Thursday, May 25, 2006

FRENCH LOVE, short story, (C) 1988 by Hemy

(C) 1998 - Богомил К. Аврамов-Хеми
ФРЕНСКА ЛЮБОВ
- новелета -


... Кой си ти, че нищиш подобни проблеми ...
(к.д.пл. Калачев.)




ПРЕЗ ПОСЛЕДНО ВРЕМЕ,
все по открито се говори за различните видове екзотична любов. Сякаш екзотиката е манна небесна, която ще реши проблемите на човечеството в региона на Балканския Полуостров. Освен, че пазарът изведнъж блъвна огромни количества порноизкуство от всякакъв размер, цвят, вид и предназначение, из училищата тръгнаха да се подвизават огромен брой лектори на криворазбраната цивилизация. Счита се, че тези люде биха могли да дадат отговор на всеки въпрос от взаимен интерес. Тези лектори донякъде облегчават работата на редовия преподавател, какъвто все още съм аз. Броят на неудобните въпроси в час намалява. Заедно с броят на учениците.

АКТОВАТА ЗАЛА
на училището в което преподавах по онова време , се намираше дълбоко в мазето . Едно негодно бомбоубежище , което така или иначе трябваше да се ползва за нещо . Там , таванът е нисък зад лектора и зад последните редове , а освен това , покрит с многогодишен слой училищен прах .По време на една подобна лекция открих , че върху ниския напрашен таван превърнат от учениците във фолиант на съвременната история ,
между различните магически знаци , комунистически петолъчки и фашистки пречупени кръстове , личи изписана черно на бяло онази нецензурна дума , която прави младежите да крият ръце в умишлено продънените джебове на панталона , а старците да въздишат по качеството на едновремешния шоколад . Тя бе изписана посредством премахване на слоят прах , но не с пръст , а с нещо също така еластично и значително по-дебело , за което не желая да гадая , какво би могло да бъде и , как е било постигнато изобщо .
Залисан в своите жизнени примери от памвтивека та до днес , многоуважаемият гостуващ лектор , без да подозира присъствието на подобно писание , сочеше с показалка над себе си , където би трябвало да са звездите , а всъщност се намираше ученическата Истина на Истините . Поради което , от време навреме избухваше чудесен спонтанен смях . Това правеше лектора да се чувства щастлив . Явно , не предполагаше , че неговата лекция е почти съвсем излишна .
По някое време , едно стройно девойче с тежка златиста плитка и кордела от яркосиня коприна вдигна игриво глава , а подир това ръка и , запита .
- А , какво означава това , хм! , Френска Любов , господин Лектор ?. . .
Залата прихна в смях . От тавана се поръсиха облаци прах . Лекторът се смути . Изчерви се до корена на косите си , защото именно това бе проблема , който той все заобикаляше . Потърка ръце една в друга , като да се стопли , а времето бе жарко . Вдигна глава към небето , а всъщност към стария опрашен таван , изпълнен с плодовете на нелегално ученическо творчество . Там , той откри онази нецензурна дума , изписана с груба и невежа злост .

* * * * *

Въздъхна . Обърна се към мен . Дежурният учител-глупак , позволил на колегите да се измъкнат от събитието неопетнени .
- Хайде , - помоли се човекът , - да уредим плащането . . .
Тръгнахме към касата сподирени от групи подхилващи се ученици , и лекторът сподели , че младежта от ден в ден става все повече непредсказуема , груба и сякаш умишлено невежа . За което , разбира се , обвини нас учителите , радиото и телевизията . Съгласих се незабавно . Но , в главата ми изплува споменът за друго едно русо девойче , с яркосиня кордела на главата и буйни руси коси едва обуздани в плитка , което бях срещнал преди доста години в един китен крайморски градец .
Ах , как само времето лети ли , лети . . .

БЯХМЕ НАСТАНЕНИ в най-луксозния хотел в градче виснало над морето с омайна лятна белота , и поради това навярно , наричано и днес Белоград . Пълен състав професионална водолазна експедиция , съставена от хаймани от най-висока класа . Морето биеше право в основите на хотела . Това правеше да се будя всяка вечер .
Тръгвах да бродя по безкрайните коридори потопени в полумрак , обзаведени с реплики на древни скулптури поставени в полуосветени ниши . Среднощ , и особено подир полунощ , хотелите изглеждат мистични градове
населени с призраци . Странни тихи похлопвания . Полуотворени врати , зад които дремят бодигардове . Приглушени смехове и вопли . Среднощ , по Черноморието , хотелите са една загадка .
Бавно се придвижвах от етаж на етаж , от коридор в коридор . Спокойно пристигах в хотелското лоби , в единия ъгъл на което крееше камина . През лятото нощите понякога са хладни . Ето защо , вечер камината винаги крееше . Точно срещу нея , проектантът бе заложил мощен водопад , но той бе работил единствено при откриването на хотела . Както се оказало начаса , водата в него кой знае как , ухаела на подобно отдавна съборената Гръцка Баня на Белоград . Затворили крана , пък водопада останал . Да напомня за добрите намерения на някой и , за баналната реалност на всички останали .
Важно занимание за моите момчета бе , да издирват по брега на морето подходящо гориво . По тези места корабите преминават недалеч от брега , като мият хамбари и изхвърлят ненужното право в морето . Така , ненужните греди и дъски , наричани от моряците дънич , попадаха право в хотелската камина . Моите момчета си знаеха работата . Винаги премръзнали от престоя под вода , не можеха да не използвуват всяка една възможност .
Този морски плод гореше трудно . Разпалваше се бавно и мъчително . Но , когато от сърцевината на гредите лумваше златист пламък , за да хвърли високи сенки в хралупата на хотелското безразличие , ставаше невероятно уютно и славно .
Присядах край камината . Тялото ми се отпускаше , затоплено до немай-къде . Налягаше ме сладка дрямка . Понякога , загледан в златистия пламък , си мислех , за стотиците истории на които можеби са били свидетели тези неподали се на гниене греди , за да изгорят сега със съсък . За хилядите проплавани мили на борда на кораб , преди да бъдат безпощадно захвърлени в морето . За да постигнат своето съществено предназначение . Да изгорят всред пламък и , всред дим .
Мойте работяги , бяха големи истински мъже .
Всяка нощ , те разпалваха хотелската камина , без да досаждат на портиера .
Всяка вечер , те водеха със себе си всякакви крайбрежни момичета .
Всичко това , те правеха с вкус и разбиране .
Отваряха бутилки с питие . Оставаха на разговор до заранта , преди да се разотидат по стоите със своите новозавоювани . Така , те нарушаваха законния водолазен режим , но такава е практиката по всички географски ширини .

ЕДНА КЪСНА ЛЯТНА НОЩ , останах до заранта с тези луди-млади .
Огънят в камината стенеше .
Морето се плискаше недалеч от нас .
Бутилките в ръцете ни отново бяха празни .
При водолазите , пийването не е само мода . Нито дори порок . То е свещенодействие в борбата за вечни резерви топлина .
Едно от новите за тайфата момичет , по които сумтеше и се мукеше вездесъщият униформен портиер , дойде и се настани в нозете ми .
- А пък аз , Шефе , . заяви момичето съвсем по детински откровено и , някак виновно се разсмя , - съвсем не съм такава . . .
Едва ли имаше повече от двадесетина години . Носеше дълга старомодна плитка превързана със синя лъскава кордела . Нещо , която все по-рядко бива . ъхът на девойчето лъхаше младост и безгрижие . Но , и опит .
- Ами , не си ! - отряза един от пийналите водолази . - И , ти си , както всички останали . . .
- О не ! - възпротиви се момичето рязко . - О , не и не . . .
дна греда се разпука с трясък . Отдели се дим , пара , и пламък . Разбутах огянъ с ръжен . Момичето се надвеси над мене . Открих белоснежна непокътната гръд . Знаех , че плътта обича да мами . В светлината на разпаления огън , зърната на гърдите й лумнаха .
- Завърших техникум , Шефе , - започна момичето тихо , а всички наостриха уши , за още една чужда история , - само преди година . . . Техникул по икономика . . . Бях пълен отличник , при това единствен , затова ме изпратиха на стаж в корабостроителния завод на Белоград . Предприятие , вкоето все още работя . При тази безработица , да имаш работа , е нещо съществено и важно . . .
- Обаче ? - подпита моят човек и , аз се подразних .
- Обаче , - съгласи се момичето веднага и , започна да разплита плитка , - стажът съвсем бързо свърши и , централното разпределение ме хвана . Всички бяха доволни от моята работа . Надпреварваха се да ме хвалят . Гласяха при тях да остана . В огромното като гето счетоводство . Но , както казах вече , някой се намеси и , централното ръководство ме хвана . . . Според този шантав закон , днес отменен доколкото ми е известно , една училищна комисия ме изпращаше в най-забутаното селце на Страджа Балкан , където човек лесно попада , но трудно се измъква . Трябваше да поработя само две години там , сякаш бях наистина необходима , докато придобия отново право да си вадя хляба в Белоград . Сякаш именно аз , щях да отворя очите на стотината полуграмотници и , да вкарам икономикат на селото в релсите на изискванията на социализма . . . Сякаш именно аз . . . Аз . . .
- Защо не ? . . . Защо не ? - подхвърли някой от мрака на огромния притихнал хотелски хол .
Хотелското лоби бе напълно пусто .
Така опустява хамбарът на кораб захвърлен да ръждясва и гние в плитчините при гробището на Корабите , щом последните зърна остатъчно зърно бъдат разграбени от корабните плъхове , преди да плъзнат към брега .
- Питате за татко ? - проточи момичето тъжно . - Дали е имал връзки , за да ме оправи ? Какви връзки може да притежава един обикновен черноработник ? Татко бе заварчик именно в същия този завод , дяволите да го вземат , и това все някога ще стане , който дава препитание на почти половина Белоград , от край време . Бе изкарал трудов стаж за пенсия ктам , върху онези дебели стоманени ламарини . Един корпусник . . .
Момичето помълча . После продължи .
- Знае се , какво е . . . През зимата кучешки студ . През лятото адски зной . . . Докато , докато , докато един ден майка хукна обезумяла към доковете . Подир нея хукна някакъв чичко от Апарата , подвиквайки й не дотам учтиво , че такава е съдбата на най-изтъкнатите представители на Работническата Класа . . . Хе ! . . . Една невежо складирана пирамида от листова стомана , се беше срутила върху баща ми и , неговите колеги . . . Трима души на место . . . Четвъртия , след два дни в болницата . . .
Погледнах насядалите около камината момчета . Бяха мирясали изведнъж . Петимни за думи . Както никога притихнали . Само морето биеше недалеч пред вратите на хотела .
- Ковчегът пристигна у дома плътно обкован с ламарина . Боядисан на две - на три , все още в леплив миниум . Това било , цветът на работническата класа . Така пристигна този ковчег , а заедно с него и една дървена пирамида с огромна петолъчка , наместо паметник . Е , имаше и венци от чемшир , обвити в евтини хартиени възпоменателни ленти . Толкоз ! Както да се вайкахме с майка , не разрешиха да отворим ковчега . Така здраво бе запоен с калай . И до днес , някой хора твърдят , че в него имало само пясък . Ала , мама и аз , как да вярваме ?
Кой би позволил , без да ни пита , и защо ?
Замълчахме .
Морето биеше в основите на огромното здание , като барабан . Не беше ли това , барабанът на съдбата ?
- Спомням си , продължи девойчето тихо , - да , разбира се , че си спомням , как човекът от Апарата ни догони със служебната кола , как насила ни вкара в нея , ка бясно подкара из улиците на замрелия под воя на сирени град . Как колата влетя в портала на завода , пресрещната от върволица санитарни линейки . Как закова на место недалеч от обграденото с въже место на произшествието . Как проби път през през струпаните зяпачи .
Как веднага се разпореди за първа помощ , щом мама припадна . Аз бях успяла да се промъкна през тълпата и стифовете всякаква ламарина , до самата локва кръв . Там , затиснато под ръба на един петдесетмилиметров стоманен лист , едно разкъсано сърце продължаваше да трепка . Хей така , както този юмрук се свиваше и разпускаше ,Шефе , хей така под ръба на листа . . . Стори ми се , че от това огромният къс мъртва стомана се повдига и , се спуска . . . Повдига се и , се спуска . . . Тогава , именно тогава , съм припаднала и , аз . . .
Надигнах бутилката в ръце , но устните ми установиха , че е празна . Кимнах с глава и , едно от момчетата ми подаде своята . Сякаш , тази вечер , с пиенето избързвах единствено аз .
- След погребението , - продължи момичето вече съвсем спокойно . Кой знае , за кой път разказваше тази своя история . - достатъчно тържествено впрочем , с разпределителния талон , една небрежно отпечатана върху къс третокачествена хартия служебна бележка , отскочих с рейса до селцето , в което искаха да ме погребат жива . Само за две години , но за един млад човек и , това е много . Някога , бяхме на лятна бригада именно там . Още тогава се питах , за какво бе тази лятна бригада , докато хората сами си вършеха работата успешно . Бездействахме по цели дни и нощи , или имитирахме труд . От подобно бездействие Яна и Боряна напълно се пропиха , но с какво мислиш Шефе , лед като в селотго нямаше дори кръчма ? С пластмасово лепило . . . Виж , от тази стока селото се бе презапасило под един навес . . . Та , пътят наистина ми бе познат . . . познат . . . добре познат . . .
Момичето отправи замечтан поглед към морето . Там , се мержелееха светлините на нашия водолазен кораб . Изправи се . Въздъхна . Отиде при високите прозорци . Загледа се навън . После , отново се завърна .
- Кметът ме чакаше на спирката за автобуса . На пръв поглед , много свестен , държавнически мислещ човек . Заплатата била добра . Квартирата била готова . Нямало за какво да се безпхокоя . Често сам слизал със служебната "Волга" до Белоград . Е , добре . . . Пообиколих насам-натам . Надникнах в бъдещата си квартира . Хазяйката , бабичка с хитри но добри очи , щом ме видя и се натъжи : "Не е за тебе тук , моме , мила моя , кметът изгони предишното момиче , сега е сам , не е за тебе тук , върви си дете . . . Разбира се един селски кмет може да изплаши всекиго , но не и мене . Но , рейсът идваше веднъж седмично , ако да не е в ремонт , а телевизия в този Балкан няма . На кого щях да оставя мама ? Ами , по-малкия си брат ? Зер , ацетоново лепило се продава и в туби . Ами , бъдещият ми съпруг , който все още бе в казарма ? Ами , този шантав кмет , гдето от спирката започна да си иска ?
- Е, - намеси се моят човек , - все пак кмет - не кой да е . . .
- Да послушаме , - намесих се аз , - да продължим . . .
- Освен това Шефе , - девойчето продължи да се оправдава сякаш пред самата себе си , - там нямаше театър . А , ако вече си разбрал , аз харесвам театрално да живея . . .
И , момичето размаха артистично разплетени руси коси , като се поклони изящно . При това , дрехите й прошумяха , а самото то се изчерви . Ухание на непознат парфюм се разнесе наоколо . Момчетата се спогледаха . После , кимнаха към мене с глави . Свих рамене .
- Понякога си позволявам , да посещавам едва ли не всички представления на някоя пиеса последователно . До край . До снемане на пиесата от сцената . Да не говорим , за симфоничните концерти , които изобщо не пропускам .Трябваше ли да се затръшна в онова диво планинско село за цели две години ? Там , в онова легло на служебната безплатна квартира , несъмнено в компания на кмета ? Под погледите на онази баба и , на останалото село ? . . .Цели . . . Две години време . . .
Вятърът пропя в камината . Морето се вдигаше .
В хола нахлуха среднощни гости . Хукнаха портиери . Зазвъняха асансьори .
- Не му мислих никак , Шефе , - продължи момичето тихо , вперило очи в мене , преценявайке дали не съм от породата на онези припълзяла чак в града селски кметове , готови да се главят за какво ли не , - не се подвоумих .
Главният счетоводител на корабостроенето в Белоград , едно зализано с брилянтин перверзно старче , още по време на стажа ми подхвърляше мазно ухилено , че ако бъда достатъчно умна и веща , разпределението би могло да отпадне . . . Струва ми се , тази система на "разпределение" именно подобни старчета я поддържат . . . Същото бе споменал и кмета , но сравнение не би могло да става . Защото , вътре в мене има едно чувство , кой какво струва , на кого служи и , до къде би могъл да стигне . . . Ето , за тебе си мисля например , че много знаеш , ама малко можеш , ето защо рядко изтърпяваш нещата до край . За много от твоите момчета , бих казала обратното , че малко знаят а пък много могат , но постоянно искат . . . ДСа знаеш , до един те лъжат , за положението на нещата под водата ! . . .
Всички прихнаха от смях .
Преглътнах . Познавах хватките на водолазите от малък . И , на неводолазите също . И , в двата слуая свързани единствено с пари .
- Повече , не разсъждавах , Шефе , повече не мислих . Бях решила на всяка цена да остана у дома , тук в Белоград , при мама и братлето , до вратите на театъра , където вече си ме пускаха и пускат без билет . Един ден , взех един душ и , към краят на работното време , хайде в кабинета на счетоводителя . ой се ухили , като ме видя , заяви че знаел че съм умно момиче , надникна из коридора , установи че в него няма никой , после пусна двата секрета , заключи касата , пусна ключовете в джеб и , изтръгна брутгално шнуровете на трите телефона . Отвори един картотечен шкяф . Извади плюшена завивка навита на руло . Разтла я върху пода бавно и спокойно . Каза едно "Хайде!" и , работата стана . Незабавно установих , колко лесно може да отпадне всякакво централно разпределение . Което по онова време бе чист държавен план . Освен ако не бе , някаква добре замислена игра . . .
Там долу , не така далеч от нас , морето се пребиваше от лбой в основите на многоетажната железобетонна кутия на хотела .
- Не усетих , как се намерих у дома , Шефе , съвсем не усетих . . . 20/6/96ам ме погледна право в очите и , незабавно загря . Зашлеви ме два пъти през лицето . . . После , ме прегърна и , се разплака . Накая , като разбра , че оставам в Белоград , ме разцелува и заяви , че съм постъпила , като истинска жена . Именно така , според нея , това заяви тя през сълзи , постъпвали онези жени , които искали да си пробият път в живота . Наша Леля Гана била от този сорт. Ето , вече е в някакво си министерство в столицата .
И , всичко тръгна , като по разписание . Назначиха ме незабавно на щатна бройка независимо , че отново бе кампания за персонални съкращения . Без мене работата не вървяла . Ще пострада работата , ами как не ! Работата бе позамряла . За да си ме има под ръка , Главният заради това .
За да не се разчуе работата , а при Главният това бе ставало неведнъж , искаше ме в най-неочаквани смайващи места . Между които миризливият хотел в Каспичан , пълен с ей такива едри хлебарки , гдето налитат дори на човешко . Е , правеше ми скъпи подаръци от време навреме , но все за сметка на профсъюзите . . . По едно време , вече едва изтрайвах . . . Ах ! . . . Едва изтрайвах . . .
- Хайде холан , - обади се един вездесъщ коментатор , - като вземеш един душ и , всичко минава-заминава . . .
И , се захили идиотски , както само той би могъл да го стори .
- Не винаги . . . - рече момичето , - не винаги . . .
Настана тишина . Много от момчетата се бяха разотишли по стаите . Предстоеше труден ден . Ако морето не миряса до заранта , трябваше да кукуваме на брега разбивани от скука .
- Точно по това време , - продължи момичето някак унесено и тъжно , - моят възлюбен се изволни от казармата . Пресрещна ме една заран на улицата ппред дома . Забрани ми повече да се срещам с Главния . Знаел всичко . Щял да прости и забрави . Като ни се народят деца , казала неговата майка , нищо повече няма да има значение нито за него , нито за мене . Сякаш , все още можех да забременявам . Сякаш нямаше нова заповед за съкращения . Сякаш Главният бе мирясал . Рязко отказах . Себе си да лъжа и залъгвам , мога . Любим човек никога . По нова време ми се струваше , че бих могла да го изцапам с нещо . Как да го обясня , Шефе , не зная . . .
Тук , момичето с дълга уханна старомодна плитка , отново прибрана в кок , не издържа и се разплака . Тихичко и прилично . Сърдечно , но за кратко . Сълзица - две . Забърса с кърпичка очи . Протегна ръка с чаша .
- Налей ! . . .
Някой доля . Помислих си , за логиката на алкохола през вековете и , в нашия всъщност съвсем пиянски век . Огледах момчетата примрели във фотьойлите наблико . Установих , че дълбоко в мене нещо се надига . Но , какво бе то ? Дали безсилен гняв ? Едва ли .
- Щом се разделих със Штефо , а с него се бяхме клели завечно , отидох право в партийнию комитет . За да им плюя на системата за централно разпределение на кадрите и , изобщо в мозъка . За да им кажа , че докато стоят през зимата на топло а през лятото на сянка , измисляйки какви ли не фалшиви концепции , структури , постановки и възбрани , дъщерите им живота превръща в уличници . Това , го знаели отдавна , заявиха другарите тогава , изобщо те знаели всичко , каквото им е необходимо . Знаеали историите с Главният . Здравата се развеселиха . Пукнаха от смях . Нима очаквах да ме съжелят и , да се разплачат ? Но , очаквах Шефе , да се хванат за револверите и , да въведат незабавно ред . Това , те разбира се , не направиха . Разтвориха едни тефтери и папки . Дълго-Дълго ровиха . Вземаха си бележки . Размахваха под носа ми писалки . Като спряха да се хилят , бяха двама мъже и една жена , спогледаха се . Изведнъж станаха сериозни . Отдавна били вдигнали мерника , на онзи народен враг , на този некадърник от класа . Време било млади хжора да заемат неговото място . "Само не аз!" , креснах тогава изплашена , че би могло все пак да се случи . Това , отново ги развесели . За неговата длъжност и за онова с което се занимава , бил необходим квалифициран специалист . На първо време , щели да свикат общозаводско събрание , за да разгледат неговото и , моето поведение . Всъщност , как съм успяла да се отклоня от централно разпределение ? Доколкото знаят , мъж бил разпределен тук . Но , не на тях , на събранието всичко трлябва да разкажа . Иначе , ще се плаща неустойка , независимо че Главният подписал . Един истински разпит , Шефе , без протокол , без милиция , между добри познати . Добре станало , че съм отишла навреме при тях . Това вече , се нарича доблест . Младите хора като мен , винаги трябва да бъдат изпълнени с доблест . Никъде не споменаха за себе си .
- На - лей - й - й . . .

