Френска
Любов
French
Love
В
ПОСЛЕДНО ВРЕМЕ
все
по откровено
се говори,
за различни видове екзотична любов.
Сякаш
екзотиката би
могла да
реши проблемите на човечеството в
региона на Балканския Полуостров.
Пазарът блъвна огромни количества порно
от всякакъв размер, цвят, вид и
предназначение.
Из училищата тръгнаха да се подвизават
лектори на криворазбрана цивилизация.
Считаше
се, че тези люде биха могли да дадат
отговор на всеки въпрос от взаимен
интерес. Тези лектори значително
облегчаваха
работата на редовия преподавател. Броят
на неудобните въпроси в час намаля.
Заедно с броят на учениците.
АКТОВАТА
ЗАЛА
на
училището в което по онова време
преподавах, се намираше в мазето. Старо
бомбоубежище, с таван припадащ ниско
зад лектора покрит с многогодишен слой
училищен прах.
По
време на една подобна лекция открих, че
върху ниския напрашен таван превърнат
от учениците във фолиант на съвременната
история
на бедното наше човечество;
всред непонятни магически знаци,
комунистически петолъчки и фашистки
пречупени кръстове; личеше изписана
черно на бяло онази нецензурна дума,
която прави младежите да крият ръце в
умишлено продънените джебове на
панталона, а старците да въздишат по
качеството на едновремешния шоколад.
Думата бе изписана посредством премахване
на слоят прах с нещо неприлично
еластично,
тлъсто
и
дебело.
Залисан
в жизнени примери от памвтивека та до
днес, уважаемият гостуващ
лектор, без да подозира присъствие на
подобно порочно
писание,
не
преставаше да сочи
с показалка зад себе си.
Там
където би трябвало според
него да
са звездите, но където всъщност се
намираше изписана
Ученическата
Истина на Истините. Това правеше, от
време навреме,
да
избухва
чудесен смях. И лекторът биваше щастлив.
Не предполагаше, че неговата лекция
може
би е
съвсем излишна. По някое време едно
стройно девойче,
с тежка златиста плитка и кордела от
яркосиня коприна вдигна игриво глава,
па запита.
-
А, какво означава това, хм, Френска Любов?
Залата
отново
прихна
в смях. От тавана се поръсиха облаци
лански
прах.
Лекторът се изчерви до корена на косите
си. Въпросът на девойчето бе
част от
проблема, който той успешно се
опитваше да заобикали.
Потърка ръце една в друга, като да се
стопли, а времето бе жарко.
Вдигна глава към небето, всъщност към
стария опрашен таван изпълнен с плодове
на нелегално ученическо творчество.
Откри
нецензурната
дума, изписана с неизвестен
еластичен предмет с груба
страст
и
невежа злост.
Въздъхна.
Обърна се към мен, дежурният учител-глупак,
позволил на останалите
колеги
да се измъкнат от досадното
събитие.
-
Хайде, - помоли се човекът, - да уредим
плащането . . .
Тръгнахме
към касата сподирени от подхилващи се
ученици а лекторът сподели, че младежта
от ден в ден става все повече непредсказуема,
по-груба
и умишлено
невежа.
За което обвини учителите, радиото и
телевизията.
Забравяйки скъпите родители.
Съгласих се. В главата ми изплува споменът
за едно друго русо девойче с яркосиня
кордела на глава и руси коси едва обуздани
в плитка, което бях срещнал преди доста
време в един китен крайморски градец.
Ах,
как само времето лети ли, лети . . .
БЯХМЕ
НАСТАНЕНИ
в
единствения хотел в градче виснало над
морето, потопено в омайна белота. Навярно
поради това наричано
Белоград. Пълен състав професионална
водолазна експедиция. Съставена от
водолазен
кораб, джип, вертолет и две дузини
охранени хаймани
от класа. Морето биеше в основите на
хотела. Това правеше да се будя всяка
вечер. Тръгвах да бродя по безкрайните
коридори потопени в полумрак, обзаведени
със скулптури в полуосветени ниши. Подир
полунощ, безусловно
всички хотели
са мистични градове населени с призраци.
Тихи похлопвания. Нежни стенания.
Полуотворени проскърцващи
врати.
Дремещи бо-дигардове.
Приглушени смехове.
Загадъчни вопли.
Хотелите по Черноморието, тази вечна
загадка.
