HEMY'S STORIES: January 2014

Република България

Град Добрич - ОБЩИНА

СДРУЖЕНИЕ НА ПИСАТЕЛИТЕ – ГРАД ДОБРИЧ, БЪЛГАРИЯ

Литературен Конкурс 2006..

“ДОБРУДЖА –

НАЧАЛОТО И БЕЗКРАЯ НА БЪЛГАРИЯ”

Източник: www.Cult.bg

2006-07-03

Награда “АНТИМОВСКИ ХАН”

Ноемврий 10, 2006.

OCEAN PRESS-VARNA

2006–2007-2014

Avramov’s Hand-Made Editions

НЕПРОИЗНЕСЕНО

ПРЕДИ ПОВЕЧЕ ОТ ШЕСТДЕСЕТ ЛЕТА ЗЕМНО ВРЕМЕ, ЕДВА ПРОГЛЕДНАЛ ЗА АЗБУКИ, ЕДИН ХЛАПАК ОТ СТАРА ВАРНА ОТКРИ ПОД ДЮШЕКА НА ЕДИНСТВЕНОТО ПРУЖИНЕНО ЛЕГЛО - У ДОМА, ХЕМУСОВОТО ИЗДАНИЕ НА ЙОВКОВИТЕ “СТАРОПЛАНИНСКИ ЛЕГЕНДИ”. ХЛАПАКЪТ РАЗТВОРИ КНИГАТА И УСТАНОВИ, ЧЕ НОЩЕМ ЗВЕЗДИТЕ ПО ЗВЕЗДНОТО НЕБЕ БИХА МОГЛИ ДА ИЗГЛЕЖДАТ ПОДОБНО СРЕБЪРНИ ПАФТИ. ПРИВЕЧЕР, ПОД ВОЯ НА ЕСЕННИЯ ТРАМОНТАН И ПИСЪКА НА СИРЕНИТЕ НА ПРОТИВОВЪЗДУШНАТА ОТБРАНА, ХЛАПАКЪТ ДОВЕРИ ТОВА СЪЩЕСТВЕНО ОТКРИТИЕ НА ЕДИН ЧОВЕК НА ЗЕМЯТА, ЧИЯТО ПРЕГРЪДКА ГО ТОПЛИ И ДНЕС. ЧОВЕКЪТ ПОГАЛИ С РЪКА КНИГАТА И КАЗА: “ЕТО, ТОВА Е ЗАНАЯТ!“. БЕЗ ДА ПОДОЗИРА, КАКВО ОЗНАЧАВА ДА ИМАШ ПИСАТЕЛСТВО ЗА ЗАНАЯТ НА БАЛКАНИТЕ. ЧОВЕКЪТ ПОМОЛИ МОМЧЕТО ДА ЗАСРИЧА РАЗКАЗА ЗА ИНДЖЕ ВОЙВОДА И КАРА КОЛЮ, А МОМЧЕТО СЕ УБЕДИ, ЧЕ ЧОВЕКЪТ ОТНЯКЪДЕ ЗНАЕ И ПОЗНАВА ТАЗИ ПРИТЧА ЗА ВРЕМЕТО НА БУЗГУНЛУКА, БЕЗ ДОРИ ДА Е ДОКОСВАЛ ТАЗИ ВСЕ ОЩЕ СВЕЩЕННА ЗА МНОЗИНА КНИГА. ВРЕМЕ, КОГАТО РОДОВИЯТ КОРЕН ПРА-ПРА-ПРА-АВРААМ Е ИЗПЕПЕЛЕН НА КЪШЛИ НАД БАКАДЖИЦИТЕ.

ТРЪГВАЙКИ ПРЕЗ ЙОВКОВИТЕ ПИСАНИЯ КЪМ СЪВРЕМЕННАТА БЪЛГАР-СКА ЛИТЕРАТУРА; ОТРОВНО ПОПИКАНА ОТ ДИПЛОМИРАНИ ЗАД ГРАНИЦА БЕЗДОМНИЦИ, ОБУЧЕНИ ДА ПОСТАВЯТ ЗАПЕТАЯ НО ПОГУБИЛИ КРЪВ И КОРЕН, ЧАК ПРЕИМЕНУВАЛИ ИМЕ - ДАНО К’ВО ДА Е СЕ СБЪДНЕ ПО ПРОЕКТ; В НАШЕ ВРЕМЕ ТОВА ВЕЧЕ ПОБЕЛЯЛО МОМЧЕ ЗА ЛИШЕН ПЪТ ОТКРИВА, ЧЕ “СТАРИТЕ ОТПРАВЯТ ПОГЛЕДИТЕ СИ НАДОЛУ, И ГЛЕДАТ ЗЕМЯТА, КОЯТО ЩЕ ГИ ПРИБЕРЕ”. УСТАНОВЯВАЙКИ, КАК МАЙКА ДОБРУДЖА УСПЯВА, НЕ ПРЕСТАВА, И НИКОГА НЯМА ДА ПРЕСТАНЕ ДА РАЖДА И РАЗПРАЩА ПО СВЕТА МАЙСТОРИ НА БЪЛГАРСКОТО. И, АКО ЗА ЗАНАЯТЧИЙСКИ ЗАНИМАНИЯ СЕ ИЗИСКВАТ КАКВИ ЛИ НЕ СЕРТИФИКАТИ И СТАНДАРТИ, ТО ЗА МАЙСТОРЛЪКА НАРИЧАН СЕВЕРНЯШКО СЛОВО, СЕРТИФИКАТ ЗА СЕГА НЕ Е НЕОБХОДИМ. ДОСТАТЪЧНО Е ПОДХОДЯЩА ПУБЛИКА. В НАШЕ ВРЕМЕ - ВРЕМЕ НА ГЛОБАЛНО УПРАВЛЯЕМ СТОПАНСКИ БУЗГУНЛУК И ВСЕНАЦИОНАЛЕН ДУХОВЕН И МАТЕРИАЛЕН УПАДЪК; НА ШИРОКО АФИШИРАНО СВЕТОВНО БЕЗЗАКОНИЕ ЛИЦЕМЕРНО НАРИЧАНО “СВОБОДА НА ИЗБОР”, ЧЕРТАЕЩО ПОД КАМШИК “НОВ СВЕТОВЕН РЕД” – ИЗОБЩО НЕФАШИСТКИ; ТАЗИ ВСЯКАК ЙОВКОВСКА, СЪВСЕМ ДОБРУДЖАНСКА, И ДОКРАЙ БЪЛГАРСКА НАГРАДА ПРИТОПЛЯ НЕ САМО СЪРЦЕТО НА УСАМОТЕНИЯТ АВТОР, НО И НА МАЛЦИНАТА ЗЪЗНЕЩИ КРАЙ НЕГО. БЕЗ ДА ЗАБРАВЯ, ЧЕ НОВИ КЪРДЖАЛИЙСКИ ВРЕМЕНА ХЛОПАТ НА ВРАТАТА НА БЕДНА МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНАЯ. ПРЕДНАЗНАЧЕНИ ДА ОПИТАТ ЗА ПОРЕДЕН ПЪТ ДА ПРЕЛОМЯТ НЕЙНИЯТ ЖИЛАВ КОРЕН; ДАНО УЗАПТЯТ УДИВИТЕЛНИЯ КРЕАТИВЕН ХЪС НА НЕЙНИЯТ ВСЕВЕЧЕНО ПОСТАВЕН НА КОЛЕНЕ НАРОДЕЦ. ДАНО ПРЕТОПЯТ БЕДНАТА ОБЕЗКРЪВЕНА ОСТАТЪЧНА БЪЛГАРСКА ИНТЕЛИГЕНЦИЯ. НАХАЛНО ПОДМЕНЯЙКИ СЛАВЯНСКО АЗБУКИ, С ЛАТЕРНАДЖИЙСКО ABC FOR EVER. НО, ЗНАЕ СЕ ОТКОЛЕ. ЗАВИСТТА МАКАР БЕЗКРАЙ БРУТАЛНА, ОСТАВА ВИНАГИ БЕЗПЛОДНА. ФЕНОМЕНАЛНА БЪЛГАРСКА ИНТЕЛИГЕНЦИЯ, КОЯТО НАСТОЯВА - ЗА НЕ ПОВЕЧЕ ОТ ПАРЧЕ БАЯТ ХЛЯБ И НЕЦЕНЗУРИРАНО МЕДИЙНО ПРОСТРАНСТВО.

ФЕНОМЕНАЛНА БЪЛГАРСКА ИНТЕЛИГЕНЦИЯ, КОЯТО НЕ ПРОЩАВА – НО ЕДВА КОГАТО ОПРЕ НОЖЪТ О КОКЪЛ.

Вторник, 10 Ноемврий 2006 г.

ПОЗНАХ УЧИТЕЛЯТ,

КОЙТО СИ ОТИВАШЕ . . .

Йордан ЙОВКОВ

Hemy VARNALIUS I CORMORAN

Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ

Всякакви прилики – всякак са случайни.

Авторът

СТЪПИХОСУНИ КУШЕРИ

- НОВЕЛА -

THE STARTLED SHEEPPENS

- NOVEL -

СТЪПИХОСУНИ КУШЕРИ,

ОТ БОГОМИЛ КОСТОВ АВРАМОВ РУСЕВ – ХЕМИ ВАРНАЛИУС И КОРМОРАН,

СЕ ОБНАРОДВА ПРИ ОКЕАН ПРЕС-ВАРНА,УЛ. ИВАН ДРАСОВ № 24, 9002-ВАРНА, БЪЛГАРИЯ,

В 117 ИДЕНТИЧНИ ЕКЗЕМПЛЯРИ ПРЕЗ ЛЕТО ГОСПОДНЕ 2006-2007-2014.,

С УЧТИВОТО СЪДЕЙСТВИЕ НА ОБЩИНА ГРАД ДОБРИЧ,

И СДРУЖЕНИЕ НА ПИСАТЕЛИТЕ В ГРАД ДОБРИЧ, БЪЛГАРИЯ.

(ISBN 978-954-8530-41-5)

THE STARTLED SHEEPPENS,

BY BOGOMIL KOSTOFF AVRAMOV ROUSSEFF – HEMY VARNALIUS I CORMORAN,

WAS BEEN PUBLISHED BY OCEAN PRESS-VARNA, 24 IVAN DRASSOV STREET, BULGARIA,

IN 117 IDETICAL IMPRINTS THROUGH THE YEAR OF THE GOD 2006-2007-2014,

WITH THE KINDLY HELP OF THE DOBRICH CITY MUNICIPALITY, BULGARIA,

AND THE DOBRICH WRITERS AASOCIATIO

Всички права запазени. Тази публикация е защитена от Закон За Авторското Право на Република България, и всички свързани с този Заокон Международни Съглашения. Никоя част от тази публикация не може да бъде възпроизвеждана по никакъв начин и в никаква форма; включително фотокопиране; нито утилизирана чрез информационно хранилище или специализирана система, без писмено разрешение на Автора и Океан Прес-Варна, България, с изключение случаи на критично цитиране.

All rights reserved. This publication is protected by The Copiright Code of The Republic of Bulgaria and all International Negotiations in that same connection. No part of this publication may be reproduced in any form or by any means; including photocopying; or utilized by any information storage and retreival system, without written permission from the Author or Ocea Press-Varna, Bulgaria, except for brief quotation in critical articles or reviewes.

СЕСТРАТА ПРИБРА ИНСТРУМЕНТИТЕ, а лекарят го потупа по рамото.

- Няма нищо, - процеди, - ще премине . . .

- Ба . . . - изпъшка болникът, отметна глава и заспа.

Лекарят не вярваше на изречените свои приказки. В тази общодържавна немотия, направила мнозина за пръв път да прогледнат, пресни лекарства пристигаха все по-рядко. Районната болница, гдето бе попаднал Драгоста, бе основана от лекар потънал в предумишлена забрава. Неговият вече възрастен син, овреме драснал в Германия, се бе обадил по телефона да се убеди, пристигнал ли е "онзи тир с медикаменти, хранителни припаси и апаратура", дарени от жители на незначително провинциално градче в Саксония. Този тир все още го нямаше.

БЕЛОГРАД БЕ ЗАПОКИТИЛ своят пръв следосвобожденски лекар в порутен кирпичен параклис в старото градско гробище. За да го забрави заедно с Параклис, Църква, и Вяра в Бог, Цар и Добродетели. Атрибути, от които келепир не пада.

Синът се кълнеше отдалеч, а се чуваше сякаш в Белоград, как ще зарежда болницата всяко тримесечие докле е жив – но и подир това – има начин, стига Общината на Белоград да реши болницата да приеме името на неговият баща. Бе получил категоричен отказ. Покойният лекар бе имал заслуги към бедняци. Никога пред властници. Нещо, което никоя Власт не прощава.

- Като на куче - опита да се усмихне болникът.

