CARMINA BULGARANA

(C)2014 - Bogomil Kosstov AVRAMOV ROUSSEFF - HEMY
CARMINA BULGARANA
- разказ -
На Милко
БЯХ СВИКНАЛ, ДА ГО ВИЖДАМ НА АВТОБУСНАТА СПИРКА. РАЗПОЛОЖИЛ ДЕСЕТИНА ПРЕЖЪЛТЕЛИ, ЗАБРАВИЛИ ВРЕМЕ НА ВРЕМЕНАТА ОРЪФАНИ КНИГИ. ВЪРХУ ПАРАПЕТА НА СЪОТВЕТНИЯ ПОДЛЕЗ. ЗНАЕХ, ЧЕ ТОВА Е НЕГОВАТА СИ ЛИЧНА БИБЛИОТЕКА. ТРУДНО СПАСТРЯНА ПРЕЗ ГОДИНИТЕ НА ПОНОСИМОСТ. ПОЗНАВАХМЕ СЕ ЦЯЛ ЕДИН ЖИВОТ. БЕШЕ СЕ ПЕНСИОНИРАЛ НЕОТДАВНА. ОПИТА, И ИЗДАДЕ, НЯКОЛКО НЕПРОДАВАЕМИ СВОИ МУЗИКАЛНИ СЪЧИНЕНИЯ. ДОБРЕ ОКРАДЕНИ ОТ МЕСТНИТЕ МЕДИИ. БЕ СЕ ПРИМИРИЛ С БЕЗИЗХОДНОСТТА. И, КАКТО ЦЯЛ ЕДИН НАРОД, КАРАШЕ ОТ ДЕН ЗА ДЕН.
ЗАБЕЛЯЗА МЕ ВЕДНАГА. УСТАНОВИХ ЗА ЛИШЕН ПЪТ, КАК ИНТЕЛЕКТКУАЛЦИТЕ ОСВЕН ЧЕ СЕ ПОМИРИСВАТ ПРЕЗ ДЕВЕТ СЕЛА В ДЕСЕТО, НО И, ТРУДНО СЕ ПРЕДАВАТ. В ТЯХ МЪЖДУКА НЯКАКВА НЕОПИСУЕМА ДУХОВНА НЕУТОМИМОСТ. ПРАВЕЩА НЕЩАТА ДА ИЗГЛЕЖДАТ ЦВЕТНИ. МАКАР ДА СА ОТКРОВЕНО ЧЕРНО-БЕЛИ. ЖАЛКО, ЧЕ ОБЩЕСТВОТО Е ХВАНАЛО ПЪТ, ЧРЕЗ ВЪЗРАСТОВО СЕГРЕГИРАНЕ. ДАНО ГИ ПРЕПАРИРА И ПОДИР ТКОВА - ЕВАПОРИРА. ПА УСПЯВА.
- ТОВА Е НИЩО, - ЗАЯВИ ЩОМ ПРИСЕДНАХ ДА ПРЕЛИСТВАМ, - В ДОБАВЪК РЪКОВОДЯ ДВА ЧИТАЛИЩНИ ХОРА, И ЕДНА А-КАПЕЛА-ТАБАКЕРА, ИСКАМ ДА КАЖА КВИНТЕТ. ТУК СЪМ ЗА ЧИСТИЯ ВЪЗДУХ.
БЯХ ГОТОВ ДА МУ ПОВЯРВАМ. НАОКОЛО БЕ БАНАЛЕН ПРОМИШЛЕН ПРАХОЛЯК, ВСРЕД ОБИЧАЙНА АВТОМОБИЛНА ВОНЯ.
- АХА, - ОТВЪРНАХ, - ЩЕ МИНА ДА ЧУЯ ТАЗИ ТВОЯ ДЖЕБНА А-КАПЕЛА.
- ЗАПОВЯДАЙ, ЗАПОВЯДАЙ, ЗАПОВЯДАЙ . . .
- КЪДЕ РЕПЕТИРАТЕ?
- В ГАРАЖА. ПРОДАДОХ КОЛАТА - ОБНОВИХ ОБСТАНОВКАТА.
БЕ МЯСТОТО, КЪДЕТО СЪХРАНЯВАШЕ БИДОН РАКИЯ, НЯКОЛКО МАСЛЕНИ КАРТИНИ, МАЛЪК БЯЛ САЛОНЕН РОЯЛ, И ЧУДНА КОЛЕКЦИЯ ПОТРОШЕНИ ДИРИГЕНТСКИ ПАЛКИ. СЪПРУГАТА МУ НЕ ТЪРПЕШЕ МУЗИКА - КАМОЛИ НЯКАКВИ СИ КОЛЕКЦИОНЕРСКИ ДИРИГЕНТСКИ ПАЛКИ. НО, БЯХА МИНАЛИ ГОДИНИ.
СНЕХ ОТ СЪСЕДНИЯ КАФЕ-АВТОМАТ ДВЕ ДЪЛГИ КАФЕТА, ОТ БАНИЧАРНИЦАТА - ДВЕ ПРЕПЕЧЕНИ СИРЕНКИ. ПОКАЗА И РАЗБИРАНЕ, И АПЕТИТ. СЛАДКО-СЛАДКО СИ ПОБЪБРИХМЕ. ПОХВАЛИХМЕ СЕ СЪС ЖЕНИТЕ. УПРЕКНАХМЕ СИНОВЕТЕ. ЗА ПЕНСИИТЕ - НИЩО НЕ СПОДЕЛИХМЕ - ЗАОГЛЕЖДАХМЕ СЕ - СВИХМЕ БЕЗПОМОЩНО РАМЕНЕ - ДА ПРАВЯТ С НАС ЩО-ЩАТ.
ЗАЖАЛИХМЕ ЗА ТОВА - ЗА ОНОВА.
ЗА МИНАЛОТО - ГДЕ НЕ СЕ ВРЪЩА. (НИКОГА!?!)
ЗА НАСТОЯЩЕТО - ГДЕ ЕДВА-ЕДВА КРЕТА. (ДО КОГА!?!)
ЗА БЪДЕЩЕТО - В КОЕТО ЩЕ СЕ ПЪРЖАТ МЛАДИТЕ - МАМКА ИМ НЕВЪЗПИТАНИЦИ. (КАК ТАКА МАМКА ИМ - НАЛИ СА СИ НАШИ!?!)
