НЕПРОИЗНЕСЕНО

ПРЕДИ ПОВЕЧЕ ОТ ШЕСТДЕСЕТ ЛЕТА ЗЕМНО ВРЕМЕ, ЕДВА ПРОГЛЕДНАЛ ЗА АЗБУКИ, ЕДИН ХЛАПАК ОТ СТАРА ВАРНА ОТКРИ ПОД ДЮШЕКА НА ЕДИНСТВЕНОТО ПРУЖИНЕНО ЛЕГЛО ХЕМУСОВОТО ИЗДАНИЕ НА ЙОВКОВИТЕ “СТАРОПЛАНИНСКИ ЛЕГЕНДИ”. ХЛАПАКЪТ РАЗТВОРИ КНИГАТА И УСТАНОВИ, ЧЕ НОЩЕМ ЗВЕЗДИТЕ ПО ЗВЕЗДНОТО НЕБЕ БИХА МОГЛИ ДА ИЗГЛЕЖДАТ ПОДОБНО СРЕБЪРНИ ПАФТИ. ПРИВЕЧЕР, ПОД ВОЯ НА ЕСЕННИЯ ТРАМОНТАН И ПИСЪКА НА СИРЕНИТЕ НА ПРОТИВОВЪЗДУШНАТА ОТБРАНА, ХЛАПАКЪТ ДОВЕРИ ТОВА СЪЩЕСТВЕНО ОТКРИТИЕ НА ЕДИН ЧОВЕК НА ЗЕМЯТА, ЧИЯТО ПРЕГРЪДКА ГО ТОПЛИ ДО ДНЕС.

ЧОВЕКЪТ ПОГАЛИ С РЪКА КНИГАТА И КАЗА: – “ЕТО, ТОВА Е ЗАНАЯТ!“. БЕЗ ДА ПОДОЗИРА, КАКВО ОЗНАЧАВА ДА ИМАШ ПИСАТЕЛСТВО ЗА ЗАНАЯТ НА БАЛКАНИТЕ.

ЧОВЕКЪТ ПОМОЛИ МОМЧЕТО ДА ЗАСРИЧА РАЗКАЗА ЗА ИНДЖЕ ВОЙВОДА И КАРА КОЛЮ, И МОМЧЕТО СЕ УБЕДИ, ЧЕ ЧОВЕКЪТ ОТНЯКЪДЕ ЗНАЕ И ПОЗНАВА НАИЗУСТ ТАЗИ ПРИТЧА ЗА ВРЕМЕТО НА БУЗГУНЛУКА. ВРЕМЕ, КОГАТО РОДОВИЯТ КОРЕН ПРА-ПРА-АВРААМ Е ИЗПЕПЕЛЕН НА КЪШЛИТЕ НАД БАКАДЖИЦИТЕ.

ТРЪГВАЙКИ ПРЕЗ ЙОВКОВИТЕ ПИСАНИЯ КЪМ СЪВРЕМЕННАТА БЪЛГАР-СКА ЛИТЕРАТУРА; ДНЕС ОТРОВНО ПОПИКАНА ОТ ДИПЛОМИРАНИ ЗАД ГРАНИЦА БЕЗДОМНИЦИ, ОБУЧЕНИ ДА ПОСТАВЯТ ЗАПЕТАЯ НО ПОГУБИЛИ КРЪВ И КОРЕН, ЧАК ПРЕИМЕНУВАЛИ ИМЕ - ДАНО К’ВО ДА Е СЕ СБЪДНЕ ПО ПРОЕКТ; В НАШЕ ВРЕМЕ ТОВА ВЕЧЕ ПОБЕЛЯЛО МОМЧЕ ЗА ЛИШЕН ПЪТ ОТКРИВА, ЧЕ “СТАРИТЕ ОТПРАВЯТ ПОГЛЕДИТЕ СИ НАДОЛУ, И ГЛЕДАТ ЗЕМЯТА, КОЯТО ЩЕ ГИ ПРИБЕРЕ”. И УСТАНОВЯВА, ЧЕ МАЙКА ДОБРУДЖА УСПЯВА, НЕ ПРЕСТАВА, И НИКОГА НЯМА ДА ПРЕСТАНЕ ДА РАЖДА И РАЗПРАЩА ПО СВЕТА МАЙСТОРИ НА БЪЛГАРСКОТО. И, АКО ЗА ЗАНАЯТЧИЙСКИ ЗАНИМАНИЯ СЕ ИЗИСКВАТ КАКВИ ЛИ НЕ СЕРТИФИКАТИ И СТАНДАРТИ, ТО ЗА МАЙСТОРЛЪКА НАРИЧАН СЕВЕРНЯШКО СЛОВО, ПОДОБЕН СЕРТИФИКАТ НЕ Е НЕОБХОДИМ. ДОСТАТЪЧНО Е ПОДХОДЯЩА ПУБЛИКА.

В НАШЕ ВРЕМЕ - ВРЕМЕ НА ГЛОБАЛНО УПРАВЛЯЕМ СТОПАНСКИ БУЗГУНЛУК И ВСЕНАЦИОНАЛЕН ДУХОВЕН И МАТЕРИАЛЕН УПАДЪК; НА ШИРОКО АФИШИРАНО СВЕТОВНО БЕЗЗАКОНИЕ ЛИЦЕМЕРНО НАРИЧАНО “СВОБОДА НА ИЗБОР”, ЧЕРТАЕЩО ПОД КАМШИК “НОВ СВЕТОВЕН РЕД” – КОЙТО ИЗОБЩО НЕ Е ФАШИСТКИ; ТАЗИ ВСЯКАК ЙОВКОВСКА, СЪВСЕМ ДОБРУДЖАНСКА, И ДОКРАЙ БЪЛГАРСКА НАГРАДА ВНЕЗАПНО ПРИТОПЛЯ НЕ САМО СЪРЦЕТО НА УСАМОТЕНИЯ АВТОР, НО И МАЛЦИНАТА КРАЙ НЕГО. БЕЗ ДА ЗАБРАВЯ, ЧЕ НОВИ КЪРДЖАЛИЙСКИ ВРЕМЕНА ХЛОПАТ НА ВРАТАТА НА БЕДНА МАЙКА БЪЛГАРИЯ. ПРЕДНАЗНАЧЕНИ – ЗА ПОРЕДЕН ПЪТ - ДА ПРЕЛОМЯТ НЕЙНИЯ ЖИЛАВ КОРЕН, УЗАПТЯТ УДИВИТЕЛНИЯ КРЕАТИВЕН ХЪС НА НЕЙНИЯ ВСЕВЕЧЕН НАРОД, ДА ПРЕТОПЯТ И ЛИКВИДИРАТ БЕДНАТА БЕЗПОМОЩНА ОСТАТЪЧНА БЪЛГАРСКА ИНТЕЛИГЕНЦИЯ. НАХАЛНО ПОДМЕНЯЙКИ СЛАВЯНСКО АЗБУКИ, С ЛАТЕРНАДЖИЙСКО ABC FOR EVER. НО, ЗНАЕ СЕ ОТКОЛЕ. ЗАВИСТТА МАКАР БЕЗКРАЙ БРУТАЛНА, ОСТАВА ВИНАГИ БЕЗПЛОДНА.

ФЕНОМЕНАЛНА БЪЛГАРСКА ИНТЕЛИГЕНЦИЯ, КОЯТО НАСТОЯВА - ЗА НЕ ПОВЕЧЕ ОТ ПАРЧЕ БАЯТ ХЛЯБ И НЕЦЕНЗУРИРАНО МЕДИЙНО ПРОСТРАНСТВО.

ФЕНОМЕНАЛНА БЪЛГАРСКА ИНТЕЛИГЕНЦИЯ, КОЯТО НЕ ПРОЩАВА – НО ЕДВА КОГАТО ОПРЕ НОЖЪТ О КОКЪЛ.

ХЕМИ

Богомил Костов АВРАМОВ

Всякакви прилики – всякак са случайни.

Авторът

СТЪПИХОСАНИ КОШАРИ

- НОВЕЛА -

THE STARTLED SHEEPPENS

- NOVEL -

(ISBN 954-8530-23-6)

СЕСТРАТА

прибра инструментите, лекарят го потупа по ра-мото.

- Няма нищо, - процеди, - ще премине . . .

- Ба . . . - изпъшка болникът, отметна глава и заспа.

Лекарят не вярваше на леко изречените свои приказки. В тази общодържавна немотия, накарала мнозина за пръв път отново да прогледнат, пресни лекарства пристигаха все по-рядко. Районната болница, гдето бе попаднал Драгоста, бе основана от лекар потънал в предумишлена забрава. Неговият вече възрастен син, òвреме драснал в Западна Германия, се бе обадил по телефона да се убеди; “пристигнал ли е онзи тир с медикаменти, хранителни припаси и апаратура", дарени от жители на незначително провинциално градче в Саксония. Тира все още го нямаше.

Белоград бе запокитил своя пръв следосвобожденски лекар в порутен параклис в старото градско гробище. За да го забрави заедно с Параклис, Църква, и Вяра в Бог, Цар и Добродетели. Атрибути, от които келепир не пада.

Синът се кълнеше отдалеч - а се чуваше сякаш е в Белоград, как би зареждал болницата със всичко що е необходимо всяко тримесечие докле е жив – но и подир това – има начин, стига Общината да реши тази болница да приеме името на нейния основател - баща му. Бе получил категоричен отказ. Покойният лекар бе имал заслуги към бедняци. Никога пред властници. Нещо, което никоя Власт не прощава.

- Като на куче . . . - опита да се усмихне болникът през сън.

На дежурния лекар не му бе до смях. Откак жена му се спомина при спонтанно раждане в една закъсала в междуселска кал трупна линейка всред Дòбруджанската Пуста над Морето, бе престанал да разговаря дори със самият себе си. Носеше старомодни диоптрични очила върху огромен месест ракиджийски нос. Строг до неузнаваемост. Ругаещ когото - както пожелае. С болника се знаеха, от кръчмето в Караалтъново, където мастика и сушен чироз с магданоз ги сбираше на маса. Старият подозираше, че зад подобна ожесточена строгост се крие едно от най-държаливите сърца напрек и надлъж през Кàрвунската Степ. Грешеше. Лекарят отдавна се бе простил с богатство и здраве. В името на великолепна професия, с мижава държавна заплата.

По едно време болникът отново се свести. Огледа се за шише с мастика. Откри банки с лекарства. Установи, че очите на лекаря, някъде там - зад полутъмните стъкла на очилата, са огромни и безизразни като на октопод. Морско животно на животните, неотдавна размахало пипала по телевизора, (42 инча!), в кръчмето “При Кондака”. Беше се бая развеселил. Бе обикалял двадесетина години морета и океани, а не бе срещал подобно чудовище. Дали наистина съществуваше? Можеби да – навярно не.

ДО НЕОТДАВНА

кооперативно, подир това общинско, сега реституирано и отново частно, кръчмето можеше да се отсрами не само с телевизор, безбожни цени, и безочлив собственик. Бляскав железен прът безцеремонно бе побит между два прожектора, забърсани от пожарната команда в Белоград за аварийни цели, под неспирно въртяща се огледална сфера окачена на найлонов канап. Иначе, обстановката бе останала дотам съща, че да ти се стъжни под лъжичката.

“При Кондака”, кръчме от стотина квадрата маджуносан с отпадно масло дъсчен под, по-чернял от времето сякаш вечен гредоред, а отгоре турски керемиди върху наръч плесенясала слама, всичко бе възвърнато по старому. Освен Фросù. Начинаещо курвè, забърсано чрез вятъра на промените в недоимъка, от вълнолома на крайбрежния Белоград в Караалтъново, всред безпощадната пустош на Кàрвунската Степ. Незначително селце; някога известно с производство, (Холандска технология!), на патки и мисирки за износ. Както и, с особена порода влакнодайни овце, преди векове привнесени от котленски овчари. Изхитрило се, да опази стародавно име в указателя с пощенски кодове, през всичките тези мътни ли, мътни години на несвестни, задгранично поръчани социални промени. Започващи забележително шумно и славно. Завършващи плачевно и безсрамно. Посегнали на древни имена на градове, села и население. Застрашаващи някой Божи Ден, да преименуват цяла една съвременна държава на онова, което един народ рядко си позволява.

Фроси умора нямаше да прислужва и услугва. От как бе изритана из Белоград, прию-тена временно в Хороздели и Тинтявино, подир това отседнала в Караалтъново, Фросù се бе научила тежко да слугува, лесно да търпи, до смърт да мълчи. Па, каквото ще да става. Подир две мастики на гладен стомах, и недоварен каварненски боб в добавък, Даскал Пет намираше сили и упование, да призове Фроси с пръст. За да й поясни, доколко таман била образователната система в Караалтъново, точно до преди да бъде съкратен. На което Фроси искрено съчувстваше.