На дежурният лекар не му бе до смях. Откак жена му се спомина при спонтанно раждане, в една закъсала в междуселска кал санитарна кола всред Дòбруджанската Пуста над Морето, бе престанал да разговаря дори със самият себе си. Носеше старомодни диоптрични очила върху огромен месест нос. Строг до неузнаваемост. Ругаещ когото и както пожелае. Вонящ на алкохол и неизбежни професионални зарази.

С болникът си се знаеха, от кръчмето в Караалтъново, където мастика и сушен чироз с магданоз ги сбираше на една маса, за да бистрят обичайна смес от съждения за мръсна политика и спомени за чистак-жени. Старият подозираше, че зад подобна ожесточена строгост се крие едно от най-държаливите сърца напрек и надлъж през Кàрвунската Степ. Грешеше. Лекарят отдавна се бе простил със семейство, богатство, научно звание и здраве. В името на великолепна професия, с мижава държавна заплата.

ПО ЕДНО ВРЕМЕ БОЛНИКЪТ отново се свести. Огледа се за шише мастика. Откри банки с лекарства. Установи, че очите на лекаря, някъде там - зад полутъмните стъкла на очилата, са огромни и безизразни като на октопод. Морско животно на животните, размахало неотдавна пипала от телевизора (62 инча!), в кръчмето “При Кондака”.

Беше се бая развеселил. Бе обикалял двадесетина години морета и океани, а не бе срещал подобно чудовище.

ДО НЕОТДАВНА КООПЕРАТИВНО, подир това общинско, сега реституирано и отново частно, кръчмето можеше да се отсрами не само с телевизор и безбожни цени. Бляскав железен прът безцеремонно бе побит между два прожектора за аварийни цели, забърсани от пожарната команда в Белоград, под неспирно въртяща се огледална сфера окачена на найлонов канап. Иначе, обстановката бе останала дотам съща, че да ти се стъжни под лъжичката. “При Кондака”, кръчме от стотина квадрата маджуносан с отпадно масло дъсчен под, почернял от времето сякаш вечен гредоред, а отгоре турски керемиди върху наръч плесенясала слама, всичко бе възвърнато по старому. Освен Фросù. Начинаещо курвè, забърсано чрез вятъра на промените в недоимъка, от вълнолома на крайбрежен Белоград в Караалтъново, право в сърцето на пустошта на Кàрвунската Степ. Незначително селце, някога известно с конвейерно производство на патки и мисирки, (Технология холандска!), изхитрило се да опази стародавно име в указателя с пощенски кодове, през всичките тези мътни ли, мътни години на несвестни, задгранично поръчани социални промени. Започващи шумно и славно. Завършващи позорно, плачевно и безсрамно. Посегнали на стародавни имена на градове, села и население. Застрашаващи някой Божи Ден, да преименуват цяла една държава на онова, което един народ рядко заслужава.

ФРОСИ УМОРА НЯМАШЕ ДА ПРИСЛУЖВА И УСЛУГВА. От как бе изритана из Белоград, приютена за кратко в Хороздели и Тинтявино, подир това отседнала в Караалтъново, Фросù се бе научила тежко да слугува, лесно да търпи, до смърт да мълчи. Па, каквото ще да става. Подир две мастики на гладен стомах и мешана салата в добавък, Даскал Пет намираше сили и упование, бащински да призове Фроси с пръст. За да й поясни, доколко таман била образователната система в Караалтъново, точно преди да бъде съкратен. На което Фроси искрено съчувстваше.

- Как пък не . . .

И се навеждаше, така възпитано и учтиво, дотолкова искрено и невинно, че безбожно едрите й бозки правеха отчаяни опити да не скокнат из деколтето, па да цопнат в чинията с варена наденица с подлютен варен каварненски боб. На което Даскал Пет, подир време, щеше да се радва до пресита. В такива случаи, Барба Драгоста Николиди Трети наричан Тихи, тарикатски притваряше око към доктор Глазгов. (Как не!?!)

Даскал Пет често обясняваше на Драгоста, доколко големи и мощни биват океанските октоподи в Ламанш-а. Забравяйки, че Драгоста до неотдавна имаше Ламанш за улица и комшулук. Как един от тези величествени хищни октоподи, (Онзи от тивито – нищо не е!), нападнал знаменитият френски художник Викториал Югов, докато пиел чай по време на пленер по бреговете на

остров Гърнси, (Щото бил революционер – бил там!), та едва не го завлякъл в едни мрачни подводни пещери, където нямало ни’ Чук, ни’ Гек, нито някого от Клетниците даже.

Тъй си се разсейваше Даскал Пет, което прави да мисля и да подчертая, как нещо съвсем детинско се утаява в душите на безусловно всички пенсионирани даскали. За да ги откроява от останалите.

Да, да, да бе, беше потвърдил още тогава Даскал Пет, докато изграждаме децата в мъже, ние даскалите си се превръщаме в деца. Бе добавил присмехулно:“ Но, е здравословно!“ Струва ми се, това го радваше и крепеше.

- Така ли, - бе прихнал Драгоста, - значи Гърнси - а? Значи - битка с октопод - а? Тоз' Октопод, Пет, все по-често срещам из нашата мерà.

КОНДАКА ДРЕМЕШЕ НА СЪЩОТО ТОВА МЯСТО, зад същия автентично оплескан тезгях, върху същия одрискан в древни времена с неизвестна клеясала течност висок дървен стол, върху който преди половин век време славно подремваше неговият тейко. Загрижен, как да изкупи яйцата от селските кокошки на половин цена, че немецът-снабдител пак бе тръгнал по селата. В трепетно очакване да бъде освободен от имàне, имущество и чест, от поредни Братя-Освободители. Както някога това бяха сторили техните предци с тейкото на неговия тейко, че цената на водката, камената сол и газта за осветление на европейския пазар, да подскокнат стократно. Кондака бе осъзнал от малък, че живее в страна, чийто неук но хитър народ харесва да се прави на поробен. Че да бъде периодично освобождаван от самият себе си. За да не престава търговийката на черно. Незнайни европейски властници, вкопчени да правят световна история на чужд задник, загрижени единствено за себе си, предопределяха този период на петдесетина години земно време. И историята, що да чини – подчиняваше им се.

и

БРЪСНИНЕ - ПУДСТРИГВЪНИ.
В Е Р Е С И Я   В С Я К И М У - ДУВЕРИЙ НИКАМУ!

всички онези, които не преставаха да дрънкат за Братство-Равенство и Свобода. Както и, за неговите вземания-давания с падналата власт. Политически престъпници – врагове народни, подкопаващи “Новия Най-Прогресивен Обществен Строй”. Едновремено и ефективно кмет, партиен                                                                                           кметски кабинет, където под бюрото му вечно димеше дамаджана отлежала сливовица без тапа, (Дан в името на борбата със Световния Капитализъм, от избата на старият Кондак!), бе забол с лъскави немски габърчета, (Още от Фашистко – подхилвайки се!), по стените, евтини портрети на комунистически величия, каквито вестниците денонощно бълваха в излишък. (Портретите на Царят, Царчето и Царското Семейство, предвидливо бе прибрал. Все някога щяха да потрябват!) Маркс, Енгелс, Дарвин, Ленин, Сталин, Димитров, Стамболийски, Тито, Кимон Георгиев, Дамян Велчев в добавък, нямаха нищо против тихомълком да си се плезят един-другиму. Тук, в този странен държавен апендикс, където Европа със своите лицемерни програми и компютри втора употреба, щеше да се дотътри едва подир петдесетина години. Струпани в ореол около поплют от мухи пожълтял брой на казионния стенен вестник “Папагал”. Поприкрили едва-едва олющените стени на забележителната управленска дупка. Върху цветния “Папагал”; много популярна медия за онова време; руската мечка преборваше британския лъв, докато Чичо Сам пушеше лулата на мира заедно с Хитлер по пантофи някъде на краят на света. Зафученият му в лице кървавочервен партиен билет, му стори повече от кеф. Поогледа Драгоста от нозе до глава и обратно. Помисли, позасмя се, сви рамене. Бръкна в джеб. Провери за сложения там парабел. Внимателно отпусна предпазителя. Грижовно приклекна, за да вдигне с два пръста скъпоценната червена книжка от пода. Сякаш държи светиня, рече си Драгоста, тоз’ столичен Вампир - що се прави на нещипана момà? И си отговори – заради личен интерес. Гладът в града не се издържа.
            НА ФРОСИ ТРЯБВАШЕ малко чалга и зелено в сутиен, за да разголи крак, да скокне и се развърти около хромирания прът всред жалкото кръчме. Да разкърши свидно тяло, от което да започнат да падат дрешка подир дрешка втора употреба. Докато не остане почти нищо, че зрителят да се догади за всичко. Местният свещеник си бе взел беля на главата, анатемосвайки Фросù. (Такива са свещениците - заяждат се с професионални сладострастници.) На мнозина, които все още спяха под юрган с булките си без да събличат непраните си дънки, първият публичен сеанс с голи цици и къпан момински задник, поставил фундаментално начало на поредната Велика Перестройка в Караалтъново, им дойде нанагорно. Не бе лесно да се примирят, с този узаконен порно-гьозбаджилък. (Free to choose!) В една земя, където развратът е дотам вътрешносемеен, че винаги минава за морал. Набързо свикнаха да плащат за зяпане по голо, (Билетче с ДДС!), без да го докоснат, но като подсмърчат. В замяна на това техните жени; чули – недочули пък добре разбрали; започнаха да си лягат задължително без фусти. (Все по-често отскачайки до Белоград. Цял живот човек се учи – не ли!?!) Предизвиквайки лавинообразно домашен стрийптиз, под звуците на телевизор. ( У село всичко си се знае!?!) На пръв поглед мило и безплатно. Но времената бяха такива, че “и мама на тати без пари не сака.” В Кàрвунската Степ и днес, всичко е едно към едно. Светлото е докрай светло. Тъмното е истински темно. Парàта я бива, ако е зелена. Семето не е за вън. Кой с чия булка ляга, къде, как и какви цици се размахват - не е работа за случайници. Важно е - срещу какво? В това отношение градът винаги има що да добави.
           ФРОСЍ, не се бе простила с мисълта, един ден да си се завърне в онзи бял град със широк булевард край морето, в онзи многократно преименован Белоград, щото да пипне някой кораб. Та да види и тя Бял Ден, Бял Свят, и Дълбок Корабен Масаж, що е. Поп Грую Грозев Алабаша, попрехвърлил възраст, все още биваше в кръст и портфейл, колкото богохулно да звучи това. Не подозираше, че Фросù не престава да мечтае за онзи бял кораб със синя черта през два опасно наклонени назад комини с крила, (Финландско производство!), где пристава на Морска Гара-Порт Белоград веднъж годишно. Целият от стъкло и бял метал. Със седемстотин седемдесет и седем пътешественици латиноамериканци. С украински екипаж от Николаевската Мореходка. Начело с московски капитан от Петербургската Мореходка, във фирмена холандска униформа, (Цял адмирал!), прилежно ушита в Тайван. Понякога, на Стъпихосуни Кушери; в бившия склад за изкуствени торове пригоден на две – на три за моминско жилище; докато се ебаваше с Дядо Поп пълноценно, любвеобилно, богохулно и незаконно, (Иначе казано - демократично!), Фросù си казваше на ум много финно, съвсем невинно, от мило, по-много мило, без да е смешно: „Яко ти дупе тогава Фроске-Фросино-Фроске Ле, парà не се гепи лесно, ама за зелено човек на всичко е каил. Щото Старостта не пита - и ето – иде.“
           ПРЕЗ МЪГЛИВОТО И УДУШЛИВО ЧУВСТВО, за още, и още живот, Драгоста Николиди Трети наричан Тихи, реши. Отърве ли кожата и този път, а това той умееше да прави, ще си се прибере право у дòма. Няма да си се помайва. Най-напред ще подмаже протките – да не скърцат.
            ТРЪГНАХА ДА СЕ ПРИБИРАТ.
             Драгоста се разпореди. Не харесваше приказките на тинтявинските беззъби бабички, гдето с грехове на мъже лягат, със забежки на жени стават. Вързаха Попа, както бе самосгънат на две; бе човек шест на тридесет и пет; в онази огромна зелена ленена бохча, гдето Драгоста предвидливо бе намасурил около кръст.
              Опаковаха Фросù с единствената черга. Поеха обратно към Караалтъново. Орисана кавалкада на Живота и Смъртта, от която нищо добро не би могло да се очаква.
               Селото просветваше в полумрака, с бедните шейсетина свещи на своите допотопни илюминации.
            ЧЕСТО спираха да почиват. Разстоянието не бе бог знае какво, но времето бе никакво. Фросù не преставаше да скимти от глад, от студ, и от мъка. Женското сърце се привързва истински към мъжа, едва подир неговата смърт. И не го забравя, въпреки успешно да тупти до кое да е друго. Такива са женските сърца. Многослойни компютърни платки.
            В БОЛНИЧНАТА СТАЯ нахлуха стажанти. Бяха изкарали поредно нощно дежурство. Бе време да си тръгват.
            ЛЕКАРЯТ захвърли своите хартии, без да открие онова, което бе необходимо. Стана, залепи стетоскоп върху болника. Драгоста отстрани стетоскопа. Протегна немощни ръце. Прегърна Доктор Глазгов в шепи. Приближи лицето му към своето. Захриптя в ушите му.