ПОСЛЕ, СЕ СБОГУВАХМЕ. НА СПИРКАТА МЕ НАСТИГНА.
- НЕПРЕМЕННО ДА ДОЙДЕШ, ДА ЧУЕШ СОБСТВЕНАТА МИ А-КАПЕЛА-ТАБАКЕРА, ЧЕ ДА ТИ ВЪРНА И КНИЖКАТА.
НЯКОГА СЕ БЕ ПОСРАЛ ОТ СТРАХ, РАЗГРЪЩАЙКИ СТОТИНАТА СТРАНИЦИ С КЪСНО ОБЯВЕНИ ПОЛИТИЧЕСКИ ИСТИНИ.
- ЧЕ, ЗАЩО ДА МИ Я ВРЪЩАШ!?!
- РАЗРАБОТИЛ СИ КЛЕВЕТИ - ЗА МЪРТЪВЦИ . . .
- ДОКУМЕНТИТЕ НЕ КЛЕВЕТЯТ - АМИ!?! - ДОКАЗВАТ . . .
- СЪЩЕСТВУВА РАЗЛИКА, ИЗВИНЯВАЙ!?! - МЕЖДУ ЧОВЕК И ДОКУМЕНТ - ИЗВИНЯВАЙ, ИЗВИНЯВАЙ, ИЗВИНЯВАЙ!
ЗАБЪРЗА ОБРАТНО КЪМ СВОЯТА СЕРГИЙКА. ИМАШЕ ПОСЕТИТЕЛ.
РЕЙСЪТ ДОЙДЕ СЪВСЕМ НАВРЕМЕ. ДОКАТО МЕ ОДРУСВАШЕ ОБРАТНО КЪМ БЕЛОГРАД УСТАНОВИХ, ЧЕ НЕ ИСКАМ ДА ГО ГУБЯ КАТО ПРИЯТЕЛ. ВРЕМЕНАТА БЯХА ТАКИВА, ЧЕ КОРАТА ЕЖЕДНЕВЕН ХЛЯБ ПРИВЕЧЕР СЕ ОКАЗВАШЕ КЪРВАВА. ПРЕДИ ДА СТАНЕ ЗЛАТНА - ПО ЕВРОПЕЙСКА ПРОГРАМА - ЗА НЯКОЙ МАНГАСАР-РАБОТОДАТЕЛ!?!
ТАЗИ ЕСЕН НАИСТИНА СЕ ОКАЗА ЗЛАТНА. ПРЕДПОЧИТАХ ОСТАТЪЧНИТЕ ПОРЪЖДАВЯЛИ ХРАСТАЛАЦИ НА МОРСКАТА ГРАДИНА. КЪДЕТО СЛАВНО И БЕЗГРИЖНО, НА ГЛАДЕН СТОМАХ, ПОДРЕМВАХА СТАРЧЕТА. ТУК, ВСЯКА СЪБОТА ПРИВЕЧЕР, ФЛОТСКАТА ВОЕННО-МОРСКА МУЗИКА СЕ НАТЪПКВАШЕ, ЗАЕДНО С ДВЕ ЕМАЙЛИРАНИ ТУБИ И ОГРОМЕН ТЪПАН, В БЕТОНЕН ТОТАЛИТАРЕН ПАВИЛИОН. ЗА ДА ДЪНИ, ЩРАУСОВИ ВАЛСОВЕ И АМЕРИКАНСКИ ФОКСТРОТИ, ДО ПОЛУНОЩ. ПРИ ПЪЛНО ОТСЪСТВИЕ НА МАСОВ ИНТЕРЕС. НАВЪРТАХ СЕ НАОКОЛО. НАДЯВАХ СЕ ДА ГО СРЕЩНА. МАЕСТРО ЯЧО ЯЧЕВСКИ, ДЪЛГИ ГОДИНИ, БЕ ДИРИЖИРАЛ ТОЗИ ИЗКЛЮЧИТЕЛЕН ОРКЕСТЪР. ПРЕДПОЛАГАХ - ОТ КУМОВА СРАМА, ОТ ВРЕМЕ-НАВРЕМЕ, ДА ГО КАНЯТ ЗА ГОСТ-ДИРИГЕНТ. НЯМАШЕ ГО НИКАКЪВ. ИЗЧАКАХ ПАУЗА-ПОЧИВКА.
ЛУКАВО ПОДПИТАХ ТИМПАНИСТА - АБЕ ЗА ТОЗ' ЧИЛЯК, ЗАЩО НИКОЙ НЕ СЕ СЕЩА? СВИ РАМЕНЕ И ЗАСЪСКА.
- ДА СЕ РАЗКАРАШ, ПИЧ! ВЕЧЕ СМЕ НАТО! НЯМА ЛАБАБАВО!
НЯМАЛО ТАКАВА ПРАКТИКА. В КОЙ ВЕК ЖИВЕЯ? НЯМАМ ЛИ СИ КУЧЕ, ДА СИ СЕ ЗАНИМАВАМ С НЕГО, ЧЕ СЪМ ТРЪГНАЛ МЕМОРИАЛНО ВОЕННИ ХОРА ДА РАЗПИТВАМ!?! НЕ СИ ЛИ ВИЖДАМ БЕЛИТЕ КОСИ!?! КАК ТАКА СЪМ БЕЗ ИЗКУСТВЕНИ ЧЕЛЮСТИ!?! НЕ СЪМ ЛИ МАЛКО НЕЩО ИЗКУФЯЛ? НАКЪДЕ СЪМ ТРЪГНАЛ В НАЙ-ПЕРФЕКТНАТА МОРСКА ГРАДИНА В ЕВРОПЕЙСКАТА ОБЩНОСТ С КАЛЕВРИ ВТОРА УПОТРЕБА!?!
НАПРАВО МИ РАЗКАЗА ИГРАТА, ТОЗИ УСТАТ БАРАБАНЧИК С ДИПЛОМ ОТ ДВЕ КОНСЕРВАТОРИИ И ВИСША ШКОЛА ЗА ДИВЕРСАНТИ.
ТОГАВА, ИМЕННО ТОГАВА, ИСТИНСКИ СЕ РАЗЯРИХ. СЕДНАХ ПРЕД КОМПЮТЪРА. И, ДРАСНАХ ЕЛЕКТРОННО ПИСЪМЦЕ НА НАЙ-НАЙ-НАЙ ГЛАВНОКОМАНДВАЩИЯ.
