ЛОДКА ЗА УДАВНИК

© 1999-Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
ЛОДКА ЗА УДАВНИК
разказ
от
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ

ПРЕЗ ПРОЛЕТТА, ЛЯТОТО И ЕСЕНТА, ТОВА ПРИГОДНО ЗА СТРОЕЖ НА ЛОДКИ ВРЕМЕ, АЗ РАЗТВАРЯХ ВРАТИТЕ НА ГАРАЖА НАШИРОКО. ПРЕД МЕН СЕ ПРОСТИРАШЕ СЛУЧАЙНО НЕЗАСТРОЕН КЪС МЕЖДУБЛОКОВА ЗЕМЯ. ЗАД НЕГО НЕОПИСУЕМО СИЯEШЕ МОРЕТО. МИРИШЕШЕ НА ВОДОРАСЛИ. НА ПРИСТАНИЩЕ. НА КОЙ ЗНАЕ НА КАКВО. И, РАЗБИРА СЕ, НА ЖИВОТ НА ЗАЕМ.

ЗАКО ЧЕСТО ПРЕМИНАВАШЕ ОТ ТУК. СПИРАШЕ ПРЕД ЗИНАЛИТЕ ЛАМАРИНЕНИ ВРАТИ. ОТВЪН БОЯДИСАНИ В ЧЕРВЕНО. ОТВЪТРЕ ОБЛЕПЕНИ С ПОСТЕРИ НА ЯХТИ, ЯХТЕНИ ПРИСТАНИЩА И НЕДОСТИЖИМИ МАЦКИ. ВСЪЩНОСТ СЪС МОРЕ. ДЕТЕТО ВПЕРВАШЕ ПОГЛЕД В НОВОСТРОЯЩАТА СЕ ЯХТА. МЪЛЧАЛИВО СЛЕДЕШЕ ВСЯКО МОЕ СУЕТЕНЕ. ДАЛИ НЕ БЕ ОТ КРЕХЪК ПОРЦЕЛАН? КОЖАТА ВЪРХУ ЛИЦЕТО МУ – ПРОЗРАЧНА. ПО БУЗИТЕ МУ – ДВОУМЯЩИ СЕ РОЗОВИ ПЕТНА. ПОВИКВАХ ГО СЪС ЗНАК. ОТКРЕХВАХ СТАРОВРЕМСКА РАКЛА. ИЗВАЖДАХ БУРКАН МИНАЛОГОДИШНО СМОКИНОВО СЛАДКО. ОТНОВО СЕ ПРЕВРЪЩАХ В ДЕТЕ.

МЕЖДУ ДВЕ ХАПКИ ТИПОВ ХЛЯБ И ЛЪЖИЦА АРОМАТНО СЛАДКО, ХВЪРЛЯХ ПОГЛЕД КЪМ ОБШИРНИЯ НЕЗАСТРОЕН ДВОР. ТАМ, ЗАД ТЕСНИ, ДЪЛБОКИ РЕШЕТЪЧНИ ПРОЗОРЦИ, В ПАЯНТОВА СТАРОВРЕМСКА КЪЩА ОБШИТА С ДЪСКИ; ОСТАВЕНА НА ДОИЗЖИВЯВАНЕ – ЗАЩОТО КОЙ ГО Е ЕНЯ ЗА НЯКАКВА СИ СТАРИНА; ВСРЕД СПРЕТНАТИ НОВОПОСТРОЕНИ БЛОКОВЕ И ЗАГАДЪЧНИ СЛУЖЕБНИ СГРАДИ С НЕПРОГЛЕДНИ ОГЛЕДАЛНИ СТЪКЛА, В ОЧАКВАНЕ НА ПОРЕДНО РАЗДАВАНЕ НА КОМУНАЛНИ ЖИЛИЩА, ЗАЕДНО С БАБА, МАМА И ТАТКО, ОТРАСТВАШЕ ЗАКО. ПОНЯКОГА, ОТ КЪЩАТА ИЗРИГВАШЕ ХРИПЛИВ СТАРЕШКИ КРЯСЪК. ЗАКО ЗАРЯЗВАШЕ ПОЧЕРПКАТА, И ХУКВАШЕ.

ВСИЧКО ТОВА СЕ ПОВТАРЯШЕ ВСЯКА ЗАРАН, ОСВЕН ЗИМЕ. КОГАТО ПАРЧЕТО НИЧИЯ ЗЕМЯ СЕ ПРЕВРЪЩАШЕ В МРЪСНА, ЖАЛКА, КАЛНА ЛОКВА ЗАСТОЯЛА СМЕС ОТ ЛЕД, ВОДА И МАШИННИ МАСЛА, ДОКАТО ПОРЕДНА ЕПИДЕМИЯ ГРИП БРОДЕШЕ БЕЗЧИННО НАД БЕЛОГРАД. ТОГАВА ЗАКО СИ СТОЕШЕ У ДОМА, А АЗ СЕ ВЪРТЯХ ОКОЛО МАНГАЛ С ДЪРВЕНИ ВЪГЛИЩА, ЗАВЕЩАН МИ ОТ КАПИТАН КОШТИ.
МИНАЛАТА ЗИМА СЕ СТОПИ НЕУСЕТНО. ПРОЛЕТТА ПОДГОНИ ОБЛАЦИ В НЕБЕТО. ВКУСЪТ НА ТРАМОНТАНА ОТНОВО БЕ СОЛЕН. УХАЕШЕ НА НЕДОГОРЯЛ МАЗУТ. НА ВЛАГА. НА ПРЕДСТОЯЩО ЛЯТО. ПОЧИСТЕН ОТ МИНАЛОГОДИШЕН ПРАХ, А БЕЛОГРАД Е БОГАТ НА СТРОИТЕЛНИ ПРАХОЛЯЦИ, БУРКАН СМОКИНОВО СЛАДКО КРЕЕШЕ ВЪРХУ ГРУБОСКОВАНА ПОЛИЦА. ДНИТЕ ЛЕНИВО СЕ ТОЧЕХА ЕДИН ПОДИР ДРУГ. ДЪРВЕТАТА В ДВОРА РАЗЦЪФНАХА АНЕМИЧНО. ОТНОВО РАЗТВОРИХ ВРАТИТЕ НА ГАРАЖА ЗА ПРЕД БЕЛОГРАДСКИЯ СВЯТ, А ТОВА ВИНАГИ ОЗНАЧАВА, ДА МАЙСТОРЯ НА ОТКРИТО. ВСЕ ОЧАКВАХ ОТ НЕЙДЕ ДА СЕ МЕРНЕ ЗАКО. АЛА ТОЙ ПОВЕЧЕ НЕ СЕ ЯВИ.
ЕДНА МЪГЛИВА КРАЙМОРСКА УТРИН, КОГАТО ВЪЗДУХЪТ НАД БЕЛОГРАД БЕ НАСИТЕН СЪС ДЕНОНОЩЕН СМОГ, МЕЖДУ ПЛАСТОВЕТЕ ПРОМИШЛЕНА МЪГЛА, ЗАПЪТИЛА СЕ КЪМ КРАЙМОРСКИТЕ КУРОРТИ, ПРОПЪЛЗЯ МОЩЕН ОТКРИТ КАМИОН. КАМИОНЪТ БЕ ПРЕПЪЛНЕН С ДОМАШНА НАТОРИЯ. СКОКНАХ НАВЪН. ВЪРХУ КАМАРА РАЗБИТИ ШКАФОВЕ И БЕЛЬО, СЕ МЪДРЕШЕ ЗАКО. ПОДВИКНАХ МУ, А ТОЙ ПОМАХА С РЪКА. КАМИОНЪТ ВНИМАТЕЛНО ОБИКОЛИ НЕДОСТРОЕНИЯ КОРПУС НА МОЯТА БЪДЕЩА ОКЕАНСКА ЯХТА. ИЗХВЪРЛИ ОБЛАК ИЗГОРЕЛИ ГАЗОВЕ ИЗ РАЗБИТ АУСПУХ, И ИЗЧЕЗНА В МЪГЛАТА. СЛЕД НЕГО СЕ ПОВЛЕЧЕ ЛЪСКАВ ДЖИП.

ПРЕКАРВАХ ДЪЛГИ БЕЗСЪННИ НОЩИ, НАД ТЯЛОТО НА МОЯТ БЪДЕЩ ОКЕАНСКИ КОРАБ. ЗВУКЪТ НА ЦИРКУЛЯРА И УДАРИТЕ НА ТЕСЛАТА ПРИВЛИЧАХА МАХЛЕНСКИТЕ ХЛАПАЦИ. ТИШИНАТА ГИ ПРОГОНВАШЕ. ТЪРСЕХ ВСРЕД ТЯХ ПОГЛЕДА НА ЗАКО. НО ЗАКО ОТСЪСТВАШЕ. ДАЛИ ЗАВИНАГИ? ТОВА МЕ ПРАВЕШЕ НЕСПОКОЕН. ТРЪШВАХ СЕ ВЪРХУ НИСКИЯ НАР. ДЪЛГО НЕ УСПЯВАХ ДА ЗАСПЯ. БЕЗУМНА САМОТА СЕ НАДИГАШЕ ВСРЕД МЕН, ЗА ДА МЕ ИЗПИЕ С БЕЗПОЩАДЕН ВАКУУМ. ИЗЛИЗАХ НАВЪН ВСРЕД ПРИТИХНАЛАТА ГРАДСКА НОЩ. СТАРАТА ДЪРВЕНА КЪЩА БЕ ПЪЛНА С НЕПРОГЛЕДЕН ПРЕДСМЪРТЕН МРАК. ПОДОЗИРАХ, КАК ЗАКО Е НЕИЗМЕРИМО НАДАЛЕЧ, ТЪЙ КАКТО БЕ НАДАЛЕЧ И МОЯТ СОБСТВЕН СИН.

ОНАЗИ СТРАННА ПРИВЕЧЕР, ПОД СВЕТЛИНАТА НА ВИСОКАТА ЯРКА ЕЛЕКТРИЧЕСКА КРУШКА, СЕ ПОЯВИ НЕМЛАД ЧОВЕК. ВЪРХУ РАМЕНЕТЕ МУ ПАДАШЕ ПОБЕЛЯВАЩА ЧЕРВЕНИКАВА КОСА. БРАДАТА МУ БЕ СЪВСЕМ БЯЛА. ПОМИСЛИХ, ЧЕ Е КВАРТАЛНИЯ СКИТНИК.
- ВИЖ, МАЙСТОРЕ, - КАЗА ЧОВЕКЪТ БЕЗ ДА СЕ ЗДРАВИСВА, БЕЗ ДА МЕ ГЛЕДА В ОЧИ. - ЗАКО Е ОСТАВИЛ НЕЩО ЗА ТЕБ ...
ВЪРХУ ИЗМАЧКАН БЛОКОВ ЛИСТ, ВЪРХУ БОРДА НА СТАРИНЕН КОРАБ, ПОД ПАЛМИ И ТРОПИЧЕСКО НЕБЕ, МЕЖДУ ДВЕ ДИМЯЩИ СЪС ЖЪЛТ ДИМ МОРТИРИ, ЗАКО ДЪРЖЕШЕ ЗА РЪКА ЕДИН СНЕЖЕН ЧОВЕК. НОСЪТ МУ БЕ ОТ МОРКОВ. ОЧИТЕ ОТ ВЪГЛЕН. ВМЕСТО МЕТЛА СНЕЖНИЯТ ЧОВЕК ДЪРЖЕШЕ В РЪКА ТЕСЛА НА ЧУКЕНДРО. ПОЕХ В РЪЦЕ РИСУНЪЧНИЯ ЛИСТ. СРЕЩНАХ ОЧИ С НЕПОЗНАТИЯ.
- ЗАМИНА, - ОТСЕЧЕ МЪЖЪТ, А ТОВА БЕ БАЩАТА НА МОМЧЕТО, - НЕИЗВЕСТНО ГДЕ. ...
В ГЛАСЪТ МУ ПРОПЛАКА МОЯ МЪКА. В СЪРЦЕТО МИ ЛУМНАХА ОТДАВНА ПОДТИСНАТИ ОГНЬОВЕ.
- КАК ТАКА – ЗАМИНА!?!
- ВИЖ, МАЙСТОРЕ, - РЕЧЕ ЧОВЕКЪТ. - ТАКА СЕ ПОЛУЧАВА ВИНАГИ. ЩОМ НАПЪЛНИШ КЪЩАТА С ИМАНЕ, ЗАВРЪЩАШ СЕ НЯКОЙ ДЕН ОТ ПЛАВАНЕ, И СЕ ОКАЗВА – ВЕЧЕ НЕ ВСИЧКО Е НАРЕД.
ЧОВЕКЪТ СЕ ПОПИПА ПО БРАДАТА.
- ВИЖ МАЙСТОРЕ, - СПОДЕЛИ – ДОРИ ЧЕТКАТА ЗА БРЪСНЕНЕ, ОТНЕСЛИ ...
ГОРЧИВО СЕ УСМИХНАХ. В БЕЛОГРАД, А КЪДЕ ЛИ НЕ ПО СВЕТА, РАЗВОДЪТ Е САМО ЕДНО ДОСАДНО ЕЖЕДНЕВИЕ.

ЧОВЕКЪТ СЕ ПОВЪРТЯ-ПОВЪРТЯ, НАПОМНИ, ЧЕ НА РИСУНКАТА ИМА ПОСВЕЩЕНИЕ ЗА ЧОВЕКЪТ СТРОЯЩ ОКЕАНСКИ КОРАБИ. ОТКАЗА ПОДНЕСЕНАТА БИРА. СВИ РАМЕНЕ. И, ДОКАТО СЕ ОГЛЕДАМ - СЕ ИЗПАРИ.

