HEMY'S STORIES: January 2015

Sunday, January 18, 2015

ВИСОКИ ТЕХНОЛОГИИ, разказ, Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ

Thursday, June 24, 2010
"THE SIN TO THE POETS IS NOT LIABLE FOR REMISSION" - Doktorow
© 2000 – Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
ВИСОКИ ТЕХНОЛОГИИ
HIGH TECHNOLOGIES
разказ
от
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ
Из сложената под печат “THE AMERICAN LOG BOOK”

В ТЕЗИ ДУШНИ ЛЕТНИ ДНИ, полувисше местно началство съвестно се бе заело, да изтръгва стари градски електрически стълбове из корен. Вечни чугунени отливки, а ла сецесион, очертаващи особения артистичен профил на всевечният наш Белоград. Някога, преди толкова много години, първият белоградски кмет, разтропан възпитаник на Роберт Колеж в Цариград – пък неизкушен православец, внесъл стълбовете заедно с малка дизелова централа. През океана – право от Америка. Подир изложение в Чикаго. Сега, безпощадно изкореняваните стълбове, трябваше да поемат път своят несвестен път за претопяване. Вирнати през далечната 1901., те отдавна не служеха за друго освен да напомнят, че прекалено отдавна Европа корени в Америка. Но, кой има интерес към спомени днес? Никой – освен шайка побелели местни откачоси, които се правят че издриват, докато всъщност перфидно погубват.

МЕСТНОТО ПОЛУНАЧАЛСТВО, лицемерно ухилено до уши, се появи и на нашата улица. Възпитано и учтиво даде обяснение всекиму. Обяснението бе от просто по-просто. Премахва се визуалното замърсяване от една отминала епоха, която е отрекла да ползва тези стълбове, зарязала ги, и видиш ли – прокарала подземно електроснабдяване – Нейната Мама Кумунистическъ! Сега времената са „инакви”. Не каза „нови”, и аз разбрах, че срещу мен стои истински професионалист. От друга страна, продължи да се хили – че и да се кланя без да има кому, изнася се цял кораб истинско старо желязо. (Ето, каква била работата!) Общинският бюджет ще се напълни, допълни, като нищо ще прелее. Тогаз Белоград - приказка ще стане. Не можех да не се затрогна.
Ето - общински менежер - искрено загрижен за род и поминък.
Ето – обслужване на гражданското общество - на пълни обороти.
Ето . . . Ето – Ба! . . . Ето . . .
Знаех, че на Сотби; така информираше “Таймс”; подобни реликви се търгуват на цени еднакви, с прочутите лондонски телефонни кабини. От които става и будка за бодигард, и душ-кабина за резиденция, че и душегубка – ако някой някъде постанови. Реших че нашият човек – знаех го от многобройните фалшименто-митинги, с тези прокълнати ръждавейки трудно би стигнал, дори на общинска сметка. Освен - в най-близката леярна. А такава тъдява нямаше – и слава Богу – все още няма.

ТАЗИ ОТКРИТА НАГЛОСТ МЕ ВБЕСИ. Реших по граждански да предприема нещо. Независимо, че жена ми тайничко ме подръпваше за крачола. Не видиш ли що е станало, шептеше тя, всеки прави що ще – а никой що требе. Това ме възпря. Вместо да пипна предприемача за гушата, че да го натикам под крадените железарии в зацапания пухтящ камион, реших да напиша писмо на Президента. Той е доктор на политическите науки – не може да не отбира от древни електрически стълбове. После се отказах. С това ли ще се занимава държавен глава на държава в преход? На него му дай да бистри глобалните дела на планетата Земя. По-добре, посъветва ме един близък от кофите за смет, напиши до Брюксел. Там имат Парламент – който мамата си трака. Виж, каза скромният бивш професор по История на КПСС, дори кофите за смет ги подмениха с пластмасови – к’во от туй че са цветни – в Белград винаги всичко е карма-карашик? Точно така щях да сторя. В Брюксел следят за всяка стъпка на всеки Раб Божий на Балканите и Тъдява. Но, преди да седна зад старата „Ремингтън“, реших да установя броят на изтръгнатите електрически стълбове в локален мащаб. Натъпках раницата с минерална вода и закуски. Заредих джиесема – всичко става. Издебнах жена ми да отсъства – случва се все по-често. Преметнах раница на гръб. И поех, през задрямалия в очакване на задокеанска царевица Белоград, да броя прясно изкопани дупки. Подир мен се втурнаха бездомните квартални псета. Винаги усещат – нося ли им хапки.

ПО НЯКОЕ ВРЕМЕ УСТАНОВИХ, как броейки - дупка подир дупка - съм попаднал в старата моя родна Гръцка Махала. Край старият наш Стойнов Хан. На брега на ухаещото на нефт и отпадни води безбрежно Черно Море. Седнах на тротоара потънал в спомени.
Някога, летният прахоляк с цвят на кехлибар, ухаеше на врани файтонджийски коне.
Тук се риташе "топ" – платнен футбол от прежда и парцали.
(Can You imagine!).
Прецелвахме се в "пики", съградени с плоски камъни подбрани по брега на морето.
Въртеше се пумпал под камшик, наричан “тупач”.
Играеше се челик-сопа с някое изплъзнало се от Двореца национално величие.
Пиеше се ледена лимонада, без тя да се нарича “Швепс”.
Изчакваше се завръщането на Кьор Стойчо Сладоледчията. За да се нахвърлим боричкайки се, върху полупразните калайдисани баки с непродаден домашно приготвен уханен сладолед. Докато старецът развеселен, недалеч, си пие кафето.
Не подозирахме, че асфалтът наричан “Кетон”, ще се спусне от Евксиноград, и разпростре в града и около града, за да потопи природата в цивилизован траур и безбройни баири смет.
Не се интересувахме, ще има ли нова и стара телевизия, кабелен и безжичен интернет.
Не гадаехме, как върви пазара с наркотици, че държавността дано оцелее.
Избягвах да посещавам старата родна Гръцка Махала на баира над Морето, а ето, че невежествено прекопания - и изоставен - град, сам си ме възвърна.
Сърцето ми се сгърчи в отврат. Всичко бе безумно, безсмислено, безпощадно и – О Боже! – непрактично променено.
Бях преброил 2009 празни дупки - от изтръгнатите из корен - стари белоградски електрификационни стълбове. Зеещи, без някой да ги подравни и запълни. Хвана ме главоболие. Пипна ме сърце. Огледах се за тоалет. Джебът ми винаги е пълен с целебни - Хм!?! - хапчета.

ОТСЕДНАХ В ГАРАЖ – КАПАНЧЕ. И, що да видя. Пред бара си се клатушка, насам – натам, в такт с удушлива музика и чаша спирт в ръка, моят някогашен съученик Горчо. Като си се хили срещу поплютия от мухи телевизор. С най-лъчезарната усмивка, каквато би могъл да излъчи един шестдесетинагодишен бродяга. Възрадван до немай-къде, че си ме вижда отново. Не харесвам подобни срещи. В тях прозира фаталичност. Друго си е, ако се договориш предварително.

ВСЯКО ЛЯТО,Горчо качва Трабанта в столицата. В посока Белоград. За да изкара месец-два любовни занятия по плажа. Отсядайки в домът на Чичо Коста Явлението. Някогашен концертмайстор. Изцяло безплатен учител по цигулка на вси момчетия в махалата. Лютиер на вълшебни цигулки за конкурса в Провадия. Починал с длето в ръка, на деветдесет и девет годишна възраст.(Без да каже ах – ох!) Под рев на булдозери, рушнали последните остатъци от древен Белоград.

НЕ БЯХ ВИЖДАЛ ГОРЧО от години. (Дали, защото не бях се мярвал тъдява?) От античната Гръцка Махала на Белоград, градена с камънаци от старата римска крепостна стена, не бе останал камък върху камък. Знаменитата Дървена Къща на Слънцето на страхотния някога род Николиди Пиратикус, вече я нямаше никаква. На нейно място извисяваше ръст безобразен блок от стоманобетон, чиито алуминиеви черчевета би трябвало да напомнят кораб.
От стогодишната липа на Дядо Вергиев не бе останала дори сламка. Някогашните кленове бяха изсечени пряко ред и закон. Не се разбрало, кому пречат всъщност тези здрави-читави дървеса.
На мястото на къщата, в която се бях родил, из чийто плочест двор някога се носеха песните на Леля Зорка-Песнопойка, бучеше квартален трафопост със зеещи стоманени врати.
(Само да ти стиска – влизай и граби.)
На мястото на домът, в който бе отраснал Горчо, и в чийто двор някога бликаше целебен извор, зееше безобразна яма запълнена с найлонови отпадъци и миризлив жабуняк.
Две съкровни съседни улици, по приумица на неизвестен архитект, бяха превърнати в безлична асфалтирана площ. По нея се надлайваха тълпи освирепели безстопанствени кучета, докато по тротоарите домуваха клошари.
В гаражите процъфтяваше икономика в сиво: “Куку-Магазин”; Погребална агенция „Бъдеще за всички”; Продавач на домашен мед Do-It-Yourself; Храни за домашни любимци от внос; Компютри втора употреба – от внос; Агенция за задгранични запознанства; Огромен магазин за дрехи втора употреба “International Pick-Pockets”; джебното гаражно барче “Аризона” в което бях отседнал поради нужди от всеобщо естество. А, над гаражите, вървеше обичайният, майсторски прикрит, Потомствен Белоградски Глад. Никакъв остатък от китен двор, в който да лежи; под наниз чироз и асма, под аломатна смоковница и мъдър нар, между бодлив финап и красна райска ябълка; прясно калъфатена гемия ухаеща на мерлуза. От чаровният черноморски аромат, на Стар Белоград, не бе останало абсалютна нищо. Освен можеби, онзи кош ментета, в музея. Натъжих се до безкрай. Понякога ми се струва, че само аз го мога. Мнозина твърдят, как Великолепното Всесилно Черно Море, Всевечния Темарин, отдавна не отбива вълни с безумна сила - както някога, а го прави с притаеното гневно безразличие на потърпевш умирающ. Не съм убеден, че е именно така. Но, ако е – горко нам. Горко нам ...
Горко на идещите подир нас ...

САМО ДО ПРЕДИ ДЕСЕТИНА ГОДИНИ ЗЕМНО ВРЕМЕ, харесвах да си се завръщам всред античните плочести дворове. Да отсядам под афузали-асма. Да вдишвам от разцъфтялата липа. Да припалвам глинена лула с качак отстоял в мед, узо и карамфил. Да разприказвам последни старици и старци. В наше време го избягвам. Старци и старици, все още се намират. Ала, нищо не би могло да възвърне вкусът на отминалото време. Всред настоящата асфалтова пустиня. Обградена вместо с керемидени дувари, с безлични фасади с непрогледни огледални стъкла. Все по-често си се питам – защо? Отговарям си – поради институционализиране до дупка. Институционализирането на чувства и желания, отдавна предхожда вземането на решения. Такова е Времето на Времената. Такава е модата. Да няма конфликти. Всъщност – да не се предприема нищо.

ГОРЧО Е ЗНАЧИТЕЛНО ПО-МЛАД. На възраст. А, къде-къде по зрял в ум. Затова - далеч повече напреднал. Професор, доктор на науките, член на международни академии и клубове, по целият цивилизован свят. Директор на стратегическо направление в строго засекретен институт.
- Дошъл съм за “Мястото”, - изтърси Горчо, а аз кой знае защо си припомних неговото разплакано, някога, детско лице, - наздраве!
- Наздраве, бе, наздраве …
Портите на нашите къщи, преди години, бяха разположени геометрически точно една срещу друга. Ние обитавахме две стаи и кухня в пристройката за прислуга на Баба Дона Милионна. Огромното многочислено семейство на Горчо се разполагаше в обширна аристократска къща с баня, самостоятелен двор с тераса и асмалък, пиано в хол с маслени картини по стените, и гараж с разбита стоманена рулетка. Където, с момчешка помощ, се разпадаше занемарен “Форд” с дървено кормило. Родът Горчо притежаваше безкрайни хектари земя по баирите над Белоград. Баща му, полковник от запаса, по време на Войната бе служебен кмет на село Среден Чифлик, околия Белоградска, област Варна, Царство България. По време на размириците предхождащи руската окупация, отървал куршум, но подир това настанен на топло.

ПОМНЯ КАТО ДНЕС - ДЕНЯТ. Когато нещастният човечец, бившият военновременен служебен селски кмет, бе доведен под конвой да оправя уличния плочник. Точно пред вратата на собствения си дом. Робство нямаше. Вече бе истинска свобода. И, затворниците даваха труд на бригадни начала, по обекти в сърцето на града. Помня там, зад металната ограда, лицето на Горчо обляно в сълзи. Как се гледат един – друг, баща срещу син, без да могат дума да си кажат. Горчо в ученическа униформа, и ярка червена вратовръзка. Баща му – в раираните дрехи на политически затворник. И милиционер с трофеен шмайзер между тях.

ОТ ТОВА ДАЛЕЧНО ВРЕМЕ, бяха изминали петдесетина години. Но споменът, бе особено ярък. Щом на мен' тежи, рекох си - как ли не тежи на Горчо?
- Имаме едно семейно “Място”, - повтори и потрети Горчо, - специално за него си взех отпуск. Да го окося. Да го полея. Да го обгрижа …
- Времето - ще стигне ли?
- Малко са два месеца за това “Място” - тъй да знайш!
Какво ли искаше да каже?

ПРЕЗ ОНЕЗИ СТРАШНИ, диви следвоенни години, кварталната месопродавница бе преустроена в млекоцентрала. Докато строежът вървеше, отбор махленски момчурляци всяка вечер влизахме през почупените прозорци. Потъвахме всред лепкав и загадъчен полумрак. Убеждавахме се един – друг в храброст. Разбивайки - с мечти - задължителната кърмъзъ-тъмнота. Проскърцваха ръждиви вентилатори. Невидимо пърхаха прилепи. Пробягваха нападливи плъхове. Придвижвахме се по необезопасените етажи, готови да рухнем в бездънното подземие. За което се знаеше, че води до древни катакомби. Белоград е стар колкото света. Но, кого интересува всичко това, освен вечни момчурляци като нас?

ПОДИР ДЕНЯТ ЗА БАЩИНА ПОПРАВКА НА ОБЩИНСКИЯ ПЛОЧНИК,
пред родния дом на Горчо, в полунощ, двамата проникнахме в неохранявания от никого строеж. Седнахме до каца с вар, върху купчина пясък. Над главите ни гукаха гълъби. Цвърчаха разбудени ластовици. Времето на Времената бродеше през нас.
Бях готов да задрема, когато Горчо тихо обяви.
- Сега … Ще си тегля … Ъх! … Куршума …
- С патлангач, ли? – умееше да се шегува.
- С парабела на Стария.
- Ха де!
- На Папà парабела конфискуваха. На Дядо не успяха …
- Бре де-де!?!
Помислих, че ако е полудял то ще да е било точно по обед. Когато Слънцето печеше лудо, Горчо надуваше безгласен плач, а баща му хапваше от алуминиева купичка постен затворнически боб. На земята. На пресния тротоар. От другата страна на предвидливо заключената врата. Под погледите на съседи и съседки.
В мрака Горчо се размърда, и аз чух, как затворът на един пистолет изтрака.
- Недей!
- Ще …
Захванахме да се борим. Студеното желязо запълзя. Ударих Горчо през ръцете. Пушкалото пропадна през етажите надолу, където глухо изгърмя. Високото хале отрази многократно. Телефон зазвъня неудържимо. Хукнахме изплашени навън.

СЕТИХ СЕ ЗА ВСИЧКО ТОВА,СЕГА, В ГАПАЖНОТО КАФЕНЕ-КАПАНЧЕ "АРИЗОНА", А ГОРЧО ВЪЗРАДВАН, СИ СЕ ХИЛЕШЕ НАСРЕЩА.
- Онзи пищов, - припомних, - още е в мене …
- Ха де! – отсече по хлапашки. – Да ми го върнеш – а!?!
- Той си е твой!
- На Дядо е …
Отново заговори за “Мястото”, как едва го опазил, как столичната управа се обадила на варненската, а тя на кмета на Белоград. В тази страна, заяви Горчо, законът върви, ама няма кой да го движи.
- Има ли кой да го движи – законът върви! – заяви и замлъкна.
Просветна ми - става дума за гробищно место.

БЕ ВРЕМЕ, НА АВАНГАРДЕН ПРОЕКТ, за преместване гробищата извън Белоград. Че, да се построи на тяхно мясно Комплеско Интелектуализиран Бизнес Парк, с Многоетажен Паркинг, Хотел-ресторант и - разбира се - Мол. Както някога, в краят на тридесетте, това бе сторено с Гръцките Гробища в Морската Градина на Белоград.
- Това е гробница, - отсече Горчо, - знаеш, бяхме състоятелни хора. Намерих я разбита.
Изрече го дръзко и високо. Разбрах, че бе пиян.
- Инаф виски, - рекох, - и на бирата инаф, че хората ни гледат!
- Ще видят те, - изтърси Горчо. Бе все същият, но понапълнял и побелял, - ще почувстват …
Замълчахме. Бяхме ли си казали всичко? Приятелството и откровенността отминават, заедно с годините. Остават общите спомени. Повечето оттях горчиви.

ПО ПЪТЯТ КЪМ ДОМА, във виещия на завоите „Трабант”, Горчо се отвори да разказва.
Правел наука, от онази истинска наука, която се прави на земята, за да лети в космоса. Обиколил целият лъжовен свят. От партиотически подбуди отказал - да остане в Щатите – където пара се лее из ведро.
Не харесвал, че съм се изоставил. Какви са тези оредели коси? Защо е този гол череп? Не спортувам ли – тенисът вече е достъпен?
Ами голф – игрища колко щеш! Каква е тази рошава брада? Защо се нося така оръфан? За писател ли се имам, или за пророк? От какво ли, би могъл да преживява един непризнат писател в провинциален Белоград? Беше си отговорил сам.
- От подаяния …
- На ранина – по тъмнина, - допълних, - обикалям кофите за смет, та събирам отпадни картонени кутии.
- В други страни, това е сериозен бизнес. – отсече. – Ще ти изпратя една неръждаема количка. Токущо си я завърнахме от Луната. Бра -кувахме я – макар да не е радиоактивна. Някакъв метеорит я цапнал право по герба на агенцията, а това - досещаш се - е обидно.
Премълчах. Тези връзки на върха – винаги изненадват. После се разядосах. С космическа карета – хартия да събирам – ха де!
- Заран, като стана от пишещата машина, - промълвих с гнусота в душата - тръгвам по кофите за смет. Мимоходом сортирам откритото. Което е за четене – у дома. Няма нужда да ходя на библиотека. Към обед занасям двадесетина килограма в приемателния пункт. Всред онази мръсота! Аз, писателят с толкоз много книги. Но за обед, о!, за обед разполагам със стотинки - поне!?! - за едно кебапче.
- Що ще чиниш – карай! - Извади огромен смартфон. И, се захвана да звъни и разпорежда, за въпросната лунна карета. (По DHL незабавно да ми я изпратят.)
- За сега е в Хюстън, ама да знаеш - вече е потеглила насам. Да не се изненадаш, опакована е в златно фолио.
Горчо отново заговори за принципи, за хипотези и за постижения. На някакъв много висок мини-симпозиум - черно на бяло даказал, че пръстените на Сатурн не са нищо друго освен масирано изстрелване на изкуствени спътници преди милиони години от жителите на планетата Сатурн, които вече никакви ги няма. Защо ли? Защото са се преселили на Земята. Според вас, какво бих могъл да добавя?
- Сбъркали са, тези сатурнианци – не на място са попаднали!
Помълчахме. Нищо друго не оставаше, освен да го доизслушам.
- Третото хилядолетие, - продължи Горчо, - третото хилядолетие е хилядолетие, на масово достъпни високи технологии. За всичко, и за всички.
- Така е, - отвърнах, - и с рециклирането на кашони е така. Достъпно е за всеки. Трябва само да имаш хубава ръчна количка. Качва производителността … А тази, от Хюстън, по-добре откажи.

СТИГНАХМЕ ДОМА. Не пожела да влезе. Не настоях. Допуснах, че като учен от междупланетарен мащаб, си се страхува, да не го откраднат. (Човещина!?!) Втурнах се в мазето. Там, в дървена бъчва с вехтории и двоен капак, съхранявах парабела на покойния полковник о.з. на Н.В.Борис Трети Кобург-Готта ОБЕДИНИТЕЛ, Горчо Горанов Горачев. Намираше се, в изкормена книга с твърди дървени корици. Налучках книгата опипом. Излязох на улицата. Поогледах се, и бутнах книгата в жабката на колата. Едва се побра. Горчо благодари, па ме прегърна и разцелува. После, някак разбързан, почти ме изхвърли от колата. (Чайо и Бай!?!) А, по бузата ми остана влага. Така и не разбрах - лига ли бе - или сълзи. Даде мръснишка газ. И, изчезна зад недалечния ъгъл, където зееше поредната дупка на трайното беззаконие, обхванало тези земи от как свят светува. Подозирах, че отпрашва към старата Гръцка Махала. Където ще отседне в същото скапано бистро. За да продължи през питиета-фалшименто, докато върху хартиена салфетка, нахвърля теории за колонизиране на непознати планети. Съзерцавайки нощните очертания на онова пусто подобие на площад, където от Къщата, Липата, Гаража, Асмата, Терасата, Банята и Целебното Изворче в двора, бе му останал единствено маломерен пуст апартамент, и дълбока яма лански жабуняк.

НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН ЗАРЯЗАХ ИЗДИРВАНЕТО НА ХАРТИЯ.
Хванах пътя и - право на гробищата. Където успокоени веднъж завинаги - рамо до рамо кротуват; мошеници и знаменитости, велможи и глупци, невинни жертви и почтени разбойници. Иначе казано нещастни белоградци. Носех букет карамфили, заедно със свещ като копраля. Старото приятелство изисква жертви, казвах си, а гладуването е достойно и полезно. Всичко зависи от това, как го правиш. И, разбира се, закъснях.

НА ГРОБИЩАТА ЦАРЕШЕ СУЕТНЯ. С мъка си пробих път през тълпата. Една линейка изпищя и дойде, и се разтвори. От нея измъкнаха носилка, разпнаха черен найлонов чувал. Върху отрупаната със сладости панихидна маса, лежеше старият парабел всред локва кръв.
- Дошъл да прави панихида, - отвърна отчето щом ме позна, - никой не се отзовал. Бил поканил – по партийна повеля - половин Белоград. Чакал, чакал, чакал, пил една ракия, че и втора, че и трета, па се гръмнал в уста. С този ръждив парабел. От къде ли го е набарал? Чакаме полиция.
Ама, че поп, рекох си, изповяда се като на Дядо Владика. Страх го е да не го пипнат за мюшерия? Дядо Попе, Дядо Попе - взема ли душ, направо на ченге изглеждам. Представям си що ще да е – втурна ли се с позлатената космическа карета напреки през Белоград – картон да събирам – пари за кебапче в криза да изкарам.

ПОБЪРЗАХ ДА СЕ ОТДАЛЕЧА. Не биваше да губя време. На идване към гробищата бях открил чистичко микросметище, с купища хубав картон за ковчези. Щях да изкарам, и за бира, и за кебабче. По целият път до дома, не преставах да си повтарям, какво, че през третото хилядолетие високите технологии ще бъдат масово достъпни.
Кой като нас …
The End / 16.8.2009 г./ Revised 18.01.2015.
by Hemy VARNALIUS

Monday, January 12, 2015

СЪС СИЛАТА НА ТРАМОНТАНА - 12.01.2015.

С Ъ С С И Л А Т А Н А Т Р А М О Н Т А Н А
РАЗКАЗ
БОГОМИЛ КОСТОВ АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ

ПРЕЗ НОЩТА ИЗЛЕЗЕ ВЯТЪР. ВЯТЪРЪТ БЕ СИЛЕН И НАПОМНЯШЕ БУРЯ В БИСКАЯ. ТОВА Е ТРАМОНТАНА, РЕЧЕ СИ ЧОВЕКЪТ. ТАКА СИ СЕ ПРОМЪКВА. ПРЕЗ ФРАНГА-БАИР – ЧАК - НАНАСАМ. ПРЕЗ БЕЛОГРАД – ЧАК – ДО ПОРТА. ГОНИ МОРЕТО - ФЮЙ - Й - Й! - ГОНИ ГО ВСЯКА ЕДНА КАЛПАВА НОЩ. ЛОШО Е, ЧЕ ВСЕ ПО-РЯДКО ГО УСЕЩАМ. ПОРАДИ КАКВО? ПОРАДИ ВЪЗРАСТТА, КАЗА СИ КАПИТАНА, ЕТО ПОРАДИ КАКВО.

ВЯТЪРЪТ БЛЪСНА ВРАТАТА НА ГАРАЖА, ПРЕВЪРНАТ В АТЕЛИЕ ОТ ЖЕНАТА ТЪЧАЩА КИЛИМИ. ЗАПЪНАТА НЕ ОСОБЕНО ЗДРАВО, ВРАТАТА ПОХЛОПВАШЕ ПРИ ВСЕКИ ТРАМОНТАНЕН ПОРИВ. ВЪРВЕШЕ ШУМ НА БЯГАЩИ ЛИСТА. ВИХЪРЪТ ПРЕПУСКАШЕ С БЪРЗИНА НА ЕЛЕН. И СЯКАШ, СВЕТЪТ БЕ ЕДИНСТВЕНО НА ДВАМАТА.

МОРЕТО БУЧЕШЕ НЕДАЛЕЧ. МЪЖЪТ ОКОНЧАТЕЛНО СЕ РАЗСЪНИ. И РЕШИ, ЧЕ МОРЕТО ВЕЧЕ НЕ ЕХТИ КАКТО В ОНЕЗИ ДАЛЕЧНИ ДНИ. КОГАТО БЕ ЕДИНСТВЕНО УДИВИТЕЛНО ЯВЛЕНИЕ В ТЕСНИЯ ПОЛУКРЪГ НА ДЕТСКИЯ ХОРИЗОНТ. ВПЕРИ ОЧИ В БЕЗЛИКИЯ БЯЛ ТАВАН. ИДЕЩОТО УТРО БУДЕШЕ ЦВЕТОВЕ ПО ОПНАТИЯ ВЪРХУ ТЪКАЧНИЯ СТАН КИЛИМ. ВЪРХУ ТВЪРДОТО ЛЕГЛО ПОД ШАРЕНА ЧЕРГА, ЕДНА ЖЕНА СТЕНЕШЕ ПРЕЗ СЪН. ЖЕНАТА СЪНУВАШЕ МЛАДОСТ. СВЕТЛЕЕШЕ. МАЛКИЯТ КВАДРАТ НА ПРОЗОРЕЧНОТО СТЪКЛО ПОТРЕПВАШЕ ЗАЕДНО С ВЯТЪРА. ЗВЪНЛИВ СЪНЕН ЕКРАН ПРОНИЗАН ОТ НИШКИ НА АРМАТУРА. ПОДОБНО СМОК, ПО НЕГО ИГРАЕШЕ СЯНКАТА НА УГНЕТЕНА ОТ ВЯТЪРА ЛИПА.

МЪЖЪТ СИ СПОМНИ ВИДА НА МОРЕТО, В ТОЗИ НИТО КЪСЕН - НИТО РАНЕН, ПОЛУНОЩЕН ЧАС. ПОМИСЛИ, КАК ВЪЛНИТЕ ПОЕМАТ ИЗ ГЛЪБИНИТЕ СИЛА И МОЩ. ЗА ДА ПРЕХВЪРЛЯТ НИСКИТЕ БОРДОВЕ НА ТАНКЕРИ ПО РЕЙДА. КАК ГОРОЛОМНО РЕВАТ, КАК БЕЗПОМОЩНО ГРИЗАТ ПРЕСТАРЯЛАТА ВЪЛНОЛОМНА СТЕНА. КАК ТАЗИ СТЕНА СЕ ПРОТИВОПОСТАВЯ НА МОРЕТО. ПОД РЪЧНОТЪКАНИЯ СЕЛСКИ ПЛАТ, МЪЖЪТ ПОЧУВСТВА ТОПЛИНАТА НА ЖЕНАТА. УСЕТИ ТЯЛОТО Й - НАЖЕЖЕНО И ТРЪПНО. ДОЧУ ДЪХЪТ Й. И, КАКТО ЛЕЖЕШЕ САМ-САМИН В НОЩТА, ОБХВАНАЛ СЕБЕ СИ, ЖЕНАТА И СВЕТА С МИСЪЛ СЕ ЗАПИТА, КОЕ ГО Е РАЗБУДИЛО ТАКА НЕНАДЕЙНО.

ТОГАВА, ОНЗИ ЗВУК ОТНОВО ДОЙДЕ, ПА ГО СПОХОДИ. Я, КАЗА СИ СЪНЕНО МЪЖЪТ, НА ВЪЛНОЛОМА НЕЩО СТАВА. БЕ НЕЗНАЙНО КОЕ ПОКОЛЕНИЕ МАРИМАН. БЕЛОГРАД, БРЕГЪТ МОРЕТО, ГЕМИДЖИЛЪКА, ГДЕ НИКАКВИ ГИ НЯМА. О, КАЗА СИ СЪС ЗАТВОРЕНИ ОЧИ МЪЖЪТ – НИМА ТАКА ЗАЧЕЗВА ВСИЧКО!?!
ЗАЕДНО СЪС ЗВУЦИТЕ НА ТАЗИ НЯКАК БЕЗКРАЙНА НОЩ, ЗВУКЪТ ДОЙДЕ, ПРЕХЛОПА И НАХЛУ. РАЗЧУПВАЙКИ СЪПРОТИВАТА НА НЕМАДЖУНОСАНОТО ПОТРОПВАЩО ПРОЗОРЧЕ. ПЪК СЕ НАСТАНИ. ТОВА Е КАВАКЪТ, РЕШИ МЪЖЪТ. КАВАКЪТ ВЕЧЕ СИ ОТИВА, РЕЧЕ СИ ТЪЖНО МЪЖЪТ, КАВАКЪТ СТЕНЕ И СЕ ПРОЩАВА СЪС ЗЕМЯТА, С БРЕГА И БЕЛОГРАД, РЕЧЕ СИ, ПРОЩАВА СЪС ВСИЧКИ НАС, СЪС ВСИЧКИ ОНЕЗИ НА КОИТО В КРЪВТА ДО СМЪРТ ШУМИ МОРЕТО.
ЗАСАДЕН В ДАЛЕЧНИ ВРЕМЕНА ОТ ЦАР, ДОШЪЛ ЗА ДА ОТМИНЕ, КАВАКЪТ Е РЕШИЛ ДА СИ ОТИДЕ. БРЕГЪТ ГО Е ХРАНИЛ ДЕСЕТИЛЕТИЯ С НАДЕЖДА. ДОКАТО ГРИЗЕ БРЯ, ДЪНО И КЕЙ, МОРЕТО ГО Е ПОИЛО СЪС СОЛ. КАВАКЪТ СЕ Е ПЕРИЛ-ВИРИЛ НАВИСОКО ВСРЕД НЕБЕТО. ОПЪВАЛ СЕ Е СРЕЩУ ВЕТРОВЕ, ОБЛАЦИ, ПТИЦИ, ХОРА И ЗМИИ. ЧАК ДО ТАЗИ ПРЕДЗИМНА БУРЯ. УСПЯЛА ДА ГО ПРЕБОРИ. ТАКА ЩЕ СИ ОТИДЕМ ВСИЧКИ НИЕ, РЕШИ ЛЕЖАЩИЯТ ЧОВЕК, ЩОМ УДАРИ НАШЕТО ВРЕМЕ. ДАНО ДА Е СРЕД БУРИ! ДАЛИ ЩЕ Е ВСРЕД ХАЛИ? НЕКА БЪДЕ ОТВЕДНЪЖ. (ПРАС! ГУДБАЙ ФОРЕВЕР!) МЪЖЪТ ОКОНЧАТЕЛНО СЕ РАЗСЪНИ. СКОКНА. ЛОВКО ЗАПОЧНА ДА СЕ ОБЛИЧА, БЕЗШУМНО И ТРЕСКАВО.

ДОКАТО НАХЛУЗВАШЕ СТАРАТА ПОЛУВОЕННА МОРЯШКА ГАЛАНКА, ВЪОБРАЗЯВАШЕ СИ ЧЕ КЪСМЕТ МУ НОСИ, ДОКАТО ТЪРСЕШЕ В ПОЛУМРАКА ЗАХВЪРЛЕНИТЕ ДЪНКИ, ЖЕНАТА ПРОДЪЛЖИ ПРЕЗ СВОЯТ СЛАДОСТЕН СПОКОЕН СЪН. НЕ ПРЕСТАВАШЕ ДА СЪНУВА, ЧЕ СЕ ЛЮБИ. ВЪРНА ЧАСА НА РАЖДАНЕ НА СВОЯТ ЕДИНСТВЕН СИН. НАХЛУ В ОПЕРАЦИОННАТА, СЯКАШ ЧУЖД ЧОВЕК. ВИДЯ СЕ ДА ЛЕЖИ УПОЕНА. ВИКЪТ НА ДЕТЕТО Я РАЗБУДИ, НО ТЯ НЕ ОТВОРИ ОЧИ. САМО ПРИТИХНА С РЪЦЕ НА ГЪРДИ, ЗАГЛЕДАНА В ОТДАЛЕЧАВАЩИЯ СЕ ОБРАЗ НА НЕЙНИЯ, КОЙ ЗНАЕ ЗАЩО, ИЗВЕДНЪЖ ИЗРАСТНАЛ СИН. НАПУСКАЩ ОГРОМНАТА БЯЛА ЗАЛА, ПОЛИТНАЛ НАД СВЕТА С ОГРОМНО РАЗЗЕЛЕНЕНО ДЪРВО В РЪЦЕ. КАК НИЩО НЕ БИ МОГЛО ДА ГО ВЪЗПРЕ.

ЖЕНАТА В ПОЛУСЪН РАЗБРА, ЧЕ МЪЖЪТ КРАЙ НЕЯ Е РЕШИЛ. И ТРЪГВА. ИСКАШЕ Й СЕ ДА СТАНЕ, ДА СКОКНЕ, ДА ИЗВИКА: НАКЪДЕ В ТАЗИ БУРЯ, ЩЕ СЕ ЗАВЪРНЕШ - НАЛИ? НО СЪНЯТ ВИДЯН ПРЕДИ МИГ БЕ ТОЛКОВА СЪКРОВЕН И ЧУДЕСЕН, ЧИСТ, СВЕТЪЛ И В БЕЛОСНЕГ; А МИГЪТ НА РАЖДАНЕ ТАКА БОЛЕЗНЕНО СЛАДЪК, ЧЕ ТЯ РЕШИ ДА ОСТАНЕ ПРИ СВОЯТ СИ СЪН. СЪНИЩАТА НИКОГА НЕ СЕ ЗАВРЪЩАТ, УСТАНОВИ ЖЕНАТА. КАКТО МЪЖЕТЕ, КОИТО СЪМ ОБИЧАЛА И ПРОДЪЛЖАВАМ ДО ЕДИН ДА ОБИЧАМ.

ЩОМ ИЗЛЕЗЕ НАВЪН, МЪЖЪТ ВДИГНА ЯКА. ТРАМОНТАНА ГО ПОДГОНИ СЯКАШ ПЛАТНОХОД. КЪМ ПРИСТАНИЩАТА НАДОЛУ. КЪМ РЕВЯЩОТО НЕИСТОВО МОРЕ, ЗАЛИВАЩО ВХОДНИЯ ПРИСТАНИЩЕН ФАР, ЧАК ДО ЗЕЛЕНИЯ ЕДВА МЪЖДУКАЩ ЕЛЕКТРИЧЕСКИ ФЕНЕР. МЪЖЪТ ЗАПОЧНА ДА ПРИБЯГВА ОТ ЪГЪЛ ДО ЪГЪЛ ПОД НАПОРА НА БЕСНЕЕЩИЯ ВЯТЪР; ПРЕДЕСЕННО ТОПЪЛ - ПО ЗИМНОМУ СВИРЕП. В ПОСОКА НА ЗВУКА, ПРОНИЗАЛ ГО ВСРЕД БЕЗСЪННА ЛЮБОВНА НОЩ. РАЗДВИЖИЛ НЕГОВАТА КРЪВ НАДОЛУ, НАДОЛУ, НАДОЛУ КЪМ ДРЕВНАТА ГРЪЦКА МАХАЛА. КЪДЕТО ВОДЕХА ВСИЧКИ ПЪТИЩА НА ВЛЮБЕНИ. КЪДЕТО СЕ ПРЕСИЧАХА БЕЗКРАЙНИТЕ НЕЗАБРАВИМИ ПЪТЕКИ НА МИНАЛО И ДЕТСТВО. ЗАГЪРБЕНО, ЗАБРАВЕНО ЕДВА ЛИ НЕ ЗАВИНАГИ. НО, КОЙ ПОМНИ И ХАРЕСВА ЕДНО ДЕТСТВО? ЕДИНСТВЕНО СТАРИТЕ МЪЖЕ, РЕШИ КРАЧЕЩИЯТ МЪЖ, ПОТРАКВАЙКИ С ПОДКОВАНИ ВИСОКИ ОБУЩА. БЕЗ ДА ПРЕСТАНЕ ДА СЕ ВСЛУШВА В БУРЯТА, ЕДИНСТВЕНО СТАРИТЕ БАРАБИ. НЕВДЕТИНЕНИ СТАРЦИ, ЗАВИНАГИ ЗАКЪСАЛИ ВСРЕД ДЕТСТВО, МОРЕТА И ЖЕНИ. ВСРЕД ВОЯ НА ВСЕВЪЗМОЖНИ ТРАМОНТАНА, ПОРАДИ НАГЛАСА НА ТУПТЕЖА НА ЕДНО СЪРЦЕ.

МЪЖЪТ УСЕЩАШЕ ТЪТЕНА НА ПРОГНИЛОТО ОТ ВРЕМЕТО ДЪРВО. ПРОТИВЯЩО СЕ НА ДИВНАЛИЯТ МОРСКИ ВЯТЪР. ОТ ВРЕМЕ НА ВРЕМЕ СПИРАШЕ. ПОЕМАШЕ ДЪХ. ЗА ДА ПОДРУГАЕ ЗАДЪХАН - И ГОДИНИ, И ВРЕМЕ. ХУКВАШЕ КЪМ СЛЕДВАЩИЯ ЪГЪЛ. ПРИЮТЯВАН ЗА КРАТКО. ПОРАЗВЕСЕЛЕН ОТ НАДПРЕВАРА. ТРАМОНТАНА НЕ СИ ИГРАЕ, КАЗА СИ МЪЖЪТ, ТОЗИ ВЯТЪР НА ВЕТРОВЕТЕ – МАМАТА СИ ТРАКА. БЕ СРЕД НОЩ. НА КРЪСТОВИЩАТА СВЕТОФАРИТЕ, ПРЕТОВАРЕНИ С ВИДЕОКАМЕРИ, ПРЕМИГВАХА. СПРЯ СЕ, ПА ИМ ПОКАЗА СРЕДЕН ПРЪСТ ДО ЛАКЪТ. КАМЕРИТЕ ЗАПРЕМИГВАХА. СВЕТОФАРИТЕ ЗАГАСНАХА. Я, КАЗА СИ ЧОВЕКЪТ,СВЕТОФАРИТЕ СИ МЕ ПРИЗНАВАТ, А ОТДЕЛ „КУЛТУРА“ - НЕ. БЕЛОГРАД, МАЛЪК ГРАД НА БРЕГА НА ДРЕВНИЯ ТЕМАРИН, ПРЕЗ ЛЯТОТО БАЯ ОЖИВЕН, ПРЕЗ ЗИМАТА Е САМОТЕН КАТО РАЗВЕДЕНА ЖЕНА.

ТО БЕ ДЪРВО ОТ ДАЛЕЧНОТО НЕГОВО ДЕТСТВО. ПРЕМИНАЛО КРАЙ БРЕГА НА МОРЕТО. КРАЧИЛО ВЪРХУ ПАЛУБИТЕ НА БРОЯЩИ СЕ НА ПРЪСТИ ПОСЛЕДНИ ДЕЛФИНОЛОВНИ ГЕМИИ; АУ - У – У!; ВЕЛИКАНИ КОРАБИ ТОГАВА. ДЕТСТВО, ОСТАВИЛО В СЪРЦЕ И УМ ВКУС НА ПЧЕЛНА ПИТА, НА ДИМ ОТ ПАРАХОДИ ПОД ПÀРА, НА КЪСНО ОСЪЗНАТО ЩАСТИЕ. БЕ ОТКРИЛ ТОВА БРЕГОВО ДЪРВО ОЩЕ, КАТО НЕВРЪСТЕН ЮНОША. ЕСТЕСТВЕНА БРЕГОВА ВЕХА, ЗА БАРБИТЕ-ДЕЛФИНОЛОВЦИ. НАСОЧВАЩО ДРЕБНИТЕ МОТОРНИ КОРИТА КЪМ ПОРТА. НЯКОГА, СТАРИЯТ БАРБА ДРАГОСТА НИКОЛИДИ ПЪРВИ-СЛАМКАТА, ХУБАВО МУ ГО БЕ ПОСОЧИЛ. ДОКАТО ВЪРТЕШЕ ЩУРВАЛА. ДОКАТО ПИЕШЕ ДЕБЕЛИ "ТОМАСЯН", ЕДИНСТВЕН ЛУКС ЗА МАРИМАНИ ПО ОНОВА ТАКА ДАЛЕЧНО ВРЕМЕ. ДОКАТО ПОДСВИРКВА „ШУМИ МАРИЦА“, ЧЕ ДАНО ВОЙНАТА СВЪРШИ, БАРБА СЛАМКА БЕ ИЗБУБОТИЛ - СЪВСЕМ ГЪГНИВО, ПРЕКАЛЕНО ВАЖНО.
- СКИВЪШ ЛИ ДЪРВОТО, МЛАДШИ - И - И . . . СКИВ' ДЕ, СКИВ'!
ДРАГОСТА НИКОЛИДИ ВТОРИ-ПÈРО, БЕ ТРЕПНАЛ.
- СКИВЪМ, БАРБА, СКИВЪМ - КАК НЕ!
БАРБА ДРАГОСТА НИКОЛИДИ ПЪРВИ-СЛАМКА, БЕ ПОСЕГНАЛ. БЕ МУ ЗАБИЛ ЕДИН ЗАД ВРАТА. ТЪЙ, ЗАЕДНО С ЦИГАРАТА В РЪКА.
- ЩО БЕ, БАРБА - А - А!?!
- КУДА ТЫ ЗЯПЪЛ, ЧИ НИ СКИВЪЛ!
БЕ ПРОПЛАКАЛ СЪС СЪЛЗИ, ДОКАТО СТИСКА ЗЪБИ. СЕГА, ПРИБЯГВАЙКИ ОТ ЪГЪЛ ДО ЪГЪЛ, ОСВЕТЯВАН ОТ БЕЗПОМОЩНИ СВЕТОФАРИ, ОТ ФАРОВЕ НА ОКЪСНЕЛИ КОЛИ, ТОЙ НЕ МОЖЕ ДА НЕ СЕ РАЗСМЕЕ. И, ТИЧАЙКИ ЗАЕДНО СЪС СМЪРТОНОСНО ВИЕЩИЯ ТРАМОНТАН, МЪЖЪТ СИ СЕ СМЕЕШЕ.