ТЪЙ И ТЪЙ ДУМАМ, МАЕСТРО ЯЧО ЯЧЕВСКИ, ИМА НЕЧУВАНИ ЗАСЛУГИ КЪМ ТОЗИ ТЪП БЕЛОГРАД; КЪМ ВАШАТА ПЕРФЕКТНА НЕЙВИ ВОЕННА МУЗИКА; КЪМ СЛАВЕН РОД И БЕЗСМЪРТНА РОДИНА, ТЪЙ АМИ!?! А ОСВЕН ТОВА ЦЕЛИ ДВАДЕСЕТ И ПЕТ ГОДИНИ, Е ДИРИЖИРАЛ ТЕЗИ ВАШИ ОХРАНЕНИ ПРЪДЛИВИ МЪРЗЕЛИВЦИ, (НЕ ГИ НАРИЧАМ ЗЪГОВЕ - ДА МЕ ИЗВИНИТЕ!?!), ПРАВЕЩИ СЕ ПРЕЗ ДЕНЯТ СТРОЕВИ ВОЕННИ, А ВЕЧЕР ДЖАРАЩИ РОК - ФРИЗИРАНИ ПЪНК, СЪС СЪЩИТЕ ТЕЗИ НАТО МУЗИКАЛНИ ИНСТРУМЕНТИ - ДОЛУ, В ПРИСТАНИЩНИТЕ КАБАРЕТА И ДИСКОТЕКИ.
РАЗБИРА СЕ, НЕ ПОЛУЧИХ ОТГОВОР. БЕ МИ ПУСНАТ ОБАЧЕ, ТАКЪВ ОТВРАТИТЕЛЕН ЕЛЕКТРОНЕН ЧЕРВЕЙ, ОТ КОЙТО СЕ ОТЪРВАХ ЕДВА, КАТО ИЗХВЪРЛИХ КОМПЮТЪРА СИ НА БОКЛУКА. (ЕДНИ ЦИГАНИ - ВЕДНАГА ГО ПРИБРАХА!?!) ОСВЕН ТОВА, ДВАМА ЦИВИЛНИ ХАХОВЦИ, ЗАПОЧНАХА ЕЖЕЧАСНО ДА СЕ НАВЪРТАТ ОКОЛО ДОМА. ПРАВЕЙКИ ЛЮБИТЕЛСКИ СНИМКИ, СЪС ТЪМНИ КИТАЙСКИ ОЧИЛА. РАЗТРЕВОЖИХ СЕ - НАЙ-НАПРЕД, ЗА ЖЕНАТА. (ЗНАЧИТЕЛНО ПО-МЛАДА ЖЕНА ВОДЯ.) ПОДИР ДЕН-ДВА МИ ОЛЕКНА. ТОЧНО ПО ОБЕД, АПАРТАМЕНТЪТ МИ - БЕ РАЗБИТ.
ПОЛИЦИЯТА СЕ ДОВЛАЧИ, С ЧАСТЕН РЪЖДИВ "МОСКВИЧ", БЕЗ ДА ПРЕСТАНЕ ДА МЪРМОРИ ЧЕ НЯМАЛИ БЕНЗИН. С ЧЕТВЪРТ ДЕНОНОЩИЕ ЗАКЪСНЕНИЕ. ЗА ДА ПИЙНЕ КАФЕДАКИС, ДОКАТО ВЗИМА ОТПЕЧАТЪЦИ НА ЦЕЛОКУПНОТО МИ СЕМЕЙСТВО, И КОТКАТА С ЕДВА РОДЕНИТЕ КОТЕНЦА. (НА КУЧЕТО НЕ УСПЯХА - НАХАПА И ОЛИГАВИ ЦЯЛАТА АПАРАТУРА.) КАКТО И, НА ВСИЧКИ ОСТАНАЛИ В БЛОКА. ПИТАХ СЕ, С КАКВО ГРАЖДАНСКИ СЪМ ПРЕКАЛИЛ, В НАШАТА ТОЛКОЗИ ДЕМОКРАТИЧЕСКА ПРАВОВА ДЪРЖАВА. ДЪЛБОКО УБЕДЕН, ЧЕ СТРЕМЕЖЪТ КЪМ ВСЯЧЕСКА ПРОЗРАЧНОСТ - ТО СЕ ЗНАЕ ЕДНОСТРАННА - НЕ БИ МОГЪЛ ДА БЪДЕ ЛЕСНО ОВЛАДЯН.
- НЕЩО ДА ЛИПСВА? - БЕ СЪЩИЯТ ТИП, КОЙТО СЕ НАВЪРТАШЕ КРАЙ БЛОКА С ТОЧНИ ЕНЕРГИЙНИ ОЧИЛА.
- КОМПЛЕКТ ПАРТИТУРА ЗА ДУХОВАТА МУЗИКА, В КОЯТО СЕ ПЕНСИО-НИРАХ, КАТО ТЪПАНАР.
- МОЛЯ!?!
- КАТО БАРАБАНИСТ . . .
- МОЛЯ!?!
- КАТО ПЕРКУСИОНИСТ, ИСКАМ ДА КАЖА - ЧИНЕЛИ УДРЯХ НАПРОВАЛ, РАЗМАХА ЛИ ПАЛКА МАЕСТРО ЯЧО ЯЧЕВСКИ! ЕЙ ГИ ТАМ - НА СТЕНАТА.
- АХА - А - А . . . - ПРОТОЧИ ОПЕРАТИВНИЯТ РАБОТНИК СЯКАШ МЕ РАЗБРА, - А ЗАГЛАВИЕТО НА ТАЗИ ВАША ПАР - ТИ - ТУРА!?!
- "ЩУМИ МАРИЦА" . . .
- ВИЕ СЕ ШЕГУВАТЕ.
С ТОВА ВСИЧКО СВЪРШИ. ВРЕМЕННО.
