен
търпеливо да си пие Рибеното Масло днес
наричано "Хранителна Добавка".
Редовно да си мие зъбите - ако са останали.
И мълчаливо, да си кюта край кофите със
Смет. В очакване да изравнят пенсиите
с тези от Обединена Европа. Където е
натикан под думкане на Марсилеза. Разбира
се – без никой да го пита.
ДОКАТО
СИ ВЪРШЕЕ С ВЪРШАЧКАТА НА СЕЛО, Папа
измайсторил газгенератор. (Бензинът бе
станал кът!) Кооперирал се, Славният Мой
Папà, със Славен Военновременен
Вагабонтин. Славният Военновременен
Вагабонтин патентовал машината на свое
име. Гепцал я една безлунна нощ изпод
сайванта на Бай Марин, от село Крумово,
Варненско. (Пък как Бясната Кучка да не
го усети?) И право - на Пловдивският
панаир. Папа прескочи за ден-два до там.
Върна се разярен. Нищо не можело да се
направи. Вагабонтинът платил на полицай
да дежури пред новата машина. На Папа
показал среден пръст. Освен ядове, Папа
донесе от Пловдивския Мострен Панаир
армаган. Три огромни туби паста за зъби
„LAIKA”, с четки за зъби. Цивилизацията
навлизаше в МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНАЯ.
За да й разкаже играта. Освен чрез гепцане
на готови машинарии. Освен чрез домакински
списания. Освен чрез пудра "Токалон"
и парфюм "Дилижанс". И, чрез
патентовано беззаконие. Със списание
в ръце, хвърляйки от време навреме поглед
върху рекламната страница на „LAIKA”,
Маман настояваше.
-
Това е за зъби – не е четка за дъски!
Радио
Варна дънеше маршове.
-
А за нашите немски приятели, - угодничеше
Радио Варна, - по случай падането на
Париж, ще изпълним една „Марсилеза“.
-
Пак Мерсилезъ ли, бе Маман?
-
Пак! - кресна. - До безкрай!
Днес,
пишейки това подобие на разказ си мисля,
че всяка цивилизация настъпва, чрез -
една или друга по вид - окупация. Дано
греша.
ЛИКВИДИРАНЕТО
НА СТАРИННИТЕ ПРАВОСЛАВНИ ГРОБИЩА,
в третата част на Морската градина на
Белоград, наричани „Гръцки“, пренасяне
костите на Моите и Ваши Прадеди в
настоящите гробища, няма как да не е
станало под натиск на Великите Сили.
Някога постановили, безусловно всички
древни крепости по Българско, да бъдат
изравнени със земята. (Добре дошло за
готованците предприемачи!) Наложен
семеен ритуал. Предназначен за грохнала
старица, невръстен внук, и поевропеизирана
дъщеря. Морската Градина на Белоград
все по-малко търпеше гробищни процесии.
Бирарии и ресторанти не преставаха да
я превземат. Заедно с тях настъпваше и
ищахът на новобогаташите (1940.!), за
"обединени промишлени пространства".
Недалеч от техните крайбрежни вили. На
чат от старите гробища, вече се белееше
панаирно градче. Предвид безкрайните
перспективи на германската „временна“
военновременна окупация, местният кмет
надуваше строителни балони в перспектива.
В по-късно време Народният Съд доказа,
че не е взел стотинка рушвет. Което не
попречи да полежи година-две с
превъзпитателна цел. Да се чуди човек
- да се мае, що за човек е бил този
военновременен белоградски кмет. Да
изкара цяла Световна Война без стотинка
рушвет. Без да стане доктор хонорис-кауза
на ничий университет. Това панаирно
градче, от една-две изключително стилови
палати, също така бе рушнато о земи.
Незабавно подир 1944.! В интерес на
междукласовата борба с фашизма и
капитализма.
СТРУВА
МИ СЕ НЯМА ДРУГА СТРАНА ПО СВЕТА,
която да посяга така брутално върху
последното убежище на отминали Отвъд.
Но, „светът върви напред“, бе възкликнал
собственикът на единствения местен
вестник, докато сърбаше военновременно
кафе-леблебия с цикория и захарин. Седнал
по турски в едно вмирисано на долнокачествен
тютюн сепаре на кафене „Сплендид“.
Насрещу развеселеният мой Папà и Моя
Дребна Милост. Идваше ми да му рекна, че
„вървенето напред“ по нашите земи,
тръгва и свършва, с преместване на стари
гробища на ново място. Но, все още нямах
думата, а Интернет не се предвиждаше
при хитлеризма. (Гдето съвсем го е нямало
по нашенско!) В по-късни времена, подобна
съдба щеше да сполети и Католическите
гробища край морето. Под предлог, че сто
години подир краят на Кримската война,
не престават да разпространяват холерна
зараза. (!?!) Подир това, и Протестантските
гробища. Под предлог за борба с
„идеологическа диверсия“. (!?!) За
еврейските и арменски гробища, нищо не
мога да кажа. Но и там, хавата е подобна.
