БРЪМБЪР, разказ, Хеми ВАПНАЛИУС

C) 2015 - Bogomil K. AVRAMOV-HEMY
БРЪМБЪР
разказ
от Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ - ХЕМИ

НЕ ТАКА ОТДАВНА, СОЦИАЛИЗМАТА НАХЛУВАШЕ С ГОТОВО СКРОЕНИ УПРАВЛЕНСКО-ОРГАНИЗАЦИОННИ ФОРМАТИ. КОИТО, ПОРАДИ ТЯХНАТА ЕДИНСТВЕНА ЦЕЛЕНАСОЧЕНОСТ И НОВОСТ, ОБЩЕСТВЕНОСТТА ПРИЕМАШЕ СВИВАЙКИ РАМЕНЕ НА БЕЗУЧАСТНОСТ. И, СИ СЕ ВКЛЮЧВАШЕ. ДА СЕ ЧУДИ ЧОВЕК, ДА СЕ МАЕ. КАК ЛЕСНО ТОЗ' НАШЕНСКИ НАРОДЕЦ ОБРЪЩА ПАЛАЧИНКАТА. ГДЕ, ДА СИ Я ИЗЛАПВАШЕ САМ . . .

ЕДИН ОТ ТЕЗИ ГОТОВАНСКИ НЕОРГАНИЧЕСКИ ФОРМАТИ, БЕ НАРОДНИЯ СЪЮЗ „СПОРТ И ТЕХНИКА“. ПРОСЪЩЕСТВУВАЛ ДЕСЕТИНА ГОДИНИ. ПРЕДИ ДА СЕ ЮРНАТ ДА ГО ДОИЗКУСУРЯВАТ ПОД ДРУГО ИМЕ, ЧЕ ДАНО ОСТАНЕ СЪЩИЯТ. В НЕГО ЧЛЕНУВАШЕ ПАПÀ КОЩИ. БУЕН ВЪРШАЧКАДЖИЯ ЦЕПЕЩ ЧЕТИРИДЕСЕТАКА, С МОЩЕН ТРОФЕЕН МОТОЦИКЛЕТ „РОМЕЛ“, КУПЕН НА ВОЕНЕН ПЛЯЧКА-ТЪРГ СЛЕД ВОЙНАТА.

ПО ОНОВА ВРЕМЕ НА ВРЕМЕНАТА, МЕСТНОСТ „ГЮНДУЗА“, БЕ НЯКЪДЕ НАКРАЙ СВЕТА. ЕДНА НЕДЕЛНА УТРИН, ТАМ БЯХА ПРИВИКАНИ МАЛОБРОЙНИТЕ БЕЛОГРАДСКИ МОТОЦИКЛЕТИСТИ И АВТОМОБИЛИСТИ. ДА СИ СЕ ПОВЕСЕЛЯТ ЗА СВОЯ СМЕТКА. ЕДВА ПОДИР ТАКОВА КОЛЕКТИВНО ВЕСЕЛИЕ, ПРИ КОЕТО СОЦИАЛИЗМАТА НЯМА КАК ДА НЕ ПУСНЕ ПЛОДОТВОРНИ КОРЕНИ, ЧЛЕНОВЕТЕ НА СЪЮЗА ИМАХА ПРАВО ДА ПОЛУЧАТ КУПОН-РАЗПОРЕЖДАНЕ ЗА ПЕСТЕЛИВА ДАЖБА „СВОБОДЕН“ БЕНЗИН. ЛОВКО ПРЕСМЯТАН ВЪРХУ КУБАТУРАТА НА ЯЗДЕНАТА МАШИНА. ЧЛЕНСТВОТО В СЪЮЗА БЕ, ЗА БЕНЗИН, ПРЕБРОЯВАНЕ И НАДЗОР НАД МОТОРИЗИРАНИТЕ ЛИЦА. КОЙ НЯМА ДА ОТИДЕ!?!

ПО ОНОВА ВРЕМЕ НА ВРЕМЕНАТА, ПРИРОДАТА ВСЕ ОЩЕ БЕ БЕЗУМНО ДЕВСТВЕНА И АБСОЛЮТНО СЕЛСКА. НЕДАЛЕЧ ОТ ПОЛЯНАТА, ВСРЕД ДЪРВЕСАТА, ПАСЯХА НЯКОЛКО ЧЕРНИ БИВОЛИЦИ, С НАБЪБНАЛИ ОТ МЛЯКО ВИМЕТА И ЦИЦКИ. И ВОЛОВАРЯТ БЕ ТАМ. ЗА ДА НАДОЯВА И ПРОДАВА МЛЯКО, ДОКАТО ПРОГОНВА НЕСРЕТНИ МАЛЧУГАНИ. ЩОТО, ДА НЕ НАГАЗЯТ ОГРОМНИТЕ УХАЕЩИ НА СЕНО ТОРТИ. КАКВИТО БИВОЛИЦИТЕ ОБИЛНО СЕЕХА СЛЕД СЕБЕ СИ. ОТ НЯМАНЕ КАКВО ДА ПРАВИ; ЗАЩОТО РЕЧИТЕ НЕСТИХВАХА ЕДНАКВИ ДО ПОЛУДА; СТАРИЯТ РЕШИ ДА МЕ ПОУЧИ. ВНИМАТЕЛНО МЕ ЗАВЕДЕ НАД ЕДНО ОТ УХАННИТЕ ЖИВОПИСНИ ОСТАТЪЦИ. ПОСОЧИ ЕДИН ЗЕМЕН БРЪМБЪР, МЪЧИТЕЛНО КАТЕРЕЩ СЕ ПО ТЯХ.