- Хи - хи - и - и . . . Как пък не . . .

И, се навеждаше така учтиво и дотолкова невинно, че безбожно едрите й бозки правеха отчаяни опити, да не скокнат из деколтето, па да цопнат право в чинията с прекалено подлютен варен каварненски боб. Нещо, на което Даскал Пет подир време, щеше да се радва до пресита.

ДАСКАЛ ПЕТ

най харесваше да има за слушател Драгоста Николиди Трети, наричан Тихи. Често му обяс-няваше, доколко големи и мощни биват океанските октоподи в Ламанша. Забравяйки, че Драгоста до неотдавна имаше Ламанша за улица и комшулук. Как един от тези величествени хищни октоподи, (Онзи по тивито нищо не е!), нападнал знаменития френски художник Викториал Югов, докато бил на пленер по бреговете на остров Гернси, (Щото бил революционер – бил там!), та едва не го завлякъл в едни подводни пещери. Където нямало ни Чук, ни Гек, нито някого от Клетниците даже. (Тъй си се разсейваше Даскал Пет, което прави да мисля и да подчертая, как нещо съвсем детинско се утаява в душите на безусловно всички даскали. За да ги откроява от останалите хора. Да, да, да бе, бе потвърдил още тогава Даскал Пет, докато децата стават мъже, ние даскалите се превръщаме в едни възрастни деца. Бе добавил: “Но, е здравословно! Много здравословно! Тъй да знайш!” Струва ми се, това го крепеше.)

- Така ли, - бе примижал Драгоста, - значи Гернси - а? Значи битка с октопод - а? Този Октопод, Пет, все по-често срещам из нашата мерà.

- Недей така! Къде е да го гръмнем? Кой е той? Казват, било вкусотия . . .

- Това драги ми Пет, е Октоподът на Световния Капитал . . .

- В Караалтъново? . . . Хайде де!?! – Даскал Пет бе размърдал патриотично нозе под дърве-ната маса, а ръцете му трепнаха, готови байрак да развеят. - Че зàщо?

Драгоста важно бе отпил от питието. Бе се взрял в опушените греди на заведението, под които онази досадна сфера от огледални стъкълца продължаваше да се върти, макар под нея да нямаше никой. Бе се загледал, в стройния никелиран прът. Бе мярнал вътреш-ния балкон, на който някога един самотен селски даскал, писач на талантливи истории, на две ракии и още две в добавък, бълваше безкрайни тиради в чест на Род и Родина. Безпо-лезни поетични писания, предизвикали обществото да го потопи в мизерия и глад, че дано замлъкне.

- Защото Пет, половината парà на Тоз’ Лъжовен Свят, именно на тоз’ остров гудят, и се размноават. На твоя знаменит художник ли, писател ли - ‘Нам Ли К’ъв - просто банката му е била на Гернси.

- Хайде де! И парите на Кондака, ли?

- Можеш ли да знайш!

Драгоста бе повикал Фросù. Бе платил сметката, загледан безпомощно в нейното бездънно деколте, пълно с апетитни изненади. Гордо се бе прибрал домà, театрално преплитайки крака. Допускайки, че подобна походка за кривите селски улици, е някак по морски елегантна.

Все пак, казваше си престарелия Драгоста Николиди Трети – Тихи, докато подмокряше втори каменен зид в нощта; от моя гледна точка, от гледна точка на всички оттеглили се на село маримани, тук в Караалтъново, че и в Тинтявино, и в Хороздели, навярно и в онзи смраден Белоград, възможно и в Столицата – там най-вече; Даскал Пет е най-сведущ по морските работи. Готов министър на транспорта. (Не се е кандидатирал – не е станал!) Цял един път е пътувал Варна-Одеса-Варна, (Пиш – Пиш – Пиш де!), с хòра на селските бабички-ветеранки, с онзи кораб на подводни криле, чийто двигател не излиза от ремонт. Драгоста харесваше, да го развеселяват сухопътни многознайци, где не престават да се младеят. Така е, продължи на себе си облегчения мариман, до петдесетака мъжът се младее, че и посяга. Подир туй – кръст му тур’!

В "ПРИ КОНДАКА",

Фросù наистина бе все и вся. Най-пъргаво разнасяше дървена табла с напитки, чеверме в пръстена купичка, заедно какви ли не салатки, в малки пръстени чинии. Вирейки малък плътен задник, (Уж нищо не е – уж без да има защо!), всред лабиринт от дузина прогнили маси, разбрицани виенски столове произведени някога в Румънско, и дузина ококорени от несравним ищах пишман-селяци. Задник, който, след като бъде добре изкъпан, всеки глупак би възприел за девствен.

Старият Кондак, не бе от хората които се самозаблудват. И чукаше Фросù, щом му се прииска. Органичен статус за мъже набили пенсионна възраст, когато ред и бройка губят свяст, святост и значение. Без да пропуска да товари работливото девойче, с чисто мъжки дейности. Залъгвайки я, как един ден, (Като нищо!), ще започне да й внася социални. (Щом фирмата заякне!) Мисъл, която разстройваше кръчмарят до корен. Защото Кондака харесваше, освен чужди жени, да държи на своята си дума. Какво от това, че прекалено често пропускаше да го стори. Това правеше да му се приисква, дори през проклетото работно време, когато в кръчмето имаше бая-бая народец.

Фросù усещаше това по неведом, характерен за жените начин. Трескаво прекосяваше заведението. Присядаше върху някоя маса с посетители, (Уф, Кондака, ще ме умори от бач!), най-често тази на Даскал Пет, Доктор Глазгов и Драгоста - Тихи. Знаеше добре - няма как да избяга. Драгоста знаеше и помнеше, че това е номерът на ищните жени. Да се правят, че им е противно, докато до болка им се иска. В подобни минути, Фроси закачливо размахваше невероятно стройни бели крака. Невидимо се плезеше на разярения зад тезгяха собственик. Така, че цяло село да завиди. После се опомняше. Мозъкът й трескаво пресмяташе социалните, които Кондакът й дължеше. Рано или късно трябваше да й плати. Тогава, ще да си му обърне гръб. И, ще пипне първи автостоп към Белоград. О, тя знаеше. На този свят, рано или късно, всичко се заплаща. Важно е, това да се случи навреме, тоест незабавно. И, бързешком влизаше в кухнята, строго контролирана досежно чистота и хигиена, от съответната РИОКОЗ. Заслепен от внезапно бликнал, едва ли не младежки ентусиазъм, и едва сдържан старешки ищах, забравил да удари ключа на касата в която винаги държеше скъпоценни пет лева на стотинки, (Някой – знаеше ги той – държаха на точните кръчмарски сметки!), Кондака изсумтяваше самодоволно, кимваше покровителствено-собственически с глава, и задъхан асматически, се втурваше подир Фро-сù. За да я открие гола-голеничка, изтегната безмълвно, в покорна готовност, върху кухнен-ската маса с белите испански фаянсови плочки. Поприкрита с предвидливо притоплен кристално бял пищимал. Подложила под кръшен кръст ликьосана покривка за маса, сгъната на двадесет и осем. Хич не й пукаше, че наоколо бе пълно с ножове и сатъри. Фроси бе смела, колкото си иска.

В подобни доказателствени минути, на местните права, свободи, и караалтъновска Мъжка Мъжественост, посетителите духваха навън. Да изпушат по цигара – две. Да поемат сулук чист въздух. Че да коментират упадък на нрави, благочестие и социална политика в една държава, където комунизмът не преставаше да броди из умовете, махалите, и пробитите джебове на някогашните апапи. Нрави, Благочестие, Братство и Равенство, които единствено спонсориране на едро би могло истински да възроди. По-недоверчивите бързаха да прескочат до домà, за да се убедят, че при тях нещата не стоят точно тъй.

КОНДАКА

дремеше на същото това място, зад същия автентично оплескан тезгях, върху същия од-рискан с неизвестна клеясала течност плетен с върбина стол, гдето преди половин век време славно подремваше неговият тейко. В трепетно очакване, да бъде освободен от имàне, имущество и чест, от поредни Братя-Освободители. Както някога това бяха сторили техните предци с тейкото на неговия тейко, че цената на водката, солта и газта за осветление, да подскокнат високо на европейския пазар. Кондака бе осъзнал от малък, че живее в страна, чийто неук но хитър народ харесва, да се прави на поробен. Че, да бъде периодично освобождаван от самия себе си, влюбен в търговийката на черно. Незнайни европейски властници, вкопчени да правят световна история, предопределяха този период, на около петдесетина години Земно Време. И Историята, що да чини – подчиняваше им се.

През 1947., подкокоросани от белоградски околийски агитатори, женорята пощуряха от завист и злоба. И, в името на международната работническа солидарност и селска трезвеност, хукнаха да затворят кръчмето. С песни, викове и крясъци, разучени в часовете за домашен шеф, в клуба при Читалището народно, (Часове за мозъчно промиване, клюки и имотно разузнаване!), издигайки наготово изписани в Белоград плакати:

ДОЛУ Нъ

АЛКуХуЛИЗъМЪ!

СМ^ъРТ Н_ъ КУНДАЦИТИ - КЪПИТ^ъЛИСТИ ТЪКИВъ!

ДОЛУ МУНАРХИЯТЪ!

ДЪ ЖИВЕЙ КУМУНИЗъМъ Нъ КВъДРАТ!

Кондаците не побягнаха, не се скриха. Излязоха разгърдени, спокойни и решителни срещу тълпата. Дадоха да се разбере, че селото е тяхно, и винаги ще остане тяхно. Предоставиха на женорята дъски, гвоздеи и клинци, чукове и стари обръчи от бъчви, та да стане работата както трябва, (Рахат – рахат!), най-законно, колкото се може по-безшумно, възможно най-мирно и дълбокосемейно. С други думи - да повряскат, па да пригладнеят и мирясат. Бяха потомствени кръчмари, а кръчмарлъкът е опора на всяка новоизпечена власт. Кондаците бяха преценили, че наистина изглеждат капиталисти според тогавашния аршин за нещата. Погнал дори продавачите на семки и варени скариди, пред портала на Морската Градина в Белоград. Незабавно се отказаха, чрез “Държавен Вестник”, от кръчмето в полза на кооператива. Това направи вестник "Народен Трикольор и Червен Байрак", широко да разхвали техния целокупен род. (Рушвайки нещата из корен – от Хайдут Кондак Сидера, че до днес!) Откривайки, в сърцата на тези добре известни изедници народни, потомствена хуманност, патриотична загриженост и воля, бал-канджийска човещина, интернационална работническа ангажираност, и неформална пар-тийна приобщеност. Още малко, и да им връчат партийни книжки. (Подир години подуспяха и, с това!) Времето бе ново, а пустите му Кондаци, вече имаха свой човек в пресата.

ДРАГОСТА,

тъкмо се бе завърнал от първия свой гемиджилък, до Хайфа и обратно, където мизерията не бе по-малка от нашенската. Тъпкан с идеали, надъхан от умела пропаганда, пълен с пампорджийски мангизи, отказал да стане хаджия, (На стари години щеше да съжелява!), Драгоста Николиди бе нахлул при кмета. Бесен от гняв, бе му захвърлил вестника, заедно със скъпоценния по онова време партиен билет в лицето.

- Бившите пак се оправиха! …На! …

Кметът не бе кореняк караалтъновец.

Бивш селски бръснар, своевремено евакуиран столичанин, дългогодишен щатен съ-трудник на царската полиция; щото народът трябва да бъде надзираван качествено, свое-временно и в дълбочина; дни преди Девети предвидливо прибран на топло. За да бъде легитимиран, като местен политически поборник от мащаб. Властта винаги усеща, кога е време тъй да драсне, че един ден отново да си се завърне. Правейки се потърпевш добряк, вече бе успял да наклевети, а подир това да изпрати в концлагери или изтрепе, всички свои лични врагове с неплатени сметки

БРЪСНЕНЕ-ПОДСТРИГВАНЕ

ВЕРЕСИЯ ВСЕКИМУ!

ИМА ПИЯВИЦИ!