ТАЗИ
ЧАРОВНА ЕСЕННА ЗАРАН се
помъкнахме; с Баба и Маман, две торби с
вино, хляб, лук, чесън, мезелък и свещи;
натоварени на файтон, към Третата част
на Морската градина в Белоград
Великолепний. Минавайки покрай т.н.
Университет, заврънках Маман за геврек,
щото иначе няма да си пия редовно рибеното
масло. Нито да си мия редовно зъбите с
четка. Ами ще си се въргалям заедно с
махленските момчетии из прахоляка пред
Стойновият Хан. И, няма да се изуча за
главен счетоводител в БНБ. Колкото да
й се плачеше на Баба, последното много
я разсмя. Тикна ми в ръце сребърна
столевка. Такава бе Баба - оптимист.
Много се надяваше бъдещите главни
счетоводители на БНБ, да й оправят
пенсията. Доживя 109 без нищо особено да
й се случи. (Надеждата крепи човека!)
Файтонът спря. А аз - оглеждайки за двете
циганета, изтичах за геврек. Въртяха се
наколо. Не посмяха. Камшикът на файтонджията
бе дълъг, а самият той прочут.
ОТКРИХМЕ
ГРОБАРИТЕ, купонясали на гроба на
Моите - възможно и на Вашите, уважаеми
предци. Вечно пияни селски момчета от
всеизвестна провадийска комунистическа
ядка. Незабавно излокаха кратките запаси
вино. Набързо изтръгнаха хляба из ръцете
на Маман. Със ищах излапаха връзка леко
червясал чироз. Разярени се заловиха
за работа, проклинайки социалното
неравенство.
НЕПОСРЕДСТВЕНО
ПОДИР ПРОГОНВАНЕ НА ПАДИШАХА,
погребенията започнали да се превръщат
в бая доходоносен европейски бизнес.
Всичко започнало да се прави както
трябва. Не, както се налага. Така, че
Душата да се извиси ò Небо Високо, докато
тялото се съхрани вовеки надълбоко.
Само че червеите не си поплюват. От
прадядо Тарпан бяха останали само едни
бели кости. Всред потрошен ковчег, в
полуразложен вълнен костюм. От малкото
джебче на жилетката се подаваше сребърен
синджир. За синджира висеше окачен
тумбест сребърен джебен часовник. Оказа
се, че Дядо Търпан е погребан заедно с
наградният часовник от Железницата на
Барон Хирш. Докато бил телеграфист на
гара Каспичан, че да прехвърля комити
в Румънско. Очите на гробарите светнаха.
Маман изписка. Баба проплака. Аз се
уригнах на рибено масло. Още тогава
разбрах, че вълненият костюм е голямо
нещо. Винаги имам един в резерв. А, по
клонете на съседните смоковници, птиците
се надпреварваха.
БЯХА
ГОДИНИ НА ПРИРОДНО ГАРАНТИРАНА ТИШИНА.
Рядкото чаткане на конски копита, още
по-рядкото трополене на каруци, не се
имаше за шум. Най-тежко пъшкаше зеленият
общински рейс. Дори един бъдещ главен
счетоводител на БНБ; послушно пийнал
супена лъжица рибено масло; безуспешно
мил зъби с четка – не със пръст; престанал
да се въргаля заедно с махленските
момчетии из прахоляка пред Стойновият
Хан; послушно решил да изучи как се
калъпи бюджет; не би могъл да предполага,
всред какви безумни шум и врява, и
поголовна мръсота, ще се наложи да
работи, живее и да пукне, в началото на
Двадесет и Първи Век. По реда на поредният
„Нов Ред“. Наложен му от шайка анонимни.
Тук, във високо академичен Белоград.
Град с повече от пет легални университета.
(Нелегалните не се броят!)
ТОГАВА
ВСРЕД ЦЯЛАТА НЕЗЕМНА ПАСТОРАЛНА ТИШИНА,
изненадващо се промъкна някакво нежно
тиктакане. Звучно напомнило за СКОРОСТТА
НА ВРЕМЕТО НА ВРЕМЕНАТА. Заявило на
славеите че е време, поне за малко, да
замлъкнат. Разбуден от дългогодишен
сън, старият награден отомански часовник
(Omega!) на моят прадядо Бай Търпан Виенски,
бе проработил.
-
Негов'та мама! - изрева шефът на гробарите.
-'Ми той ръботи – ба!
Грабна
буца пръст. Па я запокити върху разбудилият
се из Вечността. Капаците на часовника
се разтвориха. От него изригна и се разля
онази Вечна Мелодия, която Цар, Духова
музика и Народ, не преставаха и не
престават да предъвкват.
-
ЛИБЕРТЕ ... ФРАТЕРНИТЕ … ЕГАЛИТЕ ...
ОСТАНАЛОТО
Е ПОВЕЧЕ ОТ ЯСНО. Не е известен нито
един подсвиркващ си Марсилеза Цар, който
да е оцелял за Бъдно. Както не известен
нито един народ посрещнал завоеватели;
с духова музика вместо с гранати; да е
оцелял без Цар.
By
Hemy VARNALIS///21.06.2011 г.21:01:21///23.06.2011
г.23:07:18///24.06.2011 h= 15:39 ///10.07.2012/00:17///15.07.2012 г. /0:39:55