ТАЗИ ГОДИНА ЗИМАТА ХВАНА РАНО-РАНО. ЕСЕНТА ОЩЕ НЕ БЕШЕ СИ ТРЪГНАЛА. И ЕДНА ЗАРАН ГЛЕДАМ, ВСИЧКО Е ПОД ИСКРЯЩИ ПРЕСПИ СНЯГ. ЯСНО, КАЗАХ СИ, МАЕСТРО ЯЧО ЯЧЕВСКИ, ЕКС-ДИРИГЕНТ НА ФЛОТСКИЯ ДУХОВ ОРКЕСТЪР НА БЕЛОГРАД, ПОЧЕТЕН ГРАЖДАНИН НА СЪЩИЯТ ТОЗИ ДРЕВЕН БЕЛОГРАД, И ИЗТЪКНАТ БУКИНИСТ НА АВТОБУСНАТА СПИРКА ЗА "ЗЛАТНИТЕ СКАЛИ", ВЕЧЕ ЕДВА ЛИ ИЗЛИЗА ДА ПРЕДЛАГА СВОИТЕ СКАПАНИ КНИЖОНКИ. ЩЕ ОТИДА ДА ГО ПОСЕТЯ. ЩОТО, ДА РЪКОВОДИШ СОБСТВЕН МИНИ-ХОР А-КАПЕЛА-ТАБАКЕРА, НЯМА КАК ДА НЕ Е ДОБРО ПОСТИЖЕНИЕ, ПРЕЗ ТЕЗИ ЗАВИНАГИ ОТВОРЕНИ ПАЗАРНИ ВРЕМЕНА. И; ПАТЪК-ПАТЪК И БУХ-БУХУ-БУХ; ПЛЮХ СИ В ПАЗВА, ПА СЕ ЗАПЪТИХ.
ТРЯБВА НАЙ-ОТГОВОРНО ДА ЗАЯВЯ, ЛЮБЕЗНИЙ МИ ЧИТАТЕЛЮ, ЧЕ СЕ СПРАВИХ СЪС СТУДА, СНЕГА И ВИЕЛИЦАТА СЪВСЕМ ВИРТУОЗНО. УБЕДИХ СЕ, ЧЕ ДЪЛБОКО В СЕБЕ СИ ОСТАВАМ ВЕЧЕН НЕПОПУЛЯРЕН ВИРТУОЗ НА ВСИЧКО ОНОВА, КОЕТО НЕ УСПЯ ДА ПОМАЧКА СРЕДНОТО МИ И ВИСШЕ ТЕХНИЧЕСКО ОБРАЗОВАНИЕ. И, ПРЕЗ ВСИЧКОТО ТОВА ВРЕМЕ, СИ ТАНАНИКАХ НА УМ, ОНАЗИ ПОПУЛЯРНА ПРИСПИВНА ПЕСЕН, ЧИЙТО АВТОР БЕ ПОКОЙНАТА МАЙКА НА МАЕСТРО ЯЧО ЯЧЕВСКИ. РАНО ПОБЕЛЯЛА ПРЕПОДАВАТЕЛКА ПО ЦИГУЛКА. ЩО ХОДЕШЕ ОТ ДОМ НА ДОМ, ДА НИ ПРЕПОДАВА. (ЯЧО СЛЕДВАШЕ КОНСЕРВАТОРИЯ, НИЕ ПРОХОЖДАХМЕ С ЦИГУЛКИТЕ.) КАТО ДНЕС Е ПРЕД ОЧИТЕ МИ ТАЗИ РАНО ЗАСТАРЯЛА АПОСТОЛИЧЕСКА ЖЕНА. КАТО ДНЕС.
ПОДСВИКВАХ СИ ПРЕЗ СУГРАЩИЦАТА, ПРОТАНАНИКВАХ СИ "НАНИ-НА - ЛА-ЛА-ЛА", А НЕ ПРЕСТАВАХ ДА СИ МИСЛЯ. КАК ДОТОЛКОВА СА СЕ РАЗВИЛИ СВЕТОВНИТЕ ТЕХНОЛОГИИ, ЧЕ ЧОВЕЧЕСТВОТО, КАТО НИЩО БИ СЕ ПРЕБОРИЛО. НЕ САМО СЪС ВСЯКА ЕДНА ЗЛОКОБНА ЕБОЛА, ПА ДОРИ С ОТКРОВЕНО КОСМИЧЕСКО НАШЕСТВИЕ. БЕЗ ДА УСПЕЕ НИКОГА, НИКОГА, НИКОГА - ДА СИ СЕ ПРЕБОРИ, С ОБИЧАЙНАТА ВСЕ ПОВЕЧЕ ИНТЕЛЕКТУАЛИЗИРАНА ВСЕНАРОДНОСТНА МИЗЕРИЯ. ПА, КАКВИТО ЩЕ ФОКУСИ ДА ПРАВИ - СВЕТОВНИЯТ КАПИТАЛ - В КОМУНО-ДЕМОКРАТИЧЕСКИ КИТАЙ. ЗАЩОТО, БРАТО, МИЗЕРИЯТА ЗАДЪЛЖИТЕЛНО СПЪСТВА ПРОГРЕСА. ДАЛИ Е НЕГОВ ОТПАДЕН ИЛИ АВАНГАРДЕН ПРОДУКТ - ДРУГ ВЪПРОС. СПЪСТВА ГО НЕОТЛЪЧНО И НЕОТРАЗИМО. И, ТОВА Е.
И ЕТО, ЧЕ НАЙ-НАКРАЯТ СТИГНАХ ДО ЗАВЕТНАТА ЦЕЛ - ГАРАЖА-РЕПЕТИЦИОННА ЗАЛА НА МАЕСТРО ЯЧО ЯЧЕВСКИ, ПОЧЕТЕН ГРАЖДАНИН НА БЕЛОГРАД, ЗА ПРИНОСИ ВЪВ ВОЕННОМОРСКАТА МУЗИКАЛНА ДУХОВА КУЛТУРА. ИДВАЛ БЯХ ПО ВРЕМЕ НА СТРОЕЖА, ЗА ДА ПОМАГАМ В ИЗВОЗВАНЕТО НА СМЕТТА. В ПО-КЪСНИ ВРЕМЕНА, ЗА ДА РЕПЕТИРАМЕ СЪВМЕСТНО. КЛИМАТИКЪТ ЖУЖЕШЕ. ЗАД ДВОЙНИТЕ ДЪРВЕНИ ВРАТИ СЕ ПРОЦЕЖДАШЕ СВЕТЛИНА. ЗВУЧЕШЕ АНГЕЛОГЛАСНО ПЕНИЕ. ЯВНО, ТЕЧЕШЕ РЕПЕТИЦИЯ. СЪС ВСИЧКИ НЕЙНИ ОСОБЕНОСТИ - ДА-КОДА - ОТНОВО, И ОТНОВО. ЗАПОЧНАХ ДА ПОМИСЛЮВАМ, ДА СИ СЕ ЗАВЪРНА. НО, ТОРБАТА С БУТИЛКА ПЕРЦОВКА, И КУТИЯТА С ДРУСАН КЕБАП ТЕЖЕШЕ. НЕ МОЖЕХ ТОКУ-ТАКА ДА ГИ ОКАЧА ВЪРХУ ДРЪЖКАТА НА ГАРАЖА, И ДА СИ ТРЪГНА. НАВЪРТАХА СЕ КАКВИ ЛИ НЕ ПСЕТА. РЕШИХ И ПОЧУКАХ. ВРАТАТА СЕ ОТВОРИ, И АЗ СЕ ВМЪКНАХ.