Плюс всички онези, които не преставаха да дрънкат за неговите вземания-давания с привидно падналата власт. Политически престъпници – врагове народни, умишлено саботиращи “Новия Най-Прогресивен Обществен Строй”. Едновременно и ефективно кмет, партиен секретар, председател на Текезето, и районен милиционер, бръснарят креташе на държавна заплата и, кой колкото пусне в добавък. В своя, така да се каже, изящен кметски кабинет; където под бюрото му вечно димеше дамаджана градусова ракия без тапа, дан в името на “Борбата със Световния Капитализъм”, от бездънната изба на стария Кондак; кметът бе забол по стените с лъскави немски габърчета, (Останали “От Фашистко!”- Подхилвайки се!), евтини портрети на Сталин, Маркс, Енгелс, Дарвин, Ленин, Димитров, Стамболийски, Тито, Кимон Георгиев и Дамян Велчев в добавък, каквито вестниците бълваха в излишък. (Портретите на Царското Семейство бе прибрал у дòма – един ден щяха да потрябват!) Струпани в ореол, около поплют от мухи пожълтял от слънцето брой на цветния народен стенвестник “Папагал”, все още излизащ от печат. Върху неговния лъскав единствен лист, руската мечка преборваше британския лъв, докато Чичо Сам пушеше индианска лула на мира, заедно с Хитлер по пантофи. Зафученият му в лице кървавочервен партиен билет, му стори повече от кеф. Помисли, посумтя, позасмя се. Стрелна с поглед буйналия Драгоста. Бръкна светкавично в джеб. Провери предвидливо сложения там парабел. Отпусна предпазителя. Внимателно приклекна, с ръка в джеб.. Вдигна с два пръста червената книжка от пода. Поизтупа я от праха. Положи я върху бюрото.

Сякаш държи светиня, рече си тогава Драгоста, тоз’ Вампир - що се прави на нещипана момà? И си отговори, както само един моряк би сторил - заради личен интерес.

Бившият бръснар-политзатворник разгъна вестник.

Грижовно премести червената картонена корà пред себе си.
Важно наряза хляб, луканка, краставица и сирене.
Поръси с червен пипер.
Изтръгна от един вързоп висящ под тавана, сухи чушки и чесън в добавък.
Измъкна из под бюрото огромната дамаджана.
Разля в пищоли за вино - върла ракия.
Постави до всеки пищол лютива чушка, глава чесън , и парче хляб.
Започна развеселен да се храни.

- Буйрунус Ба!

- ! ? !

- Я не се ебавай, - злобно и мразовито процеди с очи в хляба, чушката и чашката, отговорният партийно-държавен фактор. – Прибер’ си чирвен’тъ книжкъ убратну, молим, чи Мурè че видиш на Кукуву Ляту . . .

Кметът бе усвоил местния диалект на немарливо подчинение на власт, закон и говор. И, умело се правеше улав.

Буен до лудост добруджанец, Драгоста бе онемял от нечовешки страх. Да отнемеш морето на моряк – що за отмъщение!?!

- Тъй върви всяка една власт Барба, - поучи го кмета, ухилено премлясващ точена домашна наденица и ръжен градски хляб, - начело с бръснарите, кръчмарите, и даскалите барабар. С работарите - за какво?

За пръв път Барба Драгоста Николиди Трети, години по-късно наречен Тихи, бе раз-брал, че може да нямаш страх от бурното море, но страх от власт е задължително да прите-жаваш.

Дали именно тогава, веднъж завинаги, не бе притихнал?

Това се питаше сега, обвит с кабели, жици и маркучи, в неудобното хладно болнично легло. И се срамуваше, да се погледне в огледало.

ТРИТЕ ЛОВНИ ПУШКИ,

двете манлихери, и един куче-марка барабанлия, Кондаците бяха предвидливо предали в кметството, още с навлизане на руските окупационни войски в страната, в краят на 1944.. През главите им се бяха изтърколили всякакви управници, та умееха да имат поглед върху нещата в изпревара. През цялата Втора Световна Война не преставаха, през деня да се възхищават от победите на Вермахта, (Оокупационни поделения пълнеха кръчмата!), а след полунощ да слушат на батерии Радио Лондон, по единствения работещ радиоприемник, (“Lumophone”!), на сто километра наокол’.

В интерес на семейството, едва подир това на селото, Кондаците оставаха заедно с всяка поредна власт. Понякога се случваше, да отнесат кола-две бой. Не намираха махнà– такъв бе живота – побойнически. Бързо се съвземаха. За да поемат отново, крехката икономика на Караалтъново, в твърди ръце. Сега, подир повече от петдесет години време, реституцията не ги изненада. Както преди половин век предварително знаеха, какво точно ще загубят за да спечелят, така и сега знаеха колко в повече ще придобият, без да загубят. Безброй изоставени селски имоти се върдаляха в краката им. Нямаше да ги оставят на столичани – я! Поредното централизирано преразпределение на имоти и власт, ги въз-станови дваж по-имащи, на техните някога така безсмислено отнети места на умели земеделски работари, и заклети кръчмари и лихвари.

И, започваха отново.

И, започваха с мерак.

И, го правеха успешно . . .

БЯХА СЕ ИЗХИТРИЛИ

да изловят, подмамят и доведат в Караалтъново, тази чистичка мъничка Фросù. С коса на кок, с глава на змийче. С неописуемо едър бюст, за крехкото видяло-патило омайно тяло. Със стройни бедра, и забележително високо вирнат задник. Запленяващ безусловно всеки странник; закъсал за подслон, по пътя през Кàрвунската Степ към Бàтува Гу̀ра; да поостане на капан още ден-два в добавък. В последно време паралиите странници ставаха все повече, а между тях личаха доста чужденци. За къде биха били без Фроси!?!

Странни са тези европейци, изръмжаваше понякога гласно Кондака; докато разбъркваше питейна смес по поръчка; замъци като домът на Бекапето в Белоград си имат, а купуват къщи от камен и кирпич в Карвуна. На човек колко му трябва; обръщаше се към най-редовния посетител Барба Драгоста, а той кимаше съглашателски с глава, докато разливаше димящата от калпави алкохоли смес – ей ги гробов’те по Яйлата и Чиракмана – от хилядолетия стоят. Изпусне-ше ли се за Фроси, а това не можеше да не се случи, Драгоста не пропускаше да добави.

- Това е мъжът, - казваше старият мариман, - по гол задник луди.

Кондака свиваше философски рамене.

- Хе – е – е . . . – провлачваше важно, - Такъв е Живото!

Драгоста добавяше, че не открива Америка, но че такива са мъжете. Дори на смъртно легло за голо мрънкат. А Кондака кимаше ли, кимаше греховно с глава. И, хвърляше безпокоен поглед към Фроси, която се лепеше като гербова марка по чужденците – това й бе повече от занаят. После, надзърташе в обширната “куфня”. Всичко бе наред. Пищималът на Фроси, провесен над огнището да се позатопли. Пешкирът - прилежно сгънат на двадесет и осем. Проверката на РИОКОЗ- разминала. Хлътваше за кратко там. Погалваше хубавите бели испански фаянсови плочки върху кухнярския тезгях. Една от тях бе пукната на четири.

- Жалко, - ръмжеше благородния кръчмар, - къде ще търся друга?

И, се връщаше обратно, на своя наследствен боен пост. Примирен, с крехкостта на съвременната цивилизация.

НА ФРОСИ ТРЯБВАШЕ

малко чалга и зелено в сутиен, за да разголи крак, да скокне и се развърти около хромирания прът всред жалкото кръчме. Вихър, който кърши свидно тяло, от което падат дрешка подир дрешка, втора европейска употреба. Докато не остане почти нищо, че зрителят да се догади за абсолютно всичко. (Местният свещеник, Поп Грую Грозев – Алабаша, си бе взел беля, анатемосвайки Фросù. Такива са свещениците - заяждат се с професионални сладострастници. В името Господне. И, Господ-Бог, що да стори, прави се, че им вярва!)

На мнозина, които все още спяха и лете под вълнен юрган с булките си, без да събличат непраните си дънки, първият публичен сеанс с голи цици и лъскав момински задник, поставил фундаментално начало на поредната Велика Перестройка в Кара-алтъново, им дойде нанагорно. Не бе лесно да се примирят, с този узаконен гьозбаджилък, (Free To Choose!), в една исконна земя, където развратът е дотам вътрешносемеен, че винаги минава за изключителен морал. Набързо свикнаха да плащат за зяпане по чуждо голо. (Пъстро билетче с ДДС!) Без да го докосват, но като подсмърчат. В замяна техните почтени съпруги; чули – недочули но добре разбрали; започнаха да си лягат задължително без фусти. Предизвиквайки домашен стрийптиз на гладен стомах, под звуците на ка-беларка. На пръв поглед безплатно. Но, времената отдавна отдавна са такива, че и мама на тати не дава, без се чуе звън на парà. В Кàрвунската Степ всичко е едно към едно. Тъмното е докрай тъмно. Парàта е истинска парà, ако е зелена. Семето не е за вън. Къде, колко и какви цици се размахват - не е работа за случайници. И тук както по целият лъжовен свят, всеки търси качествено и евтино. Дали го намира?

ЗА ФРОСÙ БЕ КАЗАНО,

доказано и почувствано, че взема на ръка. Предварително договорено и внесено. Бе жена ларж. Ако някой се окажеше недоволен, с такива Белоградската Кааза от край време е богата, връщаше му парите. (Ресто! За мен’ си идно нищу!) Консуматорът навеждаше посрамено глава. Пускаше парàта да се въргаля върху пода, (Кондака незабавно я застъпваше с крак!), и поемаше орезилен, към евтинията на семейния полог. Където всичко бе чувствително по-евтино, но далеч от всяко европейско качество.

В Караалтъново, за разлика от Белоград, оскърбен жребец избягва да си търси правата. Стори ли го, няма как да не се прочуе. Но, позволете, кой мъжкар би желал да изглежда смешен?

Поради това, че бе жена високообразована, (Магистър по дизайн от Свободен Университет, предвидливо закрит от Държавата!), боголюбива и богобоязлива, (Колекционираше божигробски икони!), Фросù не приемаше пари единствено от Дядо Поп. Трета генерация селски свещеник, обзавел се с пълничка безобидна попадия, (Ха-ха, хи-хи, вкусна манджа с мирудия, ръкоделие и псалми до зори!), без деца, пък с доста реституиран имотец.

С анатемосване занаята на Фросù, Дядо Поп съвсем си обърка живота.

Девойчето изненадващо се яви пред заключената църква, похлопа, и се представи, (Диплом за отличен успех, с цветна снимка с колежанска шапка американо, червен восъчен печат, защипал панделка-трикольор българанов!), извини, (Букет кърмъзъ-карамфил – в Тинтявино освен магарешки бодил друго не се въди!), и изповяда, (Свещ от лев и двадесет и пет, от гробищата в Белоград!).

Попът я прие недружелюбно, сякаш дявол. (Спретната, къпана, ухаеща на вносно ливандо, излъчваща позабравен бригадирски ентусиазъм. В добавък - нещо докрай неописуемо, нещо като невидим лак, какъвто притежват единствено гърчеещите се белоградски кокотки!)

Подир час усамотение в притвора, (Камбаната – сама започна да отглася!), Дядо Поп я изпрати възхитен. (Очаквал жив дявол, щеше да довери на Драгоста, срещнал кръшен ангел.) Какво бе сторила Фроси, какво бе изповядала, никой никога не можа да узнае. Но, от тогава, всеки понеделник, в късен предиобед, преди да довтаса на работа в кръчмето, Фросù не пропускаше да удари една изповед. (Карамфил-кърмъзъ, и свещ за лев и двадесет и пет!)

Щом Фросù изтрополеше навън, и пипнеше пътя към “При Кондака”, Поп Грую Грозев - Алабаша започваше, да блъска глава в плочите на църковния под. Без да го е еня, че Баба Попадия върши същото, пред иконата на Светата Божа Майка, в съседната пристройка. Щото всички сме грешни – Господи! Не ли?

ФРОСЍ,

не се бе простила с мисълта, един ден да си се завърне в онзи бял град със широк булевард край морето. Да пипне някой пасажерски кораб, та да види и тя Бял Ден, Бял Свят, и Дълбок Корабен Масаж, що е. Поп Грую Алабаша, отдавна прехвърлил христова възраст, биваше в кръст и портфейл, колкото богохулно да звучи това. Не подозираше, че приключенската душа на Фросù, не престава да мечтае, за онзи бял пасажерски кораб със синя черта през двата наклонени назад комини, гдето пристава на порт Белоград веднъж годишно. Целият от стъкло и метал, със седемстотин седемдесет и седем мъртвопияни пътешественици латиноамериканци, настанени в плитки плувни басейни и дълбоки шезлонги, петдесетина нашенски камериерки без бикини но в престилки, украински екипаж от Николаевската Мореходка, и печен московски капитан в холандска фирмена униформа, обвесена със ширити от варак.

