(C) 2001 - Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ
ЕДНА
СЪВСЕМ ДЕМОКРАТИЧНА
СМЪРТ
- НОВЕЛА -
ONE
ABSOLUTELY DEMOCRATICAL
DEATH
- SHORT STORY -
На Мама …
To My Mom …
ТОГАВА
Старата спомни, как бе излязла от дома. За пореден път установила, че повече никому не е нужна. Освен можеби на Господ-Бог. (Как Да Не Ся Удивлявъш – Ъ!?!) Що да стои диван-чапраз на младите. Що!?! (Нъ Нея Никуй Никугъ Никъдей Ний Стуял! Въобще – Изобщу!)
Домът разбира се, е изцяло неин. В него има всичко необходимо. (Още по-точну – к’во не!) Освен уважение към самата нея. За което обвинява себе си. (Убичъш ли ут сърце – ша тъ умачкът!) Ох, тези забързани мои хора, си повтаряше-преповтаряше тя, ох, тези мои добри хорица превърнати от Живòто в никаквци. (Тоз’ Скапън Живот Нъ Каспънъ Дявул Взял Гу – Ибину Мать - Толкуз!)
РАДИОТО,
старото очукано немско радио голямо, колкото булченски сандък, само тя го слуша. (Пука-пръщи - една-две станции – стигът!) Свикнала с това радио от времената на Голямата Война, тя му е вярна като невеста. Старият; погребан с чест и почит преди тридесетина години работяга; бе домъкнал този някога така модерен апарат, подир случайно успешна сделка с “Храноизнос”. (Купуваш житото йовтино – прудавъш житуту скъпу! Мамка им нимчуги – с Балгарску Житу Русите бъхтят!) Заклет анархокомунист, Старият не преставаше да слуша Лондон, Вашингтон и Москва по време на цялата Втора Световна Война, (Черните станции се чуваха съвсем ясно!), сбирайки цялата махала пред отворените прозорци на едноетажната пристройка за прислуга, където обитаваха три стаи и единствен за целия двор общ външен тоалет, (Всичко четиринадесет наематели!), под наем. Тази работа се разчу. Колко бе тогава Белоград – един файтон хора и още толкова полиция, джандармерия, и войска, и окупанти.
Довтасаха двама полицейски, (Шлифери, меки шап-ки, пищови под мишка; един шмайзер за кураж – комунис-тите не си поплюваха - стреляха на месо; подозрително учтиви!). Запечатаха ключът за вълните с червен восък и огромен металически печат. Остатъци от този восък все още стоят по дървената кутия на този античен радиоапарат. Изхитряващ се подир толкова много години, все така точно и безпогрешно, да пуска новини и музика от продънен високоговорител. Заедно със зеленикави светлини от око, което отдавна не премигва. В минути на просветление и негà, на спомени по минало и пропуснато, (Тюх, да се не види!), Старата посяга и милва тези позацапани восъчни остатъци. Напомнящи за наивна махленска съпротива по времена, когато глави падаха за далеч по-малки прегрешения. И не престава да се чуди, как цялата тази техника се е побрала в две жълти стерео-слушалки, които нейния правнук не сваля денонощно от уши.
СТАРИЯТ АНАРХОКОМУНИСТ,
нейният съпруг, по време на немската окупация си позво-ляваше да бъде контра, (В кафене “Сплендид”!). От търговия със зърно, джебът му бе тъпкан с парà. Но, идеята си е идея. Идеи винаги се намират – идеалисти по-рядко. Беше я до-карал до там - още малко - да пипне шумата. Ама руснака изпревари, мина Дуная, и стана тя каквато стана. (Да бе фукнал, и до днес би се лутал, из шумака там, непокорникът му с непокорник, този някогашен Бог в леглото!) Старият анархокомунист остана у дома, с готова раница сухари зад вратата, и парабел под дъската на прага. За което знаеха единствено двамата.
Запечатването на радиопарата мина-премина, а старият - едва закръглил четиридесетака, бе мобилизиран запас на летище Тихина. Само че, кой би търпял такъв богат вироглав размирник. След като една безлунна нощ хубаво натупа задяващия се с караула фелдфебел, там - сред летателната полоса през която по-късно премина каналът Море-Езеро-Море, спешно бе демобилизиран.
ЩОМ ПРАВИТЕЛСТВОТО
обърна политиката, и влезе във Войната срещу Хитлер, Старият се юрна доброволец. Завърна се асматик. Уж нямало химически атаки, (Историята го твърди!), ама само той си знаеше. Подир година-две, когато комунистите разстреляха Парламента, (Всеки Парламент е за разстрел – знае тя!), а Държавата се отметна от обещанията към дребния бизнес, извади калъчката и национализира безусловно всичко; вършачката, трактора, локомобила и двата плуга които стопанисваше на изполица; (Десет години изплащан с пот, псувни, лишения и труд, производствен комплект. За час отнет, без дори да му издадат протокол! Не подозираше, че това става под надзора на същия безмълвен шмайзер – сега зереден, с който някога бяха дошли да запечатат неговия “Лумофон”.), нещо в него се прекърши.
Подви опашка.
Куйтуляса.
Юрна се да работи в интерес на държавата, най-вече заради онези идеали, в които на младини си позволяваше да вярва. Не му стискаше да се възпротиви, че в полити-ката - тази отколе курвенска наука, сега набутват цял един народ. Идеали, за които се бе убедил, че са само пореден Повод За Узаконен Разбой. С един подпис на човека в когото си позволяваше да вярва, се бе превърнал от сре-ден собственик, в бедстващ шлосер-надничар. Със закъснение бе разбрал, че политическите идеологии и всякаквите там религии, са предназначени за игра не толкова с Времето на Времената, колкото с покорността на ийхалето.
Така кара, дорде пукне от белодробно сърце в транспортната болница на Белоград. Запокитен там от местната червена мафия. На която си позволяваше да разкрива черните сметки, (На закрито партийно събрание, от което въобще не изтече информация. До месец го изправиха пред същото това събрание, принудиха го да си направи самокритика и да оттегли, и доклад, и свидетелство, и членство!), наивникът му с наивник.
МАЛКИЯТ ЦВЕТЕН ТЕЛЕВИЗОР,
(Старата го има в подарък от полякини-монахини, заедно с цветна фотография на Римския Папа, сиреч на Господ-Бог видян под прав ъгъл!), освен новини, бълва ли бълва смахнатости и нецензурности, и арогантни ругатни. (Нъл Димукрацийя!) Върху денонощно светналия екран беснуват програми дотам скоростни, чак непоносими. Но онази, гдето представя полуголи моделки - струва.
Ох, каква бе навремето самата тя, там - в Хороздели! На главата – фесче с менгиши и ален пашàк. На шията - вързоп златни тàлери. (За хорото – Звън! Звън! Звън-н-н! После, на дъното на скрина - скрий!) Здраво пристегнат девствен денк, обкичен с мижавите богатства на Родà, а отдолу - гола-голеничка диби-дюс. (Кюлоти навлязоха едва, когато немчугите започнаха да опват женурята под липата зад кюшето на Баня Вергиев. Везде им се привиждаше Унтер Ден Линден, Лоре Лай и Лили Марлен в
добавък!) Научила се е да превключва от канал в канал тъй, както лежурка в своята постеля, в ръка с някакво особено устройство. От помия в помия, както заявява сега на лекарите тя, докато те присмехулно свиват рамене, съгласяват се, и хайде да ги няма със сетрите на среднощен конушмак.
ОСВЕН
радио и телевизор в обичайно празния апартамент, (Семейството, до един висшисти пропуснали да вземат шофьорска книжка, си се щура в търсене на обща работа!), в домът на Старата има машина, наричана компютър, (Измислена от български американец. Ха – де! Докато си пиел питието в крайпътна кръчма. Ха – де! Само по това бил нашенец – по пиенето. По всичко останало – чист американец. И по парàта. Най-вече по парàта!), по която внуците лудеят. Не е за чудене, казва си, щом летящите крепости гдето навремето изравниха сърцето на столицата със земята, са построени от онзи луд летец от Севлиево. (Ха – де!) Кацнал някога със самолет от платно и шпертплат на хълма над Хороздели. Хукнал през глава към общината да върти телефон през Белоград в столицата чак.
О, Времето на Времената още не бе постигнало настоящето всеобщо скоростно безумие.
Времето на Времената, под формата на единична телефонна жица, бе запряло далеч пред портите на Хороздели.
Засилиха до Белоград селския глашатай, върху общински ат, с ръкописна телеграма в ръка. (Привързана за керемида, а керемидата прехвърлена с канап през седлото, а глашатаят със шпорите – в ребрата на коня, в ребрата на коня, право в ребрата. Без да престава да псува Кмет, Цар, Родина, Село и керемида с телеграма овързана с канап за седлото на коня, гдето всеки миг би могъл да загуби. Кой кмет не го заслужава!)
Старата много добре спомня онзи безумец
ЛЕТЕЦА.
Един от броените на пръсти по онова далечно време летци, за които се носеха легенди от столицата към затънтените краища на страната.
С огромни зеленикави целулоидни очила.
С тежък шлем.
С тежък омазнен кожен костюм от глава до пети. Вонящ на сажди, етер и рибено масло. Страшно намръщен. Широко ухилен.
Откъртил мъртвешки в сламата под сайванта на схлупената кирпичена къщица; (Кирпич и греди измазани с тезек, покривът - цепен камън'!); над самите Дюс-Поляни над Хороздели. Подслонила потрошеното самолетче по средата на харманя с бял боб, край диканята с вцепененото от изненада магаре. (Оревало ортаклъка, макар триде-сетинагодишно!)
Разбудил се от юнашки сън, летецът приседна на пруста, огледа се, па широко се ухили.
Извади дълга тънка цигарка със златен мундщук, от позлатена кутийка.
Припали златна запалка.
Вдъхна дълбоко. Изкара през ноздрите зеленикав дим. Загледа се в строшения самолет.
Изправи се. Разкърши тяло.
Кресна над Селото и Света.
- Мамка му – у – у! - Бе креснал. - Ще се махна в Америката - а - а!
- Що ба? - бе го изненадал уж случайно минаващия селски просек; доверен кметски информатор; увиснал на вратнята, вперил взор в потрошеното тяло на странната моторна мушамена етажерка.
- Бензинът слаб! – Бе мирясал летеца изненадан. – Тютюна хубав, ама бензинът слаб!
Просекът се бе отдалечил заднешком. Зад ъгъла, захвърлил тояжка, бе отпрашил бегом при кмета.