- И , ЕТО НИ НА СЪБРАНИЕ , Шефе , снвикано едновременно по комсомолска , партийна и профсъюзна линии .
И , ето ни на сцената на заводския стол , който в подобни случаи се превръща в миризлива театрална зала . Внезапно , само подир месец , когато си мислех че всичко е отишло в архив . Но , трябвало да се съгласува . И , докато да съгласуват , Главният не преставаше да ме дъни , напълно разбеснял . Така че , в края на краищата , докато да съгласуват с разните многобройни партийни инстанции , внезапно ни заловиха , надявам се поради случайност . Не , в хотела в Каспичан , ами в заводската баня . Аз , гола - голеничка под душа . Главният счетоводител с риза и вратовръзка , но без гащи . Хей така , без много-много шум .
И , събранието стана .
И , аз се явих . Съвсем спокойна и , някак горда .
И , започнаха да ни рендосват , щото тези хора това им е занаята . Да търсят кусурите на всеки , без да придирят на себе си . Разбира се , съжелявах . Но , бе твърде късно .
Рендосаха с речи Главният Счетоводител , защото вече бил предупреждаван не един път . Пък сега , по една нещастна случайност заловен на место . При това с личност , едва завчера завършила гимназиално образование ,централно разпределена от държавата на отговорна работа в село Хороздели в Странджа Балкан , и кой знае как ,внезапно отзовала се тук .
А , Главният си се хили ли хили злорадо . . .
Рендосаха с речи и изказвания и мене , защото съм била млада и зелена , а съм провеждала мероприятия не другаде , ами в заводската баня под душа с топла минерална вода . Сякаш , не аз отидох да се оплача . Сякаш сами са свършили цялата работа по разобличаване на Главният .
А , Главният вади папироса от джеб и , запалва пред цялото събрание , като изпуща облаци дим в моя посока , а после бавно и достойно си се покашля .
По едно време ми омръзна да слушам , как си кълчат душите , а подир това и езиците . Още малко и , да стигнат до истинската кал без да го желаят . Както бях изправена на сцената , за да ме видят всички , а бях сложила най-късата пола каквато има под слънцето и , най-високите обувки каквито можах да изпрося от една приятелка , за да изглеждам нова , млада , великолепна и независима . Нещо , към което всяка жена се стреми и мечтае . Дръпнах с крак един стол и , седнах . Разголих бедра до край . Залата зашумя , па притихна . И тогава , представи си господин Шефе , и тогава , от първия ред скоква Буля Пена чистачката на заводските кенефи и ,
без да иска думата , а нима знае как да го стори , се провиква чак кресва .
- Въх мър чадо , въх мър Мъргъритоу , ко ши стани аку да забриминейш мъ майкъ - ъ - ъ . . . Ко ши стани с туй дите ку гу рудиш ? . . . Ей гуй дом "Майка и Дите" , пълнуй с тъквиз къту теб . . .
Стоп , казвам си незабавно , спри душата да заплаче Маргарито , дай им един по мордата , та всички да бъдат наясно , че е краят на двадесети век .
- Бульо Пено , - казвам без да ставам , защото така най-добре голя бедра , но така че да чуят и видят всички , - то от Френска Любов не се забременява лесно . . .
Буля Пена , както се е подпряла на метлата , не помисля дори да се предава .
- Ний тя френскъ , мър бабий , - кресва тя , а залата кънти от смях , - нитуй немскъ , нитуй пък мулдуванскъ . . .
Тя сей чисто нашинска , бабий , ти мож дъ ни знайш , бабий мъ имъ идна песня нъроднъ такая . . .
И , скоква Буля Пена на сцената заедно със своята метла . Вещица , която едва ли някога е летяла .
И , върти Буля Пена огромната опоскана метла , отваря беззъба уста и , започва .

ДИЛИН , ДИЛИН ДИШКА - А - А ,
МУМА СВИРИ С ПИШКА - А - А . . .

А пък залата , сякаш именно това чакаше . Люшна се от смях и , отгласи .

ЙЕ - ЙЕ - ЙЕ - Е - Е . . .
ЙО - ЙО - ЙО - О - О . . .

Но , сърцето ми внезапно спря от мъка , а от очите ми рукнаха сълзи . Сързи , които не мога да спра и днес .
Пенсионираха Главният без време .
Мен ме оставиха на мира .
Все още работя там . Сякаш , поради тази мръсна история , хората започнаха да ме зачитат . Но си мисля ,
че е поради факта , че не харесвам да мълча .
Не , не се ожених за моят любим .
Мама почина скоро подир това .
Брат ми , както да го пазех , стана наркоман . . .


ОГЪНЯТ В КАМИНАТА бе загаснал .
Вятърът в прозорците притихнал .
Морето бавно падаше , за да кротне назарана .
Зад рецепцията дежурната дремеше , отдавна наясно с историите на Маргарита .
Тръгнахме към стаите да поспим , а момичето с уханната руса плитка в синя кордела , пожела да ме изпрати ,
а това означаваше да преспи .Възпротивих се . Момичето се върна на бара , а там две-три сенки си допиваха . И ,
до днес съжелявам за това . Все още се питам , щом се досетя за тази мрачна история , защо го сторих .

ЕТО КАКВО СИ СПОМНИХ неотдавна , когато касиерката на училището в което преподавах , наброяваше немалка пара на един самозван лектор , който си въобразяваше , мче като просвещава - възпитава .
Право да си кажа , изведнъж ми стана все едно .




Wednesday, May 24, 2006

SEVEN SKETCHES ABOUT CAPTAIN MARINER SUS, (C) 2006 by Bogomil Kostoff AVRAMOV-HEMY

Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ
КАПИТАН СУС
ИЛИ
ПОМЕН ЗА СТАРОТО МОРЯЧЕСТВО
- разказ -


Тези дни посетихме един стар чукендро, стигнал с две голи ръце и много ръчен труд до кара-капитан, малко преди да се пенсионира. При това, без задължителното Морско училище, представете си. Бяхме трима ненадейни посетители. Журналист и журналистка от местното радио, моя милост в ролята на познавач на все още живи старожители. В Белоград, както е известно, това место на пришелци запътили се от провинцията към столицата, думата имат младите. Но, не и при Барба Сус.
Докато седнем и въпросите заваляха. Как е замръзнарло морето през 1928., как е замръзнало през 1942. и 1952.
- Ти ще мълчиш, - кресна по едно време капитан Сус към момчето от местното радио Карик. - Сега ще те наплескам.
Потънах в земята.
- И ти ще мълчиш! - заповяда на мене. - Ще говоря аз!
Момичето гледа, гледа, гледа, изключи касетофона и се захвана да разлее боб. Барба Сус харесва в събота срещу неделя бял боб. Къщата ухаеше. Старият обитава порутена пристройка на своята стара потомствена белоградска къща, някога накрай, днес в пъпа на града. Обичайна мизерия на белоградски пенсионер под високи тавани някога изписани с френч-фрески.

ЗАЩО СУС
Всички ме наричат Капитан Сус. Уж никой не знае защо. И ето, мили мои малки пиленца, гдето с градски радиостанции се заглавичквате, гдето сте ми дошли без да ви каня; а имам телефон, че и йоки-токи освен GSM; една вечер излизаме от Босфора, влизаме в Дарданелите и що да видим, една подводница ни взема на абордаж. Ха сега де, хиляда тона параход на борд с две хиляди тона подводница. Явно думам си, предстои инспекция. Ха насам - ха натам, екипажа се втурна да прибира разхвърлената палуба. Капитанът веднага се направи болен. Лекарят се заключи при него. Гледам, всички се покриха, мен оставиха на топа на устата. Таман бях взел четвърта степен, оставиха ме аз да се разправям. Като как, казвам си, като как? Коритото тъпкано със стари вършачки за нарязване в Сплит, а отдолу то се знае, тъпкано "мъртво" до "мъртво" за мурабето в Алжир. Ха сега, де! А на борда се качва военна контрола, а от нея по-смъртна никъде няма. Слагат един постови до рулевия. Останалите ни привикват в каюткомпанията и затръшват вратата заедно с по двама постови и отвътре и отвън. Останалите, чува се как трополят, тършуват ли тършуват както и гдето си искат.
В каюткомпанията вони на боб, на истински нашенски боб, само с ядене на боб на този свят си се разбогатява, това всеки знае, но малко от нас го могат. По онова време задграничната парà бе мижава. За разлика от онова, което разнасяхме по света.
Седнахме с шефа на контролата на маса, да се видим, да се чуем. Гледам през пенджера, подводницата се оттегли и хоп - потъна. Брех, рекох си, голяма я сторихме сега. А онзи пита-разпитва.
- Инглиш? - пита офицера. Едно офицерче, като това момче голобрадо, гдето сега ще го наплескам, ако много-много пита.
Моя милост мълчи.
- Френч? - пита офицера.
Моя милост свива рамене.
- Дойч? - как да му отвърна, че съм карал немска забавачница преди Девети заедно с Царчето?
Моя милост го поглежда-поглежда, па се пресяга и налива по един скъпоценен "Слънчев Бряг", много модерно питие по онова време.
Гледам офицерчето, очите му блеснаха.
- Грийк? - пита.
Аз мълча и го гледам диво в òчи, дано се махне, но как би станало това щом подводницата вече я няма?
- Тюркиш билиюрсум? - пита, а на мене на върха на езика ми е да отвърна, както да я кара все ще си сускам.
Ядоса се офицерчето. Гаврътна чашка. Забърса мустачки.
- Български? - пита, а аз как няма, ти няма ли, - веднага се изтървах.
- Е, български - няма как . . . - думам.
- Сус бе, - ревна офицерчето, - керата, че водите не са международни.
Разбрах, каква ще да е работата. Разбира се Мишо Бомбата, нашият готвач, чу, разбра и разнесе. От тогава си ми викат Сус. Капитан Сус ме наричат. Това е.
- После? - запитах, щото все нещо трябваше да кажа.
- После като сетне! - тросна се капитан Сус. Някъде след Матапан подводницата отново изплува, па си прибра пазвантите.
- Още по-после?
- Още по-после, Барба, - рече капитан Сус, - още по-после наближихме Африка, а там дойдоха и ни разтовариха в открито море. Това е.
Гледах прочутия Капитан Сус. Мислех си, колко е евтин моряшкият труд.
Но, какво от това . . .

ПРИ КАПИТАН СУС влита корабната камериерка Маша Найдобрата. Възмутена от подмятанията на екипажа, тя си позволява да проплаче през сълзи.
- Наричат ме Курва, - другарю Капитан, - пък мога да им бъда на 'сичките майка.
- Така ли? - удивлява се Сус, - Значи така те зове екипажа?
Измъква от хладилника шише "Перцовка". Отпива дълга глътка. Пък подава на потърпевшата и тя да вкуси. Ядосано прибира шишето в хладилника. Маша Найдобрата има глътка за милиони.
- Не се тревожи, Дете Мое, - казва Сус съвсем бащински, докато очите му преливат от любов към ближния, а водата къркори в ненаситното му гърло. - И мене наричат алкохолик, но нима е вярно!?!