ОСТАНАХ С РИСУНКАТА В РЪЦЕ. ВЪРХУ ИЗМАЧКАН БЛОКОВ ЛИСТ, ВЪРХУ БОРДА НА СТАРИНЕН КОРАБ, ПОД ПАЛМИ И ТРОПИЧЕСКО НЕБЕ, МЕЖДУ ДВЕ ДИМЯЩИ СЪС ЖЪЛТ ДИМ МОРТИРИ, ЗАКО ДЪРЖЕШЕ ЗА РЪКА СНЕЖЕН ЧОВЕК. НОСЪТ НА СНЕЖНИЯ ЧОВЕК БЕ, ОТ МОРКОВ. ОЧИТЕ ОТ ВЪГЛЕН. ВМЕСТО МЕТЛА – В РЪКА ДЪРЖЕШЕ МОЯТА ТЕСЛА. НЕОЧАКВАНО, КЪМ МОРЕТО ХУКНА ГРАМОНТАНА ВЯТЪРЪТ ГРАБНА РИСУНКАТА ИЗ МОИТЕ РЪЦЕ, ПА СИ Я ОТНЕСЕ. ХУКНАХ ПОДИР НЕЯ В НОЩТА, НО МРАКЪТ БЕ – КАТО ОТ КЛЕЙ, А СВЕТЛИНИТЕ ИЗКУСТВЕНИ И СЛАБИ.

НА ЗАРАНА ДОЙДОХА БУЛДОЗЕРИ. РУШНАХА КЪЩАТА ВСРЕД ПРАХОЛЯК И СМЯХ. ИЗРАВНИХА Я СЪС ЗЕМЯТА. НАДОЙДОХА ЖЕНИ С ОРАНЖЕВИ ПРЕСТИЛКИ, С ЧЕРНИ ЗАБРАДКИ. ПОСЯХА РАЙГРАС. РАЗСАДИХА РОЗИ. ПЪТЯТ КЪМ МОРЕТО ВЕЧЕ, БЕ ЧИСТ. АКО ДА БЯХ ДОСТРОИЛ ЯХТАТА, ЛЕСНО БИХ Я ЛАШНАЛ НА ВОДА. НО, КОГО БИХ ВЗЕМАЛ В НЕЯ!?! НЕ ХАРЕСВАМ САМОТНИТЕ МОРЕПЛАВАТЕЛИ. БЕДНОТА И ЛУНАТИЧНОСТ ВИТАЕ ОКОЛО ТЯХ. ДВОУМИХ СЕ КРАТКО. ОБЯВИХ ЛОДКАТА ЗА ПРОДАН.

РАЗГЕЛЕ, НАМЕРИ СЕ ПАРАЛИЯ КУПУВАЧ. ДОЙДЕ КАМИОН. ОТНЕСЕ ПОЛУГОТОВИЯ КОРАБ. ШОФЬОРЪТ МИ СЕ ВИДЯ ПОЗНАТ.
- ТАКА Е, - ВЕСЕЛО МАХНА ОТ КАБИНАТА С РЪКА. - ВЧЕРА БАГАЖ НА РАЗВЕДЕНИ – ДНЕС ЛОДКА ЗА УДАВНИК.
ГРЪМКО СЕ РАЗСМЯ. НЕДОДЯЛАНО МОМЧЕ, С ТЪМНИ ОЧИЛА ВЪРХУ МОРАВ ОТ ПИЯНСТВА НОС, С БЕЛОСНЕЖНИ ЗЪБИ ЗА ИЗБИВАНЕ. СЕЛЯНДУРСКИ ПРИСМИВАЩО СЕ НА ВСЕКИ И НАД ВСИЧКО. НЕ СЕ ОСМЕЛИХ. НЕ ПОСЕГНАХ. ДНЕС СЪЖЕЛЯВАМ ЗА ТОВА.

ВЪРНАХ СЕ В РАБОТИЛНИЦАТА-ГАРАЖ. ЗАЛОСТИХ ВРАТИТЕ ПОД НАСМЕШЛИВИТЕ ПОДВИКВАНИЯ НА МАХЛЕНСКИТЕ ХЛАПАЦИ. ХВАНАХ ПАЛУБЕН ТОПОР В РЪЦЕ. И, РАЗБИХ С ТОЧНИ СПОКОЙНИ УДАРИ ВСИЧКО ОНОВА, КОЕТО БЕ ОСТАНАЛО ОТ НЕОТПЛАВАЛАТА ЯХТА.
- БАГАЖ НА РАЗВЕДЕНИ ...
ПРАС!
- ЛОДКА ЗА УДАВНИК ...
КЮТ!
- ГАРАЖ ЗА САМОТНИК ...

ТРЯС!
ТОГАВА, ИЗ НЯКАКЪВ ЪГЪЛ СКОКНА И ЛИТНА КЪМ ТАВАНА ОНАЗИ ДЕТСКА РИСУНКА, КОЯТО НЯКОГА ДИРИХ ДЪЛГИ ЧАСОВЕ ПО БРЕГА ПРЕД БЕЛОГРАД. ТОЛКОВА ДЪЛГО И ТАКА НАСТОЙЧИВО, ЧЕ ЧОВЕКЪТ КОЙТО МИ Я БЕ ПОВЕРИЛ, БЕ ПОБЪРЗАЛ ДА ИЗЧЕЗНЕ.

ВЪРХУ БОРДА НА СТАРИНЕН КОРАБ, ПОД ПАЛМИ И ТРОПИЧЕСКО НЕБЕ, МЕЖДУ ДВЕ ДИМЯЩИ СЪС ЖЪЛТ ДИМ МОРТИРИ, ЗАКО ДЪРЖЕШЕ ЗА РЪКА ЕДИН СНЕЖЕН ЧОВЕК. НОСЪТ МУ БЕ ОТ МОРКОВ. ОЧИТЕ ОТ ВЪГЛЕН. ВМЕСТО МЕТЛА – В РЪКА ДЪРЖЕШЕ МОЯТА ЧУКЕНДЕРСКА ТЕСЛА.

ТОВА МЕ УСПОКОИ. НЯКАК ИЗВЕДНЪЖ МИРЯСАХ. ДЪЛГО РАЗГЛЕЖДАХ РИСУНКАТА ПОД СВЕТЛИНАТА НА ЯРКАТА ЕЛЕКТРИЧЕСКА КРУШКА. СВЕТЛИНА ВЕЧЕ НЕНУЖНА НИКОМУ. СВЕТЛИНА РАЗЯЖДАЩА САМА СЕБЕ СИ. МИСЛЕХ СИ, ЧЕ ТОЗИ СНЕЖЕН ЧОВЕК НАВЯРНО СЪМ САМИЯТ АЗ. ЖЕЛАЕХ ЗАКО ОТНОВО ДА Е ТУК. ТАКА ОТДАВНА НЕ БЯХ ВИЖДАЛ СВОЯТ СОБСТВЕН СИН. ОТНЕСЕН ОТ СЛУЧАЙНАТА СЪДБА ЗАД ДЕВЕТ ЗЕМИ В ДЕСЕТА. (НО – ПРЕДИ ТОВА – КАМИОН С БАГАЖ, И СЪЩИЯТ НАСМЕШЛИВ ШОФЬОР!) О, ТОГАВА ОТНОВО БИХ ЗАПОЧНАЛ СТРОЕЖ НА НОВА, БЕЗПОДОБНО БЪРЗА ЯХТА ЗА ОТКРИТ ОКЕАН. НО ТОВА, РАЗБИРА СЕ, БИ БИЛО ДНЕС НЕВЪЗМОЖНО.

ПОЕХ ДЪЛБОКО ДЪХ. И, РАЗКЪСАХ ХАРТИЕНИЯТ БЛОКОВ ЛИСТ. ТАМ, СРЕЩУ ПОТОКЪТ СВЕТЛИНА ОТ ФАРА ГАЛАТЕЯ, КОЙТО ВСЕ ПО-РЯДКО НАПОМНЯ. ЕДИНСТВЕН ПРИТОК СВЕТЛИНА, В ТАЗИ МРАЧНА НОЩ, НА МОЯТ МАЛЪК, СКАПАН И НЕЗНАЧИТЕЛЕН ЖИВОТ НА ЧОВЕК, ПОСВЕТИЛ СЕ НА МОРЕТО И СВЕТА. А, ОЩЕ ПО-ТОЧНО – НА БЕЗКОНЕЧНИ ДЕТИНСКИ МЕЧТИ.

ДОКАТО ВЪРШЕХ ТОВА, ХАРТИЯТА ПОПАРИ МОИТЕ РЪЦЕ.
ВСЪЩНОСТ – КАКВО ЗНАЧЕНИЕ ...
THE END - 1977-23.08.2012

ДА ПРЕСРЕЩНЕШ ВЛАК - 28.11.2014.

© Bogomil Kosstoff AVRAMOV-HEMY

ДА ПРЕСРЕЩНЕШ ВЛАК

РАЗКАЗ

Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ

 
КОГАТО НАВЪРШИ ШЕСТДЕСЕТ, ТОЙ СЕ ПЕНСИОНИРА. ПЕНСИЯТА БЕ МИЗЕРНА, НО ЧОВЕКЪТ СИ СЕ НАДЯВАШЕ НА ЧЕТКАТА. БЕ ДОСТА ИЗВЕСТЕН ПРОВИНЦИАЛЕН ХУДОЖНИК. НИКОГА НЕ БЕ МЕЧТАЛ ЗА ПАРИЖ ИЛИ РИМ. БЕ МЕЧТАЛ ДА ОТГЛЕДА СИНЪТ СИ. СЪДЪТ ПО ИЗКЛЮЧЕНИЕ БЕ ПОСТАНОВИЛ; А ТОВА БЕ ЕДИН ИЗКЛЮЧИТЕЛНО СТРОГ СЪСТАВ ОТ ОНОВА ОХУЛНО ВРЕМЕ; ДА МУ ПОВЕРИ ОТГЛЕЖДАНЕТО НА ДЕТЕТО. И, ТОЙ СИ ГО ВЗЕМА. ОТНАЧАЛО ЗА СЪБОТА И НЕДЕЛЯ. ПОДИР ТОВА ЗА ЦЯЛА СЕДМИЦА, ПОСЛЕ МЕСЕЦ - И ОКОНЧАТЕЛНО. ПОНЕ ТАКА СИ МИСЛЕШЕ.

ТОГАВА ЗАЖИВЯХА НА ТАВАНА. ДОКАТО АПАРТАМЕНТЪТ БЕ В СТРОЕЖ. В КРАЯТ НА КРАИЩАТА СЕ НАНЕСОХА ВСРЕД ОЩЕ ВЛАЖНИ ОТ МАЗИЛКАТА СТЕНИ. ВСЕКИ ВЪВ СВОЯ СТАЯ. ЕДИН СЪВСЕМ ПРОЛЕТАРСКИ ЛУКС. И, СТАРАТА МУ МАЙКА-ВДОВИЦА – В МИНИАТЮРНАТА ТРАПЕЗАРИЯ - В ТЕЖЪК ДОБАВЪК. ХОЛЪТ ОТДАВАХА НА КУРОРТИСТИ. И ТАКА БЕ, ДОКАТО СИНЪТ ЗАВЪРШИ ТЕХНИКУМ, А ПОСЛЕ МОМЧЕТО ИЗКАРА ВОЙНИКЛЪК. ЗАДЪЛЖИТЕЛЕН И НЕИЗБЕЖЕН.

ЩОМ СИНЪТ СЕ ИЗВОЛНИ ОТ ВОЙСКАТА, МОМЧЕТО РЕШИ ДА Е СЪВСЕМ САМОСТОЯТЕЛНО. ИЗКАРА МЕСЕЦ-ДВА НА СЪЩИЯТ ТАВАН, НА КОЙТО БЕ ПРЕНЕСЕНО ПО ВРЕМЕ НА НЕГОВОТО ДЕТСТВО. ДОКАТО ЕДИН ДЕН ЗАЯВИ, ЧЕ ЩЕ ОТИДЕ ДА ЖИВЕЕ ПРИ МАЙКА СИ, И НЕЙНИЯТ ПРИЯТЕЛ. ТОГАВА ТИ КАЗА: ДОБРЕ – ТВОЯ СИ ВОЛЯ МИЛИ МОЙ СИНЕ, НО ОТ ВРЕЕМЕ-НАВРЕМЕ ЩЕ МИНАВАШ ЗА ДА НЕ СЕ ЗАБРАВИМ – НАЛИ!?! СИНЪТ НЕ БЕ ОТГОВОРИЛ НИЩО. ПРОСТО БЕ ГРАБНАЛ СВОЯТА ВЕЧНА ВЕЩЕВА ТОРБА, КАЗАШКИ ОБРАЗЕЦ, ПРЕЗРАМВАЙКИ ДВЕТЕ СИ КИТАРИ. ХУКВАЙКИ ПО СТЪЛБИТЕ. СЯКАШ СЪРЦЕТО ТИ НЕ СЕ КЪСАШЕ ОТ МЪКА. ОЩЕ НА ДРУГИЯТ ДЕН СИ ДОЙДЕ ОБРАТНО - САМО СЕ КАРАЛИ. НО, НИКОГА НЕ СЕ ЗАВЪРНА ОКОНЧАТЕЛНО.