БАВНО
СЕ ПРИДВИЖВАХ
от
етаж на етаж, от коридор в коридор. Лениво
достигнах
хотелското лоби. В единия ъгъл крееше
камина. Срещу нея проектантът бе заложил
водопад, работил единствено при
откриването на хотела. Оказало се,
че
водата
в него ухае на минералната
вода в изоставената
Гръцка Баня “Горгона”
в
Белоград. Затегнали
крана. Водопадът пресъхнал. Камънакът
от пластмаса останал.
Важно
занимание за моите момчета бе, да издирват
край морето за
камината подходящо
гориво. По тези места корабите преминават
недалеч от брега,
като мият хамбари и изхвърлят ненужното
право
в
морето. Гредите
и дъските
наричани от моряците дънич, попадаха
във
водата. После биваха изхвърляни на
брега. И, право
в хотелската камина. Бяха момчета,
които
си знаеха работата. Завинаги премръзнали
от престой под вода, гледаха да използвуват
всяка
възможност
за
топлина.
Този
морски плод се разпалваше мъчително
и
бавно.
Но, когато от сърцевината на гредите
лумваше златист пламък, за да хвърли
високи сенки всред
хралупата на хотелското безразличие,
наоколо
ставаше
невероятно уютно. Присядах край камината.
Тялото ми се отпускаше. Налягаше ме
дрямка. Загледан в златистия пламък си
мислех, за стотиците истории на които
можеби са били свидетели тези неподали
се на гниене греди. Готови да изгорят
със застрашителен
съсък
някъде на другия край на света.
Всред пламък и всред дим,
а може би и всред спомени.
Моите
работяги, бяха истински мъже.
Всяка
привечер, те разпалваха хотелската
камина.
Излизаха до единствения булевард. И се
връщаха под ръка с крайбрежни момичета.
Всяка
вечер моите
момчета водеха
със себе си всякакви
крайбрежни
момичета.
Отваряха
бутилки с питиета. Оставахме на разговор
до зарана. После се разотива по стаите
с поредно завоювана
дама.
Знаех, че нарушават узаконения
водолазен режим. Но какво
да се прави. Такава
е водолазната
практика
по всички географски ширини.
ЕДНА
КЪСНА ЛЯТНА НОЩ,
останах
с всички
тези луди-млади.
Огънят в камината стенеше.
Морето
се плискаше недалеч от нас. Бутилките
в ръцете бяха празни. При водола-зите,
пийването не е само мода. Нито дори
порок. То е свещенодействие в борба за
вечни резерви топлина. Едно от новите
за тайфата момичета,
по които сумтеше и се мусеше
вездесъщият униформен портиер, дойде
и се настани в моите
нозе.
-
А пък аз, Шефе, - заяви момичето по детински
откровено и някак виновно се разсмя, -
съвсем не съм курва . . .
Едва
ли бе на повече от двадесетина години.
Носеше дълга старомодна плитка превързана
със синя лъскава кордела. Дъхът
на девойчето лъхаше младост, безгрижие
и опит .
-
Ами, не си! - отряза един от пийналите
водолази. - И ти, както всички останали
. . .
- О не! - възпротиви се момичето. - О, не .
. .
В огнището
греда се разпука с трясък. Отдели се
дим, пара, и пламък. Разбутах огъня с
ръжен. Момичето се надвеси над мене.
Открих белоснежна гръд. В светлината
на разпаления огън, зърната на гърдите
му лумнаха.
-
Завърших техникум, Шефе, - започна
момичето тихо, и всички наостриха уши
за още една история, - преди година . . .
Техникум по икономика . . .
Бях
пълен отличник, при това единствен.
Изпратиха ме
на
стаж в корабостроителния завод на
Белоград. Предприятие, в
което
все още работя.
-
Обаче? - подпита моят човек и, аз се
подразних.
-
Обаче, - момичето започна да разплита
плитка, - стажът бързо свърши и централното
разпределение ме хвана. Всички бяха
доволни от моята работа. Надпреварваха
се да ме хвалят. Гласяха при тях да
остана, в огромното като гето счетоводство.
Но, както казах вече, някой се намеси и,
централното разпределение ме хвана . .
. Според този старомоден
шантав
закон, днес отменен доколкото ми е
известно, една училищна комисия ме
изпращаше в най-забутаното селце на
Страджа Балкан, където човек лесно
попада но трудно се измъква. Трябваше
да поработя само две години там. Сякаш
бях наистина необходима. После, но
само след конкурс, щях
да придобия право да си вадя хляба в
Белоград. Сякаш именно аз, щях да отворя
очите на стотината полуграмотни
бабушкери,
та
да вкарам икономиката
на селото в релсите на на социализма .