Понякога, на Стъпихосани Кошари; в бившия склад за изкуствени торове – пригоден на две - на три за моминско жилище; докато си се любеше с Дядо Поп пълноценно, любвеобилно, богохулно и незаконно, (Иначе казано демократично!), Фросù си казваше на ум много финно, съвсем невинно, от мило по-мило:

Яко ти дупе тогава Фроске-Фросино-Фроске ле, Парà не се гепи лесно, ама за зелено човек на всичко е каил.

Млъкваше. Замисляше се.

И, ако Поп Грую или Кондака бяха надалеч, кресваше:

- Щото Старостта не пита! И ето, иде – е – е . . .

Нещо особено, нещо несвястно, задържаше Фросù в Караалтъново, както всички нас, в ширинето на Добруджанската Пуста. Момичето се питаше, и не можеше да си обясни, какво всъщност бе то.

Съществува някаква магия, казваше си това закъсало без дом девойче, орисваща попадналите в тези забравени от Цар и Бог, от Власт и Европейски Подаяния, крайморски селца.

Дали магията на ширналата се Добруджанска Плът? Или продължаващия неизчер-паемо да блика, слабо осъвременен, традиционен примитивизъм?

Дали несломимата чувствена безбрежност на неописуемо великолепната природа? Ароматите нейни вековни? Разточителна, жива ли жива девственост, която никаква химизация няма да успее докрай да натрови; никаква менте-приватизация няма да унищожи; никакъв Бабанко няма завинаги да заграби.

Дали, прекалено свестните хора по тези места, които не подозират доколко сърцата им са по-широки от света?

Магията и Очарованието на Началото и Безкрая на тази Всевечна Исконна Земя, залегнали и утаени надълбоко, във всеки докоснал се до нея. За да прогарят нищите наши души человечески, със смъртоносното копие на Любовта.

Често откриваха Фросù, да броди сам-саминка, из изоставените Стъпихосани Кошари – от немай-къде – заселила се там. Място, от веки минаващо за прокълнато. Рядко някой от село припарваше, за да бъде с крясъци прогонен.

- Ау – у – у … Не пита … И, иде – е – е …

Стада по къшлите отдавна нямаше. Всичко бе изклано, продадено, превърнато в ядене-пиене, и втора ръка вносни леки коли от екологизираща се Европа. Огромните, някога свръхмодерни кошари и краварници пустееха и зееха. Без прозорци. Без врати. Вътре кротуваха, достъпни всекиму, десетки тонове остатъчни селскостопански химикали без етикет. От тях не се интересуваше дори властта, побързала да премине на вносна минерална вода. Модерните металически приспособления и тръбопроводи, бяха демонтирани, отнесени и продадени от потомците на някогашни конекрадци, за вторични суровини. Търговците предпочитаха вносно кондензирано мляко, вносни месни продукти, със съмнителни качество, давност и производство. Който се захванеше с това, биваше определян за не съвсем в ред. Вносни прескрипции, как се разрушава и узаконено раз-грабва, без да се новоизгражда, се поднасяха от съмнителни международни организации, под форма на безплатни курсове за бизнес-ограмотяване. Едва пръкнали първенюта със шикозни леки коли не искаха да знаят, какво бе струвало всичко това на техните бащи и майки.

И Бащите се пропиваха, от мъка.

И Майките болееха, от срам.

Заедно с тях боледуваше, и Пустата.

СЕЛСКИТЕ ЗЕВЗЕЦИ,

безработни корабостроителни заварчици, умишлено отучени да се борят със земята, че да размахват безропотно заваръчен ръчок на евтиния, заяждаха стария Кондак, че има Фросù едновременно за дъщеря, баядерка, слугиня, и съпруга в резерв. Кондака примирено свиваше рамене. Бе съгласен със всичко, което носеше парà. Забиваше поглед в стария опушен гредоред. Хвърляше някое око към дюшемето, тук-там по-пълнено с асфалт. Ръмжеше добродушно, напушен от лицемерен съглашателски смях.

- Сво - бо – да! … Свобода на избор, Бабам!

Не бе прочел и два реда през живота си; въпреки харизаното му от държавата всенародно безплатно средно образование; а знаеше за Живота много повече, от всички накуп в Караалтъново, Хороздели, Тинтявино и Белоград.

Последни селяци, прекарали цял един живот по строежите из страната; завърнати от бича на безработицата по занемарените родни места, готови да хукнат да дирят препитание зад граница, (Ама кой дава!), способни да легнат и умрат от безнадеждна мъка; се ухилваха пестеливо пред пищолчета върла ракия.

- Свобода на избор - Бря! - Изръмжаваха в ответ. - В Стъпихосани Кошари - Бря!

Кондака се втурваше, и разливаше по едно за Бог Да Прости и Порази До Корен.

- Свобода на натъркване на кол, Бабам! Свобода на ебване до дупка – а – а . . .

Подир което, с пиштолчета на вересия в ръка, излизаха на въздух, щото имаше още за коментар. Фросù бе усойница, клъвнала джеба и душите на мнозина.

ПРЕЗ

мъгливото чувство за още мънзърко, и още мънзърко, скапан от немотия земчен живот, Драгоста Николиди Трети, наричан Тихи, реши. Отърве ли кожата и този път, ще си се прибере право у Дòма.

Ще отпрати старата в Белоград!

Ще се заключи сам в Къщята!
Ще спусне Пердесата!

Ще кютне Камъка пред вехтото огнище!

Ще разрови купчината пепелак - най-добре пази от ръжда и от разбой!

Ще открие Ключа от мазето!
Ще се спусне по витата стълба!

Ще отмести голямата, тъпкана с вехтории, разкапана бъчва!

Ще разрови пръстта под нея!

Ще извади ламаринена кутия от военен захарин!

Звонк ще блесне, под свет-лина на свещ!

Ще тури Онзи Златен Наполеон в джеб!
Ще потули по обратен ред всичко, да не усъмни жената!

Тогава, през реката (Цоп – Цоп – Цапа –Цоп!), ще се върне в Кръчмето.

Ще седне на тяхната си Докторска Маса.

Ще кимне умно на Фроси, па ще опита да й се усмихне. Фроси от малко - много разбира.

Подир полунощ, щом хлопнат кепенците, задължително на не повече от две ракии и един коняк, ще причака Фросù по пътя към Стъпихосани Кошари. Ще се спазарят. Не може, да не се спазарят. Злато на ръка е туй, не е шега работа.

В тази разорена и раздрипана държава, вече всеки има право да се пазари. С когото пожелае. Както си иска. За каквото поиска. Където поиска. Както може, че виж – преуспее. При една почти американска, донейде европейска, иначе съвсем Андрешковска Демо-крацийка. Макар че Фросù, каза си потъналия в болничното легло Драгоста, винаги е в най-тъжен траур. (Това странно момè, какво толкова има да жали?) Дори гащичките, по които остава край онзи отвратителен лъскав прът в кръчмето ката вечер, са скроени тъй майсторски, че хем ги има - хем сякаш никакви ги няма. Дори тези шантави гащички, преповтори си и си потрети, са траурни до немай-къде. Да не са глобализаторски!?!

- Ба – Ба – Ба! Не мож’ дъ не съ!

Глобализаторски са, както самият никелиран прът, и онзи проклет огледален глобус. Гащи, за които така и не се намери в Караалтъново истински мъжкар да плати, та да паднат докрай пред всички, както това бе станало най-напред в Хороздели, а подир това в Тинтявино. (От Караалтъново за голотия не изритват!) За подобни дела не стигат мераклии цинцари-минцари. Нужни са луднали за кръв паралии.

- Мамата, - Драгоста отвори очи. - Свобода на избор - а? Свобода на избор на пъп – нищо повече!

- Моля? - лекарят вдигна глава от един бял рецептурен лист, върху който пресмят-аше, като как няма да му стигне щатната държавна заплата този месец, спусне ли се да изпие още едно кафенце от автомата, в барчето на болницата.

- Бàя си, - отвърна Драгоста. - Бая си байновото за последно ...

- Давай!?!

- Мамата на тоз’ неблагодарен шибан лицемерен свят! Майната му отзад-напред, отгоре-надолу, и, напреки, и накръст! . . .

Заспа. Миряса.

Гмурна се обратно в онова, за което допускаше, че е сън. Навсякъде му се привиждаше Фросù, Фросù, Фросù. Мержелееше се насам-натам. Явяваше се - чезнеше.

С дълги бели бедра от мермер.

С тъжен погребален сутиен обшит с най- лъскави цветни пайети, тъпкан с преливаща от живот плът. Непокорна, гъвкава, дивна ли дивна, уханна млада плът, готова да прелее във шепи всякакви. Стига да са достатъчно платежоспособни.

Плът мирска . . .

Плът порочна . . .

Плът робска . . . Най-редовно онождана от Поп Грую – Алабаша за хаир. Уви - с нулев резултат.

Ами златният звук на посребрените високи токчета върху ламаринения пиедестал!

Ами ония ми ти везани бикини със звънтящи финтифлюшки в такт, всред трепет и захлас!

Ами шапчиците за близначета – гдето най-напред отпадат!?!

- Ех, Фросù - и - и . . . Фюй - й - й . . .

Пое дълбоко въздух и така въздъхна, че рецептурния лист на Доктор Глазгов, заедно с неговите тънки сметки, хвръкна, и се запокити, и не се видя.

- Ех Фросù! Само ти не си менте . . .

Да, каза си Драгоста, все още има мънзърко живот в изпосталялото мое окелявяло тяло.

Живот, който толкоз пъти съм рискувал нàкеря.

Живот, гдето е задръствал и прочиствал, в името на Вечната Дружба Между Народите, какви ли не шантави утроби, из евтинджийските причерноморски курорти.

Живот, гдето толкоз бързо изтече, и никога, никога, никога повече няма да си се завърне.

Не си менте, Фросù - и - и . . . Никък!

Дойде на себе си. Завъртя глава насам-натам. Възкликна от сърце.

- Поне веднъж да те онòдя, тогаз – Навъзбог! . . .

Живот, гдето не престава да витае из премръзналото от студ, немотия, отсъствие на обич и присъствие на немощна медицина, старешко мое, (Да, да, да!), вече мъртвешко, греховно мариманско селяшко тяло.

- Фюй - й - й . . . Фросù - и - и . . . Èбвам те, и - Навъзбог . . .

Тяло, отраснало всред прахоляка на селски мегдани, и стъгди. Всред ширинето на все още неопустошената от индустрия и занаяти, търговии и курорт, Свещенна Карвунска Зèмя. Изследвана и преизследвана, от всякакви международни апаши на природни ресурси. Заграбвана, възстановявана, разделяна и преразпределяна; харизвана-занизвана; продава -на-препродавана, чак подарявана. Изведнъж станала нацяло чужда. Заради безпощаден господар, подпрян от тежки международни ман-изи, подмамен от привидния наивитет на българина.

До вчера - Родна Карвунска Блат. Днес - Земя за Подигравка и Курорт.

До вчера – Социалистически Рай. Днес Посткомунистически Ад.

Земя, от която все още блика ли, блика нефт, за да изтича безсмислено в морето. Да се чудиш - да се маеш, защо е било цялото това разпробиване на безброй задънени дупки на хиляди метри дълбочина, на тази дарена от Господ-Бог плодородна благодат.

Ширна-жирна благодат, под бездънно небе, пред безкрайно море. Начало и край на Цял Един Свят. Самата Тя – Още Един Свят. На които днес, да се възхитиш като хората, не можеш. Все ще се яви някой телевизионен навлек, за да запечата селските гладурански тюфкания върху син екран. Дотолкова орязани, че превърнати от бедняшка несрета, в първа категория просперитет.

- Фросù! … Ще … Ще … Ще … И - Навъзбог!

Е добре, примири се Драгоста, усещайки как една хубава, приятна ли приятна, топлина го емва, па се разлива из цялото негово тяло.

- Туй, ще да е от огромната игла мушната в изпъкналата вена на ръката ми, - каза си. - Преди аз мушках - где как завърна. Сега менъ мушкът – хак мий!

Видя над главата си, да виси буркан с дъното нагоре. До него втори - с дъното надолу.

- Странна работа, - каза си, - течностите са полезни, аку съ бистросани. Колкутуй по-бистръ идна ръкия – толкуй по-убава.

Привидя му се Фросù, как разнася мастика.

А мастиката прозрачна - чак кристал.

А дупето на Фросù - Хоп-Хоп-Хопа-Хоп! …

А токчетата на Фросù - Чат-Чат-Чата-Чат!

Подскачат ли, подскачат връз пейки, столове и маси. Тичат ли тичат на кючек, под безкрайно въртящата се, безсрамно блеснала огледална сфера. В която, под оглушителния рев на зурла и тъпан, би могла да се огледа цяла България.

- О!, - промълви вяло, - едва ли. Едва ли . . .