ТИ НЕ БЕ ВИЖДАЛ МАЙКА МУ ОТ ГОДИНИ. БЕЗ ДА ПРЕСТАНЕШ ДА Я СЪЖЕЛЯВАШ. КАКТО ТОГАВА, КОГАТО ИЗПРАЩАШЕ ДЕТЕТО ВСЯКА СЪБОТА ПРИ НЕЯ. ВМЕСТО НА МЕСЕЦА ВЕДНЪЖ. НАСПОРЕД ПОСТАНОВЛЕНИЕТО НА ПОЧИТАЕМИЯТ БРАКОРАЗВОДЕН СЪДЕБЕН СЪСТАВ. НЕ ИСКАШЕ ПОВЕЧЕ ДА Я ВИЖДАШ. НЯКОГА БЕШЕ Я НАМРАЗИЛ. МАКАР, ЧЕ, НЕ УМЕЕШ ДА МРАЗИШ. ЗНАЯ АЗ – ЗНАМ СИ АЗ.

ПО ОНОВА ВРЕМЕ НА ВРЕМЕНАТА, ТИ БЕ ИЗПРАТЕН ПО СПЕШНОСТ, НА КУРСОВЕ В СТОЛИЦАТА. ВРЕМЕ БЕ ДА ОТПЪТУВАШ, А ТВОЯТА СЪПРУГА ПО ЗАКОН, ОТСЪСТВАШЕ ПОВЕЧЕ ОТ МЕСЕЦ. ЗАЕДНО С ДЕТЕТО, БЕ ЗАПРАШИЛА ПО КРАЙБРЕЖНИТЕ КУРОРТИ. ТОГАВА, ТИ ВЪРТЯ ТЕЛЕФОНИ ВСЯКАКВИ. МОБИФОНИТЕ ДОЙДОХА ДЕСЕТИЛЕТИЯ ПО-КЪСНО. НЕ МОЖА ДА СЕ СВЪРЖЕШ. РЕШИ, ЧЕ НАИСТИНА Е ДОБРЕ ДА СЕ ПРЕКВАЛИФИЦИРАШ, ВМЕСТО ДА ВЪРТЕШ ТЕЛЕФОНИ НА ХАЛОС. ВРЕМЕНАТА ВСЕ ПО-ЯВНО СЕ МЕНЯХА.

В ПРАЗНАТА ОТ НАСЕЛЕНИЕ КВАРТИРА, ЖИВЕЕХТЕ НА НОРМИРАН НАЕМ - ИМАШЕ ГО И ТОВА, ТИ НАХВЪРЛИ В КАРТОНЕН КУФАР; ТВОЯТ БАЩА БЕ ХОДИЛ С НЕГО НА ВОЙНА; ЧИФТ БЕЛЬО И САМОВАР ЗА ЧАЙ. ОСТАВИ ЗАПОВЕДТА ЗА КОМАНДИРОВАНЕ ВЪРХУ МАСАТА, А ВЪРХУ НЕЯ ТРИ СКРОМНИ ЗАПЛАТИ. И, ПИПНА ВЛАКА ЗА СТОЛИЦАТА. ГАРАТА БЕ НА КРАЧКИ ОТ ДОМА.

КУРСОВЕТЕ ЗАПОЧНАХА ИЗНЕНАДВАЩО ЗАБАВНО. САМО ЧЕ, ОЩЕ СЛЕДВАЩИЯТ ПОНЕДЕЛНИК – СЪДЕБНО ПИСМО С ОБРАТНА РАЗПИСКА. МОЛБА ЗА РАЗВОД. ПРИЧИНА!?! О, ПРИЧИНИ ВИНАГИ СИ СЕ НАМИРАТ. ОСНОВНОТО – РАЗБИРА СЕ – Е ИЗДРЪЖКА.

ТИ НЕ СЕ ПРОПИ. НЕ СИ ГО ПОЗВОЛИ. ПОТЪРСИ АДВОКАТ, ДЕЛЕГИРА ПРАВА, И ДИСТАНЦИОННО - СЕ РАЗВЕДЕ. КОГАТО КУРСОВЕТЕ ПРИКЛЮЧИХА, БЕЗ НЕЩО ОСОБЕНО ДА СИ НАУЧИЛ, ОТИДЕ ДА СИ ВЗЕМЕШ; НАСЛЕДСТВЕНИЯ РАДИОАПАРАТ „ЛУМОФОН“, ДЪРВЕНИЯ ТРИНОЖНИК, КУТИЯТА С БОИ, И ОНАЗИ СТАРА СТАРА ПИШЕЩА „РАЙНМЕТАЛ“. ТОГАВА ТЯ СЕ УКРИ ПРИ СЪСЕДИТЕ. ТИ И ОСТАВИ ЕВТИНАТА ДЪРЖАВНА КВАРТИРА. ОСТАВИ Й ДЕТЕТО – ЗА МОМЕНТА. ОСТАВИ Й ПОКЪЩНИНАТА. И, ОЩЕ ТРИ СРЕДНИ ЗАПЛАТИ ВЪРХУ СТАРАТА ПОЛИРАНА СЪС ШЕЛЛАК МАСА. С ТВЪРДО УБЕЖДЕНИЕ, ЧЕ СКОРО СИНЪТ ЩЕ ДОЙДЕ ЗА ОТГЛЕЖДАНЕ ПРИ ТЕБ. А ТОВА НАИСТИНА СЕ СЛУЧИ. ЗА 1978., ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД ПРЕДОСТАВИ ТАКИВА ПРАВА ЕДВА НА ДВАМА САМОТНИ БАЩИ. ЕДИНИЯТ ОТ ТЯХ - БЕ ТИ.

СЕГА, СИНЪТ Е НЯКЪДЕ ИЗВЪН СТРАНАТА ОТ ПРЕКАЛЕНО МНОГО ГОДИНИ, А ТИ СИ СЕ ПРИМИРИЛ С ТОВА, И СЪС ОЩЕ. С НЕПРИЯТНОТО ЗАДЪЛЖЕНИЕ ДА НАДЗЪРТАШ В РАННИ ЗОРИ В ОГРОМНИТЕ КВАРТАЛНИ КОФИ ЗА СМЕТ. ИЗПРЕВАРВАЙКИ ЦИГАНИ, КЛОШАРИ И ГЛАРУСИ. И, ЗАЩОТО ВСЕ ПАК ИМАШ КЪДЕ ДА ЖИВЕЕШ, ЗАДОВОЛЯВАШ СЕ ЕДИНСТВЕНО ДА СЪБИРАШ ОТПАДНА ХАРТИЯ И РЪЖДИВО ЖЕЛЯЗО. ЗА ДА ИЗКАРВАШ ПО НЯКОЙ ЕКОЛОГИЧЕН - ЗА ОБЩЕСТВОТО - ЛЕВ. ОТ НЕОТДАВНА, ТА ДО ДНЕС, ДОКТОРАТЪТ ПО МАРКСИСТКА ФИЛОСОФИЯ И ЕТИКА ОТ ЛЕНИНГРАДСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ, ТИ БЕ ДОНЕСЪЛ КАКВИ ЛИ НЕ НЕПРИЯТНОСТИ. ОКАЗА СЕ, ЧЕ ЗА ИЗКАРВАНЕ НА ХЛЯБ НЕ СТАВА. ЧЕ ВСЪЩНОСТ НЕ СТАВА ЗА НИЩО. ОСВЕН ДА СИ МУ СЕ РАДВАШ. ПАРЧЕ КАРТОН В АЛЕНА ПОДПЛАТА ОТ СТАРОМОДНАЯ МУШАМБА.

ПОДОЗИРАШ, ЧЕ СИ ЗАВЪРШЕН ИНТЕЛЕКТУАЛЕЦ. НЕ САМО ПОРАДИ ВИСОКИЯТ ДИПЛОМ. ПОРАДИ РЕД НАУЧНИ ПРИНОСИ. НО - ЩО ОТ ТОВА? ЩОМ НЕ МОЖЕШ ДОРИ ЕДИН ГВОЗДЕЙ, КАТО ХОРАТА ДА ЗАБИЕШ, ЧЕ ДА ИЗКАРАШ НЯКОЙ ЧЕРЕН ГОЛОГАН. ПРИ ПРЕОСМИСЛЯНЕ ПОЛИТИКИТЕ НА ВЛАСТТА, ТИ НЕ БЕ ПРЕСТАНАЛ ДА СЕ НАДСМИВАШ НАД ОСЕЗАЕМОТО. НАРИЧАЙКИ ВСИЧКИЯТ ТОЗИ ВСЕОБЩ ХАОС - „ГЛОБАЛИЗМАТА“. ДОКАТО СТОМАХЪТ ТИ ДЕФИНИТИВНО СТЪРЖИ ОТ ГЛАД, А ДРЕХИТЕ ТИ СТАВАТ ВСЕ ПОВЕЧЕ ИЗНОСЕНИ – ЧИСТИЧКИ А ИЗНОСЕНИ. ВСЕ ПОВЕЧЕ ИЗКЪРПЕНИ. А СИНЪТ ТИ Е ТАМ – НЯКЪДЕ!?! - ИЗВЪН СТРАНАТА.

СЕГА, ПОНЯКОГА СИ ПОЗВОЛЯВАШ, ДА ВЪРТИШ ТЕЛЕФОН НА БИВШАТА. БЕ ИМАЛ СВЕТЛИ МИГОВЕ С НЕЯ И ДЕТЕТО, ДОКАТО НЕ ЗАПОЧНА ДА РАБОТИ, А МАЛКИЯТ ДА ПОСЕЩАВА ИНСТРУМЕНТАРИУМА ЗА ОБЩЕСТВЕНА УРАВНИЛОВКА - НАРИЧАНА "ДЕТСКА ГРАДИНА".ИЗВЕДНЪЖ НЕЩАТА СТАНАХА ДРУГИ. И, СЕ СЛУЧИ ТОВА С РАЗВОДА. А РАЗВОДЪТ Е ДОБЪР, КАЗВАШ СИ СЕГА, НО САМО АКО НЯМАШ ПОКОЛЕНИЕ. В ПРОТИВЕН СЛУЧАЙ – НЕ Е ДОБРО. ПРИ РАЗВОД ПОКОЛЕНИЯТА ОТИВАТ ПО ДЯВОЛИТЕ. ВСЯКА ПРИВЕЧЕР ТИ, РИЕШ ГЛАВА В СПЛАСТЕНАТА ВЪЗГЛАВНИЦА, ПРАНА ВСЕ ПО-РЯДКО, ДОКАТО ТИХИЧКО ПРОПЛАКВАШ. ПОСЛЕ СЕ ОКОПИТВАШ. СКОКВАШ. ВКЛЮЧВАШ ТЕЛЕВИЗОРА. ЗА ДА СЕ ПОРАДВАШ НА ХОРСКИЯТ РАЗКОШ. ЗА КОЙТО ДОРИ НЕ ПОМИСЛЮВАШ, ЧЕ БИ МОГЪЛ И НА ТЕБ ДА СЕ СЛУЧИ.

ВЪРТИШ ТЕЛЕФОН НА БИВШАТА. С ЕДИНСТВЕНА НАДЕЖДА, ДА ИЗКОПЧИШ НОМЕРА НА ТЕЛЕФОНА НА ЗАБЕГНАЛИЯТ ЗА ПРОКОПСИЯ, ЗАД ДЕВЕТ ЗЕМИ В ДЕСЕТА, НЕПОНЯТЕН БЛУДЕН СИН. ДАНО ГО ЧУЕШ ПОНЕ ВЕДНЪЖ – ПРЕДИ ДА ПУКНЕШ. ЗАЩОТО СМЪРТТА, А ТЯ Е ТРЪГНАЛА И ИДЕ, ТИ ПРЕДУСЕЩАШ С ЦЯЛОТО СИ ТЯЛО. КАК ТИХО – ТИХИЧКО – ИЗИСКАНО А БЕЗПОЩАДНО – ПРИСТЪПВА ПОТРАКВАЙКИ СЪС СКЕЛЕТ. КАК СИ СЕ ТУЛИ ЗАД ВЕЧНО РАЗТВОРЕНИЯ ТРИНОЖНИК. КАК СИ СЕ ГУШИ ВСРЕД КУПИЩАТА КАРТИНИ. В ЕДНА РЪКА - С БУКЕТ БОДЛИВИ ЧЕРНИ РОЗИ. В ДРУГА - С ОГРОМНА ВНОСНА ЛЪСКАВА КОСА. ЕДНА ВЕЧЕР В СЪНИЩАТА СИ, ТИ УСПЯ ДА ОТНЕМЕШ КОСАТА ОТ БЕЗОКАТА ЖЕНА. ПА ЗАПОЧНА - ВМЕСТО НЕЯ - ДА КОСИШ. КАКТО ЕДНО ВРЕМЕ – НА СЕЛО. ДОКАТО КОСАТА В РЪЦЕТЕ ТИ НЕ СЕ РАЗПАДНА, ДОКАТО ТРЕВАТА НЕ СЕ ПРЕВЪРНА В ГОРА НЕПРОХОДИМА.

НА КРЯСЪЦИТЕ ТИ СЕ ПРИТЕКОХА СЪСЕДИ. ЗНАЕХА, ЧЕ НИКОГА НЕ СЕ ЗАКЛЮЧВАШ. КАКВОТО ИМАШЕ ЗА КРАДЕНЕ, УЛИЧНИТЕ БАНДИ - ВЕЧЕ!?! - ГО БЯХА РАЗГРАБИЛИ. ТЕЛЕВИЗОРЪТ БЕ ПОЩАДЕН. СТАР, ТЕЖЪК, НЕГОДЕН ЗА НОВИТЕ ВРЕМЕНА НА ВЕЛИКОЛЕПНИЯТ ТЕЛЕКОМУНИКАЦИОНЕН ПРОГРЕС ОТ ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ЕДНО ЧИПИРАНО ДО ДУПКА ЧЕЛОВЕЧЕСТВО.

