A STEP THAT EVERYONE TAKES, short story by Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY (From the book of collection stories "AMERICAN LOG BOOK" - 2007)

Tuesday, July 10, 2007
(From the book of collection stories "AMERICAN LOG BOOK" - 2007)

НЕЩО,
КОЕТО ПРЕДПРИЕМА
ВСЕКИ
A STEP
THAT EVERYONE
TAKES

ГОШО ПЛАТНОХОДА,
бе водолаз първа категория във водолазна група без регистрация, създадена в предприятие приютено в полуразрушени пристанищни складове. Поради липса на персонал, следствие висши ходатайства, Платнохода бе назначен старши. Отговаряше с главата си за присъствието или отсъствието - едва тогава за работата, на изклю-чително добре сплотена водолазна група. Общо взето, занимаваща се с обхождане на нощни заведения призори, и, незаконен добив на археологически остатъци по морско-то дъно посред бял ден. Крайбрежието на Черно Море, от край време е поделено на точни работни парцели. Каквито няма да откриете никога, на никаква морска карта, продукт на някоя от многобройните институции с грижа за морето.

ГОШО ПЛАТНОХОДА водеше надниците на хората, техния порцион, часовете под вода и на море, зареждайки бутилките с възможно най-чист белоградски кислород. Майсторски прикривайки ежедневни зулуми. Платнохода бетартор на тайфа видяла много - понесла малко. Често пъти редно. Най-често безредно. Не бе влизал под вода от време онò. Когато, участвайки в спасяване на заседнал платноход пред Латакия, посегнал да гушне за у дòма няколко сигнални ракети. Ракетите избухнали. Парнали го по главата. Пипнали го в мозъка, ударили дробовете. Едва оцелял. Иначе, подводни часове си пишеше.
Платнохода; подобие на тартор и пират; цицаше цицата, както казва народа по тези места. Тоест получа-ваше подходящ процент в пари, валута и подлизурство. За да трае и мълчи, та дано потръгнат отведнъж обърканите работи на неговите хора, и едва тогава - работите на държавата. Всичко това Платнохода разкриваше с чест, достойнство и клониран наивитет, при всеки подходящ случай. Изпълнен със своеобразна гордост на пристанищен простак, достигнал пост на дребен държавен началник Пред първия срещнат. Подир втория коняк .
- Моят полагаем се Рабàт! – удряше по масата той. - Моят законен Персентаж!
През онези времена на идиотски икономически въз-брани, когато вносът на памперси, дамски превръзки и тоа-летна хартия бе възпретен, в интерес на безумно разразстваща се промишленост, за подобни изявления се изискваше огромна смелост. Зад гърба на Парахода стояха местни политически величия, гдето сега никакви ги няма.
Практиката да получава без да дава, Гошо Платнохода бе усвоил в недалечния Среден Изток, където бе работил всеки Божи Ден освен с ръце, и с глава. Там, именно там, бе успял да усвои езикът на тъмните сделки.
- Дадено! - пресичаше събеседникът си той. - Колко за теб - колко за мен - казвай!
Човекът казваше.
- Не! – отсичаше моят пръв помощник. – С мен така не бива. Аз съм Гошо Платнохода! Не съм някакъв за’люпен военноморски, гдето за тюлен се перчи, пък и за костур не бива. За мене още двайсет и пет на сто пер – сен - таж . . .
Гошо Платнохода рядко движеше пеш. За разлика от прякото началство; пенсионер-подводничар; придвижващ все още живи тленни останки в раздрънкана "Волга", с вечно пиян шофьор по съвместителство; нашият човек яздеше поочукан но съвсем в ред "Мерцедес". Труднодостижим лукс и понастоящем по тези отвратителни места. В колата на Платнохода нонстоп ехтяха записи, изпълнени с омайни ахкания и тежки охкания, напомнящи за характерния за морските лица потомствен онанизъм. Ухаеше на скъпи пури, тас-кебап и зарязани жени. Въртеше се видео. Под краката подрънкваха бутилки. Не бе безопасно човек да попадне в тази кола.

И ЕТО,
веднъж се наложи на нас двамата, да потеглим към столицата, за покупка на нови водолазни съоръжения. Поредна мечта за рабàт на Гошо Платнохода. От как се бе главил на работа при нас; държавно учреждение за брегова охрана на бюджетна издръжка, създадено по силата на ‘нам-к’ви международни задължения; подобна възможност не му бе предоставяна. Това се отразяваше не само върху
работата на предприятието, но и, върху неговия авторитет на мангизлия водолаз-всезнайко.
И ето, качваме раздрънкания негов "Мерцедес", боя-дисан отровно зелено. Най-раздрънкания на света - но не и в Белоград. Незначително градче по крайбрежието на всевечния Темарин. Прехранващо се, че и проспериращо, от незаконен износ на менте-цигари, печат на фалшиви долари, и драгиране на дъното на залива за рапани.
Натъпкваме гориво до чертата. И, литваме по маги-страли, че и черни пътища - за по-кратко и много по-разумно. Без да бързаме, щото всъщност няма за къде. Отсядаме в крайпътни ханчета и мотели. (Това е Живота!)
Хапваме до насита. (Иначе не се издържа!) Пийваме в норматив. (Само една бира, полицейски!) Слушаме идиотска музика от дискове, без да престанем да размечтаваме за спокоен живот на село. Занасяме се подир всяко застигнато маце. Ако е с кола, изпреварваме го. Ако е без кола, вземаме го с нас.
А животът, ежедневният наш скапан живот, блести като нов. Святка хубав. Бляска весел, чак радостен. Стък-лата на прозорците са спуснати до дъно. Вятърът развява нашите коси. (Нищо не напомня, че Старостта – ето – решила е, и иде!) Протегнали навън ръце, вкопчили ги в покрива на колата, придържайки я да не литне, нам е от хубаво – по-хубаво. Злостно, а до съвършенство хубаво