- ВИДИШ ЛИ СИНЕ, - ОТБЕЛЯЗА ТЕЖКО УМИСЛЕН, - НИКОГА НЕ ТРЪГВАЙ ПОДИР БРЪМБЪР - ЩЕ ТЕ ИЗВЕДЕ ВЪРХУ НЯКОЕ ОБЩЕСТВЕНО ГОВНО. ПОСЛЕ, ЦЯЛ ЖИВОТ, НЕ МОЖЕШ СЕ ОТЛЕПИ!?!

БЯХ ЗАБРАВИЛ ВСИЧКО ТОВА. НО, НА СТАРИ ГОДИНИ, ЧОВЕК СИ ПРИПОМНЯ КАКВО ЛИ НЕ. ЗА ДА ГО СВЪРЖЕ - НАЙ-ВЕЧЕ – СЪС СЪВРЕМИЕ, ГЛОБАЛИЗМА И ПОЛИТИЦИ. КОИТО ВЪРТЯХА–СУКАХА, ПА УСПЯХА. В КРАЯТ НА ДВАДЕСЕТИ ЗЕМЕН ВЕК, ДА РАЗБИЧКАТ ЕДНА НОРМАЛНО ИНТЕЛЕКТУАЛИЗИРАНА ДЪРЖАВА, УСПЯЛА ДА ВСТЪПИ ОСУЛНААДЖАК В ДВАДЕСЕТ И ПЪРВИ ВЕК. НА БАЛКАНИТЕ, ТОВА СЕ СЛУЧВА НЕ ПРЪВ ПЪТ.
Revised 24.03.2016.

© 2000 – Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
ВИСОКИ ТЕХНОЛОГИИ
HIGH TECHNOLOGIES
разказ
от
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ
Из сложената под печат “THE AMERICAN LOG BOOK”

В ТЕЗИ ДУШНИ ЛЕТНИ ДНИ, полувисше местно началство съвестно се бе заело, да изтръгва стари градски електрически стълбове из корен. Вечни чугунени отливки, а ла сецесион, очертаващи особения артистичен профил на всевечният наш Белоград. Някога, преди толкова много години, първият белоградски кмет, разтропан възпитаник на Роберт Колеж в Цариград – пък неизкушен православец, внесъл стълбовете заедно с малка дизелова централа. През океана – право от Америка. Подир изложение в Чикаго. Сега, безпощадно изкореняваните стълбове, трябваше да поемат път своят несвестен път за претопяване. Вирнати през далечната 1901., те отдавна не служеха за друго освен да напомнят, че прекалено отдавна Европа корени в Америка. Но, кой има интерес към спомени днес? Никой – освен шайка побелели местни откачоси, които се правят че издриват, докато всъщност перфидно погубват.

МЕСТНОТО ПОЛУНАЧАЛСТВО, лицемерно ухилено до уши, се появи и на нашата улица. Възпитано и учтиво даде обяснение всекиму. Обяснението бе от просто по-просто. Премахва се визуалното замърсяване от една отминала епоха, която е отрекла да ползва тези стълбове, зарязала ги, и видиш ли – прокарала подземно електроснабдяване – Нейната Мама Кумунистическъ! Сега времената са „инакви”. Не каза „нови”, и аз разбрах, че срещу мен стои истински професионалист. От друга страна, продължи да се хили – че и да се кланя без да има кому, изнася се цял кораб истинско старо желязо. (Ето, каква била работата!) Общинският бюджет ще се напълни, допълни, като нищо ще прелее. Тогаз Белоград - приказка ще стане. Не можех да не се затрогна.
Ето - общински менежер - искрено загрижен за род и поминък.
Ето – обслужване на гражданското общество - на пълни обороти.
Ето . . . Ето – Ба! . . . Ето . . .
Знаех, че на Сотби; така информираше “Таймс”; подобни реликви се търгуват на цени еднакви, с прочутите лондонски телефонни кабини. От които става и будка за бодигард, и душ-кабина за резиденция, че и душегубка – ако някой някъде постанови. Реших че нашият човек – знаех го от многобройните фалшименто-митинги, с тези прокълнати ръждавейки трудно би стигнал, дори на общинска сметка. Освен - в най-близката леярна. А такава тъдява нямаше – и слава Богу – все още няма.

ТАЗИ ОТКРИТА НАГЛОСТ МЕ ВБЕСИ. Реших по граждански да предприема нещо. Независимо, че жена ми тайничко ме подръпваше за крачола. Не видиш ли що е станало, шептеше тя, всеки прави що ще – а никой що требе. Това ме възпря. Вместо да пипна предприемача за гушата, че да го натикам под крадените железарии в зацапания пухтящ камион, реших да напиша писмо на Президента. Той е доктор на политическите науки – не може да не отбира от древни електрически стълбове. После се отказах. С това ли ще се занимава държавен глава на държава в преход? На него му дай да бистри глобалните дела на планетата Земя. По-добре, посъветва ме един близък от кофите за смет, напиши до Брюксел. Там имат Парламент – който мамата си трака. Виж, каза скромният бивш професор по История на КПСС, дори кофите за смет ги подмениха с пластмасови – к’во от туй че са цветни – в Белград винаги всичко е карма-карашик? Точно така щях да сторя. В Брюксел следят за всяка стъпка на всеки Раб Божий на Балканите и Тъдява. Но, преди да седна зад старата „Ремингтън“, реших да установя броят на изтръгнатите електрически стълбове в локален мащаб. Натъпках раницата с минерална вода и закуски. Заредих джиесема – всичко става. Издебнах жена ми да отсъства – случва се все по-често. Преметнах раница на гръб. И поех, през задрямалия в очакване на задокеанска царевица Белоград, да броя прясно изкопани дупки. Подир мен се втурнаха бездомните квартални псета. Винаги усещат – нося ли им хапки.