БИВШАТА НЕ ИЗГАРЯШЕ ОТ ЖЕЛАНИЕ ДА ТЕ ВИДИ. БЕ ИМАЛА ПРЕЗ ЖИВОТА СИ ТОЛКОВА МНОГО ХУБАВИ И БОГАТИ МЪЖЕ, ЧЕ СТАРИЯТ – ОТДАВНА ИЗПЯТА ПЕСЕН – НЕ БИВАШЕ ЗА ПРЕРЕПЕТИРАНЕ. БЕ ЖЕНА ИЗМОРЕНА ОТ ЖИВОТ. ПЕНСИОНИРАНА ПО БОЛЕСТ. СЛЕД КАТО ХИРУРЗИТЕ МАЙСТОРСКИ Й БЯХА ОТНЕЛИ ДЕТЕРОДНИТЕ ОРГАНИ. УСПЕШНО И ГАРАНТИЙНО. ЗА ОЩЕ ДЕСЕТИНА ГОДИНИ СКОТСКИ ЖИВОТ. НО, ЩО ДА СЕ ЧИНИ – ТАКА Е НА БАЛКАНИТЕ. БИВШАТА НЕ РЕАГИРАШЕ ИНАЧЕ, ОСВЕН ДА МУ ЗАТВАРЯ ТЕЛЕФОНА. КАЗВАШЕ ЕДНО „АХА“. ПОСЛЕ СЕ ЧУВАШЕ „ТРАК“. И НАДЕЖДАТА - САМА УМИРАШЕ. ДРЕВНА ИСТИНА Е, ЧЕ ЛЮБОВИТЕ ОСТАВЯТ ВЕЧЕН ОТПЕЧАТЪК. НО, НА СТАРИ ГОДИНИ – ЩО ДА РАЗБУТВАМЕ ДОБРЕ ТУШИРАНА ДУШЕВНА ПРАХАН? ЛЕСНО БИ МОГЛА ДА ЛУМНЕ, ЧЕ ДА НИ РАЗПЛАЧЕ. ЗА ДА НИ ДОКАЖЕ, КАК ВСИЧКО МОЖЕ ДА Е ДО ВРЕМЕ – АМА НЕ СЪВСЕМ.

АЛА ТОЙ СИ ПОЗВОЛЯВАШЕ ДА ПОСТОЯНСТВА. ЧРЕЗ ОСОБЕНАТА МРАЧНА ГОРЧИВА СИЛА, НА СВОЯТА ПОРУТЕНА ДО ВДЪН ДУША. ОСОБЕНО, КОГАТО ЕЛЕКТРИЧЕСКИЯТ ТОК БИВАШЕ СПИРАН, ЗА НЕПЛАТЕНИ СМЕТКИ. ПОНЯКОГА СЕ СЛУЧВАШЕ, И ТЕЛЕФОНЪТ ДА БЪДЕ СПИРАН. ПО СЪЩАТА ПРОЗАИЧЕСКА ПРИЧИНА. ТОГАВА, В БЕЗГЛАСНИЯТ ПОЛУМРАК НА РАЗПАДАЩИЯТ СЕ СГЛОБЯЕМ АПАРТАМЕНТ, ТОЙ СИ ПРИПОМНЯШЕ ЕДИН ОТ ОСНОВНИТЕ ПОСТУЛАТИ НА МАРКСИЗМА: „ПРАВИ КАКВОТО ТРЯБВА – ДА СТАВА ЩО ЩЕ!?!“ И ДРУГИ. ПОСТУЛАТИ, ПРЕАРАНЖИРАНИ ОТ САМОРОДНИ ХЪШЛАЦИ, ЩО МУ ПОЗВОЛЯВАХА ДА ИЗПИТВА И ДА КЪСА СТУДЕНТИ. ВСЪЩНОСТ, КАЗВАШЕ СИ ПОНЯКОГА В МРАКА; ПРОИЗНАСЯЙКИ ЕДИНСТВЕНАТА БОЖА МОЛИТВА КОЯТО ЗНАЕШЕ; КЪДЕ СА ВСИЧКИ ТЕЗИ СТОТИЦИ МОИ СТУДЕНТИ!?! ЗАЩО ТАКА РЯДКО ГИ СРЕЩАМ - ЗАЩО НЕ МЕ ТЪРСЯТ? И, КОИ ОТ ТЯХ – ЗА БОГА, СРЕЩАМ НАЙ-ЧЕСТО ПО УЛИЦИТЕ? АМИ ЧАЛДИСАЛИТЕ, БОЖЕ ГОСПОДИ ВСЕВИШНИЙ. И ПРОСЕЩИТЕ, С ПОВЕЧЕ ОТ ЕДНА ДИПЛОМА В ДЖЕБ. БЕ, КАКВО СТАВА С ТОЗИ СВЯТ НАИСТИНА!?! ТЕЛЕВИЗОРЪТ СЕ ОПИТВАШЕ ДА МУ ОТГОВАРЯ. ЗА ДА ПОЛУЧИ НЯКОЙ ЗАФУЧЕН ЧЕХЪЛ ПО ЕКРАНА.

ЩОМ УСТАНОВИ, ЧЕ БИВШАТА НИКОГА ЗА НИЩО НА СВЕТА НЯМА ДА МУ ДАДЕ ТЕЛЕФОНА НА СИНЪТ МУ, ТОЙ СЕ НАСОЧИ КЪМ ПРИЯТЕЛИТЕ. УПРАВНИ МОМЧЕТА – КОЙ С МАГАЗИН, КОЙ СЪС ЗАНАЯТ. НО, И ТЕ МУ ОБЪРНАХА ГРЪБ. КАТО МУ ЗАЯВИХА, ЧЕ ВЕДНЪЖ ГОДИШНО СИНЪТ МУ СЕ ЗАВРЪЩА ТУК, ВЪВ СТАРА ВАРНА, КЪДЕТО ОБИТАВА ИЗОСТАВЕНАТА БАБИНА КЪЩА В ГРЪЦКАТА МАХАЛА. А ОСВЕН ТОВА КАРА ОГРОМЕН ДЖИП. НО, ОТБЕЛЯЗАХА ТЕЗИ МЛАДОЦИ ОТКРИВАЙКИ СЪЛЗИ В ЪГЪЛЧЕТАТА НА НЕГОВИТЕ ИЗБЛЕДНЯВАЩИ ЗЕНИЦИ, ВСИЧКО Е СВОБОДА НА ИЗБОР – ТЪЙ ДА ЗНАЙШ - БА ЧУВЕК!?! ХАЙДЕ СЕГА, ВЪРВИ СИ, НЕ ПРЕЧИ НА БИЗНЕСА, ЧЕ НАЧАЛСТВАТА НИ НАБЛЮДАВАТ ПО ДЖИЕСЕМИ - КОЙ ИДЕ – КОЙ СИ ЗАМИНАВА ОТ ТОЗИ ПРОСПЕРИРАЩ ВТОРА УПОТРЕБА ДРЕХИ-МИКСЕД-ШОП.

ЕДНА ПРЕКРАСНА ЕСЕННА ВЕЧЕР, СТАРИЯТ СЕ ИНСТАЛИРА НА ЪГЪЛА, НА ИЗОСТАВЕНАТА ОБЩЕСТВЕНА БАНЯ, ПРЕД СТАРАТА БАБИНА КЪЩА - В ГРЪЦКАТА МАХАЛА. ОТ КЪДЕТО ВСЪЩНОСТ БЕ ПОТРЪГНАЛ САМИЯТ РАЗВОД. ПОДИР ЕДНА НАСМЕШКА – БЕ ЧУВСТВИТЕЛЕН ДО БОЛКА – ВЪРХУ ТЕБ И БРЕМЕННАТА ТИ СЪПРУГА. ИЗМИНАХА ЧАСОВЕ, ПРЕВАЛИ ПОЛУНОЩ, А ДЖИПЪТ И СИНЪТ - НИКАКЪВ ГО НЯМАШЕ. ПРЕСТРАШИ СЕ, И ПОЗВЪНИ. ЗАД ЕДНО ПЕРДЕ СВЕТЛИНАТА БЛЕСНА. ИЗЛЕЗЕ УСМИХНАТА МЛАДА ЖЕНА-МУЛАТКА. ЗА ДА МУ ОБЯСНИ, ЧЕ МЪЖЪТ Й Е ИЗВЪН ГРАДА. НА ЕДИКОЙСИ СТРОЕЖ. СТРОЕЖЪТ СТАРИЯТ ГО ЗНАЕШЕ. И, СЕ ОПЪТИ НА НАТАМ.

ЗАЩОТО КАРТАТА МУ ЗА ГРАДСКИЯ ТРАНСПОРТ БЕ НЕВАЛИДНА, ЗАПЪТИ СЕ ПЕШ. ВЪРВЕШЕ ОБВИВАН ОТ АВТОМОБИЛНИ ИЗПАРЕНИЯ ПОКРАЙ ЛЕВИЯТ ТРОТОАР. РАВНОМЕРНО КРАЧЕЙКИ ПО АСФАЛТОВАТА НАСТИЛКА. БЕЗ ДА ПРЕСТАНЕ ДА СИ ПОВТАРЯ ЕДИНСТВЕНАТА МОЛИТВА КЪМ ГОСПОД-БОГ. ЗНАЕШЕ Я - ОТ КРАЙ ДО КРАЙ. А КОЛИТЕ ФУЧАХА СРЕЩУ НЕГО - ОБЛИВАЙКИ ГО С КАЛ. НА БАЛКАНИТЕ, ДОРИ АСФАЛТЪТ УСПЯВА ДА ИЗЛЪЧИ КАЛ.

КОГАТО СЕ НАСИТИ НА ТАЗИ НАСРЕЩНА КАЛ, ПРЕМИНА НА ОТСРЕЩНАТА СТРАНА. СЕГА КОЛИТЕ МУ ИДЕХА В ГРЪБ. И РЕШИ, И ОПИТА АВТОСТОП. БЕ ЧОВЕК НА ПРЕКЛОННИ ГОДИНИ, А САМО ТОВА НЕ БЕ ПРОБВАЛ. ОПИТА НА АВТОСТОП, И ВИДИШ ЛИ - ЕДНА КОЛА СЕ СТЪПИСА И СПРЯ. УЧУДЕН, ДО НЕМАЙ-КЪДЕ, ТОЙ СЕ ПОКЛОНИ.
(БЕЗ ДА ПОДОЗИРА!?!)

МОМЧЕТО, ГОРЕ-ДОЛУ НА ВЪЗРАСТТА НА ОТДАВНА ЗАБРАВЕНИЯТ СИН, СЕ РАЗСМЯ, ПА ПРОТЕГНА РЪКА, И МУ ПОМОГНА ДА СЕ КАЧИ. ЗАЯВИ МУ, ЧЕ ЗА НЕГО Е УДОВОЛСТВИЕ ДА ВОЗИ АВТОСТОПАДЖИИ, НО ТОЛКОВА ПРЕСТАРЕЛИ – ПАРДОН ЗА ИЗРАЗА!?! - НЕ Е ВОЗИЛ НИКОГА. ДА БЕ – НИКОГА. МЛАДИТЕ – КОЙ ЗНАЕ ЗАЩО ВОНЯТ, КАЗА ТОГАВА МОМЧЕТО КОЕТО САМО ЗА МАЛКО ЗАПРИЛИЧА НА НЕГОВИЯТ СИН, ДАЛИ ЗАЩОТО ДЪРЖАТ ОБЩЕСТВОТО ОКОНЧАТЕЛНО ДА СЕ РАЗПАДНЕ? АБЕ ДЕДЕ – ДОБАВИ МОМЧЕТО ДОКАТО ВЪРТЕШЕ ВОЛАН И ОЧИ НА ЧЕТИРИ, ЩО ЗА АФТЕРШЕЙФ ПОЛЗВАШ? А, ОТВЪРНА СТАРИЯТ, СТАРА ПУРА ДОПУШВАМ, МАКАР ДА НЕ Е ПРЕПОРЪЧИТЕЛНО. ОТ ЧЕРВЕНИТЕ ВРЕМЕНА ЕДНА КУТИЯ С ОСТАТЪЦИ ОТ ПУРИ СЪМ ОПАЗИЛ, ТА СИ ГИ ДОПУШВАМ. МОМЧЕТО ОТНОВО СЕ РАЗСМЯ. СМЕЕШЕ СЕ ЗА ЩЯЛО И НЕЩЯЛО. БРЪКНА В ЖАБКАТА. ПОДАДЕ МУ ЧЪРЧИЛКА В АЛУМИНИЕВ ПАТРОН. ТОЙ ПОБЛАГОДАРИ, ПА СИ Я ПРИБРА В ДЖЕБ. РЕЧЕ СИ, ЕХ ГДЕ ТОВА ДА БЕ СИНЪТ МИ.
(БЕЗ ДА ПОДОЗИРА!?!)