- Дрън, дрън! – Бе отсякъл кметът, запасен подофицер от армията на Негово Величество Цар Борис
Трети Обединител. – В Америка точну негу чèкът! Той дъ гони Софията жив-здрав, че мърси селото с тоз’ калпав бинзин, Ибавъм Му Майчито Софийску, а – а – а . . .
Токущо бе получил най-строги инструкции да си отваря хубаво очите. Върлуващите конекрадски банди да не пàлнат самолета, че да гепцат мотора, който е държавен. Самолетът не е държавен – частен е. Моторът е на Военното Министерство. Така разпоредил военния министър.
- Що Ба!?! – Бе запитал кмета в Околийското в Белоград.
- Тъй Ба!!!
По време на
ПОСЛЕДНАТА ВОЙНА,
в стърнищата между Хороздели и Тинтявино, се приземи ескадрила двуплощни самолети. Тя хукна луда, (Отдавна опитна с краката, пък и между тях!), решила да срещне поредния летец заканил се да фукне към Америката. (Мед, масло, банани и ошаф, а освен това зелени каймета наричани Долари!) Че да му се лепне. Летците се оказаха дванадесетина пълнички, повехнали от Войната, млади-младички рускини-казакини. Във вмирисани на барут и бензин маскировъчни комбинезони, препасани с портупеи. (Бе зяпнала с уста, която по-късно времето успя, и затвори!) Оклепани в машинни масла. Приветливи и весели.
Жените накладоха огромен огън, (Надалеч от очуканите от войната самолети!), при кладенеца зад крайпътния кантон. Където кантонерът се бе барикадирал със жената, децата, служебния велосипед и вносния немски търнакоп, умирайки от страх. (Човек на Властта – как не!)
Жените поискаха казан. Нагребаха от рèчката вода. Направиха водата да кипне. Разсъблякоха се до голо. Да се напарят, да се изперат, да попеят. Подир това, да полегнат и отпочинат. (Потом – снова вперьод!) А наокол', в топлата
септемврийска нощ, ехтеше говор на който се разбираше всичко.
Жените разпалиха самовар с висок комин по средата. Запариха чай. Седнаха да хапнат тъй, както са си диби-дюс, върху тежките платнища. (Зад храсталаците селските момчетия надничаха, правеха гримаси, кикотеха се, и блъскаха чекии!) Тогава, именно тогава, за пръв в своя живот, Старата видя
ИСТИНСКА АМЕРИКАНСКА КОНСЕРВА.
Способна да нахрани взвод, консервата се отваряше със специален ключ.
- Аха - а - а, - бе изригнала с пълни уста щом разбра, че огромната консерва, с едри късове вкусна неизвестна риба, е американска, - значи зарад' туй Он’ Америката гyди?
Щом чуха "Америка", рускините се спогледаха. Рипнаха от трапезата. Навлякоха изпръхналите край огъня тужурки. Напълниха полата на Марина с още консерви, с късове твърд като камък черен фабричен хляб, (Марина, Марина, Ты Катюша Золотая!), с пакети папироси с дълги хартиени мундщуци. (Що пък празни!?!) Пък, обърнаха й гръб.
Втурнаха се кикотейки се, вкупом, към самолетите. Мушнаха се под опънаните край машините палатки. А по шосето трополяха танкове и камиони, някой запрегнати в животински впрягове – за резервни части.
ШЛЯПАЙКИ БОСОНОГА,
сред нощ, през пътната прахан към Дюс-Поляни над самото Хороздели, Марина не преставаше да се чуди; като как женуря гдето фъркат кат’ птици из небето, върху самолети с двойни крила и червени петолъчки; като как моми гдето бомби разстилат напрек през полето - чак танкове бият; като как тез’ безстрашни мъстии препасани с патрондаши и пищови; без гащи воюват?!?
- Трėбе да съ много смели, брях – х - х! . . .
Спря. Замисли се. Отсъди.
- Ами, - беше си рекла, - халът им – кат’ нашия ший джанъм, чий йощи по зля!
Днес; давайки си сметка за мъжете с които е спала, за децата които е изродила, и за внуците – шантави по рождение, за глада който няма как да им се размине; тя е повече от убедена. Именно онзи левент-летец бе построил летящите съюзнически крепости, чиито бомби през ранната 1944. бяха изтръгнали мъртъвци из столичните гробища. За да ги захвърлят върху лицето на живите. Дано се засрамят. Но, жив човек срам има ли? При животните срам няма. При човекът – понякога. Кога е на зор - никога. И, не бе далеч от Истината.
СТАРИЦАТА
си припомни, как бе излязла из дома, за да хване пътят към морето. (В Белоград, душите на хората са от сол – няма как!)
Бе отгледала дузина синове, дъщери и внуци, хукнали по широкия лъжовен свят за приключения и пари. (Подир поредната “революция”, в Белоград всичко бе разпределено, преразпределено и разграбено до шушка!)
Към онези, които бе успяла да задържи около себе си, (За какво, О Боже!), питаеше смешна надежда, че падне ли на легло ще седнат да я гледат. (Т.е. да се занимават само с нея – как не!) Сега всички, всички, всички за които бе миляла и плaкала, никакви ги няма.
Преваля втори болнично-реанимационен ден и - това е. Старата си мисли. И повтаря, и потретва си:
“БОЛНИЧНУ РАЯМИМАЦИОНИН ДЕНЬ”.
Би могла да си кукува у дома в пълна с вехтории стая, превърната през деня в кухня, привечер в спалня, в отходно място към среднощ.
Да гледа телевизия.
Да слуша свойто си радио. (Никой не би могъл да й го отнеме, макар да бе направен опит да бъде из-хвърлено за смет!)
Дърдорят ли дърдорят; казва си сега, подпряна на две спластени вмирисани възглавници в бол-ничното легло; колкото Да Омачкат Истинете Еще Раз и Вовеки. Бе се нагледала, как става всичко туй.
Най-напред немчугите: Марш през Балкана - Туп край Морето, Яла – а – а на курорт!
После русите: Бумта-ла-Бумта през Дуная - Туп при Морето, Упа – а – а! У - у - уп! Хляб нямат да ядат – тежки заводи другиму строят!
Сега отново, О Боже Господи Универсалний – За Кой Ли Пореден Път!?! Яла – а – а!, на Юропата право в устите, докато Америката пипна бази край Морето.
- Жилъв нърод – брях, брях, бря-я-ях, - промълви, па замлъкна, - саму си ся гъзи ха-насам-ха-натам! Уж за хаир. Ама хаир от гъзене – няма. Не! . . . Не! . . . Не! . . .
Тези истини са ясни преотдавна, каза си, народът ги нарича АПК! ('Апване – Пийване – Курварлък!) В крайна сметка, и радиото, и телевизията все това набиват.
- Абе, на тоз’ наш Нърод Шибъний, не от селски глад – от градски курварлък в уста нагарча!
Би ли могла да гледа нонстоп телевизия, както пра-вят всички старици по тоз’ нацивилизован свят? Малкият цветен телевизор брои стотина канала, един от друг по-кресливи и непоносими. Освен онзи за мода, (Тя харесва да си го припомня час по час!), в който неуморно дефилират моделки, с или без облекла. Ох, каква бе тя на техните години!
В онаямити носия с нисък чумбер над òчи, със шамия на глава. Със златни плитки до нозè. На гърди - две кила златни пендари. А под носията - пърха ли пърха - Щуро Набъбнала Младост Готова На Всичко Срещу Нищо. (Саму нъ Балкан’те гу имъ!) Докато духовата музика надува зеленясали от мързел бурузани долу в дерето. Изпъната по войнски, на стъпалата пред чешмата с паметник на Незнайния Войн. (Глава от бронз, нозе от челик, останалото балчишки камънак!) Из чучурите ручи ли ручи
сълза-вода, а реката мами ли мами с рехава тъмнина под тъжни като сиромах, столетници върби.
На хорото . . .
Край реката . . .
Под върбите – е – е . . .
- Бря! . . . Бря! . . . Бря! . . .
Унижена и пренебрегната, (От пенсионни, здравни, домашни и социални грижи!), оскърбена и забравена, (От роднини, близки и познати!), прекалено късно преоткрила, че "В Живòто 'Сичко Си Се Припувтаря", старицата се превръщаше безболезнено, (Как не!), носталгично-мъчително, (Сантимети - Сакраменти!), лека-полека, в едва поносима за самата себе си обществено-управляема социална единица (Марш в хоспис! Сега е Двадесет и Първи Век!) Кратко казано - в поносима безобидна квартална Нѝща.
СЪВРЕМЕННИЯТ НИЩ
рядко бива откровен просяк. Лицемерно поддържан на границата на бедността от всевъзможни лицемерни програми, предназначени да го омагьосат, кандардисат и преуморят, та дано пукне час по-скоро в интерес на общество, струпано около светналите екрани на стокови борси и игрални автомати, в неудържима треска за мангизи. Правителствата; пропуснали овреме да предот-вратят появяването на Белия Свят на подобен излишен, никому ненужен, изцеден от труд скапаняк; много харесват да обменят подобни програми, (В детайли!), чрез посещения на подходящо отхранени кметове.
Съвременният Нищ, за нищо на света не би прекра-чил Закон и Правилник. Робувайки на безброй умело преиначени Божи Заповеди, той остава завинаги заклещен под пресата на най-крещяща, майсторски добре туширана материална нужда. Подчинен на планово центрофужиране на обедняващите слоеве, от центъра, към покрайнините на големите градове. Подир това, към съседните села. (Такса-гроб - минимална!) Където техните древни, испокон веков, домашни огнища се оказват заграбени от странстващи
цигани. Унищожени от наркомани. Препродадени на чуж-денци. Колонизирани от африканци. Във век наситен с лукави цивилизационни екстри, (Роящи се по-лесно от хлебарки!), съвременният Нищ остава шашнат от все по-безобразното ùмане на Имащите, от все по-отчайващото цивилизационно нямане на Нямащите. Да би кандисал за някое от безбройните псевдодуховни учения, (Неформализиран Дух нийде не остана!), подобен вечен социален прощъпулник би бил значително по-добре нахранен, значително по-чистичко облечен, хм!, и целево обучен. За да бъде в неизвестен час сатанински използван. Горко на греховно изостаналия от Времето на Времената стресиран от недоимък, все още жив, старомоден наив. Време на Времената:
за едни - от злато, алкохол, наркотици и тюркоаз,
за други - от разделно събрана смет.