РОТЕРДАМ.
Порт за милиони. Всичко става бързо, точно и благодатно. Шипшандлерът е евтин. Стоките качествени. Завинаги да останеш.
Корабчето на капитан Сус линее под сянката на великани. Агентът, командирован нашенец, урежда последни сметки. Изпива поредно кафе. Па си тръгва с пощата за България.
- Чакай, чакай, чакай, - спира го капитан Сус. - Сега, сега, сега - а - а . . .
Агентът неохотно се връща.
- Кажи, Кеп . . .
- Виж к'во морски, - неочаквано кротва Сус, - да изпратиш тази прахосмукача на старата, че скоро няма да си се прибирам . . .
Това е време, когато прахосмукачките във фришопа са по две за долар, но в България все още са желан от всяка домакиня лукс.
Агентът поразтърсва кутията от прахосмукача. Струва му се пределно лека. Хрумва му нещо за номерата на Капитан Сус.
- Ето и телеграмата, - Сус му връчва една бланка.

"Ленче, искаш прахосмукачка - на ти прахосмукачка!"

Агента отваря кутията. От нея пада нова - новеничка корабна стирка.

ОДЕСА.
Нула часа през нощта. Студ далеч под нулата. Порта е замръзнал. Дежурният ватман дреме, студува и наднича през фелестрина на канижела. Ослушва се. Нещо скимти под сходнята. От палубата нищо се не види. Слиза на кея. Под стълбата локва. В локвата човек. Човекът заедно с локвата замръзнал.
- Ей, вацман, - усеща се човекът. - Вий българския кораб ли сте?
- Случайно сме! - вацманът усеща каква е работата. - Защо питаш?
- Ами, - пита човекът от локвата, - капитан имате ли си?
- Имаме, - отвръща вацманът готов да избухне в смях, - може ли да си нямаме?
- Кой е той?
Вацманът се задъхва.
- Едно пиянде . . .
От локвата се раздава неодобително скимтене.
- Щом е така, що не си го приберете?
Вацманът започва да се гаври.
- Ще попитам старпома . . .
Това е политическят офицер.
- Само това не, - скоква от локвата капитан Сус. Внезапно изтрезнял, пъргаво изкачва стълбите до борда.

УКРАЙНА.
Корабът чака, чака капитан Сус никакъв го няма, па потегля. На Креч пролив по радиото се обаждат от Одеса. Дежурният по мостик открива в далекогледа спряло на брега такси. Капитан Сус и капитана на пристанището махат с ръце. Противозаконно, ама спускат лодка и си прибират капитана. От брега до кораба, капитан Сус размахва червена везана кърпа в ръце. Началникът на пристанището е жена.

ПОРТ ВАРНА
На брега жени и деца очакват еипажа. Капитан Сус забелязва в тълпата посрещачи жена си със стирката в ръце, която преди година е изпратил. Незабавно се прибира.
- Вацман, никакви чужди лица на кораба, ясно!?!
- Ами, жена ви!?!
- Това е заповед!
И се заключва в своята кабина.
По едно време вацмана чука на вратата на кабината.
- Жена ви грабнала една суха стирка в ръка, и напира, Кеп . . .
- Кажи й - капитана падна зад борда . . .

СТАРА ВАРНА.
Традиционна разходка по Гезмето. Капитан Сус за пореден път се е отказал и от пиенето, а освен това и от пушенето. Поради което стиска в джеб огромна хаванска пура. Наближават сладкарница "Малина" срещу ресторант "Кристал".
- Между другото, - пояснява капитан Сус подразнен от многоликата тълпа, - от днес преминавам само на боза.
- Алтернативно!?! - удивлява се жена му, наслушала се на подобни истории.
- Безапелационно! - отговаря Капитан Сус гордо. После показва с пръст сладкарница "Малина".
- Изчакай ме да вляза, една боза да пийна.
Жена му се подчинява и застава до трите каменни стъпала пред входа.
Капитан Сус нахлува в заведението.
- Две бози - едната двойна!
- Със стиковка ли?
По онова време алкохол се продава и из сладкарниците. Гаврътва на един дъх бозата с водка и уиски.
- Още веднъж същото.
На излизане, рухва в ръцете на жена си.
- Виж до къде стигнах с моето въздържание, - казва поучително като се поклаща. - От една двойна боза взе да ме хваща . . .
24.05.2006.

CRICKET IN BEAK, short story by Bogomil Kostoff AVRAMOV-HEMY

ХЕМИ
© 1986 - Богомил Костов АВРАМОВ - ХЕМИ
ЩУРЕЦ В ЧОВКА
- новела -

Заявление:

Аз, Д-р Маестро Маестозов Чернобилски, моряк с отнета моряшка книжка, но с вени пълни с флотии мечти по морето, преразказвам тази история "точ-в-точ", тъй както я чух от устата на к.д.пл. Драгоста Николиди Трети-Тихи, наричан още Нищото, щото през дългогодишната практика като капитан в БМФ-Варна, не бе допуснал нищо да се разпилее, нито той самия да отмъкне.
Той на чаша скоч без лед. Аз, на чаша кафе без захар. На маса в бара на
местното радио по време, когато там все още бе допускан всеки. О! Имаше и други значителни писатели на съседни маси, и надаваха ухо по-дълго от полицейски микрофон, но какво да се прави. На Балканите дискретност няма. Ако вземат, че да напишат, та да предложат и отпечатат, днес толкоз лесно е всичко това, не им вярвай Народе! Който не е моряк, най-безсъвестно лъже.

ПОДИР
втора чаша анголско кафе, (и петдесет скоч вътре!), Маестро Маестозов Чернобилски, човек с големи идеи и познания, ала с ниско служебно положение, бе посъветвал слабия като ученическа химикалка, изпечен от ветрове, бури и пийване капитан.
- Купуваш един топ карирана и, сядаш ...
- Аз, да купя? - бе запитал учудено Драгоста Николиди Трети-Тихи, известен още като Капитан Нищо; приемен син на Драгоста Николиди Втори-Перото, приeмен внук на Драгоста Николиди Първи-Сламката, щото тъй върви в техния род - да осиновяват бездомни. - Защо именно аз? Корабът си има домакин ...
Капитанът, не харесваше да пише. Считаше писането второстепенен ангажемент. В заповедната книга на мостика, диктуваше на помощниците да вписват неговите разпореждания. После, само се подписваше. Беше от онези капитани, за които малко се знае, и съвсем малко се говори. Капитан Далечно Плаване Драгоста Николиди Трети-Тихи, наричан още Капитан Нищо, щото не бе допуснал нищо да се 'крадне, бе от класата, на т.н. "кара-капитани". Капитан-самоук ала доказан, чрез самообразоване, курсове и решение на съответния Районен Комитет на Бекапе.
- Ами кой? - бе запитал авторът на горното заявление.
- Някой кафеджия, като теб! - бе троснал властно Драгоста.
Подир което се бе запътил към вратата на бара, за да изкачи тринадесетте стъпала до повърхността на земята. За да поеме лъкатушен път през Морската Градина на Белоград, до жилищния комплекс на Бемефето, където обитаваше две хигиенични стаи, кухня-бокс, баня и микроскопичен тоалет грижливо преоборудван в библиотека с читалня.

ПРЕДИ
тридесетина години време, па и повече, той бе един от първите кара-капитани получил професионално признание. Бяха му поверили ръждясало корито втора употреба на име "Алгол", (ленд-лез "Либърти" от Войната), с раздрънкана парна машина и висок комин, а на кърмата още един комин от картон прилежно зачохлен с брезент, за всеки един случай. Главният механик бе обикновен мизерник. Щом дойде време да се тегли калема се оказа, че от десет посетени пристанища, механикът бе пуснал тринадесет докладни срещу капитана, все във връзка със Щуреца. До една без подпис, но върху белия лист намастилените лапи на механика личаха. Капитанът зареждаше машината с най-висококачествени масла. От сърце харесваше парните машини. Такива са родът Николиди. Едни носталгици.

АХ ДА - ЩУРЕЦЪТ!
Една заран някъде при Матапан, където морето ухае на водорасли а въздухът на хвойна, докато бреговете напомнят бури от преди хиляди години и от преди три дни, камериера Долното Мити потропа на каютата на капитана. Бе преметнал бял пешкир на рамо, нахлузил зацапана полупрестилка, с метла и лопата в ръка.
- Капитане . . Каяпитане . . . - пристъпяше от крак на крак, премрежваше очи. Такива са от Хороздели. Докато разговарят с теб, премрежват ли, премрежват очи, сякаш нещо кой знае какво искат да ти кажат.
От кабината се дочу недоволно ръмжене. Вратата потропваше полуотворена на кука, вътре бе мрак. В ъгъла, където би трябвало да е капитанската койка, нещо се размърда.
- Те-те-телета . . . Те-те-те-телета . . . Телета ли умряха? . . .
Корабът караше двеста и петдесет черни биволици с идеално промити със сапун и карбол задници.
- Цъ! . . .
- Желязото ли се . . . Ли се . . . размърда?
- Цъ! . . .
Корабът караше седемнадесет нови вършачки, до една тъпкани с автомати "Калашник". Освен съответните трактори, които не бяха никакви трактори, ами Бетеери под слой слама, а върху тях - беволици и волове.
- Що цъкаш!?! На час - час - часовник ли се пра - пра - правиш?
- Тъй цъкам аз! - в скоропоговорка изрече Долното Мити наречен така, щото винаги спеше на долна койка.
- Въз! . . . - изрече мракът. Там някъде, капитанът се обърна на другата страна. - Умирам за с - с - сън . . .
Долното Мити изтърва лопатата на палубата, а тя се сурна и право в морето.
- Капитане, на кораба има . . . На кораба има . . .
- Що има на кораба? - сънената глава на капитана се показа през вратата на каютата, за да огледа надлъж-нашир канижела, стълбите към капитанския мостик.
- Щу - рец . . .
- Що?
- Щу - рец . . .
- Да не си се смах - смах - смахнал?
- Цъ! . . .
Драгоста направи отегчена физиономия. И този го хвана желязото, реши за себе си, при това още на Матапан. Що ще чиним, влезем ли в Атлантика?
През бавното приплясване на машината, тропота на генераторите и воя на вятъра, ушите му доловиха онзи звук, който той, заклет човек на морето и града, завинаги бе забравил.
- Да не ме премяташ!?! - знаеше, зевзеклъците в морето нямат край. - Веднага си те връщам у дома!
- Сакън, Барба, кола купувам!
По онова време, а кога ли не, това бе модата. Да се купуват коли втора употреба.
Капитанът отново се огледа. Свободните от вахта бяха се юрнали с празни консервени кутии в ръце, да търсят невидимия певец. Стана му весело. Беше на добро. Животинката да се съхрани, реши докато се бръснеше на две - на три. Иначе, морето ще я вземе. Каза си, надолу към тропика съвсем не е по нашенски. Кой знае защо, се разсмя. Каза си, направо ще изхабим насекомото, съвсем напразно, ама като се е лепнало под задника на някоя биволица, що да сторя? Морските капитани са хора далеч от сантименти. И все пак, носталгията често ги хваща за душата.




КЪМ ОБЕД,
нещастния Щурец бе открит залепен върху грезта на кърмовия винч. Всред глъч и шум, той бе представен на капитана. След това, бе поместен в ръчно измайсторен дворец от станиол, картон и кутия кока-кола.
Привечер бе извършено морско кръщение. Матапан е место пригодно. Всичко това, бе надлежно отбелязано в корабния дневник. Капитанът само се подписа. Вписаха щуреца в рòля за екипажа - Щурчо Щуропеев. Капитанът отново се подписа. И, се изкачи на мостика, за да въздиша над щурманската маса до полунощ. От време на време слизаше в салета, където около Щуреца вървеше дежурство. Щом усетеше тежките капитански стъпки, Щурчо Щуропеев надуваше струни. Падаше доста смях, но на капитана му се плачеше. Хората на морето са едни сантименти.
Барба Драгоста Николиди Трети - Тихи, наричан още Капитан Нищо, щото много бе раздавал без нищо да присвои, добре познаваше нещата гдето ходят по екипаж всред море. Всеки бе оставил по нещо на брега. Всеки го гонеше собствена мания. У дома мечтаят за море, в морето мечтаят по брега. Смахната работа сме това моряците, казваше си понякога Драгоста, и не преставаше да си намира работа в салета. Но, да прибере клетката с нещастния щурец при себе си в каютата, не се реши.

ЩОМ
хвърлиха котва в Ливорно, капитана поръча такси, за да огледа града и сергиите. Не бе за пръв път тук, но сега бързаше. В магазинче голямо колкото напръстник, откри електронен крикет с огромен запас от батерии. На море всичко се случва, убеждаваше себе си той, а надолу по меридиана слънцето удря право в петите. Ще вземе тази никаква животинка да умре, ето ти катастрофа. Малко преди пристанището реши и, слезе от таксито. Уж, да се поразтъпче пеш. Внезапно го напуши смях. Минувачите се обръщаха и, се чудеха. Транслирана по корабната уредба, над кея, пристанището с неговите общирни магазии и града, се носеше песента на Щурчо Щуропеев. Бяха нарушили заповед. Щурецът да не се насилва. Побърза да се качи на борда. Разбра, че работите са напреднали непоправимо.

В ПРИЕМНИЯ САЛОН
около голямата дъбова маса, се тълпяха капитани от съседни кораби. В уставни мундири и касетофони в ръце. Всички искаха по запис. Кимна с глава. Радиста развъртя бизнес. На следния ден около кораба се завъртяха тълпи момчурляци. Всеки с по едно "Желозо" в ръце. Микрокомпютрите още не бяха изобретени, но портативните касетофони си ги биваше. Драгоста Николиди Трети-Тихи, наричан още Капитан Нищо, просто защото бе раздавал на хората - вместо да пооткрадва за себе си, разбра, че нещата се затягат. Потърси корабния агент за да ускори нещата, но не винаги и не всичко зависи от агента. След ден-два на палубата се яви един много изискан господин, който уведоми капитана, че местната търговска камара или нещо подобно, задълбочено проучва вапроса с нелицензираното разпространение на тази така странна по неговите думи музика. На черния пазар се бе появила касета, а на обложката корабът "Алгол". Щурецът бе представен графично. Редът е, да се спазва Законът. Законът е, да се сключи договор. Договорът, ще бъде изгоден и за двете страни. Ето визитната карта. Ето проформа договорът. Митницата е иззела от пазара нелегалните касети. Биха могли, срещу малка такса, да си ги приберат. На Барба му пламна главата. Договори среща за следващия ден, но разпореди да се готвят. До среднощ екипажа се прибра. Вдигнаха тихомълком желязото. Измъкнаха се само с пилот, без влекачи. По време на разтоварване на стоката, един вол се бе удавил. Собствениците на кланници "Киприани" го бяха оставили за екипажа. Щом излязоха в открито море, екипажът се захвана. Да прави селски наденици и да слуша Щурец, на влизане в Атлантика.

ДОКАТО
слизаха надолу по меридиана, за да се плъзнат покрай бреговете на Западна Африка, та да доставят комуто трябва стоката, щурецът веселеше и радваше. Щом стигнаха уговореното место, хвърлиха котва и зачакаха. В далечината зеленееше брегът. Ниска сивозелена линия из която изникнаха и дойдоха мауни с мощни мотори. Разтовариха стоката. Мауните потънаха във водата до самия борд. Либъртито се извиси, като скала. През всичкото това време, Щурецът пееше своята песен по транслацията, а черните мъже приплясваха радостно с ръце. Щом работата свърши, мауните поеха към брега, за да се изкачат нагоре по Голямата Река, по която бяха слезли. Комина изригна кълба черен дим. Тогава огнярите отвориха крановете с мазута. Мазутът нахлу в пещите и се превърна в огън. Огънят превърна водата в прегрята пара. Парата раздвижи машината. Машината разтърси пепелта в пепелниците на мостика. Винтът се завъртя. Корабът пое на север. Предстояха денонощия щорм. Бяха празни като кокосов орех изпит от птица и, поради това опасни. Драгоста се разпореди за баласт. Бяха го сторили. Разпореди се да загасят светлините. И това бяха сторили. Разпореди радиомълчание. Тогава разбра, че по-сплотен екипаж няма да води никога. Само главния механик се тулеше в своята каюта над стар машинен дневник. На Драгоста Николиди Трети-Тихи, наричан още Капитан Нищо, му бе все едно. Бе получил радиограма:

"БУЛЯ ВЗЕ ДВА САМОСВАЛА БАГАЖ И СИ ОТИДЕ.
МАМАН"

Капитанът нямаше ни майка, ни баща и, това той го знаеше добре. Бе отгледан в приют за сираци. През една ваканция край морето, един местен балъкчия, някой си Барба Драгоста Николиди Втори-Перото, заклет делфиноловец, го бе осиновил. Отначало на шега. Подир това докрай. Капитан Нищо и до днес се чуди и се мае, кой би могъл да му изпрати подобна телеграма. Но, в Живота не всеки въпрос притежава отговор. Освен това, човек може да познава своите врагове, но своите приятели - никога.