. . Сякаш именно аз . . .
-
Защо не? . . . Защо не? - подхвърли някой
от мрака на огромния притихнал хотелски
хол.
Всички прихнаха. Бяха времена на насмешка
над всеки, всичко и всички.
ХОТЕЛСКОТО
ЛОБИ
бе
пусто.
Така
опустява хамбарът на кораб захвърлен
да ръждясва и гние в плитчините при
гробището на Корабите. Щом последното
остатъчно зърно бъде разграбено от
корабните плъхове, преди да плъзнат към
брега за
да нагонят къщята.
-
Питате за татко? - проточи момичето
тъжно. - Дали е имал връзки, за да ме
оправи? Какви връзки може да притежава
един черноработник? Татко бе заварчик
в същия този завод, дяволи го взели,
който даваше
и дава
препитание на почти цял Белоград. Бе
изкарал трудов стаж за пенсия там, върху
онези дебели стоманени ламарини, като
редови корпусник . . .
Момичето
помълча, па продължи.
-
През зимата -
кучешки
студ. През лятото
-
адски зной . . . - Момичето
отново замълча. В очите му дойдоха сълзи,
но това е често явление при случайните
момичета попаднали в непозната компания,
където едрата пара играе.
-
Докато,
докато, докато един ден,
- про-дължи Русокосата, -
маман хукна обезумяла към доковете.
Подир нея хукна някакъв чичко от Апарата.
Подвиквайки й не дотам учтиво, че такава
е съдбата на най-изтъкнатите представители
на Работническата Класа . . . Хе ! . . .
Представяш
ли си, какво безочие, шефе!?!
Очите на
момичето проблясваха странно, но дали
бяха сълзи или искри от камината, не
мога да твърдя.
-
Една
невежо складирана пирамида листова
стомана, -
гласът му трепереше, - се
беше срутила върху баща ми и неколцина
негови
колеги. Трима души на място! Четвъртия
почина
подир
два дни в болницата . . .
ПООГЛЕДНАХ
НАСЯДАЛИТЕ
около
камината момчета. Мирясали петимни за
думи.
Разбрали, че трагедии се случват не само
под вода. Този трагичен случай, умело
потулван от властта, бе широкоизвестен.
При това, без да предизвика никакъв
граждански протест.
-
Ковчегът пристигна у дома плътно обкован
с ламарина. Боядисан на две - на три, с
леплив пресен
миниум.
Сравнително
отговорно лице произнесе дълга и
пространна реч. Цветът
на аления мак бил цветът
на работническата класа. Днес
си мисля, че именно той ще да е бил виновен
за това поголовно нещастие. Заедно
с ковчега пристигна
и
алена дървена пирамида с огромна
петолъчка наместо паметник
и кръст.
Човек
като пукне - дали петолъчка или кръст -
какво значение. Имаше
безброй венци от чемшир, обвити в евтини
хартиени възпоменателни ленти
купени с парите на завода.
Толкоз! Както да се вайкахме с маман, не
разрешиха да отворим ковчега. Бе
здраво
запоен с калай. Днес, някой хора твърдят,
че в него имало само пясък.
Не вярвам, това да е възможно, но всъщност
- защо не?
Замълчахме.
Морето,
този
уморен барабан
на съдбата, биеше в основите на огромното
здание, и
сякаш проникваше
в самите нас.
-
Спомням си, продължи девойчето тихо, -
да, да, да, разбира се си спомням, как
човекът от Апарата ни догони със
служебната кола. Как насила ни натика
в нея. Как
бясно подкара из улиците на замрелия
под воя на сирени град. Как колата влетя
през портала на завода, пресрещната от
върволица санитарни линейки. Как проби
път през струпаните зяпачи. Как закова
на място,
недалеч от обграденото с въже
местопроизшествие. Как се разпореди за
първа помощ, щом маман
припадна. Как
незабавно изпълниха заповедта му. Бях
успяла да се промъкна през тълпата и
срутените
стифове
ламарина, до самата локва кръв. Там, под
ръба на един огромен
петдесетмилиметров
стоманен лист, парче от разкъсано сърце
продължаваше да трепка и
да пърха.