НЕ САМО ПОРАДИ ГЛАД,
(На Балканите от векове в излишък!), Старицата се превръщаше в добре обезсилена нища. Свистяха хитро прекроени закони, плод на умствения напън на остатъчна национална утайка, самопровъзгласила се за “елитарно общество”. Поредната социална катастрофа, нямаше как да не бъде окончателна и трайна. Предназначена да предостави на имащите още повече Имане, а на нямащите още повече Нямане. Че да се види, какво би могло да се получи. (Боже-Господи, какво друго би могло да се спо-лучи, освен Биотехнологична А-Ла-1918.!) Тази Стара Европа – кому е нужна вече?
СТАРИЦАТА,
приучена да се труди едва ли не безплатно на конвейра за обработка на сурови домати в “Плодконсерв”-Белоград;
Премиални всеки месец.
Подир Априлската перестройка - на три месеца.
Подир някаква безмълвна вторична перестройка - в краят на годината.
За да изчезнат съвсем, при тази едва ли последна последна, (Да му мислят младите!), Генерална Перестройка на генерално подравняване на смет-ките в сметището наричано Съвременен Свят.
(N. B.: Никой тогава не изписка - никой!);
си позволяваше да нарича всичко това "скука". (Безработицата като "скука". Каква шегобийка!)
Подгонена от ранобудните крясъци между членовете на онова, което някога с лишения, кръв и сълзи бе скътала за Свое Собствено Свято Семейство, Старата предпочиташе да излиза надалеч от дома, (Отдавна престанал да бъде Истински Дом, заради сбърканата политика на Държавата – нейната мама!), във възможно най-ранни зори.
Да се устремява към брега на Морето.
Да си се щура из покрайнините.
Да си се чуди и мае, като как се е разрастнал този толкоз древен, някога съвсем незначителен, градец. Каталясала, да си се прибира по тъмно в душния всеобщ апартамент, когато всички отдавна са заспали. Внасяйки възможно най-незабележимо, огромни торби никому ненужни отпадни дреболии. Тези прелюбопитни дреболии така препълниха тясната семейна крепост, (Предприема-чите лапнаха къща с два декара двор и три етажа, в центъра на Гръцката Махала на Белоград, срещу апартамент под 100 квадрата!), че един прекрасен летен ден трайно овоняха цялия апартамент със всичко онова, което е способна да излъчи една окончателно разпадаща се цивилизация.
ЗЕТЯТ,
доктор на науките по " Антична Сравнителна Макулатура" в местния частен университет “Свети Блюдолизец Мавър”, доцент с претенции за мястото на своя професор, (Не умира – неговата вяра комунистическа!), бе срещнат с
презрително присвити очи от вносния лектор на поредния симпозиум, по проблемите на бъдещото програмирано рух-ване на висшето образование, в този закърнял апендикс на света. Американец-чистофайник, ръководител на семинар в рамките на симпозиум организиран от международна, (ЦРУ няма нищо общо!), "Агенция за оценка намесата на Недоразвитото Нещо в Прекалено Развитото Нищо", отварящ си очи на четири, че да не бъде мърцина отвлечен.
Доцентът хленчеше, щото американецът да го уреди да чете лекции в Канада. Щял да му дава процент. (Някога именно така си бе взел успешно държавният изпит. Чрез отхленчване пред вузовския партиен комитет, и индивидуална почерпка с кафенце “негърска пот”, баничка и халба боза в студентската менза!) В Белоград нямал перспективи за научно развитие. Парното поскъпнало, и ето - новият плувен басейн в неговата стара вила стои празен.
Американецът бе слушал търпеливо. Вземайки си прилежно бележки в дебел тефтер със жълти страници и позлатени ръбове. Бе пуснал в джеб съответната самохвалебствена CV, записана върху мини-компактдиск. Внезапно, се бе разярил.
- Вониш! - бе изсъскал американецът.
- Моля, тоест Please !?!
- Смърдиш . . .
Беше се ухилил с онази стандартна чисто американска усмивка, която рядко говори нещо друго освен: “Здрасти – гле’й си работата – аз съм до тук!”.
ДОЦЕНТЪТ
бе извадил старомоден нотбук, (Машина с която се гордееше!), за да потърси значението на непознатото. Думата отсъстваше в тясно специализирания речник на компютъра. У домà, доцентът побърза да разгърне Голе-мият Оксфордски Речник. (Бе подпрял газовата печка с него, докато го намери – що нерви!)
Речникът по чудо се отвори точно на проблема. Хвърли поглед. Потръпна. Побесня. Захвърли речника. Капична нощната ламба.
Можете ли да си представите, какво се случи с бедната старица? Не, не можете. Не можете. Няма да можете. Не се и опитвайте.
И ето защо, на улицата. По-добре на улицата.
На улицата, ама там нещата стоят иначе.
ДОМАШНИТЕ
бяха изрично забранили на Старата да събира и носи у дома употребявани найлонови пликове. (Като жена с вкус и мярка, Старицата подбираше единствено чисти, цветни, заслужаващи доверие отпадни найлонови пликове. В един вмирисан гараж ги изкупуваха!)
Домашните, всяко първо число от съответния месец, не пропускаха да й грабнат пенсията из ръце. За да може нейният внук, непоносим побойник-сополанко, да стърчи денонощно из компютърните зали, заляли до козирките за-
бравения от Бог, Цар, Власт и Министър-Председател красен Белоград. Лесно се установи, че Старата (Viva La Democracion!), е навикнала, да рови кофите със смет. Лицемерна гордост и наследственически съображения, (Реституцията предстоеше!), не им позволяваха да я прогонят на улицата. (Мнозина си го позволяват!) Пред хората трябваше да изглеждат, (Въпреки поголовните икономически затруднения!), модерно проспериращо, по старомодному сплотено семейство.
ПЪРВОНАЧАЛНО за Старицата бе обидно, (Всяко начало е трудно!), да преравя кофите със смет. Подир време, (Що да стори!) установи, че със всичко се свиква.
Светът се променяше пред очите й. Безпощадно затрупвайки с безумни тонове смет едва дръпналия за цивилизация Белоград. И установила, че докрай унизена е обществено полезна, Тя се стараеше. Все някой трябваше, от време на време, да попречиства този калпав Белоград.
Какво от това, че има общински сметоизвозващи фирми? Те правят пари вместо да вършат работа. (Никой никого не ебава!) Самият Съвременен Свят, не го е еня, за собствената му съдба! Това, именно това, разчиташе чрез пластовете всеградска смет Старата Жена. И вместо да се бунтува, забавляваше се. Добре, че нейният див анархо-комунист не бе жив, (Една замазана история. Не преставаше да си отваря устата за правди и идеали, по конференции и събрания, предназначени да узаконят поредно продържавно беззаконие. С просто око бе видно, как идеалите се бяха превърнали в приватизирани, още през комунистическо, частни черни фондове!), набързо погребан с елементарни почести за сметка на общината. (Община Белоград поемаше подобни разходи!)
ЧЕСТО
Старицата срещаше хора изпълнени с умиление, без възможност да й помогнат. (Свиваха виновно рамене – отминаваха!) Това я окуражаваше. Не бе единствената принудително обедняла. (Free to Choosse Balcanicus!) Бе обеднял целият белоградски народец.
Каква орисия, казваше си, колко майсторски подготвена масова беднота! (Ха тъй, Ба! Бедни, Бедни, само Бедни. Тук – там Богаташи! По средата – кухина!) Пускаха й просешки лев в ръка, (Не можеше да го отхвърли!), докато душата й плачеше, как само плачеше. Понякога, когато духнеше Черноморска Бòра, или нахлуеше далечен Трамонтан, за да преметат вместо общинските служби крайбрежен Белоград, Старата си позволяваше да проплаква със силата на вятъра.
- Ау – у – у . . . – Виеше заедно с вятъра. - Ау – у – у . . . Горда’й Старъ Плънинъ - ъ – ъ . . .
Този вой бе станал така обичаен за тези злачни места, че забързаните хора не му обръщаха внимание. И, ей Богу! Не й идваше на ум да открадне.
Туй за Стара Планина, бе заявил един прежде-временно пенсиониран даскал на чаша кафе в кафене–те -
раса “Куцото Куче”, всеки би могъл да го запее. В зависимост от това, дали едновременно ножът ще опре ò кокал.
О, КОЛКО МНОГО ГОРДА
бе някога, колко много-много-много горда.
С голяма касторена капела на глава.
С малкия Боб в ръка, сега запилял се по нефтените платформи на другия край на света парù да печели-мечели. (Доктор на философските науки - главèн за чукендро подир добър рушвет!)
По булевард “Сливница”, покрай “Морско Око”, покрай “Грозд”, (Оркестъра на Шарламана дъни ли дъни Лили Марлен!), през белналия се мраморен Портал, право в Морската Градина. (Подрастващите се нуждаят от чист въздух, разходка и къс захарен памук!) Но, тогава тя бе Една Господарка.
На Имота си.
На Себе си.
На Съпруга си.
Дори сега, изпаднала на самото социално дъно, тя се опитва да командори у дòма, както навремето юркаше слугите. Докато каишът, безкрайният плосък каиш между локомобила и вършачката мощно поплясваше. (Сякаш фалус по пъп на жена, твърдеше тогава Собственикът – нейният си мъж – Ха–Ха–Ха–а–а-а!) Чак до фаталната 1947., когато безусловно всички благини - от А до Я, заедно с кошниците на продавачите на варени скариди из кръчмите на Белоград бяха одържавени, а вродената бал-канска почтеност унищожена. (Смърт Нъ КапиталиЪмЪ – СвУбУда НЪ нЪродЪ!)
Ох, как пагубно тези народни (Ужким!) вождове се престараха, (Требе, Дубре Съ Ги гледъли в Мусквъ!), та погавриха и Народ, и История, и Човещина, и Природа, и Всички и Всичко - от Амина до Замина.
САМО МЕСЕЦ
преди това, тя все още бе ленива пълновластна господарка над мъж, невръстен син, вършачка с трактор, плуг и локомобил, пет души персонал и десетина кметове-рушветчии на селца, сгушени на куйтулук всред планини тъпкани още от турско с комити. Вече бе успяла на всички да покаже, къде всъщност се намира центърът на междуселския вършачкаджийски занаятчилък. (Развратния Белоград я бе научил да ходи денем и нощем с кюлоти. Как се гордееше тогава тя, как твърдеше – “Белуград Влизъ В Европъ”!)
