© 2012-Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
МАНЕКЕН СЪС СРЕБЪРНО СЪРЦЕ
- разказ -
ЖИВЕЕШЕ НЯКОГА, във витрината на един варненски Мол, Гюро Гюров, манекен от папье-маше. Гюро Гюров бе последният от последните манекени от папье-маше, в безбройните зали на огромния модерен Мол. Изграден с поразително архитектурно безразличие, (Наричано постмодернизъм!), и изключителна точност, срещу торжествующите врàтни, на Старите Градски Варненски Гробища. Дванадесетте мълчаливи вносни манекени, (Не владееха местното арго!), от полупрозрачна пластмаса; в магазина за непрани дрехи втора употреба представяни за екстра-първа; бяха с неръждаеми металически стави. Манекен № 013 - Гюро Гюров, (Перфектно владеещ местното арго!), бе със струговани стави от пàрен бук. Навярно подозирате. Манекените нямат детство. Нито дори зрелост. Те се раждат на определана възраст. И, държат на тази възраст, цял един славен, спокоен, умерено блестящ интелектуален, (По варненски!), живот. Где да бяхме – като тях.
ГЮРО ГЮРОВ – МАНЕКЕН № 013, бе различен. Младите едва произведени манекени от внос, конструктивно нямаха сърца. С Гюро Гюров не бе така. Той имаше сърце от древно патинирано сребро. Сърцето не отговаряше на неговият ръст. Но едно сърце, дори да не отговаря на нечий извисен ръст, все пак успява да тупти. Гюро Гюров се надяваше, че това сърце би могло денонощно да тупти. Жестоко се лъжеше. Сърце где не спира, дори в приказките няма.
СРЕБЪРНОТО СЪРЦЕ бе предоставено на Гюро Гюров, от подбран чрез конкурс продавачка-консултант. Държавен стипендиант сертифициран в Япония, (Червен восъчен печат - диплом метър на метър!), доктор „Ядрени науки-ежедневна апликация“. Във Варна-Град, институт по ядрени науки нямаше. (Не може да става и дума, в близко бъдеще, да се разкрие!) Варненската регионална наука се увлича в задълбочени храносмилателни занятия, преследвайки глобални висоти. (Местното духовенство се мъчи да я стигне!) Наистина, някога такъв институт имаше. Така добре засекретен, че все едно никога го е нямало. Никой не се заинтересува, къде отиде неговата скъпоценна секретна научна продукция. (Таралеж в гащи!) НО, АЗ ЗНАЯ. Научната продукция на този стратегически изследователски институт; заедно с тази на института за небесни пречиствателни станции и крайбрежни свлачищни издънки, заедно с тази от института за погранична наноелектроника, заедно тази на института за стачкуващи домакински бойлери, заедно с тази на института за тежкотонажни танкери за боза и бира, заедно със спомена за едно безразсъдно време отидоха, (Представете си!), за вторични суровини. Циганин от Максуда-Вилидж, с фалшив паспорт и легална шофьорска книжка, изкара добри пари от тези тонове безполезна хартия. С част от парите; циганинът му с циганин под политически натиск наричан „ром“; комплектува, подготви и разпрати чантрабозе орди, по Европа и Света. Да просят, докато разузнават и изнудват. (От време навреме се завръщат в отпуск!) С артисали пари стана ортак, в стабилна държавна банка. (Член управительному Совету!) Наистина, пожарна команда Варна-град си имаше. Но там доктори „Ядрени науки-ежедневна апликация“, не се търсят. (За сега!) А, спешно се налагаше Момичето да оцелее. И ето, че Момичето се яви на почтен конкурс, провеждан от професионални трудови пирати. И, бе назначено, (Временна заповед с изпитателен срок шест месеца!), да поработи, като продавач-консултант с атрактивни източни езици. В супермаркет за дрехи втора употреба, представяни за неначенат ексклузив. Неразделна част от Мол, изграден с поразително архитектурно безразличие, (Наричано постмодернизъм!), и изключителна точност, (Известна като пунктуалност!), срещу торжествующите врàтни, на Старите Градски Варненски Гробища. Някой бизнесмени си позволяват селски хумор.