- Кой ще да е?

- Октоподът на Световния Капитал . . .

- В Караалтъново? Хайде де!?!

Даскал Пет бе размърдал патриотично ревматични нозе под дървената маса, а ръцете му трепнаха, готови байрак да развеят.

- Че зàщо?

Драгоста бе отпил от питието.

Бе се взрял замислен в опушените греди на заведението, под които онази сфера от огледални стъкълца продължаваше да се върти, макар под нея да нямаше никой.

Бе се загледал, в стройния никелиран прът.

Бе мярнал вътрешния балкон, на който някога един самотен селски даскал, бълваше талантливи тиради в чест на отечество, род и родина. (Зъ куиту днясь никуй ни спуменая!?!) Предизвикали обществото да го потопи в мизерия и умори от глад - дано замлъкне, па подир, да му въздигне месингов паметник в родното котленско село, днес откраднат и препродаден от цигани забегнали на запад.

- Защото Пет, половин'та пара на Тоз’ Лъжовен Свят, именно на тоз' остров ся гудят и хубуй ся размножаят. На твоят знаменит художник ли, писател ли - ‘нам ли к’ъв - просто банката муй билъ нъ Гърнси.

- И парите на Кондака, ли?

- Мож' ли дъ знайш!

Драгоста бе повикал Фросù.

Бе платил сметката, загледан безпомощно в нейното бездънно деколте, пълно с изненади. Гордо се бе прибрал домà, театрално преплитайки крака. Допускайки, че подобна походка за кривите селски улици, е по морски елегантна и съвсем революционна.

Все пак, казваше си престарелият Драгоста Николиди Трети–Тихи, докато подмокряше втори каменен зид в нощта; от моя гледна точка, от гледна точка на всички оттеглили се на село маримани, тук в Караалтъново, че и в Тинтявино, и в Хороздели, навярно и в Белоград, възможно и в Столицата – там най-много; Даскал Пет е най-сведущ по морските работи. Готов министър. Цял един път е пътувал Варна-Одеса-Варна, (Пиш – Пиш – Пиш де!), с хòра на селските бабички-ветеранки. Драгоста харесваше да го развеселяват сухопътни старчоци.

"ПРИ КОНДАКА", Фросù наистина бе все и вся. Най-пъргаво разнасяше дървена табла с напитки, чеверме в пръстена купичка, и какви ли не салатки. Вирейки малък плътен задник, (Уж нищо – уж без да има защо!), всред лабиринт от дузина прогнили маси, разбрицани виенски столове произведени някога в Румънско, и ококорени от несравним ищах за градска плът пишман-селяци. Задник, който, след като бъде добре изкъпан, всеки глупак би приел за девствен.

Старият Кондак, не бе от хората които лесно се самозаблудват. И чукаше Фросù, щом му се прииска. Органичен статус за мъже набили пенсионна възраст, когато ред, срам и бройка губят свяст, святост и социално значение. Без да пропуска да товари пйргявото девойче, с мъжки дейности. Залъгвайки я, как един ден, (Като нищо!), ще започне да й плаща социални. (Щом фирмата заякне!) Мисъл, която го разстройваше до корен. (Кондака харесваше, да държи на мъжка дума.) Това правеше да му се приисква да разхлаби каиш, дори през проклетото работно време, когато в кръчмето имаше бая-бая народец.

ФРОСИ УСЕЩАШЕ ТОВА, по неведом, характерен за жените начин. Трескаво прекосяваше заведението. Присядаше върху някоя маса с посетители, (Уф! Кондака ще ме умори от бач!), най-често тази на Даскал Пет, Доктор Глазгов и Драгоста. (Убедена, че няма къде да избяга.) Това е номерът на ищните жени. Да се правят, че Онова им е противно. Размахваше невероятно бели стройни крака. Невидимо се плезеше на разярения зад тезгяха собственик така, че цяло село да завиди. После се опомняше. Мозъкът й трескаво пресмяташе социалните, които Кондакът от години й дължеше. Рано или късно трябваше да плаща. Тогава, щеше да си му обърне гръб. О, тя знаеше. На този свят всичко се заплаща. Важно е, това да се случи навреме, тоест незабавно. И, бързешком влизаше в кухнята. Строго контролирана досежно чистота и хигиена, от съответната РИОКОЗ.

ПОЗАМАЯН ОТ ВНЕЗАПНО БЛИКНАЛ ЕНТУСИАЗЪМ, едва сдържащ старешки ищах, забравил да удари ключа на касата в която винаги държеше пет лева на дребни стотинки, (Караалтъновци държат на точни сметки!), Кондака изсумтяваше. Кимваше покровителствено-собственически с глава. И, задъхан асматически, се втурваше подир Фросù. За да я открие гола-голеничка, изтегната безмълвно в робска готовност, върху кухненската маса с белите испански фаянсови плочки. Поприкрита с предвидливо притоплен над печката пищимал. Подложила под кръшен кръст покривка за маса, сгъната на двадесет и осем. Хич не й пукаше, че наоколо бе пълно със всевъзможни ножове и сатъри. Фроси бе смела, колкото си иска.

В ПОДОБНИ ДОКАЗАТЕЛСТВЕНИ МИГОВЕ, на местните пестеливи мъжкарски права, свободи, и караалтъновска еманципираност, посетителите на “При Кондака” учтиво духваха навън. Да изпушат по цигара. Да поемат сулук чист въздух. Че, да коментират упадък на нрави и благочестие, заради ниски заплати и закъснели пенсии. В една държава обречена да рухне; където комунизмът не преставашие да броди из умовете, махалите, и пробитите джебове на някогашни и настоящи апапи; моралът отдавна беше станал за

посмешище. Нрави, Благочестие, Братство, Равенство, Свобода и Справедливост, отдавна бяха така девалвирали , че единствено спонсориране на едро би могло донейде да ги възроди. Но, и това не бе съвсем сигура. По-недоверчивите бързаха да прескочат до дома, за да се убедят, че при тях нещата не биха могли да стоят точно тъй.

Нещата бяха станали пата-на-пата, още през 1947.. Когато, подкокоросани от белоградски околийски агитатори женорята, пощуряли от завист и злоба, бяха хукнали да затворят кръчмето в името на “международната работническа солидарност”. С революционни песни, викове и крясъци, разучени в часовете за гергеф и домашен шеф в клуба при Читалище „СВОБОДА ЧРЕЗ СВЕТЛИНА“. Всъщност часове за мозъчно промиване и имотно разузнаване. Издигайки на готово изписани в Белоград плакати:

ДОЛо Нъ АЛКуХуЛИЗъМо!!!!

СМеРТ Нъ КУНДАЦИти НИ

КЪПИТъЛИСТИ ТА К ИФъ!

ДОЛо НЪ МУНАРХИЙТЪ!

ДЪ ЖеВЕЙ КоМоНИЗъМъ Нъ КВъДРАТ!

КОНДАЦИТЕ НЕ ПОБЯГНАХА, не се скриха. Не набиха гората. Не станаха горяни. Излязоха разгърдени, спокойни и решителни срещу тълпата. Дадоха да се разбере, че селото е тяхно, и винаги ще остане тяхно. (В недалечната Бàтува Гура до преди дни избиваха партизани, подир това набедени „фашисти” – сега гинеха партийни активисти !), Предоставиха на женорята дъски, гвоздеи и клинци, чукове и стари обръчи от бъчви, та да стане работата както трябва, (Рахат – рахат!), колкото се може по-бързо, възможно най-мирно, тихо и дълбоко-семейно. С други думи - да повряскат, па да мирясат. Бяха потомствени кръчмари, а кръчмарлъкът е опора на всяка новоизпечена власт.

Кондаците бяха преценили, че наистина изглеждат капиталисти според тогавашния аршин за нещата, погнал дори продавачите на семки и варени скариди пред портала на Морската Градина в Белоград. Незабавно се отказаха, (Чрез “Държавен Вестник”!), от кръчмето и имотите, в полза на кооператива. Това направи вестник "Народно Белоградско Знаме" широко да разхвали техния целокупен борчески род от Хайдут Кондак Сидера, нанасам. Откривайки в сърцата на тези добре известни изедници народни; потомствена хуманност, патриотична воля, балканджийска човещина, интернационална ангажираност; чак неформална партийна приобщеност. Още малко, и да им връчат партийни книжки за едното чудо. (Подир години подуспяха, и с това!) Времето бе ново, а Кондаците вече имаха свой човек в пресата.

ДРАГОСТА ТЪКМО СЕ БЕ ЗАВЪРНАЛ, от първия свой гемиджилък до Хайфа и обратно. Където мизерията не бе по-малка от нашенската. Тъпкан с идеали, надъхан от умела пропаганда, пълен с пампорджийски мангизи, Дра-госта Николиди Трети бе нахлул при кмета. Бесен от гняв, бе му захвърлил вестника заедно партийния си билет в лицето.

- Бившите пак се оправиха! На!

КМЕТЪТ НЕ БЕ КОРЕНЯК-КАРААЛТЪНОВЕЦ. Бивш селски бръснар, евакуиран столичанин, дългогодишен сътрудник на царската полиция; щото народът трябва да бъде надзираван качествено и в дълбочина; дни преди Девети бе предвидливо прибран на топло. За да бъде легитимиран, като местен политически поборник. Властта винаги усеща, кога е време тъй да драсне, че един ден отново да си се завърне. Кметът, правейки се потърпевш политически добряк, вече бе успял да наклевети, а подир това да изпрати в концлагер или изтрепе, всички свои лични врагове с неплатени сметки. Плюс

ИМА УБАВКИ ПИЯВКИ!

Бившият бръснар-политзатворник, разгъна вестник. Грижовно постави червената картонена корà пред себе си. Важно наряза хляб, луканка, краставица и сирене. Поръси с пипер. Изтръгна от вързоп, висящ под тавана, сухи чушки и чесън в добавък. Измъкна огромната дамаджана с домашен спирт. Разля в два пищола за вино върла ракия. Постави до всеки пищол лютива чушка, и глава чесън. Някак особено злобно развеселен, започна да обядва.

- Хруп – Хруп – Хруп . . .

- ? ! ? . . .

- Буйрунус Ба!

- ! ? !

- Я не се ебавай, - неочаквано процеди с очи в хляба, чушката и чашката, отговорният държавен фактор. – Прибер’ си чир-вен’тъ книжкъ убратну, чи Мурè ке видиш нъ кукуву ляту . . .

Кметът бе усвоил местния диалект на немарливо подчинение на власт, закон и официален говор. И, умело се правеше улав. Буен до лудост добруджанец, Драгоста бе онемял от нечовешки страх.

- Тъй върви всяка една власт Барба, - поучи го кмета, ухилено премлясващ точена домашна наденица и ръжен градски хляб, - начело с бръснарите, кръчмарите, и даскалите барабар. С работарите - за какво?

Удивен и дълбоко изплашен, Барба Драгоста Николиди Трети години по-късно наречен Барба Тихи, за пръв път бе разбрал, че може да нямаш страх от бурното море, но от власт е задължително да притежаваш. Дали именно тогава, веднъж завинаги, не бе притихнал? Това се питаше сега, обвит с кабели, жици и маркучи, в неудобното и смрадно болнично легло, в единствената стая “Спешно”, в най-забутаната болница на света. Там, в Белоград, в Карвунския Край на Балканския полуостров, на брега на Черно Море. И се срамуваше, да се погледне в огледало.

ТРИТЕ ЛОВНИ ПУШКИ, двете манлихери, и един куче-марка барабанлия, (Ама колко работа бе свършил!?!), поради бъркотиите с навлизане на руските окупационни войски в краят на 1944., Кондаците бяха предвидливо предали в кметството, През главите им се бяха изтърколили вся-какви управници, та умееха да имат поглед върху нещата в изпревара. През цялата Втора Световна Война не преставаха, през деня да възхваляват победите на Вермахта, (Окупационни поделения пълнеха кръчма и кемер!). След полунощ да слушат на батерии българската емисия на Радио Лондон, (Ескадрилите бомбардиращи Плоещ прелитаха над недалечен Белоград, иначе казано над самите им глави). Притежаваха единствен радиоприемник, (“Lumophone”!), на сто километра наокол’. В интерес на семейството, едва подир това на селото, Кондаците оставаха заедно с всяка поредна власт. Понякога се случваше, да отнесат кола-две бой. Бързо се съвземаха. За да поемат отново крехката икономика на Караалтъново в твърди ръце. Сега, подир повече от петдесет години земно време, офалшивената реституция не ги изненада. Както преди половин век предварително знаеха, какво точно ще загубят - за да спечелят, така и сега предварително бяха уведомени - колко в повече ще придобият, без да загубят. Безброй изоставени имоти се върдаляха в краката им. Нямаше да ги оставят на столичани – я! Поредното централизирано преразпределение на имоти и власт, ги възстанови дваж по-имащи, на техните някога безсмислено отнети места на тежки земеделски собственици, и заклети кръчмари и лихвари.