ПО НЯКОЕ ВРЕМЕ УСТАНОВИХ, как броейки - дупка подир дупка - съм попаднал в старата моя родна Гръцка Махала. Край старият наш Стойнов Хан. На брега на ухаещото на нефт и отпадни води безбрежно Черно Море. Седнах на тротоара потънал в спомени.
Някога, летният прахоляк с цвят на кехлибар, ухаеше на врани файтонджийски коне. Тук се риташе топ – платнен футбол от прежда и парцали. (Can You imagine!). Прецелвахме се в пики, съградени с плоски камъни подбрани по брега на морето. Въртеше се пумпал под камшик, наричан “тупач”. Играеше се челик-сопа с някое изплъзнало се от Двореца национално Величие. Пиеше се ледена лимонада, без тя да се нарича “Швепс” със странни добавки. Изчакваше се завръщането на Кьор Стойчо Сладоледчията. За да се нахвърлим боричкайки се, върху полупразните калайдисани баки с непродаден домашно приготвен уханен сладолед. Докато старецът развеселен, си пие кафето.
Не подозирахме, че асфалтът наричан “Кетон”, ще се спусне от Евксиноград, и разпростре в града и около града, за да потопи природата в цивилизован траур и безбройни баири смет.
Не се интересувахме, ще има ли нова и стара телевизия, кабелен и безжичен интернет.
Не гадаехме, как върви пазара с наркотици, че държавността да оцелее.
Избягвах да посещавам старата родна Гръцка Махала на баира над Морето, а ето, че невежествено прекопания град, сам си ме възвърна. Сърцето ми се сгърчи в отврат. Всичко бе безумно, безсмислено, безпощадно и – О Боже! – непрактично променено. Бях преброил 2009 празни дупки - от изтръгнатите из корен - стари белоградски електрификационни стълбове. Зеещи, без някой да ги подравни и запълни.
Хвана ме главоболие.
Пипна ме сърце. Огледах се за тоалет.
ОТСЕДНАХ В ГАРАЖ – КАПАНЧЕ. И, що да видя. Пред бара си се клатушка, насам – натам, в такт с удушлива музика и чаша спирт в ръка, моят някогашен съученик Горчо, като си се хили срещу поплютия от мухи телевизор, с най-лъчезарната усмивка, каквато би могъл да излъчи един шестдесетинагодишен бродяга. Възрадван до немай-къде, че си ме вижда отново. Не харесвам подобни срещи. В тях прозира някаква фаталичност. Друго си е, ако се договориш предварително.
Всяко лято,Горчо качва Трабанта в столицата, за да изкара месец-два любовни занятия по плажа. Отсядайки в домът на Чичо Коста Явлението. Някогашен концертмайстор, безплатен учител по цигулка на вси момчетия в махалата, лютиер на вълшебни цигулки за конкурса в Провадия. Починал с длето в ръка, на деветдесет и девет годишна възраст, (Без да каже ах – ох!), под рева на булдозери рушнали последните остатъци от древен Белоград.Не бях виждал Горчо от години. (Дали, защото не бях се мярвал тъдява?)
От античната Гръцка Махала на Белоград, градена с камънаци от старата градска крепостна стена, не бе останал камък върху камък. Даже знаменитата Къща на Слънцето на страхотния някога род Николиди, вече я нямаше никаква. На нейно място извисяваше ръст безобразен блок от стоманобетон, чиито алуминиеви черчевета трябваше да напомнят кораб.
От стогодишната липа на Дядо Вергиев не бе останала дори сламка. Някогашните кленове бяха изсечени пряко ред и закон. Не се разбрало, кому пречат всъщност тези здрави-читави дървеса.
На мястото на къщата, в която се бях родил, из чийто плочест двор някога се носеха песните на Леля Зорка-Песнопойка, бучеше квартален трафопост с разбити стоманени врати. Само да ти стиска – влезай и граби.
На мястото на домът, в който бе отраснал Горчо, и в чийто двор някога бликаше целебен извор, зееше безобразна яма запълнена с найлонови отпадъци и миризлив жабуняк.
Две съкровни съседни улици, по приумица на известен архитект, бяха превърнати в безлична асфалтирана площ. По нея се надлайваха тълпи освирепели безстопанствени кучета, а по тротоарите домуваха клошари.
В гаражите процъфтяваше икономика в сиво: “Куку-Магазин”; Погребална агенция „Бъдеще за всички”; Продавач на домашен мед Do-It-Yourself”; Храни за домашни любимци от внос; Компютри втора употреба – от внос; Агенция за задгранични запознанства; Огромен магазин за дрехи втора употреба “International Pick-Pockets”; джебното гаражно барче “Аризона” в което бях отседнал поради нужди от всеобщо естество. А над гаражите вървеше обичайният, майсторски прикрит, Потомствен Белоградски Глад. Никакъв остатък от китен двор, в който да лежи; под наниз чироз и асма, под аломатна смоковница и мъдър нар, между бодлив финап и красна райска ябълка; прясно калъфатена гемия ухаеща на мерлуза. От аромата на Стар Белоград не бе останало нищо. Освен можеби кош ментета в музея. Натъжих се до безкрай. Понякога ми се струва, че само аз го мога. Мнозина твърдят, че Великолепното Всесилно Черно Море, Всевечния Темарин, отдавна не отбива вълни с безумна сила - както някога, а прави това с притаеното гневно безразличие на потърпевш умирающ. Не съм убеден, че е именно така. Но, ако е – горко нам.
Горко нам ...
Горко на идещите подир нас ...