ГЮРО ГЮРОВ БЕ МАНЕКЕН с късмет. Всички ние предполагаме, че Господ-Бог опазва единствено Живо Отрастеното. Но, Господ-Бог Универсалний винаги има в добавък нещо непредвидено. Обгрижвайки дори Привидно Мъртвото. Гюро Гюров, Манекен № 013., се бе сдобил със сребърно сърце случайно. Така е, с манекените от всяко едно отминало време. Щастието ги спохожда изненадващо. За да не ги остави до самата тяхна ускорена, неизбежна, скромна, тиха, непретенциозна, самотна смърт. Кой би предположил, че продавачка-консултант на бермуди втора употреба представяни за екстра-първа, би могла да залюби старомоден манекен от отминала епоха? Никой, освен някой провинциален абсурдист. (Не аз!) Разгеле понякога, и това се случва. Щото, човек би могъл да се влюби, (Временно!), дори в болнична гальота. (Зависи накъде го води!) Както личи от ред екзактни научни изследвания, подобен тип Любов най-често се случва, със самотни сертифицирани докторантки „Ядрени науки-ежедневна апликация“.
ВЕДНЪЖ МОМИЧЕТО, (Пестим име, да не лèпнем хакер!), разместваше възможно най-артистично поверените й тринадесет манекени, в брониран „Хамър“. (Китайско производство - щатски конфискаж!) Всред пространствата на огромна силно осветена витрина. (Нонстоп визуален мониторинг!) Момичето бе подбрало подходящо място и позиция, характерна поза и осветление в цвят така, че манекените да се чувстват възможно най-комфортно. (Първа и последна възможност!) В зачестилите искрящи прехвръквания на статично електричество между стъписаните манекени, Момичето разпозна висока риск за човека в обитаемата от него Молова Околна Среда. Момичето дотътри подвижен климатик. Хем да продуха натрупаното електричество. (Косите на манекените - щръкнали!) Хем да обезпраши въздуха. (Касиерката прокашлюва!) Хем да подсуши атмосферата в магазин, където умно траят дванадесет манекени от несломима пластмаса. Олърнали гръб на тринадесетият от истинско папье-маше. (Стари вестници обезцветени с кислол!) Момичето нямаше основание да бърза. То равномерничеше.
В МАГАЗИНА, за непрани дрехи втора употреба представяни за екстра-първа, рядко влизаха купувачи. (Влезлите, още по-рядко имаха пари!) Добре е известно. Моловете са предназначени най-вече, за разходки на тълпи безработни по време на глобална криза. Мои и чужди непричьом изследвания черно на бяло доказват, че именно поради търговия чрез молове, излизане от всеобща криза никога не би могло да има. (Кой ли пък ни пита!?!) Момичето бе умница, с перфектен японски и говорим севернокорейски. Както и с умението, да става напълно невидима. (Само тя го можеше – никой не го знаеше!) Изтърсак на пауперизирани кореняци на Варна-Град. Предкризисно духнали в роднинско планинско село. Причерноморски град напълно безпомощен, пред напъните на пореден „Нов Световен Ред“. (Изкуствено генерирана стопанска криза!) Натрисан на неговите прекалено търпеливи граждани, всеки двадесет и пет години земно време. Дали пък Господ-Бог Универсалний няма нещо по-така пред вид, за този някога изумруден град на липи? Твърде възможно. Потопът някога от тук е тръгнал.
ДОКАТО ПОДСУШАВАШЕ ВЪЗДУХА, докато разполагаше манекените с истински музикални инструменти в ръце, докато развърташе джипа да не хвърля излишна сянка, Момичето видя как манекен № 013 неспокойно трепна. Неговите стави, от варен бук, проскърцаха мелодически. Не се озадачи. Беше се сблъсквала с подобни ефекти, при третиране на рота хуманизирани биороботи. По време на стаж, в ултрамодерен японски колайдър. Красотно аранжиран в изолирана за външни погледи земетръсна цепнатина, някъде в Северна Корея.