И, започваха отново. И, започваха с ищах. Па, го правеха успешно . . .

БЯХА СЕ ИЗХИТРИЛИ да изловят, подмамят и доведат в Караалтъново тази мъничка Фросù. С коса на кок, с глава на пустинно змийче. С неописуемо едър бюст, за крехкото видяло-патило тяло. Със стройни бедра, и забележително високо вирнат задник. Запленяващ всеки странник, закъсал по пътя през Кàрвунската Степ към Бàтува Гу̀ра, да поостане на капан ден-два в добавък. В последно време странниците ставаха все повече, и между тях доста състоятелни чужденци. Шантави европейци, ръмжеше понякога Кондака докато разбъркваше питейна смес по поръчка, замъци за милиони притежават, а купуват къщи от кал, камен и кирпич в Карвуна. На човек колко му трябва, твърдеше докато разливаше димяща смес по поръчка – ей гробов’те по Яйлата и Чиракмана – от хилядолетия стоят. Изпуснеше ли се гласно за Фроси, Драгоста не пропускаше да добави – това е мъжът, казваше Драгоста, по гол задник луди. Кондака свиваше философски рамене. Драгоста добавяше, че не открива Америка, но че такива са мъжете. И на смъртно легло за голо мрънкат. А Кондака кимаше ли кимаше съглашателски с глава. И, хвърляше безпокоен поглед към Фроси, лепяща се като гербова марка по чужденците. После се развърташе. Надзърваше в прочутата „куфня”. Всичко бе наред.

Пищималът на Фроси бе провесен над огнището да се позатопли.

Пешкирът за под кръст – прилежно сгънат на двадесет и осем.

Проверката на РИОКОЗ – с позитивен протокол.

Погалваше хубавите бели испански фаянсови плочки върху кухнярския тезгях. Една от тях бе пукната на четири.

- Жалко! – Ръмжеше благородният кръчмар. – Къде ще търся друга?

И се завръщаше, примирен с крехкостта на съвременната цивилизация, на своят наследствен боеви пост.

ЗА ФРОСИ БЕ ДОКАЗАНО, че взема парà на ръка. Договорено и предварително. Бе жена ларж, пък с характер. Ако някой се окажеше недоволен от предплатеното, връщаше си му парите. (Ресту! Зъ мен’ си Идно Нищу!) Едва навлязал в дебрите на двадесет и първи век, консуматорът на транснационални благини, навеждаше засрамено глава. Закъснително осъзнал как, къде и кой, поставя запетаите в живота. Пускаше парàта да се валя върху пода. И поемаше орезилен, към гарантираните удобства на семейния полог. Където всичко бе чувствително по-евтино, но далеч под европейско качество. Поради това, че бе жена високообразована, (Магистър по дизайн от Свободен Университет, предвидливо закрит от държавата!), искрено боголюбива и съвсем богобоязлива, даже набожна, Фросù не приемаше пари единствено от Дядо Поп. Трета генерация селски свещеник, обзавел се с пълничка безобидна попадия. (Ха-ха, хи-хи, вкусна манджа с мирудия, ръкоделие и псалми до зори!) Без деца, пък с доста реституиран имотец.

С АНАТЕМОСВАНЕ занаята на Фросù, Дядо Поп сам си обърка живота. Девойчето изненадващо се бе явило пред вечно заключената църква. За да похлопа и поиска сметка за тежките думи по адрес на една така авторитетна по света професия. Най-вече, за да се представи. (Диплом за отличен успех с червен восъчен печат, и лилава кордела с медал!) Извини се за своя странен занаят, (Букет кърмъзъ - карамфили – такиванка в Тинтявино не никнат!), и по възможност изповяда (Православна свещ от лев и двадесет и пет, осветена от гробищата в Белоград!).

СВЕЩЕНИКЪТ Я ПРИЕ СДЪРЖАНО, едва ли не сякаш дявол. (Спретната, къпана, ухаеща на ливандо, излъчваща позабравен комсомолски ентусиазъм, в добавък нещо неописуемо каквото притежават гърчеещите се белоградски кокетки!) Подир час усамотение в притвора, (През това време камбаната кой знае защо – сама започна да отглася!), Дядо Поп я изпрати възхитен. (Бе очаквал жив дявол. Бе пресрещнат от превъплътен ангел.) Какво бе сторила Фроси, какво бе изповядала, никой никога не можа да узнае. От тогава всеки понеделник, преди да довтаса запъхтяна на работа в кръчмето, Фросù не пропускаше изповед. (Три карамфила кърмъзъ и свещ за лев и двадесет и пет, от гробищата в Белоград!)

ЩОМ ФРОСИ ИЗТРОПОЛЕШЕ НАВЪН, Поп Грую Грозев-Алабаша започваше да блъска глава в плочите на църковния под. Без да го е еня, че Баба Попадия прави същото, пред иконата на Светата Майка, в съседната паянтова пристройка. Щото всички сме грешни – Господи! - не ли?

И, ако нямаше никой наокол’ се провикваше изтънко.

- Иде – е – е . . .

Ако се случеше да има някой наблизо, получаваше отговор.

- А – де – е – е . . .

Поради което гледаше, много-много да не се възхитва.

Нещо особено, нещо неясно, нещо съвсем несвястно задържаше Фросù, както всички нас, в дълбинето на Добруджанската Пуста. И се питаше, това мило божие създание, и не можеше да си обясни, какво бе то. Съществува някаква магия, казваше си това закъсало без дом девойче, орисваща попадналите в тези забравени от Цар, Бог, Власт и Европейски Подаяния крайморски селца. Дали магията на ширналата се Добруджанска Плът? Или продължаващия неизчерпаемо да блика осъвременен примитивизъм? Несломимата безбрежност на великолепната природа? Ароматите вековни?

Разточителна, жива ли жива девственост, която никаква химизация няма да успее докрай да натрови, никаква приватизация няма да съумее да унищожи, никакъв Бабанко няма завинаги да притежава.

Прекалено свестните хора по тези места, които дори не подозират доколко сърцата им са по-широки от света.

Магията и Очарованието на Началото и Безкрая на тази Всевечна Бунтовна Земя, залегнали и утаени във всеки докоснал се до нея.

За да прогарят нищите наши души человечески, със смъртоносното копие на Любовта.

Стряскаше се. Щом ставаше дума за Любов, Фроси изтръпваше. Бе открила. Всичко започва и завършва с Любов. Не зная, дали бе права.

ЧЕСТО ОТКРИВАХА ФРОСÙ, да броди сам-саминка из изоставените Стъпихосуни Кушери – от немай-къде – заселила се там. Място, отдавна ми-наващо за прокълнато. Рядко някой от селото припарваше, за да бъде с крясъци прогонен.

- Ау – а – а . . . Не пита – а – а . . . И иде – е – е . . . Ма - ар – ш . . .

Стада по къшлите отдавна нямаше. Всичко бе изклано, продадено, превърнато в ядене-пиене, и втора ръка вносни леки коли от екологизираща се Европа.

Огромните, някога свръхмодерни кошари и краварници, пустееха и зееха опсутошени. Без прозорци, без врати. Вътре кротуваха, достъпни всекиму, десетки тонове остатъчни селскостопански химикали без етикет. От тях не се интересуваше дори властта, побързала да премине на вносна минерална вода. Модерните металически приспособления и тръбопроводи бяха грубо демонтирани, в неизвестна посока отнесени, продадени за вторични суровини, от потомци на някогашни конекрадци. Освободени за спекула, търговците предлагаха вносно кондензирано мляко, вносни месни продукти, доривносни билки и пчелен мед. Колкото да бе съмнително всичко туй, всред този всевечен извор на благоденствие и боллук.

Вносни прескрипции, как узаконено се разрушава и разграбва общонационален имот - без да се новоизгражда, се поднасяха от безброй международни организации. Под формата на безплатни курсове за бизнес-ограмотяване от лектори с преводач. Едва пръкнали първенюта, със шикозни леки коли, не искаха да знаят, какво бе струвало всичко това на техните бащи и майки.

А бащите, погиваха от мъка. И майките, полудяваха от срам.

СЕЛСКИТЕ ЗЕВЗЕЦИ, безработни корабостроителни заварчици, умишлено отучени да се борят със земята, че да размахват заваръчен ръчок на евтиния в корабостроенето, заяждаха старият Кондак, че има Фросù едновременно за дъщеря, баядерка, слугиня и съпруга в резерв. Кондака примирено свиваше рамене. Бе съгласен със всичко, което носеше жива парà. Забиваше поглед в стария опушен гредоред. (Срамеше се!) Хвърляше око към дюшемето, тук-там попълнено с асфалт. Ръмжеше напушен от смях.

- Свобода Бабам . . . Свобода на избор, Акрани – и - и . . .

Не бе прочел и два реда през живота си, въпреки харизаното му всенародно средно образование, а знаеше за Живота много повече от всички

накуп в Караалтъново, Хороздели, Тинтявино и Белоград. Последни селяци, прекарали цял един живот по строежите из страната, завърнати от бича на безработицата по занемарените, както никога, родни места, готови да хукнат да дирят препитание зад граница, (Ама кой дава!), способни да легнат и умрат от безнадеждност и мъка по изкорененото, се ухилваха накриво пред пищолчета върла домашна ракия.

- Бря! - изръмжаваха в ответ. - В Стъпихосани Кошари - Бря - Бря - Бря!

- Свобода на натъркване на кол, Бабам! - - - -

- Свобода на ебване до дупка – а - а!

Подир което излизаха на въздух, щото имаше още за коментар.

Фросù бе усойница, клъвнала душите на мнозина.

· Ще отпрати Старата в Белоград;

· Ще се заключи сам в къщята;

· Ще спусне пердесата;

· Ще кютне камък пред вехтото огнище;

· Ще разрови купчината пепел - най-добре пази от ръжда и от разбой;

· Ще открие ключа от мазето;

· Ще се спусне по витата стълба;

· Ще разрови пръстта под тъпкана с вехтории, бъчва;

· Ще извади ламаринена кутия от военен захарин. Звонк ще блесне като огън, под светлина на свещ;

· Ще тури Златен Наполеон в джеб;

· Ще потули по обратен ред всичко;

· Ще се върне право в кръчмето, натежал от Злато и Мерак.

Подир полунощ, на не повече от три водки, две ракии и един коняк с ментовка, ще причака Фросù. Ще се спазарят. Не може, да не се спазарят. Злато на ръка е туй, не е шега работа. В тази разорена и раздрипана държава, вече всеки има право да се пазари. Както си иска. За каквото поиска. Където поиска. С когото пожелае. Както може, че дано надвие глад и преуспее. При една почти американска, бир-парче европейска, иначе съвсем Андрешковска Демокрацийка. Макар че Фросù, каза си потъналия в болничното легло Драгоста, винаги е в най-тъжен траур. Това странно момè, какво толкова жали? Дори гащичките, по които остава край онзи отвратителен лъскав прът в кръчмето ката вечер, (От черни по-черни!), скроени тъй майсторски, че хем ги има - хем сякаш никакви ги няма, са съвсем катран-жалостиви. Дори тези шантави гащички, преповтори си той, са траурни до немай-къде. Да не са глобализаторски!?! (Ба – Ба – Ба! Ни мож’ дъ ни съ!)

Глобализаторски са, както самият никелиран прът, и онзи смахнат непрестанно въртящ се огледален глобус. За които така и не се намери в Караалтъново мъжкар. Да плати, та да паднат докрай. Както бе станало в Белоград, Хороздели, и Тинтявино. (От Караалтъново за голотия не изритват!) За подобни дела не стигат мераклии цинцари-минцари. Нужни са луднали за кръв паралии.

- Мамата! - Драгоста отвори очи. - Свобода на избор - а? Свобода на избор на пъп – нищо повече!

- Моля? - лекарят вдигна глава от бяла рецептурна листовка, върху чийто гръб пресмяташе, като как няма да му стигне щатната държавна заплата за януари, спусне ли се да изпие още едно кафенце, в барчето на болницата.

- Бàя си, - отвърна Драгоста. - Бая си байновото за последно.

- Давай!?!

- Мамата на тоз’ шибан лицемерен свят!

- Мамка му! – потвърди доктор Глазгов, макар отдавна да му бе все едно.

- Отзад-напред! . . . Отгоре-надолу! . . . И, на кръст! . . .

Заспа. Миряса. Гмурна се обратно в онова, за което допускаше, че е сън. Навсякъде му се привиждаше Фросù, Фросù, Фросù. Мержелееше се насам-натам, явяваше се - чезнеше. С дълги бели бедра от мермер. С погребален сутиен с пайети, тъпкан с преливаща от живот плът. Непокорна, гъвкава, дивна ли дивна, уханна женска плът. Готова да прелее във шепи всякакви. Стига да са истински платежоспособни.

- Ах, Плът Мирска . . .

- Ах, Плът Порочна . . .

- Ах, Плът Робска – а – а.