Ах, Фросù, Фросù, Фросù, какво ли означава едно така лепкаво име?

Според Даскал Пет, това име би могло да означава единствено “Вечен Студ”. Демек – “Вечно Лепкава Студена Жена”. Сиреч – “Плащай Бако, че ще изтърва трена!”

Ах, Фросù, Фросù, Фросù, като нищо ще те причакам, хвана ли пèша на Втория Мой Живот. (Постанови ли Господ-Бог, и Доктор Глазгов подир Него!) Ще ти натикам онзи свиден наполеон в ръка, завещан от Комит’ Драгоста, за зор-заман. Погледнеш ли го, Фросù, като Чернобил ще светнеш. Колкото да си ачигьоз Фросù, колкото да си Студен Лепкав Белоградски Мраз, Работата няма как да не стане.

Да е виждал някой, някога, някъде Жена, да не е петимна за Злато и Нахакан Мъж?

Аз не зная такава.

Ако ли съществува, то това не е никаква жена.

- Ще … Ще … Ще … И – Навъзбог!

Е ДОБРЕ . . .

Да речем, Фросù прибере наполеона и кандиса. Дръпвам я право у Дòма. Фросù да види и усети, що е Истинско Караалтъново Оригинал. Никелиран прът там няма, ала подът е от пръст, двойну черги и гръст - кат вър’ кат запластени. Хапване – пийване, и грамофон. Тин-тири – мин-тири, без панталон.

Ами подир?

Що ще сторя с онази моя Куха Кухина между краката, гдето вече няма с какво да на-пълня?

Фроси - студена по име.

Аз - кух поради давност.

Толкоз много ми е празно между краката напоследък, Мила Ми Фроси, че се имам за президент на академия за науки. Как бе тежко някога там Фросù, как бе отвратително твърдо, как безумно тежко, бе там. По-чисто от най-чистото злато, по-тежко от най-тежката котва.

Най-вече, на борда на оная разбрицана делфиноловна тàка “Марифея”.

Най-вече подир полунощ.

Най-много по делфинолов.

Гол; само с превръзка през чело, зер слънцето пече – не си играе; както целия шантав екипаж.

Оклепан до уши, в делфински кръв, вътрешности и маз. Опушен от барутен дим, и изгоряла нафта. Съсипан от денонощен бач.

А онзи, безумно твърд прът между краката – безмилостиво пърха ли пърха, луднал като котарак по месечина. Разтриса катедрални камбани преливащи от стипца - чак преболява в слабините. Идва ти, с брадвата за пожар да го нацепиш.

Прихна. Закашля се. Започна да гъгне.

Подадоха му чаша вода. Потупаха го по гърба. Изцъкли очи - отрони сълзи. Припомни сънят си, виновно се ухили.

- Ще се оправи, - сподели обнадежден Доктор Глазгов, - като нищо ще се оправи. Още малко, и името си ще пропее . . .

И на себе си: Ако е рекъл Бог! Но, не се помоли Богу.

ДОКТОР БРАНИМИР ГЛАЗГОВ,

бе безкрайно удивен, как неговият приятел по чашка, този стар полуграмотен селски пръч, отпраща в полусън купешки изрази и думи, за които бе чакал години докато ги изучи от учеб-ници и книги. Че, да си вземе изпитите, с явяване на два пъти.

Болестен синдром ли е - не ли? Защото е преплавал морета и океани, като чукендро - дали?

От онези особняци е, реши Доктор Бранимир Глазгов, гдето примирени дивеят из селата, обхванати от луда мисъл и безпомощност, че не могат да преместят Белоград заедно с пòрта и морето, между Тинтявино, Хороздели и Караалтъново. Ощетени до смърт от това, че поколенията се пилеят из пазухите на тъпкани с миризливи отпадъци прашни градове. Вместо да се захванат, както се полага, със Щедрата Земя Добруджанска. Поради това мрачни, мълчаливи, нещастни, злостни, престъпни, безбъдащни.

На Драгоста му се прииска да скокне, да запее. Онази съществена празнота бе станала мощна и пълна, твърда и яка. Почти както някога, почти-почти.

- Там живее, - прогъгна, - в Стъпихосани Кошари . . .

- Моля?

- Пък се шиба где завърне . . .

- Я повтори!

- Где завърне . . .

- Е, браво, браво . . .

Лекарят вдигна глава от дълъг списък с пациенти. Наближаваше Коледа. Подготвяше задължителните статистически отчети. И тази година, починалите се оказваха повече от из-лекуваните. Но, какво значение.

Сестрата се стресна от бълнуванията на стареца. После се окопити. Бе жена, която винаги се окопитваше навреме. Хукна, и изхвръкна из стаята потънала в руж. Бе наясно със Стъпихосани Кошари. Отдавна не бе стъпвала там. От кога? Запита се, па си отговори. От както отново си имам работа.

Боже, рече си срамежливата кокона; подслушвайки зад вратата, докато й премине руж и лицемерие; до какво довежда старостта, ръка в ръка с бедността. За които рядко някой ще седне да говори. Винаги развалят настроението някому - Тàмо Горе. Докато народът си ги носи гордо - Тук Доле. Медицинската сестра, притежаваше руси оксиженирани коси, по които вечно течеше ток с високо напрежение и нисък ампераж, (Наоколо бе пълно с апаратура!), Валя Високосната, знаеше. На село гостоприемството бе станало с мангизи. Селският туризъм, врязан като скалпел в плътта на Майка Добруджа, нафалшивен до смърт по балкански, бе направил стрийптизът да се превърне от частно явление, в престижен занаят и държавна политика.

- Лесно, - прогъгна болникът, - задник в кръчме се гòли. Трудно, земя се в угар превръща!

А! - Удиви се лекарят. - О!

- Дупце требе за всичко туй, Докторе, Тру - до – лю – би - во Добруджанско Дупце! . . .

Доктор Глазгов сви рамене. Бе убеден, че всичко е точно така. Но, какво би могъл да стори? Предполагаше, на старини, преди да ритне своята си лична камбана, ще успее да напише книга. Ако достигне тези, все още сумрачни, старини.

Драгоста усети, как отново онази чужда, не негова си топлина, хуква от сърцето и се разлива, и се опитва да отмори неговото тежко премръзнало старешко тяло. Дали за да го възроди?

Доктор Глазгов видя, как старият мирно задрема, скръстил ръце на гърди, шепнейки вместо молитва името Фросù, (Чие друго, моля!?!), произнасяйки негови си гальовни думи. Дотолкова истинни, че биха се сторили някому безсрамни. Груби думи заклинателски, обърнати към Господ-Бог, който отдавна не иска ни да чуе – ни да види. Искрена молитва и проклятие, на отиващ си завинаги човек.

Лекарят се заслуша. Премръзналия мариман се заяждаше с Господ-Бог. Благо-славяше Фроси, (Всъщност – препоръчваше я Богу!), търсеше своята покойна Майка, а тя се бавеше.

Така е, реши Доктор Глазгов, всеки търси майка си – никой баща си.

ДРАГОСТА НИКОЛИДИ ТРЕТИ – ТИХИ

бе убеден, че Господ-Бог по тези места избягва да попада. (Затуй сми нъ туй Диридже!) Изпарения от бракувани селскостопански препарати правеха, Господ-Бог Универсалний да бърчи нос, да заклева, да предупреждава и отпраща надалеч, не само светите ангели-пазители, но и враждебните дяволи-злосторници. Защото, без борба между ангели и дяволи, как би могъл да управлява тези пощурели да разграбят Природата шумни земляни?

Господ-Бог бе озадачен. Човечеството си позволяваше да съществува прекалено предизвикателно. Населението на Земята нарастваше неудържимо. Грешниците се рояха всеки Божи Ден. Праведници – бяха ли останали? В модерни времена, когато искушенията от аналогови се превръщат в цифрови, кой е луд да се прави на праведник! Тези недостойни земляни бяха превърнали грехопадението, в доходоносен спорт. Всеки се натискаше за грешник. Поради това, Божествения Ад, от векове бе претъпкан. Безотказно съоръжение оразмерено, построено, обзаведено и пуснато в експлоатация, с възможно най-висока степен на надежност, в най-древни времена. За съжаление по време, когато теорията на масовото обслужване, все още не бе Богу известна. Това правеше опашките, пред неговите врати, наистина безкрайни. От друга страна, технологиите за пречистване на нетленните души человечески, се оказваха морално остарели, (XXI-th Century!), и поради това - безпомощни. Входът към Ада, и той винаги, бе тежко задръстен. Землянин гледаше, да се вреди за грешник. Мръсни грешни дребни земни душици, изпълнени с нахалството, да си се явяват пред вратите на Всевечното, (Ад + Рай!), с личен транспорт. Обезверени, че няма да им се предостави възможност да попаднат в Ада, мнозина грешници, напираха пред Вратите на Божествения Рай. Преодоляваха високата ограда. И, не пропускаха да се гримират, като Архангели Безгрешни. Господ-Бог Универсалний се бе разпоредил, да запънат Високите Порти, а оградите да бъдат извисени още по-високо. От това, душите на нещастниците оставаха да витаят невъзвратимо из поднебесното пространство, пречкайки се на космически совалки и изкуствени спътници, поразявани от нелегални ядрени опити, чудейки се - кой път да хванат. И, като нямаше къде, Душите на Мъртвите се завръщаха обратно, във висинето над Добруджанската Пуста. Тук бе значително по-евтино, ракетите бяха демонтирани, армията разоръжена, летищата закрити, полицията корумпирана, веротърпимостта пословична, условията екологични, а климатът доказано здравословен. (Имаш ли астма – кротвай под орехова сянка!) Освен това, бизнесът с имоти вървеше с пълна пара, а от него пада келепир и за живи, и за мъртви.

Драгоста Николиди Трети – Тихи, бе скаран с Господ-Бог, по рождение и възпитание. Не, че не вярваше в никакъв Бог. Няма човек на този Лъжовен Свят, който да не вярва в Бог. В случая, това бе негов си Собствен Бог. Всеотдаен като мариман-чукендро. Жесток, като Бараба-Делфиноловец. Наивен поборник за лични граждански праведини, като пенсиониран капитан далечно плаване. Негов си – Драгостиновски – удобен и послушен Господ-Бог!

БОЛНИКЪТ СЕ ВИДЯ

отново там, всред виелицата на най-лютата крайморска зима запомнена до днес, стегнала земя, море и небе в общо цяло.

` Виелицата имаше вкус на море, но на море замърсено с невидимо тровещи; и Риба, и Човек; химически и нефтени деривати.

Море без Бог.

Море без Бъдеще.

Море без Перспектива.

Дълбочка мъртвешка клоака, предназначена за всеобща употреба. Учени от цял свят твърдяха, че Потопът някога започнал именно от тези брегове.

Да, да, да, каза си бившият мариман, от обстоятелствата превърнат в бедстващ селянин, всичко започва и всичко свършва, по тези проклети брегове на Сарматия. Във водите на този шибан Темарин.

Тук, всичко винаги започва изключително добре.

За да завърши забележително зле.

По тези краища на света, понякога наричани Североизточен Медитеран, селата са майсторски прикрити далеч от морето. За разлика от истинското Средиземноморие, където всичко е тет-а-тет. Слабия рибарлък, слабата пристрастеност на местното насе-ление, към ресурсите на Черно Море, биват обяснявани с някогашни възбрани от страна на Падишаха.

С набези на донски ладии, пълни с казаци.

С безпомощността на Династията, заиграна на международните фондови борси, коя-то не желае да развива, но винаги се явява навреме, за да си вземе глупашки харизаното й, от народа. Най-подир, със страха на така наречения “Реален Социализъм” от отворени граници, а по-точно, от прекалено отворено мислещ народ. С неговия тотален, почти верски, херметизъм. Довел до високообразован всенароден мързел, (Всеки всичко знае – никой нищо не предприема!), целеви политически рàзврат, и устойчив стопански хаос, предназначен, неуловимо да редуцира нацията в брой.

А поколенията знаеха . . .

А поколенията помнеха . . .

И, представете си, тихомълком мъстяха . . .

О, с поколенията шега не бива!

В ДРЕВНОСТТА,

през години на безизходна немотия, епидемии, суша и поголовен глад, селата наемали местен комита, (Комит Драгоста!), а той стягал чèта заклети левенти. Комитите разпалвали огнища, с добре премерени огньове, върху високия скалист бряг. (Търси корона изсечена по камен!)

Наемали доверен гайдар, наричан понякога Тъжняр.

Разливали вино и ракия.

Завъртали на шиш жертвен овнец.

Натаралянквали главите.

