СТЪПИХОСУНИ КУШЕРИ, новела, Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ

Република България

Град Добрич - ОБЩИНА

СДРУЖЕНИЕ НА ПИСАТЕЛИТЕ – ГРАД ДОБРИЧ, БЪЛГАРИЯ

Литературен Конкурс 2006..

“ДОБРУДЖА –

НАЧАЛОТО И БЕЗКРАЯ НА БЪЛГАРИЯ”

Източник: www.Cult.bg

2006-07-03

Награда “АНТИМОВСКИ ХАН”

Ноемврий 10, 2006.

OCEAN PRESS-VARNA

2006 - 2007

Avramov’s Editions

НЕПРОИЗНЕСЕНО

ПРЕДИ ПОВЕЧЕ ОТ ШЕСТДЕСЕТ ЛЕТА ЗЕМНО ВРЕМЕ, ЕДВА ПРОГЛЕДНАЛ ЗА АЗБУКИ, ЕДИН ХЛАПАК ОТ СТАРА ВАРНА ОТКРИ ПОД ДЮШЕКА НА ЕДИНСТВЕНОТО ПРУЖИНЕНО ЛЕГЛО У ДОМА ХЕМУСОВОТО ИЗДАНИЕ НА ЙОВКОВИТЕ “СТАРОПЛАНИНСКИ ЛЕГЕНДИ”. ХЛАПАКЪТ РАЗТВОРИ КНИГАТА И УСТАНОВИ, ЧЕ НОЩЕМ ЗВЕЗДИТЕ ПО ЗВЕЗДНОТО НЕБЕ БИХА МОГЛИ ДА ИЗГЛЕЖДАТ ПОДОБНО СРЕБЪРНИ ПАФТИ. ПРИВЕЧЕР, ПОД ВОЯ НА ЕСЕННИЯ ТРАМОНТАН И ПИСЪКА НА СИРЕНИТЕ НА ПРОТИВОВЪЗДУШНАТА ОТБРАНА, ХЛАПАКЪТ ДОВЕРИ ТОВА СЪЩЕСТВЕНО ОТКРИТИЕ НА ЕДИН ЧОВЕК НА ЗЕМЯТА, ЧИЯТО ПРЕГРЪДКА ГО ТОПЛИ ДО ДНЕС. ЧОВЕКЪТ ПОГАЛИ С РЪКА КНИГАТА И КАЗА: – “ЕТО, ТОВА Е ЗАНАЯТ!“. БЕЗ ДА ПОДОЗИРА, КАКВО ОЗНАЧАВА ДА ИМАШ ПИСАТЕЛСТВО ЗА ЗАНАЯТ НА БАЛКАНИТЕ. ЧОВЕКЪТ ПОМОЛИ МОМЧЕТО ДА ЗАСРИЧА РАЗКАЗА ЗА ИНДЖЕ ВОЙВОДА И КАРА КОЛЮ, И МОМЧЕТО СЕ УБЕДИ, ЧЕ ЧОВЕКЪТ ОТНЯКЪДЕ ЗНАЕ И ПОЗНАВА ТАЗИ ПРИТЧА ЗА ВРЕМЕТО НА БУЗГУНЛУКА, БЕЗ ДА Е ДОКОСВАЛ ТАЗИ СВЕЩЕННА ЗА НЯКОГО КНИГА. ВРЕМЕ, КОГАТО РОДОВИЯТ КОРЕН ПРА-ПРА-АВРААМ Е ИЗПЕПЕЛЕН НА КЪШЛИТЕ НАД БАКАДЖИЦИТЕ.

ТРЪГВАЙКИ ПРЕЗ ЙОВКОВИТЕ ПИСАНИЯ КЪМ СЪВРЕМЕННАТА БЪЛГАР-СКА ЛИТЕРАТУРА; ОТРОВНО ПОПИКАНА ОТ ДИПЛОМИРАНИ ЗАД ГРАНИЦА БЕЗДОМНИЦИ, ОБУЧЕНИ ДА ПОСТАВЯТ ЗАПЕТАЯ НО ПОГУБИЛИ КРЪВ И КОРЕН, ЧАК ПРЕИМЕНУВАЛИ ИМЕ - ДАНО К’ВО ДА Е СЕ СБЪДНЕ ПО ПРОЕКТ; В НАШЕ ВРЕМЕ ТОВА ВЕЧЕ ПОБЕЛЯЛО МОМЧЕ ЗА ЛИШЕН ПЪТ ОТКРИВА, ЧЕ “СТАРИТЕ ОТПРАВЯТ ПОГЛЕДИТЕ СИ НАДОЛУ, И ГЛЕДАТ ЗЕМЯТА, КОЯТО ЩЕ ГИ ПРИБЕРЕ”. И УСТАНОВЯВА, ЧЕ МАЙКА ДОБРУДЖА УСПЯВА, НЕ ПРЕСТАВА, И НИКОГА НЯМА ДА ПРЕСТАНЕ ДА РАЖДА И РАЗПРАЩА ПО СВЕТА МАЙСТОРИ НА БЪЛГАРСКОТО. И, АКО ЗА ЗАНАЯТЧИЙСКИ ЗАНИМАНИЯ СЕ ИЗИСКВАТ КАКВИ ЛИ НЕ СЕРТИФИКАТИ И СТАНДАРТИ, ТО ЗА МАЙСТОРЛЪКА НАРИЧАН СЕВЕРНЯШКО СЛОВО, СЕРТИФИКАТ НЕ Е НЕОБХОДИМ. ДОСТАТЪЧНО Е ПОДХОДЯЩА ПУБЛИКА.

В НАШЕ ВРЕМЕ - ВРЕМЕ НА ГЛОБАЛНО УПРАВЛЯЕМ СТОПАНСКИ БУЗГУНЛУК И ВСЕНАЦИОНАЛЕН ДУХОВЕН И МАТЕРИАЛЕН УПАДЪК; НА ШИРОКО АФИШИРАНО СВЕТОВНО БЕЗЗАКОНИЕ ЛИЦЕМЕРНО НАРИЧАНО “СВОБОДА НА ИЗБОР”, ЧЕРТАЕЩО ПОД КАМШИК “НОВ СВЕТОВЕН РЕД” – КОЙТО ИЗОБЩО НЕ Е ФАШИСТКИ; ТАЗИ ВСЯКАК ЙОВКОВСКА, СЪВСЕМ ДОБРУДЖАНСКА, И ДОКРАЙ БЪЛГАРСКА НАГРАДА ПРИТОПЛЯ НЕ САМО СЪРЦЕТО НА УСАМОТЕНИЯ АВТОР, НО И МАЛЦИНАТА КРАЙ НЕГО. БЕЗ ДА ЗАБРАВЯ, ЧЕ НОВИ КЪРДЖАЛИЙСКИ ВРЕМЕНА ХЛОПАТ НА ВРАТАТА НА БЕДНА МАЙКА БЪЛГАРИЯ. ПРЕДНАЗНАЧЕНИ – ЗА ПОРЕДЕН ПЪТ - ДА ПРЕЛОМЯТ НЕЙНИЯ ЖИЛАВ КОРЕН, УЗАПТЯТ УДИВИТЕЛНИЯ КРЕАТИВЕН ХЪС НА НЕЙНИЯ ВСЕВЕЧЕН НАРОД, ДА ПРЕТОПЯТ И ЛИКВИДИРАТ БЕДНАТА БЕЗПОМОЩНА ОСТАТЪЧНА БЪЛГАРСКА ИНТЕЛИГЕНЦИЯ. НАХАЛНО ПОДМЕНЯЙКИ СЛАВЯНСКО АЗБУКИ, С ЛАТЕРНАДЖИЙСКО ABC FOR EVER. НО, ЗНАЕ СЕ ОТКОЛЕ. ЗАВИСТТА МАКАР БЕЗКРАЙ БРУТАЛНА, ОСТАВА ВИНАГИ БЕЗПЛОДНА.

ФЕНОМЕНАЛНА БЪЛГАРСКА ИНТЕЛИГЕНЦИЯ, КОЯТО НАСТОЯВА - ЗА НЕ ПОВЕЧЕ ОТ ПАРЧЕ БАЯТ ХЛЯБ И НЕЦЕНЗУРИРАНО МЕДИЙНО ПРОСТРАНСТВО.

ФЕНОМЕНАЛНА БЪЛГАРСКА ИНТЕЛИГЕНЦИЯ, КОЯТО НЕ ПРОЩАВА – НО ЕДВА КОГАТО ОПРЕ НОЖЪТ О КОКЪЛ.

Вторник, 10 Ноември 2006 г.

ПОЗНАХ УЧИТЕЛЯТ,

КОЙТО СИ ОТИВАШЕ . . .

Йордан ЙОВКОВ

ХЕМИ

Богомил Костов АВРАМОВ

Всякакви прилики – всякак са случайни.

Авторът

СТЪПИХОСУНИ КУШЕРИ

- НОВЕЛА -

THE STARTLED SHEEPPENS

- NOVEL -

СТЪПИХОСАНИ КОШАРИ,

ОТ БОГОМИЛ КОСТОВ АВРАМОВ-ХЕМИ

СЕ ОТПЕЧАТА ПРИ ОКЕАН ПРЕС-ВАРНА,

УЛ. ИВАН ДРАСОВ № 24, 9002-ВАРНА, БЪЛГАРИЯ,

В 117 ИДЕНТИЧНИ ЕКЗЕМПЛЯРИ ПРЕЗ ЛЕТО ГОСПОДНЕ 2006-2007.,

С УЧТИВОТО СЪДЕЙСТВИЕ НА ОБЩИНА ГРАД ДОБРИЧ,

И СДРУЖЕНИЕ НА ПИСАТЕЛИТЕ В ГРАД ДОБРИЧ, БЪЛГАРИЯ.

(ISBN 954-8530-23

THE STARTLED SHEEPPENS,

BY BOGOMIL KOSTOFF AVRAMOV-HEMY,

WAS BEEN PRODUCED BY OCEAN PRESS-VARNA, 24 IVAN DRASSOV STREET, BULGARIA,

IN 117 IDETICAL IMPRINTS THROUGH THE YEAR OF THE GOD 2006.-2007,

WITH THE KINDLY HELP OF THE DOBRICH CITY MUNICIPALITY, BULGARIA, AND

THE DOBRICH WRITERS AASOCIATION.

Всички права запазени. Тази публикация е защитена от Закон За Авторското Право на Република България, и всички свързани с този Заокон Международни Съглашения. Никоя част от тази публикация не може да бъде възпроизвеждана по никакъв начин и в никаква форма; включително фотокопиране; нито утилизирана чрез информационно хранилище или специализирана система, без писмено разрешение на Автора и Океан Прес-Варна, България, с изключение случаи на критично цитиране.

All rights reserved. This publication is protected by The Copiright Code of The Republic of Bulgaria and all International Negotiations in that same connection. No part of this publication may be reproduced in any form or by any means; including photocopying; or utilized by any information storage and retreival system, without written permission from the Author or Ocea Press-Varna, Bulgaria, except for brief quotation in critical articles or reviewes.

СЕСТРАТА

прибра инструментите, а лекарят го потупа по рамото.

- Няма нищо, - процеди, - ще премине . . .

- Ба . . . - изпъшка болникът, отметна глава и заспа.

Лекарят не вярваше на изречените свои приказки. В тази общодържавна немотия, направила мнозина за пръв път да прогледнат, пресни лекарства пристигаха все по-рядко. Районната болница, гдето бе попаднал Драгоста, бе основана от лекар потънал в предумишлена забрава. Неговият вече възрастен син, овреме драснал в Германия, се бе обадил по телефона да се убеди, пристигнал ли е "онзи тир с медикаменти, хранителни припаси и апаратура", дарени от жители на незначително провинциално градче в Саксония. Тира все още го нямаше.

Белоград бе запокитил своя пръв следосвобож-денски лекар в порутен кирпичен параклис в старото градско гробище. За да го забрави заедно с Параклис, Църква, и Вяра в Бог, Цар и Добродетели. Атрибути, от които келепир не пада.

Синът се кълнеше отдалеч, а се чуваше сякаш в Белоград, как ще зарежда болницата всяко тримесечие докле е жив – но и подир това – има начин, стига Общината да реши тази болница да приеме името на неговия баща. Бе получил категоричен отказ. Покойният лекар бе имал заслуги към бедняци. Никога пред властници. Нещо, което никоя Власт не прощава.