И все пак – докрай свободна. Усърдно онождана от Поп Грую – Алабаша. Уви - с нулев резултат.

Ам’ златния звук на посребрените високи токчета!

Ам’ ония ми ти везани бикини със звънтящи финти-флюшки в такт, трепет и захлас!

Ам’ оная пищна гръд – люшната в премала . . .

- Ех, Фросù - и - и . . . Фюй - й - й . . . Само Ти Не Си Менте - е - е . . .

Да, каза си Драгоста, все още има мънзърко живот в изпосталялото мое окелявяло папардашко тяло. Живот, който толкоз пъти съм рискувал нàкеря. Живот, гдето е задръствал и прочиствал, в името на Дружбата Между Народите и Победата на Най-Прогресивния Обществен Строй, всякакви рискови утроби. Живот, гдето толкоз бързо изтече, че никога, никога, никога повече няма да си се завърне.

- Ех, Фросù - и – и! Поне ‘Еднъж Да Те Онòдя - па тогаз – На - Въз - Бог!

Живот, гдето не престава да витае из премръзналото от студ, немотия, несрета, отсъствие на обич и разбиране, (Кой би тръгнал да заслушва изкуфели старци!), и обезсилена медицина, старешко мое, (Да, да, да!), вече мъртвешко, Греховно Мариманско Тяло.

- Фюй - й - й . . . Фросù - и - и . . . Èб – вам - те, и – На – Въз - Бог . . .

Тяло, отраснало всред прахоляка на селски мегдани, и треволяци на недокосвани стъгди. Всред ширинето на все още неопустошената от индустрия и занаяти, от търговии, похот и курорт, Свещенна Карвунска Зèмя, където да препускаш ат и днес е несравнимо.

Педя Световна Земя, изследвана и преизследвана, от всякакви апаши на природни ресурси.

Педя Греховна Земя, заграбвана - възстановявана. Разделяна - преразпределяна. Харизвана – занизвана. Продавана - препродавана, чак подарявана. Всевечная Карвунская Земля, изненадващо станала изцяло чужда. Под анонимен бездушен господар, подпрян от тежки международни мангизи.

Подмамен да се самонастани, от вековния ищах на българина към ред и спокойствие по чужд тертип - под к’ъв да е господар. Осъзнал, че в тази кръстопътна точка на света не би могъл да оцеле, без чужденец да го наяха.

О, Боже Господи Единний и Всемилостивий!

О, Драгоста Николиди Третий – Тихий !

Ду куги – Бря!?! Ду куги!?!

До вчера – Безбрежна Родна Карвунска Блат. Днес – Парцелирана Земя за Подигравка, Спекулация, Туризъм, и Курорт.

До вчера – охраняем Социалистически Рай! Днес – Посткомунистически Ад на свободен достъп.

Земя, от която все още блика ли, блика нефт, за да изтича безсмислено в морето. Да се чудиш - да се маеш, защо е било цялото това разпробиване на хиляди метри дълбочина, на тази дарена от Господ-Бог безмерна благодат.

Ширна-жирна благодат, под бездънно небе, пред безкрайно море. Начало и край на Цял Един Свят. Самата Тя – Още Един Свят. На които днес, да се възхитиш като хората, не можеш. Все ще се яви някой телевизионен навлек. За да запечата селските гладурански тюфкания върху син екран. Дотолкова орязани, че превърнати от последна бедняшка несрета, в първа категория просперитет.

- Фросù! Фюй - й - й … И На – Въз - Бог!

Е добре, примири се Драгоста, усещайки как една хубава топлина го емва, па се разлива из цялото негово тяло. (Туй ший ут угромнътъ иглъ мушнътъ в ръката ми!?!)

- Хак мий, - изрече гласно, - преди аз мушках где как завърна, сигъ менъ мушкът – хак мий!

Видя над главата си, да виси буркан с дъното нагоре. До него втори - с дъното надолу.

- Странна работа, - изрече гласно, - течностите са полезни, ако са бистросани.

Привидя му се Фросù, как разнася на поднос мастика.

А мастиката прозрачна - чак кристал.

А дупето на Фросù – Хоп–Хоп – Хопа-Хоп!

А токчетата на Фросù – Чат-Чат – Чата-Чат!

Подскачат ли подскачат между пейки, столове и маси. Тичат ли тичат на кючек, под безкрайно въртящата се безсрамно блеснала огледална сфера. В която, под оглушителния рев на зурла и тъпан, някой се напъват да поберат цяла Добруджа.

- Ха опитай, ха!

Ах, Фросù, Фросù, какво ли означава едно така лепкаво име? Според Даскал Пет, това име означава Вечен Студ. Демек - Вечно Лепкава Студена Жена. Сиреч - плащай Бако, че ще изтърва трена.

Ах, Фросù, Фросù, Фросù, като нищо ще те причакам пред Стъпихосуни Кушери, хвана ли пèша на Вторият Мой Живот. Ще ти натикам онзи свиден наполеон в ръка. Погледнеш ли го, като Чернобил ще светнеш. Колкото да си ачигьоз Фросù, колкото да си Студен Лепкав Белоградски Мраз, работата няма как да не стане. Да е виждал някой някога някъде жена, да не е петимна за злато и нахакан мъж? Аз не зная такава. Ако ли съществува, то това не е никаква жена.

Е ДОБРЕ. Да речем, Фросù прибере наполеона и кандиса. Хващаме път – право за дòма. Фросù да види и усети отблизо, що е истинско Караалтъново. Никелиран прът там няма, ама подът е от пръст, черги и гръст - кат вър’ кат запластени. Хапване – пийване и грамофон. Тинтири – минтири без панталон. ‘Айгър и бик – вмясту слон. Ам’ подир? Що ще сторя с онази моя куха кухина между нозете, гдето вече няма с какво да запълня? Фроси - студена по име. Аз - празен поради егене. Толкоз ми е празно между краката напоследък, Мило Ми Фроси, че се имам за председател на академия за науки.

КАК БЕ ТЕЖКО НЯКОГА ТАМ, Фросù, как бе твърдо и тежко. По-здраво от най-здравата стал. По-чисто от най-чистото злато. По-руйно от фонтаниращ сондаж. По-проклето от дяволска котва. Захапи ли - не изпуска. Там, на борда на оная разбрицана делфиноловна тàка “Марифея”, (М/К МАРИФЕЯ – 1317!), с онзи старомоден дойцов мотор с маховици. Най-вече подир полунощ. Винаги при делфинолов. Подобно на всички останали, от накокорижения луднал за стръв екипаж. Гол; с мешинена превръзка през чело; зер слънцето пече – не си играе. Оклепан до уши в делфински кръв, вътрешности и маз. Опушен от барутен дим и изгоряла нафта, изпечен - от морето осолен. Съсипан от денонощен ръчен бач. А, онзи безумно щръкнал нагорешен прът между краката – пърха ли пърха - луднал котарак по месечина. Тресе заедно с вълнàта насам-натам катедрални камбани, тъпкани с обезумяла стипца таратанци - чак в слабините преболява. Докато в главата – кръв и помисъл за женско, блъска ли блъска. Идва ти, с брадва за пожар да го нацепиш.

Прихна.

Закашля се.

Започна да гъгне.

Подадоха му чаша вода. Потупаха го по гръб.

Изцъкли очи - отрони сълзи.

Припомни сънят си.

Виновно се ухили.

(Ха сега – разтрисай, ако можеш!)

- Ще се оправи, още преди тирът да пристигне, - сподели обнадежден Доктор Глазгов. - Като нищо ще се оправи. Още малко, и досието си ще пее . . .

И на себе си: „Ако е рекъл Господ - Бог!“

ДОКТОР БРАНИМИР СИДЕРОВ ГЛАЗГОВ, бе безкрайно удивен, как неговият приятел по чашка, този стар полуграмотен; селенеещ поради исконна немотия; просешки пенсиониран пръч, отпраща в полусън поток купешки изрази и думи. За които бе чакал години, докато ги изучи от учебници и книги, че да си вземе изпитите, с явяване по два-три пъти. Болестен синдром ли е - не ли? Защото е преплавал морета и океани, като чукендро - дали? От онези особняци е, реши Доктор Бранимир Глазгов, гдето примирени дивеят из селата. Обхванати, от луда помисъл и смахната безпомощност, че не могат да пре-местят Белоград, заедно с пòрта и морето, между Тинтявино, Хороздели и Караалтъново, да ходят по синовете на гости. Ощетени до смърт, че поколенията се пилеят из пазухите на тъпкани с вонящи отпадъци градове. Вместо да захапят благодатната Земя на Майка Добруджа. Поради това мрачни и мълчаливи, злостни, престъпни и безбъдащни.

НА ДРАГОСТА МУ СЕ ПРИИСКА, да скокне, па да запее. Онази съществена празнота неочаквано бе станала мощна, пълна, твърда и яка. Почти както някога, почти-почти.

- Там живее, в Стъпихосуни Кушери . . .

- Моля?

- Пък се шиба где завърне . . .

- Нима!?!

- Где завърне – тъй ши знайш, Доктуре . . .

Лекарят вдигна глава от дълъг списък с пациенти. Починалите бяха повече от излекуваните. И, така бе вече двадесетина години.

Каза си. Все пак е добре, каза си доктор Глазгов потривайки чело, най-същественото е, че демокрацията победи. Но, какво значение.

Сестрата изхвръкна из стаята потънала в руж. Жена на възраст, а все още се изчервява. Бе чувала за Стъпихосуни Кушери. Не бе стъпвала там. Боже, рече си срамежливата белоградска кокона, подслушвайки зад вратата докато й премине руж и лицемерие, до какво довежда старостта, ръка в ръка с бедността. За които рядко някой ще седне открито да говори. Винаги развалят настроението - Тамо Горе. Докато народът си ги носи гордо - Тук Доле.

Медицинската сестра с оксиженирани коси, по които вечно течеше ток с високо напрежение и нисък ампераж, Валя Високосната, знаеше. На село гостоприемството бе станало срещу пари. Селският туризъм, врязан като скалпел в плътта на Майка Добруджа, нафалшивен по балкански, обезценен по европейски, бе направил стрийптизът да се превърне от интимен подход и частно явление, в престижен занаят и държавна политика.

- Лесно, - прогъгна болникът, - задник се гòли разгръща – а – а! . . .

- Моля!?!

- Трудно земя се в угар превръща – а – а . . .

- А! - удиви се Глазгов. - О!

- Дуп - це требе за всичко туй, Док – то - ре, Тру – до – лю – би - во Дуп – це - е - е!

Доктор Глазгов сви рамене. Бе убеден, че всичко е точно, но не както трябва. Но, какво би могъл да стори? Предполагаше на старини, преди да ритне своята си лична камбана, да успее да напише книга. Ако достигне тези, не така далечни, старини.

Драгоста усети, как някаква чужда, не негова си топлина, се заражда някъде издълбоко в него, как отморява неговото премръзнало, погубено от Времето на Времената, тяло. Дали, за да го възроди? Кому е нужен вече? За колко време? Това единствено Бог би могъл да каже. Но, Господ-Бог се маеше из други светове.

Доктор Глазгов видя, как старият мирно задряма, молитвено скръстил ръце на гърди. (Опетлан в непреодолими жици и маркучи. Предназначени да помагат. Дали се случваше обаче, никой никога не би могъл да каже!) Шепнейки гальовни думи. Где някому биха се сторили груби и безсрамни. Последна молитва и проклятие, на един отиващ си завинаги човек. Установил, че каквото ще да сториш, Животът Винаги Ти Показва Среден Маримански Пръст. Лекарят се вслуша. Премръзналия мариман се заяждаше с Господ-Бог, (Не бе успял да го достигне!). Благославяше Фроси, (Препоръчваше я!). Търсеше своята покойна Майка – срещаше я. Така е, реши лекарят, всеки търси майка си – никой баща си.

ДРАГОСТА НИКОЛИДИ СИДЕРОВ ТРЕТИ – ТИХИ бе убеден, че Господ-Бог - по тези места - избягва да попада. (Зътуй Сми Нъ Туй Диридже!)

Изпарения от бракувани селскостопански препарати правеха, Господ-Бог Универсалний да бърчи нос, да заклева, да предупреждава и отпраща надалеч. Не само светите ангели-пазители, но и враждебните дяволи-злосторници. Защото, без борба между ангели и дяволи, как би могъл да управлява тези пощурели да разграбят и унищожат Добруджа-та и Света, шумни земляни!?!

Господ-Бог Универсалний бе озадачен. Човечеството си позволяваше да съществува прекалено предизвикателно. Населението на Земята нарастваше неудържимо.

Грешници се рояха ката ден. Праведници – бяха ли останали? В наше време, когато изкушенията са така порочно-масови, и от аналогови се прецапаха в цифрови, кой е луд да остане праведник. Тези недостойни земляни бяха превърнали грехопадението в доходоносен спорт.