Хей така, както този юмрук се свиваше и
разпускаше,
Шефе,
хей така под ръба на листа. Стори ми се,
че от това огромният къс мъртва стомана
се повдига и спуска . . . Повдига се и, се
спуска . . . Тогава, съм припаднала и, аз.
НАДИГНАХ
БУТИЛКАТА,
а
устните ми установиха, че е празна. Едно
от момчетата ми подаде своята. Тази
вечер с пиенето,
избързвах единствено аз.
-
След погребението, - продължи момичето,
- достатъчно тържествено впрочем, с
разпределител-ния
талон - една небрежно отпечатана върху
къс третокачествена хартия служебна
бележка, отскочих с рейса до селцето, в
което искаха да ме погребат за година-две,
и по
възможност за цял живот.
Някога,
карахме лятна бригада там. Още тогава
се питах, за какво бе тази лятна бригада,
щом хората сами си вършеха работата
успешно. Бездействахме по цели дни и
нощи. Щом
се наложеше имитирахме
съвестен
труд.
От продължителното
бездействие Яна и Боряна напълно се
пропиха, с какво мислиш Шефе, след
като в селото нямаше дори кръчма? С онова
мръсно второкачествено пластмасово
лепило. С тази стока селото се бе
презапасило под един открит
навес.
Та, пътят наистина ми бе познат . . . Добре
познат.
До болка познат . . .
Момичето
отправи замечтан поглед към морето,
където се мержелееха светлините на
нашия водолазен кораб. Изправи се.
Въздъхна. Отиде при високите прозорци.
Загледа се навън. Отново се завърна.
-
Кметът ме чакаше ухилен
на
спирката за автобуса. На пръв поглед
много свестен, държав-нически
мислещ,
партийно ориентиран.
Заплатата била добра. Квартирата уредена.
Нямало за какво да се безпокоя. Често
слизал със служебната "Волга" до
Белоград, всъщност винаги празна. Е,
добре
де, добре, добре, добре - е - е
. . .
Пообиколих
из селцето насам-натам. Надникнах в
бъдещата си квартира. Хазяйката, бабичка
с хитри но добри очи, щом ме видя и се
стъжни:
"Не е за тебе тук, мила моя, кметът
изгони предишното момиче, сега е сам,
върви си дете, върви си . . .”
Мислех
си, че един
селски кмет би могъл да изплаши всекиго,
но не и мене. Но, рейсът идваше веднъж
седмично,
ако да не е в ремонт.
Телевизия в този Балкан все
още нямаше.
На
кого щях да оставя маман?
Ами, по-малкия си брат? Зер, ацетоново
лепило се продава на път и под път. Ами,
бъдещият ми съпруг, който все още бе в
казарма? Ами, този шантав кмет, гдето от
спирката започна да си иска за
в леглото?
- Е, - намеси
се моят човек, - все пак кмет - не кой да
е . . .
-
Да послушаме, - намесих се, - да послушаме
до край . . .
-
Освен това Шефе, - девойчето продължи,
- там нямаше театър. А, както вече си
разбрал, аз харесвам театрално да живея
. . .
Момичето
размаха разплетени руси коси, и се
поклони изящно. Дрехите му прошумяха.
Ухание на парфюм се разнесе наокол'.
Момчетата се спогледаха. Свих рамене.
-
Понякога си позволявам,
Шефе,
да посеща-вам
едва ли не всички представления на някоя
пиеса последователно. До край. До снемане
на пиесата. Да не говорим за симфоничните
концерти, които изобщо не пропускам.
Трябваше
ли да се затръшна в онова диво селце за
цели две години? Там, в служебното легло
на безплатната
квартира, задължително в компания на
кмета? Под погледите на останалото село?
Цели две години време . . .
ВЯТЪРЪТ
ПРОПЯ В КАМИНАТА.
Морето
се вдигаше. В хола нахлуха среднощни
гос-ти.
Хукнаха портиери. Зазвъняха асансьори.
-
Не му мислих никак, Шефе, - продължи
момичето тихо, вперило очи в мене,
преценявайки дали не съм от породата
на припълзялите чак в града селски
кметове, готови да се главят за какво
ли не. - Не се подвоумих никак.
Главният
счетоводител на корабостроенето в
Белоград, едно зализано с брилянтин
перверзно старче, още по време на стажа
ми подхвърляше, че ако бъда достатъчно
умна и веща, разпределението би могло
да отпадне. Същото бе споменал и кмета,
но сравнение не би могло да става. Защото
вътре в мене има едно чувство, кой какво
струва, на кого служи, до къде би могъл
да стигне . . . Ето, за тебе си мисля
например. Много знаеш, ама малко можеш.