ПУФ-ПАФ,
и много бавно, с пълни цистерни под баласт, с нафалшивени документи, панамски флаг а подир това либерийски, с тридесет и двама души екипаж плюс щурец вписан в екипажния списък, "Алгол" се довлече в пристанището на света Хамбург. Щастлив призрак оцелял от една война, за да подготвя друга. Чист и лъскав, чак докаран почти нов. Портовия надзор в целия свят, се отнася с особено недоверие към подобни съдове.
- Да се яви номер тридесет и три! - отсече старшия контрольор, щом седна запъхтян пред зеленото сукно срещу капитана в салона. Дори не погледна "пилотския сандвич", който неговия помощник бутна в една бездънна кожена чанта. Сбръчканото му лице, бе изсушено от дълголетна служба. Такива службаши, реши Барба, не дават пиле да прехвръкне, как ще се оправим сега? Но, се разпореди.
- Щурчо Щуропеев! Да се я - я - яви . . .
Донесоха и тържествено представиха за контрол Щуреца. От една бананова кора, Щурецът нададе мощен вик.
Офицерът огледа кафеза, погледна капитана право в очите, огледа екипажа. Сви рамене.
- Не е за продан - нали?
- Това е възпретено - на - на - нали? - отвърна Барба.
На вратите на салона стоеше почмти целия екипаж, с ръце пълни с армагани. Офицерът разбра. Сви рамене. Кимна с глава да се оттеглят.
В корабоплаването действат огромно множество писани и неписани правила, правилници, закони и закончета. Международни конвенции и норми, обичайни правила. От ден в ден, те стават все повече и повече. Дори съществува специална международна организация, която само с това се занимава. Да рои корабоплавателни правила. Но, главното поради което съществува и винаги ще съществува мореплаване е, така наречената "взаимност и изгода".
Портовият чиновник, бе бивш капитан, на години стар и поради това мъдър. По лицето му не трепна мускул. Бе виждал, какво ли не.
- Ка се нарича?
- Щурчо Щуропеев.
- Номер тридесет и три - нали?
- От къде е?
- От Балкана е, Господине . . .
Настана мълчание изпълнено с невъзвратимост.
- Хм! - прокашли се офицерът в кител. - Хе! . . . Съществуват . . . какви ли не . . . екипажи . . . Хм! . . . Хе! . . .
Колегите му, двама едва прохождащи в занаята, го наблюдаваха удивено.
- Да е жив, за изходна контрола - асно!?!
Тъй верно, сър! - тракна с токове капитан Нищо.
Години подир това, най-вече пред вечно жадния за случки Маестро Маестозов, журналист без тапия и поради това рядко отпечатван, Капитан Нищо щеше да твърди, че това било по-голямо изпитание отколкото например, да прекара товар желязо на черно от Балканите до Пасифика.

ПРЕДСТОЕШЕ
фумигация. Корабът щеше да бъде запечатан и обгазен. Хлебарките бяха станали повече от нетърпими. С помоща на отровен газ, щеше да бъде умъртвено всичко, що е останало живо. След това, щеше да бъде проветрен до дъно. Екипажът стегна багажи и, излезе на хотел. Корабът бе провлачен на специално определено место, за да застане между две шамандури. На него се качи специална пристанищна команда. Бяха хора с газови маски и високи заплати.

ЩУРЧО ЩУРОПЕЕВ
изкара заедно с Барба и екипажа петнадесетина дни в пансиона на Мадам Юнге. Чисто, приветливо место за закъсали моряци. Там, той се изхитри да се скрие в перуката на достопочтената жена, защото бе съвършено бяла и докрай ароматна. Но, това е друга история, свързана с бутилка уиски "Бял Кон", безкрайни партии табла, Долното Мити и Барба Чукендро, и с още една бутилка "Бял Кон" направо от кашона. История, за която споменаваме, черно на бяло, на друго место. История, която няма да бъде дописана никога. Кой чете днес романи за щурци? Разбира се, никой.

В КРАЯ
на втората седмица, екипажа се завърна на кораба, за да започне да си гледа работата. Щурецът бе позабравен. Забрави го и Барба Драгоста Николиди Трети-Тихи, наричан още Капитан Нищо, просто защото подир себе си не оставаше никакви следи. Когато се сети за Щуреца, вече бе късно. Някой бе решил, че местото на един кафез е на пода, при кошчето с невалидни радиограми. Капитанът побесня. Вдигна кафеза върху масата на радиста. Изнесе го на проветриво на кърмата. Щурецът умираше, изсвирвайки последни тъжни синкопи от своята морска одисея. Газът "Циклон" е тежък отровен газ. Стеле се по пода. Задържа се в непроветриви ъгли. За един щурец една молекула е повече от достатъчна. Драгоста трескаво отвори пъстрата кутия от станиол. Щурчо Щуропеев издаде последен вик. Падна по гръб, размаха пипала и умря.
Барба Нищо бе виждал смърт неведнъж. И в Балкана. И на Фронта. И, по морета и океани. Но, сега нещо в него надълбоко се преобърна. Взе кутията мъртвия щурец. И, се върна в салета.

ПОДПИСАХА
протокол, както се полага. Приложиха го в папката както се налага. ОИбшиха кутията с паспарту. Строиха командата на борд. И, под звуците на менделсонов марш, захвърлиха кутията с мъртвия Щурец всред водите на мрачното Северно Море. Морето, сякаш само това чакаше. Грабна черната кутия. И, я погълна.

ПРЕСТАНАХА
да се гледат в очи до края на рейса. Започнаха да се ругаят един-друг. Главният мепаник написа най-дългия и красноречив рапорт през своя тъп живот. В един норвежки порт дойде комисия за да установи, че корабът е морално остарял, нитовете не държат, трюма прави повече вода отколкото помпите биха могли да изчерпят, изобщо, време е да бъде продаден. Капитан Нищо пусна рапорт, "Алгол" да бъде нарязан на скрап. Само че, чак на Тайван. На минаване през Белоград, щеше да потърси щурец. Не можеше да не намери. В задния двор под астмата, колкото щеш. Нищо-никакво насекомо, а как свири, как весели.

И ДО ДНЕС,
твърди другарят Капитан Нищо, колкото пъти попадна в Северно Море, а това се случва през година и през друга, превеждам своя кораб през същите онези ширини, с простата и абсурдна мисъл, че бих могъл да доловя писък на щурец. Разбира се, не чувам нищо. Освен можеби веднъж. Когато прилетял гларус бе кацнал върху планшета на летния мостик, за да изчака надигаща се буря. Птицата през равни паузи надаваше вик, но това тя вършеше със затворена човка, толкова нежно и така тихо, че ми се стори, че там се намира нашия нещастен Щурчо Щуропеев. Не мислите ли, че в човката на всеки гларус има скрит по един нашенски щурец?
© 1986 - Bogomil Kosstoff AVRAMOV-HEMY
12/27/01 6:50:22

Tuesday, May 23, 2006

GAS MASKS - NOW AND FOR EVER, (C) 2003 - Bogomil Kostoff AVRAMOV-HEMY

(c) 2003 - Bogomil Kosstoff AVRAMOV-HEMY
ГАЗОВИ МАСКИ - СЕГА И ЗАВИНАГИ
от
Богомил Костов Аврамов-Хеми


Биологическата война съвсем не е изобретение на презрения двадесети век. Тя съществува от как човек се е захванал да отмъщава на своите лични врагове погубвайки чужди и свои народи. В древни времена прехвърлянето през защитните крепостни стени на заразени трупове е обичайна практика. (Днес напредъка е така очевиден, че вонящите кофи за градски боклук едва ли тревожат някого!) Масовите чумни епидемии се обясняват с неволно заразяване на питейните водоизточници. (Днес подобни замърсявания са подменени със замърсявания с нефтени деривати от успоредно прокарани нефтопроводи!) По време на Първата Световна Война патентът за производство на хлор бива откраднат от германското разузнаване от Франция, за да бъде превърнат от военните в безпощадно оръжие (Април 1915.!) тревожещо хората и понастоящем. Това води до подписване на т.н

"ЖЕНЕВСКИ ПРОТОКОЛ
за забрана изполване по време на война на задушливи, отровни или други подобни газове и бактериологически средства" (1925!). Подир Втората Световна Война технологиите скокват и напредват експоненциално. Изследванията в тази област се задълбочават, а производствените мощности разширяват. От време на време тук и там (Хабаровск-СССР, Севезо-Италия, Бопал-Индия!), технологиите прекрачват вентилационните възможности и нахлуват в околната среда вземайки жертви, но какво да се прави. Още Кузма Прудков твърди:

"НЕ БИ МОГЛО ДА СЕ ОБХВАНЕ НЕОБХВАТНОТО!"
Само че рискът и опасността за редовите граждани расте. Войната все още е само пакет игрови концепции в генералните щабове на света, но любителите на социални експерименти тук и там могат и успяват. Притиснат от възможностите на Варшавския договор (1969!), Генералния секретар на ООН поставя за разглеждане въпроса. СССР и страните-сателити вече са представили проект за всеобхватна международна конвенция в Комитета по разоръжаването в който влизат 40 държави от които 5 ядрени. Под натиск от страна на НАТО, (Структура развиваща всеобхватна научно-изследователска дейност!), конвенцията бива отхвърелна. През 1972. се постига определена предварителна договореност. Между 1976-1980 се водят двустранни преговори по проблема между СССР и САЩ, но биват своевременно прекъснати. Преди да напусне своя пост М.С. Горбачов (15.01.1986.!) прави изявление за да се постигне крайна договореност за конвенция за забрана на химическото оръжие, но това отново не се получава. Тези опетлани полемики не водят до нищо, но все пак става нещо. По време на

ВОЙНАТА В ЗАЛИВА
кюрдите биват супресирани от Садам Хюсеин чрез приложение на химическо оръжие, както това някога бяха сторили британците подир превземането на Басра (Уинстън Чърчил министър на войната и авиацията-1937!). През 1992. японския терористичен клан вещаещ краят на света Аум Шинрикийо хвърля нервнопаралитичен газ (зарин) в токийското метро в резултат на което загиват 12 човека. Малко подир фаталното унищожаване на

СВЕТОВНИЯ ТЪРГОВСКИ ЦЕНТЪР
в Ню-Йорк (11.09.2001.!), ФБР разгъва акция за поставяне под внезапен контрол безусловно на всички самолети за разпръскване на земеделски препарати в САЩ, а те наброяват десетки хиляди. Установява се, че терористите разрушили двата търговски центъра са следвали школи за управление на самолети за разпръскване на селскостопански химикали. Предполагало се е на определен етап, да бъдат използвани подобни самолети за биологическо поразяване на огромните територии на САЩ. Това задейства явни и неявни структури свързани със сигурността на милиони.

СВЕТОВНАТА ЗДРАВНА ОРГАНИЗАЦИЯ
(01.10.2001.!) спешно оповестява правителствата-членки на ООН, щото да бъдат предприети спешни мерки за борба с подобни атаки. На територията на Република Македония е регистрирано странно заболяване подобно на грип, който поразява единствено невръстни с албански произход. Тони Блеър вече се е разпоредил безусловно всички болници във Великобритания да формират и обучат екипи за борба с подобни поражения. На практика всеки химически препарат би могъл да се превърне в оръжие. Официално признатите

БОЙНИ ОТРОВНИ ВЕЩЕСТВА
са зарин, цианид или VX нервнопаралитичен газ. Техния поразяващ ефект е ограничен, освен ако не е налице директен контакт или непосредствено вдишване. По-сполучливи се явяват биологични агенти които подир посяване се разпространяват непредвидимо чрез инфекция. СЗО успява и публикува списък с 44 вируси, бактерии, фунги и протозои които биха могли да се използват като биологично оръжие. Между тях на първо место са

АНТРАКС, ДРЕБНА ШАРКА, БОТУЛИЗЪМ И ЧУМА.
Малко подир атаката над Световния търговски център полицията във Флорида открива спори в офиса на офизиоза вестник "Сан". Няколко дни по-късно новинарят Том Броков и експерта по биологично оръжие Джудит Милър получават пакети съдържащи спори на смъртоносен антракс под формата на бял прах. Подир получаване на подобно писмо в Сената на САЩ 29 човека във Вашингтон се оказват антракс-позитивни. Светът се стъписва от страх. Аптекарите продават огромно количество антидод "Сипро", а търсенето на газови маски за гражданска употреба е толкова голямо, че САЩ правят крупна поръчка в единствения завод за подобни устройства на България. В Ню-Йорк майтапчийските обаждания надхвърлят регистрираните от полицията криминални случаи на разпращане на биологични агенти. Бива арестуван един изолиран в провинцията свободнопрактикуващ учен, за който се доказва че произвежда при домашни условия тази фатална суровина. "Гардиан" във Великобритания подкрепи тезата че всичко това е дело на

ОСАМА-БИН-ЛАДЕН И АЛ-КЕЙДА,
за да дестабилизират иначе устойчивото на инсинуации американско общество. Извършени са многобройни арести за които се знае все по-малко. Оказва се, че отровителите хайджакери живеят само на няколко мили от редакцията на "САН", а за американските контрасти това не е разстояние. Нещо повече. Трима от заловените терористи наемат апартаменти от имотите на съпругата на главния редактор на "САН", самата тя бивш оръжеен инспектор при ООН. Доказва се пряка връзка с Ирак, но не и с Иран. Изследователите се разравят и установяват, че още през 1995. последователите на култа Аум Шинрикийо опитват няколко пъти да заразят токийското метро с антракс, причинявайки единствен смъртен случай. Пречката е чисто технологична. Необходимо е да бъдат подсигурени поне 10 000 отровни спори в дихателния тракт на човека, за да го пипне тежката пневмонична треска. Учените се втурнаха да разработват подходящ антидот. Още един налудничав учен е заловен и тикнат в затвора, без повече да се чуе нещо за него. Както вече нищо не се чува и няма да се чуе за Осама Бин Ладен. Във Лондон и Ливоърпул полицията отработва спешно тренировъчни аларми. Учените заявяват, че човечеството е изправено пред

НОВ ВИД ТЕРОРИЗЪМ
изключително труден за разкриване. И отново се залавят да изследват. Една част от тях създават, при влагане на изключителни средства, все по-устойчиви генетично модифицирани избирателни вируси. Останалите едва-едва напредват при създаване на все по-мощни противоотрови независимо от вложените незначителни средства. Става ясно, че Ирак ще бъде най-задълбочено разследван, но онова което спътниковите снимки изявяват своевремено, инспекторите от ООН кой знае защо не могат да открият. Прословутите подвижни лаборатории-фургони за производство и разпръскване на БОВ, все още не е известно да са попаднали в ръцете на съюзниците по време на настоящата Втора Война в Залива.

БИОЛОГИЧНИТЕ ИЗСЛЕДВАНИЯ
в областта на нападението и отбраната никога не са били повече активни от понастоящем. По време на Студената Война за която се твърди че отдавна е приключила, (Но така ли е това !?!), САЩ и СССР водят интензивни изследвания за разработване на нови неуловими бойни средства. Днес двете глобални страни разполагат с неизмерими количества биологични отровни агенти включително ужасяващия антракс. Разузнаванията обичайно дремят но никога не си позволяват да заспят. В наше време се наброяват 17 страни притежаващи подобно оръжие включително Либия, Иран, Ирак, Сирия и Северна Корея. Нищо чудно да задържаните безпричинно български медици да са попаднали на разработена диря, която не би трябвало да пресичат.

СТРАХОВЕТЕ НА САЩ
а значи на целия съвременен свят включително Русия произлизат от факта, че Садам Хюсеин бе официално оповестил и доказал (Войната Ирак-Иран, Операциите в Кюрдистан!), че усилено разработва оръжия за масово поразяване. Подир приключване на операция Пустинна Буря през 1991., мнозина щатски бойци заболяха от странни болести с непознати до днес симптоми, за които не можа да се открие антидот. Забягнали на запад иракски учени твърдят, че в системата за разработка на подобни оръжия са включени около 3 000 лекари и химици разработвайки летални токсини и най-вече методи за тяхното разпръскване. Като се знаят темповете на работа в силовите държави, би могло да се каже че основният екип е най-много около 30 човека, което е напълно достатъчно за поддържане на нелегална дистрибуция в тила на врага.