Гайдата писвала, като за смърт. Момците-левенти се втурвали да разиграят злокобно хоро, около разпаления огън. Хорото наподобавало светлик от фар, а фаровете по тези места се броят на пръсти. Корабите променяли своя път, доверчиво следвайки наивни лоции, старовремски канони, разстроени магнитни компаси, и пияни кърмчии. Докато на-трèсат кораба всред шабленските скали.

Хорото се разтурвало.

Озверелите от болести, недохранване, пиячка и отчаяние мъже, скачали в пригот-вените на вода каици с ножове, бучнати в навущата на цървули.

Сурвали каиците във водата.

Емвали стълби към кораба.

Всред крясъци, рев и песни, под воя на вятър и смъртоносен припев на гайда, разбоят начевал, и набързо свършвал.

(Екипажът подлежал на унищожение, ако не се претопи в селата!)

Стоката била разграбвана, поделяна на сус-пай, разпродавана по панаири и събори.

Корабът бивал опожаряван.

Въглищата от корабния котел, отивали по ковачници и леярни.

Из селските къщя, и днес биха могли да се открият, (Новоприсадени добруджанци ги изкупуват на евтиния!), удивителни корабни предмети и утвар. А, на местните поколения им се удават забележително лесно чужди езици. Станат ли прислуга, по недалечните ку-рорти.

Подобна невероятна система на брегово пиратство, и понастоящем кърни по бреговете на една съседна държава, (“System 072!”), пред очите на световната общност. Потулвана на най-високо правителствено равнище. За което, загадъчната съдба на някой объркал конците кораб, е нищо и половина, плюс крупна застраховка в джеба на корабо-собственика.

ДРАГОСТА

отново се видя там, всред зимата люлееща в невиждана виелица тези обветрени от безумни ветрове кремъклии места, населени с куршумлия народ, зарязал традиционно скотовъдство едва напоследък. До неотдавна развито от държавата в трудно управляеми мащаби. За да бъде предоставено, за безразборно разграбване до шушка, в името на миражи. Народ, отдал се на поземлени спекулации със собственост, завещана от деди без-вестни. Възприел европейски стандарт за обществен разврат, чрез неясен парламен-таризъм тъй, както навремето бе преклонил безропотно глава, пред насилственото уедряване на земята, чрез фиктивно колективно единоначалие. Народ, който от векове си се прави, че не съществува хомот, който не желае да опита.

Бурята хвърли шепи сняг в лицето му. Опита да го гътне и прескунди. Не успя. Драгоста продължи да крачи механично напред, изпълнен с мътна злост, срещу неочак-ваните промени в живота, политиката, цените на електрическия ток, и времето.

- Пет! - Провикна се заедно с виелицата през рамо. - Абе Пет! . . .

Вятърът грабна неговите думи. Вдигна ги в небето. Тръшна ги на земята. Погълна ги, и ги стопи.

Далеч, много-много надалеч, се обади Белият Вълк. Кàта зима един вълк-единак преминаваше Реката по леда, от Румънско, за да шета и мете наокол'.

БЕЛИЯТ ВЪЛК,

наречен от простолюдието Дракула; защото поразии се славят и помнят; бе заченат по тези места от майка вълчица и овчарски пес. Зиме, следвайки неведомите полета на вековен навик, (Торсионни!), на родството, Вълкът Дракула се завръщаше, за да мъсти. Кръстос-ваше с кръвясали очи мерàта, между Караалтъново, Тинтявино и Хороздели, плашейки до смърт беззъби баби, и набедени селяни. Станали кожа и кости от повсеместен недоимък, погнал народа на тази разточително богата, до смърт ограбвана земя. Това караше стопаните, да се затварят под ключ.

Да тулят желязо под възглаве.

Да мелят полузабравени молитви, пред потънали в прах икони.

Да оставят крушката над входната врата да свети, че дано размине тоз' напад.

Хортуваше се, че Белият Вълк Дракула, заключени порти не признава, през зачулени прозорци нахлува; но си мисля, че това бе пренос от легенди.

Дивите кучки, бродещи из Пустата и селата, вече бяха успели да го начифтосат. Новородените виеха, вместо да налайват, а това още повече плашеше народа. Станали повече от хората, недохранени като тях, учудващо смели, местните кучета обхождайки на сюрии баирите по селата, отвърнаха гневно на Белия Вълк,

- Идва - а - ам . . . Идва - а - ам . . .

Даскал Пет се бавеше, натоварен с поясок патрони, и трицевка-ижовка.

- Такъв е, - ругаеше гласно Драгоста, - такъв ще си остане. Туткавичко, тлъстичко, застаряло селско дрънкало даскалско. Заплата нищожна - винаги с огромно закъснение. Пенсия - нула делена на три цяло и четиринадесет.

- Търпеливо племе са даскалите, - ревна всред бурята Драгоста, наостряйки уши за хрупането на снега под нозете на Даскал Пет, - имат се за повече от апостоли, джанъм. Това Държавата добре осъзнава. И им плаща, колкото да не пъшкат гласно.

- Друга е работата с военните. – Говореше си сам, а вятърът си играеше с произнесените думи. - Тях козирката ги стяга денем и нощем, че площада пред Народното Събрание имат за пепелник. На тях Държавата се опитва, и, не-щичко плаща. Колко би могла да им плати една държава, като нашата? Колкото за едни цигари – нищо повече.

Даскал Пет успя и приближи, а Драгоста побърза и го нахока.

- Ще се загубим-погубим, Бря!

Пет не отвърна.

Бръкна под кожените капаци на патрондаша. Трескаво извади патрон за вълци. За-тъкна го в третата пурия. Другите две, бе заредил преди да тръгнат.

- Туй, зàщо? - Запита старият.

- Белият Вълк . . . - Заекна Пет. - Белият Вълк Дракула!

Старият се разсмя.

- Я, се вслушай!

Наостриха уши.

Вой идеше с бурята, див и непонятен.

- Белият Вълк! - Прошепна Даскал Пет и затрепера. – Белият Вълк Дракула!

- Дрън-дрън! - отсече Драгоста ухилен. – Вятър и мъгла! Фросù вие, Фросù! По виенето ми е ясна. Ще да е станала белята . . .

И после.

- Ех Фросù, ех Мòме, где се вреш в изоставени кошари, в тоз’ нечовешки студ? У дòма в собата, печ’ съм напалил, курбан съм сготвил, руйно вино съм разлял, пердесата съм спуснал, котон-чаршафи съм разстлал . . .

Не усети, как Даскал Пет го слуша със зяпнала от удивление уста.

И той, каза си Даскал Пет, и той е лапнал по Фросù. Щом Драгоста сам си говори, офай му е работата, реши Даскал Пет, ами да си отварям очите. И, остави бренекето в пурията. За всеки един случай.

Докато достигнат Стъпихосани Кошари, денят съвсем превали. Падна здрач. (През зимата, по платото над морето, това става рано!) Със силата на Трамонтана, този мрак се вдигаше и спускаше, отвявайки-навявайки планини сух соленичък възкисел сняг. Кошарите бяха недалеч от село, но снегът бе натрупал. Двамата спасители крачеха наслуки през вледено преораното.

Насам – татам.

Натам – насам.

В кръг, а после напреки.

По едно време, затънаха в неизвестна сеч.

Някога, това бе залесителен пояс от салкъм, който не съществуваше вече. Пречката пред ветровете бе премахната. И, ветровете щураха лудо. Никой не се сещаше за човека, който бе постановил тези пояси по време, когато екологията все още бе в епруветка. Обруган и поплют, от онези на които следваше да разчита, разочарован но горд, той бе изоставил най-висок държавен пост, очарован да отглежда внуци.

ПОД БАИРА БЕ МОРЕТО.

И, усещаше се. Някога, на високия скалист бряг стояха зъберите на антично калè, доживяло не едно освобождение. Вирнало чело три човешки боя към сушата, отворено към пропастта. Тясна убийствена пътека надолу, до самия прибой. Безброй пещери, скитове и непонятни светилища, ползвани от котленски овчари по време, когато водеха овце на паша от Бакаджиците над Сливен.

През 1946., кметът, жаден за власт самозванец, определен от властта като “идинствен пругрисивен наш ентелегент" в забутания добруджански край, бе изпратил глашатая да огласи селото; триста кирпичени колиби, облепвани с тезек през лятото, че да има топлина през зимата; всеки да зареже жътвата, защото от Белоград пристига отговорен другар, ("Сига ся чуфми пу тилифонъ!"), който ще говори на селяните за:

Пролетарско Изкуство, Народна Култура и Безплатно Всенародно Образование;
Октомврийска, Испанска и Френска Революции;
Трактор-Гигант и Пъргава Катюша;
Вестник Без Хартия и Разстояние, но с морално осъзната цензура;
Балканска Федерация, и още що му дойде на акъл, че и той деца храни.

Да си селянин - бе гордост.

Да си гражданин - перспектива и мечта.

Кметството, единствена сграда от тухли и крайбрежен камънак, предназначена да опазва единствения телефонен пост от спонтанните самоубийствени бунтове на сèленията срещу Всяка Власт, (Един рушветчия сменя друг!), притежаваше хубав втори етаж с балкон, от който се видеше морето. Немската окупация не бе дала възможност, балконът да се сдобие със железни перила, но бе тръснала два железобетонни бункера край село. Балконът, бе полезно съоръжение. Кметът и пазвантите, не го пренебрегваха, и си го ползваха. Предимно сред нощ. Когато даваха дежурства със шмайзер-автомат и карабина-манлихер. Нямаше да слизат до гериза, я.

Ораторът се оказа буен мъжага, в лъскав секвестиран балтон. Доста почерпен. Едва слязъл от мотоциклета с кош с който бе довтасал, и пльоснал върху средселския камънак. Възлязъл с помощта на митингуващите на балкона. (Чатър-Патър по гнилите стълби!) Държейки се с две ръце, за халтавото черчеве на вратата, гостът хвърли победоносен поглед над замрялото в уплаха мнозинство. Под развети червени знамена; триж по-големи от националния трибагреник; маршове от руски грамофонни плочи, и тупане с юмрук по кобура на служебен “Макаров”, ученият функционер от Белоград, бе зарязал висшата тематика, за да закряска.

- Царят е напуснал страната – мамка му-й Пичлеме . . . Значи!

- У - у - у . . .

- Вече сме си Истинска Народна Демо-крацийка – а – а . . . Значи – и – и . . .

- Яла - а - а . . .

- Мерата веч’ е вашенска! Значи!

- Ура – а – а! . . .

- Мамка им кулаци, само гле'й к'о става! Значи – и – и . . .

- Мъ сигъ - к’о ши пра’им Мър!?! . . .

- Хлебът днес мож' дъ е чер - ама ни е колкуту требе чер . . . Значи!

- Ти си гу еж! . . .

- Калето веки е народну - постройте си къщя! . . . Значи – и – и . . .

- ‘Ми Кълету - то Царску . . . – жално припя някаква баба, и преди да я сритат в ребрата, довнади. - Кa’ ший нърод-ну! То Царску! . . . То Царску! . . . Въй – й – й . . .

Стана пределно ясно, че всеки може да вземе от камънака на Калето, колкото иска, когато поиска, както си знае. Това било “Висша Партийна Грижа за Народа”.

- Упасну мясту! - Бе добавил местния стратег - кметът, докато се поклащаше подпийнал, край знаменития оратор с пистолет. - Дъ ни сий нъправи некой Вражи Плацдарм Къпитълизъма, Бря Се-ляни! Утиди ни Хубав’та Димокрацийкъ Нъроднъ, праву в ря̀ - ка - та!

И, защото трябваше да следва курса на Партията Предводителка, злъчно добави.

Значи – и – и . . .

Народът потурлии селяни в навуща, цървули и калпаци, бе примрял от ужас, стиснал здраво калпаци в ръце. Бе разбрал, че като нищо би могъл да остане и без тях.

- Рушнете камъка ут Кълету, - продължаваше да се разпорежда околийският народен агитатор, - па пустройте си къщя̀. Ама, не повечи ут идна къщя̀. Братству – Равенству Требе Дъ Имъ . . . Значи!

- Ю, Бря - я - я . . .

- Никуги две къщя̀ - само пу идна къщя̀!

- Хà Дя - я - я . . .

- Смърт Нъ ФъшизЪма!

- Смъ – ъ – ърт . . .

- Свобода Нъ Народъ!

- Смъ – ъ – ърт . . .

Селото на часа се юрна с впрягове и каруци, щото да не бъде изпреварено от Хороздели. Където друг апостол на околийския партиен комитет се пенеше. По същия начин, в същото време, за същите всенародни безумства, пред почти същия същисан от изумление народ.

Що се отнася до Тинтявино, там вече бяха почнали свойто, без да дочакат оратор.