Ето защо рядко изтърпяваш нещата до
край.
За много от твоите момчета, бих казала
обратното. Малко знаят, много могат.
Ето защо,
постоянно все
нещо искат.
Да знаеш, до един те лъжат за нещата под
водата.
Всички
засумтяха. Преглътнах. Познавах хватките
на водолазите от малък. На неводолазите
също. И в двата случая
свързани,
единствено с пари.
-
Повече не разсъждавах, Шефе, повече не
мислих. Бях решила на всяка цена да
остана у дома,
тук в Белоград, при мама и братлето, до
вратите на театъра, където си ме пускаха
и пускат без билет. Един ден взех душ.
И, към краят на работното време,
хайде в кабинета на счетоводителя. Той
сви
рамене, па се
ухили. Заяви че знаел,
че съм умно момиче. Надникна из коридора
установи,
че няма никой. Пусна двата секрета,
заключи касата, пусна ключовете в джеб,
изтръгна трескаво шнуровете на трите
телефона. Отвори един картотечен шкаф.
Извади плюшена завивка на руло. Разтла
я върху пода. Каза едно "Хайде!"
Работата стана. Гледай ти,
казвах си на следващия ден,
колко му
е едно централно разпределение. Като
нищо може да отпадне.
ТАМ
ДОЛУ,
не
така далеч от нас, морето се пребиваше
от бой в основите на многоетажната
железобетонна кутия на хотела.
-
Не усетих, как се намерих у дома, Шефе,
съвсем не усетих. Маман ме погледна в
очите.
Загря. Зашлеви ме през лицето. После ме
прегърна,
и се разплака. Като разбра, че оставам
в Белоград ме разцелува и възхитена
заяви,
че съм постъпила като истинска жена.
Именно така, според нея, заяви през
сълзи, постъпвали всички
жени,
които искали да си пробият път в живота.
Леля Гана била от същия борбен сорт.
Ето, вече е портиер
в
някакво министерство в столицата.
И
ВСИЧКО ТРЪГНА,
като
по разписание. Назначиха ме незабавно
на щатна бройка.
Независимо, че отново бе кампания за
съкращения. Без мене работата не вървяла,
ами как не!
За
да не се разчуе работата, а при Главният
това се
бе
случвало неведнъж, искаше ме в
най-неочаквани смайващи места. Ту
в каютата на някой кораб под ремонт. Ту
в някой склад за железни пръти, котви и
вериги. Често-често
в миризливия хотел на Каспичан, пълен
с ей такива едри хлебарки гдето налитат
на човешко. Наистина,
правеше
ми скъпи подаръци, но все от профсъюз-ния
награден фонд. По едно време едва
изтрайвах.
- Хайде холан,
- обади се моят вездесъщ коментатор, -
като вземеш един душ, всичко минава-заминава
. . .
И
се захили така
идиотски,
както само той би могъл да го стори.
- Не винаги
. . . - рече момичето, - не задължително .
. .
Настана
тишина. Много от момчетата се бяха
разотишли по стаите. Историята
им се бе сторила стара и банална.
Предстоеше
труден ден. Ако морето не миряса до
зарана, трябваше да кукуваме на брега
разбивани от скука.
-
Точно по това време, - продължи момичето
все така унесено и тъжно, - моят възлюбен
се изволни от казармата. Пресрещна ме
на улицата пред дома. Забрани ми да се
срещам с Главния. Знаел всичко. Щял да
прости и забрави. Като ни се народят
деца, казала неговата майчица, нищо
повече няма да има значение нито за
него, нито за мене. Това
ме натъжи съвсем.
Сякаш, все
още можех да забременявам.
Сякаш нямаше
нова заповед за съкращения.
Сякаш Главният
бе мирясал.
Рязко отказах.
Себе си да лъжа и залъгвам, мога. Любим
човек никога.
Тук,
момичето с дълга уханна старомодна
плитка отново прибрана в кок, не издържа
и се разплака. Тихичко,
изискано,
прилично. Сърдечно, но за кратко. Сълзица
- две. Забърса с крайчеца
на кърпичка
очи. Протегна ръка с чаша.
- Налей!