- Като на куче . . . - опита да се усмихне болникът.

На дежурния лекар не му бе до смях. Откак жена му се спомина при спонтанно раждане, в една закъсала в междуселска кал санитарна кола всред Дòбруджанската Пуста над Морето, бе престанал да разговаря дори със самия себе си.

Носеше старомодни диоптрични очила върху огромен месест нос.

Строг до неузнаваемост.

Ругаещ когото и както пожелае.

Вонящ на алкохол и неизбежни професионални зарази.

С болника се знаеха от кръчмето в Караалтъ-ново, където мастика и сушен чироз с магданоз ги сбираше на маса, за да бистрят политика, и спомени за жени. Старият подозираше, че зад подобна ожесточена строгост се крие едно от най-държаливите сърца напрек и надлъж през Кàрвунската Степ. Грешеше. Лекарят отдавна се бе простил със семейство, богат-ство и здраве. В името на великолепна професия, с мижава държавна заплата.

По едно време болникът отново се свести. Огледа се за шише мастика. Откри банки с лекарства. Установи, че очите на лекаря, някъде там - зад полутъмните стъкла на очилата, са огромни и безизразни като на октопод. Морско животно на животните, размахало неотдавна пипала от те-левизора (42 инча!), в кръчмето “При Кондака”. Беше се бая разве-селил. Бе обикалял двадесетина години морета и океани, а не бе срещал подобно чудовище.

ДО НЕОТДАВНА

кооперативно, подир това общинско, сега реституирано и отново частно, кръчмето можеше да се отсрами не само с телевизор и безбожни цени. Бляскав железен прът безцеремонно бе побит между два прожектора за аварийни цели, забърсани от пожарната команда в Белоград, под неспирно въртяща се огледална сфера окачена на канап. Иначе, обстановката бе останала дотам съща, че да ти се стъжни под лъжичката.

“При Кондака”, кръчме от стотина квадрата маджуно-сан с отпадно масло дъсчен под, почернял от времето сякаш вечен гредоред, а отгоре турски керемиди върху наръч плесенясала слама, всичко бе възвърнато по старому. Освен Фросù. Начинаещо курвè, забърсано чрез вятъра на промените в недоимъка, от вълнолома на крайбрежния Белоград в Караалтъново, в сърцето на пустошта на Кàрвунската Степ. Незначително селце, някога известно с производство на патки и мисирки, (Технология холандска!), изхитрило се да опази стародавно име в указателя с пощенски кодове, през всичките тези мътни ли, мътни години на несвестни, задгранично поръчани социални промени. Започващи шумно и славно. Завършващи позорно, плачевно и безсрамно. Посегнали на стародавни имена на градове, села и население. Застрашаващи някой Божи Ден, да преименуват цяла една държава на онова, което един народ рядко заслужава.

Фроси умора нямаше да прислужва и услугва.

От как бе изритана из Белоград, приютена за кратко в Хороздели и Тинтявино, подир това отседнала в Караалтъново, Фросù се бе научила тежко да слугува, лесно да търпи, до смърт да мълчи. Па, каквото ще да става.

Подир две мастики на гладен стомах и мешана салата в добавък, Даскал Пет намираше сили и упование, бащински да призове Фроси с пръст. За да й поясни, доколко таман била образователната система в Караалтъново, точно преди да бъде съкратен. На което Фроси искрено съчувстваше.

- Хи - хи - и - и . . . Как пък не . . .

И се навеждаше, така възпитано и учтиво, дотолкова искрено и невинно, че безбожно едрите й ароматни бозки правеха отчаяни опити да не скокнат из деколтето, па да цопнат в чинията варена наденица с подлютен варен каварненски боб. На което Даскал Пет, подир време, щеше да се радва до пресита.

В такива случаи, Барба Драгоста Николиди Трети наричан Тихи, притваряше око към доктор Глазгов.

- Как не . . . Как не . . . Как не . . .

ДАСКАЛ ПЕТ

често обясняваше на Драгоста, доколко големи и мощни биват океанските октоподи в Ламанша. Забравяйки, че Драгоста до неотдавна имаше Ламанша за улица и комшулук. Как един от тези величествени хищни октоподи, (Онзи от тивито – нищо не е!), нападнал знаменития френски художник Викториал Югов, докато пиел чай по вре-ме на пленер по бреговете на остров Гернси, (Щото бил революционер – бил там!), та едва не го завлякъл в едни мрачни подводни пещери. Където нямало ни’ Чук, ни’ Гек, нито някого от Клетниците даже. (Тъй си се разсейваше Даскал Пет, което прави да мисля и да подчертая, как нещо съвсем детинско се утаява в душите на безусловно всички даскали. За да ги откроява от останалите. Да, да, да бе, беше потвърдил още тогава Даскал Пет, докато децата стават мъже, ние даскалите се превръщаме в деца. Бе добавил: - Но, е здравословно! Струва ми се, това го радваше и крепеше.)

- Така ли, - бе прихнал Драгоста, - значи Гернси - а? Значи - битка с октопод - а? Тоз' Октопод, Пет, все по-често срещам из нашата мерà.

- Кой ще да е?

- Октоподът на Световния Капитал . . .

- В Караалтъново? Хайде де!?! – Даскал Пет бе размърдал патриотично ревматични нозе под дървената маса, а ръцете му трепнаха, готови байрак да развеят. - Че зàщо?

Драгоста бе отпил от питието.

Бе се взрял замислен в опушените греди на заведението, под които онази сфера от огледални стъкълца продължаваше да се върти, макар под нея да нямаше никой.

Бе се загледал, в стройния никелиран прът.

Бе мярнал вътрешния балкон, на който някога един самотен селски даскал, бълваше талантливи тиради в чест на род и родина. Предизвикали общест-вото да го потопи в мизерия и умори от глад, че дано замлъкне, за да му въздигне месингов паметник в родното котленско село.

- Защото Пет, половин'та пари на Тоз’ Лъжовен Свят, именно на тоз' остров гудят и ся размножават. На твоя знаменит художник ли, писател ли - ‘нам ли к’ъв - просто банката муй билъ нъ Гернси.

- И парите на Кондака, ли?

- Мож' ли да знайш!

Драгоста бе повикал Фросù.

Бе платил сметката, загледан безпомощно в нейното бездънно деколте, пълно с ароматни изненади. Гордо се бе прибрал домà, театрално преплитайки крака. Допускайки, че подобна походка за кривите селски улици, е по морски елегантна, и съвсем революционна.

Все пак, казваше си престарелия Драгоста Николиди Трети–Тихи, докато подмокряше втори каменен зид в нощта; от моя гледна точка, от гледна точка на всички оттеглили се на село маримани, тук в Караалтъново, че и в Тинтявино, и в Хороздели, на-вярно и в Белоград, възможно и в Столицата – там най-много; Даскал Пет е най-сведущ по морските ра-боти. Готов министър. Цял един път е пътувал Варна-Одеса-Варна, (Пиш – Пиш – Пиш де!), с хòра на селските бабички-ветеранки. Драгоста харесваше да го развеселяват сухопътни безработни старчоци.

"ПРИ КОНДАКА",

Фросù наистина бе все и вся. Най-пъргаво разнасяше дървена табла с напитки, чеверме в пръстена купичка, и какви ли не салатки. Вирейки малък плътен задник, (Уж нищо – уж без да има защо!), всред лабиринт от дузина прогнили маси, разбрицани виен-ски столове произведени някога в Румънско, и ококорени от несравним ищах за градско пишман-селяци. Задник, който, след като бъде добре изкъпан, всеки глупак би приел за девствен.

Старият Кондак, не бе от хората които лесно се самозаблудват. И чукаше Фросù, щом му се прииска. Орга-ничен статус за мъже набили пенсионна възраст, когато ред и бройка губят свяст, святост и социално значение. Без да пропуска да товари странното девойче, с мъжки дейности. Залъгвайки я, как един ден, (Като нищо!), ще започне да й плаща социални. (Щом фирмата заякне!) Мисъл, която го разстройваше до корен. Кондака харесваше, да държи на своята дума. Това правеше да му се приисква, дори през проклетото работно време, когато в кръчмето имаше бая-бая народец.

Фросù усещаше това по неведом, характерен за жените начин. Трескаво прекосяваше заведението. Присядаше върху някоя маса с посетители, (Уф! Кондака ще ме умори от бач!), най-често тази на Даскал Пет, Доктор Глазгов и Драгоста. (Убедена, че няма къде да избяга.) Това е номерът на ищните жени. Да се правят, че Онова им е противно. Размахваше невероятно бели стройни крака. Невидимо се плезеше на разярения зад тезгяха собст-веник така, че цяло село да завиди. После се опом-няше. Мозъкът й пресмяташе социалните, които Кондакът от години й дължеше. Рано или късно трябваше да плаща. Тогава, щеше да си му обърне гръб. О, тя знаеше. На този свят всичко се заплаща. Важно е, това да се случи навреме, тоест незабавно. И, бързешком влизаше в кухнята, строго контролирана досежно чистота и хигиена, от съответната РИОКОЗ. Заслепен от внезапно бликнал младежки ентусиазъм, и едва сдържан старешки ищах, забравил да удари ключа на касата в която винаги държеше пет лева на дребни стотинки, (Караалтъновци държат на точни кръчмарски сметки!), Кондака изсумтяваше. Кимв-ше покровителствено-собственически с глава и задъхан асматически, се втурваше подир Фросù. За да я открие гола-голеничка, изтегната безмълвно в покорна готовност, върху кухненската маса с белите испански фаянсови плочки. Поприкрита с предвидливо притоплен над печката пищимал. Подложила под кръшен кръст покривка за маса, сгъната на двадесет и осем. Хич не й пукаше, че наоколо бе пъл-но с ножове и сатъри. Фроси бе смела, колкото си иска.

В подобни доказателствени минути на местните пестеливи права, свободи, и караалтъновска мъжественост, посетителите на “При Кондака” духва-ха навън. Да изпушат по цигара. Да поемат сулук чист въздух. Че да коментират упадък на нрави и благо-честие, заради ниски заплати и закъснели пенсии. В една държава обречена да рухне, където комунизмът не преставашие да броди из умовете, махалите, и пробитите джебове на някогашни и настоящи апапи. Нрави, Благочестие, Братство, Равенство и Справедливост, които единствено спонсориране на едро би могло истински да възроди. По-недоверчивите бързаха да прескочат до дома, за да се убедят, че при тях нещата не стоят точно тъй.

КОНДАКА 

дремеше на същото това място, зад същия автентично оплескан тезгях, върху същия одрискан в древни времена с неизвестна клеясала течност висок дървен стол, върху който преди половин век време славно подремваше неговият тейко. Загрижен, как да изкупи яйцата от селските кокошки на половин цена, че немецът-снабдител пак бе тръгнал по селата. В трепетно очакване да бъде освободен от имàне, иму-щество и чест, от поредни Братя-Освободители. Както някога това бяха сторили техните предци с тейкото на неговия тейко, че цената на водката, солта и газта за осветление на европейския пазар, да подскокнат стократно. Кондака бе осъзнал от малък, че живее в страна, чийто неук но хитър народ харесва да се прави на поробен. Че да бъде периодично освобождаван от самия себе си. За да не престава търговийката на черно. Незнайни европейски властници, вкопчени да правят световна история на чужд задник, загрижени единствено за себе си, предопре-деляха този период на петдесетина години земно време. И историята, що да чини – подчинява-ше им се.

През 1947., подкокоросани от белоградски околийски агитатори, женорята пощуряха от завист и злоба, и хукнаха да затворят кръчмето в името на “международната работническа солидарност”; с пес-ни, викове и крясъци разучени в часовете за домашен шеф в клуба при Читалището - всъщност часове за мозъчно промиване и имотно разузнаване; издигайки изписани в Белоград плакати:

ДОЛУ Нъ АЛКуХуЛИЗъМЪ!

и

СМ^ъРТ Н_ъ КУНДАЦИТИ

КЪПИТ^ъЛИСТИ ТЪКИВъ!

и

ДОЛУ МУНАРХИЯТЪ!

ДЪ ЖИВЕЙ КУМУНИЗъМъ Нъ КВъДРАТ!