САМО ДО ПРЕДИ ДЕСЕТИНА ГОДИНИ ВРЕМЕ, харесвах да си се завръщам всред античните плочести дворове. Да отсядам под афузали-асма. Да вдишвам от разцъфтялата липа. Да припалвам глинена лула с качак отстоял в мед, узо и карамфил. Да разприказвам последни старици и старци. В наше време избягвам да го правя. Старци и старици, все още се намират. Ала, нищо не би могло да възвърне вкусът на отминалото време, всред настоящата асфалтова пустиня. Обградена вместо с дувари, с безлични фасади, остъклени с непрогледни огледални стъкла. Все по-често си се питам – защо? Отговарям си – институционализиране до дупка. Институционализирането на чувства и желания, отдавна предхожда вземането на решения. Такава е модата. Да не се влиза в конфликти. Всъщност – да не се предприема нищо.

ГОРЧО Е ЗНАЧИТЕЛНО ПО-МЛАД.
На възраст, а къде-къде по зрял в ум. Затова - далеч повече напреднал. Професор, доктор на науките, член на международни академии и клубове, по целият цивилизован свят. Директор на стратегическо направление в строго засекретен институт.
- Дошъл съм за “Мястото”, - изтърси Горчо, а аз кой знае защо си припомних неговото разплакано, някога, детско лице, - наздраве!
- Наздраве, бе, наздраве …
Портите на нашите къщи, преди години, бяха разположени геометрически точно една срещу друга. Ние обитавахме две стаи и кухня в пристройката за прислуга на Баба Дона Милионна. Огромното многочислено семейство на Горчо се разполагаше в общирна аристократска къща с баня, самостоятелен двор с тераса и асмалък, пиано в хол с маслени картини по стените, и гараж с разбита стоманена рулетка, където с момчешка помощ се разпадаше занемарен “Форд” с дървено кормило. Родът Горчо притежаваше безкрайни хектари земя по баирите над Белоград. Баща му, полковник от запаса, по време на Войната бе служебен кмет на село Среден Чифлик, околия Белоградска, област Варна, Царство България. По време на размириците предхождащи руската окупация, отървал куршум, но подир това за дълго настанен на топло.

ПОМНЯ КАТО ДНЕС ДЕНЯТ. Когато нещастният човечец, бившият военновременен служебен селски кмет, бе доведен под конвой да оправя уличния плочник. Точно пред вратата на собствения си дом. Робство нямаше – вече бе свобода, но затворниците даваха труд на бригадни начала.
Помня там, зад металната ограда, лицето на Горчо обляно в сълзи. Как се гледат един – друг, без да могат дума да си кажат. Горчо в ученическа униформа, и ярка червена вратовръзка. Баща му – в раираните дрехи на политически затворник. И милиционер с трофеен шмайзер между тях. От тогава бяха изминали петдесет години време. Но споменът, бе особено тежък. Щом на мен' тежи, рекох си - как ли не тежи на Горчо?
- Имаме едно семейно “Място”, - повтори и потрети Горчо, - специално за него си взех отпуск. Да го окося. Да го полея. Да го обгрижа …
- Времето - ще стигне ли?
- Малко са два месеца за това “Място” - тъй да знайш!
Какво ли искаше да каже?
През онези страшни, диви следвоенни години, кварталната месопродавница бе преустроена в млекоцентрала. Докато строежът вървеше, отбор махленски момчурляци всяка вечер влизахме през почупените прозорци. Потъвахме всред лепкав и загадъчен полумрак. Убеждавахме се един – друг в храброст. Разбивайки с мечти - задължителната по онова време кърмъзъ-тъмнота. Проскърцваха ръждиви вентилатори. Невидимо пърхаха прилепи. Пробягваха нападливи плъхове. Придвижвахме се по необезопасените етажи, способни да рухнем в бездънното подземие. За което се знаеше, че води до древни катакомби. Белоград е стар колкото света. Но, кого интересува всичко това освен вечни момчурляци като нас?

ПОДИР ДЕНЯТ ЗА БАЩИНА ПОПРАВКА НА ОБЩИНСКИЯ ПЛОЧНИК,
пред родния дом на Горчо, в полунощ, двамата проникнахме в неохранявания от никого строеж. Седнахме до каца с вар, върху купчина пясък. Над главите ни гукаха гълъби. Цвърчаха разбудени ластовици. Времето на Времената бродеше през нас.
Бях готов да задрема, когато Горчо тихо обяви.
- Сега … Ще си тегля … Ъх! … Куршума …
- С патлангач, ли? – умееше да се шегува.
- С парабела на Стария.
- Ха де!
- На Папà парабела конфискуваха. На Дядо не успяха …
- Бре де-де!?!
Помислих, че ако е полудял то ще да е било точно по обед. Когато Горчо надуваше безгласен плач, а баща му хапваше от алуминиева купичка постен затворнически боб. На земята на пресния тротоар, от другата страна на предвидливо заключената врата. Под погледите на съседи и съседки.
В мрака Горчо се размърда, и аз чух, как затворът на един пистолет изтрака.
- Недей!
- Ще …
Захванахме да се борим. Студеното желязо запълзя. Ударих Горчо през ръцете. Пушкалото пропадна през етажите надолу, където глухо изгърмя. Високото хале отрази многократно. Телефон зазвъня неудържимо. Хукнахме изплашени навън.

СЕТИХ СЕ ЗА ВСИЧКО ТОВА, А ГОРЧО СИ СЕ ХИЛЕШЕ НАСРЕЩА.
- Онзи пищов, - припомних, - още е в мене …
- Ха де! – отсече по хлапашки. – Да ми го върнеш – а!?!
- Той си е твой!
- На Дядо е …
Отново заговори за “Мястото”, как едва го опазил, как столичната управа се обадила на варненската, а тя на кмета на Белоград. В тази страна, заяви Горчо, законът върви, ама няма кой да го движи.
- Има ли кой да го движи – законът върви! – заяви и замлъкна.
Просветна ми - става дума за гробищно место. Бе време на авангарден проект за преместване гробищата извън града, че да се построи на тяхно мясно Бизнес Парк с хотел-ресторант. Както някога, в краят на тридесетте, това бе сторено с Гръцките Гробища в Морската Градина на Белоград.
- Това е гробница, - отсече Горчо, - знаеш, бяхме състоятелни хора. Намерих я разбита.
Изрече го дръзко и високо. Разбрах, че бе пиян.
- Инаф виски, - рекох, - и на бирата инаф, че хората ни гледат!
- Ще видят те, - изтърси Горчо. Бе същият, но понапълнял и побелял, - ще почувстват …
Замълчахме. Бяхме ли си казали всичко? Приятелството и откровенността отминават, заедно с годините. Остават общите спомени. Повечето от горчиви.