В МИНИАТЮРНАТА КОНЦЕРТНА ТАБАКЕР-ЗАЛИЧКА НЯМАШЕ НИКОГО. ОСВЕН НЕЗАБРАВИМИЯТ МАЛЪК БЯЛ САЛОНЕН РОЯЛ ВЪРХУ ПОДИУМ ОТ КИРЛИВИ ПАЛЕТИ, И ДУЗИИНА БРАКУВАНИ ТЕАТРАЛНИ СТОЛА. НО, ПЕСЕНТА НА ХОР СЕ НОСЕШЕ, И АЗ СЕ ЗАОЗЪРТАХ. ЯЧО ЯЧЕВСКИ САМДОВОЛНОО СЕ УХИЛИ. СВИ РАМЕНЕ. ПОБУТНА МЕ ДА СЕДНА. ГРАБНА ОТ НЯКЪДЕ ДИРИГЕНТСКА ПАЛКА. И, ЗАПОЧНА ДА ДИРИЖИРА НЯКОГАШЕН СВОЙ РЕПЕТИЦИОНЕН ЗАПИС. СЪС ВСИЧКИТЕ МУ ИЗБУХВАНИЯ НА НЕДОВОЛЕН ДИРИГЕНТ. СЪС ВСИЧКИТЕ МУ САРКАСТИЧЕСКИ ЗАБЕЛЕЖКИ, КЪМ ПИАНИСТ И ИЗПЪЛНИТЕЛИ. И, РАЗБИРА СЕ, В КРАЯТ НА КРАИЩАТА - ЩОМ ВСИЧКО СВЪРШИ, ТЪРЖЕСТВЕНО СЧУПИ ПАЛКА, ЗАХВЪРЛИ Я ВЪРХУ ЛИЦЕТО МИ, И СЕ ПОКЛОНИ. ИЗРЪКОПЛЯСКАХ. ОТКРИХ, ЧЕ БЕ ОБЛЕЧЕН В ПОИЗЛЪСКАН ОТ НОСЕНЕ КОНЦЕРТЕН ФРАК, БЯЛ КОЛОСАН СЮРТЮК И ПОИЗМАЧКАНА ПРЯСНО ИЗПРАНА ПАПИОНКА. А, ИЗ ОЧИТЕ МУ БЛИКНА ТАКОВА ОТЧАЯНИЕ, ЧЕ МИ ИДЕШЕ ДА СЕ РАЗПЛАЧА.
РАЗГЕЛЕ, ПОДКЛЮЧИ СЕ НОВ ЗАПИС. ЗАЗВУЧА "CARMINA BURANA". СИМФОНИЧНА ТВОРБА, ЗАРАДИ КОЯТО НЯКОЙ ХОРА ПО БРЕГА НА МОРЕТО ПРЕД БЕЛОГРАД ВЗЕХА, ЧЕ СЕ РАЗДЕЛИХА СЪС СЕБЕ СИ. НО, ТОВА Е СЪВСЕМ ДРУГА ИСТОРИЯ. ДАНО УСПЕЯ ДА Я ОТРАЗЯ ОВРЕМЕ.
МАЕСТРО ЯЧО ЯЧЕВСКИ ОТНОВО ГРАБНА ПАЛКАТА. ОБЪРНА ГРЪБ НА МОЯ МИЛОСТ - ПУБЛИКАТА. И, ЗАПОЧНА ДА СЕ РАЗПРАВЯ С ФИКТИВНИТЕ СИ ХОРИСТИ, ХОРИСТКИ И ОРКЕСТРАНТИ. ТАКА ДОБРОСЪРДЕЧНО, С ТАКОВА РАЗБИРАНЕ;. С ТАКИВА ПРЕКЪСВАНИЯ И ВРЪЩАНИЯ; ЧЕ НЕ МОЖЕШЕ ДА НЕ СЕ УЖАСЯ.
ПОБЪРЗАХ ДА СЕ ИЗМЪКНА, А МАЕСТРОТО ДОРИ НЕ ТРЕПНА.
НЕ УСЕТИХ, КАК СЪМ СЕ ПРИБРАЛ ДОМА. ВИЕЛИЦАТА, ГДЕ НЕ УСПЯ ДА МЕ СПРЕ НА ПЪТ ЗА СТРАННИЯ КОНЦЕРТ, СЕГА МЕ ПОДПОМОГНА. И, ПРЕЗ ВСИЧКОТО ВРЕМЕ НА МОЯТ НЕИСТОВ БЯГ ПРЕЗ БЕЛОГРАД; ОТ ИСТИНАТА НА ИСТИНИТЕ КОЙ БИ УСПЯЛ ДА ИЗБЯГА; ЗАЕДНО С МЕНЕ ВЪРВЕШЕ И СЕ ЛЕЕШЕ ОНАЗИ МЕЛОДИЯ, КОЯТО ОЩЕ НА СЛЕДВАЩИЯТ ДЕН, ЩЯХ ДА ПОДАМ НА МОИТЕ СТУДЕНТИ. ВРЕМЕ Е - ДА Я РАЗРАБОТЯТ - ОТ КРАЙ ДО КРАЙ. НИМА НЕ ПОДОЗИРАТЕ, КАК СЕ НАРИЧА ТАЗИ МЕЛОДИЯ!?! ОТГАТНЕТЕ САМИ.
The End - 25.10.2014./01:27 lt. / Illustration (C) 2012- Dorrado.