ПО ОНОВА ДАЛЕЧНО ВРЕМЕ, БОГАТОТО НА ДЕЦА И РОДНИНИ СЕМЕЙСТВО; ЗАЕДНО СЪС ВСИЧКИ БАБИ, ДЯДОВЦИ, ВУЙЧОВЦИ, ЛЕЛИ И БРАТОВЧЕДИ; ЖИВЕЕШЕ ДОЛУ, ПРИ САМОТО МОРЕ. В СЪЩАТА ТАЗИ ГРЪЦКА ВСЪЩНОСТ ЕВРЕЙСКА МАХАЛА; КОЯТО МЪЖЪТ СЕГА ПРЕКОСЯВАШЕ С НЕИЗБЕЖНА ГОРЧИВИНА. ЗАБЪРЗАН НАД ОЧЕРТАНИЯ С БОРДЮР КАЛДАРЪМЕН БУЛЕВАРД. НЯКОГА СТАР РИМСКИ ПЪТ. ПОЕВРОПЕЙЧЕН И ЗАСМОЛЕН. И ВСЕ ПАК ДРЕВНОРИМСКИ. ПРЕТЪПКАН СЪС ЗАНЕМАРЕНИ МЕТАЛИЧЕСКИ МОСТОВЕ. НАСЕЧЕН ОТ КАПТИРАНИ НЯКОГАШНИ ДЕРЕТА, ВЛИВАЩИ СЕ В МОРЕТО. НЯКОГА ПЪЛНОВОДНИ РЕКИ, ХРАНИЛИ С ВОДА ЦЕЛИЯТ ДРЕВЕН ГРАД. ДНЕС ПРЕВЪРНАТИ В ЦИВИЛИЗОВАНИ КЛОАКИ. ВСЯКА ПРОЛЕТ И ЕСЕН НАПОМНЯЩИ ЗА СЕБЕ СИ.
КЪЩАТА БЕ ИЗОСТАВЕН ТУРСКИ ХАРЕМЛЪК. СЪС ЗАРЕШЕТЕНИ ДЪРВЕНИ ПРОЗОРЦИ. С РАЗРЕЗБОСАНИ ДЪРВЕНИ ТАВАНИ. ОГРАДЕНА С РАЗПАДАЩИ СЕ ТАРАБИ, С ГРАДЕНИ ОТ КАМЕН' ЗИДОВЕ. ЗАГРАБЕНА ОТ МЕСТНИ ПРЕКУПВАЧИ. ПРЕКУПЕНА ОТ ПРИДОШЛИ ТРАКИЙСКИ ПРИШЕЛЦИ. НАЕТА И ПРЕНАЕТА. ПОРАДИ НЕПОСИЛНИЯ НАЕМ БАЩАТА, ЕДИНСТВЕН РАБОТОСПОСОБЕН ГРЪБ В ОЛЕЛИЯТА БРОЕНА ЗА СЕМЕЙСТВО, ПРЕДЛАГАШЕ НА ПРИСТАНИЩЕТО СЕБЕ СИ. АКО ИМАШЕ КОРАБИ. НО, КОРАБИ В ТАЗИ ТОЧКА НА СВЕТА И ДНЕС ИДВАТ ОТ ДЪЖД НА ВЯТЪР. БАЩАТА НЕ СЕ СВЕНЕШЕ ОТ ТОЗИ ПРЕЗРЯН ВТОРОКЛАСЕН ЗАНАЯТ. ЗАВРЪЩАЙКИ СЕ У ДОМÀ ПРИВЕЧЕР, ПОЧИСТВАШЕ ГРИЖЛИВО И ОКАЧВАШЕ ВЪРХУ ЕДНА ГРЕДА, НА КОЯТО ВСЕ ОЩЕ ВИСЯХА КАЛАЙДИСАНИ МЕНЦИ ЗА ПИТЕЙНА ВОДА, СВОЕТО СОБСТВЕНО ТОВАРО-РАЗТОВАРНО ПРИСПОСОБЛЕНИЕ. ОБШИТ С ДЕБЕЛ БРЕЗЕНТ И КОЗЯК, ЧОВЕШКИ ТОВАРЕН САМАР.
ЖИВЕЕХА В НИСКИЯ СУТЕРЕН. (ПАРИТЕ СТИГАХА ЗА СУТЕРЕН И ХЛЯБ!). ВСЯКА ПРОЛЕТ И ЕСЕН, ДЪЖДОВЕТЕ ПРЕВРЪЩАХА УЛИЦАТА В ПЪЛНОВОДНА РЕКА, А В СТАИТЕ НАХЛУВАШЕ ВОДА, ТИНЯ И ЖАБУНЯК. ТОГАВА, С РАЗРЕШЕНИЕ НА НЕВИДИМИТЕ ХАЗЯИ, СЕМЕЙСТВОТО СЕ КАЧВАШЕ ВРЕМЕННО НА ГОРНИЯ ЕТАЖ. С ЕДИНСТВЕНО ЗАДЪЛЖЕНИЕ, ПОД ЗАПЛАХА ОТ ПРОГОНВАНЕ, ДА НЕ ДОКОСВАТ С ПРЪСТ КОЛОСАНИТЕ КАЛЪФИ НА СКЪПИТЕ ВАРАКОСАНИ МЕБЕЛИ. ТОГАВА СЕ НАЛАГАШЕ ДА СПЯТ ПО ТЮФЛЕЦИ НА ЗЕМЯТА.

ПОНЯКОГА ПÈРО; ТАКА ГО ЗОВЯХА ОТ МАЛЪК; ВЛИЗАШЕ В НЯКОЯ ИЗОСТАВЕНА СТАЯ. СНЕМАШЕ ОТ ПРОЗОРЕЦА ТАБЕЛКАТА "ДАВА СЕ ПОД НАЕМ". ПРИСЯДАШЕ ВЪРХУ НЯКОЙ ПРАШЕН ДИВАН. МИРИЗМА НА ЛИВАНДО И СТОЛЕТЕН ПРАХ, НА НЕПОЗНАТИ ЖЕНИ И МЪЖЕ, МОЖЕБИ НА ТЯХНОТО НЕОСЪЗНАТО ОСТАТЪЧНО ИЗЛЪЧВАНЕ, СЕ НОСЕШЕ НАОКОЛ'. СЛЪНЧЕВИ ЛЪЧИ ПОСИЧАХА СТАЯТА, ВСРЕД ПАЯДЖИНИ ОТ ПРОТРИТ БРОКАТ. ОСТАВАШЕ ОМАГЬОСАН, ДОКАТО ПРИПАДНЕ МРАК. ЗАДРЯМВАШЕ В МЕЧТИ. БУДЕШЕ СЕ ОТ КРЯСЪЦИ НА ГЛАРУС. В КЪЩНАТА ТИШИНА, ОХКАХА И СЕ РАЗСЪХВАХА, СТАРИННИ МЕБЕЛИ. ВРЕМЕТО НА ВРЕМЕНАТА ПРЕПУСКАШЕ, ЧРЕЗ ИСКРИ. БАВНО ПРИПАДАШЕ МРАК. ФАРЪТ ОГ ГÀЛАТА-НОС КОСЕШЕ С КОСА ОТ СВЕТЛИНА. КЪМ ПОЛУНОЩ БУРЯТА СЕ ЮРВАШЕ. ЖЕНИТЕ ОТ СЪНИЩАТА БРОДЕХА ЯЗДЕЙКИ ДВУГЪРБИ КАМИЛИ. ПРЕБРАДЕНИ И УХАННИ. НЕНАСИТЕНИ И САМОТНИ. НЕПОЗНАТИ А МИЛИ. ЗАСПИВАШЕ В ПРЕГРЪДКИ НА МЕЧТИ.

НА ДВОРА ИМАШЕ КЛАДЕНЕЦ, ОБЛИЦОВАН В МРАМОР ОТ НЕДАЛЕЧНАТА КРЕПОСТ, КОЯТО СЕ РАЗПАДАШЕ. ЕДИН ОТ МАЛКОТО НЕЗАТРУПАНИ КЛАДЕНЦИ, В КОИТО ВОДАТА БЕ ГОРЧИВО-СОЛЕНА. ЕДИН ДЕН, ЧЕРПЕЙКИ ВОДА ЗА СЪБОТНОТО ОБЩО ПРАНЕ В ГОЛЯМОТО ДЪРВЕНО КОРИТО, МОМЧЕТО ЗАСТИНА С КОФА В РЪЦЕ. ДОЛУ, НА ПРИСТАНИЩЕТО, ВЪРХУ ЕДНА ОТ ДВЕТЕ ТОПОЛИ СЕ ВЕЕШЕ ЗНАМЕ. ЗНАМЕТО БЕ ОГРОМНО И ТЕЖКО. ВЯТЪРЪТ ГО РАЗВЯВАШЕ. ТОПОЛАТА СЕ ГЪНЕШЕ.
МОМЧЕТО ЗАХВЪРЛИ КОФАТА С ВОДА. ПЛЮ СИ НА ПЕТИ. ХУКНА, ПРЕПЪВАЙКИ СЕ. НАТАТЪК, КЪДЕТО ПОД ВИСОКИТЕ КЛОНИ НА ДЪРВЕСАТА, СЕ БЕ СЪБРАЛА ТЪЛПА ЗЯПАЧИ И КОННА ПОЛИЦИЯ. ЗНАЕШЕ, ЧЕ Е РАБОТА НА ХАМАЛИ. ЗАДИГНАЛИ БАЙРАКА ОТ НЯКОЙ КОРАБ. ХВАНАЛИ БАС, ЗА ДА ГО РАЗВЕЯТ ВЪЗМОЖНО НАЙ-ВИСОКО. ХВЪРЛИ СЕ НИЗ ПРАШНИЯ СТРЪМЕН СКАТ. ПРЕСЕЧЕ ЖЕЛЕЗОПЪТНАТА ЛИНИЯ. НАМЕРИ СЕ ПОД ДВЕТЕ СТРЕЛНАТИ В НЕБЕ ТОПОЛИ.

КАТО ГО ВИДЯХА ЗАПЪХТЯН, ПОЛИЦАИТЕ ГО ПОВИКАХА ПРИ СЕБЕ СИ. БЕЗ ДА СЛИЗАТ ОТ ОБЛЕЧЕНИТЕ В МЕШИН КОНЕ, РАЗПОРЕДИХА.
- КАЧВАЙ ГОРЕ! - ИЗРЪМЖА СТАРШИЯТА ЗАСУКВАЙКИ МУСТАК. - СМЪКВАЙ ДОЛУ!
МОМЧЕТО СЕ ОГЛЕДА. ОТ КОРАБИТЕ ПРОСВЕТВАХА ДАЛЕКОГЛЕДИ. ПРИТИХНАЛИ, СТРУПАНИТЕ ДОКЕРИ ГО СТРЕЛНАХА СЪС СМРЪЩЕНИ ОЧИ. САМАРИТЕ БЯХА В КРАКАТА ИМ. ИЗПЛЮЩЯ КАМШИК. СКОКНА, ПА СЕ ПОКАТЕРИ.
ЗАЩОТО БЕ ДРЕБЕН И ДЪРЗЪК, (КОЛКОТО БУТ В ХАЛИТЕ, ПРОКЛЕТ КАТО ГЛАРУС, РЪМЖЕШЕ ПОНЯКОГА БАРБА СЛАМКА!), СТИГНА ВЪРХА ЗА МИНУТИ. ПРОТЕГНА РЪЦЕ. НО, ПЛАТЪТ БЕ ПЛЪТЕН И ТЕЖЪК, А КЛОНЕТЕ СЛАБИ И КРЕХКИ, ТА СЕ ОГЪВАХА. ОГЛЕДА ПОД СЕБЕ СИ. С ОЧИ НА ПТИЦА ОТКРИ МЕЖДУ ПОЛИЦАИТЕ БАЩА СИ, ОВЪРЗАН С ВЪЖА ДА НЕ ПОБЕГНЕ. ИЗПСУВА МРЪСНО. СТРЕЛНА СЕ КЪМ ЗЕМЯТА. КЛОНИТЕ ГО ШИБНАХА В ЛИЦЕ. СТЕБЛОТО ПРОГОРИ ДЛАНИТЕ. ОТ КОРАБИТЕ ЗАРЪКОПЛЯСКАХА С РЪЦЕ. ТУПНА ТЕЖКО ВЪРХУ ЗЕМЯТА. ВДИГНА ОБЛАК ПРАХ. ОТБЛЪСНА НАСОЧЕНАТА СРЕЩУ МУ ОМБРЕЛА. ХУКНА ПОД ТРОПОТА НА КОНСКИ КОПИТА. МЕЖДУ БАЛИТЕ С ПАМУК. ПРЕЗ ВАГОНИТЕ СЪС ЖИТО. ПРИЮТИЛ В ПАЗВА ЧУЖДО ЗНАМЕ НА ПАРЧЕТА.

ПРИПОМНЯЙКИ СИ ВСИЧКО ТУЙ, МЪЖЪТ УСИЛИ ХОД. ПРЕВЪРНА ГО В ТИЧАНЕ ЗАЕДНО С ВЯТЪРА, КЪМ ВЕКОВНАТА ДВОЙКА ДЪРВЕТА. ПРИ ВСЯКА МЪЛНИЯ, ДЪРВЕТАТА ПОЛЮШВАХА ЛИСТА СРЕБРЕЕЩИ, КАТО МОНЕТИ. ВЯТЪРА БРУЛЕШЕ, ЩО МУ ПОПАДНЕ.
ДОСТИГАЙКИ ДВЕТЕ ДЪРВЕСА, ЧОВЕКЪТ СЕ ОГЛЕДА. В СВЕТЛИНАТА НА ПОЛЮШВАЩИ СЕ КОРАБНИ ЛУСТРИ, ОТКРИ ЦЕПНАТИНА. РАЗКЪСАЛА ДЪРВОТО ОТ ВРЪХ ДО КОРЕН. ЩОМ ТРАМОНТАН ПРИШПОРЕШЕ, ДЪРВОТО ЗАПОЧВАШЕ ДА СТЕНЕ И ДА НАПОМНЯ. КОГАТО СПИРАШЕ ЗА МИГ, ТОПОЛАТА СЕ ИЗПРАВЯШЕ. НЕДОСТИЖИМО ПРОБЛЯСВАЙКИ, СЪС СРЕБРОТО НА СВОЯТА ПОЗЛАТЕНА ЗЕЛЕНИНА. МЪЖЪТ ПРИСТЪПИ. ОБГЪРНА ДЪРВОТО С ТЯЛО И РЪЦЕ. ВЯТЪРЪТ СБРА СИЛИ. ДЪРВОТО ОТХВЪРЛИ ОТ СЕБЕ СИ ЧОВЕКА. ИЗДАДЕ БОЛЕЗНЕН СТОН. РАЗТРЕСЕ СЕ, ПА РУХНА.
ЗАЕДНО С ПАДАНЕТО НА ДЪРВОТО, МЪЖЪТ СЕ ВТУРНА КЪМ НЕГОВАТА КОРОНА. СЯКАШ ОТНОВО ИЗМИНА СВОЯТ НЯКОГАШЕН ПОЛУЗАБРАВЕН ДЕТИНСКИ ПЪТ КЪМ ВЪРХА. НО СЕГА? О, ТОВА БЯХА УМОРЕНИ КРАЧКИ НА ЧОВЕК, С ТЪГА В ПРИМИРЕНИ СВЕТЛИ ОЧИ; С ТЪПКАНИ С ПАРАХОДЕН И ТЮТЮНЕВ ДИМ ДРОБОВЕ. РЪЦЕТЕ МУ ДОКОСНАХА СРАСТНАЛ КЪМ СТЕБЛОТО ДЪРВЕН ПРЪТ. ЧОВЕКЪТ ДОКОСНА ОСТАНКИТЕ ОТ ПЛАТ, А ТЕ МИГНОВЕНО СЕ РАЗПАДНАХА. СВЕТНА СЪС ЗАПАЛКА. ПРЪТЪТ НА ЗНАМЕТО БЕ СРАСТНАЛ С ДЪРВОТО И НЕГОВИТЕ КЛОНИ. ИЗВАДИ СГЪВАЕМ НОЖ. ПОСЕЧЕ КЛОНЕТЕ. ПРИТИСНА ИЗГЛАДЕНИЯ ОТ ВЕТРОВЕ И УРАГАНИ, ОТ МРАЗ И СЛЪНЦЕ, ПРЪТ КЪМ СЕБЕ СИ. ЕДНА ПЛЯЧКА. СЯКАШ ПРИТИСНА КЪМ СЪРЦЕТО СОБСТВЕНАТА СИ ДУША. ОГЛЕДА СЕ. НЯМАШЕ НИКОЙ. СМУТЕН, КАТО ОТ КРАЖБА, ПОЕ ОБРАТНО КЪМ АТЕЛИЕТО И ЖЕНАТА.

ЗАВЪРНА СЕ ЕДВА ЛИ НЕ ТИЧЕШКОМ. В ТОПЛОТО КАТО ПОЛОГ ЛЕГЛО, ЖЕНАТА ГО ОБГЪРНА СЪНЕНО С РЪЦЕ. ТИХО-ТИХИЧКО ПРОМЪЛВИ, ЧЕ ПОВЕЧЕ НЕ ЖЕЛАЕ ВНЕЗАПНО ДА Я НАПУСКА. ЧЕ НЕ ЖЕЛАЕ ПОВЕЧЕ ДА СЕ ДАВИ В МОРЕТА И, ВЪВ ОКЕАНИ. ЧЕ Е МНОГО ПО-СТАР ОТКОЛКОТО СЕ МИСЛИ, А ЩУР КОЛКОТО СИ ИСКА. МЪЖЪТ ДИВО СЕ РАЗСМЯ. ТРЕСКАВО ЗАПАЛИ ОСВЕТЛЕНИЕТО.
ПОСОЧИ ПРЪТА ОТ ЗНАМЕТО.
- ЗНАЯ . . . - ЗАЯВИ ЖЕНАТА. - НАЛИ СИ МИ РАЗКАЗВАЛ ВСИЧКО ТУЙ?
МЪЖЪТ НЕ ПОМНЕШЕ ДА ГО Е ПРАВИЛ.
- ИСКАМ СИН! - ПРОСТЕНА ЖЕНАТА ТИХО. - СЕГА . . . НЕЗАБАВНО . . .
МЪЖЪТ КИМНА С ГЛАВА.
ПРИТИСНА ЖЕНАТА КЪМ СЕБЕ СИ.
И, ПОТЪНА В МЪРТВЕШКИ СЪН.

ВИДЯ СЕ ОТНОВО МЛАД, ЩУР, ГОТОВ ДА ВЪЗКАЧИ КЛОНЕТЕ НА НЕ ЕДНО ДЪРВО, ДОКАТО ТРАМОНТАНА БИЕ В ОЧИТЕ МУ ЧИСТОТА И ЗАДМОРСКИ АРОМАТИ. И, СЯКАШ ОТНОВО ПРИГАЛИ С ДЛАН ПРЪТА НА ЗНАМЕТО, А ТО СЕ ВЕЕШЕ И ДИШАШЕ НА СВОБОДА.
В СЪНЯТ МУ СЕ МЯРНА БАРБА ДРАГОСТА НИКОЛИДИ ПЪРВИ – СЛАМКА; СЪС ЩУРВАЛ В РЪЦЕ, С ДЕБЕЛА “ТОМАСЯН“-ЦИГАРА В УСТА, С МЕСИНГОВ ДАЛЕКОГЛЕД НА ГРЪД, С АЛЧНИ ЗА ПАРÀ ОТ МОРЕТО ДЖЕБОВЕ.
- КУДА ТЫ ЗЯПЪЛ, ЧИ НИ СКИВЪЛ!?!
The End - 03.07.2012-08:31./14.09.2012-18:03/Revised 23.10.2014.

ПЕСЕН ЗА ПАСТЕЛИ ПОД СТЪКЛО - 12.01.2015.

КОГАТО ПОСТЪПИХ В ПЪРВИ КЛАС, а по тогавашному „Първо Отделение“, основни инструменти за обучение все още бяха твърд калем, парче сюнгер, и черна писалищна плоча. Към средата на учебната година, те бяха премахнати. Знаменит съветски педагог бе посетил изнемогващата от следвоенни санкции страна. За да се разпореди. Цивилизацията не си поплюваше. С молив върху хартия пиша, и до днес. Мастилницата със задължителното лилаво мастило, ръчните дървени писалки със стоманено перо „Rustika”, отдавна са изхвърлени в канала. Заедно с прекалено подсладената национална история. Където славяни и прабългари така се любят, тачат и омешват, че в крайна сметка – виж какво се сполучва. Но, Споменът за Първата Покупка, така архаичва във век на джебни компютри и мас-комуникации, се е съхранил надълбоко в моето единствено аз. Заедно с очарователният мирис на улични липи, на диво бъзе в Морската Градина на Белоград, с аромат на целебен горски мед, на крайбрежни водорасли, на какво ли не.