МОМЧЕТО ИЗНЕНАДВАЩО ЗАЯВИ, ЧЕ И НА НЕГО МНОГО МУ СЕ ПУШИ, НО КОЛАТА Е НА ШЕФА – ДА НЕ ОКАДЯВАТ. ПА ЗАЩО НЕ ЗАСЕДНАТ В ДЕНОНОЩЕН РЕСТОРАНТ, ЧЕ ДА СИ ГИ ИЗПАФКАТ НА КАФЕ. СТАРИЯТ СВИ РАМЕНЕ. КАЗА, ЧЕ СЧИТА ТОВА ЗА ОСОБЕНА ЧЕСТ. ОБАЧЕ ЩОМ СЕДНАХА МОМЧЕТО ПОРЪЧА ВЕЧЕРЯ. КАТО СТАРЕЦ С ОПИТ, ТОЙ ОСТАНА НА ТРЪНИ. ПУРА, КАФЕ, ВЕЧЕРЯ, ТРАНСПОРТ., МНОГО СЪМНИТЕЛНА РАБОТА, КАЗА СИ, МНОГО СЪМНИТЕЛНО МОМЧЕ. ОЧЕВИДНО БОГАТО. ОЧЕВИДНО ИНТЕЛИГЕНТНО. ДАНО НЕ ИЗЛЕЗЕ МРЪСЕН НОМЕР С ПОСЛЕДНАТА МИ ПОЗЕМЛЕНА СОБСТВЕНОСТ.
(БЕЗ ДА ПОДОЗИРА!?!)

КАТО ХАПНАХА НАБЪРЗО, ПАК СЕ КАЧИХА НА СКЪПАТА КОЛА, НО ПОВЕЧЕ МЪЛЧАХА. БЕЗ ДА ПРЕСТАНАТ ДА СЕ НАБЛЮДАВАТ; КЪДЕ В ОГЛЕДАЛОТО - КЪДЕ В ОЧИ; ЕДИН-ДРУГ. СЯКАШ СЕ ПОЗНАВАХА ОТНЯКЪДЕ, НО ТОВА НЕ БЕ МНОГО СИГУРНО. ТА, ПРЕДПОЧИТАХА ДА ПОМЪЛЧАТ. И, КОГАТО ДОЙДЕ ВРЕМЕ СТАРИЯТ ДА СЛЕЗЕ, МОМЧЕТО ОТНОВО СЕ РАЗСМЯ. ПОСЛЕ ВРАТАТА СЕ ЗАТРЪШНА.
(БЕЗ ДА ПОДОЗИРА!?!)

ТИ, ОСТАНА НА ШУМЛИВАТА АВТОСТРАДА, ВСРЕД ПОТОЦИТЕ КОЛИ, ДОКАТО МОМЧЕТО ОТЛЕТЯ НА НЕГОВИЯТ РОМЕН БЯЛ БРОНИРАН МЕРЦЕДЕС НАГОРЕ, ПО БАИРА КЪМ ЕВКСИНОГРАД И ЗЛАТНИТЕ, И ТИ ОСТАНА САМ, КАКТО НИКОГА ДО ДНЕС.
(БЕЗ ДА ПОДОЗИРА!?!)

БЯХТЕ ПИЛИ ПО БИРА, И ТИ, КРАЧЕЙКИ ОБРАТНО КЪМ ГРАДА, ИСТИНСКИ СЕ РАЗМЕЧТА. И ОКОНЧАТЕЛНО РЕШИ - ТОВА БИ МОГЪЛ ДА БЪДЕ СИНЪТ ТИ. ЧЕ ПОВЕЧЕ НИЩО НЕ ТИ ТРЯБВА. ЧЕ Е ВРЕМЕ ДА НАОБИКОЛИШ КВАРТАЛНАТА КОФА ЗА СМЕТ. ДАНО ИЗПРЕВАРИШ ЗА ОТПАДЪЧНИЯ КАРТОНАЖ НА СЪСЕДНИТЕ ПЕТ БАНКИ – ДОБРЕ ЧЕ СА ТЕ!?! – МНОГО СА ПОЛЕЗНИ. КРАЧЕЙКИ ОБРАТНО, ТИ СЕ ВПЕЧАТЛИ, КАК ГРАДЪТ СВЕТИ ЛИ СВЕТИ ВСРЕД ВЕЛИКОЛЕПИЕТО НА БЕЗПОКОЙНАТА ЛЯТНА НОЩ. БЕЗ ДА ПРЕСТАНЕШ ДА ОГЛЕЖДАШ ПРОФУЧАВАЩИТЕ КОЛИ. ВГЛЕЖДАЙКИ СЕ В БЕГЛИТЕ БЯГАЩИ СИЛУЕТИ НА ТЕХНИТЕ ВОДАЧИ. ТЪРСЕЙКИ УСЕЩАНЕ, ЗА СВОЯТ ВОВЕКИ ИЗГУБЕН СИН.
(БЕЗ ДА ПОДОЗИРА!?!)

КРАЧЕЙКИ ПЕШ, СРЕЩУ БЕЗКРАЙНИЯ ПОТОК ОТ КОЛИ, ТИ С БОЛКА ПРИЕМАШЕ ТЕХНИТЕ СЪРДИТИ КЛАКСОНИ, НЕВЪЗПИТАНИТЕ РУГАТНИ НА ШОФЬОРИТЕ, ПРЪСКИТЕ КАЛ ПО ЛИЦЕТО, ЗАЩОТО ДОРИ АСФАЛТЪТ ВЪВ ТОЗИ ГРАД НА ГРАДОВЕТЕ Е ОТ КАЛ. ПИТАЙКИ СЕ – ДАЛИ НЕ СИ ВИЖДАЛ ТОВА МОМЧЕ НЯКОГА, НЯКОГА, НЯКОГА. ДАЛЕЧ НАЗАД ПРЕЗ ГОДИНИТЕ. (БЕЗ ДА ПОДОЗИРА!?!)

ПРИПОМНИ СИ ЛУННАТА НОЩ НА 1975., ПУСТОТО ПО ОНЕЗИ ВРЕМЕНА ШОСЕ, СПРЯЛАТА МИЛИЦИОНЕРСКА КОЛА, ЗАДЪРЖАНИЯТ СТАРЕЦ ИЗЛЯЗЪЛ ПО ЧЕХЛИ ОТ НЕДАЛЕЧНОТО СЕЛО. ЗА ДА ТЪРСИ СИНОВЕТЕ СИ В ГРАДА. А МИЛИЦИОНЕРЪТ ЗОВЕШЕ ПО РАДИОСТАНЦИЯТА: „РАЗПРЕДЕЛИТЕЛНА – АБЕ ДАЙТЕ МИ РАЗПРЕДЕЛИТЕЛНА – ИМА ЛИ ТАМ МЯСТО ЗА ЕДИН ИЗОСТАВЕН СТАРЕЦ!?!„ ТОВА СИ СПОМНЯШЕ СЕГА САМИЯТ ТОЙ. УНИЛО КРАЧЕЙКИ СРЕЩУ ОБЕЗУМЕЛИЯТ ПОТОК КОЛИ, НЯКОЙ ОТ КОИТО СПИРАХА. ЗА ДА ГО ПИПАТ КАКВО ИСКА. А ТОЙ ОТГОВАРЯШЕ: „СИНЪТ МИ – ЕТО ВЕЧЕ ПЕТНАДЕСЕТ ГОДИНИ НИКАКЪВ ГО НЯМА, ИДВА ВЪВ ВАРНА-ГРАД А МИ СЕ КРИЕ, А АЗ ГО СЪТВОРИХ И ОТГЛЕДАХ – ДОРИ КАТО МАЙКА.“ НО, ПОВЕЧЕТО ОТ ШОФЬОРИТЕ СВИВАХА РАМЕНЕ. ДРУГИ СЕ ИЗСМИВАХА - МАЙНАТА МУ!?! - ТАКЪВ Е ЖИВОТЪТ. ТРЕТИ МУ ТЕГЛЕХА ПО ЕДНА ЦИНИЧНА. ТОГАВА ТОЙ СЪЖЕЛЯВАШЕ. НЕ, ТОЛКОВА ЗА ПРОПУСНАТОТО ВРЕМЕ НА ВРЕМЕНАТА, КОЛКОТО ЗА НЕИЗГРАДЕНОТО ДОВЕРИЕ. НО, НЕ ПРЕСТАВАШЕ ДА ПОМАХВА С РЪКА, ДА СПИРА И ДА ПИТА. НО, НИКОЙ НЕ ЗНАЕШЕ НИЩО ЗА СИНЪТ МУ, А И ДА ЗНАЕШЕ, ЕДВА ЛИ БИ СПОДЕЛИЛ. С НЯКАКЪВ ИЗВЕТРЯЛ УЛИЧЕН СТАРЕЦ.
(БЕЗ ДА ПОДОЗИРА!?!)

ЛЕКА-ПОЛЕКА, ОТ КОЛА – ПРЕЗ КОЛА, СТАРИЯТ СТИГНА ГАРАТА НА ГОЛЕМИЯТ ГРАД. НЕДАЛЕЧ ОТ ПРОЧУТАТА ГРЪЦКА МАХАЛА. МЯСТО ОБИГРАНО, ИЗПЪЛНЕНО С ДРЕВНИ НЕПРОУЧЕНИ ПОРУТЕНИ ТУНЕЛИ. ОТПРАВНА ТОЧКА НА НЕГОВИТЕ БЕЗКРАЙНИ ПЪТУВАНИЯ. ЗА ДА ПОЯСНЯВА ПО ГРАДОВЕ И ПО СЕЛА, ДОКОЛКО ВСИЧКО Е НАРЕД В ЕДНА РАЗПАДАЩА СЕ ДЪРЖАВА. И, КАК КАТО ПРАВИШ КАКВОТО ТРЯБВА – ВИНАГИ СЕ ПОЛУЧАВА, КАКВОТО СЪДБАТА РЕШИ.
(БЕЗ ДА ПОДОЗИРА!?!)

В ЧАКАЛНЯТА ПЪТНИЦИ ДРЕМЕХА. ОПИТА ДА ЗАВЪРЖЕ РАЗГОВОР, А НЕ УСПЯ. НА ПЕРОНА НА НИКОЙ НЕ МУ БЕ ДО НЕГО, А ИМАШЕ И ДЕЖУРЕН ПОЛИЦАЙ. А МУ СЕ ГОВОРЕШЕ. ТАКА ИСКАШЕ НЯКОМУ ДА КАЖЕ, КАК НАЙ-НАКРАЯТ – ВСИЧКО Е ЗАГРЯЛ; КАК СЕ Е СРЕЩНАЛ И РАЗМИНАЛ СЪС СИНЪТ СИ. КОЙТО БЪРЗА ЗА ВАЖНО СРЕДНОЩНО СЪВЕЩАНИЕ, ВЪРХУ СЪДБИНИТЕ НА СВЕТА. АЛА НИКОЙ НЕ ПОИСКА ДА ГО ЧУЕ. СЛЕЗЕ ТИХОМЪЛКОМ ВЪРХУ РЕЛСИТЕ. ЗАКРАЧИ ОТ ТРАВЕРСА НА ТРАВЕРСА. И, ЩОМ ТРАВЕРСИТЕ ЗАВИБРИРАХА РАЗКРЕЩЯ: „ПРАВИ КАКВОТО ТРЯБВА – ДА СТАВА ЩО ЩЕ!?!“ А, ЛОКОМОТИВЪТ ИМАШЕ ОЧИ, НО НЯМАШЕ УШИ. 
The End
11.06.2013./12:38pm

  

ЛЕВИТАЦИЯ - 28.11.201.

© 1998 – Bogomil Kostoff AVRAMOV – HEMY

ЛЕВИТАЦИЯ

РАЗКАЗ

БОГОМИЛ КОСТОВ АВРАМОВ РУСЕВ - ХЕМИ

            НА ПОРЕДНИЯ СВЕТОВЕН БАЛЕТЕН КОНКУРС, на местата за почетни гости; а това винаги означава „безплатно“; току пред нас, се изтъпаниха две побелели шикозно облечени дами. Заели място колкото за четири, те постояха – постояха, пошумяха – пошумяха, па скокнаха да се оттеглят. Преминавайки покрай нас, излъчвайки ухания на далечни земи и близки морета, дамите направиха да хвърля поглед подир тях. Невероятно, но двете дами – летяха. Без да бъдат балерини. Без да имат крила. Останах с отворена уста. Такова хвъркане не е за всеки. Не всеки го може. Напрегнах се. Поразрових паметта си. Припомних си, как една тъжна ли тъжна, студена ли студена; зимна привечер, в очакване на последният училищен звънец, тайничко подремвах в кухата учителска стая на Техникума по Ориентал-Провинциалистика в Белоград. В съседното кресло същото вършеше, с лесно доловимо настървение, по-едрата от двете дами, пролетяли преди минути покрай нас – значително по-прости зрители. От време-навреме жената излизаше из своята си дрямка. И, започваше да ме напътства за ментално-материалното в живота. Това внезапно изригване на думи; от жена която слабо познавах, насаме в изпълнена с тютюнев дим учителска стая; правеше често-често да поглеждам часовника върху стената. В началото на седемдесетте години на миналият век, на учителството бе разпоредено, има-няма работа, да изтърпява до краят на учебните занимания – па що ще да става. Така било по целият свят. Министърът на просветата неотдавна се бе завърнал от Братска Япония, където бе специализирал пускане на балони Фуго. По които бе станал доктор хонорис-кауза с относително световна известност. И, даскалите в МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНА, що да сторят – подчиняваха се. Пренесеният опит винаги е от полза. Особено за онзи, който го е пренесъл. Дойде прислужникът, повика дамата при директора. Тя скокна, и се отзова. На излизане ми хвърли поглед без очила. Дотолкова замъглен, че си припомних една отдавна забравена молитва. Не мина и половин час. Прислужникът – син-зелен, отново се яви.                                                                                                                       - Другарю Хеми, - каза на пресекулки нервният человечец, - Другарят наш Директор, те вика незабавно!                                                           

- Спешно ли?                                                                                                  

- Ба! ... Ба! ... . Пък аз ще изтичам, за пръта за знамето ... Ба! ... Ба! ... Ба! ...                         - Кой прът!?!                                                                                                   

 - За зна – ме – то-о-о ...                                                                               

КАБИНЕТЪТ НА ДРУГАРЯТ ДИРЕКТОР, бе в дъното на коридора. Устремих се, осмелих се, па влязох. Другарят Директор ме хвана за ръката. Дръпна ме навътре. Премигна ситно-ситно с òчи. Тури пръст на уста. Изсъска: „Сус!“ Направо си ме приобщи, човекът му с човек. А, в очите му се четеше самоубийствен страх. За разлика от всеки друг път, пряко разпорежданията за икономия на електрическа енергия, кабинетът на Другарят Директор бе облян в потоци лъчиста светлина. Светлината струеше от един ъгъл на гипсовият таван. Вдигнах очи. Там висеше сякаш плуваше, преподавателката по Марксизъм-Ленинизъм. Задължителна дисци плина за подрастващи и стареещи надлъж и шир по нашата земя хубава. И особено – в курортен Белоград. Незаменимата преподавателка по политически дисциплини, а ако остане време и по етика и естетика, висеше в горният десен ъгъл под старомодният гипсов таван. Целият обсипан с панделки, дантели, скулптирани цветя, амурчета и брадясали нептуни под варак. Излъчвайки телесна светлина не по-маломощна от резервният училищен агрегат, Под жената бе разтворена бляскава дуралуминиева стълба. Другарят Директор преподаваше Техника на Безопасността – в пети курс. Винаги последен час. Щото да не би някой даскал да си позволи да драсне преди 19:00.! 