ДА БЪДЕМ НАЯСНО. (Случайно сме сами, макар да не е съвсем сигурно!) Гюро Гюров бе творение на забележителен скулптор-украинец. Обсипал с барелефи някогашната Централна Варненска Пощенска Палата, предбомбардировъчните учреждения в столицата на Царство България, безброй частни мушии в съседна Румъния, и дузина изоставени замъци в Европа. Талантлив ученик на някой си Огюст Роден. Комуто франките не позволиха смърт в нищета. (Тъквизинкъ глèзутий пу нàзекъ нèмъ!) В крайна сметка Скулпторът се оказа така опропастен, (Независимо от протекциите на едноока жена с кок и монокъл!), че бе принуден да произвежда манекени на парче. Влагайки във всеки един от тях частица, от своята душа на светец. Скулпторът бе свършил като безобиден скитник, край кофите за смет. Трупът му бе открит, изръфан от бездомни кучета, охраняеми по паневропейска програма. (Професорът, че и академик отгоре!) Негови бивши скъсани на изпити студенти, (Политически витални – в майсторлъка занулени!), вложиха искрени усилия. Епохалното му дело, да бъде окончателно затрито. (Да ви се намира въздушен компресор с маркуч и пистолет!?!) От излезлите изпод му майсторските длани десетки манекени, единствено Гюро Гюров бе работоспособно оцелял. Едно към едно – негов рòден син.
СКУЛПТОРЪТ-УКРАИНЕЦ, бежанец от Света на Имащите в Света на Нямащите, (Варна-Град – Център!), бе погребан, в Старите Градски Варненски Гробища. Чийто торжествующий портал съвсем случайно се намира, точно срещу въртящата се стъклена врата на въпросният постмодернистичен Мол. Анонимен негов съпричатник успя да му подсигури гроб. Друг добави евтин китайски надгробен камък от безценен òникс. Между гробниците на потърпевш Народен Воевода, (Оцелял през турско – гръмнат през българско!), и Регионален Политик. (Доказан обесник – представян за месия!) Момичето не би могло да знае всичко това. То задълбочено бе изучавало „Ядрени науки-ежедневна апликация“. Законно бе придобило сертифицирана, (Червен восъчен печат върху пергамент метър на метър!), достойна учена степен. За разлика от познат местен новоуправляющ. На когото добре известна университетска шайка, натика доктор хонорис-кауза в ръце. (Няма ВАК – Квак-Квак-Квак!) С чужди пари бе финансирал псевдонаучно „оправяне“ на уличното движение в Белоград, в непоправима бъркотия. (Някакъв си диплом – да не е рушвет!)
НЕ БЕ ВРЕМЕ, както казва Народа, „на чужд корен – ряпа да се сее“. Бе жътвено предпладне – за малцина. И мор – за останалото ийхале. Момичето отзивчиво прилепи ухо към нетрадиционното тяло на Гюро Гюров. Девойчето-докторант „Ядрени науки-ежедневна апликация“ установи, че в Гюро Гюров има някаква душа. Но, пък си няма никакво сърце. (Гòркият!) Как би могло да подозира, че в Манекен № 013, трепти частица от душата на почиващият в насрещните Стари Градски Варненски Гробища морално оклеветен скулптор. Накъде в тоз' скапан живот, каза си девойчето полугласно, (Манекен № 013 утвърдително кимна!), накъде с душа – а без сърце? На Момичето много се искаше, да му отдаде своето. (Ама, не можеше!?!) Гюро Гюров – красавец със красавец - заслужаваше това. (Понякога жените харесват да са безвъзмездни – временно!) Не вонеше на асфалт, бензин и машинни масла. Както онзи шофьор на такси. С много яко сърце – пък без микрон душа. Всеки вторник и петък насилващ Момичето върху пода, в неговата тясна таванска квартира. (Блокът се поклащаше – циментът бе калпав!)
С ГЮРО ГЮРОВ БЕ ДРУГО. Не бе груб и суетен. (Дали осъзнаваше, че е от папье-маше?) Несравнимо ухаеше на напечен от молово осветление картон, щедро ароматизиран със спрей срещу хлебарки и нафталин. Едва ли не целият живот на Момичето, (Нима това бе истински живот!?!), бе преминал всред прашни библиотеки, между планини от книги, и на автостоп. Този аромат й се стори така привичен и омаен, че Момичето без никаква умисъл, (Едва ли?!?), залюби Гюро Гюров. (Харесваше приказки за ароматерапия!) Със вторник-петъчния шофьор, нещата стояха различно. Той идваше до смърт изморен. За да си отспи, без да бъде безпокоен по семеен път. Но, пък разполагаше с пари.