ПАРЧЕ ГЪБА-СЮНГЕР отдавна се търкаляше у дома. Имах си Читанка от години. Липстваха ми черна плоча и калем. Изпрах и изсуших парченцето невинна природна плът. Важно я натиках в джеб. Стиснах в юмрук две обезценени книжни стотачки. Пресякох прашните улици на заспалият следобеден Белоград. Пред дървени врачки дремеха приказливи старици. Пред ханищата се гонеха бездомни псета. Слънцето сечеше сенки. От кленовете се сипеха и летяха семена. Крачех натам където подозирах, че би могло да се намира Началото. Пристъпих трите каменни стъпала пред прага на книжарница „Венера“. Примитивна къщурка покрита, с почупени турски керемиди. Тази допотопна къщица и понастоящем стои там, насрещу входа на Училище „Априлов“. По чудо някакво спасена. Опазено от досег с талантливи проектанти, порутеното кирпичено здание на книжарница „Венера“, не престава да се опъва на Времето на Времената.

ЛЪЧЕЗАРНО СТАРЧЕ С ПЕНСНЕ, дремеше върху трикрако столче, зад единствен тезгях-витрина. Огромна автоматична писалка „КАВЕКО“, се мъдреше под похлупак от стъкло. Рафтовете бяха отчайващо празни. Тук-там някоя пъстра книжка с надпис „ПОСЛЕДНО“ - или злокобното „НЕ СЕ ПРОДАВА“ напомняше, че не всичко е погубено. Щом ме забеляза, Старчето скокна. Надигна се. Надникна зад тезгяха. Опипа ме с поглед, па се разсмя.
- Всичко се продава, - отбеляза благо, забърсвайки златно пенсне с огромна алена кърпа с вензел, - освен онова - което не се продава!
И се заля в трескав старешки смях. Веднага вдянах, колко лесно, полезно и хубаво е да си престарял книжар.

ЗАВЕСА СЕ ВДИГНА И СПУСНА. Бабичка в черно блесна с очи. Едър черен котарак скочи-прескочи – хукна навън. Врана литна - размаха криле,пропърха под високият дървен таван.
- Не се продава! - кресна враната. – Не се продава! . . .
Не подозирах, че съществуват магазини, където не всичко е за продан. Бях решил, с моите хартиени стотачки, да откупя едва ли не целият странен, загадъчен, и непонятен свят на единствената книжарница в Белоград. Па, да си го отнеса у дòма. В голямата старинна къща, с тераса изпълнена с мушкато и божур, на белият баир над Морето. Съкровище, което бих притежавал – и до днес.
- Наистина ли? - подпитах недоверчиво.
- Съвсем! - засмя се Старчето. Сне пенсне, и започна да го почиства.
Пенснето бе без стъкла. Не подозирах, че навикът е втора природа. Не предполагах, че съдбата на старците по тези географски ширини е изключително жестока.
- На – Ис – Ти – На! . . . Наистина! - звънко отграчи Враната, потраквайки с огромен клюн.
Враната бе отместила картоненият капак на кутия тебешир. Не допусках, че враните умеят да говорят, докато хапват цветен тебешир.
- Тя е специална, - проточи Старчето. - Средиземноморска ни е – Тя! Къш! Къш! Къш! . . .
Погледът ми попадна върху къс пожълтял картон, със странни цветни жени изрисувани върху него. Поставен в скъпа рамка. Под стъкло. А под стъклото – върху самата рисунка, три пастелни молива – червен, зелен и бял. От време-навреме Враната правеше опити да кацне върху тежката рамка. За да почука по моливите през стъклото.
Старецът сви рамене, ситно и виновно се размя.
- Пастел от знаменит художник – Хм! - когато все още не е бил знаменит.
- И тя ли - не се продава?
Старецът погледна жалките стотачки в моята ръка, изхихика, па добави име, което сега, подир толкова много изминали лета, се страхувам да изрека гласно. Не, за да не сбъркам. За да не оскверня. Враната скочи-прескочи, па отграчи.
- Не се продава! . . . Не се продава! . . . Не се продава!
- Подарена лично на Баща ми, - довери Старчето, достойно почиствайки несъществуващи оптични стъкла, - а аз едва помня своят Баща . . .
Удивих се, че един старец би могъл да притежава баща. Изведнъж го почувствах много близък, много мил, и съвсем добър.
- Някога, - зашепна Старецът доверително, - преди стотина и кусур години, художникът посетил Белоград, на борда на кораб с парна машина и платна. Слязъл на брега за кратко. Останал без пукнат франк. Било време, когато франковете вървяли наравно с алтъните на Падишаха. Отседнал на Търпан-Хан. Където моят покоен Баща бил момче-кафеджийче. Художникът си платил ищаха, точно с тази картина.
- После?
- После както сетне. Баша ми останал без работа, та станал комита. Не е ли забавно?
Бе престанал да гледа хитро. Зад несъществуващите стъкла на пенснето, очите на Старчето влажнееха.
- По време на война, момче, - рече щом се окопити, - най-напред загиват бащите . . .
- А художниците? - полюбопитствах
Хвърли трескав поглед върху ми. Бе разбрал, че от мене няма да излезе нищо. Изтърва пенснето на пода. Дълго го търси.

ЗАВЕСА СЕ ВДИГНА И СПУСНА. Бабичка в черно показа глава. Отвори беззъба уста, премлясна.
- Хи . . . Хи . . . Хи – и – и . . .
Враната прехвръкна от шкаф върху шкаф.
- Не се продава! . . . Не се продава! . . . Не се продава! . . .
- О, - отвърна Старчето, - художниците погиват – далеч преди бащите.
Грабна плоча и калем. Постави ги в ръцете ми. Намигна с око. Грабна двете стотачки. Намигна с другото. Хвърли банкнотите в чекмеджето на лъскава металическа касова машина, а машината механически запя, а враната побърза да заграчи. Старчето измъкна шепа шарени бонбони.
- Един – за Теб!
- Друг – за Мен! За Бабата – после . . .

ЗАВЕСА СЕ ВДИГНА И СПУСНА. Прегърбената бабичка размаха костеливи ръце. Чекмеджено тракна. Касата пропя. Стотачките изчезнаха под дълга старешка пола.

ЗАВЕСА СЕ ВДИГНА И СПУСНА. Старицата изчезна. Заедно с нея изчезнаха; и черната врана, и още по-черният смотан котарак. Потърсих ги върху полиците за книги, но там нямаше никой. Старецът бе застанал до вратата, с нов бонбон в ръка.
- Един – за Теб, друг – за Мен, за Бабата – после .
Премлясна с уста. Впери зорки очи.
- И, запомнете уважаеми Момко, - изрече на изпроводяк Старчето с Пенсне – Не Всич – Ко на Тоз' Лъ – жо – вен Свят Си Се Про-Да-Ва!
Грабнах бонбона. Стиснах го в ръка. Па хукнах.

ОТ ОНОВА ВРЕМЕ, Книжарница „Венера“ многократно смени стопанин и предназначение. Полюшвана от Трамонтана, поръждавялата нечетлива стара табела, и днес все още е там. За да напомня. Картината я няма върху стената. Завесата е заменена с плъзгаща врата. Осветлението е перфектно. Бръмчи климатик. Старата Врана е препарирана, и виси под вентилатора. Котаракът овреме е забегнал. Зад тезгяха стои безумно хубаво младо момиче с безразлично, накарминено лице. Бих се опитал да му разкажа тази история, тази съкровенна тайна на вече стареещ; пълен със спомени – останал без илюзии; кореняк на Белоград. Но, дали това опитно девойче би се постарало да ме изслуша – преди да ме изхвърли? В тази носталгична история, изобщо не става дума за пари, а още по-малко за легло.

ХУКНАХ С ПЛОЧА, КАЛЕМ И БОНБОН В РЪКА, КЪМ ДОМА. Препъвах се и падах, по прашната тогава калдаръмена улица „Оборище“. Кое-как успявайки да опазя скъпоценната каменна плоча читава и здрава. Тази плоча, и днес, се кипри на стената на славата на моите старешки спомени - у дома. Но, едва ли би могла да топли някой друг – освен самият мен.

С ГОДИНИТЕ, бях забравил странните слова и засменият старец, трескаво забърсващ пенсне без стъкла. Но картината, с онези две тежки тропически жени, все по-често изплува всред сънищата. Заедно насмешливият старешки крясък на препарината врана:
- Не Се Про – Да – Ва!
- Не Се Про – Да – Ва!
- Не Се Про – Да – Ва! . . .

КОЛКОТО НЕВЕРОЯТНО ДА ЗВУЧИ, онзи мирис на Море, на Див Пелин, на Горски Мед, на Пустинен Бряг, отново и отново нахлува в окаденият от лош тютюн гараж, където доживявам свойте дни. За да ме разбуди. Оставам буден до зарана. Вперил поглед назад във Времето на Времената. Съсредоточен върху видение, което така и не успях да докосна. Мислейки си, че съдбата на творците в Мати Болгария Всевечна е все тая. Да започват върху черна учебна плоча – да завършват в курник или гараж.

НЕОТДАВНА МИ ПОПАДНА луксозен албум с репродукции. С едни мили и мъдри слова, за приносът на късните импресионисти в съкровищницата на света. Някакъв варварин бе откъснал страница, друг бе подлял утринното си кафе върху, та успях с книгата на безценица. В нея открих картината от моето детство. Пастелът от неизвестен художник. Там, от стената на книжарница „Венера“, насрещу училище „Василий Евсатиевич Априлов“, в роден Белоград. Не съм напълно убеден, че оригиналите на видяното преди повече от четиридесет години, и откритото в албума точ-в-точ съвпадат. Може пък, да е старческа илюзия, си думам, та се попоглеждам в огледалото без хленч. Ала, в предговора съвсем точно бе отбелязано, как Великият Нещастник е преминал, в средата на деветнадесети век, през моят малък китен роден приморски Белоград. По време, когато бащата на старчето с пенсне, е бил все още безгрижен тарикат-глупак. Готов, с подсвикване, да тръгне на Война. В името на химерна Свобода.

ТОВА НАПРАВИ ДА СЕ РАЗМЕЧТАЯ. Някой някъде, някакси, да открие онзи къс каширан бял картон със странни жени от пастел, прототип на застраховано за милиони маслено платно. Бих отишъл незабавно при този откривател. Бих паднал на колене. За да измоля онези три цветни пастелни молива. Някога така доверчиво подложени, под стъклото на безумно скъпа картина. На един престарял гаражист; освен корица хляб, кафе-алатурка, картон и молив – що друго му трябва? Ах, да! Забравих! Необходими са още; бабичка в черно, гарван ругаещ на белоградско арго, и огромен мълчалив черен котарак. Нима е много!?!
THE END - Revized 24.10.2014./17:07.

Нагоре

КАРМИНА БУЛГАРАНА - 12.01.2015.

На Милко

БЯХ СВИКНАЛ, ДА ГО ВИЖДАМ НА АВТОБУСНАТА СПИРКА. РАЗПОЛОЖИЛ ДЕСЕТИНА ПРЕЖЪЛТЕЛИ, ЗАБРАВИЛИ ВРЕМЕ НА ВРЕМЕНАТА ОРЪФАНИ КНИГИ. ВЪРХУ ПАРАПЕТА НА СЪОТВЕТНИЯ ПОДЛЕЗ. ЗНАЕХ, ЧЕ ТОВА Е НЕГОВАТА СИ ЛИЧНА БИБЛИОТЕКА. ТРУДНО СПАСТРЯНА ПРЕЗ ГОДИНИТЕ НА ПОНОСИМОСТ. ПОЗНАВАХМЕ СЕ ЦЯЛ ЕДИН ЖИВОТ. БЕШЕ СЕ ПЕНСИОНИРАЛ НЕОТДАВНА. ОПИТА, И ИЗДАДЕ, НЯКОЛКО НЕПРОДАВАЕМИ СВОИ МУЗИКАЛНИ СЪЧИНЕНИЯ. ДОБРЕ ОКРАДЕНИ ОТ МЕСТНИТЕ МЕДИИ. БЕ СЕ ПРИМИРИЛ С БЕЗИЗХОДНОСТТА. И, КАКТО ЦЯЛ ЕДИН НАРОД, КАРАШЕ ОТ ДЕН ЗА ДЕН.

ЗАБЕЛЯЗА МЕ ВЕДНАГА. УСТАНОВИХ ЗА ЛИШЕН ПЪТ, КАК ИНТЕЛЕКТКУАЛЦИТЕ ОСВЕН ЧЕ СЕ ПОМИРИСВАТ ПРЕЗ ДЕВЕТ СЕЛА В ДЕСЕТО, НО И, ТРУДНО СЕ ПРЕДАВАТ. В ТЯХ МЪЖДУКА НЯКАКВА НЕОПИСУЕМА ДУХОВНА НЕУТОМИМОСТ. ПРАВЕЩА НЕЩАТА ДА ИЗГЛЕЖДАТ ЦВЕТНИ. МАКАР ДА СА ОТКРОВЕНО ЧЕРНО-БЕЛИ. ЖАЛКО, ЧЕ ОБЩЕСТВОТО Е ХВАНАЛО ПЪТ, ЧРЕЗ ВЪЗРАСТОВО СЕГРЕГИРАНЕ. ДАНО ГИ ПРЕПАРИРА И ПОДИР ТОВА - ЕВАПОРИРА. ПА УСПЯВА.
- ТОВА Е НИЩО, - ЗАЯВИ ЩОМ ПРИСЕДНАХ ДА ПРЕЛИСТВАМ, - В ДОБАВЪК РЪКОВОДЯ ДВА ЧИТАЛИЩНИ ХОРА, И ЕДНА А-КАПЕЛА-ТАБАКЕРА, ИСКАМ ДА КАЖА КВИНТЕТ. ТУК СЪМ ЗА ЧИСТИЯ ВЪЗДУХ.
БЯХ ГОТОВ ДА МУ ПОВЯРВАМ. НАОКОЛО БЕ БАНАЛЕН ПРОМИШЛЕН ПРАХОЛЯК, ВСРЕД ОБИЧАЙНА АВТОМОБИЛНА ВОНЯ.
- АХА, - ОТВЪРНАХ, - ЩЕ МИНА ДА ЧУЯ ТАЗИ ТВОЯ ДЖЕБНА А-КАПЕЛА.
- ЗАПОВЯДАЙ, ЗАПОВЯДАЙ, ЗАПОВЯДАЙ . . .
- КЪДЕ РЕПЕТИРАТЕ?
- В ГАРАЖА. ПРОДАДОХ КОЛАТА - ОБНОВИХ ОБСТАНОВКАТА.
БЕ МЯСТОТО, КЪДЕТО СЪХРАНЯВАШЕ БИДОН РАКИЯ, НЯКОЛКО МАСЛЕНИ КАРТИНИ, МАЛЪК БЯЛ САЛОНЕН РОЯЛ, И ЧУДНА КОЛЕКЦИЯ ПОТРОШЕНИ ДИРИГЕНТСКИ ПАЛКИ. СЪПРУГАТА МУ НЕ ТЪРПЕШЕ МУЗИКА - КАМОЛИ НЯКАКВИ СИ КОЛЕКЦИОНЕРСКИ ДИРИГЕНТСКИ ПАЛКИ. НО, БЯХА МИНАЛИ ГОДИНИ.
СНЕХ ОТ СЪСЕДНИЯ КАФЕ-АВТОМАТ ДВЕ ДЪЛГИ КАФЕТА, ОТ БАНИЧАРНИЦАТА - ДВЕ ПРЕПЕЧЕНИ СИРЕНКИ. ПОКАЗА И РАЗБИРАНЕ, И АПЕТИТ. СЛАДКО-СЛАДКО СИ ПОБЪБРИХМЕ. ПОХВАЛИХМЕ СЕ СЪС ЖЕНИТЕ. УПРЕКНАХМЕ СИНОВЕТЕ. ЗА ПЕНСИИТЕ - НИЩО НЕ СПОДЕЛИХМЕ - ЗАОГЛЕЖДАХМЕ СЕ - СВИХМЕ БЕЗПОМОЩНО РАМЕНЕ - ДА ПРАВЯТ С НАС ЩО-ЩАТ.
ЗАЖАЛИХМЕ ЗА ТОВА - ЗА ОНОВА.
ЗА МИНАЛОТО - ГДЕ НЕ СЕ ВРЪЩА. (НИКОГА!?!)
ЗА НАСТОЯЩЕТО - ГДЕ ЕДВА-ЕДВА КРЕТА. (ДО КОГА!?!)
ЗА БЪДЕЩЕТО - В КОЕТО ЩЕ СЕ ПЪРЖАТ МЛАДИТЕ - МАМКА ИМ НЕВЪЗПИТАНИЦИ. (КАК ТАКА МАМКА ИМ - НАЛИ СА СИ НАШИ!?!)
ПОСЛЕ, СЕ СБОГУВАХМЕ. НА СПИРКАТА МЕ НАСТИГНА.
- НЕПРЕМЕННО ДА ДОЙДЕШ, ДА ЧУЕШ СОБСТВЕНАТА МИ А-КАПЕЛА-ТАБАКЕРА, ЧЕ ДА ТИ ВЪРНА И КНИЖКАТА.
НЯКОГА СЕ БЕ ПОСРАЛ ОТ СТРАХ, РАЗГРЪЩАЙКИ СТОТИНАТА СТРАНИЦИ С КЪСНО ОБЯВЕНИ ПОЛИТИЧЕСКИ ИСТИНИ.
- ЧЕ, ЗАЩО ДА МИ Я ВРЪЩАШ!?!
- РАЗРАБОТИЛ СИ КЛЕВЕТИ - ЗА МЪРТЪВЦИ . . .
- ДОКУМЕНТИТЕ НЕ КЛЕВЕТЯТ - АМИ!?! - ДОКАЗВАТ . . .
- СЪЩЕСТВУВА РАЗЛИКА, ИЗВИНЯВАЙ!?! - МЕЖДУ ЧОВЕК И ДОКУМЕНТ - ИЗВИНЯВАЙ, ИЗВИНЯВАЙ, ИЗВИНЯВАЙ!
ЗАБЪРЗА ОБРАТНО КЪМ СВОЯТА СЕРГИЙКА. ИМАШЕ ПОСЕТИТЕЛ.
РЕЙСЪТ ДОЙДЕ СЪВСЕМ НАВРЕМЕ. ДОКАТО МЕ ОДРУСВАШЕ ОБРАТНО КЪМ БЕЛОГРАД УСТАНОВИХ, ЧЕ НЕ ИСКАМ ДА ГО ГУБЯ КАТО ПРИЯТЕЛ. ВРЕМЕНАТА БЯХА ТАКИВА, ЧЕ КОРАТА ЕЖЕДНЕВЕН ХЛЯБ ПРИВЕЧЕР СЕ ОКАЗВАШЕ КЪРВАВА. ПРЕДИ ДА СТАНЕ ЗЛАТНА - ПО ЕВРОПЕЙСКА ПРОГРАМА - ЗА НЯКОЙ МАНГАСАР-РАБОТОДАТЕЛ!?!

ТАЗИ ЕСЕН НАИСТИНА СЕ ОКАЗА ЗЛАТНА. ПРЕДПОЧИТАХ ОСТАТЪЧНИТЕ ПОРЪЖДАВЯЛИ ХРАСТАЛАЦИ НА МОРСКАТА ГРАДИНА. КЪДЕТО СЛАВНО И БЕЗГРИЖНО, НА ГЛАДЕН СТОМАХ, ПОДРЕМВАХА СТАРЧЕТА. ТУК, ВСЯКА СЪБОТА ПРИВЕЧЕР, ФЛОТСКАТА ВОЕННО-МОРСКА МУЗИКА СЕ НАТЪПКВАШЕ, ЗАЕДНО С ДВЕ ЕМАЙЛИРАНИ ТУБИ И ОГРОМЕН ТЪПАН, В БЕТОНЕН ТОТАЛИТАРЕН ПАВИЛИОН. ЗА ДА ДЪНИ, ЩРАУСОВИ ВАЛСОВЕ И АМЕРИКАНСКИ ФОКСТРОТИ, ДО ПОЛУНОЩ. ПРИ ПЪЛНО ОТСЪСТВИЕ НА МАСОВ ИНТЕРЕС. НАВЪРТАХ СЕ НАОКОЛО. НАДЯВАХ СЕ ДА ГО СРЕЩНА. МАЕСТРО ЯЧО ЯЧЕВСКИ, ДЪЛГИ ГОДИНИ, БЕ ДИРИЖИРАЛ ТОЗИ ИЗКЛЮЧИТЕЛЕН ОРКЕСТЪР. ПРЕДПОЛАГАХ - ОТ КУМОВА СРАМА, ОТ ВРЕМЕ-НАВРЕМЕ, ДА ГО КАНЯТ ЗА ГОСТ-ДИРИГЕНТ. НЯМАШЕ ГО НИКАКЪВ. ИЗЧАКАХ ПАУЗА-ПОЧИВКА.
ЛУКАВО ПОДПИТАХ ТИМПАНИСТА - АБЕ ЗА ТОЗ' ЧИЛЯК, ЗАЩО НИКОЙ НЕ СЕ СЕЩА? СВИ РАМЕНЕ И ЗАСЪСКА.
- ДА СЕ РАЗКАРАШ, ПИЧ! ВЕЧЕ СМЕ НАТО! НЯМА ЛАБАБАВО!
НЯМАЛО ТАКАВА ПРАКТИКА. В КОЙ ВЕК ЖИВЕЯ? НЯМАМ ЛИ СИ КУЧЕ, ДА СИ СЕ ЗАНИМАВАМ С НЕГО, ЧЕ СЪМ ТРЪГНАЛ МЕМОРИАЛНО ВОЕННИ ХОРА ДА РАЗПИТВАМ!?! НЕ СИ ЛИ ВИЖДАМ БЕЛИТЕ КОСИ!?! КАК ТАКА СЪМ БЕЗ ИЗКУСТВЕНИ ЧЕЛЮСТИ!?! НЕ СЪМ ЛИ МАЛКО НЕЩО ИЗКУФЯЛ? НАКЪДЕ СЪМ ТРЪГНАЛ В НАЙ-ПЕРФЕКТНАТА МОРСКА ГРАДИНА В ЕВРОПЕЙСКАТА ОБЩНОСТ С КАЛЕВРИ ВТОРА УПОТРЕБА!?!
НАПРАВО МИ РАЗКАЗА ИГРАТА, ТОЗИ УСТАТ БАРАБАНЧИК С ДИПЛОМ ОТ ДВЕ КОНСЕРВАТОРИИ И ВИСША ШКОЛА ЗА ДИВЕРСАНТИ.