Всеки се натискаше за грешник. Божествения Ад от векове бе претъпкан. Безотказно съоръжение, някога оразмерено точно и прецизно, обзаведено с вкус, и пуснато в доходоносна експлоатация с възможно най-висока степен на надежност, в безумно древни времена. Във времена, когато теорията на масовото обслужване все още не бе угодна Богу. Опашките от изпепелени души пред Вратните на Божествения Ад, се нижеха безкрайни. Технологиите за пречистване на нетленни бяха морално остарели, (XXI-th Century!), с незначителен капацитет, чак безпомощни. Входът към Ада бе тежко задръстен. Всяка грешна душица търсеше връзки – за да се вреди! Тези грешни земляни имаха нахалство да се явяват пред вратите на Всевечното, (Ад + Рай по съвместимост!), със собствен космически транспорт. Обезверени, че няма да попаднат в Ада, отряди възмутени от неуредиците грешници напираха, пред Вратите на Божествения Рай. Мнозина преодоляваха високата гравитачна ограда. Успяваха, преобличаха се, (Ангелите въобще не са подкупни!), и се представяха за Блаженстващи Архангели Безгрешни.

Господ-Бог Универсалний се бе разпоредил. Да затворят Високите Порти, да ги запънат яко. От това, душите на безброй нещастници, невъзвратимо витаеха из поднебесното пространство. Чудейки се - кой път да хванат. Пречкайки се на безбройните космически совалки и изкуствени спътници. Поразявани от нелегални ядрени опити.

И, като нямаше къде, Душите на Грешниците Мъртви се завръщаха на куп, във висинето над Добруджанската Степ. За да витаят непречистени, докато свят воистине светува. Тук бе значително по-евтино. Ракетите бяха неотдавна демонтирани. Армията безоръжна. Полицията слабо платена. Веротърпимостта пословична. Битът развратен, а екологичен. Климатът здравословен за международни мръсници. (Имаш ли астма – кротувай под орехова сянка!). Да, да, да, в Добруджа бе страхотно, а транспортът до столицата почти безопасен.

Драгоста бе скаран с Господ-Бог по рождение. Не, че не вярваше в никакъв Бог. Няма човек на този Лъжовен Свят, който да не вярва в Бог. В случаят, това бе негов си - Собствен Господ-Бог. Недостъпен и неясен пролетен хоризонт. Всеотдаен и жесток Бараба-Делфиноловец. Присмехулно справедлив демократично избран кмет на добруджанско село с постановление, превърнато в град. Поборник за граждански правдини. Пенсиониран кара-капитан, дремещ на припек на пейка в Морската Градина на Белоград Вълшебний. Господ-Бог неподозримо безпощаден. Към Драгоста.

ДРАГОСТА СЕ ВИДЯ ОТНОВО ТАМ, всред виелицата на лютата зима стегнала земя, море и небе в общо цяло.

Виелицата имаше вкус на море, но на море замърсено с корабни деривати, невидимо тровещи и риба, и Човек.

Море без Бог, без Бъдеще, без Перспектива.

Море предназначено за разграбване до дъно.

Море системно унищожавано, а природна неунищожимо.

Учени твърдяха, че Потопът е започнал именно от тези брегове. А телевизиите разнасяха тази смешна за мариманите новина. Знаеха си – по рождение, че това си е така. Що да се коментаросва!?!

Драгоста си казваше, дори да не е започнал Потопа по тези брегове, той несъмнено е завършил по тези брегове. Изхвърляйки последните останки от отминалата епоха на Сармат, че да пръкне туй щуро племе добруджанско. О, с това той бе много, много, много горд.

Да, да, да, каза си бившият мариман световен; по приумица на коруптивни политици, (Пък – какви патриоти, майка!?!), превърнат от проспериращ мариман в бедстващ селяндурин; всичко започва и свършва по тези проклети брегове на Сарматия. Във водите на този шибан Темарин.

Тук, всичко винаги започва изключително добре.

За да завърши безобразно зле.

ПО ТЕЗИ КРАИЩА НА СВЕТА, понякога наричани Североизточен Медитеран, селата са майсторски прикрити бая далеч от морето. За разлика от истинското Средиземноморие, където всичко е право в човката и тет-а-тет. Незначителния рибарлък, слабата пристрастеност на местното население към ресурсите на Черно Море, биват обяснявани с някогашни възбрани от страна на Падишаха. С набези на пиратстващи донски казаци и викинги. С финансовата безпомощност на Династията. Заиграна по международни фондови борси. Неумееща и нежелаеща да развива. Но, явяваща се винаги навреме, за да си вземе данъчното от народа. Народ, готов да хариже дори собственото семе, само и само да бъде оставен намира от досадници, самообявили се за глобални политически играчи. Най-подир, със политическия страх на неотдавнашния “Реален Социализъм” от отворени граници. А по-точно, от прекалено отворено мислещ и отговорен народ. С неговия тотален протоверски херметизъм. Довел до високообразован всенароден мързел, високопарен рàзврат, устойчив стопански хаос, и окончателен национален упадък. Предназначени да редуцират нацията в брой, че дано повече не се забърква в убийствени игри срещу папизма. Поддържан повече от две десетилетия, чрез нарцистични само-хвалебствени речи от трибуната на странно куплирано Народно Събрание.

- О, през Двадесет и Първи Век, - промълви на себе си в леглото Драгоста, - всяко десетилетие е равносилно на столетие - не ли!?! . . . А!?! . . .

По лицето му премина сянка. Сянката остана там. И, не отлетя.

А, поколенията знаеха.

А, поколенията помнеха. И, тихомълком се бунтуваха. И мъстяха. Рушейки и продавайки собствената си страна.

О, с Поколенията шега не бива!

В ДРЕВНОСТТА, в години на безизходна немотия, болести, суша, мор по добитъка и поголовен глад, селата наемали прочут комита, (Комит Драгоста!), а той стягал чèта заклети левенти.

Върху високия скалист бряг комитите, разпалвали огнища с добре премерени огньове. (Търси корона изсечена по камен!)

Наемали доверен майстор-гайдар, наричан и сега Тъжняр.

Разливали вино и ракия.

Завъртали на шиш овнец.

Натаралянквали главите.

Гайдата писвала, като за смърт.

Щом забележели светлиците на кораб в морето, момците лумвали фишек (Огин!). После се втурвали, да разиграят злокобно хоро около разпаления огън. Хорото наподобавало светлик от фар, а фаровете по тези места, и днес се броят на пръсти.

Корабите, често водени от ръждясал екипаж, променяли своя маршрут, доверчиво следвайки остаряли лоции, старовремски канони, разстроени магнитни компаси, и алкохолици-кърмчии. Докато натрèсат корабът всред шаб-ленските скали.

Хорото се разтурвало. Озверелите от глад, пиячка и отчаяние мъже, скачали в каиците с ножове, бучнати в навущата на цървули. Сурвали каиците във водата. Залепвали се за бедстващия кораб. Емвали стълби. Всред крясъци, рев и песни, през вой на вятър и писък на гайда, разбоят начевал.

Екипажът подлежал на унищожение. Стоката била разграбвана, поделяна на сус-пай, и разпродавана по панаири и събори. Корабът бивал опожаряван до кокал. Въглищата от корабния котел отивали по селски ковачници и леярни. Из селските къщя и днес, биха могли да се открият, (Присадени добруджанци ги изкупуват на евтиния!), удивителни корабни предмети и сребърна кухненска утвар. А, на местните поколения им се удават забележително лесно чужди езици. Станат ли прислуга, по недалечните курорти. В последно време – и зад граница.

Независимо от напредъка в мореплаването, подобна невероятна система на брегово пиратство, и понастоящем кърни по бреговете на една съседна държава. (System 072!) Потулвана на най-високо правителствено равнище. Едва ли от срам пред световната общност. За която загадъчната съдба на някой нещастен кораб е нищо и половина, плюс крупна застраховка в джеба на корабособственика.

ДРАГОСТА ОТНОВО СЕ ВИДЯ ТАМ, всред зимата люлееща в невиждана виелица тези обветрени от вечно безумни ветрове кремъклии джендеми. Населени с урсуз куршумлия народ. Зарязал традиционно скотовъдство. До неотдавна развито от държавата в трудно управляеми мащаби. Че да бъде предоставено, за безразборно разграбване от пладнешки хайдуци, в името на задокеански миражи. Народ, отдал се на поземлени спекулации със собственост, завещана от деди безвестни. Доверчиво възприел европейски стандарт за разврат, чрез неясен парламентаризъм тъй, както навремето бе преклонил безропотно глава пред насилственото уедряване на земята, чрез фиктивно колективно единоначалие. Народ, опитал не един исторически хомот. Правещ се, че му е все едно. Без да престава да трупа злост, че внезапно да му кипне кела.

Бурята хвърли шепи сняг в лицето му. Опита да го гътне. Не успя. Драгоста продължи да крачи механично напред, изпълнен с мътна злост срещу неочакваните промени в политиката, живота и времето.

- Пет! - провикна се заедно с виелицата през рамо. - Абе Пет!

Вятърът грабна неговите думи. Вдигна ги в небето. Тръшна ги на земята. Погълна ги, и ги стопи. Далеч, много-много надалеч, се обади Белият Вълк. Кàта зима един бял вълк, стрелян-недотстрелян, преминаваше Реката по леда, от Румънско нанасам.

БЕЛИЯТ ВЪЛК, бе заченат по тези места, от майка вълчица и овчарски пес. Зиме, следвайки неведомите пътеки на родството, Вълкът се завръщаше. За да мъсти. (Такива са вълците – мъстеливи!) Кръстосваше мерата между Караалтъново, Тинтявино и Хороздели, плашейки до смърт беззъби червени бабички, и набедени зелено-сини селяни. Станали кожа и кости от повсеместен недоимък. Погнал изненадващо народа на тази разточително богата, до кръв ограбвана, а все още имаща земя. Това караше стопаните, да се затварят под ключ. Да тулят желязо под възглаве. Да мелят полузабравени молитви, пред потънали в прах божигробски икони. Зад които старинни нотариални актове безпомощно събираха прах, губейки давност.Твърдеше се, че Белият Вълк заключени порти не признава, през прозорците нахлува. Дивите кучки, бродещи из пустата като из село, вече бяха успели да го начифтосат, че и да родят. Новородените виеха, вместо да налайват. Далеч, много-много надалеч, Белият Вълк отново се обади. Станали повече от хората, учудващо смели, обхождайки на сюрии баирите над селата, кучетата отвърнаха му.

- Идва - а - ам . . . Идва - а - ам . . .

Даскал Пет се тътрузеше в прокараната от Драгоста пъртина, натоварен с поясок патрони и трицевка-ижовка. Такъв е, ругаеше всред фъртуната Драгоста, такъв ще си остане. Туткавичко, тлъстичко, застаряло селско дрънкало даскалско. Заплата нищожна - винаги с огромно закъснение. Пенсия - нула делена на три цяло и четиринадесет. Търпеливо племе са даскалите, каза си, имат се за повече от апостоли, джанъм. Това държавата добре осъзнава. И им плаща, колкото да не умрат незабавно, докато пропъшкват гласно. Друга е работата с военните. Тях козирката ги стяга денем и нощем, че площада пред Народното Събрание имат за пепелник. Даскал Пет успя и приближи, а Драгоста го нахока.

- Ще се загубим-погубим, Бря!

Даскал Пет не отвърна. Бръкна под кожените капаци на патрондаша. Извади патрон за вълци. Затъкна го в третата пурия. Другите две, бе заредил преди да тръгнат.

- Туй - зàщо? - запита старият.

- Белият Вълк . . . - заекна Пет. - Белият Вълк . . .

- Я, се вслушай! - старият се разсмя.

Спряха и наостриха уши. Вой някакъв идеше с бурята, див и непонятен.

- Белият Вълк! - Прошепна Даскал Пет и потрепера. – Белият Вълк . . .

- Дрън-дрън! - отсече Драгоста. - Вятър и мъгла! Фросù вие, Фросù! По виенето ми е ясна. Ще да е станала белята. Ех Фросù, ех Мòме, где се вреш в изоставени кошари, в тоз’ нечовешки студ!?!

Пристъпи от крак на крак. Разтърка ръце, напляска се в лице.

- У дòма в сòбата, печ’ съм напалил, курбан съм сготвил, руйно вино съм разлял. Где се вреш в стъпихосуни от хор’та кушери!

Умислен за нещо в повече, което не би могъл да сподели, не усети как Даскал Пет го бе застигнал. Как го слуша със зяпнала от удивление уста. Усе ти се. Сам си се усети. Бе започнал сам да си говори, а това не ена добро.

ДОКАТО ДОСТИГНАТ СТЪПИХОСУНИ КУШЕРИ денят взе, че превали. Падна здрач. През зимата, по платото над морето, това става рано. Със силата на Трамонтана, този мрак се вдигаше и спускаше, отвявайки-навявайки планини сух соленичък възкисел сняг. Кошарите бяха недалеч от село, но снегът бе хубаво натрупал.