В ДИРЕКТОРСКИЯ КАБИНЕТ ЕХТЕШЕ ХУБАВ ИСПАНСКИ РЕВОЛЮЦИОНЕН МАРШ. Училищната фонотека заедно с уредбата и грамофона, винаги му бяха под ръка. Зяпнах Директора в очи, а той посочи стълбата с пръст, и сви прискръбно рамене. Жената си висеше там, и нямаше никакво намерение да слиза. Подухваше лек ветрец. Роклята й тук-там се диплеше, но жената протягаше длан, а после защипваше полите си между краката. Без да престава да излъчва парциална светлина, докато си повтаря, следвайки ритъма на испаноезичният марш.                                           

- Прави каквото трябва – да става що ще!                                              

 - Прави каквото трябва – да става що ще!                                               

 - Прави каквото трябва – да става що ще!                                               

Врата се отвори-затвори. Нахлу прислужникът с пръта от училищното знаме в ръце. Прътът бе сглобяем. Прислужникът яко натегна винтовите свръзки.                                        -  Тъй-тъй ... - повтаряше си бедният човечец. - Тъй – тъй - тъй ...                                             А жената витаеше в ритъма на марш, преповтаряйки монотонно своето си лого; подпявайки си, излъчвайки порции светлина каквито резервният училищен генератор никога не би успял да постигне. Без никакво намерение за приземяване.                          

НАСТАНА ПОЛУНОЩ.Потръгна разсъмване. Прислужникът ми тикна в ръце сглобеният прът на знамето, па излезе да заключи училището. Като се завърна, Директорът пусна плочата отначало. Потоците светлина отново бликнаха. Другарят Директор, по онова време член на Пленума на ОК на БКП, се разядоса.                         - Другарю Хеми, - каза и добави. - Нали сте специалист по Подемно-Транспортни Машини и Всякаква Техническа Механика?                                                                                   - Тъй верно, - отвърнах, - но часовете ми са малко. Едва вързвам норматив.                       - Сега не е време! - кресна уважаемият от цял Белоград директор на Техникума по Ориентал-Провинциалистика. - Стиснете здраво пръта, другарю Хеми, изкачете се тихо-тихичко по стълбата и – Бам! По дебелият задник! Бам! По дебелия задник! - че съвсем окъсняхме, значи.

ИЗКАЧВАЙКИ СЕ ПО СТЪЛБАТА, с пръта от училищното знаме в ръце, прозрях, че нашата забележителна колежка, нещатния партиен секретар на техникума - медитира. Тази жена, този така добре подготвен философ-материалист-докладчик, си позволяваше да медитира. Изкачих стъпалата на разтворената стълба. Побутнах с прът  жената. Това не я смути.                                               

 - Идваш ли? - запита звънко.                                                                                                             Навярно предполагаше, че за там където е чисто и светло, всеки би фукнал.                       Осенен от своето откритие - отказах.                                                       

- Другарко Партиен Секретар, - прогъгнах ревниво, - още зарана тичам в ОК на БКП, Отдел „Религия и Атеизъм“, за да докладвам за случаят.                                                           И, чудото стана.  Светлината секна. Огромното тежкотоварно тяло на жената плавно се спусна от тавана, а краката й тупнаха по пода. Жената се спусна към гарафата с вода. Въпреки, че в подобни случаи това не се препоръчва.                                             

ВСИЧКО ТОВА СИ ПРИПОМНИХ ОНАЗИ ЛЯТНА ВЕЧЕР, на поредния балетен конкурс, когато две добре познати деполитизирани дебелани, напуснаха с прелетни стъпки местата за почетни гости, а подир тях остана остатъчната воня на две зле поддържани бедняшки тела. Рекох си, че и потръпнах, че има воня, което прекалено трудно се разнася. Особено на Балканите. Народът е свикнал.

THE END-07/09/11;05:06:21 AM/01.05.2013-15:27

ТРАМОНТАН - 28.11.2014.

C) 2010 - B. K. AVRAMOV-HEMY
ТРАМОНТАН 

РАЗКАЗ 

ОТ 

БОГОМИЛ КОСТОВ АВРАМОВ-ХЕМИ

 To Simeon The Second

ЧОВЕКЪТ бе приключил със шестдесетте, и сърцето му си позволяваше да фучи подобно Трàмонтан. Вятър, идещ от Беломорието. Втурващ се през баири и поляни. Дирещ хòра, фарове и морета. Дано им довери. Щом Трàмонтана фукваше в комина, човекът се притаяваше в някой сумрачен ъгъл, из уханния старинен селски дом. Присядаше на колене. Па се вслушваше в себе си. Животът е краен, казваше си, Смъртта е безкрайна. Въобразяваше си, как всичко би могло да мине – замине. Но, фученето в уши не мислеше да спре. И спохождаше го - кàта нощ. Тогава, Човекът се молеше Богу. Ежедневните молитви забавят всяка старост. Тъй пишеше в един шантаво пъстър дебел вестник. От който капеше евтинджийска политика, безсрамна порнография и попреписани съвети за – Хм!?! - екологически щастлив живот. Човекът знаеше: „ут Старустъ нимой ся избèга“. Бе захвърлил вестника: „Перестройка – на нас ли!?!“ Все пак опита. И – услади му се. Да припада в молитва. Прекалеше ли - задрямваше. Недостижими и пренебрегнати жени идеха и се втурваха, да го преследват и довършат. Човекът за лишен път намразваше тези някогашни, сегашни, всякакви жени. Припкащи лудо-лудешки през сънищата, на неговото разхлопано сърце. Всяка трамонтанна вечер.

ТРÀМОНТАНА ХАРЕСВАШЕ ДА ВИТАЕ И РУШИ. Да люлее зеленясала църковна камбана. Провесена в насрещния църковен двор. Върху излъскан от времето дрянов прът. Ако Църква би могло да се нарече схлюпеният от вèки Рабски Божи Храм. Човекът знаеше. Щом сърцето му начене да отглася ечàщата от самосебеси камбана, часът е къде пет. Отново припадаше в молитва. Трàмонтана не идеше ли, за да напомни за Времето на Времената? А Камбаната ехтеше, и нейният вибриращ полуглас връхлиташе връз пълният обем на това забравено от Бог, Цар и Власт, изпепелявано от вседържавно късогледство, балканско селце. Езикът на камбаната бе изчезнал. Камбаната кънтеше – така да се каже, на своя си отговорност. Баба Клиса бе притропала врати и прозорци. Да се пооплаче, да си поплаче, и да поразпитва. Да е видял някое цигàне да се върти наокол'? Не, Човекът не бе видял цигàне. И, Баба Клиса, все си тръгваше. За да се завърне.

ЧОВЕКЪТ БЕ ОТКРИЛ ЕЗИКЪТ ОТКЪСНАТ, РУШНАТ Ò ЗÈМИ. Бе го прибрал, да се не погуби. Беше възпротивил на Баба Клиса, щото езикът на камбаната да бъде подменен с ръждив коларски болт. И без това вече нямаше, кой да чуе камбанният напомнящ зов. Освен можеби Трàмонтана. Мощен средиземноморски вятър, разнасящ от юг на север и обратно, едва доловимите сякаш человечески охкания, на селска камбана с отнет език. Трàмонтана воистина идеше от Господа-Бога. За да грабне, чак Мисълите на Човека. Заедно със жуженето на занемарената камбана. Трепетливо огласяща надвисналата гробовна тишина над порутеното, до вдън ограбено, църкве. Насреди селце изоставено от своите последни жители. Хукнали на гурбет зад граница. Дано прокопсат, че и държавата – покрай тях. Камбаната проскърцваше, стенеше, ридаеше, слòвом плачеше. Стон и песен за избрани, каквито Трàмонтана търси, успява и открива. Петдесетина завинаги зарязани къщя гниеха, гинеха, и разпадаха се. Из опустели обширни дворища, щураха мъртви и живи призраци. Готови да фукнат с Трàмонтана. Дано загърбят Място, Род, Ред и Природа. С тънка държавническа сметка – никога да не се завърнат. Защото – Ò Неразумний! - кому си нужен именно ти!?!

 В КЛИСЕ-БАИР обитаемите къщя се брояха на пръсти. Пищна старовремска броеница, около порутен войнски паметник. Над завинаги пресъхнала чешма с откраднат бронзов чучур, с разбити каменни корита. Тук; на някога целебно прашният, после отровно асфалтиран, днес напълно опустял, изровен от войнски маневри кух селски площад; само преди дузина години се диплеха софри, виеха се хорà, притропваха се дивни ръченици. Лумкаше тъпан. Надуваше бляскави бурузани униформена музика – от морето чак. Днес рядко някой пресичаше площада. Освен Баба Клиса, Човекът от Старата Къща, и някое прогонено извън Големият Град бездомно псе. Трàмонтана харесваше да витае над тази скръбна пустота. Около единствена Камбана без език. Изтръгвайки неотразим гробовен стон. Да препуска през дворове без вратници, низ плевници без фураж. Надвигайки върхове и висоти. Обмивайки със аромати малкият нищожен, погиващ свят, на забутаното всред върволица варовикови планини някога прочуто чистичко селце. Пипвайки пряк път към Морето.

 ЧОВЕКЪТ БЕ, ЗАРЯЗАЛ ЗАНАЯТ ХУДОЖНИК. Успял да пребори единствено себе си, върху безброй ухаещи на терпентин платна. Щуращ се ден и нощ. Из някогашният - до дъно прахолясал – разпадащ се, обширен прадядов дом. Натъпкал стаите с невидяни от никого платна. С книги, които рядко бе чел. С никога носени дрехи, раздавани на нахлуващи за набези грабливи рòми. Самодоволни неграмотници, от сърце харесващи неговите искрящи от цветове зографии. Платната бяха толкова много, а той така обезумял, че по празници с тях разпалваше онзи огън на площада. Върху който цигани претупваха с голи пети ръченица на кючек. Правейки се досущ християни. Истински нестинари – А де!?! - не бяха останали. Трàмонтана не преставаше да навайква, - кому е нужно истинско, щом би могъл да минеш със менте?