ШОФЬОРЪТ СИ ИМАШЕ СКРОМНА СЪПРУГА. Добре известна всред изключително интелигентните кара-капитани на бързоходни трансатлантически кораби. (Това, че един капитан е от някакво си световнопризнато ВНВМУ съвсем не означава, че един ден няма да се превърне в „кара“. (Иначе корабът потъва!) Отличник кранистка на контейнерен терминал, във Порт Варна-Юг. През останалото време алт-хористка в местния катедрален хор. Едва тогава майка, къщовница и съпруга. От промишлената околна среда; от височината на която ежедневно се извисява, (Осем часа вахта-вахта х 24 метра висота!), от прекалено религиозни песньовки в местния катедрален хор, от практикуване на нелегално генно инженерство; бяха започнали да й никнат прошарени юнашки рунтави мустаци. Бе посегнала за народни илачи. Но, подходящите билки се оказаха под европейска възбрана. Бабите-знахарки бяха измряли, а единственият знахар в махалата бе на възраст. Останалите извън закона тръне не ставаха за нищо. Бе преминала на вносни специалитети. Кранистките винаги успяват да си набавят, (По море, суша и въздух!), последните постижения на задокеанската фармация. Мустаците изчезваха. До следваща седмица. Други странични явления не се наблюдаваха. Освен съпружеска непоносимост, но общата болка не е умиралка.
СЪПРУГАТА НА ШОФЬОРА, бе зла и свадлива контейнер-кранистка из корен. А, още Дякон Матей Миткалото (1828-1875!) изследва, твърди, докладва, възпява и завещава, чрез безброй молитви отправени Богу, че не съществува на Балканите по-опасен враг человечески, от свадлива жена с мустаци. Като искрен последовател на Отто Вайнингер, Зигмунд Фройд, Ивана Т. Прашка и Веселин Димитров-Накед, подкрепям всякак становището на Дякон Матей Преображенски Миткалото. Никой не би могъл да ме убеди в противното.
НЕОТДАВНА СЛУЧАЯТ МЕ СРЕЩНА, с популярен американски кинорежисьор. Той потвърди същото. След като му отгледала двама сина, жената на кинорежисьора установила, че вместо да смени семейната околна среда, (Хула! Хула! Нах Хавай!), икономически е повече изгодно, да си пусне юнашки рунтави мустаци. (Медитирала - успяла!) Стремяла се, да съхрани и опази тяхната така крехка обща социална клетка. (Колеги напирали да я съкрушат!) Съвременно семейство без църковен и граждански брак, но с надлежно заверена полицейска регистрация. И ето, вече двадесет и четири години; мустак-немустак, кадърник-некадърник; въпреки огромната възрастова разлика, (Не е проблем на Виагра!), продължават да си бъдат заедно. На изключително мекия контролен въпрос, каква е националността на неговата полицейски регистрирана съпруга, режисьорът ме изгледа зверски, (Българка!), па се качи в своя „Крайслер“, даде мръсна калифорнийска газ и изчезна. Никога не го видях повече.
ОСВЕН НА ЕКРАН. В онзи безкраен сериал. Където единствената му съпруга, вече в продължание на десетина години, задължително играе главна роля. Докато познатият ми режисьор кадърно влачи поддържаща. В сериала съпругата му, (Българката му - де!), върви за успешен разузнавач. (Хем от ФБР! Хем от ЦРУ! Хем от КГБ! Хем от ЩАЗИ! Хем от БОП! Хем направо из под Президентското Бюро в Кръглата зала на Белият Дом!) Спусната, с издишащ прострелян балон с безкрайно топъл въздух, право в тила на кръвожадни рязани талибани. Без никакви мустаци. (Ало!?!) Белосана от глава до пети. Ама, чудни депилатори ползват в Щатите - брей!
ВСЕКИ УСПЕШНО ПРИКЛЮЧИЛ БОЖИ БИЗНЕС-ДЕН Шофьорът, почистваше своята жалка таксиметрова кола. (Ако не бе успешен денят – не я пипваше!) Не му тежеше. Никак. Винаги откриваше нещо интересно. Я, уханна живописна опаковка от презерватив. Я, неуспешно вдянат презерватив. Рядко някоя стотинка. (Иде краят на света – според Толтеките!) Напълвайки една чанта живописна смет, Шофьорът даваше газ към Момичето.