Двамата спасители вървяха наслуки през преораното. Затънаха в неизвестна сеч. Някога това бе залесителен пояс, който вече не съществуваше. Пречката пред ветровете бе премахната. И ветровете - щураха лудо. Никой не се сещаше за човека, който бе постановил тези пояси по време, когато екологията все още бе в епруветка. Обруган и партийному поплют, разочарован но горд, той бе зарязал най-висок държавен пост, за да отглежда синове и внуци.

Под баира бе морето. И, усещаше се.

Някога там стояха зъбери на антично калè, доживяло поредно освобождение от самото себе си. Вирнало чело три човешки боя към сушата, отворено към пропастта. Тясна пътека надолу, до самия бряг. Безброй пещери и светилища, под вензел с корона.

ПРЕЗ ГОДИНА 1946., кметът, жаден за власт самозванец, определен от властта като “идинствен пругрисивин наш ентелегент" в този забутан край, бе изпратил глашатая да огласи селото; триста кирпичени колиби, облепени с тезек за през зимата; всеки да зареже жътвата, защото от Белоград пристига отговорен другар, ("Сига ся чуфми пу тилифонъ!"), да говори на селяните за:

1. Пролетарско изкуство по образец, Народна Култура порусначена, и Всенародное Образоваяние с московска тапия;

2. Научно-Технически Прогрес – на час по лъжичка, Работническа Класа творец на промени ако знае да си трае, Трактор-Гигант без пари пък държавен, Вестник Без Разстояние и цензура, но под партиен контрол и възбрана;

3. Народна Революция у нас и във САЩ, където по кюшетата се стрелят с едни томсъни, а не както у нас по деретата с манлихери.

4. И още що му дойде на ум, ако остане време след народна трапеза.

Да си селянин бе гордост.

Да си механизатор – кандидат за орден и значка.

Да си гражданин - перспектива и мечта.

КМЕТСТВОТО, единствена сграда от тухли и крайбрежен камънак, предназначена да опазва единствения телефонен пост от редките но спонтанни самоубийствени бунтове на насèлението срещу Всяка Една Власт, притежаваше втори етаж с външен балкон. Немската окупация не бе дала възможност, балконът да се сдобие със железни перила. Въпреки това, на свой риск и партийна отговорност, кметът и пазвантите си го ползваха. Предимно нощем. Когато даваха шантави дежурства. Със шмайзер-автомат провесен на врат, с пълнител без патрони. За да не тежи. Нямаше да слизат до гериза, я.

ОРАТОРЪТ се оказа руен-буен мъжага. В лъскав секвестиран балтон. Доста почерпен. (Кмета: „Не ти личи изобщо!“) Едва слязъл от трофеен мотоциклет с продънен кош. Незабавно възлязъл на намирисващия попикан балкон. Държейки се с две ръце за халтавото черчеве на вратата. Готов да го отнесе със себе си право в жужащата под него тълпа. (Кметът не допусна!) Под развети червени знамена, триж по-големи от националния трибагреник с изтръгната корона и лепнати сърп и чук върху му, с маршове от пукнати грамофонни плочи и тупане с юмрук по кобура на служебен макаров, ученият функционер от околийски Белоград, неочаквано бе зарязал висшата тематика. За да закряска пресипнал.

- Царчето напуснало страната! … Мам-ка му-й Пичлеме . . .

- У - у - у . . . К’о тий сторилу туй Дите - Ба! . . .

- Веки смя-си Нъроднъ Димукрацийка – а – а . . .

- Яла - а - а . . .

- Сичкътъ мера вечи’й вашенска – а - а . . .

- Ура – а – а! . . .

- Мамка им корназ-кулаци, само гле'й к'о става ...

- Мъ сигъ - к’о ши пра’им Мър!?! . . .

- Хлебът днес мож' дъй чер – ‘мъ ний колкуту требе чер . . .

- Ти си гу яж! . . .

- Кълету веки’й нъродну - постройте си къщя!

- ‘Ми Кълету - то Царску . . . – жално припя някаква баба. И, преди да я сритат в ребрата, внади.

- Кa’ ший нърод-ну! То Царску зъ къдем! Вай-й-й!

Стана ясно, че всеки може да вземе от камънака на Калето колкото си иска, когато поиска, както си знае. Това било Първа Партийна Грижа за Народа.

- Упасну мясту! - Бе добавил местния стратег - кметът, докато се поклаща подпийнал край знаменития оратор размахващ пистолет. - Дъ ни сий нъправи некой Вра-жи Плацдърм Къпитълизъма, Бря Селяни – и - и! Утиди ни Хубав’та Димокрацийкъ Нъроднъ, праву в ря̀ка-та-а!

- Ма-кой-туй Палацдрам – ба!?!

- Рушнете камъко ут Кълету, - продължаваше да се разпорежда околийският народен агитатор, - па пустройте си къщя̀. Амъ, ни повичи ут иднъ къщя̀. Братству – Равенству Дъ Имъ . . .

- Ю, Бря - я - я . . .

- Никуги двя къщя̀ - само пу идна къщя̀!

- Хà Дя - я - я . . .

- Смърт нъ Фашизъма!

- Смъ – ъ – ърт . . .

- Свободъ нъ Народъ!

- Смъ – ъ – ърт . . .

СЕЛОТО НА ЧАСА СЕ ЮРНА, с впрягове и каруци, щото да не бъде изпреварено от Хороздели. Където друг апостол на околийския партиен комитет се пенеше по същия начин, в същото време, за същите всенародни безумства, пред почти същият търпеливо тъп народец. Що се отнася до Тинтявино, там вече бяха почнали свойто, без да чакат оратор. До месец от Калето не остана камен върху камен. Петдесетина години по-късно, селяните имаха каменни къщи в Караалтъново, но предпочитаха да обитават апартамен-

ти от сглобяем железобетон в Белоград. Където, пред цветен телевизор втора употреба, нахлузили дънки трета употреба, в обятията на свободен брак жени четвърта потреба, да гризкат вносни пуканки. Вместо комат домашен ръжен хляб. В смрадно очакване на – Хм!?! – на повишение на пенсиите. Падне ли поредното демократично избрано либерално правителство. Начело със същата тази царствено клонка, по която десетия под ред бяха отвратително нахъсвани да плюят.

ОСТАТЪЦИТЕ ОТ КАЛЕТО, останаха забравени до неотдавна. Когато при маневри на космическа совалка, подменяща фотокамера на аварирал телескоп; из-работен на черно във свръхсекретен институт край столицата, изнесен зад граница с турска гемия под бахамски флаг; бяха преоткрити за всемирното човечество. Предполагаемо случайно.

Калето се оказа остатък от неизследвана цивилизация, предизвикала инфарктни международни прения. Потръгнаха дипломатически нотификации. Изявиха се претенции в глобален исторически план. Написаха се знаменити трудове. Защитиха се посредствени докторати. Но най-важното. Отвори се почин за възстановяване на древната крепост в нейния предполагаем автентичен вид. (Съгласно оригинален портулан закупен на европейски търг, на пръв поглед, на евтиния!?!) Трескаво се разработи научна програма, щото учените не бива да стоят без работа.

Бяха отпуснати крупни международни средства. Така, че пенсионерите да не усетят глад, докато остават без лекарства. (И обратното!)

Всяко лято кервани самосвали, мъкнеха тонове варовик от стотина километра далечина, щото местността се оказа резерват още от Цар Борисово време, и повече не можеше да се копае.

Древната крепост величествено израстваше, върху непоклатимите темели на глобалната транснационална историографска политология. В малко странен за историята вид. (Опазената до наши дни гравюра-портулан се оказа, скъпо менте от Тифани!?!)

Как да е.

В крайна сметка Историята е, за да се харесва на хората. Никога обратното.

Никой не можеше да предположи, че зад всичко това стоят вечните Кондаци. Реституирали бряг, който никога не е бил собственост някому.

Някога владееха селото.

Подир това Партията в село, че и в Белоград. Днес Кондаците владееха и брега пред селото.

(Международни фондации изграждаха всичко онова, което следващото лято щеше да се окаже най-атрактивното заведение за стриптийз по бреговете на Черно Море.)

Утре, щяха навярно да владеят и света.

МОРЕТО съпровождаше Даскал Пет и Драгоста Николиди Трети – Тихи, по затрупания с преспи път, към Стъпихосуни Кушери. Биеше в невидими пещери. Преследваше митове. Твърдеше се, за заровена златна царска колесница, (Иманяри кòпаха като луди!). Ала Драгоста бе убеден, че подир толкова много завоеватели представящи се за освободители, златото не може да не е разграбено до шушка.

В пещерите, селяците все по-често откриваха мумифицирани трупове на отчаяници, довлекли се на автостоп. За да погинат от глад, непомерна глупост и отчаяние. Заспали вечен сън, с ръждиви спринцовки в пресъхнали от наркотици вени. Поп Грую Грозев-Алабаша ги погребваше тихомълком, за общинска сметка, та си имаше разправии. И, с митрополия. И, с полиция. Най-накраят – с отчаяни родители.

В ПОЛУВИДЕЛОТО на отминаващия зимен ден, Стъпихосуни Кушери израснаха сякаш, полегнали на една страна черни биволи. Вятърът упорстваше. Безпощадно пронизвайки телата.

Пред грубо скована дъбова врата запряха.

Драгоста извади из пояс голям, колкото сабя, ръчно кован ключ. Бутна го в устата на катинара. Тракнаха челюсти. Катинарът зина. Навлязоха опипом в помещенията на огромните безстопанствени, някога строго охранявани държавни кошари. Безпощадната метла на икономическата криза, бе измела живота надалеч. Оставяйки сухи пластове уханни животински барабонки. Закрачиха по този килим от агнешки фъшкии.

Нямаше помен от онзи берекет, резултат от майсторски лустросано държавно насилие. Системата за безпрекословно подчинение, бе отучила народа да работи. Без да пропусне да го обучи да се облагодетелства, за сметка на всеобщото.

Тръгнаха опипом покрай стените.

Спряха пред остъклен прозорец на вътрешно вградена стая. Намирисваше на тамян. Зад прозореца една вощеница трептеше. Някой виеше с пресипнал глас.

- Отче - е - е . . . Бащице - е - е . . .

Припнаха да отворят. Бе заключено отвътре.

Треснаха прозореца с приклад. Прекрачиха като през плет. Светнаха с джебно фенерче.

- Отчето!?! – стресна се Даскал Пет.

Върху одъра нещо шавна. Женски вой ги разтърси.

- Ела на себе си, Фросù! - ревна Драгоста. - Станалото – станало!

Фросù млъкна, сякаш загасна. После, пак разбесня.

- Отче - е - е . . . Бащице - е - е . . .

Поразвъртяха се. Намериха туба с течна газ. Стъкнаха огнището. Драснаха кибрит. Пламък лумна, освети. Сенки подскочиха и заиграха.

На голия одър, където през комунистическо Драгоста коландреше стажант-животновъдки, а те подир това се хвалеха из кафенетата в столицата, писъмца му пишеха, подаръци изпращаха; торти вкиснати и букети повехнали от път; (Мамка му'й комунистически транспорт!); свит на кълбо лежеше бездиханен Поп Грую Грозев-Алабаша. Калимявката му, турена върху прилежно сгънатото расо, гледаше с окото на отвъдно. До него, под пъстър пухен спален чувал се гърчеше, стенеше и умело тъжеше, Фросù. От недостъпната нейна красота, около големия лъскав стоманен кол в кръчмето "При Кондака", не бе останал помен. Без грим, без руж, без молив, Фросù изглеждаше подпухнало нищожество. Зарязано от съпруг, пропил се от прекалено доверие в светлото бъдеще на властта, във фургон на колеса, по строежите в Долината на Смъртта край Белоград.

- Отче! - Даскал Пет сякаш виждаше баща си.

Свещеникът бе забил безжизнен поглед в тавана. В изцъклените му очи пробягна образът на Фросù. Драгоста потръпна. Глупости, каза си, това е невъзможно. Светлината никаква, Фросù завита през глава, попът мъртъв, а ми се привижда - що ли не.

За всеки случай се прекръсти, повтори и потрети. Посегна, и притвори очите на Дядо Поп.

- Амин . . .

- Запали фенера! – Разпореди на Даскал Пет.

Фитилът пое.

Пестелива светлина озари помещението изпълнено с гробовна студенина. А, когато тази студенина остана единствено в мъртвеца, потръгна разговор.

КАКТО МУ Е РЕД, най-напред завидяха. На Дядо Поп, че се е отървал върху женски пъп от един ачик лъжовен, иначе съвсем демократичен мръснишки мирски свят.

- Бря, набожен чиляк, Бря!

- Ау - у - у . . . - пропищя Фросù. - Груйо - о - о . . .

- Млък Ма!

Прекръстиха се отново, и това изчерпа цялото им християнство. Помълчаха, просто тъй, от възпитание. Започнаха отново да тюхкат.

Доколко свестен бил Поп Грую Гроздев–Алабаша.

Как хубаво пеел в църквата, докато Фросù и Баба Попадия смирено пригласяли.