До месец от Калето не остана камен върху камен.

Сега, петдесетина години по-късно, селяните имаха каменни къщи в Тинтявино, но предпочитаха да обитават апартаменти от сглобяем железобетон в Белоград. Където, да гризкат пуканки вместо хляб, (Печени в микровълнова пещ!), ако имат стотинки от събиране на отпадъчна хартия, край кофите за събиране на смет.

ОСТАТЪЦИТЕ ОТ КАЛЀТО

оцеляха, забравени до неотдавна. Когато, при маневри на космическа совалка, ремон-тираща фотокамерата на аварирал телескоп, (Изчукан на черно, в някога свръхсекретен държавнен институт, някъде из Добруджанската Пуста; изнесен зад граница с нелегална турска гемия, срешу куп пари в алуминиево куфарче!), бяха преоткрити за всемирното човечество. (Предполагаемо случайно!)

Калето се оказа остатък от неизследвана цивилизация, предизвикала инфарктни международни прения.

Потръгнаха дипломатически нотификации.

Изявиха се претенции, в глобален историко-политически план.

Обнародваха се трудове.

Публикуваха се нови географско-исторически карти.

Изявиха се неизвестни етноси.

Защитиха се безброй докторати.

Отвори се международен почин, по линия на ООН и ЮНЕСКО, за възстановяване на древната крепост в автентичен вид, съгласно опазена гравюра, закупена на парфюмран европейски търг.

Трескаво се разработи комплексна научна програма, щото и науката иска своето.

Държавното съкровище, (Все още имаше такова!), издири и отпусна средства така, че бедните пенсионери да не усетят глад, ако останат без лекарства.

Всяко лято кервани самосвали, мъкнеха тонове варовик от стотина километра далечина. Местността се бе оказала резерват от Цар Борисово време, та копането бе въз-претено. Древната крепост израстваше, в цялото свое измишльотско великолепие, върху непоклатимите темели на глобалната политология взета с отличен и защитена с докторат. В малко странен за историята вид, но как да е. Опазената до наши дни гравюра се бе оказала декоративно менте от Тифани. Но, какво значение. В крайна сметка Историята е, за да се харесва на хората. Никога обратното. Никой не можеше да предположи, че зад всичко това стоят вечните Кондаци. Реституирали бряг, който никога не е бил собственост никому. Някога владееха селото. Подир това Партията в същото това село, че и в Белоград. Днес владееха, и брега пред Караалтъново. Докато международни фондации израждаха всичко онова, което следващото лято щеше да се окаже най-атрактивното заведение за стриптийз по крайбрежието, (Фроси щеше да се окаже излишна!), Младият Кондак тракаше върху компютър втора употреба сметки, и пресметки. Заведението, бе предварителено разрекламирано, като пореден “NEW DEVELOPMENT” по пътя към Обединена Европа.

Тези Кондаци. Бяха винаги, винаги, винаги заедно с Властта.

Утре!?!

О, утре, щяха да владеят света.

Значи . . .

МОРЕТО

съпровождаше Даскал Пет и Драгоста Николиди Трети, наричан Тихи, по затрупания с пре-спи път, към Стъпихосани Кошари. Биеше в невидими пещери. Преследваше митове. Твър-деше се, за заровена златна колесница, (Иманяри кòпаха денонощно!), но Драгоста бе убе-ден, че подир толкова много завоеватели представящи се за “освободители”, златото не може да не е разграбено до шушка.

Понякога, в пещерите над морето, селяците откриваха мумифицирани трупове на отчаяници, довлекли се на автостоп. За да погинат от глад, непомерна глупост, и бездънно отчаяние. Заспали вечен сън, с ръждиви спринцовки в пресъхнали от наркотици вени. С наръфани от бреговите псета крайници. Поп Грую Алабаша ги погребваше тихомълком, твърдейки, че Белият Вълк Дракула, заради тях минава Голямата Вода от Румънско нанасам. Винаги имало връзка между отчаяните от безпомощност души, и човекоядството при дивите животни, възпрепятствано от него чрез специална молитва. (Добруджа, ат кнряю вруму, е пълна с изобретатели!) Тези всъщност тайни погребения на мъртъвци, които дори полицията не си даваше труд да издирва, правеха да си има разправии и, с митрополия, и с полиция, с кого ли не. Канонът и Законът, са за това – да се изпълняват. Защо? Това е друг въпрос.

В полувиделото на отминаващия зимен ден, Стъпихосани Кошари израснаха, сякаш полегнали на една страна черни биволи. Вятърът упорстваше, и безпощадно пронизваше всичко, което срещнеше. Пред една грубо скована дъбова врата, запряха. Хвърлиха багажа на земи. Драгоста извади из пояс голям, колкото сабя, ръчно кован ключ. Бутна го в устата на огромен цариградски катинар. Тракнаха челюсти. Катинарът зина. Навлязоха опипом в помещенията на огромните, някога прекалено строго охранявани, все още държавни, без-стопанствени кошари. Безпощадната метла на икономическия кризис, бе измела живота надалеч от тук. Ос-тавяйки сухи пластове уханни животински барабонки. Закрачиха по този килим фъшкиен. Нямаше следи от онзи берекет, резултат от добре лустросано държавно насилие. Системата за безпрекословно подчинение, отучила народа да работи, без да про-пусне да го обучи да се облагодетелства за сметка на всеобщото, бе дала окончателен резултат.

Тръгнаха опипом покрай стените.

Спряха пред треперливо осветен прозорец, на вътрешно вградена стая. Намирис-ваше на ливандо, восък и тамян. Зад стъклото на прозореца, една тънка вощеница, се опитваше да свети. Някой виеше с пресипнал глас.

- Отче - е - е . . . Бащице - е - е . . .

Припнаха да отворят. Бе запънато. Треснаха прозореца с приклад. Прекрачиха като през плет. Светнаха с джебно фенерче.

- Отчето!?! – стресна се Даскал Пет.

Върху одъра нещо шавна. Женски вой ги разтърси.

- Ела на себе си, Фросù! - ревна Драгоста. – Станалото – станало!

Фросù млъкна, сякаш загасна, после разбесня.

- Отче - е - е . . . Бащице - е - е . . .

Поразвъртяха се. Намериха туба с течна газ. Стъкнаха огнището. Драснаха кибрит. Пламък лумна, освети. Сенки подскочиха, заиграха.

На голия одър, където през комунистическо Драгоста коландреше стажант-животно-въдки, а те подир това се хвалеха из кафенетата в столицата, писъмца му пишеха, подаръци изпращаха; торти вкиснати и букети повехнали от път; (Мамка му'й кумунис-тически транспорт!), свит на кълбо лежеше бездиханен Поп Грую Грозев-Алабаша. Калимявката му, турена върху прилежно сгънатото расо, гледаше с окото на отвъдно. До него, под пъстър спален чувал се гърчеше, стенеше и прекалено тъжеше, Фросù. От недостъпната нейна красота, около големия лъскав стоманен кол в кръчмето "При Кондака", не бе останал помен. Без грим, без руж, без молив, Фросù изглеждаше подпухнало нищоже-ство, зарязано от съпруг, пропил се от доверие по Светло Бъдеще, във фургон на колеса, из строежите в Долината на Смъртта край Белоград.

- Отче! - Даскал Пет сякаш виждаше баща си. – Абе Отче?!?

Свещеникът бе забил безжизнен поглед в тавана. Драгоста посегна да му спусне клепачи. В изцъклените очи на мъртвеца, всред златист ореол, пробягна образът на Фросù. Видял и патил, Драгоста се стаписа.

Глупости, каза си, това е невъзможно. Светлината никаква, Фросù завита през глава, попът мъртъв, а ми се привижда - що не.

За всеки случай се прекръсти, повтори и потрети.

Посегна, и притвори очите на Дядо Поп. Нещо го парна през пръстите.

Отдръпна пъргаво ръка. Сви шепа. Отвори шепа. Погледна.

В шепата му, всред кълбо мараня, витаеше образът на Фроси. Когато този образ се разпадна, изпари и изчезна – съжали, а сърцето му здраво разхлопа. Трябваше да го туря в джеб, каза си!

Погледна за Фроси.

Завита през глава, жената не преставаше да вие и нарежда.

- Амин!

- Запали фенера! – разпореди Драгоста.

Фитилът пое.

Светлина озари помещението. Видя се, как всичко е чисто, спретнато и подредено.

КАКТО МУ Е РЕД,

завидяха на Поп Грую Грозев - Алабаша, че се е отървал върху женски пъп, от един ачик лъжовен, иначе съвсем демократичен, мръснишки преходен свят.

- Бря, набожен чиляк, Бря!

- Ау - у – у! - пропищя Фросù. - Груйо - о – о!

Прекръстиха се отново, и това изчерпа цялото им християнство. Помълчаха, просто тъй, от възпитание. Започнаха да тюхкат:

Доколко свестен бил Поп Грую Гроздев – Алабаша . . .

- Отче - е - е . . . Бащице - е - е . . .

- Млък Ма!

Как пеел от амвона в църквата, докато Фросù, (Години - 25!), и Баба Попадия,

(Години – 35!), с пълна вяра в Господ-Бог пригласяли . . .

- Отче - е - е . . . Бащице - е - е . . .

- Млък Ма!

Как не си позволявал да заглежда, коя да е булка, ами най-внимателно подбирал, че хем да е хубаво за двамцата, хем да не се разчуе из Белоград, Добрич, Балчик и Каварна. И всичко туй, за да си намери майстора в Стъпихосани Кошари, върху греховен женски пъп на булка, гдето бичи гола чалга, около никел-прът в кръчма, пред сюрия селски голтаци . . .

- Отче - е - е . . . Бащице - е - е . . .

- Млък Ма!

Как водил бабичките глупави безкрайно, по екскурзии църковни доходоносни, че да им гледа сеира и обира парите в Името Господне . . .

- Отче - е - е . . . Бащице - е - е . . .

- Млък Ма!

Как на бридж-белот без залог в евро не сядал . . .

- От - че - е – е ... Ба – щи - це - е - е ... - Млък Ма!

Как прекалено прекалено почтено председателствал Поземлената Комисия в Кара-алтъново, та изкарал половината селска мера на вуйчо и на тейко, а останалата - за Кондака.

Отче - е - е . . . Бащице - е - е . . .

- Млък Ма!

Тикнаха шише скоросмъртница в ръцете на Фросù.

- Пий! . . . Напий ся!

- Гладна съм! - Но отпи такава глътка, че на Драгоста му досвидя.

- Стига! По пътя ще потрябва . . .

И после, натиквайки й парче хляб и кашер в ръка.

- Колко време . . . Е - е – е, се върдаляте тук?

- От петък. – Лицето на жената светна. - Щом падна тоз’ хубав дълбок сняг.

Фроси размечта.

- Бе божествено, бе тихо . . . Днес, кой ден сме?

- Следващия петък. Селото вече ви прежали. Кметът реши и подписа: Белият Вълк Дракула ви опаткал.

- Как би могъл!

- Гле'й ти! - подсмърчаше Даскал Пет, но очите му не слизаха от голотиите на Фросù. – Тясно им селото. Пусти къщи – колко щеш . . .

Тези очни осморки ядосаха Драгоста.

- Загърни се, Ма! - ревна. – Нощница нямаш ли? Ей ти черга! . . .

- Чергата бодè! - озъби се Фросù. - Що не ми купиш нощница?

Драгоста се стъписа. Това девойче мисли ли четеше?

Фросù изкриви лице в тъжна гримаса. Под алчните погледи на мъжете, а между тях един вкочанен труп, тя се почувства чужда, ненужна, съсипана и жалка, но свободна.

Отново съм свободна, рече си, Господ всичко вижда, всичко урежда. Дано се вредя на кораб. Събрала съм зелено, колкото за един рушвет. Дано капитанът струва.

- Обличай ся! - заповяда Драгоста.

Момичето започна трескаво да се облича.

Даскал Пет се изниза от стаята.

- Тук ще стоиш!

- Да се напикая, ли!?!

- Тук ще стоиш, докато тръгнем . . .

Но, Даскал Пет нарами шишането, и излезе. И, се бави дълго. Когато се завърна, Фросù все още бе в леглото, а Драгоста му се видя повяхнал, капнал от умора, гузен, изплашен и, кой знае защо - разпасан.

- Много бавниш, - упрекна я Даскал Пет за да каже нещо, - студът все повече хваща.

- Тъй съм научена, - тросна се Фросù сякаш нищо не е било. - За къде да бързам? Всичко свърши . . .