ТОГАВА, ИМЕННО ТОГАВА, ИСТИНСКИ СЕ РАЗЯРИХ. СЕДНАХ ПРЕД КОМПЮТЪРА. И, ДРАСНАХ ЕЛЕКТРОННО ПИСЪМЦЕ НА НАЙ-НАЙ-НАЙ ГЛАВНОКОМАНДВАЩИЯ.

ТЪЙ И ТЪЙ ДУМАМ, МАЕСТРО ЯЧО ЯЧЕВСКИ, ИМА НЕЧУВАНИ ЗАСЛУГИ КЪМ ТОЗИ ТЪП БЕЛОГРАД; КЪМ ВАШАТА ПЕРФЕКТНА НЕЙВИ ВОЕННА МУЗИКА; КЪМ СЛАВЕН РОД И БЕЗСМЪРТНА РОДИНА, ТЪЙ АМИ!?! А ОСВЕН ТОВА ЦЕЛИ ДВАДЕСЕТ И ПЕТ ГОДИНИ, Е ДИРИЖИРАЛ ТЕЗИ ВАШИ ОХРАНЕНИ ПРЪДЛИВИ МЪРЗЕЛИВЦИ, (НЕ ГИ НАРИЧАМ ЗЪГОВЕ - ДА МЕ ИЗВИНИТЕ!?!), ПРАВЕЩИ СЕ ПРЕЗ ДЕНЯТ СТРОЕВИ ВОЕННИ, А ВЕЧЕР ДЖАРАЩИ РОК - ФРИЗИРАНИ ПЪНК, СЪС СЪЩИТЕ ТЕЗИ НАТО МУЗИКАЛНИ ИНСТРУМЕНТИ - ДОЛУ, В ПРИСТАНИЩНИТЕ КАБАРЕТА И ДИСКОТЕКИ.

РАЗБИРА СЕ, НЕ ПОЛУЧИХ ОТГОВОР. БЕ МИ ПУСНАТ ОБАЧЕ, ТАКЪВ ОТВРАТИТЕЛЕН ЕЛЕКТРОНЕН ЧЕРВЕЙ, ОТ КОЙТО СЕ ОТЪРВАХ ЕДВА, КАТО ИЗХВЪРЛИХ КОМПЮТЪРА СИ НА БОКЛУКА. (ЕДНИ ЦИГАНИ - ВЕДНАГА ГО ПРИБРАХА!?!) ОСВЕН ТОВА, ДВАМА ЦИВИЛНИ ХАХОВЦИ, ЗАПОЧНАХА ЕЖЕЧАСНО ДА СЕ НАВЪРТАТ ОКОЛО ДОМА. ПРАВЕЙКИ ЛЮБИТЕЛСКИ СНИМКИ, СЪС ТЪМНИ КИТАЙСКИ ОЧИЛА. РАЗТРЕВОЖИХ СЕ - НАЙ-НАПРЕД, ЗА ЖЕНАТА. (ЗНАЧИТЕЛНО ПО-МЛАДА ЖЕНА ВОДЯ.) ПОДИР ДЕН-ДВА МИ ОЛЕКНА. ТОЧНО ПО ОБЕД, АПАРТАМЕНТЪТ МИ - БЕ РАЗБИТ.

ПОЛИЦИЯТА СЕ ДОВЛАЧИ, С ЧАСТЕН РЪЖДИВ "МОСКВИЧ", БЕЗ ДА ПРЕСТАНЕ ДА МЪРМОРИ ЧЕ НЯМАЛИ БЕНЗИН. С ЧЕТВЪРТ ДЕНОНОЩИЕ ЗАКЪСНЕНИЕ. ЗА ДА ПИЙНЕ КАФЕДАКИС, ДОКАТО ВЗИМА ОТПЕЧАТЪЦИ НА ЦЕЛОКУПНОТО МИ СЕМЕЙСТВО, И КОТКАТА С ЕДВА РОДЕНИТЕ КОТЕНЦА. (НА КУЧЕТО НЕ УСПЯХА - НАХАПА И ОЛИГАВИ ЦЯЛАТА АПАРАТУРА.) КАКТО И, НА ВСИЧКИ ОСТАНАЛИ В БЛОКА. ПИТАХ СЕ, С КАКВО ГРАЖДАНСКИ СЪМ ПРЕКАЛИЛ, В НАШАТА ТОЛКОЗИ ДЕМОКРАТИЧЕСКА ПРАВОВА ДЪРЖАВА. ДЪЛБОКО УБЕДЕН, ЧЕ СТРЕМЕЖЪТ КЪМ ВСЯЧЕСКА ПРОЗРАЧНОСТ - ТО СЕ ЗНАЕ ЕДНОСТРАННА - НЕ БИ МОГЪЛ ДА БЪДЕ ЛЕСНО ОВЛАДЯН.
- НЕЩО ДА ЛИПСВА? - БЕ СЪЩИЯТ ТИП, КОЙТО СЕ НАВЪРТАШЕ КРАЙ БЛОКА С ТОЧНИ ЕНЕРГИЙНИ ОЧИЛА.
- КОМПЛЕКТ ПАРТИТУРА ЗА ДУХОВАТА МУЗИКА, В КОЯТО СЕ ПЕНСИО-НИРАХ, КАТО ТЪПАНАР.
- МОЛЯ!?!
- КАТО БАРАБАНИСТ . . .
- МОЛЯ!?!
- КАТО ПЕРКУСИОНИСТ, ИСКАМ ДА КАЖА - ЧИНЕЛИ УДРЯХ НАПРОВАЛ, РАЗМАХА ЛИ ПАЛКА МАЕСТРО ЯЧО ЯЧЕВСКИ! ЕЙ ГИ ТАМ - НА СТЕНАТА.
- АХА - А - А . . . - ПРОТОЧИ ОПЕРАТИВНИЯТ РАБОТНИК СЯКАШ МЕ РАЗБРА, - А ЗАГЛАВИЕТО НА ТАЗИ ВАША ПАР - ТИ - ТУРА!?!
- "ЩУМИ МАРИЦА" . . .
- ВИЕ СЕ ШЕГУВАТЕ.
С ТОВА ВСИЧКО СВЪРШИ. ВРЕМЕННО.

ТАЗИ ГОДИНА ЗИМАТА ХВАНА РАНО-РАНО. ЕСЕНТА ОЩЕ НЕ БЕШЕ СИ ТРЪГНАЛА. И ЕДНА ЗАРАН ГЛЕДАМ, ВСИЧКО Е ПОД ИСКРЯЩИ ПРЕСПИ СНЯГ. ЯСНО, КАЗАХ СИ, МАЕСТРО ЯЧО ЯЧЕВСКИ, ЕКС-ДИРИГЕНТ НА ФЛОТСКИЯ ДУХОВ ОРКЕСТЪР НА БЕЛОГРАД, ПОЧЕТЕН ГРАЖДАНИН НА СЪЩИЯТ ТОЗИ ДРЕВЕН БЕЛОГРАД, И ИЗТЪКНАТ БУКИНИСТ НА АВТОБУСНАТА СПИРКА ЗА "ЗЛАТНИТЕ СКАЛИ", ВЕЧЕ ЕДВА ЛИ ИЗЛИЗА ДА ПРЕДЛАГА СВОИТЕ СКАПАНИ КНИЖОНКИ. ЩЕ ОТИДА ДА ГО ПОСЕТЯ. ЩОТО, ДА РЪКОВОДИШ СОБСТВЕН МИНИ-ХОР А-КАПЕЛА-ТАБАКЕРА, НЯМА КАК ДА НЕ Е ДОБРО ПОСТИЖЕНИЕ, ПРЕЗ ТЕЗИ ЗАВИНАГИ ОТВОРЕНИ ПАЗАРНИ ВРЕМЕНА. И; ПАТЪК-ПАТЪК И БУХ-БУХУ-БУХ; ПЛЮХ СИ В ПАЗВА, ПА СЕ ЗАПЪТИХ.

ТРЯБВА НАЙ-ОТГОВОРНО ДА ЗАЯВЯ, ЛЮБЕЗНИЙ МИ ЧИТАТЕЛЮ, ЧЕ СЕ СПРАВИХ СЪС СТУДА, СНЕГА И ВИЕЛИЦАТА СЪВСЕМ СИНХРОННО. УБЕДИХ СЕ, ЧЕ ДЪЛБОКО В СЕБЕ СИ ОСТАВАМ ВЕЧЕН НЕПОПУЛЯРЕН ВИРТУОЗ НА ВСИЧКО ОНОВА, КОЕТО НЕ УСПЯ ДА ПОМАЧКА СРЕДНОТО МИ И ВИСШЕ ТЕХНИЧЕСКО ОБРАЗОВАНИЕ. И, ПРЕЗ ВСИЧКОТО ТОВА ВРЕМЕ, СИ ТАНАНИКАХ НА УМ, ОНАЗИ ПОПУЛЯРНА ПРИСПИВНА ПЕСЕН, ЧИЙТО АВТОР БЕ ПОКОЙНАТА МАЙКА НА МАЕСТРО ЯЧО ЯЧЕВСКИ. РАНО ПОБЕЛЯЛА ПРЕПОДАВАТЕЛКА ПО ЦИГУЛКА. ЩО ХОДЕШЕ ОТ ДОМ НА ДОМ, ДА НИ ПРЕПОДАВА. (ЯЧО СЛЕДВАШЕ КОНСЕРВАТОРИЯ, НИЕ ПРОХОЖДАХМЕ С ЦИГУЛКИТЕ.) КАТО ДНЕС Е ПРЕД ОЧИТЕ МИ ТАЗИ РАНО ЗАСТАРЯЛА АПОСТОЛИЧЕСКА ЖЕНА. КАТО ДНЕС.

ПОДСВИКВАХ СИ ПРЕЗ СУГРАЩИЦАТА, ПРОТАНАНИКВАХ СИ "НАНИ-НА - ЛА-ЛА-ЛА", А НЕ ПРЕСТАВАХ ДА СИ МИСЛЯ. КАК ДОТОЛКОВА СА СЕ РАЗВИЛИ СВЕТОВНИТЕ ТЕХНОЛОГИИ, ЧЕ ЧОВЕЧЕСТВОТО, КАТО НИЩО БИ СЕ ПРЕБОРИЛО. НЕ САМО СЪС ВСЯКА ЕДНА ЗЛОКОБНА ЕБОЛА, ПА ДОРИ С ОТКРОВЕНО КОСМИЧЕСКО НАШЕСТВИЕ. БЕЗ ДА УСПЕЕ НИКОГА, НИКОГА, НИКОГА - ДА СИ СЕ ПРЕБОРИ, С ОБИЧАЙНАТА ВСЕ ПОВЕЧЕ ИНТЕЛЕКТУАЛИЗИРАНА ВСЕНАРОДНОСТНА МИЗЕРИЯ. ПА, КАКВИТО ЩЕ ФОКУСИ ДА ПРАВИ - СВЕТОВНИЯТ КАПИТАЛ - В КОМУНО-ДЕМОКРАТИЧЕСКИ КИТАЙ. ЗАЩОТО, БРАТО, МИЗЕРИЯТА ЗАДЪЛЖИТЕЛНО СПЪСТВА ПРОГРЕСА. ДАЛИ Е НЕГОВ ОТПАДЕН ИЛИ АВАНГАРДЕН ПРОДУКТ - ДРУГ ВЪПРОС. СПЪСТВА ГО НЕОТЛЪЧНО И НЕОТРАЗИМО. И, ТОВА Е.

И ЕТО, ЧЕ НАЙ-НАКРАЯТ СТИГНАХ ДО ЗАВЕТНАТА ЦЕЛ - ГАРАЖА-РЕПЕТИЦИОННА ЗАЛА НА МАЕСТРО ЯЧО ЯЧЕВСКИ, ПОЧЕТЕН ГРАЖДАНИН НА БЕЛОГРАД, ЗА ПРИНОСИ ВЪВ ВОЕННОМОРСКАТА МУЗИКАЛНА ДУХОВА КУЛТУРА. ИДВАЛ БЯХ ПО ВРЕМЕ НА СТРОЕЖА, ЗА ДА ПОМАГАМ В ИЗВОЗВАНЕТО НА СМЕТТА. В ПО-КЪСНИ ВРЕМЕНА, ЗА ДА РЕПЕТИРАМЕ СЪВМЕСТНО. КЛИМАТИКЪТ ЖУЖЕШЕ. ЗАД ДВОЙНИТЕ ДЪРВЕНИ ВРАТИ СЕ ПРОЦЕЖДАШЕ СВЕТЛИНА. ЗВУЧЕШЕ АНГЕЛОГЛАСНО ПЕНИЕ. ЯВНО, ТЕЧЕШЕ РЕПЕТИЦИЯ. СЪС ВСИЧКИ НЕЙНИ ОСОБЕНОСТИ - ДА-КОДА - ОТНОВО, И ОТНОВО. ЗАПОЧНАХ ДА ПОМИСЛЮВАМ, ДА СИ СЕ ЗАВЪРНА. НО, ТОРБАТА С БУТИЛКА ПЕРЦОВКА, И КУТИЯТА С ДРУСАН КЕБАП ТЕЖЕШЕ. НЕ МОЖЕХ ТОКУ-ТАКА ДА ГИ ОКАЧА ВЪРХУ ДРЪЖКАТА НА ГАРАЖА, И ДА СИ ТРЪГНА. НАВЪРТАХА СЕ КАКВИ ЛИ НЕ ПСЕТА. РЕШИХ И ПОЧУКАХ. ВРАТАТА СЕ ОТВОРИ, И АЗ СЕ ВМЪКНАХ.

В МИНИАТЮРНАТА КОНЦЕРТНА ТАБАКЕР-ЗАЛИЧКА НЯМАШЕ НИКОГО. ОСВЕН НЕЗАБРАВИМИЯТ МАЛЪК БЯЛ САЛОНЕН РОЯЛ ВЪРХУ ПОДИУМ ОТ КИРЛИВИ ПАЛЕТИ, И ДУЗИИНА БРАКУВАНИ ТЕАТРАЛНИ СТОЛА. НО, ПЕСЕНТА НА ХОР СЕ НОСЕШЕ, И АЗ СЕ ЗАОЗЪРТАХ. ЯЧО ЯЧЕВСКИ СЕ УХИЛИ. СВИ РАМЕНЕ. ПОБУТНА МЕ ДА СЕДНА. ГРАБНА ОТ НЯКЪДЕ ДИРИГЕНТСКА ПАЛКА. И, ЗАПОЧНА ДА ДИРИЖИРА НЯКОГАШЕН СВОЙ РЕПЕТИЦИОНЕН ЗАПИС. СЪС ВСИЧКИТЕ МУ ИЗБУХВАНИЯ НА НЕДОВОЛЕН ДИРИГЕНТ. СЪС ВСИЧКИТЕ МУ САРКАСТИЧЕСКИ ЗАБЕЛЕЖКИ, КЪМ ПИАНИСТ И ИЗПЪЛНИТЕЛИ. И, РАЗБИРА СЕ, В КРАЯТ НА КРАИЩАТА - ЩОМ ВСИЧКО СВЪРШИ, ТЪРЖЕСТВЕНО СЧУПИ ПАЛКА, ЗАХВЪРЛИ Я ВЪРХУ ЛИЦЕТО МИ, И СЕ ПОКЛОНИ. ИЗРЪКОПЛЯСКАХ. ОТКРИХ, ЧЕ БЕ ОБЛЕЧЕН В ПОИЗЛЪСКАН ОТ НОСЕНЕ КОНЦЕРТЕН ФРАК, БЯЛ КОЛОСАН СЮРТЮК И ПОИЗМАЧКАНА ПРЯСНО ИЗПРАНА ПАПИОНКА. А, ИЗ ОЧИТЕ МУ БЛИКНА ТАКОВА ОТЧАЯНИЕ, ЧЕ МИ ИДЕШЕ ДА СЕ РАЗПЛАЧА.

РАЗГЕЛЕ, ПОДКЛЮЧИ СЕ НОВ ЗАПИС. ЗАЗВУЧА "CARMINA BURANA". СИМФОНИЧНА ТВОРБА, ЗАРАДИ КОЯТО НЯКОЙ ХОРА ПО БРЕГА НА МОРЕТО ПРЕД БЕЛОГРАД ВЗЕХА, ЧЕ СЕ РАЗДЕЛИХА СЪС СЕБЕ СИ. НО, ТОВА Е СЪВСЕМ ДРУГА ИСТОРИЯ. ДАНО УСПЕЯ ДА Я ОТРАЗЯ ОВРЕМЕ.

МАЕСТРО ЯЧО ЯЧЕВСКИ ОТНОВО ГРАБНА ПАЛКАТА. ОБЪРНА ГРЪБ НА МОЯ МИЛОСТ - ПУБЛИКАТА. И, ЗАПОЧНА ДА СЕ РАЗПРАВЯ С ФИКТИВНИТЕ СИ ХОРИСТИ, ХОРИСТКИ И ОРКЕСТРАНТИ. ТАКА ДОБРОСЪРДЕЧНО, С ТАКОВА РАЗБИРАНЕ;. С ТАКИВА ПРЕКЪСВАНИЯ И ВРЪЩАНИЯ; ЧЕ НЕ МОЖЕШЕ ДА НЕ СЕ УЖАСЯ.ПОБЪРЗАХ ДА СЕ ИЗМЪКНА, А МАЕСТРОТО ДОРИ НЕ ТРЕПНА.

НЕ УСЕТИХ, КАК СЪМ СЕ ПРИБРАЛ ДОМА. ВИЕЛИЦАТА, ГДЕ НЕ УСПЯ ДА МЕ СПРЕ НА ПЪТ ЗА СТРАННИЯ КОНЦЕРТ, СЕГА МЕ ПОДПОМОГНА. И, ПРЕЗ ВСИЧКОТО ВРЕМЕ НА МОЯТ НЕИСТОВ БЯГ ПРЕЗ БЕЛОГРАД; ОТ ИСТИНАТА НА ИСТИНИТЕ КОЙ БИ УСПЯЛ ДА ИЗБЯГА; ЗАЕДНО С МЕНЕ ВЪРВЕШЕ И СЕ ЛЕЕШЕ ОНАЗИ МЕЛОДИЯ, КОЯТО ОЩЕ НА СЛЕДВАЩИЯТ ДЕН, ЩЯХ ДА ПОДАМ НА МОИТЕ СТУДЕНТИ. ВРЕМЕ Е - ДА Я РАЗРАБОТЯТ - ОТ КРАЙ ДО КРАЙ. НИМА НЕ ПОДОЗИРАТЕ, КАК СЕ НАРИЧА ТАЗИ МЕЛОДИЯ!?! ОТГАТНЕТЕ САМИ.

ПЛЬОС - 12.01.2015.

ПЛЬОС
РАЗКАЗ
БОГОМИЛ КОСТОВ АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ

НА В. ЧВ.

ПОПРЕХВЪРЛИ ЛИ ЧОВЕК ГОДИНИ, НЕ ОСТАВА ДРУГО, ОСВЕН ДА СИ СЕ ТЮХКА – ДА СИ СЕ ВАЙКА. ПО ОТМИНАЛО НА ХАЛОС ВРЕМЕ. ПО ПРЕНЕБРЕГНАТИ-ПРОПУСНАТИ ЖЕНИ.
(ЩО ЗА ШОКОЛАД ИМАШЕ ПО ВРЕМЕ ОНÒ!)
ПО ИЗТЪРВАНИ ДАЛАВЕРИ.
(ДНЕС ДА СЪМ ЦАР НА ЧОРАПОГАЩИТЕ В РЕВОЛЮЦИОНЕН ПАРАГВАЙ!) ПОДИР ПРОПИЛЯНА КАРИЕРА.
(ОПАЗВАЙКИ СКАПАНАТА СИ ДЪРЖАВА, ДОКОЛКО ОПАЗИ СОБСТВЕНИТЕ МЪДЕ!?!)
ПОДИР ПРОПИЛЕНИ ГОДИНИ БЕЗРАБОТИЦА.
(ПРИ СОЦИАЛИЗЪМА – ТЪКЪВЪНКЪ НЕМЪ!?!)