В НАСРЕЩНА ГРОХНАЛА КЪЩА, заедно с рояк уморено каканижещи кокошки, пърхаше престарялата Баба Клиса. Провесила през врат свезка ръждиви църковни ключове, заедно със кръст и металическа икона. Правеща се, че от Библия разбира, че Бъдеще предсказва. Проклинаща Времето на Времената. Обезлюдило не едно селò. Превърнало Вярата, в посмешище и алъш-вериш. По църковни празници, а по тези места други май вече няма, Баба Клиса, отключваше високите църковни порти. За да нагледа, всред огромният църковен двор, останалата без език чатал-камбана. На затъналата до кубе в земята църквица. Ровена-преровена от обезумяли иманяри. Всеки ден къде обед, Баба Клиса прекос'ваше обширният тревясал двор. Отпъждайки със злост глутници подивяли бездомни псета. Няколко килнати ò зèми каменни кръстове напомняха, че тук някога е имало - съвсем друго. Баба Клиса оставаше вратата на храма отворена. Трàмонтана временно кротваше.От висотата на своят модерно остъклен чардак човекът откриваше, как дълбоко в утробата на храма, лумва зърно светлина. Как Старицата се тръшка по òчи върху пода. Как искрено се моли. Със сляпа надежда, Господ-Бог да я осени, че дано Социалното увеличи нейната Просяшка Държавна Пенсия. Човекът бе убеден, как на Господ-Бог отдавна е писнало, да оправя закъсали държавни бюджети. И, си се кръстеше, докато ругае: „Ну что делать – Ма-Ма-Та! Что надо сделать!?!“ Баба Клиса не се надяваше на отговор. В кърмъзъ-пластмасова кофа с миналогодишна Светена Вода, икономно загасяше многократно ползвана вощеница. Прибираше вощеницата в пазва. Па си я отнасяше дòма. Преди двадесетина годин' земно време, когато храмът все още не бе разграбен, а ведрото бе стогодишен ръчно ковàн калайдисан бакър, осветен от Дядо Владика, строгият районен пожарникар бе довтасал със случаен камион. Щото да му се подпише противожарна декларация в два екземпляра, за персонална бабешка отговорност. Незабавно окачена с безопасна игла на ковьорчето над готварската печка. Че да я оплюят хубаво мухите. В църквицата, Баба Клиса забърсваше от прахоляк последни, неоткраднати резбосани столове. Стократно се прекръстваше пред владишкия трон – броеше си – десет по десет. Качваше се по вита стълба. Внимаваше да не се пързулне. Навиваше - отвиваше бушони. Съхраняваше бушоните, в страхотна хартиена екологска пазарска кесия с конопени дръжки, с цветно отпечатана „ГОЛЪТЪ МИРЛИНЪТЪ МУНРОУ“ върху й. (Въх!?!) Потулваше кесията под дискуса в притвора. Прекръстваше се за Бог да Прòсти, за здраве и успех. По-скоро пред несвестието на отдавна отлитналата младост, колкото пред очакваното от недостижимият Господ-Бог. Настъпваше непрогледен мрак. Вратата на храма проскърцваше. Слънцето блясваше в очù.Спускаше ръка в джебът на оръфана фуста втора употреба. Нахлузваше плажни очила от един лев. Щедро подарени от Чужденецът Джон. Минавайки покрай Старото Клепало, дрънваше с ръждивият коларски болт – раз-два-три – Мам-ма-та!?! Отново се прекръстваше. Бързешком преминаваше през някога величествените дворни порти. Заключваше ги с катинар. Без да престане да се диви и учудва. Защо аджеба, камбаната сама си хортува? Бе учила до осми прогимназиален клас. За да се ожени. Бе чувала що е физика. За да работи. Казваше си: „Физика Бабам, Физика, но преди това Господ-Бог!“ Някога денонощна стрелочница на недалечна товарна гара, днес предвидливо закрита. Щото да не руши сладките сънища на все по-плътно заселващи се чуждоземци. 
Бе запитала: „Що така – Ба!?!“ 
Бяха й отвърнали: „Криза!“
 Именно тогава, Баба Клиса бе разбрала, доколко е
държавнически кеф, да се свиват безпомощно рамене. 
 Бе запитала от прага на стрелочната: „Кога не е без криза?“  Бяха й отвърнали: „Гле'й си работата - значи – и - и, не се набърквай в глобализмата – значи – и - и!“.
Последвано от онова кризисно свиване на рамене, което тя съвсем хареса. Ето защо сега, завръщайки се след всяко черкуване у домà, Баба Клиса заставаше пред огледалото. И, свиваше най-глобалистически рамене. Па лягаше да си отспи. Щом Господ-Бог не иска да я чуе, та пенсията й да стане осезаема.

 ВСИЧКО ТОВА ЧОВЕКЪТ НАБЛЮДАВАШЕ; от високият остъклен чардак;докато се опитваше да вае. Всяко излизане на Баба Клиса до Църква и обратно, го развеселяваше. Оглеждайки; Селото, Къщята, Пустите Улици, Рухналият Паметник, Зеленясалата Пресъхнала Чешма с натрошени корита, Голите Мермерни Хълмове населени с врани; с мощен китайски далекоглед за четири лева и деветдесет и девет стотинки; Човекът също се учеше да свива рамене. Казваше си: „Без значение, без никакво значение.“ Без да допуска, че малко по малко, и той се превръща в глобалист. А Трàмонтана, вместо да забие към Морето Темарин, не преставаше да витае наоколо, готов да го грабне и отнесе със себе си.

ВЪВ ИЗЦЯЛО РЕКОНСТРУИРАНОТО, по напредничава европейска програма, Възрожденско Училище-Читалище-Светиня, продадено на чужденец от далновиден кмет; дежурящ пред бакелитен телефон с манивела през девет села в десето – кое по-точно никога не се разбра; край басейн с димяща минерална вода, в компания на две безумно усмихнати мулатки и телохранител с огромен автомат; пъшкаше с лула в уста Чужденецът Джон. Сутрин, обед и вечер, над басейна екваше мелодичен гонг. Баба Клиса свиваше глобалистически рамене, па скокваше пред домà. И кълнеше котки, кучета, пилци и мисирци. Гонгът й напомняше старият гаров механичен звънец, отмъкнат от цигàня и продаден за пиво. Човекът бе плавал с кораби. Знаеше що значи подобен гонг. Подсещане за закуска, обяд и вечеря. Обед и вечеря - ли? Понякога, и това му се случваше.
- Но, какво значение, - казваше си – какво значение ...
И нагъваше преоценен градски хляб от миналия месец.

 ВСЕКИ ПЕТЪК, пред домът на чужденеца, спираха мощни всъдеходни машини. Чужденецът Джон скачаше в някоя от тях. Колите отпрашваха. В планините ехтяха изстрели. Чужденецът бе добър стрелец. Колите го връщаха край басейна. Чужденецът Джон лично предаваше на Баба Клиса някой отстрелян второкласен звяр. Наричайки я нежно „Май Хъний Маман – Ба!“. Че жената да се чуди – да се мае, що да отговори. Бе имала по руски отличен; и как се изключва стрелочната стрелка ако влакът излезе из релси - също отличен. Руски бе ползвала само веднъж – за да се задоми. Никога не бе допуснала влак да делайрира. Освен веднъж – по нареждане отгоре. Затова отвръщаше: „Харашо Бабам – очень харашо на Маман!“ При което Чужденецът Джон, както и да бе изморен, се заливаше в най-искрен аристократически смях. Всичко това, човекът надживяваше от висотата на своят си модерно остъклен чардак, с примирение, досада и тъга. Без да престане да отправя молитви Богу. Защото, Господ-Бог не пропускаше да му се отблагодари; я чрез баниците на Баба Клиса; я чрез някое пръстено гърне тас-кебап. Неотдавна Човекът се беше усетил. Вече се моли не единствено за себе си, но и – за Чужденецът Джон.
Беше си казал: „Без значение – А!?!“

ЕДИН КЪСЕН ЛЕТЕН ПОДИРОБЕД; когато нощните призраци търсеха Трàмонтана за да фукнат заедно с него към Морето Темарин; на площада под единствения джиесем-телефоно-електрически-интернет стълб, облепен с избеляли некролози и опърпани изборни мечти-ментета; на който денонощно премигваше прегоряла луминисцентна лампа над вовеки заглъхнал ръждив високоговорител; спря бял джип. От него скочи изискана жена в бяло. Трескаво отвори бял мобилен телефон. Появи се Чужденецът Джон, придружен от бодигард в бяло. Бодигардът се провикна. Баба Клиса се разтича с връзката църковни ключове. Жената в бяло, чужденецът и Баба Клиса, потънаха в църковния двор. Бодигардът се замòта около колата. Подритвайки гумите. Оглеждайки се привидно немарливо – иначе съвсем зорко. Всичко това човекът видя, в панорамните стъкла на своят китайски далекоглед, от висотата на чардака на своята си прадядова къща. Въздъхна. Сви рамене. Коленичи пред Сребърната Божия Майка, но молитва не потръгна. Отдаде го на онова, което винаги му бе липсвало. Така наречената Вяра-Истинна. За която още в детските градини – Шат! - незабавно през устата. (После – нани-на - първенец-чавдарче!?!) Разтутка се насам-натам, готов да възпее видяното върху платно. Ала платното се оказа прегоряло, боите окостеняли, а станокът прояден от червей. Застина пред прозореца в ýплах. Бодигардът отнасяше в Домът на Чужденеца църковната камбана. През разтворените прозорци, Трàмонтана се втурна разярен. Престанал да се моли Богу, припомнящ самостойният звук на старата камбана, Човекът притвори болезнено очи. Когато Баба Клиса дойде да помете и нашèта се разбра; Човекът е за лекар. Бе опръскал под, триножник, палитра и платно, с потоци никому ненужна кръв.

  НА СЛЕДНИЯ ДЕН, натоварен със седмичния гюм, млекарят от съседното Кòпаница, похлопа на вратата на Човека. Млекарят бе изхвърлен от работа научен работник, прихванал нов занаят от бабалък. Безкрай доволен, че повече не се занимава с Космос, ами рине фъшкиите на две кози и три крави. 
- Нима не разбра? - избълва Млекарят. - Не Църквата – Селото се продаде!
Млекарят остави пластмасова туба с мляко в краката на удивеният Човек. Пипна парàта в шепа. Изтрополи по стълбите към двора. Яхна своят новичък мотор със кош. Отпраши и изчезна.
Трàмонтана препусна по-гневен от всякога. Тази нощ Човекът не успя да заспи. Все скокваше. Все се ослушваше. За звънтеж от Камбана Без Клепало. Такъв нямаше. Щом над Балкана трепна зарево, а Трàмонтана кротна, Човекът пресече площада. Следи на мотоциклет сечаха отпечатъци от джип. Вратите на църквата зееха. Ключът стърчеше в изоставения катинар. Камбаната я нямаше. 
- Бих могъл да ударя една Камбана – за последно, - изрече Човекът гласно.
Погали веригата и чаталестият кол.
- Как така купил цялото село, - каза си, - как така с църквата и гробището, а само мен' изтървал - не купил? Не искам аз тъй, ако купува – да купува наред! 
Обърна гръб на Имот, на Църква, на Камбана и Сèло, а скитащите кучета побързаха – и - зинаха срещу му. Продължи нанагоре, към върха. Предстоеше пропаст. Щом я достигна, приседна. Тъжно се разсмя. Трàмонтана побеснял се развихри. - По Дяволите! - изкрещя Човекът, загледан в лъкатушещата по дъното на пропастта мързелива река. - Бизнес като бизнес ... 
До гърди притискаше Езикът от Църковната Камбана. 
- Е, - каза си, - една разкомплектовка в повече – що от туй !?! Надигна се, па с нечовешки вой, захвърли в Реката Древната Свещенна Утвар. Повлече се обратно, към Домà, споходен от Мисъли за Краят. След него оставаха пестеливи капки кръв. 
Спря. 
Загледа се в тази единствена човешка пътека, а Трàмонтана
фукна, обгърна го, приобщи - и отнесе.

THE END 23.11.2011./16.04.2013 / godlieb@gmail.com

 

Нагоре

ПТИЦА КОЯТО ЛЕТИ С ОПАШКАТА НАПРЕД - 27.11.2014.