ПО ПЪТЯ КЪМ ДОМА, във виещия на завоите „Трабант”, Горчо се отвори да разказва.
Правел наука, истинска наука, която се прави на земята, но лети в космоса. Обиколил целият лъжовен свят. От партиотически подбуди отказал - да остане в Щатите – където пара се лее из ведро.
Не харесвал, че съм се изоставил.
Какви са тези оредели коси? Защо е този гол череп?
Не спортувам ли – тенисът вече е достъпен?
Ами голф – игрища колко щеш! Каква е тази рошава брада? Защо се нося така оръфан? За писател ли се имам, или за пророк? От какво ли, би могъл да преживява един непризнат писател в провинциален Белоград? Беше си отговорил сам.
- От подаяния …
- На ранина – по тъмнина, - допълних, - обикалям кофите за смет, та събирам отпадни картонени кутии.
- В други страни, това е сериозен бизнес. – отсече. – Ще ти изпратя една неръждаема количка. Токущо я завърнахме от Луната. Бракувахме я – макар да не е радиоактивна. Някакъв метеорит я цапнал право по герба, а това е обидно.
Премълчах. Тези връзки на върха – винаги изненадват. После се разядосах. С космическа карета – хартия да събирам – ха де!
- Заран, като стана от пишещата машина, - промълвих с гнусота в душата - тръгвам по кофите за смет. Мимоходом сортирам откритото. Което е за четене – у дома. Няма нужда да ходя на библиотека. Към обед занасям двадесетина килограма в приемателния пункт. Всред онази мръсота! Аз, писателят с толкоз много книги. Но за обед, о!, за обед разполагам със стотинки за едно кебапче.
- Що ще чиниш – карай! - И се захвана да звъни за лунната карета – по DHL незабавно да ми я изпратят.
Щом оправи нещата, Горчо отново заговори за принципи, за хипотези и за постижения. На някакъв много висок симпозиум - черно на бяло даказал, че пръстените на Сатурн не са нищо друго освен масирано изстрелване на изкуствени спътници преди милиони години от жителите на планетата Сатурн, които вече никакви ги няма. Защо ли? Защото са се преселили на Земята.
Според вас, какво бих могъл да добавя?
- Сбъркали са, тези сатурнианци – не на място са попаднали!
Помълчахме. Нищо друго не оставаше, освен да го изслушам.
- Третото хилядолетие, - продължи Горчо, - третото хилядолетие е хилядолетие, на масово достъпни високи технологии. За всичко, и за всички.
- Така е, - отвърнах, - и с рециклирането на кашони е така. Достъпно е за всеки. Трябва само да имаш хубава ръчна количка. Качва производителността …

СТИГНАХМЕ ДОМА. Не пожела да влезе. (Допуснах, че си се страхува, да не го откраднат!) Втурнах се в мазето. Там, в дървена бъчва с вехтории, съхранявах парабела на покойния полковник о.з. на Н.В. - Горчо Горанов Горачев. Намираше се, в изкормена книга с твърди дървени корици. Налучках книгата опипом. Излязох на улицата. Поогледах се, па бутнах книгата в жабката на колата. Едва се побра. Горчо благодари, па ме прегърна и целуна. По бузата ми остана влага. Даде мръснишка газ, и изчезна зад недалечния ъгъл, където зееше поредната дупка на трайното беззаконие, обхванало тези земи от как свят светува. Знаех, че отново отпрашва към старата Гръцка Махала, където ще отседне в същото скапано бистро, за да продължи през питиета-фалшименто. Съзерцавайки нощните очертания на онова пусто подобие на площад, където от Къщата, Липата, Гаража, Асмата, Терасата, Банята и Целебното Изворче в двора, бе му останал единствено маломерен пуст апартамент, и дълбока яма лански жабуняк.

НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН ЗАРЯЗАХ ИЗДИРВАНЕТО НА ХАРТИЯ.
Хванах пътя и - право на гробищата. Където успокоени веднъж завинаги - рамо до рамо кротуват; мошеници и знаменитости, велможи и глупци, невинни жертви и почтени разбойници. Иначе казано нещастни белоградци. Носех букет карамфили, заедно свещ като копраля. Старото приятелство изисква жертви, казвах си, а гладуването е достойно и полезно. Всичко зависи от това, как го правиш. И, разбира се, закъснях.

НА ГРОБИЩАТА ЦАРЕШЕ СУЕТНЯ.
С мъка си пробих път през тълпата. Една линейка изпищя и дойде, и се разтвори. От нея измъкнаха носилка, разпнаха черен найлонов чувал. Върху отрупаната със сладости панихидна маса, лежеше старият парабел всред локва кръв.
- Дошъл да прави панихида, - отвърна отчето щом ме позна, - никой не се отзовал. Бил поканил – по партийна повеля - половин Белоград. Чакал, чакал, чакал, пил една ракия, че и втора, че и трета, па се гръмнал в устата. С този ръждив парабел. От къде го е набарал? Чакаме полиция.
Ама, че поп, рекох си, изповяда се като на Дядо Владика. Страх го е да не го пипнат за мюшерия? Дядо Попе, Дядо Попе - взема ли душ, направо на ченге изглеждам. Представям си що ще да е – втурна ли се с космичната карета напреки през Белоград – картон да събирам – пари за кебапче в криза да изкарам.