Кондаците не побягнаха, не се скриха. Излязоха разгърдени, спокойни и решителни срещу тълпата. Дадоха да се разбере, че селото е тяхно, и винаги ще остане тяхно. (В Бàтува Гура до преди дни избиваха партизани, подир това набедени „фашисти” – сега гинеха партийни акти-висти !), Предоставиха на женорята дъски, гвоздеи и клин-ци, чукове и стари обръчи от бъчви, та да стане работата както трябва, (Рахат – рахат!), колкото се може по-бързо, възможно най-мирно, тихо и дълбоко-семейно. С други думи - да повряскат, па да мирясат. Бяха потомствени кръчмари, а кръчмарлъкът е опора на всяка новоизпечена власт.

Кондаците бяха преценили, че наистина изглеждат капиталисти според тогавашния аршин за нещата, погнал дори продавачите на семки и варени скариди пред портала на Морската Градина в Белоград. Незабавно се отказаха, (Чрез “Държавен Вестник”!), от кръчмето и имотите, в полза на кооператива. Това направи вестник "Народно Бе-лоградско Знаме" широко да разхвали техния целокупен борчески род от Хайдут Кондак Сидера, нанасам. Откривай-ки в сърцата на тези добре известни изедници народни, потомствена хуманност, патриотична воля, балканджийска човещина, интернационална ангажираност, чак неформал-на партийна приобщеност. Още малко, и да им връчат партийни книжки за едното чудо. (Подир години подуспяха, и с това!) Времето бе ново, а Кондаците вече имаха свой човек в пресата.

ДРАГОСТА

тъкмо се бе завърнал от първия свой гемиджилък до Хайфа и обратно, където мизерията не бе по-малка от нашенската. Тъпкан с идеали, надъхан от умела пропаганда, пълен с черни ампорджийски мангизи, Дра-госта Николиди Трети бе нахлул при кмета. Бесен от гняв, бе му захвърлил вестника заедно партийния си билет в лицето.

- Бившите пак се оправиха! …На!

Кметът не бе кореняк караалтъновец. Бивш селски бръснар, евакуиран столичанин, дългогодишен таен сътрудник на царската полиция; щото народът трябва да бъде надзираван качествено и в дълбочина; дни преди Девети бе предвидливо прибран на топло. За да бъде легитимиран, като местен полити-чески поборник. Властта винаги усеща, кога е време тъй да драсне, че един ден отново да си се завърне.

Кметът, правейки се потърпевш политически добряк, вече бе успял да наклевети, а подир това да изпрати в концлагер или изтрепе, всички свои лични врагове с неплатени сметки

БРЪСНЕНЕ - ПОДСТРИГВАНЕ.

В Е Р Е С И Я В С Е К И М У !



И М А Х У Б А В И П И Я В И Ц И !

Плюс всички онези, които не преставаха да дрънкат за Братство-Равенство и Свобода, и неговите вземания-давания с падналата власт. Политически престъпници – врагове народни, подкопаващи “Новия Най-Прогресивен Обществен Строй”. Едновремено и ефективно кмет, партиен секретар, председател на Текезето и районен милиционер, бръснарят креташе на държавна заплата и, кой колкото пусне в добавък. В своя, така да се каже кметски кабинет, където под бюрото му вечно димеше дамаджана ракия без тапа, (Дан в името на борбата със Световния Капитализъм, от избата на стария Кондак!), бе забол с лъскави немски габърчета, (Останали от Фашистко – подхилвайки се!), по стените, евтини портрети на комунистически величия, каквито вестни-ците бълваха в излишък. (Портретите на Царчето и Царското Семейство предвидлвиво бе прибрал, дома!), Маркс, Енгелс, Дарвин, Ленин, Димитров, Стамболийски, Тито, Кимон Георгиев, и Дамян Велчев в добавък, нямаха нищо против да бъдат тук, в този странен апендикс, където Европа щеше да се дотътри едва подир петдесетина години. Струпани в ореол около поплют от мухи пожълтя-лия брой на казионния стенен вестник “Папагал”. Поприкрили едва-едва олющените стени на забележител-ната управленска дупка. Върху цветния “Папагал”; много популярна медия за онова време; руската мечка преборваше британския лъв, докато Чичо Сам пушеше лулата на мира заедно с Хитлер по пантофи. Зафученият му в лице кървавочервен партиен билет, му стори повече от кеф. Помисли, позасмя се, бръкна в джеб. Провери за предвидливо сложения там парабел. Внимателски отпусна предпазителя, па грижовно приклекна, за да вдигне с два пръста скъпоценната червена книжка от пода.

Сякаш държи светиня, рече си тогава Драгоста, тоз’ Вампир - що се прави на нещипана момà? И си отговори – заради личен интерес.

Бившият бръснар-политзатворник разгъна стар вест-ник. Грижовно постави червената картонена корà пред себе си. Важно наряза хляб, луканка, краставица и сирене. По-ръси с червен пипер. Изтръгна от един вързоп, висящ под тавана, сухи чушки и чесън в добавък. Измъкна огромната дамаджана с домашен спирт. Разля в два пищола за вино върла ракия. Постави до всеки пищол лютива чушка, и гла-ва чесън. И, развеселен, започна да обядва.

- Хруп – Хруп – Хруп . . .

- ?!? . . .

- Буйрунус Ба!

- ! ? !

- Я не се ебавай, - неочаквано процеди с очи в хляба, чушката и чашката, отговорният държавен фактор. – Прибер’ си чир-вен’та книжкъ убратну, чи Мурè че видиш на кукуву ляту . . .

Кметът бе усвоил местния диалект на немарливо подчинение на власт, закон и официален говор. И, умело се правеше улав.

Буен до лудост добруджанец, Драгоста бе онемял от нечовешки страх.

- Тъй върви всяка една власт Барба, - поучи го кмета, ухилено премлясващ точена домашна наденица и ръжен градски хляб, - начело с бръснарите, кръчмарите, и даскалите барабар. С работарите - за какво?

Удивен и дълбоко изплашен, Барба Драгоста Николиди Трети години по-късно наречен Барба Тихи, за пръв път бе разбрал, че може да нямаш страх от бурното море, но от власт е задължително да притежаваш. Дали именно тогава, веднъж завинаги, не бе притихнал? Това се питаше сега, обвит с безброй кабели, жици и маркучи, в неудобното смрадно болнично легло, в единствената стая “Спешно”, в най-забутаната болница на света, там - в Карвунския Край на Балканския полуостров, на брега на Черно Море. И се срамуваше, да се погледне в огледало.

ТРИТЕ ЛОВНИ ПУШКИ,

двете манлихери, и един куче-марка барабанлия, Кондаците бяха предвидливо предали в кметството, поради бъркотиите с навлизане на руските окупационни войски в краят на 1944.. През главите им се бяха изтърколили вся-какви управници, та умееха да имат поглед върху нещата в изпревара. През цялата Втора Световна Война не преста-ваха, през деня да се възхваляват победите на Вермахта, (Окупационни поделения пълнеха кръчма и кемер!). След полунощ да слушат на батерии българската емисия на Радио Лондон, (Ескадрилите бомбардиращи Плоещ прелитаха от тук!). Притежаваха единствен радио-приемник, (“Lumophone”!), на сто километра наокол’. В интерес на семейството, едва подир това на селото, Кондаците оставаха заедно с всяка поредна власт. Понякога се случваше, да отнесат кола-две бой. Бързо се съвземаха. За да поемат отново крехката икономика на Караалтъново в твърди ръце. Сега, подир повече от петдесет години време, офалшивената реституция не ги изненада. Както преди половин век предварително знаеха, какво точно ще загубят за да спечелят, така и сега предва-рително бяха убедени - колко в повече ще придобият, без да загубят. Безброй изоставени селски имоти се върдаляха в краката им. Нямаше да ги оставят на столичани – я! По-редното централизирано преразпределение на имоти и власт, ги възстанови дваж по-имащи, на техните някога безсмислено отнети места на тежки земеделски собстве-ници, и заклети кръчмари и лихвари.

И, започваха отново.

И, започваха с ищах.

Па, го правеха успешно . . .

БЯХА СЕ ИЗХИТРИЛИ

да изловят, подмамят и доведат тази мъничка Фросù. С коса на кок, с глава на змийче. С неописуемо едър бюст, за крехкото видяло-патило тяло. Със стройни бедра, и забележително високо вирнат задник. Запленяващ всеки странник, закъсал по пътя през Кàрвунската Степ към Бàтува Гу̀ра, да поостане на капан ден-два в добавък. В последно време странниците ставаха все повече, а между тях имаше доста състоятелни чужденци. Шантави европейци, ръмжеше понякога Кондака докато разбъркваше питейна смес по поръчка, замъци за милиони притежават, а купуват къщи от кал, камен и кирпич в Карвуна. На човек колко му трябва, твърдеше докато разливаше димяща смес по поръчка – ей гробов’те по Яйлата и Чиракмана – от хилядолетия стоят.

Изпуснеше ли се гласно за Фроси, Драгоста не пропускаше да добави – това е мъжът, казваше Драгоста, по гол задник луди. Кондака свиваше философски рамене. Драгоста добавяше, че не открива Америка, но че такива са мъжете. Дори на смъртно легло за голо мрънкат. А Кондака кимаше ли кимаше съглашателски с глава. И, хвърляше безпокоен поглед към Фроси, лепяща се като гербова марка по чужденците. После се развърташе. Надзърваше в прочутата „куфня”. Всичко бе наред.

Пищималът на Фроси бе провесен над огнището да се затопли.

Пешкирът за под кръст – прилежно сгънат на двадесет и осем.

Проверката на РИОКОЗ – отминала.

Погалваше хубавите бели испански фаянсови плочки върху кухнярския тезгях. Една от тях бе пукната на четири.

- Жалко! – Ръмжеше благородния кръчмар. – Къде ще търся друга?

И се завръщаше, примирен с крехкостта на съвременната цивилизация, на своят наследствен боен пост.

НА ФРОСИ ТРЯБВАШЕ

малко чалга и зелено в сутиен, за да разголи крак, да скокне и се развърти около хромирания прът всред жалкото кръчме. Да разкърши свидно тяло, от което да започнат да падат дрешка подир дрешка втора употреба. Докато не остане почти нищо, че зрителят да се догади за всичко. (Местният свещеник си бе взел беля на главата, анатемосвайки Фросù. Такива са свещениците - заяждат се с професионални сладострастници.)

На мнозина, които все още спяха под юрган с булките си без да събличат непраните си дънки, пър-вият публичен сеанс с голи цици и къпан момински задник, поставил фундаментално начало на поредната Велика Перестройка в Караалтъново, им дойде нанагорно. Не бе лесно да се примирят, с този узаконен порно-гьозбаджилък, (Free to choose!), в една земя, където развратът е дотам вътрешносемеен, че винаги минава за морал. Набързо свикнаха да плащат за зяпане по голо, (Билетче с ДДС!), без дори да го докоснат, но като подсмърчат. В замяна на това техните жени; чули – недочули пък добре разбрали; започнаха да си лягат задължително без фусти. Предизвик-вайки лавинообразно самодеен домашен стрийптиз, под звуците на телевизор. На пръв поглед мило и безплатно. Но времената бяха такива, че “и мама на тати без пари не сака.” В Кàрвунската Степ и днес, всичко е едно към едно. Тъмното е докрай тъмно. Парàта е истинска, ако е зелена. Семето не е за вън. Кой с чия булка ляга, къде, как и какви цици се размахват - не е работа за случайници. Важно е - срещу какво?

За Фросù бе доказано, че взема парà на ръка - без посредник. Договорено и предварително. Бе жена ларж, ама с характер. Ако някой се окажеше недоволен, връщаше му парите. (Ресту! Зъ мен’ си Идно Нищу!) Консуматорът навеждаше засрамено глава, закъснително осъзнал нещата на живота. Пускаше парàта да се валя върху пода. И поемаше орезилен, към гарантираните удобства на семейния полог. Където всичко бе чувствително по-евтино, но далеч под европейско качество.

ПОРАДИ ТОВА,

че бе жена високообразована, (Магистър по дизайн от Свободен Университет, предвидливо закрит от Държа-вата!), боголюбива и богобоязлива, даже съвсем набожна, Фросù не приемаше пари единствено от Дядо Поп. Трета генерация селски свещеник, обзавел се с пълничка безобидна попадия, (Ха-ха, хи-хи, вкусна манджа с мирудия, ръкоделие и псалми до зори!), без деца, пък с доста реституиран имотец.