FLOWER WITH ROOTS IN THE HEARTH OF THE EARTH

© 2005 – Adam Bogomilov Avramov-Hemy, Translation
(C) 1988-2005 - Bogomil Kostoff Avramov Russeff-Hemy, Author,
E-mail: godlieb@gmail.com
FLOWER WITH ROOTS IN THE HEARTH OF THE EARTH
by
Bogomil Kostov AVRAMOV ROUSSEFF-HEMY
Every evening, returning from my workplace, I had stayed at the cable car station, with a head that is about to explode by the mental strain. Something in my brain was wailing, singing and droning, but through the long workday I didn’t have the time to go to the doctor. “What for”, I said to myself, “if it’s bad, it’s going to be really bad. If it’s for good, it will pass away”. But, my head was singing its own song and this song could not be killed even by the deafening sound of the oversized city, where I had unwillingly landed.
Often, the cable car was late. Amidst the night cold of the semi-lighted station, I was tapping with feet and, because there was nothing else to do, looking at the buildings around me. Contemporary, dark and modern, they were futilely trying to smile at somebody with their reflective windows and colors.
One evening I found out that in the corner, next to the station was standing, happily spared, a little two-story house with peeling walls and with a small courtyard full of box-shrubs.
Every evening now I looked at the spared house.
My wish to cross the small yard, to walk up the seven stone stairs and knock on the door, had grown bigger and bigger. Because every evening, up there, on the second floor, a window was shining with reflections from television channels.
In the end of a sad winter day, the car was delayed.
Unexpected snow had fallen. Kids were throwing snowballs at each other, and I was sitting on the station thoughtfully as the strain of the workday was echoing in my head. Where alien conceptions were trying to overcome my own. When the cold froze my soul, and airplanes started a combat in my head, I turned my back to the coming cable car. I crossed the frozen, snow-covered box-shrub garden. And climbed the iced stairs of the house. Up there, on the second floor, the window still was mysteriously flickering.
I pushed the button of the doorbell. Far, like amidst a deep cave, a bell rang. Nobody appeared. I rang for a second, and for a third time. Nobody answered. I carefully pushed the door and it suddenly opened like an unsatiable mouth and absorbed me.
I found in the corridor, under a light bulb sleeping in a lampshade of glass flowers, a drift of fresh snow. My footsteps echoed in this uninhabited stomach. A spiral staircase took me upstairs. I love spiral staircases. I’m spiral staircase-mad. I have decided that, when I solve the problem of all mine and foreign conceptions, I will start building villas. With two bare hands and a place given as a gift from the state, with bricks and tiles from old construction sites, with broken window-frames from houses unneeded by anyone, I believe that I will succeed. I can easily construct. And even easier demolish.
The stairs appeared endless to me. The sound of the television became louder though, and that gave me hope. This house can’t be this dark if a TV is singing in it.
The staircase took me to an enormous living room, amidst which I found a snow-white bed. On it lay a woman so familiar, I greeted her. She nodded. Where had I met her? In this illusory world nobody can be sure. Do they know somebody - or do they not.
The woman was neither young nor old. About my age. Neither sick nor healthy. She wasn’t ugly. She wasn’t beautiful, either. She wasn’t shocked by my abrupt entering. Not even surprised. She appeared to me delighted. But, I can’t be sure. Not until now I presume that she had more than one visitor. Actually, it doesn’t matter.
The woman nodded again. I came closer, even more timid and nervous, and I sat in the corner of the bed, wondering what is happening, being sorry for the cable car I missed, cursing my love for old houses without reflective windows, where light from high windows is flickering over old box-shrubs.
The woman raised her hand and stroked me.
I have never felt such a weight on myself. Except maybe once, when, near the sea, I had put on a deep sea diver’s ballast belt. From this stroking all headaches suddenly flew away. The buzzing and droning stopped. My thoughts about the contradictory conceptions evaporated. But, fear haunted my heart. “Damn it”, I said to myself, “after all we’re living in the 21th century”. I felt that, under the sheets, the body of the woman was breathing. That calmed me down. I looked at the TV screen that had filled a distant corner. What do you think I found? Under the sounds of cold jazz, my whole past life was playing in slow motion. All my insignificant future. I shivered, scared, and the woman calmed me down with her lead palms, quietly laughing. Yes, the woman was cheerfully laughing, tapping me with a cold lead palm.
“Oh my god, my god”, I said to myself, gasping. I’ve been so naïve, I’m so naïve even today. As poor as I’ve been, I’m even poorer now. How have I walked past with the good and the merited, to strengthen the positions of all kinds of creative conceptions which just waste tons of paper. And the life, this wasted life of mine, was flowing like a river there, on the flat screen of the color television set, but it didn’t shine with the colors of a rainbow, but with the monotony of the uniformity. Sometimes evanescent sparks flashed, but it was so sudden, unexpected and fragile, the woman just shrugged with sympathy. All the time was heard the sound of wonderful cold contemporary jazz. The woman and me tapped out feet with the rhythm.
Then something cracked. The music stopped. A thoughtful man appeared on the screen, tapping his feet in the emptiness of the winter night. A man with snow-white long hair. I ran to the mirror to convince myself about the truth of what I saw. The woman’s hand attracted me again, only to feel it even heavier, but not that cold. I stared at the TV screen as an announcer with a serious face appeared on it.
The announcer started talking about the fate of the world, concerned about the fate of the people, but in his story I didn’t see neither my own fate nor the fate of the woman nailed to the bed, forced to watch TV all the time, day and night.
“Turn on the lights!” the woman suddenly asked me, “Turn on the lights…”
Her voice sounded crystal-clear, and overcame the flow of actual information. The voice was surprisingly melodic, and powerful. I immediately obeyed. I started walking at the door, ready to run from the fear. I flipped the switch. Behind me something rustled and I turned around. I froze with surprise, wonder and envy.
From the heart of the woman, slowly and gracefully grew a mighty flower. Unknown and unseen. Incredible and absurd. Slowly opening its leaves, and slowly uncovering a scarlet blossom. And quickly growing roots to the floor.
The roots shattered the floor and went down, down, down, to the heart of Earth maybe, to reach it and embrace it.
The flower grew large leaves. Opened its blossom. Released its mindlessly wondrous aroma. Mightily set off to the ceiling. Smashed it, spreading pieces of plaster. Then disappeared in the sky. The room suddenly became cold, and the TV went black.
The woman kept smiling guiltily, struck by sudden pain. I kissed her on the head. It was cold, and blood erupted from her mouth.
“Go away!” the woman whispered, her mouth spraying blood, “Go away!… Go away!… Go to your conceptions…”
I stood benumbed, wondering how to get out of here, when the TV turned back on. On the screen, under the sounds of cold academic jazz, ran other people’s fates, but who cares about other people’s fate?
I ran down the stairs, they were spiraling endlessly, to the heart of Earth, where we have all came from. I quickly passed through the corridor, frightened that one of the flower’s roots would pierce the ceiling to stab me. The door was widely open. I shut it with all my strength. I didn’t turn back. My face still felt the strange weight of the unknown lady’s hand. A weight that even today I feel whenever I hear words about conceptions and anti-conceptions.
On the bus stop I sighed with relief. People were lined up by two. Nobody turned back, why would they disrupt the nice order? Only I was restlessly fidgeting, only when they scolded me I calmed down. I put my hand into my pocket and found out that I haven’t got a ticket. I asked the woman standing next to me for one. I put some money into her hand. I felt the lead weight of that woman’s hand again. My eyes met hers. It was the woman from the old house. Mysteriously smiling. Understanding everything and everyone. With a heavy string-bag in one hand, and a portable TV in the other.
I accepted the ticket. I paid, and the touch of her hand suddenly felt tender, warm and inviting, like her in all her beauty. When the cable car came, I helped her get on. I glanced at the screen of the portable TV in her hands. Even covered with winter frost, it silently and invisibly worked. I looked at the old house I just had left. The window was full of darkness.
I often pass by that house. Spring and autumn, strange flowers grow and dry on its roof. The apartment blocks around it are surrounding it, even more and more ominously. Some day, it will also be destroyed. Everything could be built on the site. But, will this fateful flower grow?
I pass by the old house sitting in the cable car, holding the seat in front of me, as like an unexpected blow of wind could take me back there. To walk up those endless spiral stairs again, to the heart of Earth and back. And always, oh, always pain strikes into my heart and my head starts ringing, buzzing and droning. Then, I say to myself with a sadness few could understand, that this is probably a root of that scarlet flower that connected earth, home and sky with roots, stem and blossom.
THE END29.05.2005 г.