През зимата – рядко биваше на село. През лятото – всеки Божи Ден.
По вършитба преминаваше, (За хаир и ритуал!), под премятащия се шумно попляскващ петдесетинаметров гутаперчен каиш, (Внос от Цариград, Made in U.S.A., чрез “Кезар-Цезар и Сие”, независимо от хода на Войната!), из някой от многобройните селски хармани. По които Вършач-каджията, нейния обичан мъж, луд за работа, опушен, омаз-нен и целият в паспал, вършееше чак пушек вдигаше.
Странно, но при онези примитивни технологии и военновремени възбрани, зърно имаше в достатък и артък.
Не само да пълни стомах, но, истински да храни. Хамбар с размери десет по десет по десет метра, хранеше петнадесетиначленно семейство и аргати в добавък, заделяше за посев, отделяше за държавни доставки чрез “Храноизнос”, че и за черния пазар оставаше.
Мъжът й, (Вечна му памят, спомина се от неизвестен рак, но Старата е убедена: спомина се от цивилизован глад – независимо от ордените на труда с които приживе бе обсипан!), винаги успяваше да подхвърли чувал-два прясно мляно брашно; в шанеца по черния път от Хороздели през Петте Воденици и Бàтува Гура към Тинтявино; за прегладнелите въшлясали шумкари-идеалисти, криещи се в примитивен бункер в гората. (По-късно унищожен от доброволческата банда на Мишьона!) Поради сърце милостиво? Ами! От съображения
за корпоративна сигурност. Всички бяха убедени, че в краят на краищата, Русите Идат.
Подир Девети, (Забрави 09.09.1944. - забрави! Ама, като не се забравя!), шумкарите побързаха да се отплатят. Ред от шмайзер в прозорците на къщата, която държаха под наем, та подир това трябваше да оправят таван, покрив и керемиди за своя си сметка. (К’о Ши Муй!) От това нападение малкият започна силно да заеква. И, заеква като пън докато завърши висше, а тогава вече бе съвсем късно да стане онова, за което Старата мечтаеше - цигулар от класа. (Винаги се задръстваше излезе ли на сцена, забравяйки цели пасажи, фалшивейки на каденца, а в ръцете му – в потоци пот!)
Понякога, все по-често, на едно и също място, край
КОФИТЕ ЗА СМЕТ,
Старата намираше оставена от някого чистичка суховата храна. Тогава, седнала на завет в някоя занемарена квар-тална градинка, всред жално оглеждащи я безстопанствени псета, Тя пируваше. Преполовена от някого, изоставена бутилка Кока-Кола, я приобщаваше към Светът Зад Океана. Където можеби, все още жив-здрав – навярно престарял, бе онзи летец - нейната си младост. Кацнал някога толкоз ненадейно, всред нейния едва начеващ момински цъфтеж там, накрай Хороздели, Област Белоград, Царство България.
(Беше й прошепнал под сайванта - бяха се гушнали на топло всред сламата - как нейният момински пъп е подобен на Лятна Луна отразена в Реката.
Марина бе изпискала диво.
Бе прискрипала кълки, да не умре от страх.
Как може Женски Пъп да бъде Лятна Луна - Ба!?! Въпреки, че отдавна нямаше какво толкова да я боли и стряска. Друго би било, ако бе я понапляскал.
В Хороздели момински нечайности се случваха кàта ден по къра. Всяка неделя, Поп Юдо изповядваше безплатно, докато Баба Стойна вдяваше червени вълнен конец губерката, и разклащаше билника с върла ракия да
се убеди – има ли нещо в него. Запалваше със железни пръсти свещите. Прекръстваше се пред иконата. Икономично накъсваше дарачен памук на парчета. Разпалваше в плъстена кадилница тамян, дано й капне жълтичка-османлийка, освободи ли се лихусата-мома невнятно!)
Дали този някога така нафукан лудетина, все още строи самолети? Не дай Бог да фукнат насам. Не остана какво повече да се разрушава в тази капичната до смърт, умишлено раздържавена държава. (Ами, ‘нам ли! Мъртъв ший!)
ТЕЗИ ТЪЖНИ МИСЛИ, тези тежки споменувания, са си лично нейни. Тя ги доверява единствено на някакъв великодушно пенсиониран професор по международно частно морско право, (Социа-литическо!), който много благородно, съвсем учтиво и докрай възпитано, (По аристократски!), събира отпадъч-ни картонени кутии пред магазините за денонощно обслужване, с помощта на бляскава ръчна количка. (Подпомагал някаква екологическа фондация, ама да не е обратно?) Кимат си учтиво един-другиму. Безкрайно възмутени, че отпадната хартия тази година, е паднала до цена “Без Пари!”.
Старата най-харесва да се грижи за уличните кучета. Щом я забележат, хукват в глутница към нея. Вдигат се на задни лапи. (Възпитаните кучета, задължително оста-ват бездомни. Не ли?!?) Близват я по ръцете с обич, каквато не е получавала и няма да получи никога от никого през своя живот. След това я наобикалят в глутница, за да я пазят. Боже-Господи Всемогъщи – от кого – за какво - до кога?
Само преди дни, пред поредната кофа за смет сторила й се бездетна и бездънна, Старата бе срещнала отдавна забравена своя
СЪУЧЕНИЧКА.
Някога, през неразделното им шантаво моминство, двете се бяха видели кандросани по бански костюми с крачоли до колене, изтипосани черно-на-бяло в единствения местен вестник "Белоградски Гларус". (Година Втора, Брой 177 - 17.08.1937.. Запазен под сламеник за спомен!) Неравно подрязан провинциален лист, раздаван за Бог Да Прости пред местния катедрален храм “Света Марина Белоградска И Презморска”. Фотографирани и оповестени, като
ПЪРВИ СНАЖНИ ПОСЕТИТЕЛКИ
НА
ПЪРВИТЕ
НАЦИОНАЛНИ ТОПЛИ МОРСКИ БАНИ
В
БЕЛОГРАД,
ОБЛАСТ ВАРНА,
ОБЕДИНЕНО ЦАРСТВО БЪЛГАРИЯ.
ГОСПОД ДА МУ Е НА ПОМОЩ!
АМИН . . .
Черни плажни костюми под наем.
Невинни жеравни тела.
Eдва напъпили цици.
Врътливи недохранени задници.
Глави в каучукови шапки, тъпкани с мечти по състоятелни господа. (Непознати – к’во значение!). Столични господа-паралии, които да ги гепцат и отлепят, от предопределения им животец на преселенска тракийска паплач, (В столицата - Зиме, Лятуту - в Белуград!), та в полумрака, всред дискретността на някой забутан крайбре-жен хотел, да ги превърнат в уханни на розова вода, (Салеп! Салеп! Салеп! Купете си, бà Гуспойци!), кокотки.
Тази неочаквана среща ги бе от сърце развеселила. Две престарели, някога безгрижни състоятелни жени; дос -
тигнали с помощта на авантюр-политици безпощадно социално дъно; вмирисани на отпадъци. И, независимо от това, заливащи се в потоци искрен, почти момински, смях. Забавляващи се със своята бедняшка безпомощност. Установили, че за да бъде разорен тоз’ балкански народ, е необходима не само смяна на повече от два режима.
Бяха се пукнали от смях установили, че си се срещат на същото място, където до неотдавна Офето сбираше квартални бригади. (Научно замислено, примитивно проведено мероприятие, за губене на време, промиване на мозъци, зомбиране и гепцане на народна парà!) Сега, на същото това място, се виеше безкрайна зигзагообразна ре-дица занемарени ръждясали общински кофи за смет, гальовно наричани “бобри”. Технологично съоръжение, предназначено да оповести на наблюдателите от Европейската Общност, какво, че ето - народът като нищо си живее хигиенски. И още, че отровените от “КумунизЪма” старци и старици не напразно; си отиват. (Никакъв Геноцид!) Глобално доказателство, че за светът, Балканите и апендикса на Балканите наричан все още България, изход няма – няма и да има.
Бяха се забавлявали до сълзи.
Там именно, подпрян на обгоряла кофа за боклук, тя бе забравила своя великолепен, лъскав, персонализиран, черно-бял социално-помощен, вносен
БАМБУКОВ БАСТУН.
С безценен мелхиоров герб под самата дръжка. С позла-тена табелка, с нейното си истинско име. Подарък за рожденния й ден, (У дома традиционно пропуснат!), от вездесъща религиозна фондация, предназначена за подпо-магане на бедстващи, и узаконяване охолство за недосегаеми, чрез присвояване, (Post Mortem!), имотите на подпомагани. (Капка по капка – вир! Лев подир лев – язовир!) Този бастун прокле в болничното легло сега Тя.
Този либав бастун се върнах да потърся, каза си, беше изключително удобен. (Хоп – хоп – хоп! Чук – чук – чук! Кой кат' мен!) Боже Господи! До къде се срути тоз’
лъжовен свят? Да раздават посребрени бастуни с часовник за кръвно налягане в дръжката, само срещу подпис върху абсолютно празен бял лист!?!
Старицата си припомни, (С многократни Ох! и Ах!), как несвястно бе полетяла под колелата на бързоходна лека кола, с непрогледни тъмни стъкла. Колата бе заковала на място. От колата, бе изскочило суховато момче голо-брадо, заедно с двамина - оглеждащи се насам-натам и наобратно - яки младежи, с тъмни очила, радиостанции през врат, и ръце в джебовете.
Грабнаха я - право в Бърза Помощ.
Това си спомни Тя сега, а очите й срещнаха любопитния безпощаден поглед на същото това момче.
МОМЧЕТО
не лъхаше на алкохол. Не се усещаше одеколон. Ухаеше на някакво непознато лекарство.
Старата проплака в леглото. (С какво ли не се друсът тез’ дицъ, мъй! Акъл нèмат!)
От своята далечна писалищна маса, дежурната лекарка вдигна недоволно глава.
- А! - изрече. - Не само врещи, но и говори!
Болногледачката се отзова с възможно най-угодни-ческа гримаса. Предстоеше поредно атестиране на помощ-ния персонал.
- Да се натика, така баламски, под хорските колела ...
- На стари години, - отбеляза академично дежурната лекарка, - реакциите стават не – адек – ват – ни! Мислиш, че крачиш – докато всъщност пълзиш.
Въздъхна. Предстоеше й пенсиониране. Бе решила да кара, как’ случи. Тъй караха всички. Цяла една държава. През куп за грош. Опипоим бе установила, че освен Балканските Страни - Целият Цивилизован Свят е в преход.