Как не заглеждал, коя да е чужда булка, ами внимателно подбирал, че хем да е хубаво за двамцата, хем да не се разчуе из Добрич, Балчик и Кавар-на. И всичко туй, за да си намери майстора в Стъпихосуни Кушери, върху един доказано греховен женски пъп.

- Отче - е - е . . . Бащице - е - е . . .

- Млък Ма!

Как водил бабичките по църковни екскурзии, че да им гледа сеир и обира парите.

Как на бридж-белот без залог не сядал.

Как председателствал Поземлената Комисия в Караалтъново, та изкарал половината селска мера на вуйчо и на тейко, а останалата за Кондака.

Тикнаха плоско шише скоросмъртница в ръцете на Фросù.

- Пий Ма! Напий ся!

- Гладна съм!

Но отпи такава глътка, че на Драгоста му досвидя.

- Стига! По пътя ще потрябва . . .

И после.

- Колко време . . . Е - е – е, се върдаляте тук? – невинно запита.

- От петък!?! Щом падна снега!?! Бе хубаво!?! Днес, кой ден сме?

- Следващия петък. Селото ви отписа. Кметът реши, Белият Вълк ви опаткал . . .

- Гле'й ти! - Заподсмърча Даскал Пет, но очите му не слизаха от голотиите на Фросù. – Тясно им селото . . .

Тези очни осморки ядосаха Драгоста.

- Загърни се, Ма! - ревна. – Нощница нямаш ли? Ей ти черга!

- Чергата бодè! - озъби се Фросù. - Що не ми купиш нощница?

Драгоста се стъписа. Това девойче мисли ли четеше?

Фросù изкриви лице в гримаса. Под алчните погледи на мъжете, а между тях един вкочанен труп, тя се почувства чужда, ненужна, съсипана и жалка, но свободна. Отново съм свободна, рече си, Господ всичко урежда. Дано се вредя на кораб.

- Обличай ся! - заповяда Драгоста.

Момичето започна трескаво да се облича.

Даскал Пет се изниза от стаята.

- Тук ще стоиш!

- Да се напикая ли!?!

- Тук ще стоиш . . .

Но, Даскал Пет излезе. И се бави, прекалено дълго. Когато се завърна, Фросù все още бе в леглото, а Драгоста му се стори гузен, изплашен и едва запасан.

- Много бавниш, - упрекна я Даскал Пет за да каже нещо, - студът все повече хваща.

- Тъй съм научена, - тросна се Фросù, - за къде да бързам? Всичко свърши . . .

Драгоста гледаше замислено в ъгъла, а там нямаше друго освен съдбовен мрак и още един спомен. Престанал да командори, поставил ръка върху разтуптяното свое сърце, Драгоста загадъчно мълчеше.

Докато се балтавят, стана топло, като в пещ. Фросù се окопити. Заяви, че не е проблем, че тук няма ток. Проблем е, че няма кой да го пусне. Не, защото няма кой да плати за кабел. А защото циганята, като нищо ще го гепцат. Като рушнат кошарите за вилно селище, като сложат охрана с басейн и ограда, всичко ще си дойде на място. Гепцането циганско ще престане. Друг проблем е, че всъщност не може да си намери истински мъж. Орисията й е такава - със женени мъже да купонясва, неженен мъж цял живот да търси. Който всеки ден дърва за подпалки да й цепи, да стъква хубавкото й огнище, което така добре тегли, че ето на, само да сложат гърнето с боб, веднага ще кръкне.

- Крък-Крък, Кръка-Кръка-Крък …

- Ти, акъл имаш ли! Хай да товарим, тръгваме!

През Виелицата - Джаста-Праста.

На пук на Вятъра - Джаста-Праста.

И, на Живота - Джаста-Праста.

ОТ ВРЕМЕ НА ВРЕМЕ, Даскал Пет вразумяваше Драгоста, щото да окачат бохчата с мъртвеца на някое високо сухо дърво между клонака. Ще го завържат здраво. Мечки тъдява няма, а лисици дърво не катерят. Зарана, ще измолят от Кондака, джипа с веригите. Ще си го приберат.

Драгоста не рачѝ.

Ядосано прогони Даскал Пет напред, да пробива пъртина, и да чисти.

И, Даскал Пет крачеше, следвайки незасипаните от виелицата свои дири. Подир тях се влачеше Фросù. Проклинайки, че е взела чергата вместо спалния чувал. Но, така е винаги, вземе ли жена акъл от изфирясъл мъж. Обула тежки гумени ботуши. Венчана за Караалтъново вовек.

По време на всяка от тези спирки, един от двамата разтриваше с ракия Фросù от хубавите бузи, през премръзналите бозки, до топлата подутина всред слабините. Можеха като нищо да погинат, на две крачки от “При Кондака”. От където в нощта - чак тук, се носеха веселби на музика за танц около прът. Това караше Фросù да се пита, дали Кондака вече не е намерил столична актриса, на която е обещал да плаща социални, (Никога няма да ги види!), докато я просне върху кухненския плот с хубавите вносни испански бели плочки. Нещо, за което напоследък споменаваше често. Животът е живот, а бизнесът – бизнес. Дори в Караалтъново.

ПРИ ЕДНА ПОЧИВКА, Драгоста Николиди Трети, наричан още Тихи, се запита, не бие ли много високо сърцето му, и защо. Установи, че цял един живот се е занимавал с работите хорски, без да се заеме със своите собствени. (Пиенето не се брои!) А сърцето му пееше и свистеше, сякаш ракетен самолет.

- Няма незаменими хора, - рече Драгоста на Пет, вслушвайки се в музиката, долитаща заедно с вятъра, - никой не е незаменим. Ще се намери друг поп. Няма да оставят Фроси да скучае, я . . .

- Виж к'во, - бе отвърнал Даскал Пет, - туй, где’ вършим, нийде го няма.

- Така ли? - бе процедил през зъби Драгоста, намествайки странния вързоп върху широките си плещи. - Снощи по кабела видях - замръзнал човек учените, като нищо съживяват.

- Кой?

- Учените . . .

- Няма нужда, няма нужда, - намеси се Фросù, напреднала през бурята и пресрещнала кавалкадата.

- Сакън, да не сте посмяли!

Драгоста хвърли вързопът върху снега.

Хвана за ръце Фросù.

Загледа я в очи. В тях сълзите бяха пресъхнали. Чисто женска решителност го прободе. Горката, каза си Драгоста и пусна ръцете на жената, за да нарами отново вързопа на смъртта, сега остава съвсем сама в ръцете на Кондака. Бог да й е на помощ.

- Мъртъв ли бил Дядо Поп? – вичи бяха огледали трупа в моргата.

Лекарят вдигна глава от дебел топ цветни компютърни разпечатки. Където от немай-къде, си се луташе всред пустиня от медицински полуистини. Погледна гневно групата. Сви рамене. Отново заби поглед в своите хартии. От-кри, че всъщност подремва над колода несравними карти за игра.

Драгоста Николиди Трети, наричан още Тихи, отвори очи удивен, че все още е жив. Усети се обхождан с погледи. Почувства се почукван с пръсти. Ледено докосван със стетоскоп. Видя се разголен, опетлан в кабели, тръби и жици. Върху един телевизор, превърнат в монитор, течеше и изтъняваше, за да се успокои вовек, краят на Зелената Нишка, панякога наричана Живот.

- Ами – и - и, - проточи от леглото Драгоста, а сърцето съвсем го сломи, - на вълците ли да го оставим!?!

Стажантите свиха рамене, започнали да свикват с трупове, болести, смърт и професионална рутина.

Погледът му опря върху екрана, където една грапава зелена линия бавно се разгръщаше в безчувствена хоризонтала. Разбра, че това е всъщност самият той. Представен от поток непокорни електрони.

- Пуснете Фросù! - прохриптя към телевизионния екран, но никой не се отзова. - Излъчете Фросù! Само Тя Ще Ни Оправи . . .

Отпусна се по-безпомощен от дете. Между дузина майсторски опипващи го, майсторски разтриващи го, премайсторски тъпчещи го с лекарства, случайни и студени длани. Правейки се, че лекуват. Тайничко отправяйки молитви, към Господ-Бог. Докато навикнат.

ГОСПОД-БОГ УНИВЕРСАЛНИЙ бе зает, с големите злини на човечеството, а те наистина нямат край. Подозираше, че Барба Драгоста Николиди Трети-Тихи си отива, но какво значение. Бе му предоставил дългичък Живот. Значи - каквото се полага. Дали Драгоста бе взел, каквото трябва от този Така Наречен Живот, това си оставаше негов си проблем.

ДРАГОСТА НИКОЛИДИ ТРЕТИ – ТИХИ, се завърна всред спомените от детинство. Срещна Поп Грую, като пишлегар. В едната ръка с Огромна Райска Ябълка, преливаща в нега. В другата – с мятаща се насам-натам Жива Златна Риба.

Изгледаха се, па започнаха да се бъхтят.

Фрас - с - с . . .

- Искам Рибата - а - а . . .

Фрас - с - с . . .

- На ти Ябълката - а - а . . .

Фрас - с - с . . .

- Искам Рибата - а - а . . .

Фрас - с - с . . .

- На ти ябълката - а - а . . .

Фрас - с - с . . .

Поп Грую Грозев–Алабаша отхапа от ябълката, па я зафучи високо в небето. И хукна, през Карвунската Степ, здраво стискайки задъхващата се Златна Риба под мишница, към Стъпихосуни Кушери.

Тогава екнаха божествени камбани.

Драгоста понечи да хукне, па да го догони. Не бе съвсем по комунистически, бъдещият Дядо Поп, да отмъкне едновременно и Райска Ябълка - и Златна Риба. Ето за какво, влизат хората в морето.

Драгоста кротна, па се понесе по-лек от перушинка, и, О Боже!, полетя Навъзбог.

Подир Вечно Убягващата Нахапана Райска Ябълка На Живота.

Докато Златната Риба не преставаше да се бъхти, в добруджанската крайпътна кал.

- Земята, чак Морето разпродадохме - е - е …

- И още . . .

- Кучетата с влък ‘ашладисахме - е – е …

- И още . . .

- Овцете за Мека изнесохме – е - е . . .

- И още . . .

- Училищата до едно затрихме - е - е . . .

- И още . . .

- Кушери до смърт осквернихме – е – е . . .

- И още . . .

- Земята вдън потровихме – е – е . . .

- И още . . .

- Кондаци в ръце ни обхващат! А – а – а . . .

- Кой като нас!

- Фросù … Ешчо раз и - Фюй-й-й … - - - Амен . . .

ВЪРХУ ЖЕЛЕЗЕН РЕСТОРАНТСКИ СТОЛ с почупена облегалка, дарение на районната болница от прокопсал бизнесмен, пребит от умора, бе задрямал Даскал Пет. Стъпки по притихналия коридор направиха да скочи. Разтри трескаво очи.

На вратата се бе облегнала Фросù. Стегната в траур. Невинна, сякаш мома. Готова на всичко – но не със всеки. Стига да има договор, или поне петдесет на сто на ръка - в зелено.

- А - а – а! - Затрудни се Пет. – Е!

Отмести разбрицания стол.

Промуши се между смаяните студенти.

Хвана Фросù за ръка. Повлече я навън.

Щото две смърти за двадесет и четири часа са много, дори за една професионална стриптизьорка.

БЯЛНА СЕ, оплесканата от автомобили зима на Белоград. Стори им се по-вълшебна, от тази по Карвунà.

Необуздано шумна морето.

Поеха, към челото на старата царска вълноломна стена за да видят, дали образът на Свети Николай Чудотворец, не е подменен с някой новоизлюпен пролетарски вожд. Стена, която все още се опитва и пази огромната сграда на ежегодно разрастващата се пристанищна администрация. Независимо, че кораби в порта има все по-рядко. В замяна на безкрайни стопански перспективи.

А над тях невидима и горда, обичлива и груба, недостижима и съвършена, небесна и земна, селска и градска, докрай свободна, летеше и им се радваше душата на Барба Драгоста Николиди Трети - Тихи. Прочут корабен чукендро от времената на Делфинолова. Умеещ, като народа на Добруджанската степ, да притихва овреме. Барба Драгоста Николиди Трети – Тихи, бе притихнал завинаги.

Душата на Барба Чукендро, бе зарязала болница, болнично легло, лекари, апаратура, кабели, жици и медикаменти. Спешно подготвяни, за следващата социална жертва. Втурнала се навъзбог, в търсене на Своят си Господ-Бог. Щото, то не може повече така . . .

The End

09.9.2006 г. 14:55:12/10.9.2006 г. 04:29:33/10.9.2006 г. 11:06:27/02.12.2006 г. 15:18:16/30.4.2007 г. 13:24:56

01.5.2007 г. 12:53:07/29.01.2014 г. 15:17:00

36.

HEMY'S STORIES

Friday, January 31, 2014

СТЪПИХОСУНИ КУШЕРИ - НОВЕЛА - THE STARTLED SHEEPPENS - NOVEL -

НЕПРОИЗНЕСЕНО

I'M THE PAUSE, by Hemy