ПЕСЕН ЗА ПАСТЕЛИ ПОД СТЪКЛО- РАЗКАЗ

(C) 2000 - Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY

ПЕСЕН ЗА ПАСТЕЛИ ПОД СТЪКЛО

- разказ - 

Богомил костов АВРАМОВ РУСЕВ – ХЕМИ

КОГАТО ПОСТЪПИХ В ПЪРВИ КЛАС, а по тогавашному „Първо Отделение“, основни инструменти за обучение все още бяха твърд калем, парче сюнгер, и черна писалищна плоча. Към средата на учебната година, те бяха премахнати. Знаменит съветски педагог бе посетил изнемогващата от следвоенни санкции страна. За да се разпореди. Цивилизацията не си поплюваше. С молив върху хартия пиша, и до днес. Мастилницата със задължителното лилаво мастило, ръчните дървени писалки със стоманено перо „Rustika”, отдавна са изхвърлени в канала. Заедно с прекалено подсладената национална история. Където славяни и прабългари така се любят, тачат и омешват, че в крайна сметка – виж какво се сполучва. Но, Споменът за Първата Покупка, така архаичва във век на джебни компютри и мас-комуникации, се е съхранил надълбоко в моето единствено аз. Заедно с очарователният мирис на улични липи, на диво бъзе в Морската Градина на Белоград, с аромат на целебен горски мед, на крайбрежни водорасли, на какво ли не.

ПАРЧЕ ГЪБА-СЮНГЕР отдавна се търкаляше у дома. Имах си Читанка от години. Липстваха ми черна плоча и калем. Изпрах и изсуших парченцето невинна природна плът. Важно я натиках в джеб. Стиснах в юмрук две обезценени книжни стотачки. Пресякох прашните улици на заспалият следобеден Белоград. Пред дървени врачки дремеха приказливи старици. Пред ханищата се гонеха бездомни псета. Слънцето сечеше сенки. От кленовете се сипеха и летяха семена. Крачех натам където подозирах, че би могло да се намира Началото. Пристъпих трите каменни стъпала пред прага на книжарница „Венера“. Примитивна къщурка покрита, с почупени турски керемиди. Тази допотопна къщица и понастоящем стои там, насрещу входа на Училище „Априлов“. По чудо някакво спасена. Опазено от досег с талантливи проектанти, порутеното кирпичено здание на книжарница „Венера“, не престава да се опъва на Времето на Времената.

ЛЪЧЕЗАРНО СТАРЧЕ С ПЕНСНЕ, дремеше върху трикрако столче, зад единствен тезгях-витрина. Огромна автоматична писалка „КАВЕКО“, се мъдреше под похлупак от стъкло. Рафтовете бяха отчайващо празни. Тук-там някоя пъстра книжка с надпис „ПОСЛЕДНО“ - или злокобното „НЕ СЕ ПРОДАВА“ напомняше, че не всичко е погубено. Щом ме забеляза, Старчето скокна. Надигна се. Надникна зад тезгяха. Опипа ме с поглед, па се разсмя.
- Всичко се продава, - отбеляза благо, забърсвайки златно пенсне с огромна алена кърпа с вензел, - освен онова - което не се продава!
И се заля в трескав старешки смях. Веднага вдянах, колко лесно, полезно и хубаво е да си престарял книжар.

ЗАВЕСА СЕ ВДИГНА И СПУСНА. Бабичка в черно блесна с очи. Едър черен котарак скочи-прескочи – хукна навън. Врана литна - размаха криле,пропърха под високият дървен таван.
- Не се продава! - кресна враната. – Не се продава! . . .
Не подозирах, че съществуват магазини, където не всичко е за продан. Бях решил, с моите хартиени стотачки, да откупя едва ли не целият странен, загадъчен, и непонятен свят на единствената книжарница в Белоград. Па, да си го отнеса у дòма. В голямата старинна къща, с тераса изпълнена с мушкато и божур, на белият баир над Морето. Съкровище, което бих притежавал – и до днес.
- Наистина ли? - подпитах недоверчиво.
- Съвсем! - засмя се Старчето. Сне пенсне, и започна да го почиства.
Пенснето бе без стъкла. Не подозирах, че навикът е втора природа. Не предполагах, че съдбата на старците по тези географски ширини е изключително жестока.
- На – Ис – Ти – На! . . . Наистина! - звънко отграчи Враната, потраквайки с огромен клюн.
Враната бе отместила картоненият капак на кутия тебешир. Не допусках, че враните умеят да говорят, докато хапват цветен тебешир.
- Тя е специална, - проточи Старчето. - Средиземноморска ни е – Тя! Къш! Къш! Къш! . . .
Погледът ми попадна върху къс пожълтял картон, със странни цветни жени изрисувани върху него. Поставен в скъпа рамка. Под стъкло. А под стъклото – върху самата рисунка, три пастелни молива – червен, зелен и бял. От време-навреме Враната правеше опити да кацне върху тежката рамка. За да почука по моливите през стъклото.
Старецът сви рамене, ситно и виновно се размя.
- Пастел от знаменит художник – Хм! - когато все още не е бил знаменит.
- И тя ли - не се продава?
Старецът погледна жалките стотачки в моята ръка, изхихика, па добави име, което сега, подир толкова много изминали лета, се страхувам да изрека гласно. Не, за да не сбъркам. За да не оскверня. Враната скочи-прескочи, па отграчи.
- Не се продава! . . . Не се продава! . . . Не се продава!
- Подарена лично на Баща ми, - довери Старчето, достойно почиствайки несъществуващи оптични стъкла, - а аз едва помня своят Баща . . .
Удивих се, че един старец би могъл да притежава баща. Изведнъж го почувствах много близък, много мил, и съвсем добър.
- Някога, - зашепна Старецът доверително, - преди стотина и кусур години, художникът посетил Белоград, на борда на кораб с парна машина и платна. Слязъл на брега за кратко. Останал без пукнат франк. Било време, когато франковете вървяли наравно с алтъните на Падишаха. Отседнал на Търпан-Хан. Където моят покоен Баща бил момче-кафеджийче. Художникът си платил ищаха, точно с тази картина.
- После?
- После както сетне. Баша ми останал без работа, та станал комита. Не е ли забавно?
Бе престанал да гледа хитро. Зад несъществуващите стъкла на пенснето, очите на Старчето влажнееха.
- По време на война, момче, - рече щом се окопити, - най-напред загиват бащите . . .
- А художниците? - полюбопитствах
Хвърли трескав поглед върху ми. Бе разбрал, че от мене няма да излезе нищо. Изтърва пенснето на пода. Дълго го търси.