- Да, да, да, - промълви учената жена зачетена в пос-ледна своя научна публикация, (Springer Ferlag Germany!), може мислено да хвръкне, докато всъщност дори не пълзи. Това е от възрастта . . .
В ПОСЛЕДНО ВРЕМЕ,
с повод и без повод, лекарката въздъхваше сърдечно, въпреки твърде тъжната пенсионна перспектива. Чувства-ше се все още здрава и млада, пъргава и енергична. Готова да отдаде на науката и практиката последното, което може. Всеки ден най-редовно си мереше кръвното. Умерено си изрусяваше косата. Никога не прекаляваше с грим. (Мъжете не харесват докторки с грим!) Следваше интернетски диети по клиника Мейо. (За да не пълнее!) Истината бе друга - пълнееше.
На стари години, върху душата й тежеше любовна мъка подир таланлив медик-стажант, с невзети изпити от първи курс. Но, като е сладур. Какво да се прави, като е такъв непоносим сладур. Не може да не го допусне там, къ-дето трябва. Да не му изходатайства онова, което е необ-ходимо. От онзи, от когото се налага. Както само тя би могла, да го стори. Все още е секси. Освен, че е лекар с дългогодишна практика, докторат и специалност.
Бе настъпила относителна тишина.
Климатикът жужеше.
В отделението за реанимация, болните траеха под наркоза. Върху зеленикави екрани проблясваха надежди за живот, и сигнали за упадък.
Вратата на болничната зала се отвори. Нахълтаха непознати.
ЗЛОПОЛУЧНИЯТ ШОФЬОР
трескаво спусна ръка в джеб. Мазно се усмихна – бяха неговите си хора. Пристъпи на пръсти, обут в еднократни болнични найлонови пантофи, задължително изхвърляни подир употреба. Прибирани от рòми, преопаковани и препродадени на същата тази болница, найлоновите търлици придобиваха вторично социално значение, и подпомагаха опазването на околната среда по белоградски.
Държейки гнусливо с два пръста прозрачна найло-нова торбичка с анемични лимони и връзка огромни ба-нани, стискайки мобифон в ръка, (В бизнеса нещата се
развиват главоломно!), момчето си мислеше, че би могло да управлява всеки попаднал му под ръка бизнес.
Всъщност, какво значение. Някаква взела-дала прес-таряла старица. Сàмо да не сдаде багажа, макар да му е все едно. Отрасло в дом за изоставени, момчето не пом-неше ни майка, ни баща. Но, на стари години човек малко – от – малко поумнява. Бяха се появили внезапно. При това заедно. Ръка в ръка. Не пожела да ги види. Бледи сенки от неясно минало, в което бе невинен потърпевш. Беззъби, овехтяли рицари на младост, нпризнаваща род и състра-дание. Надяваха се, да ги приеме и настани, че да се загрижи. Беше ги изслушал възможно най-търпеливо. Отвратен, че такива скапаняци биха могли да му бъдат родители. Беше ги прогонил, с най-безсрамни ругатни. Дали не си го заслужаваха? Сега, втренчен в една незначителна старица, на която по невнимание бе видял сметката, пламъкът на онази безумна неудовлетвореност, отново лумна.
- Зрителите да се махат!
Неделните посетители бяха побягнали изплашени. Не толкова от неговият леденеещ гняв, колкото от погледите на елегантно облечените телохранители.
- Карах, - нещо като извинение, - едва с десет километра в час . . .
Старицата разбираше от Живот, макар да бе доведе-на до просешка тояга именно от това, което понякога се нарича Живот.
- Тогава, - изригна Тя, - още веднъж Мамка Ти!
И изпадна в състояние, в което не личеше да е жива или мъртва.
Будуващата над нея висока техника, не преставаше да отчита остатъчен живот, и лекарката остана спокойна. (Мислено напявайки песничка запомнена от детство – “Ке Сера–Сера …”)
Техниката, бе връх на медицинск цифрови технологии от преди десетина години. Внесена като резервни части. Монтирана на черно. Препродадена на безумна цена, на данъкоплатците. Обгърнала; с безкрай-
ни жици, обсипала с безброй попукани от употреба каучукови датчици; нейната примряла от обида старешка, никому ненужна, омръзнала дори на самата нея, плът.
Контролирайки, апаратурата можеби подпомагаше. Едва ли здравословното състояние на Старата. (Добре вървяха дисертабелни изследвания за износ. Един частен университет ги изкупуваше, за да предложи докто-рантури въз основата на “жизнен практически опит”!) Екранът на монитора на преставаше да разлива гърчеща се нагоре-надолу отровнозелена лента.
Лекарката зад бюрото хвърли поглед отдалеч. Реши, че Старицата ще вземе, та ще оцелее. И стана, и се приближи.
- Дано оцелее, - реши момчето, а неговата охрана угодливо се разсмя, - дано оцелее ...
- Дано ... - процеди онзи бодигард, който изглеждаше свестен.
Лекарката изгледа шофьора от глава до пети.
- Как стана всичко, няма да разпитвам. Но, с коя част на колата е поразена - длъжна съм да знам.
- Предната броня - дясно, фарът счупен. Такива фарове се намират трудно . . .
- Щом е предна броня - ясно, - дотича болно-гледачката. - Бях в Ламибия лична масажистка на Самия Главнокомандващ, значи! Имах страхотна власт, значи! Не като тук, да чистя фъшкии на премазани старици, значи!
Поогледа се. Присъстващите кимнаха окуражаващо с глави – давай, разкажи ни играта!
- В арабските страни, значи, който е ударен отпред - той плаща, значи!
Бяха готови да изръкопляскат.
- Така трябва да бъде и тук – като в Арабистан, значи! Чукнеш ли отпред - плащай, значи! Чукнат ли те отзад - на теб плащат, значи!
- Защо не е така, значи? - подхитрува лекарката из-далеч.
- Защото няма Главнокомандващ с Пагон, Екселбанд, Кокарда, Зелена Лента през рамо и Два Пищова на кръст,
значи! - Яростно откърти болногледачката. - Друго е, като го има, значи!
- С кокарда?!? - промълви лекарката замислена над комбинация, като как да оправи онова упорно момче, че да стане редовен асистент в нейната си катедра. - С ексел-банд и кокарда – хе!
Помълча, па добави.
- Знаем ги тия “главнокомандващи” от митницата в Лавасол, гдето изобщо не вземат на ръка, а дълбок масаж го нямат за нищо.
Момчето с погнуса размаха белият халат, с който бе временно наметнат.
- Разбира се, съм виновен, - съгласи се, - и в протокола така пише. Но, ще отърва кожата. Така ще стане.
- Така ли ?
- Ще се откупя ...
- Бабата не е ли виновна?
- Ни най-малко, - отвърна презрително момчето, - та-зи скапана държава е виновна. Ако пенсията й е толкова, колкото би трябвало да бъде, тази женица нямаше да се мòта безцелно по улиците, ами щеше да си седи в някое уютно кафене, както онези бабички на Ийстбанхоф във Виена. Щеше да си лока кафенце с млекценце, без да мисли за утрешния ден, както това правят всяка заран бабичките на Старе Миясто в Прага. Около Пойнт Ньоф в Париж. Къде ли не - из нормалния свят!
- Ах, - пророни лекарката вяло, - този Нормално Не-нормален Свят . . .
Настана електронизирана тишина.
Апаратура жужеше.
Екрани проблясваха.
Старицата се правеше заспала. (Дано се махнат всички от главата й!) Беше й все едно. От как старият за-губи вършачка и имоти, хей така – без да е сторил нищо лошо някому, беше й все едно. Всички познават добрите неща в другите страни, каза си. Рядко познават лошите, а и да ги знаят – траят. За добрите неща в Белоград някога - не
споменуват. До вчера безплатни, днес тези неща струват безумни пари.
В залата имаше още един
ЛЕКАР.
Мълчаливец и половина, той се прокашля отегчен, па се оттегли в дежурната стая. Навикнал на наука, реши да се занимае с проблема писмено.
Взе стар болничен картон.
Обърна го по гръб.
Раздели картона с неравна вертикала.
Сложи в ляво плюс (Демократично!) - в дясно минус (Недемократично!). Изненадан от бързата промяна на прехода в краят на двадесети век, без да престава да се лута между реалност и илюзии, реши да продължи с един особен сравнителен анализ.
Лекарят бе изписал томове научни трудове, проче-тени от малцина. Предизвикали бурни спорове в изключи-телно тънък слой световно обществено мнение. За беда широко отразено от националната преса. Поради това, незабавно изхвърлен от научното поприще. За да докажел своите концепции на практика, в реанимационното отделение на регионалната болница в Белоград. Държавна институция към местния Медицински Университет. Продължаваща да съществува в предосвобожденски турски конюшни, облицовани на две – на три с вносни испански порцеланови плочки.
Лекарят бе изнесъл стотици лекции посетени от хиляди студенти, с които днес делеше пестелив къшей ръжен хляб, без да стане доказано прочут.
С грозния почерк на недохранен държавен чиновник от началото на Двадесет и Първи Век пое дъх, започна и записа:
- (+) ПРЕДСТАВИТЕЛЕН ПАРЛАМЕНТ!
(-) КОМУ ОТЪРВА!?!
- (+) МАСОВ СОБСТВЕН ТРАНСПОРТ!
(-) МАСОВА ЕКОЛОГИЧЕСКА КРИЗА!?!
3. (+) ВЪЗБРАНА ВЪРХУ ОПИАТИТЕ!
(-) НАЛИЧНА ПАНДЕМИЯ !?!
- (+) “БЕЗПЛАТНО” ЛЕЧЕНИЕ!
(-) КОЙ ПЛАЩА!?!
5. (+) РЕАЛНИ ПЕНСИИ!
(-) ТИ ЛУД ЛИ СИ!?!
6. (+) МАМКА МУ НА ТОЗ’ ЛЪЖОВЕН СВЯТ!
(-) МАМАТА НА ТАКИВА КАТО ТЕБ!
И, т.н., и т.н., и т.н. . . .
На вратата се появи болногледачката.
- Док - ту - ре - е - е . . .
- Моля?
- Ела . . . значи! . . .
Цъфтяща жена към четиридесетте.
Обществено отхранен задник.
Огромни цици, някога високо вирнати в небето, (По Татово Време!), днес тежко виснали, подир два мандата нежна съпротива на граничен КПП, някъде в пустините на Либавия. Разядосана от това, как след дългогодишен трудов стаж из болници и морги, всеки познат, (О, тя има десетки!), се захваща да я хвали.