ПОБЪРЗАХ ДА СЕ ОТДАЛЕЧА.
Не биваше да губя време. На идване към гробищата бях открил чистичко микросметище, с купища хубав картон за ковчези. Щях да изкарам, и за бира, и за кебабче. По целият път до дома, не преставах да си повтарям, какво, че през третото хилядолетие високите технологии ще бъдат масово достъпни.
Кой като нас …
16.8.2009 г. 11:46:46
Nonrevised 08.07.2016. by Hemy VARNALIUS

ПТИЦА, РАЗКАЗ, ОТ ХЕМИ

(C) 1999 - Bogomil Kosstoff AVRAMOV - HEMY

ПТИЦА КОЯТО ЛЕТИ С ОПАШКАТА НАПРЕД

разказ

от

Богомил Костов АВРАМОВ - ХЕМИ

ПОПАДНА ЛИ В СТОЛИЦАТА по служба, а това се случва от дъжд на вятър, винаги намирам повод да прекося малката борова горичка, през която трамваите с пъшкане и подзвъняване се разминават. Някъде, към средата на криволичещия железен път, стои смешен старомоден кантон. Необичайно самотен, всред запътилите се да погълнат и последните живи дървеса в сърцето на града, високи многоетажни жилищни блокове. Странен, самотен, необитаем, романтичен. Забравил своето време. Завинаги запрял, на времето в средата. И поради това, напълно недостъпен. Но, какво е романтика, освен предчувствие за спомен ? И, не е ли романтиката преход през Времето на Времената ?

О, това не знае никой. . .

Не знае никой . . .

Не, не знае никой . . . 
 

НЯКОГА, трамваят с мъка се добираше до тук. Самотна мотриса боядисана в сигнално червено. Пътниците слизаха някак лениво, весело и елегантно, всред облаци ухания от черния пазар. Надвили масрафа си пътници, от палубата на презокеански пасажерски кораб, внезапно акостирал всред една едва пръкнала гора. За да се прехвърлят в друг, значително по-мощен вагон. Който, с искрене на спирачки свистеше по стръмнината. Гърмеше и, изведнъж изникваше зад широкия релсов завой, раздирал зелената горска завеса на две неравни половини. Спираше за миг. Поемаше тълпата столични безгрижници. За да ги отнесе нагоре, нагоре, нагоре, до само било на хълма, пред крайградските механи и, богаташки вили. Където, отново лумваше животът на света. 
 

ТОВА БЕ МОЕ ЛИЧНО ПЪТЕШЕСТВИЕ. Таен молебен пред спомени от детството. Когато стъклата на кантона ехтяха под ударите на камъни и сопи, а кантонерът уж разярен - иначе съвсем развеселен, изскокваше подпийнал, размахвайки ръце и изричайки проклятия, всред тишината на крайградската гора. Докато от светналата малка къща, долиташе кикотът на неговите дъщери.

И желанието, да надникна в полуизоставената къща, за да срещна кантонера - кой знае от кога в гроба, бе желание непреодолимо. Но, дървените капаци на прозорците стояха сякаш вовек приковани. На вратата висеше огромен древен катинар. Самотата витаеше наоколо, сякаш вещица възседнала бързонога метла. Само привечер, зад закованиите капаци на прозорците, се процеждаше неудържима светлина, сподирена от музика на раздрънкано пиано. Това правеше да вярвам, че все някога нещо ще се случи. За да надникна в това остатъчно убежище на всякакви ранни спомени.Но, трамваят бясно трополеше през столичната негостоприемна нощ. Никой не го бе грижа, че на последната седалка в последния среднощен вагон, трепти премалял от спомени и тъга, човек на средна възраст, стиснал картонено куфарче в ръце. И, така се случи веднъж, че се наложи да прекарам цяла една безсънна нощ, под тази крайпътна стряха на наивност и мечти.

Ето, как стана всичко туй.

ОТНОВО БЯХ ПОПАДНАЛ В СТОЛИЦАТА, по служебен ред. Ала работата се затягаше. Главните специалисти свързани с проблема, отсъстваха залутани по свои и държавни работи зад граница. Ето защо, заседанието предназначено да проведе първия задължителен мозъчен щурм на Балканите, ежедневно се отлагаше. Явяваше се единствено председателят. Престарял академик с пенсне и плоска бутилка вишнева ракия в джеб, секретарката с куп видеокасети в ръце и, моя милост, задължително привлеченото лице-професионален лаик, за което се предполагаше, че ще поднесе венецът на решението на обсъждания сбор от пролеми.

То се знае, веднага закъсах за квартира. Хотелите бяха претъпкани и, смъртоносно скъпи. Квартирите отдавна отдадени под наем. Роднините негостоприемни. Но пък, студенцията както винаги се оказа на место. В студентската менза, единствена столова за нехранимайковци от моя калибър, от дума на дума, получих тежък бронзов ключ за катинара, заключил стария полуобитаем кантон там, край трамвайната линия, прекосяваща малката борова горичка в сърцето на многоликия, шумен, понякога весел, винаги угрижен град.

- Оборотна квартира, - поясни без притеснение полупознатото момче от Белоград, - от време на време изкарвам някой лев. . . Като си тръгваш маестро, - подчерта, а аз пипнах своята дълга брада, - остави ключа под варела с нафта ... Чао ! ...

- Абе, чао ! - промънках кисело в ответ.

Дори не вдигнах глава от вкусното меню. Отбелязвайки за себе си, че менюто е вкусно, но както винаги безобразно и бедно. Прибрах две излишни земелки в джеб. Поех през улици и през площади, размахвайки черно картонено командировъчно куфарче в ръце. И, навярно за пръв път, бях едва ли не щастлив.