ЗАВЕСА СЕ ВДИГНА И СПУСНА. Бабичка в черно показа глава. Отвори беззъба уста, премлясна.
- Хи . . . Хи . . . Хи – и – и . . .
Враната прехвръкна от шкаф върху шкаф.
- Не се продава! . . . Не се продава! . . . Не се продава! . . .
- О, - отвърна Старчето, - художниците погиват – далеч преди бащите.
Грабна плоча и калем. Постави ги в ръцете ми. Намигна с око. Грабна двете стотачки. Намигна с другото. Хвърли банкнотите в чекмеджето на лъскава металическа касова машина, а машината механически запя, а враната побърза да заграчи. Старчето измъкна шепа шарени бонбони.
- Един – за Теб!
- Друг – за Мен! За Бабата – после . . .

ЗАВЕСА СЕ ВДИГНА И СПУСНА. Прегърбената бабичка размаха костеливи ръце. Чекмеджено тракна. Касата пропя. Стотачките изчезнаха под дълга старешка пола.

ЗАВЕСА СЕ ВДИГНА И СПУСНА. Старицата изчезна. Заедно с нея изчезнаха; и черната врана, и още по-черният смотан котарак. Потърсих ги върху полиците за книги, но там нямаше никой. Старецът бе застанал до вратата, с нов бонбон в ръка.
- Един – за Теб, друг – за Мен, за Бабата – после .
Премлясна с уста. Впери зорки очи.
- И, запомнете уважаеми Момко, - изрече на изпроводяк Старчето с Пенсне – Не Всич – Ко на Тоз' Лъ – жо – вен Свят Си Се Про-Да-Ва!
Грабнах бонбона. Стиснах го в ръка. Па хукнах.

ОТ ОНОВА ВРЕМЕ, Книжарница „Венера“ многократно смени стопанин и предназначение. Полюшвана от Трамонтана, поръждавялата нечетлива стара табела, и днес все още е там. За да напомня. Картината я няма върху стената. Завесата е заменена с плъзгаща врата. Осветлението е перфектно. Бръмчи климатик. Старата Врана е препарирана, и виси под вентилатора. Котаракът овреме е забегнал. Зад тезгяха стои безумно хубаво младо момиче с безразлично, накарминено лице. Бих се опитал да му разкажа тази история, тази съкровенна тайна на вече стареещ; пълен със спомени – останал без илюзии; кореняк на Белоград. Но, дали това опитно девойче би се постарало да ме изслуша – преди да ме изхвърли? В тази носталгична история, изобщо не става дума за пари, а още по-малко за легло.

ХУКНАХ С ПЛОЧА, КАЛЕМ И БОНБОН В РЪКА, КЪМ ДОМА. Препъвах се и падах, по прашната тогава калдаръмена улица „Оборище“. Кое-как успявайки да опазя скъпоценната каменна плоча читава и здрава. Тази плоча, и днес, се кипри на стената на славата на моите старешки спомени - у дома. Но, едва ли би могла да топли някой друг – освен самият мен.
С ГОДИНИТЕ, бях забравил странните слова и засменият старец, трескаво забърсващ пенсне без стъкла. Но картината, с онези две тежки тропически жени, все по-често изплува всред сънищата. Заедно насмешливият старешки крясък на препарината врана:
- Не Се Про – Да – Ва!
- Не Се Про – Да – Ва!
- Не Се Про – Да – Ва! . . .
КОЛКОТО НЕВЕРОЯТНО ДА ЗВУЧИ, онзи мирис на Море, на Див Пелин, на Горски Мед, на Пустинен Бряг, отново и отново нахлува в окаденият от лош тютюн гараж, където доживявам свойте дни. За да ме разбуди. Оставам буден до зарана. Вперил поглед назад във Времето на Времената. Съсредоточен върху видение, което така и не успях да докосна. Мислейки си, че съдбата на творците в Мати Болгария Всевечна е все тая. Да започват върху черна учебна плоча – да завършват в курник или гараж.

НЕОТДАВНА МИ ПОПАДНА луксозен албум с репродукции. С едни мили и мъдри слова, за приносът на късните импресионисти в съкровищницата на света. Някакъв варварин бе откъснал страница, друг бе подлял утринното си кафе върху, та успях с книгата на безценица. В нея открих картината от моето детство. Пастелът от неизвестен художник. Там, от стената на книжарница „Венера“, насрещу училище „Василий Евсатиевич Априлов“, в роден Белоград. Не съм напълно убеден, че оригиналите на видяното преди повече от четиридесет години, и откритото в албума точ-в-точ съвпадат. Може пък, да е старческа илюзия, си думам, та се попоглеждам в огледалото без хленч. Ала, в предговора съвсем точно бе отбелязано, как Великият Нещастник е преминал, в средата на деветнадесети век, през моят малък китен роден приморски Белоград. По време, когато бащата на старчето с пенсне, е бил все още безгрижен тарикат-глупак. Готов, с подсвикване, да тръгне на Война. В името на химерна Свобода.

ТОВА НАПРАВИ ДА СЕ РАЗМЕЧТАЯ. Някой някъде, някакси, да открие онзи къс каширан бял картон със странни жени от пастел, прототип на застраховано за милиони маслено платно. Бих отишъл незабавно при този откривател. Бих паднал на колене. За да измоля онези три цветни пастелни молива. Някога така доверчиво подложени, под стъклото на безумно скъпа картина. На един престарял гаражист; освен корица хляб, кафе-алатурка, картон и молив – що друго му трябва? Ах, да! Забравих! Необходими са още; бабичка в черно, гарван ругаещ на белоградско арго, и огромен мълчалив черен котарак. Нима е много!?!
THE END - Revized 24.10.2014./17:07.

LikeLike ·  · Share