МИНАЛИЯТ МЕСЕЦ НА ЗАДНАТА СЕДАЛКА, Шофьорът откри дамско колие със старомодно патинирано доста едро сребърно сърце. (Върви левче-грамче!) Не се чуди дълго, чие би могло да бъде това старомодно патинирано доста едро сребърно сърце. През денят бе превозил безброй пътници. (И, въпреки!) Не се двоуми ни минута. Хвърли колието в жабката на колата, при газовия пистолет. (Да отлежи!) Знаеше, никой никога няма да потърси това евтино старомодно патинирано доста едро сребърно сърце. (И, все пак!) Добре бе да изчака. Измина месец. Един късен вторник Шофьорът се престраши. Щеше да подари, (От сърце!), намереното патинирано доста едро сребърно сърце, на момичето-консултант. Пийна една бира. Настани се на пода в краката на момичето. Бръкна в джеб. Това е.
МОМИЧЕТО, както безусловно всички стари моми се правеше, че изобщо не приема подаръци. Но, коя жена би отказала колие с патинирано доста едро сребърно сърце? Момичето прие този скъп подарък. С условие, че ще прави с него каквото пожелае. Шофьорът бе изморен. (Харесваше да спи на под!) Подложи под глава някаква мъжка обувка. И, заспа.
ШОФЬОРЪТ ЗАСЪНУВА СЪН. Как жена му угрижено сучи мустацк. Как се вайка, че никакъв го няма. Как с вайкане почуква на вратата на съседния апартамент. (Дали не е там!?!) Как вратата сама се отваря, преди сама да се затръшне. Как в чуждия апартамент жена му, (Неговата Собствена Жена!), търси, открива и получава духовно откровение, (Без демонстрирана наслада!), с идеалистично-натуралистичен и плуралистично-народностен отмъстителен характер. Така е, каза си на сън нашият шофьор на нелегално такси, намествайки чужда мъжка обувка под глава, някой хора без собствени мустаци имат нужда от чужди рунтави мустаци. Имаше пред вид денонощният плейбой от съседния апартамент. Шофьорът нямаше нищо против. Никога не би престанал да обича жена си. (Замяната е друго!)
ПРИ ПОРЕДНОТО РАЗМЕСТВАНЕ НА МАНЕКЕНИ, Момичето окачи върху врата на старият манекен от папье-маше Гюро Гюров подареното, от шофьора на такси, дълбоко патинирано доста едро сребърно сърце. Сърцето взе, че потъна навътре в гръдта на манекена, а завещаният къс душа на ученика на Огюст Роден го обви, и съкровно прилàска. Сърцето попадна не съвсем на място, (Зън! Зън! Зън!), но все пак се постара. Затрептявайки с двоумяща се подкожна светлина. (Кърмъзъ!) Манекенът вече притежаваше Късче Чужда Душа, и Чуждо Патинирано Сребърно сърце. (Туп-туп! Туп-туп! Туп-туп!) Момичето? О, то се направи на безкрайно изненадано.
СЛЕДВАЩИЯТ ДЕН БЕ ПРЕДНАЗНАЧЕН ЗА АРАНЖМОН. Поне така твърдеше Собственика, вясващ се от дъжд на вятър. (Как са постъпленията в касата!?!) Момичето положи Гюро Гюров, върху истински отваряем дървен стол. Между бедрата му от предумишлено напрегнато папье-маше Момичето, разположи бракуваното виолончело на неизвестен музикант. Подреждайки витрината, премествайки Гюро Гюров насам-натам, Момичето установи, че Скулпторът е бил до болка предвидлив. Надарявайки Манекен № 013, с непрогнозируема мъжественост. (При пластмасовите манекени такава не се откри!) Момичето сви безпомощни детски рамене. Не бе нещо, което би могло да я изплаши.
В РЪЦЕТЕ НА МАНЕКЕНА МОМИЧЕТО, бе поставило лък. Лъкът се бе плъзнал по струните. (Момичето помагаше!) Беше се разнесъл хрипкав звук. (Кър – р – р!) Звукът стресна касиерката, която бе задрямала. Моловете са прочути с това, че всеки гледа, а никой не купува. От това касиерките си дремят. Чудя се – за какво ги назначават!?! Но, собствениците на магазини за дрехи втора употреба представяни за екстра-първа, си знаят работата. Не им се бъркам!