БЕ ПАДНАЛ хубав дълбок сняг. Студът скимтеше в ушите ми. Навлязох безстрашно в заскрежената гора. Птица скокна - посипа ме сняг. Закъснял петел пропя и, замлъкна. Куче лавна и, се шмугна в нозете ми. Трамвай просъска покрай мен с пълна скорост, а по прозорците тъмнееха лица на пътници, загледани в припадащия здрач. Трябваше да карам пеш. На онази станция, отдавна не спират никакви превозни средства. Безгрижието е жестоко изкоренено, а стрелката завинаги ръждясала. Но, Домът все още съществува.

НЕУСЕТНО ДОСТИГНАХ забравената къща. Пред очите ми, все още грееше засмяното и загадъчно лице на студента, игривите пламъчета в неспокойните сини очи. Старовремския катинар проплака, сякаш отключван за пръв път. Вратата проскърца, като отваряна никога. Стъпките ми прокънтяха по каменен под.

ПОПАДНАХ в предверие изпълнено с аромат на алкохол и, пури. Значи, с алчност за живот. Аромат на необяснимо същестувание, някъде наблизо всред тъмата, ме порази и изплаши. Препънах се в изоставени вещи. Добрах се до електрически ключ. Подсвирнах с уста. Не отговори никой. Трамвай изтрополи навън. Къщата трепна като човек и, отново замря. 
 

ВНИМАТЕЛНО ОПИТАХ ЗАКЛЮЧЕНИТЕ, сякаш залостени отвътре врати. Една врата се оказа незаключена. Хубаво чисто легло. Бумтяща тенекиена печка. Огромна чертожна маса. Отворено разнебитено пиано. Докоснах неговите клавиши и, то се отзова. Под прозорците профуча трамвай. Къщата трепна, като по навик. Загасих осветлението. Мушнах се под завивките. Положих ръце под глава. Не преставах да чувствам, че не съм сам, че съм в близост на човек излъчващ неописуема тъга, но и някаква насмешлива радост. Градът бе колкото мой, толкова чужд. Завих се през глава и, задрямах. В сънят ми побягнаха спомени от детството. От студентските години. О, времена, за всекиго проклети, за всекиго свещенни.

НЯКЪДЕ ПРЕДИ ПОЛУНОЩ, едно топло гъвкаво тяло се шмугна под протестите ми на закостенял стандартен глава на семейство. Пламна безумно. Излъчи несметна топлина. Разля се върху ми. И, без да ме пита, ме приобщи с безумна страст. Дори ми се стори, че стаята се озари от някаква странна розова светлина, но това трябва да е било отблясък от преминаващи трамваи.

Тялото на жената бе толкова женствено, ароматът му така очарователен, че ми идваше да закрещя от рабост и от мъка. Креснах със все сила, а стонът ми бе изпълнен с обич. Още през лятото щях да сторя тъй, че студентът доверил ми ключ от тази забележителна квартира, да попадне на особено печелившо работно место. На студентите следва да се помага - не ли ?

През всичкото това време, на предновогодишна мисъл и немисъл, тялото ми пиеше готовански неизвестно за кого предназначена любов. Любов, каквато никога не подозирах че би могла да съществува. Това правеше, да не чувам трясъка на среднощни трамваи, крясъците на побъркани от стръв петли, лаят на десетки отчаяни бездомни псета, виковете на пияници приели гората наместо дом. Да забравя, че и аз всъщност нямам никакъв дом. Това, което всички ние обитаваме от немай - къде, едва ли би могло да се нарича дом. Накрая, капнал от усърдие и умора, замрях за миг и, заспах. 
 

РАЗБУДИ МЕ, нестройна песен на жена.

Жената бе разтворила прозорци. Бе отмахнала завеси. И, от прозорците навлизаше ранната сприя на първия мек зимен ден на двехилядната година. Можеби най-красивия истински ден, в моят малък, кротък, безобиден, докрай нещастен, подчинен на обстоятелства и лаконичен поради самота, живот на скапан провинциалист. Призован, да даде решаващото мнение на Лаик, в системата на научно обмислен мозъчен щурм. Предназначен да обнови нечии виждания за пръкването на света по тези злачни до смърт места. Можеби проблемът с потопа, или нещо още по - така. Разбира се, аз не трябваше да подозирам нищо. За да имам възможност да изригна в предварително установен момент, моят вердикт на неинформиран наивник и безкраен глупак. Подбран от кафене-тераса "Куцото Куче" в Белоград призори, само защото се е оказал най - световен дърдорко по брега на морето от Бяла до Дуранкулак. Без дори да е пиян, както се полага.

Да бъде - или да не бъде.

Да не бъде - или да бъде . . .

Е, щом някой някъде вече го е казал, що да не повторя на Балканите и, аз?

ЖЕНАТА ПЕЕШЕ И ТАНЦУВАШЕ ПОЛУГОЛА. Тънка, прозрачна, огромна за нейния ръст нощница летеше около нея в ритъма на непозната никому песен. От това, жената изглеждаше птица. Но птица, която лети с опашката напред.

Непознатата жена пееше своя песен и, танцуваше свой собствен танц. А, това навярно бе и моя песен, и мой последен танц. Каквито никой никъде няма да повтори. Нито за нея, нито за мен. Защото, подобни песни и подобни танци, се раждат и умират заедно с хората.

ЖЕНАТА танцуваше под искрящия зимен студ, размахвайки дълъг-предълъг карминен шарф около себе си. Потропваше ритмично с нозе. Почукваше по клавишите на пианото безсмислените тонове на неродена песен. С такава нежна и изискана тиха радост, каквато не е възможно да бъде поместена в никакъв ритмичен такт. Защото, би престанала да бъде радост. Тичаше с боси малки нозе по лъснатия до бяло проскърцващ дървен под, а той проплакваше от удоволствие и радост.