Как никак не е остаряла за Онази Работа.
Как косата й изобщо не е оредяла.
Как лицето й, е все така свежо и младо . . .
В такива случаи не знаеше, да се гордее ли – или да плаче. Забягваше в най-близката тоалетна, гледаше да е с течаща вода. И, се наплакваше до насита.
Попаднеше ли прострелян мафиот за реанимация, нея оставяха да дежури и пази. Въоръжена със стара тупалка за пране, тя е повече от частен полицай. Една много икономична работа, е тя.
Лекарят захвърли парчето картон върху леглото. Зимния вятър го грабна и - през прозореца, между черчеветата, право на улицата. Картонът се плъзна по покрива на случайно спряла луксозна лека кола. Залепна върху заскрежения прозорец и замря, потрепвайки с приливите на зимната бòра.
В колата дремеше, преуморен от лични страхове, хорски грехове и държавнически грижи, набеден еколог. Превърнат от ищах за власт, в послушен
ЕВРОДЕПУТАТ.
Щом нещо тупна по покрива на колата, депутатът излезе от дрямка. Обзе го панически страх. Колата не бе от бронирана – какъв пропуск. Поогледа улицата през тъмните стъкла. Вървеше сняг. На заскрежения прозорец се бе лепнал някакъв картон. От вятъра, картонът попляскваше с крила.
Нима бе възможно? Кметът на Белоград бе известен със своята добросъвестност, подир която бе похарчил милиони. Какви са тези отпадъци литнали върху колите на депутати посред зима?
Натисна копчето. Смъкна стъклото.
Вятърът вкара парчето хартия в затопленото купе. Затвори прозореца. Запали светлините.
Хвана гнусливо болничния картон с два пръста. Ся-каш пàри, рече си, още малко – ще запуши. Разгледа текс-та. Разчете го.
А!, удиви се народният избранник, какви са тези залитания подир Плюс-Минус? Трябва да сложим край нещата да се представят, чрез Плюс-Минус, в една докрай
европеизирана държава. Време е, за парламентарно преразглеждане на математиката. Жизнена необходимост сеявява, да се разработи и приеме осъвременен "Закон Плюс-Минус". Който да канонизира гражданските увле-чения подир плюсове и минуси от всякакъв характер. Придружен със съответен правилник, поредица от празници и всенароден почин. (Поледвано от “Универсална Международна Конвенция Плюс-Минус”!) Закон, който би изисквал проблемите дотам да се размиват, че да не остане граница в природната и околна среда между Плюс и Минус. (Излезе ли в “Държавен Вестник” – мисли му народе!)
Шофьорът бе прескочил за цигари. Този шофьор, защо се бави? Колата заключена ли е? Надникна навън. Над паркинга се извисяваше болница. Прозорците бяха силно осветени. Независимо от студеното зимно време, един от тях бе отворен. Отпусна се под топлия климатик.
- Гавра! - Заключи видния човек. - Гавра с недосега – ем . . .
Шофьорът се бе завърнал.
- К’во рече Шефе?
- Дай рестото, и тръгвай!
Шофьорът, съвсем възпитано момче, учтиво подаде дървена кутия пури, няколко монети, и огромна розова данъчна фактура.
Депутатът пусна фактурата във вътрешния джеб. Щеше да я осребри по-късно. Отново се съсредоточи. Върху картона личеше пресен печат с червен кръст по средата. Сви рамене. Събра сили. Изчете гласно.
Д-Р Баку ТАКУФ
КАРДИОЛОГ
+359 (0)899 583 795
- Този кой е? Какво иска? Защо се занася? Как така подхвърля бележчици върху главата на междудържавен служител?
Шофьорът хвърли поглед в огледалото за задно гледане. Депутатът нещо си говореше.
Ох, рече си шофьорът, какви времена. Някой си подсвиркват. Други си подпяват. Трети сами си говорят. Все такива ми се случва да возя. Никога не са сами. Статуи от восък, хартия, целулоид, мангизи, и лайна.
Колата меко потегли.
Депутатът се потопи в спомени.
Припомни си своето първо младенческо пътуване с Дядо Влас; Белоград-Варна-София и обратно; в дълбините на служебен “ЗИМ”. (Хе – хе - хе, развя болничния картон в ръка, друго си е “Мерцедес” със синя лампа!) През целия път до столицата, дядо му го притискаше до себе си, каканижейки полугласно: “Ти си - моята надежда … Ти си - моята отплата …Ти …Ти … Ти ще оправиш тази скапана страна …” Бе изкарал цяла песен. Песен, която оценява едва сега.
Депутатът прибра случайното послание в своя огромен портфейл.
- Ще видим ние, кой си ти, Доктор Бако Такоф!
И заспа.
Предстоеше охраняемо съвещание. В строго охраняем хотел. Край още по-строго охраняем басейн, с безброй безумно смели девици в мокри фланелки, и коктейл с истински фарфор, по протокол. На подобни меро-приятия депутатът бе длъжен, да бъде изключително то-чен.
- Давай газ! . . .
Два етажа по-нагоре, Д-р Бако Такуф нахлу в
ЗАЛАТА ЗА РЕАНИМАЦИЯ.
Откри своята колежка да подформя маникюр, с гръб към екрана на електронния монитор. Уредът бележеше криза. Кресна. Лекарката сви рамене, отмести се, изтърси учтиво “Заповядай!”, и продължи своите интимни занимания.
Старата отвори очи.
- Имам син. Голям син – великолепен. Дали ще дойде да ме види?
- Що не? - Удиви се лекарят. – Синовете много уважават своите майки. Научно доказано. Значително повече - отколкото бащите. Още Фройд и Юнг, а по-късно президента Айзенхауер в едно писмо до Аденауер твърди, какво че …
Старата го прониза с поглед. Много харесваше прос-ветени мъже.
- Винаги го спирах, - рече Старата, - във всичко го спирах. И фасул не разбирах, от онова с което си се зани-маваше, а го спирах. Запирах го бе, запирах го, както не съм запирала Старият дори.
Помълча, отпи вода, продължи.
- Бе завършил две висши с докторат, - отсъди стара-та от леглото, - бе записал трето висше дистанционно, а аз с моето четвърто отделение си позволявах да го възпирам. Може би, за да го предпазя. От какво?
Доктор Баку Такуф изгледа удивен старата жена. Нямаше да издържи до зарана. Гладът е лечебен, но ако не боледуваш. В противен случай, сдаваш Богу дух.
- Боже Господи Прости Ми, - прохлипа в леглото, а компютъра над нея вдигна врява. - Докато един ден хубаве-цът мой ненагледен остаря, и най-безславно се пенсио-нира. Тогава престанах да го възпирам. Разбрах Докторе, че съм го опазила, за да го превърна в дребна пенсионна развалина . . .
Никой не я слушаше. Всички бяха вперили поглед в монитора, където пъпната връв на живота тлееше, готова да се скъса.
- Всъщност, само го обичах. – Помълча, па кресна. - Аз пенсионирах безславно своят така обичан син!
Избухна в ридания.
Лекарят се втурна да я успокоява.
- Госпожо, - изрече, - човек никога не знае . . .
- Една майка, - простена жената, - трябва винаги да знае!
Започнаха преливане на кръв. Това продължи през цялата нощ. Резултатите бяха задоволителни, и дежурната сестра заедно с болногледачката, си позволиха да подремнат.
ЗАРАНА СИНЪТ СЕ ПОЯВИ.
- Все пак, е сравнително чистичко, - заключи, - как си Маман?
- Виждаш, как съм – цялата в лайна! Хора ми шетат.
- Маман, ти все се сърдеше, все се сърдеше, все си се сърдеше, щом ти отнемех ключа да не излизаш - а?
Жената го изгледа с премрежени очи. Лекарстваха идваха силни. Храната бе слаба.
- Много добре знаеш, - отвърна болната, - ти не никакъв демократично” ...
- Гледай ти, - рече синът, - за болката не мислиш, по демокрацията плачеш.
- Така е, - отвърна жената, - подир мечта винаги се ридае.
ЖЕНАТА
заспа. В сънят й придойдоха поля и нивя, по които бе орала, сяла, скубала троскот, жънала, вършала, прелюбо-действала, раждала-израждала, нестинарствала. Нивя, които някога имаше за свои, но нямаше да бъдат отново нейни никога.
Никугъ . . .
Никугъ . . .
Никугъ!
Поля, така напразно загърбени, за да се натика в тоз’ пренаселен Белоград.
Видя се невръстна, с конопена риза до зèми, да носи в ръце варакосано разпятие, а до нея нашироко да крачи Поп Юдо с везан със сърма и бисер епатрихил. Вятър по-люшваше малобройни хоругви под безоблачно небе. Подир тях унило пристъпваше цялото население на Хороздели. Запътено в угрижена молитва накъм Аязмото на Света Марина Белоградска и Задморска. Покровителка на тези
жирно плодородни, а осушавени места. Силно помагаща за дъжд. Лично премахваща бездетство. При един неочакван полъх на вятър, светицата се изяви. Всред златен облак и сребриста пара, в ръце с младенец. Младенецът вдигна ръка, стори кръст.
Разбушува Светлина.
Света Марина положи ръка на устни: "Ще! ...". Кръстена и обречена на същата тази светица, Марина изписка.
- Света Марина!
- Ау – у – у . . .
- Света Марина се яви!
- Боже Господи, ще има дъжд! - свещенникът диво размаха кръст към небето. – Благодаря Ти Господи, че Все Още Света Марина Властва Над Тези Места И Всинца Нам, Заедно Със Света Богородица Белоградска, и Господ-Бог Вездесущий!
- Амен!
- Амен! . . .
- Амен! . . . – повтори множеството.
И още:
- Господ Да Е На Помощ На Таз’ Изстрадала От Суша, Зли Управници И Мръсен Народ Нашенска Земя! Амен!
- Амен! . . .
- Амен! . . . – повтори множеството.
Процесията запря, разпръсна се наокол’, падна на колене.
Дръннаха кадилници.
Разцелуваха се кръстове и хоругви.
Разля се вино, земята шупна.
Кой как можа се поклони, и прекръсти, и повярва.
В Отвъдното и Непознатото.
В Неведомото и Страховитото.
В Изключителното и Всемощното.
Във Всебезпощадното и Всемилостивото.
Тресна гръм. Изпод ясното небе, низ тежкото ярко слънце, рукна проливен дъжд.