КАСИЕРКАТА нямаше друга работа. (Всичко бе автоматизирано - дори безработицата!) Освен, да се прозява над романите на Агата Кристи. (Някой да знае овакантена бройка!?!) Касиерката, четеше криминални романи от всякакви автори. Но, Агата Кристи бе ненадмината. (Кой би посмял!?!) Собственикът умно я търпеше. Бе братовчедка на районния кмет, избран за седми мандат. (В Европа било точно тъй!) Касиерката не се интересуваше нито от Гюро Гюров, нито от останалите дванадесет манекена. Тя се интересуваше от краят на работното време. Когато ще се прибере у дòма. За да подреди и ошèта, че когато Собственикът на магазина намине без да почука, (Имаше си ключ!), да му е хубаво и сладко. Собственикът на магазина за дрехи втора употреба представяни за екстра-първа, също имаше жена. От как бе станал собственик, а с малко натиск и член на „Клуба на ядачите на готово сдъвкани баници“, беше я зарязал. Либерално скроен, не желаеше да робува на отживели навици.
ГЮРО ГЮРОВ НЕ БЕ ПОДОЗИРАЛ, доколко богато ще разцъфне неговата безсмислено дарена артистична мъжественост. Би ли могъл да си представи, как прочут провинциален скулптор, бивш професор и академик, би могъл да бъде обезумял шегобиец. Гюро Гюров си каза. Така е; каза си нашият човек, замръзнал с виолончело между бедра, (Вилончелото постоянно се изплъзваше!), и лък в ръка, и поради това временно безпомощен; старите кримки винаги притежават нещо в повече от младите. Где да можеха да им го завещаят! Погледна въпросително аранжьорката, а Момичето срамежливо сведе очи, без да отговори. Бе същисано, от своята находка. И, докато Гюро Гюров се увличаше да се перчи с виолончело и лък в ръце, умът на Момичето запресмята трескаво. Ха сега, потрети на себе си, ха де? Щом и манекените от папье-маше започнаха да задяват постдокторантки по „Ядрени науки-ежедневна апликация“, то на светът наистина му трябва още една Фукушима. Старомодни папье-маше манекени, подозират ли, какво означава да си Де-юре надарен. Я, по-добре да идват извънземните!
АХ, АХ, АХ, казваше си мисловно нашият старомоден манекен от папье-маше, ето че понякога, от нищо се получава нещо. (Господ е Българин!) Без да престане да отправя въпросителни погледи, към бедната и наивна тройно дипломирана аранжьорка на витрини. Гордо загърбвайки дванадесетте младоци от пластмаса. (С тях – и без тях!) Такива са пренебрегнатите скулптори – отмъстителни.
Такива се непредвидено надарените – нападателни.
Такива са сбъркалите творчески път – безпътно безуспешни. МОМИЧЕТО НЯМАШЕ ВРЕМЕ да се занимава с глупости. (За стари моми-постдокторантки сексът е „пълна глупост“!) То желаеше да израства професионално. Но, какво да се прави, като дори секретният ядрен институт във Варна-Град бе закрит, а архивът му заграбен от някакво чантрабозе от Максуда!?! Момичето, бе подарило на Гюро Гюров собственото си сребърно сърце. (Предпочиташе златно!) Подарено й от почтен шофьор на такси. (Не продава дрога – само пренася!) Който пък го бе намерил захвърлено на пода на таксито, подир денонощие най-напрегнат таксиметристки труд. Предвидливо изчаквайки едномесечен законен срок. Да не би да си го потърси онази изфирясала махленска старица. Гдето веднъж месечно – по пенсионно време, се вози натоварена с продукти. (Тридесет и един пакети диетични виетнамски спагети за студено приготвяне, и килограм немляно кафе!) От Мола срещу Старите Градски Варненски Гробища - до дома. (Повишаване на пенсии - догодина!) Никога обратно.
МАНЕКЕНЪТ, НЕ ПРЕСТАВАШЕ РИТМИЧНО ДА ПОТРЕПВА. Момичето възрадва. Това означаваше, че допълнително привнесеното Сърце, взаимодейства с предварително вградената Душа. Без да престане прескръбно да ридае. Незабелязано от останалите дванадесет тъпи пластмасови манекени от внос. Които нямаха дори душа. (Не се полага при серийни производи!) Позволили си да размечтаят, чрез напразно прехвъркващи статически искри. Момичето притежаваше само едно сърце. То вече бе подарено.