ПОМИСЛИХ
СИ,
за
логиката на алкохола през
нашия всъщност съвсем пиянски век.
Огледах момчетата примрели във фотьойлите
наблизо. Установих, че дълбоко в мене
нещо се надига. Но, какво за Бога?
-
Щом се разделих със Штефо, а с него се
бяхме клели завечно, отидох право в
партийния комитет. За да им плюя на
системата за централно разпределение
на кадрите и, изобщо. За да им кажа, че
докато стоят през зимата на топло а през
лятото на сянка, измисляйки какви ли не
фалшиви концепции, структури, постановки,
постановления
и възбрани, дъщерите им живота превръща
в уличници. Изсмяха
ми се в лицето. Това
го знаели отдавна, заявиха другарите
тогава, изобщо знаели всичко що им е
необходимо. Знаели историите с Главният.
Заявиха
в хор: “Той така и ще си отиде!" Пукнаха
от смях. Нима очаквах да ме съжелят? Не,
разбира се, но забавно бе как ще реагират.
Дълбоко
в мене очаквах, да се хванат за револверите.
Да въведат незабавно ред.
Докато Е Време!
Това, разбира се, не сториха. Разтвориха
картекси,
тефтери и папки. Дълго ровиха. Вземаха
си бележки. Размахаха под носа ми писалки.
Щом спряха да се хилят; двама мъже и една
жена; спогледаха се. Изведнъж станаха
сериозни. Заявиха
- аз съм си виновна. Заявиха, че отдавна
били вдигнали мерника, на онзи враг
на младежта,
на този некадърник от класа. Време било
млади хора да заемат неговото място.
"Само не аз!" креснах изплашена, че
би могло все пак да се случи, а това още
повече ги развесели. За неговата длъжност
и за онова с което се занимава, бил
необходим висококвалифициран
специалист. На първо време, щели да
свикат общозаводско събрание. За да
разгледат неговото и мое поведения. Как
така
съм
успяла,
да се отклоня от централно разпределение?
Доколкото знаят, мъж бил разпределен
тук. Но, не тук,
не на
тях, на събранието всичко трябва
най-искрено
да
разкажа. Иначе, ще се плаща неустойка.
Независимо,
че Главният подписал, и – обратно на
село.
Истински разпит, Шефе, без протокол, без
милиция, като
между
познати. Добре станало, че съм отишла
навреме именно
при
тях. Това вече, е истинска комсомолска
доблест.
Младите хора като мен, винаги трябвало
да бъдат изпълнени с подобно
доблест.
Нищо не споменаха за себе си.
Те бяха друг свят.
- На - лей - й
- й!
И, ЕТО НИ
НА СЪБРАНИЕ,
Шефе,
свикано едновременно по комсомолска,
партийна и профсъюзна линии.
И,
ето ни на сцената на
миризливия
заводския стол, който в подобни случаи
се превръща в театрална зала. Неочаквано
и
внезапно.
Подир цял
месец
време. Точно,
когато
вече
си
мислех,
че всичко отдавна
е
отишло в архив. Но, трябвало да се
съгласува. И, докато да съгласуват,
Главният не преставаше да ме дъни напълно
разбеснял. Така че, в краят
на краищата, докато да съгласуват с
разните многобройни партийни инстанции,
внезапно ни заловиха, надявам се поради
случайност. Не, не
в
хотела в Каспичан, ами в заводската баня
под душа.
Аз, гола - голеничка диби-дюс.
Главният
счетоводител с риза и вратовръзка, но
без гащи. Хей така, без много шум ни
заловиха. От това маман получи първичен
инфаркт.
И, събранието
стана.
И,
аз се явих. Спокойна, общо
взето някак
горда.
И,
започнаха да ни рендосват, щото на
тези
хора това им е занаята. Да се
ровят в кусурите
на всеки, без да придирят на самите
себе
си. Да съжелявам, бе късно.
РЕНДОСАХА
И
ПОРИЦАХА
Главният
Счетоводител. Вече бил предупреждаван
не един път. Чак сега, по една нещастна
случайност заловен на калъп. При това,
с една едва завчера завършила гимназиално
образование,
централно
разпределена
от
държавата на отговорна работа в село
Хороздели в Странджа Балкан, кой знае
как отзовала се тук.
А,
Главният си се хили ли,
хили злорадо.