В КРАЯТ НА КРАИЩАТА НАСТЪПВА СЪДБОВЕН ДЕН. В КОЙТО ДЪРЖАВАТА ИЗВЕДНЪЖ СЕ СЕЩА, ЧЕ ВСЕ ОЩЕ СЪЩЕСТВУВАШ. ЗА ДА ТИ ЗАФУЧИ В ЛИЦЕ ПОДАЯНИЕ, НАРИЧАНО „ПЕНСИЯ“.
(ПЛЬОС!)
АКО СИ БЛИЗЪК С НАЧАЛСТВОТО, БИ ОТВОЮВАЛ НЯКАКВО ПОДОБИЕ НА ЧЕСТВАНЕ. ПРЕДПРИЯТИЕТО ПЛАЩА.
(ПЛЬОС!)
ДЪРЖАВАТА ТИ СЕ ОТПЛАЩА С ВЪЗМОЖНО НАЙ-БЕЗГЛАСНИ ФАНФАРИ. С ВЪЗМОЖНО НАЙ-НЕДОБРОСЪВЕСТНО ПРЕСМЕТНАТО ПЕНСИОННО РАЗПОРЕЖДАНЕ.
(АЛГОРИТЪМ "НЕНОМЕНКЛАТУРНИ"!?!).
ИЗПЛЮТО ОТ ВЪЗМОЖНО НАЙ-ПРЕТОВАРЕН КОМПЮТЪР. ОТПЕЧАТАНО ПОЧТИ БЕЗ МАСТИЛО. НА ВЪЗМОЖНО НАЙ-ВТОРОКАЧЕСТВЕНА ХАРТИЯ, ЧРЕЗ ВЕЧНО БЛОКИРАЩ ПРИНТЕР.
(ПЛЬОС!)
И, НЕ ОСТАВА НИЩО ДРУГО, ОСВЕН С ТРУДНО ИЗМЕРИМА ТЪГА ДА СИ ПРИПОМНЯШ.
НЕПОКОРЕНИ ЦИЦИ. (ПЛЬОС!)
ПОЧТИ ОВЛАДЯНИ МАЦКИ. (ПЛЬОС!)
ЗАПИВКИ В ИМЕТО НА ДРУЖБАТА МЕЖДУ НАРОДИТЕ. (ПЛЬОС!)
В ИМЕТО НА НА КОМУНИСТИЧЕСКИЯ ИНТЕРНАЦИОНАЛ. (ПЛЬОС!) НА ОБЕДИНЕНА ЕВРОПА. (НЯМА ПЛЬОС!)
МЪЖЕСТВЕНА БЕЗПОМОЩНОСТ В КРИТИЧНИ И МОМЕНТИ. (ПЛЬОС!)
КАКВО ЛИ НЕ. (ПЛЬОС!)
КАК ЛИ НЕ. (ПЛЬОС!)
НИЩО-НИКАКВА ПРОСЯШКА ПЕНСИЯ, С КОЯТО ЕДИНСТВЕНО БИ МОГЪЛ УСТОЙЧИВО ДА ПУКНЕШ ОТ ГЛАД!
(ПЛЬОС!) (ПЛЬОС!) (ПЛЬОС!) (ПЛЬО – О – ОС! ...)

СПОМНЯМ СИ - ИЗВЪТРЕ МЕ ЯДЕ, ИЗЦЯЛО ДИВАШКОТО НАШЕ МЛАДЕНЧЕСТВО. ТАМ, В БЕЛОГРАД ВЕЛИКОЛЕПНИЙ. НА БРЕГА НА МОРЕТО ТЕМАРИН. КОГАТО ТЕЛЕВИЗОР ИМАШЕ ЕДИНСТВЕНО ПО СТРАНИЦИТЕ НА СПИСАНИЕ „ИКОНОМИЯ И ДОМАКИНСТВО“, В ГРАДСКАТА ОБЩИНСКА БИБЛИОТЕКА.
(ПРЕДИ ДА СТАНЕ ОКРЪЖНА!)
КОГАТО ВМЕСТО КЪМ УЧИЛИЩЕ, ОТПРАШВАХМЕ КЪМ ХОЛАНДСКИЯ КЕЙ. СЪКРОВНО МЯСТО, КЪДЕТО ЕДИНСТВЕНО СРЕЩАХМЕ СЪЧУВСТВИЕ ЗА ЧУПКАТА ОТ ЧАС. ЗА ДА ЗАХВЪРЛИМ ЧАНТИТЕ, В ТРЮМА НА ИЗОСТАВЕНА ДЕЛФИНОЛОВНА ТÀКА.
(ПЛЬОС!)
ДА СКОЧИМ В НЯКОЯ НЕДОКАЛЪФАТЕНА ЛОДКА.
(ПЛЬОС!)
ЧЕ, ДА ОТПРАШИМ НА СВОБОДА ВСРЕД ЗАЛИВА ПРЕД БЕЛОГРАД. УХАЕЩ НА РАЗЦЪФНАЛ АКАЦИЕВ ЦВЯТ, А ПО-ТОЧНО НА ОДЕКОЛОН С НАЗВАНИЕ „ТРОЙНОЙ“, КАКТО ЩЕ СЕ ОКАЖЕ САМО ПОДИР НЯКОЛКО ГОДИНИ. НАТЯГАХМЕ НА ГРЕБЛА, ВСРЕД ЗАЛИВА И ОБРАТНО. ЧИРАКУВАХМЕ ПРИ ВЕЧНО ПОДПИЙНАЛИ БАРАБИ. ПРЕДПОЛАГАМ, ВСЯКА МЕЧТА ЗА ПЕРСОНАЛНА СВОБОДА Е СВЪРЗАНА, С НЕПОСРЕДСТВЕНО БЯГСТВО ОТ ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА. В БЕЛОГРАД, ТОВА СЕ ПРАВИ ЧРЕЗ МОРЕТО.
КОЛКО МНОГО СКЪПО НЯКОМУ, Е ВСИЧКО ТУЙ.

МАРИМАНИТЕ ОТКРИВАХА, НАШИТЕ СКАТАНИ ПОД ПЛИТОВЕТЕ НА ДЕЛФИНОЛОВНИТЕ ГЕМИИ УЧЕБНИ ПОСОБИЯ. И, ПОГИВАХА ОТ СМЯХ. БЕЗГРАМОТНИ. ДЪЛБОКО ТЪЖНИ. НИКОГА ВЕСЕЛИ, МАКАР ВЕЧНО ВЕСЕЛЯЩИ СЕ ЯКИ ВПИЯНЧЕНИ МЪЖЕ. ИЗПЕЧЕНИ ОТ БУРИ, БРЕГОВА МИЗЕРИЯ И ХÀЛИ. МАЛОМОЩНИТЕ КОРАБИ КОИТО ЯЗДЕХА, ВОДЕХА НА АБА – ПО ВЪТРЕШНО УСЕЩАНЕ - БЕЗ КАРТИ И КОМПАС; НО ПО ЗВЕЗДИ И СЛЪНЦЕ, А ТОВА Е НАЙ-ДОСТОВЕРНО. ПРЕЗИРАЙКИ НАКОНТЕНИТЕ КАПИТАНИ НА ПАРАХОДСТВОТО, КОИТО НЕ ДЪРЖАХА НА ПИЯЧКА. ЧЕСТО ИЗЯЖДАХМЕ ХУБАВА ПОРЦИЯ БОЙ.

ЩОТО, НЕ СЕ ВЗЕМА ЧУЖДА ЛОДКА ЗА ДА ОТИДЕШ НА КАРАНТИНАТА НА ПЛАЖ.
(КАК ЩЕ СЕ ВЪРНЕШ, ВДИГНЕ ЛИ МОРЕТО?)
ЩОТО, КАК ТАКА ЗАБИВАШ С ДВЕ ДЪСКИ ВМЕСТО ГРЕБЛА, БЕЗ РЪЧНА ПОМПА В НЕКАЛЪФАТЕНО КОРИТО!?!
(ТОВА Е МОРЕ - ОТ НЕГО СЕ ОЧАКВА ВСИЧКО!?!)
ИЗКАРВАХМЕ ПОВЕЧЕТО СЛЕДОБЕДИ ОТ СЕДМИЦАТА НА МОРЕ. МНОЗИНА ОТ НАС УСПЯХА ДА ВЗЕМАТ СЕРТИФИКАТ.
(АЗ СЪМ ПО ДИПЛОМИТЕ.)

РЯДКО ПРЕПОДАВАТЕЛИ ИДВАХА ДА НИ ПОТЪРСЯТ.
(ДОКАТО СИ ПАЗАРУВАТ РИБА!)
ПО ОНОВА ВРЕМЕ БЕЛОГРАД, БЕ ГОЛЯМ КОЛКОТО НОСНА КЪРПА СГЪНАТА НА ЧЕТИРИ. КОЛКО БЕ НАСЕЛЕНИЕТО? ДВА ФАЙТОНА ДО КОЗИРКИТЕ, А ОСТАНАЛИТЕ ПЕШ.

ЕДИН ОТ ТЕЗИ ПРЕПОДАВАТЕЛИ, НАПИРАЩИ ЗА ПРЯСНА РИБА БЕЗ ДДС, (ДДС-ТО ВСЕ ОЩЕ НЕ БЕ ИЗОБРЕТЕНО!?!), БЕ ЕДНА ИЗКЛЮЧИТЕЛНА ЖЕНА. ДРУГАРКАТА НЕМКОФОНКА. БЕЗПОЩАДНА СТАРА ГОСПОЖИЦА. ВЪЗПИТАНИК НА МЕСТНИЯТ НЕМСКИ ПАНСИОН. (ОСНОВАН 1922., ЗАКРИТ СЛЕД ВОЙНАТА, ИЗРИНАТ Ò ЗЕМИ В 2005., ПРЕВЪРНАТ В СМРАДЛИВ СРЕДГРАДСКИ ПАРКИНГ!?!!) ВИСША КЛАСА ВЪЗПИТАТЕЛ, ПОЗВОЛЯВАЩ СИ, ДА СИ ИЗКАРВА ЯДЪТ КЪМ БРАТСКИТЕ РУСКИ ОКУПАЦИОННИ ВОЙСКИ, (МАЛКО НЕЩО ПОРАЗПИТВАНА!), ВЪРХУ НАШИТЕ ОСТРИГАНИ НУЛА НОМЕР НЕПОКОРНИ МОМЧЕШКИ ГЛАВИ.

ДРУГАРКАТА НЕМКОФОНКА, БЕ ЖЕНА ОТ ГЛАВА ДО ПЕТИ.
ПРЕКРАСНИ НЕПОМЕРНИ ЦИЦИ. НАРЕШЕТЪЧЕН ОТ МОМЧЕШКИ ПОГЛЕДИ РАЗКОШЕН ЗАДНИК.
(НАРИЧАН "ЗЪГ".)
БЯЛО И НЕВИННО КАТО НА ЛЕОНАРДОВА МАДОНА ЛИЦЕ. ВИНАГИ ЗАБИТО В ЧЕРНАТА ДЪСКА, ПОРАДИ КЪСОГЛЕДСТВО. СТАРАТЕЛНО ИЗПИСВАЩА ОТРОВНИТЕ ПАДЕЖНИ ФОРМИ, НА НАЙ-МРАЧНИЯТ ЕЗИК НА СВЕТА. ИЗЛАЙВАЙКИ НЕМСКОФОНСКИ ЗАКЛЮЧЕНИЯ ЗА ВСЕКИ ЕДИН ОТ НАС. НЕ ПРОПУСКАЙКИ ИГРИВО ДА РАЗТРЕСЕ ВЕЛИЧЕСТВЕНО ТЯЛО, (WAS IST DAS!?!), В ИМЕТО НА БЕЗРОПОТНО УЧЕНИЧЕСКО ПОСЛУШАНИЕ.
(МИСЛЕНО ПОДПЯВАХ "ЛИЛИ МАРЛЕН", А БЕ ЗАБРАНЕНО – ДОР' ДА ПОМИСЛИШ!)
- ЗЪГ ... ЗЪГ ... ЗЪГ … - ТЕБЕШИРЪТ СТЪРЖЕШЕ ЧЕРНАТА ДЪСКА.
КЛАСЪТ ЗАМИРАШЕ.
- ЗЪГ ... ЗЪГ ... ЗЪГ … - ТЕБЕШИРЪТ ПЕЕШЕ ПО ЧЕРНАТА ДЪСКА.
ВСЕКИ БЕ СПУСНАЛ РЪКА В СКЪСАНИТЕ ДЖЕБОВЕ НА СВОИТЕ УНИФОРМЕНИ ПАНТАЛОНИ, В ТЪРСЕНЕ НА ИСТИНАТА НА ИСИТНИТЕ.
ЕДИНСТВЕНАТА СЪУЧЕНИЧКА В ТОЗИ ИЗЦЯЛО МЪЖКИ КЛАС ТЪНЕШЕ В БОЖУР.
- ЗЪГ ... ЗЪГ ... ЗЪГ … - ТЕБЕШИРЪТ ЛУДУВАШЕ ПО ЧЕРНАТА ДЪСКА.
ИЗБЯГВАХМЕ ДА ИЗБУХВАМЕ В СМЯХ, И ДРУГАРКАТА НЕМКОФОНКА СИ ВЪОБРАЗЯВАШЕ, ЧЕ НИ Е ОВЛАДЯЛА. МЕЖДУ ЧИНОВЕТЕ И ДЪСКАТА, СВИСТЯХА ХЛАДНИ ПОГЛЕДИ ИЗПЪЛНЕНИ СЪС ЖАРАВА. ЧОВЕК СЕ ОТРАКВА, ЗАВЪРТИ ЛИ СЕ КРАЙ МАРИМАНИ.

ТАЗИ ФАТАЛНА СРЯДА, ИЗНЕНАДВАЩО БЯХ В ЧАС. ПЪРВИ ЧИН. СРЕДНА РЕДИЦА. ДЯСНО. ОТВОРИ СЕ ВРАТАТА. НАХЛУ ПРИСЛУЖНИКЪТ С РАЗНОСНАТА КНИГА. ГОСПОЖИЦА НЕМКОФОНКА СЕ РАЗПИСА.
- ГОГОМИЛ СЛАВИГОГОВ – ПРИ ДРУГАРЯТ ДИРЕКТОР – Р – Р ...
МОЖЕ ДА ТИ Е ДРУГАР, КАЗАХ СИ НА УМ, НО ЗА МЕНЕ ТОЗ' ВЪШКАР ДОРИ НЕ Е ДИРЕКТОР. СВИХ РАМЕНЕ. ТРЪГНАХ ПОКОРНО ПОДИР ПРИСЛУЖНИКА. ГОСПОЖИЦА НЕМКОФОНКА – ПОДИР НАС.

ЧИСТИЧКО ПРИГЛАДЕН, СЪС СПЕСТЕНО АЛАБРОСЧЕ И ВЕЧНО ЩРЪКНАЛИ ЛЮБОПИТНИ МУСТАЧКИ, С ДИМЯЩА ЦИГАРА В РЪКА, ДРУГАРЯТ ДИРЕКТОР МЕ ИЗГЛЕДА ПРЕЗРИТЕЛНО И ДИВО.
- ПРАС! - ЛИЦЕТО МИ ПЛАМНА.
- ПРАС! - УХОТО МИ ПЛАМНА.
- ПРАС! - ЛИЦЕТО МИ СЪВСЕМ ПОРУМЕНЯ.
А, ИЗ ПОКЪСАНИЯТ МИ ДЖОБ НА ЗЕМЯТА ИЗПАДНА ПРАДЯДОВА ГАБРОВСКА ЧЕКИЙКА.
- С НОЖ ПОСЯГАШ – А?
- ПРАС! ПРАС! ПРАС! - ЛИЦЕТО МИ СЪВСЕМ-СЪВСЕМ ПОГИНА.
ГРАБНАХ ЧЕКИЙКАТА ОТ ПОДА. ПРОФУЧАХ ПРЕЗ КОРИДОРА, УЧИЛИЩЕТО И БЕЛОГРАД. СПРЯХ СЕ ЕДВА НА ХОЛАНДСКИЯ КЕЙ.

ДОКАТО УШИТЕ МИ ПИЩЯХА ОТ ДИРЕКТОРСКОТО ПРАВОРАЗДАВАНЕ, ПРЕД ОЧИТЕ МИ НЕ ПРЕСТАВАШЕ ДА СЕ ИЗВИСЯВА СЛАВНИЯТ ТРЕПЕТЕН ЗАДНИК НА ДРУГАРКАТА НЕМКОФОНКА. НАША ЛЮБИМА КЛАСНА НАСТАВНИЦА, СЕКРЕТАР НА ПЪРВИЧНАТА ПАРТИЙНА ОРГАНИЗАЦИЯ, МНОГОКРАТНО ОТЛИЧАВАН ПРЕПОДАВАТЕЛ.
(БУЛГАРИСТАН-МАКАРЕНКО В ПОЛА ПОД КОЛЕНЕ.)
НЕЙНИТЕ НАПИРАЩИ; ИЗПОД БЕЛОСНЕЖНАТА КОПРИНЕНА БЛУЗКА, СЛАВНИ СВОБОДОЛЮБИВИ БОЗКИ. ДОКАЗВАЩИ ВСЕКИМУ, ЧЕ ОСВЕН ВИСОКОКАЧЕСТВЕН ПРОЛЕТАРСКИ ИНТЕРНАЦИОНАЛИЗЪМ, ДОНЕЙДЕ СЪЩЕСТВУВА, И ИСТИНСКА КРАЙБРЕЖНА ПРИРОДА.

НА ХОЛАНДСКИЯ КЕЙ, КАКТО ВИНАГИ, БЕ ТЪПО, ТИХО И СПОКОЙНО. ПОДУХВАШЕ ВЕТРЕЦ. ГЕМИИ ДРЕМЕХА - ИЗКАРАНИ НА ТАКУСИ. ДЕЛФИНОЛОВЦИТЕ ГИ НЯМАШЕ НИКАКВИ. НА КЪРМАТА НА НЯКОГАШНАТА ЦАРСКА ПАРНА ЯХТА „КАМЧИЯ“, ПРЕВЪРНАТА В ОТОПЛИТЕЛНА СТАНЦИЯ, УНИФОРМЕНИ МОРЯЦИ ЛАПАХА РИБА-ПЛАКИЯ НА КОРЕМ. КАТО МЕ ВИДАХА, СВИХА РАМЕНЕ, И СВИРНАХА С УСТА.
(ЕЛА ДА СЕ НАЛАПАШ!)
СПУСНАХ СЕ ПРИ ТЯХ. ПОЛАПАХ, ПОЗЯПАХ - ПА СЕ РАЗКАРАХ.
ТОЛКОЗ.

НЕДАЛЕЧ, ПРЕСТАРЯЛАТА ГЕМИЯ „МАРИФЕЯ“ СЕ ПОКЛАЩАШЕ НА ВОДА. ИЗКАЧИХ СЕ ПО ТРАПА. ВЛЯЗОХ В НОСОВИЯ КУБРИК. ЗАВРЯХ ГЛАВА В ЕДИНСТВЕНИЯ СЛАМЕНИК. ЗА ДА СЕ НАПЛАЧА. ТУК ШАМАРИ НЕ СЕ РАЗДАВАХА БЕЗ ДА ИМА ЗАЩО.