ТАЗИ НОЩ ШОФЬОРЪТ НЕ СЕ ПОЯВИ. (Момичето го очаква цяла една безсънна нощ!) Не се появи, и при собствената си съпруга. (Съпругата му не посмя да позвъни на отсрещния апартамент!) Шофьорът бе потънал вдън земя. Момичето предполагаше, какво би могло да означава един така скъпоценен подарък. (Харесваше в злато!) Но, така незабавно!?! Шофьорът бе реална финансова подкрепа. Получаваше заплатата на части. (IF!) От това - непоносимо символична.
МОМИЧЕТО ИМАШЕ СТАРА МАЙКА. Преселена от Варна-Град, в огромна пустееща старинна къща в Балкана. В село с единствен жител. (Според статистическия институт – жител и половина!) На сто километра от секретен военен полигон. По време на маневри; за опазване на Световния Мир, върху задника на българското селячество; върху старинната къща попадаха случайни безобидни учебни снаряди втора употреба. Керемидите бяха бая пострадали. Както и покривът – напълно изгорял. Старицата бе излязла на площада, пред пресъхналата чешма под Паметника на Незнайният Войн. Готова да демонстрира със саморъчно изписан плакат. Окачен на един прът заедно, с националното знаме. Но доказаната половинка статистически жител на селото, така и не се яви. Бе постояла-постояла безпомощно, размахвайки плакат в ръце. От полигона незабавно бяха засекли необичайно движение в селото. Бяха изпратили безпилотен робот с високоговорител. (От една старица всичко би могло да се очаква!) Роботът бе изкряскал. - Марш от тук! ... Марш от тук! ... Бабата бе опитала да го запука с плаката. (В командният пункт се скъсаха от смях!)
-Ще те арестувам! ... Ще те арестувам! ... Бе побързала, да се прибере в обора. Каменна крепост, в която бе приютила Последната Селска Крава, Последното Селско Прасе, Последното небясно куче, и Последният Черно-Бял Телевизор. В държавата, наричана все още България. Тук бе спретнала бомбоубежище, с безкрайно хладно барбекю. Бе престанала да очаква своето Момиче да се завърне от далечна Япония. Рядко позволяващо си да й изпраща по някой лев. Старицата спестяваше тези пари. В кутея от обувки, зад иконата на Божията Майка.
СТАРИЦАТА НЕ БЕ СЛУЧАЙНА БАБА. Тя бе изтъкнат народен просветител. По време, когато границите на Запад бяха запечатани, а селото наброяваше над хиляда човека. (Без циганите наричани роми!) Носител на персонален орден „Свети Свети Кирил и Методий“ - два броя, и персонален Орден на труда – златен в кутийка - три броя. (От Тошово време. Бог да го прости!) Бе ги окачила на една овъглена греда в кенефа. Винаги, когато по телевизията ставаше дума за Тàто, отиваше да си ги погледне. (Всеки има право на избор – не ли!?!) В очакване историята да се стъпихоса. Тогава, ако нямаше упреци от съседният военен полигон, над селото се разнасяше нейният отчаян протяжен вик. Мониторите на полигона отчитаха „Талибани!“ Роботите хукваха, самолетите излитаха, междуконтиненталните шахти се отваряха. И обстрелът, с безобидни учебни снаряди втора употреба, започваше.
МОМИЧЕТО престана да очаква своят шофьор. Бе загинал в катастрофа. В кръвта му нямаше никакъв алкохол. В стомахът му бе открит импакт от дълбоко патиниран сребърен куршум. Момичето не видя в това никаква логика. Едва, когато стана достоен притежател на магазин за „Ядрени устройства-втора употреба“, а освен това член на „Клуба на отдавна изядените мамини баници“, преди да отлети надалеч от този всячески промишлено замърсен лъжовен свят, щеше да разбере съвсем точно, какво означава сребърен куршум в замяна на сребърно сърце.
ТОЗИ ПЪТ МОМИЧЕТО ОТИДЕ НА РАБОТА СЪВСЕМ НАВРЕМЕ. На площадката на паркинга пред Мола, гдето е треснат точно срещу Старите Градски Варненски Гробища, то откри угриженият собственик на магазина за дрехи втора употреба представяни за първа, сънливата касиерка с омърляна книжка на Агата Кристи в ръка, и дванадесетте напълно прозрачни пластмасови манекена, (Първа употреба - внос!), с белезници на ръце. Гюро Гюров отсъстваше.