С анатемосване занаята на Фросù, Дядо Поп си обърка живота. Девойчето изненадващо се бе явило пред заключената църква. За да похлопа и поиска сметка за тежките думи. Най-вече, за да се представи, (Диплом за отличен успех с червен восъчен печат, и лилава кордела!), извини за своя странен занаят, (Букет кърмъзъ - карамфили – такива в Тинтявино не никнат!), и по възможност изповяда (Православна свещ от лев и двадесет и пет, купена от гробищата в Белоград!).

Попът я прие недружелюбно, сякаш дявол. (Спретната, къпана, ухаеща на ливандо, излъчваща позабравен комсомолски ентусиазъм, в добавък не-що неописуемо, каквото притежават гърчеещите се белоградски кокетки!) Подир час усамотение в притвора, (През това време камбаната кой знае защо – сама започна да отглася!), Дядо Поп я изпрати възхитен. (Бе очаквал жив дявол. Бе пре-срещнат от превъплътен ангел.) Какво бе сторила Фроси, какво бе изповядала, никой никога не можа да узнае. От тогава, всеки понеделник, преди да довтаса запъхтяна на работа в кръчмето, Фросù не пропускаше изповед. (Три карамфила кърмъзъ и свещ за лев и двадесет и пет, от гробищата в Белоград!)

Щом Фросù изтрополеше навън, Поп Грую Грозев-Алабаша започваше да блъска глава в плочите на църковния под. Без да го е еня, че Баба Попадия прави същото, пред иконата на Светата Майка, в съседната паянтова пристройка. Щото всички сме грешни – Господи! - не ли?

ФРОСЍ,

не се бе простила с мисълта, един ден да си се завърне в онзи бял град със широк булевард край морето, да пипне някой кораб, та да види и тя Бял Ден, Бял Свят, и Дълбок Корабен Масаж, що е. Поп Грую Грозев Алабаша, попрех-върлил възраст, все още биваше в кръст и портфейл, колкото богохулно да звучи това. Не подозираше, че Фросù не престава да мечтае за онзи бял кораб със синя черта през двата наклонени назад комини с крила, (Финландско производство!), гдето пристава на Морска Гара-Порт Белоград веднъж годишно. Целият от стъкло и боядисан метал, със седемстотин седемдесет и седем пътешест-веници латиноамериканци, и украински екипаж от Никола-евската Мореходка, начело с московски капитан от Петер- бургската Мореходка, във фирмена холандска униформа, (Цял адмирал!), прилежно ушита в Тайван.

Понякога, на Стъпихосанси Кошари; в бившия склад за изкуствени торове пригоден на две – на три за моминско жилище; докато си се любеше с Дядо Поп пълноценно, любвеобилно, богохулно и незаконно, (Иначе казано - демократкично!), Фросù си казваше на ум много финно, съвсем невинно, и от мило, по-много мило:

• Яко ти дупе тогава Фроске-Фросино-Фроске Ле, Парà не се гепи лесно, ама за зелено човек на всичко е каил. Щото Старостта не пита - и ето – иде.

И, ако нямаше никой наокол’ се провикваше изтънко.

- Иде – е – е . . .

Ако се случеше да има някой наблизо, най-често получаваше следния отговор.

- А – де – е – е . . .

Поради което гледаше, много-много да не се възхитва.

Нещо особено, нещо неясно, нещо съвсем несвястно задържаше Фросù, както всички нас, в дълбинето на Добруджанската Пуста. И се питаше, и не можеше да си обясни, какво бе то.

Съществува някаква магия, казваше си това закъсало без дом девойче, орисваща попадналите в тези забравени от Цар, Бог, Власт и Европейски Подаяния крайморски селца.

Дали магията на ширналата се Добруджанска Плът?

Или продължаващия неизчерпаемо да блика слабо осъвременен примитивизъм?

Дали несломимата безбрежност на великолепната природа? Ароматите нейни вековни?

Разточителна, жива ли жива девственост, която никаква химизация няма да успее докрай да натрови, никаква приватизация няма да унищожи, никакъв Бабанко няма завинаги да притежава.

Прекалено свестните хора по тези места, които дори не подозират доколко сърцата им са по-широки от света. Магията и Очарованието на Началото и Безкрая на тази Всевечна Бунтовна Земя, залегнали и утаени във всеки докоснал се до нея.

За да прогарят нищите наши души человечески, със смъртоносното копие на Любовта.

ЧЕСТО ОТКРИВАХА ФРОСÙ,

да броди сам-саминка из изоставените Стъпихосани Коша-ри – от немай-къде – заселила се там. Място, отдавна ми-наващо за прокълнато. Рядко някой от селото припарваше, за да бъде с крясъци прогонен.

- Ау – а – а . . . Не пита – а – а . . .

Стада по къшлите отдавна нямаше. Всичко бе изклано, продадено, превърнато в ядене-пиене, и втора ръка вносни леки коли от екологизираща се Европа.

Огромните, някога свръхмодерни кошари и краварници пустееха, и зееха. Без прозорци, без врати. Вътре кротуваха, достъпни всекиму, десетки тонове остатъчни селскостопански химикали без етикет. От тях не се интересуваше дори властта, побързала да премине на вносна минерална вода. Модерните металически приспособления и тръбопроводи бяха грубо демонтирани, в неизвестна посока отнесени и продадени за вторични суровини, от потомците на някогашни конекрадци.

Търговци предлагаха вносно кондензирано мляко, вносни месни продукти, колкото да е съмнително всичко туй.

Вносни прескрипции, как узаконено се разрушава и раз-грабва общонационален имот - без да се новоизгражда, се поднасяха от безброй международни организации, под формата на безплатни курсове за бизнес-ограмотяване.

Едва пръкнали първенюта, със шикозни леки коли, не искаха да знаят, какво бе струвало всичко това на техните бащи и майки.

А бащите, погиваха от мъка.

И майките, подлудяваха от срам.

СЕЛСКИТЕ ЗЕВЗЕЦИ,

безработни корабостроителни заварчици, умишлено отучени да се борят със земята, че да размахват заваръчен ръчок на евтиния до премала, заяждаха стария Кондак, че има Фросù едновременно за дъщеря, баядерка, слугиня и съпруга в резерв.

Кондака примирено свиваше рамене. Бе съгласен със всичко, което носеше парà. Забиваше поглед в стария опушен гредоред. (Срамеше се!) Хвърляше око към дюшемето, тук-там попълнено с асфалт. Ръмжеше напушен от смях.

- Сво - бо - да . . . Свобода на избор, Бабам . . .

Не бе прочел и два реда през живота си, въпреки харизаното му всенародно средно образование, а знаеше за Живота много повече от всички накуп в Караалтъново, Хороздели, Тинтявино и Белоград.

Последни селяци, прекарали цял един живот по строежите из страната, завърнати от бича на безрабо-тицата по занемарените, както никога, родни места, готови да хукнат да дирят препитание зад граница, (Ама кой дава!), способни да легнат и умрат от безнадеждна мъка, се ухилваха пестеливо пред пищолчета върла домашна ракия.

- Свобода на избор - Бря! - Изръмжаваха в ответ. - В Стъпихосани Кошари - Бря - Бря - Бря! . . .

- Свобода на натъркване на кол, Бабам! - - - -

- Свобода на ебване до дупка – а - а!

Подир което излизаха на въздух, щото имаше още за коментар.

Фросù бе усойница, клъвнала душите на мнозина.

ПРЕЗ

мъгливото чувство за още, и още живот, Драгоста Николиди Трети наричан Тихи, реши.

Отърве ли кожата и този път, а това той умееше да прави, ще си се прибере право у дòма.

Няма да се помайва никак.

Най-напред ще подмаже протките – да не скърцат.

• Ще отпрати Старата в Белоград;
• Ще се заключи сам в къщята;
• Ще спусне пердесата;
• Ще кютне камък пред вехтото огнище;
• Ще разрови купчината пепел - най-добре пази от ръжда и от разбой;
• Ще открие ключа от мазето;
• Ще се спусне по витата стълба;
• Ще разрови пръстта под голямата, тъпкана с вехтории, бъчва;
• Ще извади ламаринена кутия от военен захарин;
• Звонк ще блесне като огън, под светлина на свещ;
• Ще тури Златен Наполеон в джеб;
• Ще потули по обратен ред всичко,

че да не усъмни Старата;

• Ще се върне право в кръчмето, натежал от Злато и Мерак.

Подир полунощ, на не повече от две ракии и един коняк с ментовка, ще причака Фросù по пътя към Стъпихо-сани Кошари. Ще се спазарят. Не може, да не се спазарят. Злато на ръка е туй, не е шега работа.

В тази разорена и раздрипана държава, вече всеки има право да се пазари. Както си иска. За каквото поиска. Където поиска. С когото пожелае. Както може, че дано – преуспее. При една почти американска, бир-парче европейска, иначе съвсем Балканска Андрешковска Демокрацийка. Макар че Фросù, каза си потъналия в бол-ничното легло Драгоста, винаги е в най-тъжен траур.

Това странно момè, какво толкова жали? Дори гащичките, по които остава край онзи отвратителен лъскав прът в кръчмето ката вечер, (От черни по-черни!), скроени тъй майсторски, че хем ги има - хем сякаш никакви ги няма, са съвсем жалостиви.

Дори тези шантави гащички, преповтори си той, са траурни до немай-къде. Да не са глобализаторски!?!

- Ба – Ба – Ба! Ни мож’ дъ ни съ!

Глобализаторски са, както самият никелиран прът, и онзи смахнат огледален глобус. Гащи, за които така и не се намери в Караалтъново истински мъжкар да плати, та да паднат докрай пред всички. Както това бе станало най-напред в Хороздели, а подир това в Тинтявино. (От Караалтъново за голотия не изритват!)

За подобни дела не стигат мераклии цинцари-минцари. Нужни са луднали за кръв паралии.

- Мамата! - Драгоста стреснато отвори очи. - Свобода на избор - а? Свобода на избор на пъп – нищо повече!

- Моля? - лекарят вдигна глава от един бял рецептурен лист, върху чийто гръб пресмяташе, като как няма да му стигне щатната държавна заплата този месец, спусне ли се да изпие още едно кафенце от автомата, в барчето на болницата.

- Бàя си, - отвърна Драгоста. - Бая си байновото за последно.

- Давай!?!

- Мамата на тоз’ неблагодарен шибан лицемерен свят! Отзад-напред! . . . Отгоре-надолу! . . . И, на кръст! . . .

Заспа.

Миряса.

Гмурна се обратно в онова, за което допускаше, че е сън.

Навсякъде му се привиждаше Фросù, Фросù, Фросù. Мержелееше се насам-натам, явяваше се - чезнеше.

С дълги бели бедра от мермер.

С тъжен погребален сутиен с пайети, тъпкан с преливаща от живот плът.

Непокорна, гъвкава, дивна ли дивна, лъскава уханна плът. Готова да прелее във шепи всякакви, стига да са пла-тежоспособни.

Плът мирска . . .

Плът порочна . . .

Плът робска . . .

И все пак – Плът Докрай Свободна . . .

Усърдно онождана от Поп Грую – Алабаша. Уви - с нулев резултат.

Ами златният звук на посребрените високи токчета!

Ами ония ми ти везани бикини със звънтящи финти-флюшки в такт, трепет и захлас!

Ами онази пищна гръд – люшната в премала . . .

- Ех, Фросù - и - и . . . Фюй - й - й . . . Само Ти Не Си Менте - е - е . . .

Да, каза си Драгоста, все още има мънзърко живот в изпосталялото мое окелявяло тяло.

• Живот, който толкоз пъти съм рискувал нàкеря.
• Живот, гдето е задръствал и прочиствал, в името на Дружбата Между Народите и Победата на Най-Прогресивния Обществен Строй, всякакви рискови утроби.
• Живот, гдето толкоз бързо изтече, и никога, никога, никога повече няма да си се завърне.

- Фюй - й - й . . . Фросù - и - и . . . Поне ‘Еднъж Да Те Онòдя - па тогаз – На - Въз - Бог! . . .

Живот, гдето не престава да витае из премръзналото от студ, немотия, несрета, отсъствие на обич и разбиране, (Кой би тръгнал да заслушва изкуфели старци!), и обезсилена медицина, старешко мое, (Да, да, да!), вече мъртвешко, Греховно Мариманско Тяло.

- Фюй - й - й . . . Фросù - и - и . . . Èб – вам - те, и – На – Въз - Бог . . .

Тяло, отраснало всред прахоляка на селски мегдани, и треволяци на стъгди.