ОТРОВНИТЕ СУБСТАНЦИИ
са тествани върху затворници в затворите на Багдат, където понастоящем съюзническите войски откриват части от неидентифицирани трупове опаковани по специален начин. Опасенията подобни оръжия да не попаднат в ръцете на радикални екстремисти като Осама Бин Ладен, са докрай основателни. Сателитното разузнаване представя снимки на обживяни лагери на Ал-Кайда в планините на Афганистан обсипани с десетки погинали животни. Предполага се че тези животни са избити при експерименти с биологично оръжие, но това е все още само едно непотвърдено предположение. Кетлийн Си Бейлий, бивш помощник-директор на американската Агенция за контрол и разорръжаване твърди, че биологическо оръжие лесно би могло да се произведе във всяка една кухня ако притежаваш протеинова култура, газова маска и предпазно облекло. Методът за прилагане на подобно вещество обаче е твърде специфичен. Диспергирането на отровата се влияе от метеорологически условия и структурата на околната среда, а това означава подходящо информационно и технологично обезпечаване. Обичайното хлориране на питейните източници деактивира повече от попадналите токини за двадесетина минути време, а при наличие на качествени домашни филтри за вода, рискът още провече намалява. Често пъти Природата прави биологичното оръжие да се обърне и да порази онзи който го е приложил.

ПРЕВЕНЦИЯТА
е отчайващо сложна и практически неефикасна. Това води до глобални военни мерки. На първо време съветът е: "Прибирай се вкъщи, кротвай там, кютай и се адаптирай!" Преди това облепи с тиксо прозорците и вратите. Изчакай правителствените съобщения по радиото и ТВ, преди отново да излезеш навън. Не се крий в мазета, ако те не са филтърно климатизирани.. Много от токсините пренасяни по въздуха са по-тежки от него. Не се евакуирай на село. Там е по-атрактивно за укрити терористи и смъртоносни терористични актове на дребно. Ползвай газова маска. Ако нямаш такава, а усетиш че нещо се случва, намокри носна кърпа с урина и дишай през нея. Моля, отваряй си очите на четири.
10.4.2003 23:12:52

SHAME WORD OR SHAME SITUATION, (C) 2000 Bogomil Kostoff AAAVRAMOV-HEMY

© 2001 - Bogomil Kosstoff AVRAMOV-HEMY

СРАМНА ДУМА
ИЛИ
СРАМНО СЪСТОЯНИЕ!?!

от
Богомил К. АВРАМОВ-ХЕМИ




Ако си донейде варненец, без преждевременно да си хванал пътя към Вечните Бойни Полета, (Днес находящи се в Тополи!), крачейки през купищата смет обяздили тоя свещен за мнозина град, не може да не ахнеш чак до плач.

ОЧЕВАДНАТА МРЪСОТА
всред която е затънала живописна Стара Варна е показателна, драматична и мъчителна. Дали поради безпарич-ност!?! Криминално обрулващи послед-ните наши дребни спестявания (Има ли ги все още!?!) измишльотски данъци и такси, залагат общонационална трагедия натикана в ръцете на местното общинско самоуправление. Единствен подход за решаване финансовите проблеми на срамно оголял народ, прекалено бюрократизирана държава и самозабравили се общинари. Властта лесно обогатява, докрай заслепява, най-подир загробва. Ежедневно роящите се, натрупани лукаво едно върху друго всевъзможни подобающи Европу национални, регионални, областни, общински и кметски управленски звена, едва ли подпомагат държавната машина да прави нещо друго, освен да боксува на място при наклон в обратна посока. Да затъва все повече и повече всред



ДУХОВНА И ФИЗИЧЕСКА СМРАД.
Тежка балканска недоверчивост, мръсна финансова безпомощност, недостатъчно възпитание, все по-ниско образование, е налегнало местния человечец, станал на всяка цена “кореняк-варненец”! За да се превърне в устойчив еталон и стандарт. Ти би могъл да бъдеш функционер на някоя от всевъзможните

ПИШМАН-ЕКОЛОГИЧЕСКИ ФОРМАЦИИ,
на които никой до днес не потърси сметка, (Както в недалечна Турция!), аджеба с какви пари се издържат – и защо. Неколцина можеби получават заплата от фондове предназначени да запушат устата на обитателите на световните бидонвили (В какъвто, моля Ви, се превръща Стара Варна!), та да не пискат. Все още неосъзнали окончателно, че и на път качествено деструктуриране на изграденото. Поради все повече задълбочаващо се, коренящо в Татово време, върхово Връзкаджийство. Направило ежечасно да тънем всред

КУПИЩА НЕПРИБРАНА СМЕТ.
Да бъде проклет онзи, който постанови сметта да се стифира задължително не другаде, а по ъглите на улиците на един световен курортен град подходящ единствено за ниско строителство. В началото на шестдесетте, наложените “безплатни” металически кофи за смет, задължително се намират вътре в дворовете и блоковете на гражданите. На пръв поглед безплатни, за разлика от сметосъбирачните автомобили с бая-бая екипаж. Организационната система за събиране на смет, и днес остава научно неидоизяснена. За улеснение на сметосъбирачите - не и на гражданите, тези кофи за смет биват групирани по ъглите на улиците. За да бъдат подменени от настоящите обезпру-жинени вечно зеещи контейнери. Така че, да не можеш да рипнеш дори до комшията, без да натопиш скъсани китайски гуменки в лепкави

КУПИЩА ЗЛОВОННА СМЕТ.
Някога “най-чистия град на Републи-ката”, дефиниран като елитарен град на Европа (Принц Филип-1983!), днес тъне в позорна мръсота. Изключая едно-две представителни петна около Общината, където независимо от гордо натаманени паметници и почти футуристични скулптури, мръсотата никога не бива изгребвана изчерпателно докрай. Да се чуди човек – да се мае. Толкова

НИСЪК ЖИЗНЕН СТАНДАРТ,
а такова огромно количество отпадъци. Всенародна мизерия всред задъл-жителни домашни компютри. При огромен брой еколози и хигиенисти от регионален, общински и кметски ранг, при безброй верски формации, задължителната обществена чистота едва ли някому духà спохожда. Заблудени от ветровете найлонови пазарски торбички валят денонощно от високите етажи върху главите на минувачите и ти си щастливец, ако са празни. В началото на Двадесет и първи век, сметопроводът е слабо познат лукс за Варна. Там, където поради тотали-тарно недоразумение все пак го има, той е задължително задръстен. Сметосъби-рателните стаички в мазетата на ред блокове са превърнати в джебни магазинчета за хранителни стоки. Разделното събиране на отпадъци е мечта от изданията на самозвани (Но дипломирани!) еколози. Никой не се сеща да забрани изхвърлянето на

СМЕТ В БЛИЗКА ОКОЛНОСТ НА УЧИЛИЩАТА,
както никой не се сеща да възпрети автомобилния трафик в тази критична зона за подрастващи. Околичени с подозрителни заведения и подземни лавки, пестеливо (Всъщност бедняшки!) финансирани, училищата на град Варна едва ли процъфтяват. Кризисно недохраненият феномен “национално бъдеще” израства и се възпитава всред непроходими купища духовна, хранителна и битова смет.

НЯКОГА,
работата със селските пък и градски сметища, бе до немай-къде опростена. Естественото домашно торище обслужваше семейство от дузина работоспособници. Проблемът природо-съобразно решен без превенция по закон. Никой нямаше интерес да замърси вододаен източник. Но настъпи бузгунлушко време. Собствеността а следователно и загрижеността бе забранена. За да бъде обществото превъзпитано в онзи бизгршгнж-консумативен стил на живот, чийто гайле днес теглят нашите деца, заедно с устойчиви остатъци безпомощни пенсионери. Едва ли поради професионална компетентност, (Ха де!?!), вододайните хоризонти над село Стожер, захранващи можеби цялата Девненска агломерация и частично самата Варна, са сериозно застрашени. Недалеч от свещеното Аязмо Света Марина, вместо заложения от Цар Борис Трети Обединител свят манастир, предстои да бъде изградено “модерно” междуградско (Добрич-Варна!) сме-тище. Проектът е наложен без насрещна гражданска експертиза. Счита се, че подобна практика е печалбарска, без да се отчита безпардонността на подобни решения. Неправителствените “защит-ници на природната среда” примирено си се спотаяват. Пък, каквото ще да става. Някога безусловно всички търговски закони започваха с:

“ТЪРГОВИЯТА Е СВОБОДНА”.
Днес, всеки най-незначителен законода-
телен документ, (Прескрипции препле-тени като рибарски мрежи!), започва с конституционални увъртания. Бълга-ринът никога не е включвал в понятието “свобода” денонощната доза боклукчава мръсота всред която днес е изпаднал, под оглушителното биене на тъпан за “свобода на избор” по отношение на полови, но не и хигиенно-екологически щения. Избрал ли си мръсотата за съдба, примирил ли си се хитричко да те заблудват, ти вече избягваш да я забелязваш. При наличие на канализация, отчайващо старомодна; сметта се лее в ручеи безусловно по всяка варненска улица. Повтори ли се варненския потоп от 1952. – жална ни майка!?! Без армиите обосял и оголял пауперизиран народ, който събира огризки и картон (7-12 ст./кг.!) несертифициран, Варна би погинала всред невероятни планини смет. Независимо, че общините броят огромни пари на специализирани фирми с подозрителна производствена мощ-ност, персонал и нагласа. Докато данъчните не пропускат насмешливо да начисляват “такса смет” дори там, където вместо почистване налице е процес на натрупване на криминално извозени отпадъци. (Извънградски залесени площи!)

ГРАЖДАНСКИЯ ПРОБЛЕМ
за природосъобразно складиране и утилизиране на смет се налага още щом светът започва да рои все по-уплътняващи се популации. В разцвета на минойската цивилизация, (О. Крит 3000–1000 г. Пр. Христа!), в столицата Кнос съществуват общински организа-ционни схеми за сметосъбиране. Чрез своите глинени делви древните рим-ляни, се равнят с нивото на организация на сметосъбиране в град Варна понастоящем. Някой автори считат, че проблемът със сметта и качеството на питейната вода са дали тласък за западане на Римската цивилизация. При разкопки (1955-1960!), в околността на Римската кула в стария Одесос, археолозите преминаха през купища вековна смет, в т.ч. отоманска и християнска. Обичайна практика, намерила място в човешкия бит до началото на двадесети век, когато

ПРОМИШЛЕНАТА РЕВОЛЮЦИЯ
тръгва с пълна сила. Германските средновековни градове-държави въвеж-дат система щото всяка излизаща от град кола да отнася отпадъци, които да изхвърли някъде край пътя. Поради въвеждане на елементарна система за разделно събиране и последващо използване на градските твърди отпадъци, подир ХVІІІ век(!?!) сметищата в Шотландия престават да променят своите стопански размери. Четиридесет и един лондонски завода за производство на тухли, започват да се подхранват с отпадъци от Лондон (Бейзи– 1974!), като го вършат и понастоящем. Към 1297., Велико-британия кодифицира проблема. След 1387. биват постановени специални дни за сметосъбиране. Това напомня моделът на Стара Варна от четиридесетте години на отминалия век, когато тайфа “боклуджийски каруци” подчинени на общинската пожарна команда, преминават всяка сряда през града, за да отнесат незначителните отпадъци от една поствоенна цивили-зация, в посока

“КАРА-БОКЛУК”.
По онова време сметта се събира в домашни бетонни отсеци, (Обем 1 куб.м.!), в придворието на къщите на двуетажна Варна. Никога по улиците. Докато Короната на Англия издава указ забраняващ изхвърляне на отпадъци в реките, каналите, ручеите и деретата (1388.!), “демократичен” Париж създа-ва (1506. и 1906.!) градски и национални

ОБЩЕСТВЕНИ ФОНДОВЕ
за заплащане разходите по сметосъбиране (АЕА-1973!). В ново време Чикаго въвежда подвижни пещи за изгаряне на смет, стационирани по ъглите на гетата. Практика, която в битието на Варна би била удовлетворителна. Проучвания показ-ват, че печки за изгаряне на корабни отпадъци по Българското крайбрежие тук-там съществуват по силата на конвенционално морско право, но индустриална пещ все още няма, което тежко натоварва екологията на региона със заразни отпадъци от внос. Оферти за подобни пещи се правят повече от десетина години, но отговорните институции подценяват екологията като жизнен проблем на обществената хигиена. Някога Ню-Йорк се вижда в чудо поради неговото интензивно висотинно застрояване. Бизнесът се отвръща. Авторитета на града замира всред огромни количества смет. Насмешките от Европа зачестяват. Общинските власти се виждат принудени да назначат

СПЕЦИАЛЕН КОМИСАР
по аварийно почистване на улиците. Джордж Е. Варинг-Младши е човек с твърда ръка по време на дълбока общинска корупция, масова безра-ботица и социални безредици. Фирмите “Смет и Чистота”, прибират общинската парà оставяйки града да тъне в боклук. За три години време (1895-1898!), радикално се въвежда строг ред, а себестойността на разходите намалява два пъти. Методите “Варинг-Младши”, редуцират смъртността от 27.78 на 19.63 на хиляда, (1882-1897.!) и поготвятг Ню-Йорк да встъпи чист и съвършен в новия милениум. Това дава подтик за широки изследвания, които довеждат (Март 1902.!), до обществен форум под егидата на Масачузетския техноло-гичен институт. За пръв път биват изнесени, обсъдени, сравнени и обобщени методите за събиране и утилизиране на отпадъци в 161 града на САЩ. Конференцията поставя под съмнение системата на общински контракти. Въвежда се машинно подмитане на улиците, със задъл-жително разпръскване на вода. Подобна практика съществува дори в град Варна през първата половина на двадесети век. Главните магистрали на града, се мият с мощни струи вода от “Нептун“ и по "Владислав" до входа на Морската градина. В много европейски столици този метод все още се счита ефективен, гъвкав и представителен за интимните площади и пазарни части. Ако се позоваваме на всичко това, то е за да напомним, че настоящата
ПОДОЗРИТЕЛНО СКЪПО ПЛАТЕНА
ГРАДСКА ЧИСТОТА
на Стара и Нова Варна, освен че изостава от световни традиции и нормативи, но се е превърнала в нездравословно ежедневие с което никой не би трябвало да си се помайва. За световния град Варна високия хигиенен обществен стандарт във всяко отношение е задължителен. Кой би инвестирал хай-технологии в регион, където чистотата на въздуха е под съмнение за стандарт и качество, а прахоляците от безбройните строежи повишават нивото на очни заболявания!?! (РИОС - къде си!?!) За постигане всеградска чистота, върху регион все по-необхватен, е абсолютно необходимо спешно актуализиране на изискванията към фирмите по чистотата в град Варна, за въвеждане на съвре-менно високопроизводително

ГАРБАЧ-ОБОРУДВАНЕ.
Като резултат на съвременна органи-зация, традиционно прилежание, и управленска съвест. Пари, както би показал всеки повърхностен анализ има. Остава въпроса как, за какво и срещу какво се изразходват.
26.2.2003 08:37:53
15.4.2003 08:38:12
15.4.2003 10:32:33

SHAME WORD OR SHAME SITUATION, (C) 1989 Bogomil Kostoff AVRAMOV-HEMY

© 1989Bogomil Kosstoff AVRAMOV-HEMY

СРАМНА ДУМА
ИЛИ
СРАМНО СЪСТОЯНИЕ!?!

от
Богомил К. АВРАМОВ-ХЕМИ




Ако си донейде варненец, без преждевременно да си хванал пътя към Вечните Бойни Полета, (Днес находящи се в Тополи!), крачейки през купищата смет обяздили тоя свещен за мнозина град, не може да не ахнеш чак до плач.