- В тази Криза, - започна оклюмалият пребледнял собственик, - в тази нескончаема световна стопанска криза ...
- Но, какво – за Бога? - удиви се възпитано момичето-аранжьор доктор „Ядрени науки-ежедневна апликация“ от Университета в Нагоя, преди лабораторията да избухне в пламъци. - Идвам съвсем навреме?
Често, заради своят безценен гост шофьора, момичето закъсняваше. Никога повече от десет минути. Собственикът й прощаваше. За да я посети още същата вечер, с бутилка „Перно“ в ръка. (Има го в продажба!)
- Такъв скандал, - продължи да хленчи собственикът, - в тази финансова криза ... - Но, какво, какво, какво за Бога? - докторът по „Ядрени науки-ежедневна апликация“ бе крайно обезпокоен. Шофьорът бе в неизвестност. Магазинът бе затворен. Притеснената касиерка отваряше-затваряше своята крими-читанка. - Ще поясня, - собственикът бе станал груб, какъвто всъщност винаги си беше. - Онзи Скапан Дърт Картонен Манекен от Папье-Маше, с когото Ти се ебава толкоз дълго време, (Да му даряваш сребърно сърце – луда ли си – Ма?!?), скокнал сред нощ. (Камерите фиксират събитие, час и време!) Па, като започнало това твое „Папье-Маше“ секс, секс, секс, где' и по Интернет го няма! (Кой плаща – аз плащам!?!) А тези пластмасови тиквеници, само това чакали. Скокнали, па разбили насрещният бижутериен магазин. Със старинни дълбоко патинирани сърца да се налапат. - И, що от туй? - запита нашето Момиче възможно най-наивно, макар да му се искаше да изкрещи „Бан-зай!“. - Една естествена потребност от сърца.
МОМИЧЕТО, доктор „Ядрени науки-ежедневна апликация“, за пореден път разбра, че да подариш сърце, дори на картонен манекен, е риск от най-висока степен. (Бе късано на зачьот „Оценка Риск при Ядрени инсталации-домашна апликация“!) Разбра, че е освободена от работа. Разбра, че повече никога няма да работи с искрен ентусиазъм, майсторство и обич, една така красива професия. В която оставаш на улицата, подариш ли някому някакво подхвърлено сърце. Момичето обърна гръб на Собственик, на Касиерка, на Манекени, (Полиция виеше сирена и идеше!?!), и на Мол. (По-добре – Въз!) На онзи Мол, гдето е надънен точно срещу Портите на Старите Градски Варненски Гробища. (Без никой да пита Остатъчните Варненски Граждани!) Спря първото срещнато такси. Отпусна се на задната седалка. И горчиво зарида. - Накъде? - запита безразлично шофьорът, сякаш не знаеше.
- В Жи – во – та ... - прошепна хлипайки Момичето, докато пийваше освежителен сок от пластмасова канистра. Оставайки, с възможно най-широко отворена уста.
ОТ ОГЛЕДАЛОТО, ЗА ОБРАТНО ГЛЕДАНЕ Я ГЛЕДАШЕ присмехулно, Гюро Гюров. О, не! Не бе шофьорът, колкото да ни се иска това.
ТАКСИТО НА НОВИЯТ ПРИЯТЕЛ НА МОМИЧЕТО, бе спряло на червен светофар. А, нали знаете как е във Варна-Град. До всеки светофар в този някога изумруден курортен град, с право наричан „Царицата на Черно Море“, освен глутници бездомни псета, задължително стои кофа за разделно събиране на смет. (Дизайнерски изпипана!) От кофата за разделно събиране на смет, от нейното отделение за хартиени отпадъци, стърчеше захвърленото потрошено тяло от папье-маше, на някогашният красавец Гюро Гюров. От там, през огледалото за обратно гледане, като през Отвъдно, Манекен № 013 продължаваше да ни се надсмива.
МОМИЧЕТО ОТНОВО СВИ БЕЗРАЗЛИЧНО РАМЕНЕ. (Платената Любов - всячески променя!) Помоли шофьорът да почака. Скокна от колата за момент. Бръкна в кофата за смет. И, си взема обратно подареното дълбоко патинирано сребърно сърце. Шофьорът ехидно се разсмя. И даде от онази мръсна калифорнийска газ право в живота.
END
16.06.2012 г.-15:36:47