Всред ширинето някога неопустошената от индустрия и занаяти, от търговии и курорт, Свещенна Карвунска Зèмя, където да препускаш ат и сега е несравнимо.

Педя Световна Земя, изследвана и преизследвана от всякакви апаши, на природни ресурси.

• Заграбвана - възстановявана.
• Разделяна - преразпределяна.
• Харизвана – занизвана.
• Продавана - препродавана, чак подаравяна.

Станала изцяло чужда, заради бездушен пресметлив господар, подпрян от тежки международни мангизи. Подмамен да се самонастани, от вековния ищах на българина, към ред и спокойствие по чужд тертип, за чужда сметка, под к’ъв да е господар. От векове осъзнал, че в тази кръстопътна точка на света не би могъл да оцеле, без чужденец да го наяха.

О, Боже Господи Единний и Всемилостивий!

О, Драгоста Николиди Третий – Тихий !

Ду куги – Бря!?!

Ду куги!?!

• До вчера – Безбрежна Родна Карвунска Блат.
• Днес – Парцелирана Земя за Подигравка, Спекулация, и Туризъм, и Курорт.
• До вчера – Социалистически Рай!
• Днес – Посткомунистически Ад.

Земя, от която все още блика ли, блика нефт, за да изтича безсмислено в морето. Да се чудиш - да се маеш, защо е било цялото това разпробиване на хиляди метри дълбочина, на тази дарена от Господ-Бог безмерна благо-дат.

Ширна-жирна благодат, под бездънно небе, пред безкрайно море.

Начало и край на Цял Един Свят. Самата Тя – Още Един Свят.

На които днес, да се възхитиш като хората, не можеш. Все ще се яви някой телевизионен навлек, за да запечата селските гладурански тюфкания върху син екран. Дотол-кова орязани, че превърнати от последна бедняшка несре-та, в първа категория просперитет.

- Фросù! Фюй - й - й … И На – Въз - Бог!

Е добре, примири се Драгоста, усещайки как една хубава топлина го емва, па се разлива из цялото негово тяло.

- Туй ший ут угромнътъ иглъ мушнътъ в ръката ми, - каза си.

- Хак мий, - каза си, - преди аз мушках где как завърна, сигъ менъ мушкът – хак мий!

Видя над главата си, да виси буркан с дъното нагоре. До него втори - с дъното надолу.

- Странна работа, - каза си, - течностите са полезни, най-вече, ако са бистросани.

Привидя му се Фросù, как разнася на поднос мастика. А мастиката прозрачна - чак кристал.

А дупето на Фросù – Хоп – Хоп – Хопа - Хоп!

А токчетата на Фросù - Чат-Чат – Чата - Чат!

Подскачат ли подскачат между пейки, столове и маси. Тичат ли тичат на кючек, под безкрайно въртящата се без-срамно блеснала огледална сфера. В която, под оглуши-телния рев на зурла и тъпан, някой се напъват да поберат цяла Добруджа.

- Едва ли, - промълви Драгоста. - Ха опитай, ха!

Ах, Фросù, Фросù, какво ли означава едно така лепкаво име?

Според Даскал Пет, това име означава Вечен Студ.

Демек - Вечно Лепкава Студена Жена.

Сиреч - плащай Бако, че ще изтърва трена.

Ах, Фросù, Фросù, Фросù, като нищо ще те причакам пред Стъпихосани Кошари, хвана ли пèша на Втория Мой Живот. Ще ти натикам онзи свиден наполеон в ръка. Погледнеш ли го, като Чернобил ще светнеш. Колкото да си ачигьоз Фросù, колкото да си Студен Лепкав Белоградски Мраз, работата няма как да не стане.

Да е виждал някой някога някъде жена, да не е петимна за злато и нахакан мъж?

Аз не зная такава.

Ако ли съществува, то това не е никаква жена.

Е ДОБРЕ . . .

Да речем, Фросù прибере наполеона и кандиса. Хващаме път – право за дòма. Фросù да види, що е истин-ско Караалтъново. Никелиран прът там няма, ама подът е от пръст, черги и гръст - кат вър’ кат запластени.

Хапване – пийване и грамофон.

Тинтири – минтири без панталон.

‘Айгър или бик – вместо слон.

Ами подир?

Що ще сторя с онази моя куха кухина между нозете, гдето вече няма с какво да запълня?

Фроси - студена по име.

Аз - празен поради давност.

Толкоз ми е празно между краката напоследък, Мило Ми Фроси, че се имам за председател на академия за нау-ки.

Как бе тежко някога там Фросù, как бе твърдо и тежко там.

По-чисто от най-чистото злато . . .

По-тежко от най-тежката котва . . .

Там, на борда на оная разбрицана делфиноловна тàка “Марифея”, (М/К МАРИФЕЯ – 1717!), с онзи старомоден дойцов мотор.

Най-вече подир полунощ.

Най-вече по делфинолов.

Както всички останали, от накокорижения от лесна стръв екипаж.

Гол; с мешинена превръзка през чело; зер слънцето пече – не си играе.

Оклепан до уши в делфински кръв, вътрешности и маз.

Опушен от барутен дим и изгоряла нафта.

Съсипан от денонощен ръчен бач.

А, онзи безумно щръкнал твърд горещ прът между краката – безмилостиво пърха ли пърха - луднал котарак по месечина. Тресе заедно с вълнàта насам-натам катедрални камбани, тъпкани с обезумяла стипца таратанци - чак преболява в слабините, докато в главата – кръв и помисъл зяа женско, блъска ли блъска. Идва ти, с брадва за пожар да го нацепиш.

Прихна.

Закашля се.

Започна да гъгне.

Подадоха му чаша вода. Потупаха го по гръб.

Изцъкли очи - отрони сълзи. Припомни съня си. Виновно се ухили. (Ха сега – разтрисай, ако можеш!)

- Ще се оправи, още преди тирът да пристигне, - сподели обнадежден Доктор Глазгов. - Като нищо ще се оправи . . . Още малко, и името си ще пропее . . .

И на себе си: - Ако е рекъл Господ - Бог!

ДОКТОР БРАНИМИР СИДЕРОВ ГЛАЗГОВ,

бе безкрайно удивен, как неговият приятел по чашка, този стар полуграмотен; селенеещ поради исконна немотия; просешки пенсиониран пръч, отпраща в полусън поток ку-пешки изрази и думи. За които бе чакал години, докато ги изучи от учебници и книги, че да си вземе изпитите, с явя-ване по два-три пъти.

Болестен синдром ли е - не ли?

Защото е преплавал морета и океани, като чукендро - дали?

От онези особняци е, реши Доктор Бранимир Глазгов, гдето примирени дивеят из селата. Обхванати от луда помисъл, и смахната безпомощност, че не могат да пре-местят Белоград, заедно с пòрта и морето, между Тинтявино, Хороздели и Караалтъново, па да ходят по синовете на гости. Ощетени до смърт, че поколенията се пилеят из пазухите на тъпкани с вонящи отпадъци градове. Вместо да захапят благодатната Земя на Майка Добруджа. Поради това мрачни и мълчаливи, злостни, престъпни и безбъдащни.

На Драгоста му се прииска да скокне, да запее. Онази съществена празнота неочаквано бе станала мощна, пъл-на, твърда и яка. Почти както някога, почти-почти.

- Там живее, в Стъпихосани Кошари . . .

- Моля?

- . . . Пък се шиба где завърне . . .

- А, не . . .

- Где завърне – тъй ши знайш . . .

Лекарят вдигна глава от дълъг списък с пациенти. Починалите бяха повече от излекуваните. И, така бе от двадесетина години. Но, какво значение . . .

Сестрата изхвръкна из стаята потънала в руж. Жена на възраст, а все още се изчервяваше. Бе чувала за Стъпи-хосани Кошари. Отдавна не бе стъпвала там. Боже; рече си срамежливата белоградска кокона, подслушвайки зад вра-тата докато й премине руж и лицемерие; до какво довежда старостта, ръка в ръка с бедността. За които рядко някой ще седне открито да говори. Винаги развалят нас-троението - Тамо Горе. Докато народът си ги носи гордо - Тук Доле.

Медицинската сестра с руси оксиженирани коси, по които вечно течеше ток с високо напрежение и нисък ампе-раж, Валя Високосната, знаеше. На село гостоприемството бе станало с мангизи. Селският туризъм, врязан като блестящ скалпел в плътта на стара Добруджа, нафалшивен по балкански, обезценен по европейски, бе направил стрийптизът да се превърне от интимен подход и частно явление, в престижен занаят и държавна политика.

- Лесно, - прогъгна болникът, - задник се гòли раз - разгръща – а – а! . . .

- Моля!?!

- Трудно земя се в угар пре - превръща – а – а . . .

- А! - Удиви се Глазгов. - О!

- Дуп - це требе за всичко туй, Док – то - ре, Тру – до – лю – би - во Дуп - це!

Доктор Глазгов сви рамене. Бе убеден, че всичко е точно, но не както трябва. Но, какво би могъл да стори? Предполагаше на старини, преди да ритне своята си лична камбана, да успее да напише книга. Ако достигне тези, не така далечни, старини.

Драгоста усети, как някаква чужда, не негова си топ-лина, отново се заражда някъде издълбоко в него, как отморява неговото премръзнало, погубено от Времето на Времената, тяло. Дали, за да го възроди? Кому е нужен вече? За колко време? Това единствено Бог би могъл да каже, но Господ-Бог се маеше из други светове.

Доктор Глазгов видя, как старият мирно задряма, молитвено скръстил ръце на гърди. Опетлан в непрео-долими жици и маркучи, предназначени да помагат. Дали това се случваше обаче, никой никога не би могъл да каже.

Шепнейки гальовни думи, които биха се сторили някому груби и безсрамни, но които бяха последна молитва и проклятие, на един отиващ си завинаги човек. Установил, че каквото ще да сториш, Животът Винаги Показва Среден Пръст.

Лекарят се вслуша.

Премръзналия мариман се заяждаше с Господ-Бог, (Не бе успял да го достигне!).

Благославяше Фроси, (Всъщност – препоръчваше я!).

Търсеше своята покойна Майка – срещаше я.

Така е, реши лекарят, всеки търси майка си – никой баща си.

ДРАГОСТА НИКОЛИДИ СИДЕРОВ ТРЕТИ – ТИХИ

бе убеден, че Господ-Бог по тези места избягва да попада. (Зътуй Сми Нъ Туй Диридже!) Изпарения от бракувани селскостопански препарати правеха, Господ-Бог Универ-салний да бърчи нос, да заклева, да предупреждава и отпраща надалеч, не само светите ангели-пазители, но и враждебните дяволи-злосторници. Защото, без борба между ангели и дяволи, как би могъл да управлява тези пощурели да разграбят и унищожат Света, щури шумни земляни!+?+!

Господ-Бог Универсалний бе озадачен.

Човечеството си позволяваше да съществува прекалено предизвикателно. Населението на Земята нарастваше неудържимо. Грешници се рояха ката ден. Праведници – бяха ли останали? В наше време, когато изкушенията станаха леснодостъпни и порочномасови, и от аналогови се превърнаха в цифрови, кой е луд да остане праведник! Тези недостойни земляни бяха превърнали грехопадението в доходоносен спорт. Всеки се натискаше за грешник. Божествения Ад от векове бе претъпкан. Някога безотказно съоръжение, пресметнато и оразмерено точно и прецизно, подир това обзаведено с вкус и пуснато в експлоатация с възможно най-висока степен на надежност, в безумно древни времена. За съжаление по време, когато теорията на масовото обслужване все още не бе угодна Богу. Опашките пред неговите врати се нижеха безкрайни. Технологиите за пречистване на душите нетленни бяха морално остарели, (XXI-th Century!), чак безпомощни. Входът към Ада бе тежко задръстен. Всяка грешна душица търсеше връзки – за да се вреди! Тези грешни земляни имаха нахалство да се явяват пред вратите на Всевечното, (Ад + Рай по съвместимост!), със собствен космически транспорт. Обезверени, че няма да им се предостави възможност да попаднат в Ада, нелегални отряди възмутени от неуредиците грешници напираха, пред Вратите на Божествения Рай. Мнозина преодоляваха високата гравитачна ограда. Упяваха, преобличаха се, (Мангизи бол – ангелите въобще не са подкупни!), и се представяха за Блаженстващи Архангели Безгрешни. Господ-Бог Универсалний се бе разпоредил да затворят Високите Порти, да ги запънат яко. От това, душите на безброй несъстоятелни нещастници, невъзвратимо витаеха из поднебесното пространство, чудейки се кой път да хванат. Пречкайки се на всякакви космически совалки и изкуствени спътници. Поразявани от нелегални ядрени опити на дребно. И, като нямаше накъде, Душите на Грешниците Мъртви се завръщаха на куп, във висинето на Добруджанската Степ. За да витаят непречистени, докато свят воистине светува. Тук бе значително по-евтино. Ракетите бяха неотдавна демонтирани. Армията унизена и безоръжна. Полицията слабо платена и корумпирана. Веротърпимостта пословична. Битът екологичен, а климатът доказано здравословен за всякакви международни мръсници. (Имаш ли астма – кротувай под орехова сянка!). Да, да, да, в Добруджа бе почти безопасно, а транспортът до столицата удобен.