ОЧЕВАДНАТА МРЪСОТА
всред която е затънала живописна Стара Варна е показателна, драматична и мъчителна. Дали поради безпарич-ност!?! Криминално обрулващи послед-ните наши дребни спестявания (Има ли ги все още!?!) измишльотски данъци и такси, залагат общонационална трагедия натикана в ръцете на местното общинско самоуправление. Единствен подход за решаване финансовите проблеми на срамно оголял народ, прекалено бюрократизирана държава и самозабравили се общинари. Властта лесно обогатява, докрай заслепява, най-подир загробва. Ежедневно роящите се, натрупани лукаво едно върху друго всевъзможни подобающи Европу национални, регионални, областни, общински и кметски управленски звена, едва ли подпомагат държавната машина да прави нещо друго, освен да боксува на място при наклон в обратна посока. Да затъва все повече и повече всред

ДУХОВНА И ФИЗИЧЕСКА СМРАД.
Тежка балканска недоверчивост, мръсна финансова безпомощност, недостатъчно възпитание, все по-ниско образование, е налегнало местния человечец, станал на всяка цена “кореняк-варненец”! За да се превърне в устойчив еталон и стандарт. Ти би могъл да бъдеш функционер на някоя от всевъзможните

ПИШМАН-ЕКОЛОГИЧЕСКИ ФОРМАЦИИ,
на които никой до днес не потърси сметка, (Както в недалечна Турция!), аджеба с какви пари се издържат – и защо. Неколцина можеби получават заплата от фондове предназначени да запушат устата на обитателите на световните бидонвили (В какъвто, моля Ви, се превръща Стара Варна!), та да не пискат. Все още неосъзнали окончателно, че и на път качествено деструктуриране на изграденото. Поради все повече задълбочаващо се, коренящо в Татово време, върхово Връзкаджийство. Направило ежечасно да тънем всред

КУПИЩА НЕПРИБРАНА СМЕТ.
Да бъде проклет онзи, който постанови сметта да се стифира задължително не другаде, а по ъглите на улиците на един световен курортен град подходящ единствено за ниско строителство. В началото на шестдесетте, наложените “безплатни” металически кофи за смет, задължително се намират вътре в дворовете и блоковете на гражданите. На пръв поглед безплатни, за разлика от сметосъбирачните автомобили с бая-бая екипаж. Организационната система за събиране на смет, и днес остава научно неидоизяснена. За улеснение на сметосъбирачите - не и на гражданите, тези кофи за смет биват групирани по ъглите на улиците. За да бъдат подменени от настоящите обезпру-жинени вечно зеещи контейнери. Така че, да не можеш да рипнеш дори до комшията, без да натопиш скъсани китайски гуменки в лепкави

КУПИЩА ЗЛОВОННА СМЕТ.
Някога “най-чистия град на Републи-ката”, дефиниран като елитарен град на Европа (Принц Филип-1983!), днес тъне в позорна мръсота. Изключая едно-две представителни петна около Общината, където независимо от гордо натаманени паметници и почти футуристични скулптури, мръсотата никога не бива изгребвана изчерпателно докрай. Да се чуди човек – да се мае. Толкова

НИСЪК ЖИЗНЕН СТАНДАРТ,
а такова огромно количество отпадъци. Всенародна мизерия всред задъл-жителни домашни компютри. При огромен брой еколози и хигиенисти от регионален, общински и кметски ранг, при безброй верски формации, задължителната обществена чистота едва ли някому духà спохожда. Заблудени от ветровете найлонови пазарски торбички валят денонощно от високите етажи върху главите на минувачите и ти си щастливец, ако са празни. В началото на Двадесет и първи век, сметопроводът е слабо познат лукс за Варна. Там, където поради тотали-тарно недоразумение все пак го има, той е задължително задръстен. Сметосъби-рателните стаички в мазетата на ред блокове са превърнати в джебни магазинчета за хранителни стоки. Разделното събиране на отпадъци е мечта от изданията на самозвани (Но дипломирани!) еколози. Никой не се сеща да забрани изхвърлянето на

СМЕТ В БЛИЗКА ОКОЛНОСТ НА УЧИЛИЩАТА,
както никой не се сеща да възпрети автомобилния трафик в тази критична зона за подрастващи. Околичени с подозрителни заведения и подземни лавки, пестеливо (Всъщност бедняшки!) финансирани, училищата на град Варна едва ли процъфтяват. Кризисно недохраненият феномен “национално бъдеще” израства и се възпитава всред непроходими купища духовна, хранителна и битова смет.

НЯКОГА,
работата със селските пък и градски сметища, бе до немай-къде опростена. Естественото домашно торище обслужваше семейство от дузина работоспособници. Проблемът природо-съобразно решен без превенция по закон. Никой нямаше интерес да замърси вододаен източник. Но настъпи бузгунлушко време. Собствеността а следователно и загрижеността бе забранена. За да бъде обществото превъзпитано в онзи бизгршгнж-консумативен стил на живот, чийто гайле днес теглят нашите деца, заедно с устойчиви остатъци безпомощни пенсионери. Едва ли поради професионална компетентност, (Ха де!?!), вододайните хоризонти над село Стожер, захранващи можеби цялата Девненска агломерация и частично самата Варна, са сериозно застрашени. Недалеч от свещеното Аязмо Света Марина, вместо заложения от Цар Борис Трети Обединител свят манастир, предстои да бъде изградено “модерно” междуградско (Добрич-Варна!) сме-тище. Проектът е наложен без насрещна гражданска експертиза. Счита се, че подобна практика е печалбарска, без да се отчита безпардонността на подобни решения. Неправителствените “защит-ници на природната среда” примирено си се спотаяват. Пък, каквото ще да става. Някога безусловно всички търговски закони започваха с:

“ТЪРГОВИЯТА Е СВОБОДНА”.
Днес, всеки най-незначителен законода-
телен документ, (Прескрипции препле-тени като рибарски мрежи!), започва с конституционални увъртания. Бълга-ринът никога не е включвал в понятието “свобода” денонощната доза боклукчава мръсота всред която днес е изпаднал, под оглушителното биене на тъпан за “свобода на избор” по отношение на полови, но не и хигиенно-екологически щения. Избрал ли си мръсотата за съдба, примирил ли си се хитричко да те заблудват, ти вече избягваш да я забелязваш. При наличие на канализация, отчайващо старомодна; сметта се лее в ручеи безусловно по всяка варненска улица. Повтори ли се варненския потоп от 1952. – жална ни майка!?! Без армиите обосял и оголял пауперизиран народ, който събира огризки и картон (7-12 ст./кг.!) несертифициран, Варна би погинала всред невероятни планини смет. Независимо, че общините броят огромни пари на специализирани фирми с подозрителна производствена мощ-ност, персонал и нагласа. Докато данъчните не пропускат насмешливо да начисляват “такса смет” дори там, където вместо почистване налице е процес на натрупване на криминално извозени отпадъци. (Извънградски залесени площи!)

ГРАЖДАНСКИЯ ПРОБЛЕМ
за природосъобразно складиране и утилизиране на смет се налага още щом светът започва да рои все по-уплътняващи се популации. В разцвета на минойската цивилизация, (О. Крит 3000–1000 г. Пр. Христа!), в столицата Кнос съществуват общински организа-ционни схеми за сметосъбиране. Чрез своите глинени делви древните рим-ляни, се равнят с нивото на организация на сметосъбиране в град Варна понастоящем. Някой автори считат, че проблемът със сметта и качеството на питейната вода са дали тласък за западане на Римската цивилизация. При разкопки (1955-1960!), в околността на Римската кула в стария Одесос, археолозите преминаха през купища вековна смет, в т.ч. отоманска и християнска. Обичайна практика, намерила място в човешкия бит до началото на двадесети век, когато

ПРОМИШЛЕНАТА РЕВОЛЮЦИЯ
тръгва с пълна сила. Германските средновековни градове-държави въвеж-дат система щото всяка излизаща от град кола да отнася отпадъци, които да изхвърли някъде край пътя. Поради въвеждане на елементарна система за разделно събиране и последващо използване на градските твърди отпадъци, подир ХVІІІ век(!?!) сметищата в Шотландия престават да променят своите стопански размери. Четиридесет и един лондонски завода за производство на тухли, започват да се подхранват с отпадъци от Лондон (Бейзи– 1974!), като го вършат и понастоящем. Към 1297., Велико-британия кодифицира проблема. След 1387. биват постановени специални дни за сметосъбиране. Това напомня моделът на Стара Варна от четиридесетте години на отминалия век, когато тайфа “боклуджийски каруци” подчинени на общинската пожарна команда, преминават всяка сряда през града, за да отнесат незначителните отпадъци от една поствоенна цивили-зация, в посока

“КАРА-БОКЛУК”.
По онова време сметта се събира в домашни бетонни отсеци, (Обем 1 куб.м.!), в придворието на къщите на двуетажна Варна. Никога по улиците. Докато Короната на Англия издава указ забраняващ изхвърляне на отпадъци в реките, каналите, ручеите и деретата (1388.!), “демократичен” Париж създа-ва (1506. и 1906.!) градски и национални

ОБЩЕСТВЕНИ ФОНДОВЕ
за заплащане разходите по сметосъбиране (АЕА-1973!). В ново време Чикаго въвежда подвижни пещи за изгаряне на смет, стационирани по ъглите на гетата. Практика, която в битието на Варна би била удовлетворителна. Проучвания показ-ват, че печки за изгаряне на корабни отпадъци по Българското крайбрежие тук-там съществуват по силата на конвенционално морско право, но индустриална пещ все още няма, което тежко натоварва екологията на региона със заразни отпадъци от внос. Оферти за подобни пещи се правят повече от десетина години, но отговорните институции подценяват екологията като жизнен проблем на обществената хигиена. Някога Ню-Йорк се вижда в чудо поради неговото интензивно висотинно застрояване. Бизнесът се отвръща. Авторитета на града замира всред огромни количества смет. Насмешките от Европа зачестяват. Общинските власти се виждат принудени да назначат

СПЕЦИАЛЕН КОМИСАР
по аварийно почистване на улиците. Джордж Е. Варинг-Младши е човек с твърда ръка по време на дълбока общинска корупция, масова безра-ботица и социални безредици. Фирмите “Смет и Чистота”, прибират общинската парà оставяйки града да тъне в боклук. За три години време (1895-1898!), радикално се въвежда строг ред, а себестойността на разходите намалява два пъти. Методите “Варинг-Младши”, редуцират смъртността от 27.78 на 19.63 на хиляда, (1882-1897.!) и поготвятг Ню-Йорк да встъпи чист и съвършен в новия милениум. Това дава подтик за широки изследвания, които довеждат (Март 1902.!), до обществен форум под егидата на Масачузетския техноло-гичен институт. За пръв път биват изнесени, обсъдени, сравнени и обобщени методите за събиране и утилизиране на отпадъци в 161 града на САЩ. Конференцията поставя под съмнение системата на общински контракти. Въвежда се машинно подмитане на улиците, със задъл-жително разпръскване на вода. Подобна практика съществува дори в град Варна през първата половина на двадесети век. Главните магистрали на града, се мият с мощни струи вода от “Нептун“ и по "Владислав" до входа на Морската градина. В много европейски столици този метод все още се счита ефективен, гъвкав и представителен за интимните площади и пазарни части. Ако се позоваваме на всичко това, то е за да напомним, че настоящата

ПОДОЗРИТЕЛНО СКЪПО ПЛАТЕНА
ГРАДСКА ЧИСТОТА
на Стара и Нова Варна, освен че изостава от световни традиции и нормативи, но се е превърнала в нездравословно ежедневие с което никой не би трябвало да си се помайва. За световния град Варна високия хигиенен обществен стандарт във всяко отношение е задължителен. Кой би инвестирал хай-технологии в регион, където чистотата на въздуха е под съмнение за стандарт и качество, а прахоляците от безбройните строежи повишават нивото на очни заболявания!?! (РИОС - къде си!?!) За постигане всеградска чистота, върху регион все по-необхватен, е абсолютно необходимо спешно актуализиране на изискванията към фирмите по чистотата в град Варна, за въвеждане на съвре-менно високопроизводително

ГАРБАЧ-ОБОРУДВАНЕ.
Като резултат на съвременна организация, традиционно прилежание, и управленска съвест. Пари, както би показал всеки повърхностен анализ има. Остава въпроса как, за какво и срещу какво се изразходват.
26.2.2003 08:37:53
15.4.2003 08:38:12
15.4.2003 10:32:33

“ПРИНОСЪТ-THE CONTRIBUTION”, research, (C) 2001 Bogomil Kostoff AVRAMOV-HEMY

© 2001-2003 – Bogomil Kosstoff AVRAMOV-HEMY
“ПРИНОСЪТ-THE CONTRIBUTION”
от
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ

ISBN – 954-8530-24-4




In Memoriam!
Колю СЕВОВ – 1993-2003


Аз Съм Вятърът полегнал в Процепите Тесни.
Хората възпяват Сезоните ми с Песни –
Помнят ме с Легенди – и Легенди нови раждам,
Никога не утолявам – А Разпалвам Жажда …



НЕКРОЛОГ!

ОКАЗВА СЕ, Десет Години Историческо Време за Град Варна; град претенциозен и отмъстителен но социално безпомощен; са напълно достатъчни Поет като Колю СЕВОВ, носител на една от първите награди “Варна”, да бъде осъден на забрава. Така е с мнозина, в този
тъй чаровен град на брега на Морето Темарин.
Кой си позволява да твърди,че всичко надалеч от Морето е Провинция?
ЛОШОТИИТЕ, за които Спасителят учи: сторени на Земята – опростени на Небето, за някой литературстващи са тежко незабравими в замяна на
Доброто, което един Поет някога успя безшумно да постигне.
ЧРЕЗ своеобразен Внос-Износ на Поезия, нещо така неиндустриално,
Колю СЕВОВ правеше и постигаше
Международен Имидж за Своя Втори Роден Град.
Възможност, към която понастоящем се подхожда така тесногръдо,
че по световните подиуми
Поетите на Варна не се откриват и под телескоп.
КАПСУЛИРАНЕТО на Мислители, Поети, Разказвачи и Артисти
в Град Варна понастоящем е постигнато дотам перфектно,
че просто няма накъде.
Дали поради твърде горчивия вкус на настоящите прекалено
“Демократични Времена”!?!
Такава е съдбата дори на онези, на които Колю СЕВОВ успя и помогна
да пръкнат от четци и подражатели, в изявени местни поети.

БЕЗДУШНА МЪЛЧАВИНА
кръжи около името на един от
най-популярните някога варненци. Поетът с ярка рижа брада.
Общественикът отхвърлил всякаква партийна намеса в личния живот.
Доброволния лобист на Стара Варна в Столицата,
Поетът Колю Димитров СЕВОВ.
Все още непознат. Неизследван. Посмъртно подругаван.
Не е ли така безусловно със всички
Духовни Първенци на Този Древен Град!?!

И НЕКА случайните яхстмени от Задморието,
да се лутат из улиците и да питат за
Домът на Поета.
Нека се дивят!
Все Още Няма Улица Кръстена На Неговото Скромно Име.
Те знаят.
На този Лъжовен Свят, нищо никога не е случайно.



CV
N.B.: Подлежи на актуализация.


Име: …………………………...………………………………...……………….Колю Димитров СЕВОВ;
Роден:………………………...……………………Септември, 1933, с. Черна Могила, Област Хасково;
Починал:……………………………..………………………………………………...………Август,1993.
Образование: ………………………………………………………...………Гимназия – Харманли, 1951;
Библиотечен Институт – София, 1958.
Работа:
1958-1961 ………………………………………………….. Градски Общински Народен Съвет – Варна;
1962-1970 ……………………………………………………. В-к “Маяк”, в-к “Първомайски Зов” и др.;
1970-1974 ……………………………………………………………..…….. Експерт по култура – Девня;
1974-1987 …………………….……………………..…… Главен редактор Алманах “Простори”-Варна;
Председател на Дружеството на СБП-Варна.
1963……………………………………………………………………………………...……. Член на БКП;
1972…………………………………………………………………Член Съюз на Българските Писатели.
Автор:
1961 …………………………………………………………………………….…….. “Котвите се вдигат”;
1964 ………………………………………………………………………………..……. “Моряшки възел”;
1969 …………………………………………………………………………...……. “В средата на лятото”;
1971 …………………………………………………………………………...……… “По високото било”;
1972 ……………………………………………………………………………………….. “Големият Ден”;
1974 …………………………………………………………………………...…. “Индустриален пейзаж”;
1976 ……………………………………………..………….………. “Дневник с адрес”, очерци и новели;
“Есенно море”;
1978 …………………………………………………………….……… “Моите странствания”, пътеписи;
“Походно легло”;
1979 ……………………………………………………………………………….. “Между два празника”;
“Под едно небе”, разговори с Ели Леониду;
1980 ………………………………………………………………………………….. “Насрещни ветрове”;
“Чужди грехове”;
1981 ……………………………………………………………………………………………..…. “Оброк”;
1982 ……………………………………………………………………………….…. “Градището”, роман;
1983 …………………………………………………………………………...… “Айсберги и безбрежия”;
1989 ……………………………………………………………………………….. “Непредвидено време”.