КАТО НЯМА КЪДЕ, В КРАЯТ НА КРАИЩАТА, ЧОВЕК СИ СЕ ПРИБИРА У ДОМÀ.
(IF!)
ЗАВАРИХ СТАРИЯТ МРАЧЕН, ГРАПАВ И КИСЕЛ, ПРЕД ЧИНИЯ СУПА И ПАРЧЕ КЛИСАВ ВОЕННОВРЕМЕНЕН ХЛЯБ.
- ТАКИВА НЕЩА, - ИЗРИГНА, - НИКОГА НЕ СЕ РАЗПРАВЯТ!
ПОБУТНА ГНЕВНО ЧИНИЯТА, А СУПАТА СЕ РАЗПЛИСКА И ПО МАСА, И ПО ПОД. МАМАН СЕ ВТУРНА ДА ПОЧИСТВА.
- ТАКА ДА КЛЕВЕТИ, БЕДНАТА ЖЕНИЦА ...
ТОГАВА ПАПÀ ИЗБУХНА В НАЙ-ВЕЛИКОЛЕПНИЯ СМЯХ, КОЙТО НЯКОГА СЪМ ЧУВАЛ. ЗАВИНАГИ УСТАНОВИХ, ЧЕ ТОЗИ РАБОТАР-НАИВНИК ВСЪЩНОСТ Е НЕЗАМЕНИМ БАЩА. БЕ РАЗБРАЛ - СЪВСЕМ ТОЧНО, ЗА ЩО ИДЕ РЕЧ. ВЕЧНО ВЕСЕЛЯЦИТЕ СЕ МАРИМАНИ, БЕЗОБИДНИ ПИЯНИЦИ И БРЕГОВИ ГАМЕНИ, НАСТЪРВЕНИ ЗА ВСИЧКО ПОД СУКМАН, СЕ БЯХА ШЕГУВАЛИ „ПОД СЕКРЕТ“.
(ДА НЕ НИ ИЗДАДЕШ!)
КАК ПО ВРЕМЕ НА БРАТСКАТА НЕМСКА ОКУПАЦИЯ, ДРУГАРКАТА НАСТОЯЩА ПАРТИЙНА СЕКРЕТАРКА И ЗАМЕСТНИК ДИРЕКТОР ПО УЧЕБНО-ВЪЗПИТАТЕЛНАТА ЧАСТ, ВСЯКА ВЕЧЕР СЪВЕСТНО ЗАЗДРАВЯВАЛА ДРУЖБАТА МЕЖДУ ДВАТА ИЗКЛЮЧИТЕЛНО БРАТСКИ НАРОДИ, В РЕСТОРАНТ-ГРАДИНА „ГРОЗД“.
(НА ВХОДА НА РОМРСАКАТА ГРАДИНА НА БЕЛОГРАД ВЕЛИКОЛЕПНИЙ.)
КАК В ОТПЛАТА ЗА ПОЛОЖЕНИТЕ УСИЛИЯ, БЪДЕЩАТА ВЪЗПИТАТЕЛКА НА ПОКОЛЕНИЯ КОМУНИСТИЧЕСКИ ЧАДА, ПОЛУЧИЛА БЛАГОРОДНИЧЕСКИ ЗНАК.
(ЧЕРНО НА БЯЛО!?!)
ТОЧНО ТАМ, КЪДЕТО ТОВА СЕ ПОЛАГА. ДОКЛАДВАН ОТ БАБИ-ТЕЛЯКИНИ, В СТАРАТА ГРЪЦКА БАНЯ, В ГРЪЦКАТА МАХАЛА НА БЕЛОГРАД.

БЕ ВРЕМЕ, КОГАТО КМЕТЪТ ХОДЕШЕ ПЕШ, А САМО ОБЛАСТНИЯТ С ФАЙТОН. ЕДИНСТВЕНО ВЛАДИКАТА СЕ ВОЗЕШЕ В ТРОФЕЕН МЕРЦЕДЕС. ДА ПРИТЕЖАВАШ ДУШ-КАБИНА У ДОМА!?! О, ТОВА СЕ ПРЕСЛЕДВАШЕ; И ОТ ПАРТИЯ, И ПО ЗАКОН. ВРЕДЕН ДРЕБНОБУРЖОАЗЕН УКЛОН. ОТ КОЙТО - УСВОИШ ЛИ ГО - ОТЪРВАНЕ НЯМА. ИСТИНСКИЯТ КОМУНИСТ Е ДЪРЖЕЛИВ НА ВСЯКАКВИ СОЦИАЛНИ И ПРИРОДНИ ПЕРМУТАЦИИ. И УСПЯВА, ДА ОЦЕЛЕЕ - ДОРИ БЕЗ ДА ВЗЕМЕ ДУШ.
- ДА СИ ГО ПРЕДУПРЕДИЛА! - СОПНА СЕ НА МАМАН.
ПАПÀ СИ НАЛЯ ОЩЕ ЕДНО, ПА ЛЕГНА И ОТКЪРТИ.

ПРЕЗ ЦЯЛАТА ТОПЛА БЕЛОГРАДСКА НОЩ, ПАПÀ СКОКВАШЕ ОТ СЪН, НАПУШВАН ОТ ИЗКЛЮЧИТЕЛЕН СМЯХ.
(ВСЪЩНОСТ ДЪЛБОКО ЗАГРИЖЕН.)
КРАЧЕШЕ НАСАМ-НАТАМ ИЗ ДВОРА. ОТКЪСВАШЕ НЯКОЯ СМОКИНЯ. ПРИМЛЯСВАШЕ. ОТНОВО СЕ РАЗТРИСАШЕ ОТ СМЯХ.
- А, КАКВО КВАРТАЛНО СЪБРАНИЕ ПРЕДСТОИ ...
ОТНОВО ЛЯГАШЕ – УЖ ДА СИ ОТСПИ.БЯХА НЕВЕРОЯТНИ ВРЕМЕНА, КОИТО ВСЕКИ СЕ ОПИТВА ДА ИЗТРИЕ.

БЯХ СЕ ИЗПРАВИЛ ПРЕД МАЛКИЯ ТАВАНСКИ ПРОЗОРЕЦ НА СВОЯТА СИ СТАЯ. БЯХ ОТПРАВИЛ ОЧИ КЪМ ЗВЕЗДИТЕ. НО, ПЕТОЛЪЧНА ЗВЕЗДА, ТАКА И НЕ ОТКРИХ. ТЪРСЯ Я - ДОРИ ПОНАСТОЯЩЕМ. НИКАКВА Я НЯМА.

С ОЩЕ НЯКОЛКО НЕДОЗРЕЛИ ПРИСМЕХУЛНИЦИ, СПЕШНО БЯХМЕ ИЗХВЪРЛЕНИ ОТ УЧИЛИЩЕ. ИДЕШЕ ЛЯТО, И ВСИЧКО БЕ НЕПОНОСИМО ГОТ. ОСВЕН ТЮФКАНИЯТА НА МАМАН, И УВИСНАЛИЯТ НОС НА ПАПА. ЗАСЕДАВАХМЕ В КАФЕНЕ-ТЕРАСА „КУЦОТО КУЧЕ“, НА ШИШЕ ЛИМОНАДА И КАФЕ С БАКЛАВА.
(ДНЕС СЕ ПИАМ - ТОЛКОВА ЛИ БЕ ЕВТИНО!?!)
БАРМАНЪТ ЧИЧО ПЕТ НИ ПРОСВЕТИ И ПОУЧИ.
- АМИ, МОМЧЕТА, ДРАСНЕТЕ ЕДНО ПИСЪМЦЕ - ДО НАЙ-ГЛАВНИЯТ. ТОЙ ГОЛЕМИТЕ РАБОТИ НИКОГА НЕ БИ УСПЯЛ ДА ОПРАВИ; ТОВА Е ПОВЕЧЕ ОТ ЯСНО; НО ВИЖ – ПО-ДРЕБНИТЕ – БИ УСПЯЛ.
- ДА НЕ НИ ОПАНДИЗЯТ!?!
- МАЛОЛЕТНИ ЗА СЕГА НЕ ПИПАТ. ХАЙДЕ, РАЗКАРАЙТЕ СЕ.

РЕЧЕНО - СТОРЕНО. БЯХМЕ ГРАМОТНИ ЗА ВЪЗРАСТТА СИ. СЕДНАХМЕ НА МОЯТ ТАВАН. И, НАПИСАХМЕ НАСТОЯЩОТО ПИСМО, ПА ГО ИЗПРАТИХМЕ.

ПИСМОТО:
СКЪПИ ДРУГАРЮ НАЙ-ГЛАВНОКОМАНДВАЩ,
НИЕ, УЧЕНИЦИТЕ ОТ ПЪРВИ „А“ КУРС НА ТЕХНИКУМА ПО РИБАРСТВО И ТЪПНЯ, В БЕЛОГРАД ВЕЛИКОЛЕПНИЙ, ОТ НЕМАЙ-КЪДЕ НА ВАС ПИШЕМ; ДНЕС ТРЕТИ МАРТ 1952.; ПОРАДИ ЕДНА ГОЛЯМА КОНТРАРЕВОЛЮЦИОННАЯ НЕПРАВДА. ТЯ Е СЛЕДНАТА. ПО ВРЕМЕ НА ПРАКТИЧЕСКО РИБАРУВАНЕ, С ГЕМИЯТА НА БАРБА ХАДЖИ КОЩИ ИСКАРИОТСКИ, СТАНА ЯСНА МАРИМАНСКА ДУМА, ЧЕ ВЪРХУ ПЛЪТТА НА ПАРТИЙНАТА НИ СЕКРЕТАРКА ДРУГАРКАТА ЗАМДИРЕКТОР НЕМКОФОНКА - И СЪВСЕМ ТОЧНО - ВЪРХУ НЕЙНИЯТ ВЕЛИКОЛЕПЕН ЗЪГ, ЛИЧИ НЕИЗТРИВАЕМ ПРОТИВОНАРОДЕН ФАШИСТКИ ПРЕЧУПЕН КРЪСТ. НЕ Е НОВО - ВСЕКИ В БЕЛОГРАД, ГО ЗНАЙ! И, НАЛИ ВИЕ КАЗВАТЕ, "КРИТИКУВАЙТЕ СМЕЛО И ОТКРИТО НЕДОСТАТЪЦИТЕ В НАШАТА РАБОТА", НИЕ ГО СТОРИХМЕ И ОБЯВИХМЕ. И РАЗКРИТИКУВАХМЕ ТАЗИ НЕИЗКОРЕНИМА СОЦИАЛНА НЕПРАВДА. НА ОБЩОГРАДСКО КОМСОМОЛСКО СЪБРАНИЕ. ЧЕ, И ОЩЕ.
А СЕГА, СКЪПИ НАШ ДРУГАРЮ НАЙ-ГЛАВНОКОМАНДВАЩ, СЪВСЕМ СМЕ ИЗКЛЮЧЕНИ, И НАЙ-БЕЗНАДЕЖДНО. ЗА ЦИГАНСКА ЛЪЖА И ПОЛИТИЧЕСКАЯ КЛЕВЕТА. ОТ МНОГО ЛЮБИМИЯТ НИ ТЕХНИКУМ ПО РИБАРСТВО И ТЪПНЯ.
ЕТО ЗАЩО НАСТОЯВАМЕ, НЕЗАБАВНО ДА ПОСЕТИТЕ БЕЛОГРАД. ДА СЕ УВЕРИТЕ, НА МЯСТО - КАТО-КАК СТОЯТ НЕЩАТА. КОЙ ЛЪЖЕ И ЗАБЛУЖДАВА БЕЛОГРАДСКОТО ОБЩЕСТВЕНО НИ МИНЕНИЕ, НАШЕ СОЦИАЛИСТИЧЕСКО. ГОТОВИ СМЕ ВСЯКАК ДА ВИ БЪДЕМ В ПОМОЩ. ЗА ВСЕКИ СЛУЧАЙ, НОСЕТЕ СИ ЛУПА, ИЛИ ПОНЕ ОЧИЛА. НИЕ РАЗПОЛАГАМЕ С ФЕНЕР.
С ИСКРЕН КОМСОМОЛСКИ ПОЗДРАВ: ХЪМИ, КЪМИ, И АСАН.
П.П. УТ АСАН: МЪ НИЕ МУНОГУ ВИ УБИЧЪМИ БА ДУРГАРЮ ГЛАФНУКУМАНДУЮШ - БА! ЦЕЛИЙ ДЕН НА БЕЛИОТ ВАШИОТ ПАМЯТНИК НА МОРСКЪТЪ НИ ГЪРЪДИНЪ ПАФКАМЕ АРДЪ-СИГАРКИ.

НЕ МИНА СЕДМИЦА. УЧИЛИЩНИЯТ ПРИСЛУЖНИК ТРЪГНА ДА НИ ВРЪЩА В УЧИЛИЩЕ. РАЗПОРЕДЕНО БИЛО ДА СЕ ЯВИМ, КАТО ЧАСТНИ УЧЕНИЦИ. ПРИ УСЛОВИЕ, ЧЕ ХОДИМ РЕДОВНО НА УЧИЛИЩЕ. И НЕКА - ВЕДНЪЖ ЗАВИНАГИ - ЗАБРАВИМ ЗВУЧНАТА БЪЛГАРСКА ДУМА "ЗЪГ".
(ОКАЗАЛО СЕ АБСОЛЮТНО НЕВЪЗМОЖНО!?!)

ДНЕС, ЧОВЕК НА ГОДИНИ А ВСЕ СЪС СЪЩ КАБА-АКЪЛ, НЕ ПРЕСТАВАМ ДА СЕ ЧУДЯ. КАК ТАЗИ НЯКОГАШНА СЛЕДВОЕННА НАПЪЛНО ОБЕЗПАРИЧЕНА ВЛАСТ НАМИРАШЕ ВРЕМЕ, ДА СЕ ЗАНИМАВА С ПОДОБНИ ДРЕБОЛИИ. ДОКАТО НАСТОЯЩАТА, ЗАД КОЯТО СТОЯТ ПАРИТЕ НА ЦЯЛА ЕВРОПА И ПОЛОВИН СВЯТ, ЕДНА ГРАДСКА КАНАЛИЗАЦИЯ НЕ УСПЯВА ДА ОПРАВИ. НЕ ДАЙ БОГ, ДА РУКНАТ ОЩЕ ПОРОЙНИ ДЪЖДОВЕ. БЕЛОГРАД СЕ Е ДАВИЛ НЕ ЕДИН ПЪТ. ОСВЕН ТОВА НЕ ПРЕСТАВАМ ДА СЕ УДИВЛЯВАМ, НА ПЪТИЩАТА И ПОСЛАНИЯТА ГОСПОДНИ. ДОТОЛКОВА ВЕЗДЕСЪЩИ СА ТЕ.

НЕОТДАВНА, ПРИ ОБИЧАЙНО НОЩНО ДЕЖУРСТВО В „БЪРЗА ПОМОЩ“, СЕ НАЛОЖИ ДА ПОСЕТЯ ДОМЪТ НА НЕИЗВЕСТНА СТАРИЦА. ОКАЗА СЕ, БИВШАТА НАША ДРУГАРКА НЕМКОФОНКА. С ВЛИЗАНЕТО МИ, И СЕ РАЗПЛАКА. ОСТАВАХА Й БРОЕНИ ДНИ - ДО КРАЯТ.

НЕ, НЕ УМИРАШЕ ОТ РАК. ДРУГАРКАТА НЕМКОФОНКА УМИРАШЕ ОТ ДЕМОКРАТИЧЕСКИ ПОДНЕСЕН ОБИЛЕН ВСЕНАЦИОНАЛЕН ГЛАД. ПО РЕДА НА СВОИТЕ ХУМАННИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ, ПОСТАРАХ СЕ И УСТАНОВИХ. КАК, ВЪРХУ НЯКОГА ТАКА ПРЕКРАСНИЯТ ЗАДНИК НА ТАЗИ ДОСТОЙНО ПЕНСИОНИРАНА СТАРИЦА, ВСЕ ОЩЕ ЛИЧИ, ОНЗИ НАЦИСТКИ БЛАГОРОДНИЧЕСКИ ПЕЧАТ, ЗА КОЙТО НЯКОГА ЗАВИСТЛИВИ БАБИ ОТ ГРЪЦКАТА МАХАЛА; ПРЕДИ ДА ИЗРЕКАТ „ПСУМИ“; НА ВСЯКО КЮШЕ - ОТ ЗАВИСТ - ОТВАРЯХА ДУМА ЗА УПРЕК. А ВЪРХУ НЕГО, ПРЕДСТАВЕТЕ СИ, БЕ ЛЕПНАТА С НЕИЗТРИВАЕМО ЛИЛАВО-ЧЕРВЕНО ОГРОМНА НЯКАКВА ЗВЕЗДА.

ПО ВРЕМЕ НА ВОЙНАТА, ОГЛЕДАЛОТО БЕ ЛУКС. БАЩИТЕ СЕ БРЪСНЕХА ПРЕД ДЖЕБНО ОГЛЕДАЛЦЕ. МАЙКИТЕ СЕ ОГЛЕЖДАХА В ПРИТЪМНЕНИТЕ ОТ ОБЛАЦИ УЛИЧНИ ВИТРИНИ. ДНЕС СЪЩЕСТВУВАТ ОГЛЕДАЛА И ВИТРИНИ ЗА ВСИЧКИ, И ЗА ВСИЧКО. НЕ Е ЛИ ВРЕМЕ, ДА ПИПНЕМ ОГЛЕДАЛАТА В РЪЦЕ? ЧЕ, ДА ОГЛЕДАМЕ ГОЛИТЕ СИ ЗАДНИЦИ!?! ПРЕДИ ТОВА, РАЗБИРА СЕ, СЛЕДВА ДА СИ СВАЛИМ ГАЩИТЕ. АКО, ВСЕ ОЩЕ ИМАМЕ ТАКИВА.
The End
23.03.1998-30.07.2012/09.11.2012./26.05.2014./Revised 13.11.2014.

BITTE RUHE . . .

ВСЕ ПО-ЧЕСТО СИ СЕ ПИТАМ. Що за нация сме!?! Щом сме вечни кандидати за поредна интергративная окупация. Някога от юг. После от север. После от запад. После пак от север. Понастоящем – от где ли не. Всъщност от зад океана. За игото по Вазова, дори не помислювам. Толкова продължително се е оказала, че е божествено чудо как сме оцелели.
ИМАМ ПОЗНАТ, речи го мой някогашен ученик, от втория етаж на кметство Варна-Град. На път и под път не престава да натяква, (Казвам ти куме – сещай се снахо!), как имагинерните „успехи“ на Община Варна-Град, са резултат от съвсем искрени усилия на свястна компания петдесетинагодишни съученици. Свивам рамене. Не е ли все едно, на каква възраст, ще попаднеш под сегрегация!?! А, сегрегация в нашият така вълшебно гостоприемен град, върви напровал. Я – да се озърнем!
СЪЩЕСТВУВАТ НАНИЗ ГЕНЕРАЦИИ, които си се раждат петдесетинагодишни. Както и такива, които едва успяват да достигнат подобна възраст. (Чернобил - маман - Чернобил!?!) Генерации всякак успешно дипломирани – бих отбелязал едва ли не докторантурски - а реални резултатите - никакви. Нещо така надълбоко и майсторски е посечено у всички нас, че не ни остава време дъх да си поемем. (Дори при изключен телевизор!?!) Я – да се озърнем!
КОЙТО Е СЛУШАЛ МОИ НЯКОГАШНИ ПИШМАН-ЛЕКЦИИ, по "Техническа механика", (ВИНС-Варна – 1972-73.!), на практика първи лекции по фирмено управление на производството, изнесени на територията на Варна-Град от нашенец, (Щатски източници от СССР!), няма как да не си припомни „ПРОБЛЕМАТА ОБЕЗПЕЧАВАНЕ НА РАБОТНО МЯСТО“. (Под сурдинка прогнозирано драматическото настояще!) Лекция, подир която на лекторът му бе посочен пътят. Заместник-ректорът - партиен-секретар, не можеше да допусне дори да се намеква, за научно програмируем подход при организиране на работно пространство. (Ленин е изчерпателен!) Опитах да му затръшна вратата. (Бе оцелял на този Божи Свят благодарение грижовността на моята покойна майка!?! Не пожела да си припомни.) Само че, вратата на заместник-ректора по научната част - не се затръшна. Погледна ме хърби - т.е. веселяшки. “Полезни неща преподавате – каза - но липсва червената ленинова нишка.“ Това бе всичко.
ЗАДЪЛЖИТЕЛНОТО ОБЕЗПЕЧАВАНЕ нормални условия за труд, в обема на утилитарното работно пространство, не били съществени. Всичко било въпрос на ентусиазъм. Осветеност, шум и комуникации, проблеми занимавали професионалисти като АЛЕН РЕНЕ, МИС-ВАН-ДЕР-РОЕ, ЛЬО КОРБЮЗИЕ, и знаменитият наш просветител професор АСЕН ЗЛАТАРОВ, (Подир завръщането му от СССР-1937.), не били съществени. Въпреки, че ставаше дума за - жив пример. За страхотно скърцащите врати в тогавашното здание на ВИНС-Варна. Елементарна работа периодично изискваща, добросъвестна ръка и масльонка.
НАМАЛЯВАНЕ НИВОТО на професионално генерираният шум, е задължителна практика за всяка уважаваща себе си институция. Освен за ОБЩИНА ВАРНА-ГРАД. Където евтинджийска посттоталитарная представителност се опитва, да надвие ароматите на подземен ресторант. Стъписано от общинарска безскрупулност и безхаберие, в резултат на неовладян всеградски вибрационно-шумов импакт, населението на ВАРНА-ГРАД, препъвайки се в потрошени тротоарни площи, крачейки през водите на РЕКА ВАРНЕНСКА при всеки пореден дъжд, крайно търпеливо си оглушава. Невероятно, но напълно възможно е, това да е системен подход - дано онемее изцяло и напълно!?! Затръшване и проскърцвания на врати, по време на заседания, прения и пресконференции. Щуращи се насам-натам обезпокоени пазванти. Всеки неизкушен посетител, би хълцукнал, че МАКСУДА-ВАРНА ЗАПОЧВА НЕПОСРЕДСТВЕНО ОТ КМЕТСКИТЕ КУЛОАРИ. Неуправляемая бюрократическая цигания, под покрива на най-отговорното учреждение на ВАРНА-ГРАД. Резултат на десетилетия майсторски профанирано управление на този някога воистина изумруден град. Отбелязван в правителствени документи, (Комунистически - ба!), като „НАЙ-ЧИСТ ГРАД НА РЕПУБЛИКАТА“. Стремежа за набор, на възможно най-много позитиви, в посока „ВАРНА – ЕВРОПЕЙСКА СТОЛИЦА НА КУЛТУРАТА – 2019.“, оказал се пълно фиаско срещу официално половин милионче, върви съпроводен с крайно невъзпитан шум до Бога. Скърцащи и неприлично блъснати врати. Изключени микрофони. Суетене. Вечно зеещи врати на Пленарна зала. Боже-Господи Всевишний, чиновниците – като как издържат!?! И, успоредно със всичко това, (Да ме извините насъвсем!), главозамайващ мирис на апетитна ресторант-чорбасъ. От който всеки журналист с неизплатен хонорар би могъл да припадне.
ТАКА СЕ СЛУЧИ, и на, 16.05.2012., малко подир обед, в присъствие на посланичката на Кралство Норвегия в Република България Нейно Превъзходителство Тове Скарстейн. Поради отпътуване от страната, дошла да се сбогува с областен управител и кмет. Всъщност, със всички варненски граждани. (Шведките са сантиментални!) Чрез кратка пресконференция. По възможност без въпроси. Щото преди години - дружба със СССР - молчат нероссуждат. Щото сега -еврофондове на плитка тепсия - россуждат но молчат. Как да е - но не - какво да е. Човек навиква да не пита много-много-много. (Алашик маймуна - камшик гьостермез!)
ВИЖТЕ СЕГА! Търпя – да ме отрежат от лекторски. Да кретам на пенсия, която все едно че я няма. Да ме изкарват калпав поет и незначителен писател - ОТДЕЛ "КУЛТУРА" си ги влачи на файтон - под охрана - от кмет на кмет. Търпя - да взривят лека кола на банкер под прозорците ми, а собственикът на колата да ме прави кофти-гражданин. (Не съм кофти!) Да ми разбият апартамента, а престъпниците да не бъдат открити. Да продължавам да търпя, секвестирната от ОБЩИНА ВАРНА-ГРАД лична предблокова площ - без дори да ме запитат. (Вх. № РД-10-0801-310/05.11.2010 - при Областна администрация-Варна и други!?!) Надявах се, с Божия помощ, за сметка на хипотетично увеличение на пенсиите, (IF!), да дотрая - да видя, като как ще бъде вреден ВАРНА-ГРАД - вместо да речем Шумен-Град, за „КУЛТУРНА СТОЛИЦА НА ЕВРОПА-2019.!“ Различно е, да качиш статуя на пиедестал. Различно е, за правиш вампирянски "художествени" изложби. Различно е - артистично да "агитираш" безполово общество.
КОЕ НЕ Е ЗА ТЪРПЕНЕ ЛИ!?!
Да се правим на европейци - с дънки втора употреба.
Да се имаме за европейци – с безброй молове на квадратен сантиметър.
Да се натискаме за внос на европейска култура с подчертано кабаретно качество. При устойчиво игнориране на НЯКОГА ВЪЗПРЕТЕНИ - ПОНАСТОЯЩЕМ ИГНОРИРАНИ - характерни ПЛАСТОВЕ ШИРОКОСПЕКТРАЛНИ ВАРНЕНСКИ ТАЛАНТИ. Които не само продължават да съществуват, не само продължават едва-едва да оцеляват. Но, и не престават да дават реален културален принос. Топейки се в брой ден подир ден. Приноси, за които един така отговорен отдел "КУЛТУРА" нехае ли - нехае. Независимо, че "Вулкан" вече не съществува. Независимо, че съвсем не ни публикуват - има ли къде!?! А, ако случайно решат да ни отпечатат, хонорари не се видят. (От умрял - писмо!) Докато затъваме все повече и повече. В хитричко управляем сиромашлък, гордо невежество, и всеградска физикална мръсота. Под вой на глутници улични псета. (Не оставяйте чехлите си пред входната врата!) Всред един срутващ се до вдъно вековен град. Щото чужд език - донейде се научава. Диплома от свободен университет - всякак се урежда. Но, закърмяне - ХМ!?! - с локален ,родови патриотизъм; чрез безброй спекулативни детски градини – резултатът от дейностите на петдесетгодишните доказва; е абсолютно непостижимо. Пък, каквито родови хроники да измъдрят.
Резултативная управленская безпринципност, издигната върху руините на вдън изкоренените темели на потомственото семейно възпитание. Превърнато във всеобщо задължително образование. Предназначено, да се окажеш дипломиран безработен.
ТА ТОЗИ МНОГО МОЙ ЧОВЕК, отдавна предал щафетата в ръцете на още по-смелчаци, срещне ли ме - не престава да подпитва. Поради что съм стегнал на ревера БЪЛГАРСКИ ФЛАГ С ЧЕРВЕНОТО НАГОРЕ. Според вас, що следва да му отговоря?
THE END-16.05.2012 - Actualized-01.12.2014.