Драгоста гледаше замислено в ъгъла, а там нямаше друго освен съдбовен мрак, и вощеницата на спомен. Престанал да командори, старецът загадъчно мълчеше, поставил ръка върху разтуптяното свое сърце. Без да подозира, че в ръката му все още витае образът на Фроси, връчен му преди час от един мъртвец.

Докато се балтавят, докато отпочинат; чакаше ги обратен път; стана топло като в пещ.

Фросù се окопити.

Заяви, че не е проблем, че тук няма ток. Проблем е, че няма кой да го пусне. Не, защото няма защо. Не, защото няма кой да плати за кабел. А, защото цигàнята, като нищо ще го гепцат, и профукат на пазара. Щом англичаните изкупят къра, не може да не рушнат кошарите, за голф-игрище и вилно селище наокол'. Като сложат охрана с басейн, всичко ще си дойде на място. Гепцането циганско, няма как да не престане.

Друг проблем е, че всъщност не може да си намери истински мъж. Орисията й е такава - със женени мъже да купонясва, неженен мъж цял живот да търси. Който всеки ден дърва за подпалки да й цепи, да стъква хубавкото й огнище, което така добре тегли, че ето на, само да сложат гърнето с боб, веднага ще кръкне.

- Крък-Крък . . . Кръка-Кръка-Крък . . .

- Ти, акъл имаш ли! Хай товарим, и потегля-ме, а – а - а!

ТРЪГНАХА

да се прибират. Драгоста се разпореди. Не харесваше приказките на караалтъновските без-зъби бабички, гдето с грехове на мъже лягат, със забежки на жени стават.

Опаковаха Попа, както бе самосгънат на две; човек шест на тридесет и пет; в онази огромна зелена ленена бохча, гдето Драгоста предвидливо бе намасурил около кръст.

Наметнаха Фросù, с единствената черга.

Поеха обратно към Караалтъново. Кавалкада на Живота и Смъртта, от която нищо добро не би могло да се очаква. Недалеч в дола, селото просветваше, с бедните шейсе-тина свещи, на своите допотопни илюминации.

През Виелицата – Ех! - Джаста-Праста.

На пук на Вятъра – Уф! - Джаста-Праста.

И, на Живота – Хай Мамата! - Джаста-Праста.

Едни партизански времена.

От време на време, Даскал Пет вразумяваше Драгоста, щото да окачат бохчата с мъртвеца на някое сухо дърво между клонака, да го завържат здраво. Мечки тъдява няма. Лисици дърво не катерят. Вятърът вече не духа. Зарана, ще измолят от Кондака джипа с веригите. Ще си го приберат.

Драгоста не рачѝ. Ядосано прогони Даскал Пет напред, да пробива пъртина, и да чисти. И, Даскал Пет крачеше, следвайки все още неза-сипаните от виелицата техни дири. Подир тях се влачеше Фросù проклинайки, че е взела чергата за завивка за из път, вместо спалния чувал, но така е винаги приеме ли жена акъл от мъж. Обула тежки гумени ботуши. Венчана за Караалтъново вовек.

Често спираха да почиват. Разстоянието не бе бог знае какво, но времето бе никакво. Фросù не преставаше да скимти от глад, от студ, и, от сърдечна мъка. Женското сърце се привързва истински към мъжа, едва подир неговата смърт. И, не го забравя. Въпреки, че успява да тупти до кое да е друго. Такива са женските сърца. Многослойни компютърни платки.

По време на всяка от тези спирки, един от двамата разтриваше с ракия Фросù от хубавите ружнали бузи, през премръзналите забележителни бозки, до топлата безкосмена подутина всред слабините. Можеха, като нищо да погинат, на две крачки от “При Кондака”. От където в нощта - чак тук, се носеше музика, за танц около никелиран стоманен прът. Това караше Фросù безспокойно да се пита, дали Кондака вече не е намерил столична ак-триса със сертификат. На която да плаща социални, докато я просне върху кухненския плот с хубавите вносни испански бели плочки, от които едната счупена на четири. Нещо, за което споменаваше все по-често. Животът е живот, а бизнесът - бизнес. Дори в Караалтъново.

При една почивка, Драгоста се запита, не бие ли много високо сърцето му, и защо. Установи, че цял един живот е уреждал работите хорски, без да се заеме истински, със своите собствени. Ако не се брои пиенето. А сърцето му пееше, и свистеше в уши, сякаш ракетен самолет.

- Няма незаменими хора, - рече Драгоста на Пет, вслушвайки се в музиката, долитаща заедно с Трамонтана от кръчмето, - никой не е незаменим. Ще се намери друг поп. Няма да оставят Фроси да скучай . . .

- Виж к'во, - бе отвърнал Даскал Пет, - туй, где’ вършим, нийде го няма.

- Така ли? - Бе процедил през зъби Драгоста, намествайки неудобния човешки вър-зоп върху мариманските си плещи. - Снощи по кабела чух и видях: замръзнал човек учените, като нищо съживяват!

- Кой?

- Учените . . .

- Няма нужда, няма нужда, - неочаквано се намеси Фросù, напреднала през бурята, и пресрещнала кавалкадата по спешност. - Сакън, да не сте посмяли!

Драгоста спря.

Хвана за ръце Фросù. Загледа я, в очи. В тях сълзите бяха пресъхнали. И, една чисто женска решителност, го прободе.

Горката, каза си Драгоста и пусна ръцете на жената, за да нарами отново вързопа на смъртта, остава съвсем сама в ръцете на Кондака. Бог да й е на помощ.

В БОЛНИЧНАТА СТАЯ

влязоха стажанти. Бяха изкарали нощно дежурство. Бе време да си тръгват.

- Мъртъв ли бил Дядо Поп? -Бяха огледали трупа в моргата.

Лекарят вдигна глава от дебел топ цветни компютърни разпечатки, където се луташе всред най-нови медицински полуистини. Погледна гневно групата. Сви рамене. Отново заби поглед в своите хартии. Откри, че всъщност безсмислено подремва, над колода несравними карти за игра.

Драгоста Николиди Трети, наричан Тихи, отвори очи удивен, че все още е жив.

Усети се обхождан с погледи.

Почувства се почукван с пръсти, докосван със стетоскоп.

Видя се безсрамно разголен, опетлан в кабели, тръби и жици. Върху един телевизор, превърнат в монитор, течеше и изтъняваше, за да се успокои вовек, краят на Зелената Нишка, наричана Живот.

- Ами, - изрече от леглото Драгоста, а сърцето съвсем го сломи, - на Белият Вълк ли, да го оставим?

Стажантите свиха рамене. Бяха започнали да свикват с трупове, болести и смърт.

Погледът на болникът опря върху екрана, където една грапава зелена линия бавно се разгръщаше, в безчувствена хоризонтала. Тъпа кабеларка, каза си, тез’ доктори акъл нямат – само криви линии гледат.

- Пуснете Фросù! - Прохриптя към телевизионния екран. - Излъчете Фросù! Само Тя Ще Ви Оправи . . .

Отпусна се по-безпомощен от дете. Между дузина длани майсторски опипващи го, майсторски разтриващи го, тъпчещи го безразборно с лекарства. Правейки се, че лекуват. Междувремено отправяйки молитви, към Господ-Бог.

Ала Господ-Бог Универсалний бе зает с го-лемите злини на човечеството, а те наистина нямат край. Подозираше, че Барба Драгоста Николиди Трети - Тихи си отива, но какво значение. Бе му предоставил Живот, значи - каквото се полага. Дали Драгоста бе взел, каквото трябва, от този Така Наречен Живот, това оставаше негов си личен проблем.

ДРАГОСТА НИКОЛИДИ ТРЕТИ – ТИХИ,

се завърна всред спомените от детинство. Срещна Поп Грую, пишлегар като него. В една ръка с Огромна Райска Ябълка, преливаща в нега. В другата – с мятаща се насам-натам Огромна Златна Риба.

Изгледаха, па започнаха да се бъхтят.

- Фрас - с - с . . .

- Искам Рибата - а - а . . .

- Фрас - с - с . . .

- На ти Ябълката - а - а . . .

- Фрас - с - с . . .

- Искам Рибата - а - а . . .

- Фрас - с - с . . .

- На ти ябълката - а - а . . .

- Фрас - с - с . . .

Поп Грую Грозев – Алабаша отхапа от Ябълката, па я зафучи високо в небето. И хукна през Карвунската Степ, стискайки Златната Риба под мишница, право към Стъпихосани Кошари. Там го чакаше Една Жена.

Тогава, екнаха божествени камбани.

Драгоста поиска да хукне, да го догони. И, представете си, успя. Кротна, па се понесе заедно с леглото, по-лек от перушинка Навъзбог, подир Вечно Убягващата Нахапана Райска Ябълка На Живота.

Дали успя да я догони?

Едва ли.

Подобен случай в медицинската практика е неизвестен.

ДОКТОР БРАНИМИР ГЛАЗГОВ

захвърли своите хартии, без да открие онова, което бе необходимо. Хвърли поглед върху празните шкафове за лекарства. Върху старомодния, прокъсан от употреба, рецептурен справочник. Върху всичко онова, с което му налагаха да прави медицина, в началото на Два-десет и Първи Век. Стана и се приближи. Наведе се, и залепи ухо върху гръдта на болника.

Драгоста протегна немощни ръце, прегърна Доктор Глазгов в шепи, захриптя в ушите му.

- Земята, чак Морето разпродадохме . . .

- Едва започва!

- Кучетата с вълк хашладисахме . . .

- Да не дава Бог!

- Овцете за Мека изнесохме . . .

- Още не са платени!

- Училищата затрихме - е - е . . .

- Никой няма да прости!

- Кошари до смърт осквернихме. . .

- Аферим, не е сефте!

- Земята вдън отровихме . . .

- Алчност безграмотна!

- Кондаци в ръце ни обхващат . . .

- Кой като нас!

Фросù … Ешчо раз, и - На – Въз – Бог! . . . - - -
Амен . . .

Върху железен ресторантски стол с почупена облегалка, дарение на районната болница от прокопсал местен бизнесмен, пребит от умора, бе задрямал Даскал Пет. Стъпки по притихналия коридор, направиха да скочи. Отвори трескаво очи. На вратата се бе облег-нала Фросù. Стегната в траур. Невинна, сякаш мома. Готова на всичко, и със всеки. Стига да има договор, или поне петдесет на сто на ръка, в зелено.

- А - а – а. - Затрудни се Пет. – Е! . . .

Отмести разбрицания стол.

Промуши се между смаяните студенти. Хвана Фросù за ръка. Ръката на момичето, бе свита в юмрук. В свития юмрук грееха и топлеха, две различни, но еднакво свидни души – на Поп Грую Алабаша, и на Драгоста Николиди Трети – Тихи.

Даскал Пет нищо не разбра. Приласка и повлече Фроси навън. Щото, две смърти за двадесет и четири часа са много, дори за професионална стриптизьорка.

Бялна се, оплесканата от автомобили зима, на Белоград. Стори им се по-вълшебна, от тази по Карвунà.

Необуздано шумна морето.

Поеха към старата вълноломна стена, която все още се опитва и пази огромната

сграда на пристанищната администрация, независимо, че кораби в порта има все по-рядко, в замяна на безкрайни глобални перспективи.

А над тях невидима и горда; обичлива и груба, недостижима и съвършена, небесна и земна, селска и градска - но не селяндурска, докрай свободна; летеше и им се радваше, душата на Барба Драгоста Николиди Трети, наричан Тихи. Зарязала болница, болнично лег-ло, стажанти, медицински сестри, болногледачки, лекари, апаратура, кабели, жици и меди-каменти, подготвяни с професионално безразличие, за следващата социална жертва.

Втурнала се навъзбог, в спешно търсене на Господ-Бог.

Щото, то не може повече така . . .



09.9.2006 г. 14:55:12

10.9.2006 г. 04:29:33

10.9.2006 г. 11:06:27

02.12.2006 г. 15:18:16

11.12.2006 г. 11:18:07

10.1.2007 г. 22:51:19

5.02.2007 г.12:15:54

HEMY'S STORIES

Monday, March 26, 2007

THE STARTLED CHEEPENS, a novel by Bogomil Kosstov AVRAMOV-HEMY

НЕПРОИЗНЕСЕНО

ДАСКАЛ ПЕТ

КОНДАКА

Кметът не бе кореняк караалтъновец.

Сякаш държи светиня, рече си тогава Драгоста, тоз’ Вампир - що се прави на нещипана момà? И си отговори, както само един моряк би сторил - заради личен интерес.

НА ФРОСИ ТРЯБВАШЕ

ФРОСЍ,

МОРЕТО

ТРЪГНАХА

В БОЛНИЧНАТА СТАЯ

ДОКТОР БРАНИМИР ГЛАЗГОВ

I'M THE PAUSE, by Hemy