Награди:
1969, 1971 .. ………………………………………………….…………………………….....…… “Варна”;
1971 ……………………………………………………………………………………………..….. на СБП;
1972 …………………………………………………………………………………..……… на ЦК/ДКМС;
1974 ………………………………………………………………………………………...……… “Варна”;
1974 …………………………………………...………………………………………………... на ЦС/БПС;
1974 …………………………………………………..…………….. на ФФ за Български игрални филми;
1978 …………………………………………………………………………………………..… на ЦС/БПС;
1979 ………………………………………………………………………………………………... “Девня”;
Основател:
1974 ………………………………………………...…………………….“Лирични Понеделници”,Варна;
1982 …………………………………………………………………………………… Театър на Поезията.

© Съюз на Българските Писатели
АПРИЛСКА ЛИТЕРАТУРНА ДИСКУСИЯ - 1988
София, 1989
Стр. 140
Председателят Слав Хр. Караславов:
Благодаря на литературния критик Любен Бумбалов за доклада.
Има думата Колю Севов.

Колю Севов:

Сега, когато съм преминал през тази Хеопсова пирамида от стихотворения и поеми, когато съм задръстен от метафори, епитети и поетични изповеди, от умни и неумни стихове, от внезапни открития и мъчинителство, непрекъснато ме преследва един въпрос:
какво е отношението на българските поети към времето в което живеем?

. . . нещо се е случило с българските поети: малко са авторите, които имат вкус към острото слово, към простото казване на нещата, към безпощадното разголване. Повечето поети търсят символа, завоалираната истина, мимикрията ..

. . . защото цялата истина, ако е горчива, никой не я обича. Нарушени са нормалните порядки в литературните разговори, изчезнали са някой кръвоносни съдове, по които може да изтече замърсената кръв. От прекалена дипломация и анодонтия (вродена липса на зъби) се стигна до там, че литературното скарване води до омрази в общуването в живота.

. . . Както да се опитваме да задържим ускореното движение на времето, ние сме безсилни пред него, затова духовното развитие не трябва да пречи на процесите, а поне да върви в синхрон с тях, да помага за тяхното демократизиране.

. . . Когато емоционално се осакатява човекът на планетата Земя, нямаме право да не проявяваме търпимост към таланта и да задържим думите му под езика, да се страхуваме от неговата болка и глас, от порива му към красотата.

. . . видях, че българската поезия с най-добрите си образци е жива и здрава, че някой поети не владеят литературните жанрове и не ги търсят, защото по-добре се живее в приятните мигове на леснотата; видях, че сме сътворили от мъртво поетическо слово една огромна пустиня и хубавото, живото, раждащото, ще бъде изядено, или няма да бъде видяно, оттук и обезличаването на писателския труд, загубване на обаянието, което е така необходимо на твореца; видях, че не ни е грижа за българската багра и българският корен във времето, а времето не е изпуснато от българската земя; видях заблатени души, в същото време високо извисени поетични души, талантливи и обещаващи автори, радост за духа и за поетичното небе на България; видях, че имаме место на картата на света и там дълбоки корени сме пуснали. (Ръкопляскания).


© 1976 – Колю СЕВОВ

РАЖДАТ МЕ ВОДА И ВЪЗДУХ ВСЕКИ ЧАС –
СКИТАМ ПО ГОРИ И БРЕГОВЕ СЪС ОСТЪР ГЛАС,
ВИКАТ МЕ В ЗНОЙ, ПРОКЛИНАТ МЕ В СТУД,
ОБЛАЦИ И ЗНАМЕНА РАЗВЯВАМ КАТО ЛУД …

АЗ СЪМ ВЯТЪРЪТ – ПОЛЕГНАЛ В ПРОЦЕПИТЕ ТЕСНИ.
ХОРАТА ВЪЗПЯВАТ СЕЗОНИТЕ МИ С ПЕСНИ –
ПОМНЯТ МЕ С ЛЕГЕНДИ – И ЛЕГЕНДИ НОВИ РАЖДАМ,
И НИКОГА НЕ УТОЛЯВАМ, А РАЗПАЛВАМ ЖАЖДА.



КОЛЮ СЕВОВО СЕМЕ
или
ПОМЕН ЗА ПОЕТА МОРСКИ
от
Богомил К. АВРАМОВ-ХЕМИ
Academician IBLEA-1988, Italy




НЯКОГА Варна Град бележеше бурен литературен кипеж, динамика и развой. При наличие на повече от три неправителствени литературни институции, самостоятелни литературни кръгове, представителство на чуждестранна академия за науки и изкуства, три университета, десетки книжарници, две дузини народни читалища, безброй елитарни клуб-формации, мощни фондации подобни на “Отворено Общество”; този надзорник с натегнати спирачки; все повече и повече самообнародващи се автори, настоящия (1988-2003!) литературен живот бледнее пред всичко онова, което се случваше през недалечни години. Известни на мнозина, като

КОЛЮ СЕВОВО ВРЕМЕ.

Време посяло поколения водещи професионалисти на Перото, създатели и рушители на вестници и списания, безброй качествени ценители (Каква неприлична дума!). Независимо от всевъзможните пропартийни приумици. Поетиката в региона крачеше, подир свой собствен оригинален поетичен еталон, долитял сякаш из Бъдното. Което не бе се случвало от години. И романистът Кирил Гривек, и националния романтик Йордан Йовков, и пеперуденопръстият Николай Лилиев; в ново време изследователят-емпирик Тодор Ризников и казионният лирик Надя Кехлибарева; алиенираният Стефан Венецианов и насмешливият Тодор Янчев; имат Варна Град за трамплин към столицата. За хора от кариерата, подобен акт е обичаен. За хора на науката, културата и изкуството, това е упование преди отчаяние. В противовес на тази едва ли не рушителна тенденция, Колю СЕВОВ за дълги години отседна в провинциална Варна. Ярко опълчвайки се срещу нейния провинциален дух. Докрай рисково начинание като се знае, как Варна Град не харесва инакомислящи. Колю СЕВОВ идва от столицата. Варна се е нагледала на столичани още от времето на Втората Световна Война. (Пълнят черноборсаджийски дисаги и отпрашват обратно!) Тук случаят изглежда друг. Поетът е дошъл, за да се установи вовеки. С правенето на Поезия, Поетът е наясно. С пробивът на Тесногръдието не подозира колко ще е тежко. Той е млад, но зад гърба му има доста. Понякога, местен самодеен културовед (Много чел - чак плаши, пише ръбато и никой не го публикува!), си позволява да обявява Поетът за интимен

INTERFACE

(Системна връзка-б.а.) между столичните литературни кръгове и вечно опетланите в дребнодрязгие варненски литератори. На което Поетът свива рамене. Тази констатация само на първо време се оказва точна. Към края на своя кратък импулсивен живот, след като прави изрядно възможното и достатъчно допустимото, за да живне литературния живот в Белия Град на брега на морето, Колю СЕВОВ допуска колосална грешка. Назряват събития от мащаб. Поетът отсяда в столицата. И попада в свои води. Превръща се в спретнат столичанин, (Винаги е бил това!), в тон с онези лични разбирания за стил, творчество, изкуство и красота, които неговите бивши приятели, все още се опитват да проумеят. Намалява своята първосвещенна започнала да сребрее рижа брада. Почти отказва пушенето. Купува си нови (Хъш-Пъпиес!) кубинки. Пременя се елегантно. Без да престане да носи онази енигматична сребриста гривна на дясната ръка. Твърди, че е подарък от индийски маг. Това го прави още по-обаятелен. И, започва да старее. Но, с кого не е така.
Без да се самообявява за

ДИСИДЕНТ,

както мнозина сториха с огромно закъснение, (Срещу ежегоден ордьовър а-ла-англе при френския посланик!), личеше отдалеч, че с Поета шега не бива. Неговото дисидентство бе очарователен интелектуален пуризъм. Сякаш яздеше невидим чистокръвен ат. Открит и директен в спор. Мълчалив и умислен щом стане дума за публикации. Неговото упование в Бъдното е безмерно. Неговите преценки за добро и зло, едва ли не съвършени. Поетът рядко отмерва думи непоетични. Не е известно да е излизал извън нерви. Предизвикателите не са малко. Постановките не са една и две. При открити сблъсъци, неговото хладнокръвие надделява. Мнозина критикари предпочитат да отдадат чест, па да си ходят. Неколцина са съвсем упорити. Иде ново племе. Заченато от бюрократи. Закърмено от бюрократи. Отраснало сред бюрократи. Предназначено да бюрократства. Заменило полемизиране с подчинение. Не на принципи. На хора. Жадно за власт, която така и не успява да удържи. Твърди се, че присъствието на Колю СЕВОВ се усещало в “Домът на Писателя”(Ул. Крали Марко № 11, Варна!), още щом слезе на спирката пред Севастопол (По права линия 1933 м.!). Това очевидно е една от онези пестеливи легенди, каквито местните литератори от време на време си позволяват да скроят. За да не изглежда Стара Варна до дъно демитологизирана, демонично-академично суха. Но, както казва народът, във всяка легенда винаги има капка съществена истина.
Своето поетическо верую Поетът не умее да крие. При обичайна дискусия около маса, (Хотел “Варна”-1978!), Колю СЕВОВ на всеослушание заявява:

“ПИСАТЕЛЯТ ЗАДЪЛЖИТЕЛНО Е АНТИ!”

Неговият антагонизъм към всичко продажно, пошло и безогледно, е пословичен. Дали поради задморски ген? Дали поради марксистка практика? По-скоро, поради годините прекарани на палуба на кораб. (ВМС и БМФ!) Иде от страната на Орфей. Обикалял е света. Твърди, че няма връзка с пословичния придворен архитект Севов, но иначе си е скроен по царски. Дали царски обядва и вечеря? Дали царски се жени? Без да парадира с корен и произход, (Кореняците варнеци много го умеят!), стъпва и уважава по царски. Не друг, а именно Поетът Колю СЕВОВ пръв път в страната наричана България, заговори открито за “регионализъм”. Далеч преди това да сторят дипломатите, политолозите, еколозите, политиците и уфолозите, поетът се оказва в час. Проведената в краят на шестдесетте научно-практическа конференция по този повод, се помни и днес. Тя поставя начало на регионален научно-творчески подход в поетичното творчество на Балканите Едва ли случайно. Централизирано налагания творчески изолационизъм отровно тежи в поезията и литературата. Поетът не се лакоми да превърне срещата в дисертабелна самоподготовка, каквато е практиката по онова време. Поетът знае и цени своето скромно място на буден гражданин на двадесети век. Години по-късно, през жаркото лято на 1992., Поетът лесно бива открит в палатъчен лагер на площада пред Националното Президентство. Лумпени провокират света. Ехтят рокове. Народни певци се правят ура-патриоти. Естрадни певци се преструват на тоталитарно-потърпевши. Звучат стихове изречени пръв път. Течат дискусии подслушвани умело. Привидно нормален е готов да се самозапали, но бензинът все не достига. Зад недалечни прозорци набедени книгоиздатели за последно стискат ръчките на редакционните кресла. В компания на Йосиф Сърчаджиев, Поетът Колю Севов благо хунвенбийства в ролята на

ЕДНОДНЕВЕН КМЕТ

на новодемократична “бунтовна” София. Горкият. За пръв път е станал за мезе на жадните за поредна безотчетна власт. Съвещателите на палатъчния град са поседнали върху жълтите павета, в компания на духовноизвисени дами. Погледите ни се срещнат. Знаех неговата духовна закалка. Какво търсеше всред тази конюнктурна гмеж? Не очаквах да се хване на подобна въдица. Срещнахме погледи. В погледа му пролича самосъжаление. Напуши ме искрен смях. Протегна ръка да се здрависаме. “Не се надсмивай! Всичко е съвсем сериозно …” “Така ли? Ами Поезията!?!” Приседна обратно. Махна с ръка: “Почакай …” Свих рамене. Не бяхме чак толкова близки, че да повярвам че “всичко е съвсем сериозно”. Нямаше какво да чакам. Онова, което очаквах бе различно. Повече не го видях. В наши дни си мисля, че ако бе устискал да остане в Стара Варна, на която се бе посветил, несъмнено би бил един от множеството кандидати за кмет. (Защо не!?!) И градът би бил доста по-различен от понастоящем. Дори днес, когато толкова много се говори а така малко се прави за влизане в Европа, Стара Варна едва ли може да излъчи по стойностен, по европейски скроен Поетически Гражданин от покойния Колю Димитров СЕВОВ.
В своята обществена дейност и личен живот, в контактите с многобройни близки и познати, Поетът успява да наложи свой собствен почерков поетично-аристократичен стил, за който местните поети не биха могли и да мечтаят. Стил на

ПОЧТЕНА ГРАЖДАНСКА СЪПРОТИВА ЧРЕЗ ДОКАЗАНА ЛИТЕРАТУРНА ИЗЯВА.

Което мнозина пожелаха да сторят, но така и не успяха. На непримиримост с разрастващия поток все по-безсмислени фалшиви догми на голямата политическа игра, пронизала обществото до корен. Доказвайки, че с Поет, Поезия, Народ и Чужда Брада шега не бива.
Колю СЕВОВ успява да обживее свое собствено творческо пространство, през свой собствен и единствен период историческо време, посветено най-вече на Град Варна. Задължително подложен на забрава, както това неминуемо се случва в тази точка на света. Тежко пропуснат да бъде окончателно поплют и прогаврен, както този древен град продължава да безрасъдства със своите таланти. Омерзен от духовни лумпени самопровъзгласили се за поети. Оказва се никой общинар, (А от там започва всичко!), не отдава особено значение на подобни обществени работохолици изтляли заедно с едно преходно време. Бил издействал “Дом На Писателя”. Какво от това? Дал път на десетина избрани. Кой се сеща за това!?! Печени учени избягват да посветят сили върху подтекстовата проблематика наситила поезията на Колю до козирките. Дали е недостатъчно комунистическа? Или е съвсем некомунистическа? Псевдообщественици заслепени от алкохолни успехи чрез конкурси “Мокра Фланелка” пропускат да отделят лев-два, че да поставят

БЮСТ НА ПОЕТА ПРЕД ДОМА НА ПИСАТЕЛЯ

там, в древния квартал Табахана, където нощем все още светят кости на древни варненски комити. Това би бил едва третият бюст на варненски културтрегер, (Подир онези на Добри Христов и Херман Шкорпил!), в архитектуралното пространство на града. Дали е много? Дали е малко? Защо не е традиция? Все ще се намерят десетина килограма старо желязо за претопяване. Някогашното сериално разкриване на дузина паметни плочи на поети, общественици и писатели по непаметливите бездушни оглозгани стени на Варна Град, сторено под лична инициатива и натиск на Колю (Наречи го Борба!), пред партийните велможи на града. Днес паметта на Стара Варна разчита на капризите на служебни банкери, търговци на тъмно и преопаковачи на смъртоносни грехове пишман-индустриалци. Кой знае защо, на варненската общественост отърва да остане безпаметна. Загубила стари, пропиляла нови корени. Сякаш поникнала от крайпътен райграс над който самотно се развява табела с надпис за град с наличие на “Световно Неолитно Съкровище”. Посттоталитарна безотговорност, раннокаменна безграмотност, младенческа щуропетлювщина душù плитката варненска обществена съвест. Автоцензурата, която Колю СЕВОВ харесваше да определя, като “осъзната творческа необходимост за своето време”; успешно подменена с отказ от “спомоществувания” от страна на всевъзможни “общества” и “фондации”; днес бушува всъде под формата на неявна икономическа дребнобуржуазна цензура. Властимеющите слабо ги е èня за

ПРИНОСЪТ,

който един Поет би могъл да остави подир себе си. Забравяйки, че Съвременната Нашенска Поетическа Мисъл е преди всичко и най-вече сърцеведна поетично-шифрована история на Балканите. (Който няма чувство за история и преходност, едва ли се захваща с изкуство. Такъв човек хваща джамбазлък!) Стара Варна отдавна би могла да се гордее освен със страхотна живописно-графична школа, и със Световно Поетическо Слово. Осквернявано. Пренебрегвано. Подсмивано. Унищожавано. Зачерквано. Преиначавано. Манипулирано. Отхвърляно. Унижавано. Ужилвано дано помрè. И все пак, до немай-къде Живо Слово Варненски Талантско! Преобразено и опоетизирано от червенобрад особняк. Задължително подсмъмрян. Умишлено пренебрегван. Постановително неопознат. Изчезнал във вечността без лоша дума към градът-осиновител. Защитил национална поетическа чест и догма далеч зад границите на Европа.
Прясноотпечатани поетически читанки преливат от всичко онова, което без да е достатъчно нашенско е дотам дълбоко подлизурско, че дори не е абсурдно. Не е известен нито един преподавател из всевъзможните варненски училища, колежи и университети, който да се е сетил да припомни и спомене с добро пред своите слушатели варненския поет

КОЛЮ ДИМИТРОВ СЕВОВ.