(c) 1988-Bogomil Kostov AVRAMOV ROUSSEFF-HEMY

ПТИЦА - КОЯТО ЛЕТИ - С ОПАШКАТА НАПРЕД
разказ
от
Богомил Костов АВРАМОВ – ХЕМИ
ПОПАДНА ЛИ В СТОЛИЦАТА
 по служба, а това се случва от дъжд на вятър, винаги намирам повод да прекося малката борова горичка, през която трамваите с пъшкане и подзвъняване се разминават. Някъде там, към средата на криволичещия железен път, стои смешен старомоден кантон. Необичайно самотен, всред запътилите се да погълнат и последните живи дървеса в сърцето на града, високи многоетажни жилищни блокове. Странен, самотен, необитаем, романтичен. Забравил своето време. Завинаги запрял, на времето в средата. И поради това, на пръв поглед недостъпен. Но, какво е романтика, освен предчувствие за спомен ? И, не е ли романтиката преход през Времето на Времената ?
О, това не знае никой. . .
Не знае никой . . .
 Не, не знае никой . . .
НЯКОГА,
трамваят с мъка се добираше до тук. Самотна мотриса боядисана в сигнално червено. Пътниците слизаха лениво, весело и елегантно, всред облаци ухания от черния пазар. Надвили масрафа си пътници, от палубата на презокеански пасажерски кораб, внезапно акостирал всред едва пръкнала гора. За да се прех-върлят в друг, значително по-мощен вагон. Който, с искрене на спирачки свистеше по стръмнината. Гърмеше, и изведнъж изникваше зад широкия релсов завой, раздирайки зелената горска завеса на две неравни половини. Този вагон пираше за миг. Поемаше тълпата столични безгрижници. За да ги отнесе нагоре, нагоре, нагоре, до само било на хълма. За да ги захвърли пред крайградските механи, и опустяли богаташки вили. Където, отново лумваше животът на света.
ТОВА БЕ МОЕ ЛИЧНО ПЪТЕШЕСТВИЕ.
 Таен молебен всред спомени от детството, когато стъклата на кантона ехтяха под ударите на камъни и сопи, а кантонерът съвсем развеселен, изскокваше подпийнал, размахвайки ръце и изри-чайки проклятия, всред тишината на крайградската гора. Докато от светналата малка къща, долиташе кикотът на неговите дъщери. И желанието, да надникна в полуизоставената къща, за да срещна кантонера – кой знае от кога в гроба, бе желание непреодолимо. Но, дървените капаци на прозорците стояха вовек приковани. На вратата висеше огромен древен катинар. Самотата витаеше наоколо, сякаш вещица възседнала бързонога метла. Само привечер, зад закованите капаци на прозорците, се процеждаше неудържима свет-лина, сподирена от музика на раздрънкано пиано. Това правеше да вярвам, че все някога нещо съдбовно ще се случи. За да надникна в това остатъчно убежище на всякаквите мои спомени. Но, трамваят бясно трополеше през столичната негосто-приемна нощ. Никой не го бе грижа, че на последната седалка в последния среднощен вагон, трепти премалял от спомени и тъга, човек на средна възраст, стиснал картонено куфарче в ръце. И, така се случи веднъж, че се наложи да прекарам цяла една безсънна нощ, под тази крайпътна стряха на мечти. Ето, как стана всичко туй.
ОТНОВО БЯХ ПОПАДНАЛ В СТОЛИЦАТА,
по служба. Ала работата се затегна. Главните специалисти свързани с проблема, отсъстваха залутани по свои и държавни работи зад граница. Ето защо, заседанието предназначено да проведе първия задължителен мозъчен щурм на Балканите, ежедневно се отлагаше. Явяваше се единствено председателят, престарял академик с пенсне и плоска бутилка вишнева ракия в джеб; секретарката с куп видеокасети в ръце, и моя милост, задължително привлеченото лице-професионален лаик, за което се предполагаше, че ще поднесе венецът на решението на обсъждания сбор от проблеми. То се знае, на часа закъсах за квартира. Хотелите бяха претъпкани, и смъртоносно скъпи. Квартирите отдадени под наем. Роднините негостоприемни. Но студенцията се оказа на место. В студентската менза, единствена столова за нехрани-майковци от мой калибър, от дума на дума, получих тежък бронзов ключ за катинара, заключил стария полуобитаем кантон. Там, край самата трамвайна линия, прекосяваща малката борова горичка в сърцето на многоликия, шумен, понякога весел, но винаги угрижен столичен град.
- Оборотна квартира, – поясни без притеснение полупознатото момче от моя роден Белоград, – от време на време изкарвам някой лев. . . Като си тръгваш маестро, – подчерта, а аз пипнах своята дълга брада, – остави ключа под варела с нафта … Чао ! …
- Абе, чао ! – промънках кисело в ответ.
Дори не вдигнах глава от вкусното меню. Отбелязвайки за себе си, че менюто е вкусно, и както преди двадесетина години безобразно. Прибрах две излишни земелки в джеб. Поех през улици и през площади, размахвайки черно картонено командировъчно куфарче в ръце. От много години, за пръв път, бях едва ли не щастлив.
БЕ ПАДНАЛ
 хубав дълбок сняг. Студът скимтеше в ушите ми. Навлязох без-страшно в заскрежената гора. Птица скокна – посипа ме сняг. Закъснял петел пропя, па замлъкна. Куче лавна и, се шмугна в нозете ми. Трамвай просъска с пълна скорост. По прозорците тъмнееха лица на пътници, загледани в припадащия здрач. На онази станция, отдавна не спират никакви превозни средства. Трябваше да карам пеш. Безгрижието почти е изкоренило гората, а стрелката ръждясва и се разпада. Но, Онзи Домът и днес съществува. Неусетно достигнах забравената къща. Пред очите ми все още грееше засмяното и загадъчно лице на студента от моят розден край, игривите пламъчета в неспокойните сини очи. Старовремския катинар проплака, сякаш отключван за пръв път. Вратата проскърца, като отваряна никога. Стъпките ми прокънтяха по каменния под.
ПОПАДНАХ
 в предверие изпълнено с аромат на алкохол и пури. Значи, с алчност за живот. Аромат на необяснимо същестувание, някъде наблизо всред тъмата, ме порази и изплаши. Препънах се в изоставени вещи. Добрах се до електрически ключ. Подсвирнах с уста. Не отговори никой. Трамвай изтрополи навън. Къщата трепна като човек, и замря. Внимателно опитах заключените, сякаш залостени отвътре врати. Една от тях се оказа незаключена. Хубаво чисто легло. Бумтяща тенекиена печка. Огромна чертожна маса. Отворено разнебитено пиано. Докоснах неговите клавиши и, то се отзова. Под прозорците профуча трамвай. Къщата трепна, като по навик. Загасих осветлението. Мушнах се под завивките. Положих ръце под глава. Не преставах да чувствам, че не съм сам, че съм в близост до човек излъчващ неописуема тъга, но и някаква отдалеч осезаема насмешлива радост. Градът бе колкото мой, толкова чужд. Завих се през глава, и задрямах. В сънят ми побягнаха спомени от детството, и от студентските години. О, времена невъзвратими, за всекиго проклети, но свещенни.
НЯКЪДЕ ОКОЛО ПОЛУНОЩ,
 едно топло гъвкаво тяло се шмугна под протестите ми на закостенял глава на семейство. Пламна безумно. Излъчи несметна топлина. Разля тази топлина върху ми, и без да ме пита, ме приобщи с безумна страст. Дори ми се стори, как стаята се озари от странна розова светлина, но днес си казвам – за да не съжелявам, че това трябва да е било отблясък от преминаващите трамваи. Тялото на жената бе толкова женствено, ароматът му така очарователен, че ми идваше да закрещя от рабост, и от мъка. Креснах със все сила, но стонът ми заглъхна изпълнен с обич. Още през лятото щях да сторя тъй, че студентът доверил ми ключ от тази забележителна квартира, да попадне на печелившо работно место. На студентите следва да се помага – не ли ? През всичкото това време, на пред-новогодишна мисъл и немисъл, тялото ми пиеше готовански неизвестно за кого предназначена любов. Любов, каквато никога не подозирах че би могла да съществува. Това правеше да не чувам трясъка на среднощни трамваи, крясъците на побъркани от стръв петли, лаят на десетки отчаяни бездомни псета, виковете на пияници приели гората наместо дом. Да забравя, че и аз всъщност нямам никакъв дом. (Това, което всички ние обитаваме от немай – къде, едва ли би могло да се нарича дом!) Накрая, капнал от усърдие, замрях за миг и заспах.
РАЗБУДИ МЕ,
нестройна песен на жена. Жената бе отмахнала завеси, бе разтворила прозорци. През прозорците плавно навлизаше ранната сприя на първия мек зимен ден на двехилядната година. Можеби най-красивия истински ден, в моят малък, кротък, безобиден, докрай нещастен, подчинен на обстоятелства и лаконичен живот на скапан провинциалист. Призован, да даде решаващото мнение на лаик, в системата на научно обмислен мозъчен щурм. Предназначен да обнови нечии виждания за пръкването на света по тези злачни до смърт места. Можеби проблемът с потопа, или нещо още по – така. Разбира се, не трябваше да подозирам нищо. За да имам възможност да изригна в предварително установен момент, моят вердикт на неинформиран наивник и безкраен глупак. Подбран от кафене-тераса “Куцото Куче” в Белоград призори, само защото се е оказал най – световен дърдорко по брега на морето от Бяла до Дуранкулак. Без дори да е пиян, както се полага. Да не бъде – или да бъде . . .
 Е, щом някой някъде вече се е разпоредил, що да не го повторя, и аз?
ЖЕНАТА ПЕЕШЕ И ТАНЦУВАШЕ ПОЛУГОЛА.
Тънка, прозрачна, огромна нощница летеше около нея, в ритъма на непозната никому песен. От това, жената изглеждаше птица. Но птица, която лети с опашката напред. Непознатата жена пееше своя песен, и танцуваше свой собствен танц. А, това бе и моя песен, и мой последен танц. Каквито никой никъде никога няма да повтори. Нито за нея, нито за мен. Защото, подобни песни и подобни танци, се раждат и умират заедно с хората.
Жената танцуваше под искрящия зимен студ, размахвайки дълъг-предълъг карминен шарф. Потропваше ритмично с нозе. Почукваше по клавишите на пианото безсмислените тонове на неродена песен. С нежна и изискана радост, каквато не е възможно да бъде поместена в никакъв ритмичен такт. Защото, би престанала да бъде радост.
Жената тичаше с боси малки нозе, по лъснатия до бяло проскърцващ дървен под, а той проплакваше от удоволствие и радост.
ЖЕНАТА ОТДАВНА НЕ БЕ МЛАДА.
Средата на годините личеше не толкова върху лицето й, колкото върху едрата изпосталяла гръд.
Някога прекрасно щръкнала, уханно млада.
Някога свежорозова, съвсем остроплътна.
 Някога дотам невежа, че потрепваща при поглед. Проплакваща от насила изцедена болка. Сега, опитна от какъв ли не живот. Мъртва морска вълна, около стройно и прибрано тяло. Все още гъвкаво. Все още ароматно. Все още розово и по младежки чисто, вече обсипано с начало на измамни бръчки. Предчувстващо открито и отчаяно мъжа. Подлудяващо и подчиняващо всеки непознат. Проблясващо, с искрящи всред нощта напомадени; огромни, като циферблата на градския часовник в Белоград; зърна. Тяло все още наподобаващо птица. Но, птица съсипана и морна от живот. Птица, която отчаяно лениво лети, с опашката напред, в посока към безумно твърдата земя. За да падне, и да умре.
И, сякаш отново бе лято.
А, после отново бе есен.
 И, сякаш отново се вдигаха и кръжаха безброй пухести глухарчета, които все пак успяват, и разнасят свое семе по обширния затънал в блуд и лудост свят.
Жената, сякаш плаваше ли, плаваше всред яркосиния блестящ като хоризонт на море първи новогодишен зимен ден. Това ме изпълваше със желание, да скокна и подема нейния странен, невиждан, безподобен танц. Да разпея нейната безумна песен. Да хукна заедно с нея, и проклетият безкраен кървавочервен шал, по света със сак за пеперуди в ръце. Така, както някога гонех своите мечти по брега на морето. Сак, предопределено празен.
Жената ме усети буден. Погледите ни се срещнаха. Дали разбра, че съм обикновен пристанищен пройдоха, това не зная.
Жената захвърли с ярост шарфът върху мен. Отстъпи лудо танцуваща назад. Облегна се на пианото, а то проплака под нейната тежест. Блъсна вратата. Прекоси коридорът прескачайки никому ненужния прашен багаж. Зад отсрещната врата, едно резе гневно хлопна.
Тогава, се разнесе плач на дете.
СЪРЦЕТО МИ СЕ ОТПУСНА ИЗВЕДНЪЖ.
Значи, това не бе сън.
Значи, все пак, това не бе смъртта. Нито дори любовта, а нещо съвсем различно, породено от тези неизвестни съдбовни човешки тайнства. Породено от особения, на пръв поглед хаотичен, ритъм на нашия изпълнен с недоимък, съвременен ден на грижи, зли съдби и неволи. Както никога съвършено, точно, и док-рай отговорно регистрирани. Светкавично анализирани. Безнадеждно детермини-рани. Модерно прогнозирани. И въпреки това, все по-тежки, все повече жестоки. Не, защото са таинствени и неизвестни. А, поради общоизвестната научно доказана ясно-та, че не съществува никакъв възможен изход. Всеобща безизходност, полегнала над света, като безжизнен отровен паяк. Достъпна всекиму, непонятна никому. Какво да кажем за провинциалния лаик, попаднал в столицата в краят на Двадесети Век, на-срещу шепа стотинки. Задължен, да даде решение на поредната балканска главо-блъсканица, от която политиците бягат, като от чума. Безмилостно захвърлен по ули-ците на предновогодишната нощ.
А, детето в съседната стая плачеше, та се късаше.
Наметнах халат. Излязох в коридора. Прилепих ухо към високата старомодна врата и разбрах, че заедно с детето стене, скимти и плаче, и непознатата среднощна жена.
- Свири, – проплакваше жената, – моля те свири . . .
 Детският плач заглъхна. Нестройни звуци от цигулка изпълниха нощта, преминаха през къщата, втурнаха се по трамвайната линия, гонени от поредния електрически влак решил да ги догони, успял да ги погуби.
СВИХ РАМЕНЕ.
Кой би разбрал жените ? Понякога ми се струва, че са сътворени само за едно. Друг път виждам, са докрай необясними, и безбрежни.
Бавно прибрах своят скромен багаж. В устата ми гореше горчилка от тютюн. Така обичам хавански пури, а напоследък си купувам все по-трудно. Облякох се на две, на три. Излязох на пръсти. Надянох катинарът върху двете бронзови халки, а той тракна и се разсмя, с разочарование на човек, който нещо е постигнал, за да го загуби незабавно. Не, не оставих ключа, на уреченото место. Положих го върху трамвайните релси. За да може идещият вече трамвай, да връхлети върху му. Там, в самотния тъжен зеленобоядисан трамваен кантон, в сърцето на огромния град – всъщност на края на света, бях заключил последното приключение в моя отдавна преполовен живот, на интелектуален просяк. От как се помня, продавам идеи за мозъчен щурм. Насрещу чаша кафе а-ла-турка, в кафене-тераса “Куцото Куче”, там над брега на морето в Белоград. Тръгнах към града, крачейки от траверса на траверса, по стария трамваен път. Размахвайки в ръце куфарчето със сценария за мозъчния щурм. Където с ален маркер бе отбелязано, кога именно да се намеся и, какво точно следва да възкликна.
 Зад мене трамваят проскърца с внезапни спирачки. Ватманът пъргаво слезе. Вдигна ключът пред очи. Разсмя се диво. Потърка го по брадата за късмет. Впери пог-лед в недалечния кантон. Пусна ключът в бездънния джеб на служебната своя дреха. Видях лицето му, да профучава заедно с трамвая покрай мен. Върху него бе изписано такова безумно щастие, че направи да завидя. THE END
(C) 1996-2006 Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ

E-mail: hemy@abv.bg