Драгоста бе скаран с Господ-Бог по рождение. Не, че не вярваше в никакъв Бог. Няма човек на този Лъжовен Свят, който да не вярва в Бог. В случая това бе, негов си Собствен Бог.

Недостъпен и неясен, като хоризонт.

Всеотдаен и жесток Бараба-Делфиноловец.

Присмехулно справедлив демократично избран кмет на село, с постановление, превърнато в град.

Поборник за лични граждански правдини, като пенсиониран капитан далечно плаване, на припек на пейка в Морската Градина на Белоград Вълшебний.

Неподозримо безпощаден – особено към Драгоста.

ДРАГОСТА СЕ ВИДЯ ОТНОВО ТАМ,

всред виелицата на лютата зима стегнала земя, море и небе в общо цяло.

Виелицата имаше вкус на море, но на море замърсено с деривати, невидимо тровещи и риба, и Човек.

Море без Бог, без Бъдеще, без Перспектива.

Море предназначено за разграбване до дъно.

Море унищожавано, а неунищожимо.

Учени твърдяха, че Потопът е започнал именно от тези брегове. Драгоста си казваше, дори да не е започнал Потопа по тези брегове, той несъмнено е завършил по тези брегове. Изхвърляйки последните останки от отминалата епоха на Сармат, че да пръкне туй яко племе добруджанско. О, с това той бе много, много, много горд.

Да, да, да, каза си бившият мариман световен; по приумица на невежи политици превърнат от проспериращ мариман в бедстващ селяндурин; всичко започва и свършва по тези проклети брегове на Сарматия. Във водите на този шибан Темарин.

Тук, всичко винаги започва изключително добре.

За да завърши безобразно зле.

ПО ТЕЗИ КРАИЩА НА СВЕТА,

Понякога наричани Североизточен Медитеран, селата са майсторски прикрити далеч от морето. За разлика от истин-ското Средиземноморие, където всичко е право в човката и тет-а-тет.

Слабия рибарлък, слабата пристрастеност на местното население към ресурсите на Черно Море, биват обяснявани с някогашни възбрани от страна на Падишаха.

С набези на пиратстващи донски казаци и викинги.

С безпомощността на Династията; заиграна по между-народни фондови борси; неумееща да развива, но явяваща се винаги навреме, за да си вземе харизаното от народа. Народ готов да хариже дори собственото семе, само и само да бъде оставен намира от досадници, самообявили се за глобални политически играчи.

Най-подир, със страха на неотдавнашния “Реален Социализъм” от отворени граници, а по-точно от прека-лено отворен мислещ и действащ на своя отговорност народ. С неговия тотален протоверски херметизъм. Довел до високообразован всенароден мързел, високопарен целеви политически рàзврат, устойчив стопански хаос и упадък. Предназначени да редуцират нацията в брой, че да не се забърква повече в невежи игри срещу папизма. Дър-жащ вече две десетилетия, поради нарцистични само-хвалебствени речи от трибуната на Народното Събрание.

- О, през Двадесет и Първи Век, - промълви на себе си в леглото Драгоста, - всяко десетилетие е равносилно на столетие - не ли!?! . . . А!?! . . .

По лицето му премина сянка. Сянката остана там. И, не отлетя.

А, поколенията знаеха . . .

А, поколенията помнеха . . .

И, тихомълком се бунтуваха – и мъстяха.

О, с Поколвенията шега не бива!

В ДРЕВНОСТТА,

през години на безизходна немотия, болести, суша, мор по добитъка и поголовен глад, селата наемали местен комита, (Комит Драгоста!), а той стягал чèта заклети левенти.

Върху високия скалист бряг комитите, разпалвали огнища с добре премерени огньове. (Търси корона изсечена по камен!)

Наемали доверен майстор-гайдар, наричан и сега Тъжняр.

Разливали вино и ракия.

Завъртали на шиш овнец.

Натаралянквали главите.

Гайдата писвала, като за смърт.

Щом забележели светлиците на кораб в морето, момците се втурвали, да разиграят злокобно хоро около разпаления огън. Хорото наподобавало светлик от фар, а фаровете по тези места, и днес се броят на пръсти.

Корабите, често водени от ръждясал екипаж, проме-няли своя път, доверчиво следвайки остаряли лоции, старовремски канони, разстроени магнитни компаси, и алкохолици-кърмчии. Докато натрèсат кораба всред шаб-ленските скали.

Хорото се разтурвало.

Озверелите от глад, пиячка и отчаяние мъже, скачали в приготвените каици с ножове, бучнати в навущата на цървули.

Сурвали каиците във водата.

Емвали стълби към кораба.

Всред крясъци, рев и песни, през вой на вятър и писък на гайда, разбоят начевал.

Екипажът подлежал на унищожение.

Стоката била разграбвана, поделяна на сус-пай, и разпродавана по панаири и събори.

Корабът бивал опожаряван до кокал.

Въглищата от корабния котел отивали по селските ковачници и лиярни.

Из селските къщя, и днес биха могли да се открият, (Чужденци – новоприсадени добруджанци ги изкупуват на евтиния!), удивителни корабни предмети и утвар, а на местните поколения им се удават забележително лесно чужди езици. Станат ли прислуга, по недалечните курорти.

Подобна невероятна система на брегово пиратство, и понастоящем кърни по бреговете на една съседна държава, (System 072!). Потулвана на най-високо правителствено равнище, едва ли от срам пред световната общност. За която загадъчната съдба на някой нещастен кораб е нищо и половина, плюс крупна застраховка в джеба на корабособственика.

ДРАГОСТА

отново се видя там, всред зимата люлееща в невиждана виелица тези обветрени от безумни ветрове кремъклии места. Населени с урсуз куршумлия народ, зарязал тради-ционно скотовъдство едва напоследък. До неотдавна развито от държавата в трудно управляеми мащаби, че да бъде предоставено, за безразборно разграбване от пладнешки хайдуци до шушка, в името на задокеански миражи. Народ, отдал се на поземлени спекулации със собственост, завещана от деди безвестни. Доверчиво възприел европейски стандарт за разврат, чрез неясен парламентаризъм тъй, както навремето бе преклонил безропотно глава пред насилственото уедряване на земя-та, чрез фиктивно колективно единоначалие. Народ, който се прави че му е все едно, докато трупа злост, че внезапно да му кипне кела. Народ, решил да опита всеки един исторически спастрен хомот.

Бурята хвърли шепи сняг в лицето му. Опита да го гътне. Не успя. Драгоста продължи да крачи механично напред, изпълнен с мътна злост срещу неочакваните про-мени в живота, политиката и времето.

- Пет! - провикна се заедно с виелицата през рамо. - Абе Пет! . . .

Вятърът грабна неговите думи. Вдигна ги в небето. Тръшна ги на земята. Погълна ги, и ги стопи.

Далеч, много-много надалеч, се обади Белият Вълк. Кàта зима един бял вълк, стрелян-недотстрелян, преминаваше Реката по леда, от Румънско нанасам.

БЕЛИЯТ ВЪЛК,

бе заченат по тези места от майка вълчица, и овчарски пес. Зиме, следвайки неведомите пътеки на родството, Вълкът се завръщаше. За да мъсти. (Такива са вълците – мъстят!) Кръстосваше мерата между Караалтъново, Тинтявино и Хороздели, плашейки до смърт беззъби червени бабички, и набедени зелено-сини селяни. Станали кожа и кости от повсеместен недоимък, погнал народа на тази разточително богата, до кръв ограбвана, а все още имаща земя.

Това караше стопаните, да се затварят под ключ.

Да тулят желязо под възглаве.

Да мелят полузабравени молитви, пред потънали в прах божигробски икони, зад които безпомощни старинни нотариални актове събираха прах без да губят давност.

Твърдеше се, че Белият Вълк заключени порти не признава, през прозорците нахлува. Дивите кучки, бродещи из пустата като из село, вече бяха успели да го начифтосат, че и да родят. Новородените виеха, вместо да налайват.

Далеч, много-много надалеч, Белият Вълк отново се обади. Станали повече от хората, учудващо смели, обхождайки на сюрии баирите над селата, кучетата отвърнаха.

- Идва - а - ам . . . Идва - а - ам . . .

Даскал Пет се бавеше натоварен с поясок патро-ни, и трицевка-ижовка. Такъв е, ругаеше всред фърту-ната Драгоста, такъв ще си остане. Туткавичко, тлъс-тичко, застаряло селско дрънкало даскалско.

• Заплата нищожна - винаги с огромно закъснение.
• Пенсия - нула делена на три цяло и четиринадесет.

Търпеливо племе са даскалите, каза си, имат се за повече от апостоли, джанъм, това държавата добре осъзнава. И им плаща, колкото да не умрат незабавно, докато пъшкат гласно.

Друга е работата с военните. Тях козирката ги стяга денем и нощем, че площада пред Народното Събрание имат за пепелник.

Даскал Пет успя и приближи, а Драгоста го нахока.

- Ще се загубим-погубим, Бря! . . .

Даскал Пет не отвърна.

Бръкна под кожените капаци на патрондаша. Извади патрон за вълци. Затъкна го в третата пурия. Другите две, бе заредил преди да тръгнат.

- Туй - зàщо? - запита старият.

- Белият Вълк . . . - Заекна Пет. - Белият Вълк . . .

Старият се разсмя.

- Я, се вслушай!

Спряха и наостриха уши.

Вой някакъв идеше с бурята, див и непонятен.

- Белият Вълк! - Прошепна Даскал Пет и затрепе-ра. – Белият Вълк . . .

- Дрън-дрън! - отсече Драгоста. - Вятър и мъгла! Фросù вие, Фросù! По виенето ми е ясна. Ще да е ста-нала белята . . .

- Ех Фросù, ех Мòме, где се вреш в изоставени кошари, в тоз’ нечовешки студ! . . . А!?!

Пристъпи от крак на крак. Разтърка лице.

- У дòма - в сòбата, печ’ съм напалил, курбан съм сготвил, руйно вино съм разлял. Где се вреш в стъпи-хосани от хората кошари! . . . А!?!

Умислен за нещо в повече, което не би могъл да сподели, не усети как Даскал Пет го слуша със зяпнала от удивление уста. Бе започнал сам да си говори, а това никога не е добро.

Докато достигнат Стъпихосани Кошари, денят превали. Падна здрач. През зимата, по платото над морето, това става рано. Със силата на Трамонтана, този мрак се вдигаше и спускаше, отвявайки-навявайки планини сух соленичък възкисел сняг. Кошарите бяха недалеч от село, но снегът бе хубаво натрупал. Двамата спасители вървяха наслуки през преораното. Затънаха в неизвестна сеч. Някога това бе залесителен пояс, който вече не съществуваше, от алност посечен. Пречката пред ветровете бе премах-ната. И, ветровете щураха лудо. Никой не се сещаше за човека, който бе постановил тези пояси по време, когато екологията все още бе в епруветка. Обруган и поплют, разочарован но горд, той бе изоставил най-висок държавен пост, за да отглежда синове и внуци.

Под баира бе морето. И, усещаше се.

Някога там стояха зъбери на антично калè, доживяло поредно освобождение от самото себе си. Вирнало чело три човешки боя към сушата, отворено към пропастта. Тясна пътека надолу, до самия бряг. Безброй пещери и светилища, под вензел с корона.