(Известно е единствено частно честване на негова годишнина; 23.09.2001-Кафе “Митонко”-Варна; пред шепа публика!) Дали поради финансова безпомощност? По-скоро заради горчиви спомени по Отминалото Време. Интуитивно пренесени върху Поета чрез неформална забрава предназначена за забрана. Къде остават градските власти за култура? Какво пречи да бъде възстановен Театърът на Поезията основан от Колю СЕВОВ? Едва ли струва такъв обем средства, колкото се пръскат в посока изобразителни изкуства и казионни музикални празници. Едва ли някоя от творческите гилдии на Стара Варна (Доколко гилдии са те!?!), се е засилила да запали свещ върху гроба на Поета. Никой не блести с мерак да събере и издаде томче събрани съчинения на Колю СЕВОВ, за да блеснат с изисканост и лукс всред порнографския мерак на импотентни драскачи. Кому отърва този подозрителен духовен полумрак? Това превантивно военновременно затъмнение наложено над онези малки слънца, които Поетът разпалваше и посмъртно разпалва в сърцата на приятели и почитатели? Първичен рефлекс на непонятно

РЕГИОНАЛНО БЕЗГРИЖИЕ

тегне и вилнее през Балканите към Черно Море. Вихри се из кафеджийските кюшета на Общинарска Варна. (Броят на кметовете експоненциално нараства, докато броят на поетите рязко намалява!) Просвирва из комините на “Дом на Писателя”, превърнат в катеринг-база за евтини коктейли и лекционна зала на църкви със Земен Бог. Трагична съдбата на безусловно всички варненци опитващи да се препитават с Българско Слово. Заплащането на вестникарска страница авторски текст граничи с цената на една дискета, а когато тази дискета бъде задържана от редакцията, на собственика на вестника публикувания материал излиза без пари. Тенденцията за нивелиране на съвременното образно мислене чрез специално култивиран пестелив вестникарски език, е технологично изискване за пренос на утилитарни идеи, политически внушения и енергии за разтуха. Не и на поезия. За обгрижване на душите, такъв език не чини. Защото всяка душа притежава неуловимо свой собствен език на възприятие и изява. И поради това и свой собствен любим поет. Единствено опитващите се да правят литература на повече от два езика усещат пълната духовна безпомощност на съвременния културен глобализъм, безпощадно косящ наред, чиято ранна варненска жертва е Поетът Колю СЕВОВ. Езикът, родния език, регионалното слово, обуславят нацията насочвайки я в търсене Изворите на Живота. И това най-добре знаят, чувстват и жертвено опазват малцинствата на поетическия дух.
Поет, Белетрист, Общественик, Колю СЕВОВ (Роден 23.09.1933, починал Август 1993.!), не е от коляно кореняк-варненец. Но, колко много по-варненец от всички нас бе той! Подобно на мнозина самоизградили се местни интелектуалци; гонени с вой до небесата от самозванци с тапиии; и Колю Севов е момче от село. (с. Черна Могила, Хасковско!) Но кой, в страната наричана все още България, не е от село!?! Неговият хъс към модерно изкуство обаче, съвсем не бе като от село. Неговият

МЕЖДУНАРОДЕН ТЕАТЪР НА ПОЕЗИЯТА

се споменува и до днес. Наравно с всички онези неформални интелектуални огнища на Стара Варна, за които си припомнят все по-ограничен брой застаряващи мъже. Установили, че няма по-силен наркотик от неуютния живот на бохемстващи артисти. Сборище, каквото си позволяват единствено заклети духовни аристократи. Събитие пренесено от далечните бистра на Париж, до под покрива на “Варненска Комуна”. Театър, за чиито постановки не се изисква нищо повече освен още малко смелост. Искрица непомръкващ талант. Широко сърце на Маестро. Днес, такова сърце в Град Варна сякаш липства. Някога историята ще докаже, че прекалено строгите регламенти на отминалото общество са били особено мощен реагент, каталист и пунтулат за всеотдайност.
Хубавото, как лесно се забравя !
Лошото, как не престава да се ражда!
Колю СЕВОВ бе изобретателен колкото си иска. За трудно отвоювания “Дом на Писателя”, бе издействал металическа паметна плоча с калиграфирани подписи на корифеи на словото, от които не бива да изискваме да бъдат наши деца. По случай криворазбрани козметични промени, местен литературоведстващ развилня да изхвърли от Домът тази забележителна паметка предназначена за вечни времена. Без самият да е пожелал да остави нещо в него. Когато става дума за наука, изкуство и култура, твърдеше Поетът, последна дума винаги има Времето.
Времето на Времената е фактор безпощаден и безмълвен. Опасен.
Недостижим.
Респектиращ.
Той идва. Обладава. И отминава оставяйки подир себе си трохи
памет. Отблясъци от минало незабравимо. Храна за умишлено дезориентирани поколения изпълнения с недостижима надежда за лично развитие и национален прогрес.

ИСТИНСКАТА БИОГРАФИЯ

на Колю СЕВОВ остава все още недостатъчно известна, ненаписана, донякъде загадъчна. Извисил се над всички онези специфични арткулоарни дрязги, за каквито четящите рядко стават белий. Поет със собствен стил на поведение, (Малко нещо студено, достатъчно мъжкарско!). Чужденец в Стара Варна превърнал се в неин авторитетет. (Кой не е чужденец в Белия Град на Брега на Морето?) Без неговото ежедневно присъствие градът загуби част от своя лирично-пасторален чар. “Домът на Писателя” днес е убийствено студен. Поетът Колю СЕВОВ едва ли би допуснал развилняла каста столични неразумници да изхвърлят паметниците от историята на Пролетарска Варна на извънградско бунище. Не, защото оправдаваше политическите халосии на превъплътените в паметници полуинтелигенти. Защото имаше усещане и мярка за история. А историята винаги, винаги, винаги си се подрежда неведомо. За да се надсмее над късогледството на политиканстващите касти.
Широка

ОБЩЕСТВЕНОПОЛЕЗНА ДЕЙНОСТ

Поетът начева през годините на задължителното бригадирско движение. Преминава през мините в Радопския Минен Басейн. Мярка се по стълбовете за високо напрежение над язовир “Студен Кладенец”. Клатушка се по тесните палуби на ВМС. Завършва Висшия Библиотечен Институт в столицата, където се запознава с Големия Любомир Левчев, комуто по-късно ще стане съратник, консултант и съветник. Към 1958. Колю СЕВОВ отсяда устойчиво в град Варна. Може да бъде открит кàта вечер в стария изцяло от дърво “Клуб на Културните Дейци” в Морската Градина (Някога “Дом Туристическа Лига-Варна”, по-късно “Курортна Дирекция-Варна”, днес темели на Обсерватория-Варна!), над чаша чай. Калесан по централно разпределение в Стара Варна, Поетът преминава през злачни постове в Общински Народен Съвет. За да отседне връз твърдите редакционни столове на ведомствени многотиражки. Единствени убежища за чепати литератори. Това ще му даде възможност да скита по света с корабите на БМФ. Не би могло да се забрави неговата джебна таратайка “Ллойд”, придобивка от пътуване по море. С нея Поетът ходи на работа, за да се завърне пеш. Несведущи мислят, че работи в новооткритото държавно книгоиздателство “Георги БАКАЛОВ”-Варна. Нищо подобно. Морякът е яхнал коня на в-к “Първомаски Зов”. Твърди се, че Поетът няма нито една книга обнародвана в това фатално за безусловно всички местни пишещи книгоиздателство. Което се явява вярно единствено по отношение на последния период от дейността на издателството. (Днес закрито!) Първите две книжки на Поета са издадени именно тук. Завоювал престиж и име на свободомислещ списовател, автор на все повече и повече поетични книги, съветник на партийни вождове от Девненската Низина за това, как се прави превантивна култура, Колю СЕВОВ и днес бива ценен, като своеобразен

ПОЕТ-ФИЛОСОФ.

Той следи западната философска мисъл отблизо. Заедно с Драга и приятели, създават собствен поетично-философски кръг, където за размисъл не се допуска всеки. Време на разцвет и падение на световния Екзистенциализъм. Ако не продава собствен “самоиздат” вестник по ъглите на Монмартър, Жан-Пол Сартр чете лекции в СССР пред висши КПСС сановници, (Киев-1967!). Това не би могло да не потопи Поета в смут. Около неговото сепаре в новия “Клуб на Културните Дейци”, (Бул. Ленин № 64, Варна!), често отзвучава чуждестранна реч. Неговите не дотам доморасли теории изиграват съществена роля, щото да бъде делегиран като съветник по културните въпроси на строежите в Девненската Низина (1971-1974.!). Поетът е приет за член на Съюза на Българските Писатели (1972.!) Ще да е било партийно поръчение, (Но кое по онова време не е ПП!?!), да оглави броящите се на пръсти винаги свадливи варненски членове на СБП, на мястото на нищо неподозиращия Богомил ТОДОРОВ. Подредбата на алманах “ПРОСТОРИ”, където основно се представят столичани и едва подир това местни творци и първопроходци, преминава към местната група на СБП-Варна. Без това да се отрази пагубно върху бюджета на Община Варна.
Погрешно е да се счита, че следвайки западен тертип на творческо поведение Колю СЕВОВ не върви към творчески успехи изцяло самостоятелно. Обаче не бива да се подценява факта, че това става задължително при начално условие за политически компромис:

УСПОРЕДНО С ВЛАСТТА.

Културата, тази древна политическа надстройка, налага и изисква. Времената на открито поборничество са доказано опасни. За Колю те ще се явят едва по време на събитията подир 10 Ноемврий 1988., с фатални последици за неговото здраве.
Поетът вече е успял в името на “разведряването” да пробие с интимни “Лирични Понеделници” (Подобие на провежданите в малка зала “България”-София, от средата на петдесетте години на изминалия век!). Да наложи единствения и днес в страната “Театър на Поезията”, като традиционна форма за представяне на регионални и задгранични автори и техните творби. Учреден е особен “Златен Поетичен Знак”, с който се дарява всеки почèтен участник. Колю СЕВОВ не престава да мечтае дотам да разкрепости Варна Град, че той да не остане старомодно тесногръдо чадо на черния алъш-вериш. През 1982., в един сборник той подхвърля:

… “Години наред над нашия град тегнеше едно старо мнение, че във Варна не са се родили писатели, които да се намесят в националната ни литература …”

Орисия, преследваща всеки захванал се със словото и перото в Белия Град на брега на морето Темарин. Мечтата за чисто варненски алманах за поезия и проза неотклонно мори Поета. Темата е дискутирана и предискутирана още по време на войниклъка, но реализирана едва в началото на осемдесетте. Изключителното трудното признание младите участници в това издание да се видят в печат, води до нескончаем варненски кусурджилък. Алманахът

“ПРОЛЕТЕН БРИЗ”

(Варна-1982.!), е резултат от дейността на Поета в ръководения от него “Кабинет на Младия Литературен Работник”. Генерално събитие за цялата страна. Поредица от доказано забележителни за Варна Град имена: Аврам Аврамов, Веселин Маринов, Никола Илиеив, Марин Маринов, Владимир Левков, Атанас Липчев, Живко Жеков, Снежана Иларионова, Станислав Пенев, Цанко Цанев, Лиляна Желязкова, Емил Иванов, Сияна Севова, Веселина Томова, Георги Венин, много други, и днес се подвизават на полето на Варненското Слово. Своеобразен продукт на Колю СЕВОВОТО разбиране за Свят, Литература и България. На поредната “априлска” литературна дискусия през ранната пролет на 1988., след дълго кандардисване от приятели, подир порядъчно двоумене, Слав Хр. Караславов дава думата на Поета Колю СЕВОВ от Варна:

“ … нещо съществено се е случило с българските поети: малко са авторите, които имат вкус към острото слово, към простото казване на нещата, към безпощадното разголване.”

И така четиридесет и пет минути. Конферентната зала в писателското кафене на ул. “Ангел Кънчев” № 5, София-1000, онемява. На вратата се натрупват любопитни без мандат. Колю не харесва да замазва нещата:

“Нарушени са оптималните порядки в литературните разговори, изчезнали са някой кръвоносни съдове, по коитко може да изтече замърсената кръв. От прекалена дипломация и анодонтия (вродена липса на зъби) се стигна до там, че литературното скарване води до омрази в облщуването и живота.”

Как яко държи тази гола истина и днес. Поголовната немотия хваща за гърлото най-напред Твореца. За да го унижи. Да го унищожи. Да го узапти. Опитомяването – по-късно. Някога подобен пагубен синдром погуби Лорка. Не погуби ли подобен пагубен синдром и Варненския Поет Колю СЕВОВ?
Такава е съдбата на безусловно всеки списовател, решил да има свой път, своя съдба, свой поглед.

ЗА ПРЪВ ПЪТ СТИХОВЕ

на Поетът-Маестро се появяват в “Димитровска Вахта” (1952.!), орган на ВМС-Варна, където е привлечен за нещатен сътрудник. Подир 1956. неговото име започва да се появява в централния печат. Появата не е честа и го държи до последно време. Администраторите рядко могат да простят полемика с Големия Ден на Малкия Ежедневен Човек. А поезията на Колю СЕВОВ е именно това. За мнозина животът по-лесно би вървял без всякакви полемики. Не е така с творците. Навикнали на кора клисав хляб и чаша кафе с коняк, те търсят истината чрез полемики. Най-вече със себе си. Едва тогава със света.
Завързал връзки с целия съвременен поетичен свят, Маестро Колю СЕВОВ се печата епизодично на всевъзможни езици между които арабски и санскритски. По обясними причини тихомълком. Автор на филмови и телевизионни сценарии, Поетът е един от първите носители на Награда “Варна, Награда “Девня”, на множество национални и международни награди от всякакъв характер. Днес Колю СЕВОВ би гонил седемдесет години. Можеби би успял да обнародва всичко онова, за което твърдеше:

“Да знаеш, Хеми, колко страници съм изписал … Всичко в свитъци съм подвързал … Едва ли някога ще видят бял свят … Така че, не се отчайвай! …”

На което отговарях че; що се отнася до творците, процесите, явленията и тяхното сбъдване в Пространството и Времето, чрез реализиране на цели, средства и методи; човек никога не знае.
Но да!
Човек никога, никога, никога не знае …

22.12.2003 г. 09:37:22
23.12.2003 г. 08:34:13


© 1989 – Колю СЕВОВ
Из “Непредвидено Време”, БП-1989, София



КАПРИЗЕН СЕЗОН
На Драга

Като загадъчно море приемам тайнствената плът
и моля вятъра да не изгубя моя път:
да бъда птица и въздишка над игривите вълни
и всяка фибра до смъртта ми честно да звъни.

Каприза на сезоните се мъча днес да разбера –
далече от преструвките в житейската игра.
В прозрачното море пътувам нощем с моята душа
без чувството, че съм опитвал образа му да руша.

От гневнотго небе барабани внезапен дъжд:
разбирам крехката съдба на всеки мъж …
Но и на Бога ще му кажа; сътворена е жената,
за да я има като чудо в космоса на чудесата!


КЪМ ПОЕЗИЯТА
© Колю СЕВОВ

Между изречените думи те очаквам. Разгръщам нощите
и тъмната трева … Слизам чак до корените на деня.
Викам сънища и спомени. Дали под изгрева или под залеза
ще те сътворя – и до днес не знам.
Къде, кога – няма значение.
По-важно е, че съществуваш …

По-важно е, че те търся, че няма с теб да се разминем,
вървиш пред моята света Неделя, подобно богомолка,
целуваш мъжката ръка, привикнала с тежестта на чука,
събираш разпиляното жито по стърнищшата на живота,
забиваш млечните си зъби в тъмния кръг на молещата гръд,
ревнуваш ме от устните на вятъра …

И точно, когато те докосвам с жуженето на пладнето,
в суматохата на залеза, в настървението на нощта –
ти пробиваш празното пространство,
така стремително и невероятно го пробиваш,
че забравям да те уловя за гривата.
И по-добре. Обяздена, ти губиш красотата си.














I'M THE PAUSE, by Hemy

© 2013-Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY АЗ СЪМ ПАУЗАТА НА ТУЙ СКАПАНО ОБЩЕСТВО, ГДЕТО В ГЪРДИТЕ ТЪЙ БЕЗПОЩАДНО СЕ БИЕ; ПРЕДВАРИТЕЛНО ОТБЕЛЯЗА...