Рендосаха
с речи и изказвания,
и мене. Защото съм била млада и зелена
а съм тръгнала
по зловреден път. Нарушавайки линията
на партията и правителството. Провеждайки
мероприятия не другаде, ами в заводската
баня под душа с топла минерална вода.
Сякаш, сама не отидох да си
се
оплача.
А
Главният,
вади вносна
папироса,
запалва я
пред
цялото събрание, изпуща облаци дим в
моя посока, а после бавно и достойно си
се покашля.
Писна
да слушам, как си кълчат душите, а подир
това и езиците. Извадих, и аз запалих
цигара. Спогледахме се с Главния.
Запратихме си един-друг облачета мърляв
дим.
Какво
друго ни оставаше?
Поразходих
се по сцената, насам-натам с цигара в
ръка. Бях
сложила най-късата пола каквато има под
слънцето, най-високите обувки каквито
можах да изпрося от една приятелка.
Исках да изглеждам нова и
безстрашна,
млада, великолепна и независима. Придърпах
с крак един стол, седнах. Разголих бедра.
Залата пошумя, пошумя,
па притихна.
Точно
да взема, та да се изкажа, от
първия ред скоква Буля Пена чистачката
на заводските кенефи.
И, без да иска думата, а нима знае как да
го стори, се провиква чак кресва.
-
Въх мър чадоу, въх мър Мъргъритоу, ко
ший
стани аку дъ забриминейш мър
майкъ - ъ - ъ! Ко ши стани с туй дите ку гу
рудиш? Ей гу-й
дом "Майка и Дите", пълнуй с тъквиз
кът’
теб’
. . .
Точно това
очаквах. Стоп, казвам си, спри душата да
не плаче Маргарито, дай им един по мордата
та да бъдат наясно, че е краят на двадесети
век.
-
Бульо
Пено, - казвам без да ставам, защото така
най-добре бедра
белея
но тъй, че да чуят и видят всички, - то от
Френска Любов не се забременява лесно.
Ала
Буля
Пена, подпряна на метлата, не се предава.
-
Ний тя френскъ, мър бабий, - кресва,
качва се на сцената и грабва микрофона,
- нитуй немскъ-ъ-ъ,
нитуй мулдуванскъ-ъ-ъ!
Тя сйй чисту нашинскъ-ъ-ъ,
бабий. . . Ти мож’
дъ ни знайш, бабий мъ имъ идна песня
нъроднъ такая . . .
И,
прескоква
Буля Пена на сцената заедно със своята
отвратителна
кенефска метла.
Вещица, литнала
за
пръв
път,
и последен.
И,
върти Буля Пена огромната опоскана
метла, отваря беззъба уста,
развърта старешки задник,
па започва.
ДИЛИН,
ДИЛИН ДИШКЪ - А - А,
МУМА
СВИРИ С ПИШКЪ - А - А . . .
А
залата, сякаш това чакаше. Люшна се от
смях,
и заприглася.
ЙЕ
- ЙЕ - ЙЕ - Е - Е . . .
ЙО
- ЙО - ЙО - О - О . . .
Усетих,
как сърцето ми запря от мъка. От очите
ми рукнаха сълзи. Сълзи, които не мога
да спра и понастоящем.
Какво стана по-нататък ли? Пенсионираха
Главният.
Мене
оставиха на мира.
Все
още работя там. Като си помисля, че именно
поради тази тъпа
история, хората започнаха да ме зачитат,
става ми още по-смрадно. Но зная, че е
най-вече
поради
факта, че не харесвам да мълча.
Не,
не се ожених за моят любим.
Маман
почина скоро подир това,
и работата някак се размина.
Брат
ми, както да го пазех, стана наркоман.
ОГЪНЯТ
В КАМИНАТА
бе
загаснал.
Вятърът
в прозорците притихнал.
Морето
падаше. Щеше да кротне към заранта.
Зад
рецепцията дежурната дремеше, отдавна
наясно с историите на Маргарита.
Тръгнахме
към стаите да поспим. Момичето с уханната
руса плитка в синя кордела пожела да ме
изпрати,
а
това означаваше и
да
преспим.
Възпротивих се
вяло.
Момичето сви
рамене, па се
завърна
на бара, където непознати сенки си
допиваха.
ЕТО
КАКВО СИ СПОМНИХ
неотдавна,
когато касиерката на училището в което
преподавах, наброяваше немалка парà на
един самозван лектор който си въобразяваше,
че като просвещава - възпитава.
Право да си
кажа, изведнъж ми стана все едно.