ПРЕЗ 1946.,

кметът, жаден за власт самозванец, определен от властта като “идинствен пругресивен наш интили-гент" в този забутан край, бе изпратил глашатая да огласи селото; триста кирпичени колиби, облепени с тезек за през зимата; всеки да зареже жътвата, защото от Белоград пристига отговорен другар, ("Сига ся чуфми пу тилифонъ!"), да говори на селяните за:

1. Пролетарско Изкуство по образец; Народна Култура порусначена и Всенародно Образова-ние с московска тапия;
2. Научно-Технически Прогрес – на час по лъжич-ка; Работническа Класа – Творец на промени ако си трае; Трактор-Гигант без пари пък дър-жавен и Вестник Без Разстояние - но под кон-трол и възбрана;
3. Народна Революция У Нас и в САЩ – където по кюшетата се стрелят въджишки, и още що му дойде на ум, ако остане малко време.

Да си селянин бе гордост.

Да си механизатор – кандидат за орден и значка.

Да си гражданин - перспектива и мечта.

Кметството, единствена сграда от тухли и крайбрежен камънак, предназначена да опазва единствения телефонен пост от спонтанните само-убийствени бунтове на насèлението срещу Всяка Една Власт, притежаваше втори етаж с външен бал-кон. Немската окупация не бе дала възможност, бал-конът да се сдобие със железни перила. Но кметът и пазвантите, си го ползваха хубаво. Предимно сред нощ. Когато даваха дежурства със шмайзер-автомат провесен на врат, с пълнител без патрони за да не тежи. Нямаше да слизат до гериза, я.

Ораторът се оказа буен мъжага, в лъскав секвестиран балтон. Доста почерпен. (Твърдейки на кмета – не му личи изобщо!) Едва слязъл от мотоциклет с продънен кош. Незабавно възлязъл на попикания балкон. Държейки се с две ръце за халта-вото черчеве на вратата, готов да го отнесе със себе си право в тълпата. (Кметът не го допусна!) Под раз-вети червени знамена, триж по-големи от национал-ния трибагреник с лепнати сърп и чук върху му, мар-шове от пукнати грамофонни плочи, и тупане с юмрук по кобура на служебен макаров, ученият функционер от околийския Белоград, бе зарязал висшата темати-ка, за да закряска пиянски пресипнал.

- Царчето напуснало страната! … Мам-ка му-й Пичлеме . . .

- У - у - у . . . К’о тий сторилу туй Дите - Ба! . . .

- Вече сме си Народна Демокрацийка – а – а . . .

- Яла - а - а . . .

- Мерата веч’ е вашенска – а - а . . .

- Ура – а – а! . . .

- Мамка им кулаци, само гле'й к'о става ...

- Мъ сигъ - к’о ши пра’им Мър!?! . . .

- Хлебът днес мож' дъ е чер - амъ ний колкуту требе чер . . .

- Ти си гу яж! . . .

- Калето веки е народну - постройте си къщя!

- ‘Ми Кълету - то Царску . . . – жално припя някаква баба, и преди да я сритат в ребрата, внади. - Кa’ ший нърод-ну! То Царску! . . . Царску! . . . Вай-й-й!

Стана ясно, че всеки може да вземе от камънака на Калето колкото си иска, когато поиска, както си знае. Това било Първа Партийна Грижа за народа.

- Упасну мясту! - Бе добавил местния стратег - кметът, докато се поклаща подпийнал край знамени-тия оратор с пистолет. - Дъ ни сий нъправи некой Вра-жи Плацдърм Къпитълизъма, Бря Селяни – и - и! Утиди ни Хубав’та Димокрацийкъ Нъроднъ, праву в ря̀ка-та а - а – а!

- Рушнете камъка ут Кълету, - продължаваше да се разпорежда околийският народен агитатор, - па пустройте си къщя̀. Амъ, ни повичи ут иднъ къщя̀. Братству – Равенству Дъ Имъ . . .

- Ю, Бря - я - я . . .

- Никуги две къщя̀ - само пу идна къщя̀!

- Хà Дя - я - я . . .

- Смърт нъ Фашизъма!

- Смъ – ъ – ърт . . .

- Свободъ нъ Народъ!

- Смъ – ъ – ърт . . .

Селото на часа се юрна с впрягове и каруци, щото да не бъде изпреварено от Хороздели, където друг апостол на околийския партиен комитет се пене-ше по същия начин, в същото време, за същите все-народни безумства, пред почти същия търпеливо тъп народец.

Що се отнася до Тинтявино, там вече бяха почнали свойто, без да чакат оратор.

До месец от Калето не остана камен върху камен.

Петдесетина години по-късно, селяните имаха каменни къщи в Тинтявино, но предпочитаха да обитават апартаменти от сглобяем железобетон в Белоград. Където, да гризкат вносни пуканки вместо хляб, в очакване повишение на пенсиите, падне ли поредното демократично избрано либерално прави-телство.

Остатъците от Калѐто останаха забравени до неотдавна. Когато при маневри на космическа совал-ка, подменяща фотокамера на аварирал телескоп из-работен на черно в някога свръхсекретен институт някъде в страната, и изнесен нелегално зад граница с турска гемия под бахамски флаг, бяха преоткрити за всемирното човечество предполагаемо случайно.

Калето се оказа остатък от неизследвана цивили-зация, предизвикала инфарктни международни пре-ния.

• Потръгнаха дипломатически нотификации.
• Изявиха се претенции в глобален исторически план.
• Написаха се знаменити трудове.
• Защитиха се посредствени докторати.

Но най-важното - отвори се почин за възстановя-ване на древната крепост в нейния автентичен вид. Съгласно оригинален портулан закупен на европей-ски търг, на пръв поглед, на евтиния. Трескаво се разработи научна програма, щото и науката иска свойто. Бяха отпуснати крупни държавни средства та-ка, че пенсионерите да не усетят глад, докато останат без лекарства. (Или обратното!) Всяко лято кервани самосвали, мъкнеха тонове варовик от стотина кило-метра далечина, щото местността се оказа резерват още от Цар Борисово време. Древната крепост вели-чествено израстваше, върху непоклатимите темели на глобалната транснационална историографска политология. В малко странен за историята вид. Опазената до наши дни гравюра се оказа, скъпо мен-те от Тифани. Как да е. В крайна сметка Историята е, за да се харесва на хората. Никога обратното.

Никой не можеше да предположи, че зад всичко това стоят вечните Кондаци.

Реституирали бряг, който никога не е бил соб-ственост никому. Някога владееха селото. Подир това Партията в село, че и в Белоград. Днес Кондаците владееха и брега пред селото, докато международни фондации изграждаха всичко онова, което следващото лято щеше да се окаже най-атрактивното заведение за стриптийз по бреговете на Черно Море.

Утре, щяха да владеят и света.

МОРЕТО

съпровождаше Даскал Пет и Драгоста Николиди Трети – Тихи, по затрупания с преспи път, към Стъпихосани Кошари. Биеше в невидими пещери. Преследваше митове. Твърдеше се, за заровена царска златна колесница, (Иманяри кòпаха като луди!). Драгоста бе убеден, че подир толкова много завоеватели представящи се за освободители, злато-то не може да не е разграбено до шушка.

В пещерите, селяците все по-често откриваха мумифицирани трупове на отчаяници, довлекли се на автостоп. За да погинат от глад, непомерна глупост, и бездънно отчаяние. Заспали вечен сън, с ръждиви спринцовки в пресъхнали от наркотици вени. Поп Грую Алабаша ги погребваше тихомълком, та си имаше разправии, и с митрополия, и с полиция.

В полувиделото на отминаващия зимен ден, Стъпихосани Кошари израснаха сякаш, полегнали на една страна черни биволи. Вятърът упорстваше безпощадно пронизвайки телата.

Пред грубо скована дъбова врата запряха. Дра-госта извади из пояс голям, колкото сабя, ръчно кован ключ. Бутна го в устата на катинара. Тракнаха челюс-ти. Катинарът зина. Навлязоха опипом в помещенията на огромните безстопанствени, някога строго охраня-вани държавни кошари. Безпощадната метла на ико-номическата криза, бе измела живота надалеч. Оста-вяйки сухи пластове уханни животински барабонки. Закрачиха по този килим от агнешки фъшкии. Нямаше помен от онзи берекет, резултат от лустросано дър-жавно насилие. Системата за безпрекословно подчи-нение, бе отучила народа да работи, без да пропусне да го обучи да се облагодетелства, за сметка на все-общото. Тръгнаха опипом покрай стените. Спряха пред остъклен прозорец на вътрешно вградена стая. Намирисваше на тамян. Зад прозореца една вощени-ца трептеше. Някой виеше с пресипнал глас.

- Отче - е - е . . . Бащице - е - е . . .

Припнаха да отворят. Бе заключено отвътре. Треснаха прозореца с приклад. Прекрачиха като през плет. Светнаха с джебно фенерче.

- Отчето!?! – Стресна се Даскал Пет.

Върху одъра нещо шавна. Женски вой ги разтър-си.

- Ела на себе си, Фросù! - ревна Драгоста. - Станалото – станало!

Фросù млъкна, сякаш загасна, после пак разбес-ня.

- Отче - е - е . . . Бащице - е - е . . .

Поразвъртяха се.

Намериха туба с течна газ.

Стъкнаха огнището. Драснаха кибрит. Пламък лумна, освети. Сенки подскочиха, заиграха.

На голия одър, където през комунистическо Дра-госта коландреше стажант-животновъдки, а те подир това се хвалеха из кафенетата в столицата, писъмца му пишеха, подаръци изпращаха; торти вкиснати и бу-кети повехнали от път; (Мамка му'й кумунистически транспорт!); свит на кълбо лежеше бездиханен Поп Грую Грозев-Алабаша. Калимявката му, турена върху прилежно сгънатото расо, гледаше с окото на отвъдно. До него, под пъстър пухен спален чувал се гърчеше, стенеше и прекалено умело тъжеше, Фросù. От недостъпната нейна красота, около големия лъскав стоманен кол в кръчмето "При Кондака", не бе останал помен. Без грим, без руж, без молив, Фросù изглеждаше подпухнало нищожество, зарязано от съпруг, пропил се от прекалено доверие в светлото бъдеще на властта, във фургон на колеса, по строе-жите в Долината на Смъртта край Белоград.

- Отче! - Даскал Пет сякаш виждаше баща си.

Свещеникът бе забил безжизнен поглед в тава-на. В изцъклените му очи пробягна образът на Фросù.

Драгоста потръпна.

Глупости, каза си, това е невъзможно. Светли-ната никаква, Фросù завита през глава, попът мъртъв, а ми се привижда - що не.

За всеки случай се прекръсти, повтори и потрети. Посегна, и притвори очите на Дядо Поп.

- Амин . . . Запали фенера! – Разпореди на Даскал Пет.

Фитилът пое. Пестелива светлина озари помеще-нието.

КАКТО МУ Е РЕД,

най-напред завидяха на Дядо Поп, че се е отървал върху женски пъп от един ачик лъжовен, иначе съв-сем демократичен мръснишки мирски свят.

- Бря, набожен чиляк, Бря!

- Ау - у - у . . . - пропищя Фросù. - Груйо - о - о . . .

- Млък Ма!

Прекръстиха се отново, и това изчерпа цялото им християнство. Помълчаха, просто тъй, от възпитание. Започнаха отново да тюхкат.

Доколко свестен бил Поп Грую Гроздев – Ала-баша.

Как хубаво пеел в църквата, докато Фросù и Баба Попадия смирено пригласяли.

Как не заглеждал, коя да е чужда булка, ами внимателно подбирал, че хем да е хубаво за двам-цата, хем да не се разчуе из Добрич, Балчик и Кавар-на. И всичко туй, за да си намери майстора в Стъпи-хосани Кошари, върху един толкоз греховен женски пъп.

- Отче - е - е . . . Бащице - е - е . . .

- Млък Ма!

Как водил бабичките по църковни екскурзии, че да им гледа сеир и обира парите.

Как на бридж-белот без залог не сядал.

Как почтено председателствал Поземлената Ко-мисия в Караалтъново, та изкарал половината селска мера на вуйчо и на тейко, а останалата за Кондака.

Тикнаха плоско шише скоросмъртница в ръцете на Фросù.

- Пий Ма! . . . Напий ся!

- Гладна съм! - Но отпи такава глътка, че на Драгоста му досвидя.

- Стига! По пътя ще потрябва . . .

И после.

- Колко време . . . Е - е - е . . . се върдаляте тук? - запита.

- От петък . . . Щом падна снега . . . Бе хубаво! Днес, кой ден сме?