ЖЕНАТА ОТДАВНА НЕ БЕ МЛАДА. Средата на годините личеше не толкова върху лицето й, колкото върху едрата изпосталяла гръд. Някога прекрасно щръкнала и, уханно млада. Някога свежорозова и, остроплътна. Някога дотам невежа, че потрепваща при поглед. Проплакваща от насила изцедена сладка болка. А сега, опитна от какъв ли не живот. Люшкаща се насам - натам, като мъртва морска вълна около стройно и прибрано тяло. Все още гъвкаво. Все още ароматно. Все още баналнорозово и по младежки чисто, вече обсипано с начало на измамни бръчки. Предчувстващо най-чувствено мъжа. Подлудяващо и подчиняващо всеки непознат. Проблясващо с искрящи всред ноща напомадени, огромни, като циферблат на градски часовник зърна. Все още наподобаващо птица. Но, птица морна от живот. Птица, която лениво лети с опашката напред, в посока към безумно твърдата земя. Където да падне, за да умре.

И, сякаш отново бе лято.

А, после отново бе есен. 

И, сякаш се вдигаха и кръжаха без умора безброй пухести глухарчета, които все пак успяват, и, разнасят свое семе по обширния залутан свят.

ЖЕНАТА сякаш плаваше ли, плаваше всред яркосиния блестящ като хоризонт на море предновогодишен зимен ден. Това ме изпълваше със желание, да скокна и подема нейния странен, невиждан, безподобен танц. Да разпея нейната безумна песен. След това, да хукна по света със сак за пеперуди в ръце. Така, както някога гонех своите мечти по брега на морето. Сак, останал завинаги празен.

Жената ме усети буден. Погледите ни се срещнаха. Дали разбра, че съм обикновен пристанищен пройдоха, това не зная. Захвърли с ярост шарфът върху мен. Отстъпи лудо танцуваща назад. Облегна се на пианото и, то проплака под тежеста й. Блъсна вратата. Прекоси коридорът прескачайки натрупания никому ненужен прашен багаж. Зад отсрещната врата, едно резе гневно хлопна.

Тогава, се разнесе плач на дете.

СЪРЦЕТО МИ СЕ ОТПУСНА ИЗВЕДНЪЖ.

Значи, това не бе сън. Не бе смъртта. Нито дори любовта, а нещо съвсем различно, породено от тези две съдбовни човешки тайнства. Породено от особения ритъм на нашия труден от недоимък, съвременен ден на грижи и неволи. Както никога до днес съвършено, точно и отговорно регистрирани. Светкавично анализирани. Безнадеждно детерминирани. Модерно прогнозирани. И въпреки това, все по-тежки и все повече жестоки. Не, защото са неизвестни. А поради това, че нямат никакъв възможен изход. Всеобща безизходност, полегнала над света. Достъпна за всички, непонятна никому. Какво да кажем, за некомпетентният лаик от Белоград, попаднал в столицата в краят на Двадесети Век, насрещу шепа жълти стотинки. Задължен да даде решение на поредна балканска главоблъсканица. Без дори да му бъде подсигурен обичаен подслон. Захвърлен по улиците на предновогодишната нощ. Можеби защото вече бе свършил някому някаква работа. Можеби, защото никога не бе започвал.

А, детето в съседната стая плачеше, та се късаше от плач.

Наметнах халат. Изляздох в коридора. Прилепих ухо към високата старомодна дъбова врата и разбрах, че заедно с него стене, скимти и плаче, и непознатата среднощна жена.

- Свири, - проплакваше жената, - моля те свири . . .

Детският плач заглъхна. Нестройни звуци от цигулка изпълниха ноща, преминаха през къщата, втурнаха се по трамвайната линия, гонени от последния електрически влак, решил да ги догони.

СВИХ РАМЕНЕ. Кой би разбрал жените ? Понякога ми се струва, че са сътворени само за едно. Друг път виждам, са докрай необясними.

Бавно прибрах своят скромен багаж.

В устата ми гореше горчилка от тютюн. Така обичам хавански пури, а напоследък се намират все по-трудно.

Облякох се на две, на три. Излязох тихо и, на пръсти. Надянох внимателно катинарът върху двете бронзови халки. Той тракна и, се разсмя с разочарование на човек, който нещо е постигнал, после много е загубил.

НЕ, НЕ ОСТАВИХ КЛЮЧА, на уреченото место. Положих го върху трамвайните релси. За да може идещият вече трамвай, да връхлети върху му. Защото там, в самотния тъжен зеленобоядисан трамваен кантон в сърцето на големия град, а всъщност на края на света, бях заключил последното неочаквано приключение в моя отдавна преполовен живот, на дребен интелектуален просяк. Но да. От как се помня продавам идеи за мозъчен щурм. Насрещу чаша скапано кафе, в кафене-тераса "Куцото Куче", там над брега на морето в Белоград.

Тръгнах надолу към града, крачейки от траверса на траверса. Размахвайки куфарчето със сценария за мозъчния щурм в ръце. Където с ален маркер бе отбелязаяно, кога да се намеся и, извинете, какво точно следва да възкликна.

Зад мене трамваят проскърца с внезапни спирачки и, спря. Ватманът пъргаво слезе. Вдигна ключът пред очи. Разсмя се диво. Потърка го по брадата за късмет. Впери поглед в недалечния кантон. И, пусна ключът в бездънния джеб на служебната своя дреха.

Видях лицето му, да профучава заедно с трамвая покрай мен. Върху него бе изписано такова безумно щастие, че направи да завидя.

(C) 1999 Bogomil Kosstoff AVRAMOV - HEMY

Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