ЗА ДУПКИТЕ - АСТРАЛНО . . .

ДУПКИТЕ СЕ НАРИЧАТ ДУПКИ - И НИКАК ИНАЧЕ - ЗАЩОТО НИЩО ДРУГО НЕ БИХА МОГЛИ ДА БЪДАТ - ОСВЕН ПРАЗНИ ДУПКИ. ДУПКИТЕ СА ПОЛИТИКО-ИКОНОМИЧЕСКО И ГАЗОПРОВОДНО-АСТРАЛНО ЯВЛЕНИЕ. ОТ ПЛАНЕТАРЕН МАЩАБ. ОТ ГЛОБАЛЕН МАЩАБ. ОТ РЕГИОНАЛЕН МАЩАБ. ОТ ЛОКАЛЕН МАЩАБ. И, ОТ МАХЛЕНСКИ - НАЙ-ВЕЧЕ.

КОГАТО ДУПКИТЕ СТАНАТ ДУПКА ДО ДУПКА, ТЕ ТИХОМЪЛКО СИ СЕ НАДУШВАТ, ПА СИ СЕ КООПТИРАТ И ИНТЕГРИРАТ. СЪОТВЕТНО В МАХЛЕНСКИ ЯМИ, РЕГИОНАЛНИ СВЛАЧИЩА, ГАЗО-АСТРАЛНИ СЛУЖБОГОНСКИ ТЕМНИ-ДУПКИ, ООН-МЕЕЕНТАЙ-ДИВЕЛОПМЪНТ ДУПКИ, В ЕО-КОМАНДИР-ПРЕДСТАВИТЕЛНИ ДУПКИ, В НАЦИОНАЛ-НАТАМАН-ДУПКИ, В ОБЛАСТНИ НЕЗАПУШВАЕМИ ДУПКИ-ЛЕНИВЦИ, В НЕЗАПЪЛНЕНИ ГРАДСКИ УЛИЧНИ МПС-ДУПКИ, ВЪВ ВМИРИСАНИ МАХЛЕНСКИ ЛОКВО-ДУПКИ, В КЕНЕФИ А-ЛА-ТЮРК-О-АЗ-БЕЛЖИК!?!; ВЪВ ВЪТРЕШНОБЛОКОВИ МЕЖДУАПАРТАМЕНТНИ ДУПКИ СЪС ДУПКИ.

КОГАТО ТОВА СЕ СЛУЧИ, НЯМА КАК ДА НЕ БЪДЕ ИЗБРАН АСТРАЛЕН, ООН, ЕО, НС, ОБЩИНСКИ И БЛОКОВ СЪВЕТ ОТ ДОКАЗАНИ ОБЩЕСТВЕНИЦИ-ДУПКИ. С ЕДИНСТВЕНА РАБОТНА ХАРАКТЕРИСТИКА - С НИЩО НЕ БИ МОГЛО ДА БЪДАТ ЗАПЪЛНЕНИ. (ОСВЕН С ОНОВА НЕЩО - ЗА ЧИИТО АРОМАТИ В ЕДНО ВИП-ОБЩЕСТВО КАТО НАСТОЯЩЕТО - РЯДКО СЕ ГОВОРИ.) С ДРУГИ ДУМИ - ДУПКИТЕ - НЕЗАВИСИМО ОТ ТЕХНИЯТ РАНГ НА ОБЩЕСТВЕНА ЧУВАЕМОСТ И ГРАЖДАНСКА ОТКРИВАЕМОСТ, СА СЪВСЕМ И ОКОНЧАТЕЛНО БЕЗДЪННИ.

В КРАЯТ НА ВСЕКИ ИЗБИРАТЕЛЕН МАНДАТ, КАПАЦИТЕТА НА ДЪЛБОЧИНА НА ДУПКИТЕ СЕ ИЗЧЕРПВА. ИЗСЛЕДВАНИЯТА НА АБРАМОВИ-МЕРМОДОВИЧ-МЪДО ДОКАКВО, КАКВО!?! - ЧЕ КОГАТО ВЪПРОСНИТЕ ДУПКА ДО ДУПКА СА СЪВЪРШЕНО КУХИ, (НАРАСТВАТ В БРОЙ - ПА СЕ ИНТЕГРИРАТ!?!), УСПЯВАТ С ПАЧКА В ДЖЕБ, ДА ДОКТОРАНТИРАТ, ХАБИЛИТИРАТ И ГЕНЕРАЛИЗИРАТ. БЕЗ ДА ПРЕСТАНАТ ДА ГЕНЕРИРАТ НОВИ ДУПКИ ПОДИР ДУПКИ. КОИТО, ТОЗИ ПОЛУГРАМОТЕН НАРОДЕЦ, С ЧИСТА ПОСТКОМУНИСТИЧЕСКА КУФЕЕНСКА СЪВЕСТ, ЕЛЕКТИРА. ДАНО ОГЛАВЯТ ИЗМИШЛЬОТСКИ ПОЛИТИЧЕСКИ ПАРТИИ, НЕКАДЪРНИ ПИСАТЕЛСКИ И АРТИСТИЧЕСКИ СЪЮЗИ, НЕПОСЕЩАЕМИ ЧИТАЛИЩА И ПРАЗНИ ОТ СМИСЪЛ БИБЛИОТЕКИ, АЛЪШ-ВЕРИШ УНИВЕРСИТЕТИ И ОКУПАЦИОННИ КАЗАРМИ. ПО МАХАЛИ, ПО ПРЕИМЕНОМВАНИ КВАРТАЛИ, ПО ЕДВА КРЕТАЩИ ГРАДОВЕ, ПО КОРУПТИВНИ СТОЛИЦИ, ПО БАМБАШКА ПАРЛАМЕНТИ, ПО ДЕСТРУКТИРАНИ ДЪРЖАВИ, ПО ЕДВА КРЕТАЩИ ГЛОБАЛИСТИЧЕСКИ ОБЩНОСТИ, И ПО НЕПОНЯТЕН БЕЗДЪНЕН КОСМОС. ЗА ДА ДОКАЖАТ НА СЕБЕ СИ, НА ОТСЪСТВАЩАТА ДЪРЖАВНОСТ, НА ОСТАТЪЧНАТА ОБЩЕСТВЕНОСТ, НА САМИЯТ ИЗПЛАШЕН ГОСПОД-БОГ, КАКВО!?!, ЧЕ ДУПКА ПО ДУПКА - ПРАВИ - ЯМА ПОДИР ЯМА.

В ЗАВИСИМОСТ ОТ ДУПКИТЕ, ЯМИТЕ БИВАТ МАЛКИ, СРЕДНИ И ГОЛЕМИ; ЛОКАЛНИ, РЕГИОНАЛНИ, ГЛОБАЛНИ И АСТРАЛНИ. НАЙ-ВЕЧЕ - ПЪЛНИ ИЛИ ПРАЗНИ. ОСОБЕНО СРЕЩУ НОВА ГОДИНА. КОГАТО НАШЕГО БРАТА СИ СЕ ЧУДИ И МАЕ, С ДВАДЕСЕТ ЕВРО ДОБАВЪК КЪМ ПЕНСИЯ ОТ 60 ЕВРО - КОЯ БАНКЖВО ДУПКА ПО-НАПРЕД ДА ЗАПЪЛНИ - ПРЕДИ ДА СИ КУПИ АСПИРИН.

ЗА БАЛКАНИТЕ И БЪЛГАРСКОТО ПРИЧЕРНОМОРИЕ, ИСПОКОН ВЕКОВ СА ХАРАКТЕРНИ, ДОБРЕ ЗАПЛАТЕНИ МАКСИ-ДУПЧЕСТИ КУХИ ДУПКИ. И - ПРЕДСТАВЕТЕ СИ - ОТ ДЪЛГО ВРЕМЕ НЯМА КОЙ ТАКА ДА ГИ НАПЪЛНИ, ЧЕ ДА ОСТАНАТ ТЪПКАНО-ЗАПЪЛНЕНИ - ДОРИ ПО ВРЕМЕ НА НЕГЛАСНА ТРИСТРАННА ОКУПАЦИЯ.

В ТАКИВА СЛУЧАИ, НАУЧНО-ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКИ КОЛЕКТИВ АБРАМОВИЧ-МЕРМОДОВИЧ, ПРЕПОРЪЧВА, ДА СЕ ПОТГЪРСИ ПОМОЩ ОТ ДЕД МОРОЗ. ТОЛЬКО ДЕДЬ МОРОЗ НЕ ГНУСИТЬСЯ. ТОЛЬКО ОН ХАРАШО НАКРИВАЕТ ВСЯЧЕСКИЕ ДУПКИ НА ДУПКИТЕ - ОТ ВРЕМЕТО НА ВРЕМЕНАТА. В ПОТВЪРЖДЕНИЕ НА ЗАКОНА АБРАМОВИЧ-МЕРМОДОВИЧ-ТОНКАЯЛАЙСНА:

"""ЕДНА ДУПКА - АКО ОСТАНЕ НЕЗАПЪЛНЕНА КРИТИЧЕН ИНТЕРВАЛ ОТ ВРЕМЕ, ОРГАНИЧЕСКИ СЕ НАМИРА КОЙ ДА Я НАПЪЛНИ, ДОПЪЛНИ, ЗАПЪЛНИ, ЗАПЕЧАТА И ПОДПЕЧАТА. ТА ДАНО ПРЕСТАНЕ ДА ВОНИ. КОЕТО ВАЖИ - И!?! - ЗА ВСЯКАКВИ МЕЖДУПЛАНЕТАРНИ ЯМИ.

НИЕ, АБРАМОВИЧ-МЕРМОДОВИЧ, АВТОРИ НА БЕЗБРОЙ ЗАПЪЛВАНИЯ НА РЕГИОНАЛНИ ПОЛИТИЧЕСКИ ДУПКИ ОТ ПЛАНЕТАРНО АСТРАЛНО ЗНАЧЕНИЕ, ПРЕПОРЪЧВАМЕ НА ВСЕКИ ПИШМАН-ПАТРИОТ - ДА ЗАПЪЛВА ВСЯКА СРЕЩНАТА ДУПКА - ПРИ ПЪРВА НЕОБХОДИМОСТ; КОЕТО РАЗБИРА СЕ, ЗАВИСИ ОТ ВЪЗРАСТТА И - НИКОГА!?! - ОТ ПАРТИЙНОСТТА; ДА ГИ ЗАПЪЛВА ПО СХЕМАТА АБРАМОВИЧ-МЕРМОДОВИЧ-КОЛОТАИНСКАЯ - НЕЗАБАВНО. НА ВСЯКА ЦЕНА.

НО - ПРОЩАВАЙТЕ-БА!?! - ПО ВЪЗМОЖНОСТ НЕКЪ ГИ ЗЪПЪЛНУВЪ НЪ ОБЩИНСКАЯ СМЕТКА. ОБЩИНИТЕ ВСЯКАК СА ДЛЪЖНИ - В КРАЯТ НА КРАИЩАТА - ДА СВЪРШАТ НЯКАКВА СИ ТАМ РАБОТА - ПОНЕ!?! - ПО ЗАПЪЛВАНЕ НА СТАРИ КРЕЩЯЩО-ПРАЗНИ ДУПКИ.
(НЕ ГОВОРЯ ЗА БЮДЖЕТ - ТАМ ЗАКОНИТЕ НЕ ДЕЙСТВАТ!?!)
The End - 02.12.2014./Revised 23.12.2014.

"""ЗА ДУПКИТЕ""" ПО АБРАМОВИЧ-МЕРМОДОВИЧ
от
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ

ДУПКИТЕ СЕ НАРИЧАТ ДУПКИ - И НИКАК ИНАЧЕ - ОСВЕН ДУПКИ. ДУПКИТЕ СА ПОЛИТИКО-ИКОНОМИЧЕСКО-АСТРАЛНО ЯВЛЕНИЕ. ОТ ПЛАНЕТАРЕН МАЩАБ. ОТ ГЛОБАЛЕН МАЩАБ. ОТ РЕГИОНАЛЕН МАЩАБ. ОТ ЛОКАЛЕН МАЩАБ.

КОГАТО ДУПКИТЕ СТАНАТ ДУПКА ДО ДУПКА, ТЕ ТИХОМЪЛКО СИ СЕ НАДУШВАТ, ПА СИ СЕ ИНТЕГРИРАТ. СЪОТВЕТНО В АСТРАЛНИ ТЕМНИ-ДУПКИ, В ООН-ДУПКИ, В ЕО-ДУПКИ, В НАЦИОНАЛ-ДУПКИ, В ОБЛАСТНИ ДУПКИ, В ГРАДСКИ ДУПКИ, В МАХЛЕНСКИ ДУПКИ И ВЪТРЕШНОБЛОКОВИ ДУПКИ СЪС ДУПКИ.

КОГАТО ТОВА СЕ СЛУЧИ, НЯМА КАК ДА НЕ БЪДЕ ИЗБРАН АСТРАЛЕН, ООН, ЕО, НС, И ОБЩИНСКИ СЪВЕТ ОТ ИЗЯВЕНИ ОБЩЕСТВЕНИ ДУПКИ. С ЕДИНСТВЕНО ВАЛИДНА ХАРАКТЕРИСТИКА - С НИЩО НЕ БИ МОГЛО ДА БЪДАТ ЗАПЪЛНЕНИ. С ДРУГИ ДУМИ - ДУПКИТЕ - НЕЗАВИСИМО ОТ ТЕХНИЯТ РАНГ НА ОТКРИВАЕМОСТ, СА СЪВСЕМ И ОКОНЧАТЕЛНО БЕЗДЪННИ.

В КРАЯТ НА ВСЕКИ ИЗБИРАТЕЛЕН МАНДАТ, КАПАЦИТЕТА НА ДЪЛБОЧИНА НА ДУПКИТЕ СЕ ИЗЧЕРПВА. ДОРИ КОГАТО СА СЪВЪРШЕНО КУХИ. ТОГАВА ДОКТОРАНТИРАТ, ХАБИЛИТИРАТ И ГЕНЕРАЛИЗИРАТ. ЗА ДА ГЕНЕРИРАТ ДУПКИ. И, С ЧИСТА КУФЕЕНСКА СЪВЕСТ, БИВАТ ЕЛЕКТИРАНИ, ДА ОГЛАВЯВАТ ПОЛИТИЧЕСКИ ПАРТИИ, ПИСАТЕЛСКИ И АРТИСТИЧНИ СЪЮЗИ. ПО ГРАДОВЕ, ПО СТОЛИЦИ, ПО ДЪРЖАВИ, ПО ГЛОБАЛИСТИЧЕСКИ ОБЩНОСТИ И КОСМОС. ЗА ДА ДОКАЖАТ НА СЕБЕ СИ, ОБЩЕСТВЕНОСТТА И САМИЯТ ГОСПОД-БОГ, КАКВО, ЧЕ ДУПКА ПО ДУПКА - ПРАВИ ЯМА.

В ЗАВИСИМОСТ ОТ ДУПКИТЕ, ЯМИТЕ БИВАТ МАЛКИ, СРЕДНИ И ГОЛЕМИ; ЛОКАЛНИ, РЕГИОНАЛНИ, ГЛОБАЛНИ И АСТРАЛНИ, А ОСВЕН ТОВА - ПЪЛНИ ИЛИ ПРАЗНИ. ЗА БАЛКАНИТЕ И БЪЛГАРСКОТО ПРИЧЕРНОМОРИЕ СА ХАРАКТЕРНИ ДОБРЕ ЗАПЛАТЕНИ ПРАЗНИ МАКСИ-ДУПЧЕСТИ ДУПКИ. И ДЪЛГО ВРЕМЕ - НЯМА КОЙ ДА ГИ ЗАПЪЛНИ. ТОГАВА НА ПОМОЩ, ИДЕ ДЕД МОРОЗ. ДЕД МОРОЗ ХАРАШО НАКРИВАЕТ ДУПКИ.

ЕДНА ДУПКА - АКО ОСТАНЕ НЕЗАПЪЛНЕНА КРИТИЧЕН ИНТЕРВАЛ ОТ ВРЕМЕТО НА ВРЕМЕНАТА, НАМИРА СЕ - КОЙ ДА Я НАПЪЛНИ, ДОПЪЛНИ И ЗАПЪЛНИ!?! КОЕТО ВАЖИ - И!?! - ЗА ВСЯКАКВИ МЕЖДУПЛАНЕТАРНИ ЯМИ. НИЕ, АБРАМОВИЧ-МЕРМОДОВИЧ, ПРЕПОРЪЧВАМЕ НА ВСЯКА СРЕЩНАТА ДУПКА - ДА СИ СЕ ЗАПЪЛНИ. НЕЗАБАВНО. ПО ВСЯКО ЕДНО ВРЕМЕ. НА ВСЯКА ЦЕНА. И - ПРОЩАВАЙТЕ - ПО ВЪЗМОЖНОСТ - НА ОБЩИНСКАЯ СМЕТКА. ПА НЕКА, И ОБЩИНИТЕ - В КРАЯТ НА КРАИЩАТА - ДА СВЪРШАТ НЯКАКВА СИ ТАМ РАБОТА ПО ЗАПЪЛВАНЕ НА ПРАЗНИ ДУПКИ.
The End - 02.12.2014.