Но, това бе отдавна, тъй отдавна бе всичко това. Когато все още не предполагаше, че някога ще има Син, с душа по-безпощадна от кърска суша.
СИНЪТ
бе нетърпелив да си тръгне. Идеше му да побегне от тази болнична воня, всред която бе открил премазаното безпомощно тяло на своята майка. Жена, за която никога не бе направил нищо свястно, освен безкрайно продължи -
телното вземане на безброй образования. Оказали се напълно безсмислени - чак смешни, в един внезапно електронизиран, принудително променящ се свят. Човек на възраст, с професия и занаят, Синът се чувстваше безпомощен и гузен. И се питаше, като как не може през своя живот да спретне нещо свястно. Нямаше имот. Не бе натрупал пари. Бе зарязал възвърнатите наследствени земи на село, някога изхранващи поколения, даващи образование и препитание. Бе наясно, защо е така. Безкрайни политически промени, от векове, бяха заръфали като рак тези балкански земи. Но, какво би могъл да стори. Дотолкова едно наложено отвън законодателство, бе вързало ръцете на такива като него. А, да застане срещу закона, не бе за него. Не, не бе за него.
ВИСОКОБЛАГОРОДНИЯ УЧЕН СИН,
бе оставил в жалкото приземие на общия майчин апартамент; спешно превърнато в джебна квартална пицария; помощникът-комшия. Пенсиониран доцент по по-литическа криминология, със шкембе на два ката, от уни-верситет за дистанционно обучение, съществуващ един-ствено на книга. Но там, където играе чекмедже, би ли могъл да оставиш другиго - освен самият себе си?
- Маман, - каза синът, щом жената се свести, - аз тръгвам. Ето ти един джиесем. Като имаш от нещо нужда - обади се.
- Вземи си обратно телефона, - рече жената. – От Отвъд няма как да се обадя.
Синът сви рамене. Лекарят го изпрати до вратата.
- Човече, - рече лекарят - нали пишеше по вестници! С какво се занимаваш сега?
- Пека пици!
- Твоите писания, бяха бая-бая критични . . .
- Пиците ми, също са люти. Мини да опиташ!
- Ние сме махала, - рече лекарят, - ще намина.
- Ами Старата? - заинтересува се синът.
- Бог дава - Бог взема . . . Ние само помагаме.
Мина полунощ.
Развидели се.
Преполови новият ден. На вратата се появи онази близка на старицата, наричана от всички
“МАРКИЗА”.
Маркиза обитаваше нелош апартамент, натъпкан с второкачествена мебел натикана в платнени чохли. Мрачен и вмирисан, поради икономии от ток и вода. Начервосана-издокарана със старомодна сламена шапка с алени кордели и пера. Достойно ровеща кофите със смет всеки понеделник призори, през два квартала в трети от конспиративни съображения.
- Как си Бабо Марина? - Кресна съседката, (Бе оглушала поради побой, заради изхвърлена кутия от огромен радиоапарат. Смяташе да засади в него мушкато!), па заразпитва за имоти. Една умишлено бавна реституционна комисия, вече десет години време се правеше, че връща разграбени имоти.
- Какво стана с гората?
Старата не се направи глуха.
- Гората ли?! Ами, Те най-напред си я разпределиха, после я запалиха – пожарната я загаси – справиха се ония момци, после я изсякоха – техника някаква вкараха, най-накрая я изнесоха – пари в чужди банки вложиха. Сега водим дяло, че дано поне изгорялата земя ни върнат . . .
Съседката въздъхна възможно най-съчувствено.
- Мелницата - а?
Старата пропусна да се стори загубила свяст.
- Мелницата … Мел - ни – ца - та …
- Мелницата ли? Ами, Те я превърнаха в кооперативен ресторант, курортния комплекс го одържави, а барманите си го поделиха в ортаклък. Сега водим дела, за чакаме реституция . . .
Съседката кимна с разбиране. (Щеше да се случи на куково лято!)
- Вършачката?
Старата харесваше да бъде глуха.
- Вършачката ли? Ами, Те я бракуваха, после я раз-палчадосаха, че я продадоха за старо желязо. Полу-чихме компенсаторни бонове – добре сме …
- Добре – а!?!
- Вземахме купища стотинки …
- Добре сте – няма що!
Съседката сви рамене.
- Все нещо, най-накрая, би следвало да върнат.
Болната се изправи на лакти.
- Где тоя Господ!
- Има Господ, съществува Господ – Бог! – изкряска Маркизата, без сама да си вярва. – Макар двете с теб, да ни е изоставил!
Старата изпусна безпомощна въздишка.
- Те едва ли имат друг Господ-Бог освен …
- Освен!?!
- Освен Сво - ят Ли - чен Алтън-Интерес! …
Жената остави буркан ланска туршия кисели краставички, открита в кош за боклук на ъгъла на улица “Красноармейска” с “Царскоселска”, над брега на Всевечното Черно Море Темарин. (Булевард, по който вин-ги се явява онзи, когото най-малко очакваш!) Обърна се и тръгна, всред сълзи. Отдавна не бе плакала, можеби цял един живот. Бе нещо, което все по-рядко й се отдаваше.
Прекоси безкрайните болнични коридори. Взе асан-сьора. Излезе на двора. В очите й блестяха сълзи. Забърса ги със захабени от ровене в безобразната смет ръце. И се стопи, в посока сборището на такива като нея. Там, на мястото на стария Стойнов Хан. От чийто някога обширен; дъхав на кедър и нар, на смокина, финап и прес -
ни конски фъшкии, (Не вонят - ухаят!); плочест двор бе останало, случайно парче некадърно засмолена с асфалт площ. Под която все още се мъдреха, белезникави плочи балчишки камен. Колкото да докажат на онзи - който би разбрал, че времената никога не се връщат назад. Негодна за нищо друго разградена площ, освен за паркиране на крадени леки коли. Което потвърждава древната теза, че Местата Вовеки Остават Онова, каквото Бог постанови завинаги да бъдат. Независимо кой, как и защо ги обезличава.
МАРКИЗАТА
щеше широко да оповести новината, как някакъв нарко-тизиран гамен вкарал Старата Марина в реанимация. Щеше да почерпи за Бог Да Прости, (Жива е – ама свършва!), с вино от преполовена луксозна бутилка, откри-та в сметта на луксозен хотел-ресторант.
Маркизата, тази богоугодна старица, не избързваше да загърбва традиции, както това безотговорно правят по-младите от нейния тараф. Бе жена, която знае две и двеста.
Маркизата, щеше достойно да събира смет до края на своите преброени дни. Преди да си отиде от тоя свят мечтаеше, да заплюе местния кмет, че градът е отвратително замърсен, докато данъците са престъпно безбожни. Пренебрегвайки професионалните си интереси на нелицензиран сметосъбирач.
Час по-късно се появи млад, модерен, ухаещ на “Ейвън”, (Боже Господи!), чаровен и почти бунтовен
ПАСТОР.
Представител на полулегални закъсняло-ревностни последователи на Христа, чиито проблем бе, че законът възпретява да се регистрират като търговско-интелект-уална борса. Радикално интегрирали учението на Спасителят с това на Мохамед, поради мирско увлечение по изящно слово, финансови пирамиди и сектантско-полови релации.
Младежът не се разделяше с поредната преработка на Светото Писание, дори когато спи. Отпечатано с цветни фотоилюстрации върху сив герибт, подвързано в божест-вено жълто, Истинското Ново Свето Писание смайваше, с майсторски режисирана тантристка порнография. (В текст, на видео и диск!)
Проповедникът бе без расо, но с гердан. Погледа му бе толкова стряскащ, че Старата се опита да го отпрати. Уж спи. Само че, верски тарикати лесно се не лъжат.
Пасторът, напращял от здраве и самодоволство, с добра памет и силен авантюристичен дух, едва се бе завърнал от обучение в джунглите на Южна Америка. Където между безброй молитви отправяни ежедневно към Господ-Бог, бе обучен да стреля с миномет, да кара вертолет, да инсталира адски машини в небостъргач, както и, да произвежда свръхкомпактни дроги съгласно ISO 9007. Интересът към придобиване на имоти в Европа от страна на южноамерикански инвеститори, бе доказано огромен. Предстояха петролни разработки по шелфа пред Белоград. Нищо не му струваше, да подпомогне Върховното Жречество, майсторски представящо се за християнско светейшество, да стъпи както трябва на Балканите. Тук климатът бе подходящ, дереджето на народа подобно на онова в Латинска Америка, а рабàтът сигурен.
- Госпожо Марина, - изрече младият пастор въз-можно най-благо, докато огорчената му душа лелееше мъст, - пътят към Господ-Бог все по-често минава през мъки человечески автомобилни . . .
- Нима ?
- Не е лек пътят Господен, но не за това съм тук.
- За какво си тук, мое дете?
- В центъра на Белоград, гдето днес зее огромна яма, - започна мило светият проповедник, - някога имотите са били ваши. Нали така?
- Дузина дюкяни с безистен.
Старата се размечта.
- Предлагахме от птица мляко: швейцарски шоколад, торпедни катери “Люрсен”, и водолазен апарат.
- Ами самолет? – подпита ехидно момчето.
- Разбера се. Един водосамолет “Капрони”. Сега е в музеят в Пловдив!
Виж, каква находка, каза си пасторът без расо.
- И какво, моля Ви, се случи?
- Отказаха . . . Да ми ги реституират . . .
Момчето-пастор се направи, че му е тъжно. Много, много, много тъжно.
- За Нашата Права Църква, - изрече отчето превъз-насяйки се, - това не е непреодолимо.
- Хайде де! ? !
- Да станете член на нашето Братство не е нужен подпис, а вяра . . . Единствено вяра . . .
- Имам я! - тросна се болната.
- За да издействаме имотите да Ви бъдат реално възстановени - възможно най-бързо, Госпожо в Бога; с Божия Помощ и Наша Намеса; е необходимо нотариално заверено пълномощно. Нотариусът вече е тук, Хм!, с Божия Помощ и Наша Намеса . . .
Един младеж почти дете, се появи зад гърба на светото отче с отворена папка, химикалка и печат в ръце. За да се поклони театрално. Погледът му святкаше насам-натам – чопната антична монета изнесена за показ.
- Марш! - кресна старицата вбесена. - Вън! Господ да ви порази ! Къде ми е бастунъ - ъ - ът . . .