- Следващия петък . . . Селото вече ви отписа. Кметът реши, Белият Вълк ви опаткал . . .

- Гле'й ти! - Заподсмърча Даскал Пет, но очите му не слизаха от голотиите на Фросù. – Тясно им селото . . .

Тези очни осморки ядосаха Драгоста.

- Загърни се, Ма! - ревна. – Нощница нямаш ли? Ей ти черга! . . .

- Чергата бодè! - озъби се Фросù. - Що не ми купиш нощница?

Драгоста се стъписа. Това девойче мисли ли четеше?

Фросù изкриви лице в гримаса. Под алчните погледи на мъжете, а между тях един вкочанен труп, тя се почувства чужда, ненужна, съсипана и жалка, но свободна. Отново съм свободна, рече си, Господ всичко урежда. Дано се вредя на кораб.

- Обличай ся! - заповяда Драгоста.

Момичето започна трескаво да се облича.

Даскал Пет се изниза от стаята.

- Тук ще стоиш!

- Да се напикая ли!?!

- Тук ще стоиш . . .

Но, Даскал Пет излезе. И се бави прекалено дъл-го. Когато се завърна, Фросù все още бе в леглото, а Драгоста му се стори гузен, изплашен и разпасан.

- Много бавниш, - упрекна я Даскал Пет за да каже нещо, - студът все повече хваща.

- Тъй съм научена, - тросна се Фросù, - за къде да бързам? Всичко свърши . . .

Драгоста гледаше замислено в ъгъла, а там ня-маше друго освен съдбовен мрак и спомен. Прес-танал да командори, поставил ръка върху разтуптя-ното свое сърце, Драгоста загадъчно мълчеше.

Докато се балтавят, стана топло, като в пещ. Фросù се окопити. Заяви, че не е проблем, че тук няма ток. Проблем е, че няма кой да го пусне. Не, защото няма кой да плати за кабел. А защото циганята, като нищо ще го гепцат и - право на пазара. Като рушнат кошарите за вилно селище, като сложат охрана с басейн и ограда, всичко ще си дойде на място. Гепцането циганско ще престане. Друг проблем е, че всъщност не може да си намери истински мъж. Ори-сията й е такава - със женени мъже да купонясва, неженен мъж цял живот да търси. Който всеки ден дърва за подпалки да й цепи, да стъква хубавкото й огнище, което така добре тегли, че ето на, само да сложат гърнето с боб, веднага ще кръкне.

- Крък-Крък, Кръка-Кръка-Крък …

- Ти, акъл имаш ли! Хай да товарим, тръгваме!

ТРЪГНАХА

да се прибират. Драгоста се разпореди. Не харесваше приказките на тинтявинските беззъби бабички, гдето с грехове на мъже лягат, със забежки на жени стават. Вързаха Попа, както бе самосгънат на две; бе човек шест на тридесет и пет; в онази огромна зелена ленена бохча, гдето Драгоста предвидливо бе намасурил около кръст. Опаковаха Фросù с единствената черга. Поеха обратно към Караалтъ-ново. Орисана кавалкада на Живота и Смъртта, от която нищо добро не би могло да се очаква. Селото просветваше в полумрака, с бедните шейсетина све-щи на своите допотопни илюминации.

През Виелицата - Джаста-Праста.

На пук на Вятъра - Джаста-Праста.

И, на Живота - Джаста-Праста.

ОТ ВРЕМЕ НА ВРЕМЕ,

Даскал Пет вразумяваше Драгоста, щото да окачат бохчата с мъртвеца на някое високо сухо дърво между клонака, да го завържат здраво. Мечки тъдява няма, а лисици дърво не катерят. Зарана, ще измолят от Кондака, джипа с веригите. Ще си го приберат.

Драгоста не рачѝ. Ядосано прогони Даскал Пет напред, да пробива пъртина, и да чисти. И, Даскал Пет крачеше, следвайки незасипаните от виелицата свои дири. Подир тях се влачеше Фросù. Прокли-найки, че е взела чергата вместо спалния чувал, но така е винаги, вземе ли жена акъл от мъж. Обула тежки гумени ботуши. Венчана за Караалтъново вовек.

ЧЕСТО

спираха да почиват. Разстоянието не бе бог знае какво, но времето бе никакво. Фросù не преставаше да скимти от глад, от студ, и от сърдечна мъка. Женското сърце се привързва истински към мъжа, едва подир неговата смърт. И не го забравя, въпреки успешно да тупти до кое да е друго. Такива са женските сърца. Многослойни компютърни платки.

По време на всяка от тези спирки, един от двамата разтриваше с ракия Фросù от хубавите бузи, през премръзналите бозки, до топлата подутина всред слабините. Можеха като нищо да погинат, на две крачки от “При Кондака”. От където в нощта - чак тук, се носеха веселби на музика за танц около прът. Това караше Фросù да се пита, дали Кондака вече не е намерил столична актриса, на която е обещал да плаща социални, (Никога няма да ги види!), докато я просне върху кухненския плот с хубавите вносни испански бели плочки. Нещо, за което напоследък споменаваше често. Животът е живот, а бизнесът - бизнес, дори в Караалтъново.

При една почивка Драгоста се запита, не бие ли много високо сърцето му, и защо. Установи, че цял един живот се е занимавал с работите хорски, без да се заеме със своите собствени. (Ако не се брои пиенето!) А сърцето му пееше и свистеше, сякаш ракетен самолет.

- Няма незаменими хора, - рече Драгоста на Пет, вслушвайки се в музиката, долитаща заедно с вятъра, - никой не е незаменим. Ще се намери друг поп. Няма да оставят Фроси да скучай, я . . .

- Виж к'во, - бе отвърнал Даскал Пет, - туй, где’ вършим, нийде го няма.

- Така ли? - Бе процедил през зъби Драгоста, намествайки странния вързоп върху широките си плещи. - Снощи по кабела видях - замръзнал човек учените, като нищо съживяват . . .

- Кой?

- Учените . . .

- Няма нужда, няма нужда, - намеси се Фросù, напреднала през бурята и пресрещнала кавалкадата. - Сакън, да не сте посмяли!

Драгоста хвърли вързопът върху снега. Хвана за ръце Фросù. Загледа я в очи. В тях сълзите бяха пресъхнали. Чисто женска решителност го прободе. Горката, каза си Драгоста и пусна ръцете на жената, за да нарами отново вързопа на смъртта, сега остава съвсем сама в ръцете на Кондака. Бог да й е на помощ.

В БОЛНИЧНАТА СТАЯ

нахлуха стажанти. Бяха изкарали поредно нощно де-журство. Бе време да си тръгват.

- Мъртъв ли бил Дядо Поп? - бяха огледали тру-па в моргата.

Лекарят вдигна глава от дебел топ цветни компю-търни разпечатки, където се луташе всред пустиня от медицински полуистини. Погледна гневно групата. Сви рамене. Отново заби поглед в своите хартии. От-кри, че всъщност подремва над колода несравними карти за игра.

Драгоста Николиди Трети, наричан още Тихи, отвори очи удивен, че все още е жив. Усети се обхождан с погледи. Почувства се почукван с пръсти, ледено докосван със стетоскоп. Видя се разголен, опетлан в кабели, тръби и жици. Върху един телеви-зор, превърнат в монитор, течеше и изтъняваше, за да се успокои вовек, краят на Зелената Нишка, наричана Живот.

- Ами – и - и, - проточи от леглото Драгоста, а сърцето съвсем го сломи, - на вълците ли да го оставим!?!

Стажантите свиха рамене. Бяха започнали да свикват с трупове, болести, смърт и професионална рутина.

Погледът му опря върху екрана, където една грапава зелена линия бавно се разгръщаше в безчув-ствена хоризонтала.

- Пуснете Фросù! - прохриптя към телевизионния екран.

- Излъчете Фросù! Само Тя Ще Ни Оправи . . .

Отпусна се по-безпомощен от дете. Между дузи-на майсторски опипващи го, майсторски разтриващи го, премайсторски тъпчещи го с лекарства, случайни длани.

Правейки се, че лекуват.

Тайничко отправяйки молитви, към Господ-Бог.

ГОСПОД-БОГ УНИВЕРСАЛНИЙ

бе зает с големите злини на човечеството, а те наис-тина нямат край. Подозираше, че Барба Драгоста Николиди Трети-Тихи си отива, но какво значение. Бе му предоставил Живот, значи - каквото се полага. Дали Драгоста бе взел, каквото трябва от този Така Наречен Живот, това оставаше негов си земен проб-лем.

ДРАГОСТА НИКОЛИДИ ТРЕТИ – ТИХИ,

се завърна всред спомените от детинство. Срещна Поп Грую, като пишлегар. В едната ръка с Огромна Райска Ябълка, преливаща в нега. В другата – с мятаща се насам-натам Жива Златна Риба.

Изгледаха се, па започнаха да се бъхтят.

Фрас - с - с . . .

- Искам Рибата - а - а . . .

Фрас - с - с . . .

- На ти Ябълката - а - а . . .

Фрас - с - с . . .

- Искам Рибата - а - а . . .

Фрас - с - с . . .

- На ти ябълката - а - а . . .

Фрас - с - с . . .

Поп Грую Грозев – Алабаша отхапа от ябълката, па я зафучи високо в небето. И хукна, през Карвунска-та Степ, здраво стискайки задъхващата се Златна Риба под мишница, към Стъпихосани Кошари.

Тогава екнаха божествени камбани.

Драгоста поиска да хукне, и да го догони. Кротна, па се понесе по-лек от перушинка, и, О Боже!, полетя навъзбог подир Вечно Убягващата Нахапана Райска Ябълка На Живота. Докато Златната Риба не преставаше да се бъхти в добруджанската крайпътна кал.

ЛЕКАРЯТ

захвърли своите хартии, без да открие онова, което бе необходимо. Стана, залепи стетоскоп върху болника. Драгоста отстрани стетоскопа, протегна не-мощни ръце, прегърна Доктор Глазгов в шепи, приближи лицето му към своето, захриптя в ушите му.

- Земята, чак Морето разпродадохме - е - е …

- И още . . .

- Кучетата с вълк ‘ашладисахме - е – е …

- И още . . .

- Овцете за Мека изнесохме – е - е . . .

- И още . . .

- Училищата затрихме - е - е . . .

- И още . . .

- Кошари до смърт осквернихме – е – е . . .

- И още . . .

- Земята вдън отровихме – е – е . . .

- И още . . .

- Кондаци в ръце ни обхващат! А – а – а . . .

- Кой като нас!

- Фросù … Ешчо раз и - Фюй-й-й … - Амен . . .

Върху железен ресторантски стол с почупена облегалка, дарение на районната болница от прокоп-сал бизнесмен, пребит от умора, бе задрямал Даскал Пет. Стъпки по притихналия коридор направиха да скочи. Разтри трескаво очи. На вратата се бе облег-нала Фросù. Стегната в траур. Невинна, сякаш мома. Готова на всичко и със всеки. Стига да има договор, или поне петдесет на сто на ръка в зелено.

- А - а – а! - Затрудни се Пет. – Е!

Отмести разбрицания стол.

Промуши се между смаяните студенти.

Хвана Фросù за ръка. Повлече я навън.

Щото две смърти за двадесет и четири часа са много, дори за една стриптизьорка.

БЯЛНА СЕ,

оплесканата от автомобили зима на Белоград. Стори им се по-вълшебна, от тази по Карвунà. Необуздано шумна морето. Поеха към старата царска вълноломна стена, която все още се опитва и пази огромната сграда на разрастващата се пристанищна админи-страция, независимо, че кораби в порта има все по-рядко. В замяна на безкрайни стопански перспективи.

А над тях невидима и горда, обичлива и груба, недостижима и съвършена, небесна и земна, селска и градска, докрай свободна, летеше и им се радваше душата на Барба Драгоста Николиди Трети. Прочут корабен чукендро от времената на Делфинолова, умеещ да притихва овреме, и поради това наричан Тихи.

Зарязала болница, болнично легло, лекари, апаратура, кабели, жици и медикаменти, спешно подготвяни за следващата социална жертва.

Втурнала се навъзбог, в търсене на Господ-Бог.

Щото, то не може повече така . . .



09.9.2006 г. 14:55:12

10.9.2006 г. 04:29:33

10.9.2006 г. 11:06:27

02.12.2006 г. 15:18:16

30.4.2007 г. 13:24:56

01.5.2007 г. 12:53:07