ГОСПОД-БОГ УНИВЕРСАЛНИЙ,
както винаги, бе дълбоко угрижен подир бедното греховно човечество, за което не преставаше да се пишмани, че го е създал. Затова не преставаше да му търси цаката. Поредна Световна Война, предвидливо изнесена по високите плата на Кандахар, представяна като борба на световната общ-ност със световния наркотрафик; разваляше рахатлъка на висшите божествени сфери на Етернала. Високообразова-ни пладнешки разбойници, се бяха укрепили в подземия, тъпкани с най-съвременни оръжия, градени в незначително по-ранни времена от легализирани пладнешки разбойници, приели роля на пратеници на Обединените Нации. По висо-
ките етажи на международните финансови борси, кръвта на невинни си позволяваше колони безмълвни цифри. Тъй като повече вземаха отколкото даваха, и поради Природата на Ветровете, от време на време, Банките рухваха под напора на претъпкани с нищо неподозиращи пътници самолети. Погребвайки хиляди служители всред купища монети, купюри и компакт-дискове.
Неописуема финансова криза не преставаше да тресе глобалния свят, превърнат в закъсало комуника-ционно село. (Интернет успешно преборваше ДДС!) Гло-балната стойност на фалшивите парични знаци надхвър-ляше стойността на златните резерви. Самозвано световно правителство, невидимо предоставяше на Летящите Чинии пълният добив на световното злато. Стифирано върху секретна планета в дълбините на далечния Космос, златото все някога щеше да потрябва.
Нещо се случваше с този похабен от миряните стар свят. Но, какво именно, дори Господ-Бог не бе в състояние да установи. Все повече безпомощен, Господ-Бог Универ-салний потръпваше от скръбна помисъл за възможността, тъй както божествено витае из Етернала, да пипне нелечи-мо земно заболяване. От ищах за Божествен Живот, тези примитивни земляни, след като бяха изпозаразили цялото човечество, напредваха да сторят същото и, с Космоса. И, го правеха.
Амен . . .
ГОСПОД-БОГ УНИВЕРСАЛНИЙ
караше обичайна пролетна умора, докато неговият GP се надяваше с витамини, хомеопатия и огромни порции Земна Вяра, тази умора да отмине. Но, Вярата на земляните отдавна бе фалшименто, неадекватна, негодна за нищо друго, освен за правене на пари. Господ-Бог подозираше, че така е навярно, още от първия Протоземен Божи Ден. Факт който би могъл да отчае кой да е Всемилостив Господ - Бог.
ГОСПОД-БОГ УНИВЕРСАЛНИЙ
бе установил, че никак не е лесно, в епоха на цифрови технологии пренасящи със скоростта на светлината Мръсо-тата на Света на длъж и шир по Тоз’ Лъжовен Свят; във век на изкуствени спътници предназначени да подменят Светото Натурално Божество с машинизирани измишльо-тини; във век на подземни ядрени взривове представяни за природни земетръси, във век на лабораторно моделирани пандемии регистрирани като нелечима космична напаст; да продължи да бъде Всичко Онова, за което Пространството го бе извезало, надарило, и упълномощило.
Народите бяха побесняли да воюват един срещу друг, без да престанат да величаят Борбата за Мир. Нищо не можеше да възпре Онази Нескончаема Война, зачената през далечната 1931. в страна, където Музиката, Любовта, Размножаването на Видовете, Боят с Бикове и Екологичния Начин На Живот, бяха въздигнати в ранг на национално досткойнство. Война, умело прехвърляна десетилетия от една страна в друга. Без да има изгледи някога да свърши. Какво значеше тук някаква белоградска клошарка. Бе взела, бе дала! Какво повече! Това е живота.
Човек идва на този свят почти винаги навреме. За да си тръгне, без дори да се сбогува.
БОЛНОГЛЕДАЧКАТА
бе срещала, какви ли не проповедници. До един шарлатани. Този превъзхождаше всички. Не ухаеше ли на екзотичен дим? (Не, не бе тамян!)
Това я върна назад във времето, в амбулаторията на митницата в Лавасол. Където в ръка с ръждива спринцовка, биеше ваксини на конвейер на стотици заминаващи през морето, въоръжени до зъби сукалчета-бойци. Изпращани от самозвани държавници да подпомогнат братята-револю-ционери от Трибалтар. Като ги обучат да стрелят с калаш-ник, да поставят противопехотни мини срещу деца, да пол-зват GSM за атентати, и да носят обувки-кубинки вместо да джапат през джунглите боси, докато човекоядстват. Щото на война човек никога не знае.
- Отче, напуснете веднага! - ревна дебеланата, няко-га безмилостно онождана от капитани на маломерни плава-елни съдове край бреговете на Либавистан, среднощно изповядвана от дервиши срещу мизерен пурбоар в долари в пустините на Хардастан, щото хаир от заплата на “Техноимпекс” никой никога не е видял.
- Ще извикам полиция!
Щом чу думата "полиция", модерният пастор гъгниво призова Господ-Бог. Жлътна библия срещу размахана метла. И, побегна по витото стълбище към улицата последван от своят правен консултант.
Тогава, отнейде се появи
СНАХАТА.
По стародавна селска презумпция, снахата мразеше инсти-туцията “свекърва”, често без да има защо. Чувство безпричинно вселено в нейната поругана, от селендурски инцест, смахната същност. Някога, в Хороздели, имаше баби дотам урсузлии, че препятстваха израждането на по-коления невинни младенци. Предпочитайки да отглеждат прасета за износ, та да трупат тежки мангизи. От време на време държавата усещаше този номер. И разпореждаше обмяна на парите. Подир всяка обмяна, пустосвайки власт и държава, без да им стиска да грабнат пушка-бойлия, бабите временно пълнеха дюшеците със слама. После, ден подир ден, методично подменяха сламата с банкноти.
- Сега си по-добре, - помисли малко, па изрече, - Мамо . . .
Очите на старицата се замрежиха.
- Как пък изведнъж "Мамо" - а !?!
- Когато човек попрехвърли години, Мамо, - натърти снахата, - следва да се вслушва в съветите на по-младите!
- Водиш ли адвокат?
- От где разбра?
- Нали, си те познавам . . .
- Ами тогава, да вземеш, да подпишеш . . .
Снахата бе мълчала девет пълни години време, докато Марина се бе чудила: за какво - за що? Никога не се
бе месила в работите на младите. Сега знаеше. Заради имот. Само заради имот.
Отвори очи.
Откри, че момчето вкарало я под колелата на онази кола с тъмни стъкла и две мутри в нея, се бе завърнало между окичените с буркани металически стойки над нейното легло, за да се надвеси. Момчето любопитно я разглеждаше. Старата потърси с очи да открие своят син, но той бе изчезнал да пече безвкусни пици по франчайзинг. От света на богатите, рече си Марина, снахата си намерила тъпкач от света на богатите. Горкият мой, тъпо задръстен от комунизъм син. Дървен, скапан, дърт ли дърт, принципен баламурник-пицаджия.
Ето до какво доведе това непрестанно ходене на бригади, в името на интернационализма, за прогреса на революционното човечество, каза си. До Всеобща Всена-родна Всесемейна Всепродаж –ност, доведе всичко туй!
Улови, как снахата разменя насмешлив поглед с катастрофалния шофьор. Надигна се, рухна. Събра сили. Отново се вдигна.
Изтръгна всевъзможните системи от себе си. Посегна да хване за гърлото снахата. Не успя. Тогава една лекота я обхвана. Усети, че лети. Силата на Силите се устреми, развъртя се, подхвана я, па я повлече.
- Тунелът! – простена Марина. - Тунелът!
Литна и заплува из стаята безтегловно, под ужасения поглед на всички посетители.
- Така е, - кряскна вън от себе си генерал-щабната болногледачка от Лавасол, - няма ли управник с мундир и кокард', с пищов и акселбанти, с кокарда и мундир, препасан с ъалена лента през рамо, мъртвите фукват, и ‘фъркат ли ‘фъркат.
СТАРАТА,
превъплътена в дим, се замота под самия таван, където един старомоден вентилатор от годините преди Втората Световна Война оплют от мухи, висеше опасно обез-движен.
Вентилаторът се завъртя.
Осветлението премигна.
Старицата, тази отгледана от комунизма за да раз-гърне възможности при демократизма Клошарка, започна да се смалява. За да се превърне в наситен с медикаменти незначителен облак болнично-махленски отровен прах, в сектор космична мараня, която се стопи и хоп - изчезна.
Вентилаторът се повъртя, повъртя, па отново спря. Харесваше да се чувства непреклонен, в присъствието на мухи.
ГОСПОД-БОГ УНИВЕРСАЛНИЙ
трепна озадачен. Модерните технологии, въвеждани под негово прозрение, не преставаха да дават непредвидими резултати. Не харесваше самодейни инкарнации. Поради повреда в реда и природата на нещата, самоинкарнациите от ден в ден статистически нарастваха. Нищо не би могло да ги възпрети над тази малка - пък ширна балканска страна, в този мил - пък напълно смахнат от беднотия изумрудено бял Белоград. Град израждащ денонощно таланти. За да успее да ги унищожи далеч, преди Господ-Бог Универсалний да успее да предприеме нещо. Странен град, харесващ да погубва всяка надежда за Вяра, Цар, Бог, Препитание и Слава. Само и само за да приюти възможно повече легализирани разбойници.
Господ-Бог Универсалний отегчен и раздразнен, прекъсна за кратко своята игра на Безкрайна Световна Война.
Усмихна се горчиво.
Разпери спасително ръце.
Прихвана в длан крехката изстрадала душа на Старата. За да я отнесе със себе си в Отвъдното.
Не, нямаше да я положи в нозете си, за да й се радва докато Тя му служи. Все пак, това бе само една миризлива клошарка, а клошарите разнасят какви ли не зарази. Но, както му е ред, реши да се пошегува.
От грехове, мизерия, глад и суша, Душата на Марина се бе превърнала в незначителна троха-нафора лански хляб. Господ-Бог си рече, че една толкоз малка троха нафора, все пак би била полезна, там долу на Земята. Бе старец пресметлив, пестелив, могъщ и умен. Макар не толкова модерен.
И реши . . .
И я отпрати . . .
ТРОХАТА-НАФОРА
прониза Етернала.
Повъртя се над Европа в търсене на отправен репер.
Трохата-нафора набра скорост в посока Балкански Полуостров.
Един Мавзолей бе изчезнал. Можеби без да има защо.
Една река се бе разляла – за да потопи света.
Едно море бе пресъхнало, за да се нахранят хората.