ПО ЕДНО ВРЕМЕ УСЕЩАМ,
как не, усещам как нещо не е в ред. Нещо трепва в мене и гнети. Някак смутителна започва да ми се струва цялата тази забавна безгрижност на Гошо. И, започвам да отварям òчи на четири. И знаете ли, какво откривам, знаете ли? Досещате ли се?
Гошо Платнохода не се интересува от крайпътни знаци.
Гошо Платнохода презрително профучава покрай разни незначителни малолитражки, готов да ги прасне по огледалата.
Гошо Платнохода мерне ли крайпътен подлез, вдига вежди нависоко. Изръмжава нещо смахнато под нос. Притваря ужасен очи. Крещи като изтърван, готов да вкара
колата право в прохода на подлеза за пешеходци. Където стъпалата се вият стръмничко надолу, за да преминат под пътното платно, и се покажат от другата страна на магистралата по огледален начин. Всичко това ме хвърли в паника, а аз не се паникосвам от що да е. Под предлог, че не съм карал никога подобна луксозна кола, настоях да седна зад волана аз. Гошо ме изгледа разярен. Помърмори, помърмори, установи че на началство не се отказва, па се изопна на задната седалка. Вирна потни миризливи крака в някога бели чорапи. Изсекна се. Шумно се уригна. Неуловимо просмърдя. Изпя, а по-скоро изкрещя, откъс от една някога доста популярна песен.

- Йо - хо - хо - хо - о - о, - И бутилка ром . . .

И миряса.
Нагласих огледалото да си го имам пред очи. Моят печен водолаз заспиваше, после се стряскаше всред сън. Извършваше странни движения с ръце. Върте-ше въображаемо кормило. Изохкваше. Унасяше се в неиз-мерими дълбини. Отново захващаше същото. Ръкомаха-нията му бяха безредни, и мощни. Тежките му ръце на водолаз, от време на време успяваха, и ме тупваха по главата. Щом прекали с ръкомаханията и ругатните през сън, отбих под един крайпътен орех.
Разтлах одеяло.
Измъкнах го от колата.
Заставих го да легне да поспи.
Не заспа. Приседна върху одеялото. Разгъна особено тъжен поглед. Заподсмърча. От големият му фасон на водолазен фараон не бе останало нищо.

- Има една бутилка, - простена, - между седалките някъде . . .

Вече я бях отворил. Заби глътка в гърлото. Преполови я. Пропя своят боен речитатив.

- Йо - хо - хо - хо - о - о, - И бутилка ром . . .

Въздъхна. Прохлипа. Реши, рече и каза.

АЗ,
Господин Шефе - началник по необходимост и скапаняк по призвание, с тапия от задморски център за подготовка на дълбоководни, (Нищо не значи!), рядко разкривам цялата Истинска Истина, ама на теб’ ще я разкажа. Спускал си се в тренировъчен кладенец - чест и почитания. И какво! Видя светлини пред носа си, а? После бух в барокамерата, а? И сега, цял началник и половина, с пръснати дробове от азота. А - не! Никс! Такива на Гошо Платнохода не минават. Без пари за нищо на света, и никс, и невър форевър!

АЗ,
Господин Шефе - началник по необходимост и скапаняк по призвание, с тапия от задморски център за подготовка на дълбоководни, и номенклатура стара поголовна, може да не съм високо едукиран като теб’, ама на въдици трудно се хващам.

АЗ,
Господин Мой – Много Мой - Началник, много си я исках за жена. За жена я исках, не за слугиня. Слугини мно-о-о-го! Жени малко, бабам, жени малко. Именно заради нея; и заради онези въшливи долари, гдето държавата даде и си
ги взе обратно по един така файнски начин; отидох по онова време да си се трудя в Пустинята.
Не се дадох на тропиците.
Оцелях от акулите.
Закъсах с кесонката.
Щото, как няма да закъсам, като бяха сторили икономии. Вместо да купят барокамера, бяха рушнали на немския супервайзер ново “Ауди”, че да не ни прекрати договора. Иначе успях! Понапълних джеба с парички. Даже имах онова, как се думаше, Ва-лут-на Спес–тов-на Книж–ка. Сега нямам. Впрочем има я, но перфорирана с ей такива големи дупки, а това означава анулаж и пълен фукарлък. Независимо от тази лъсната отвън и изкормена отвътре дрожка.
Сви палец и показалец за да покаже дупка.
С другата ръка показа втора.
С двете – как клин влиза в дупка.
Гледах неговото грапаво лице, кой знае защо станало напълно бяло. Присвитите очи с поглед, който не искаше да ме забележи. Потрепващите негови ръце. Теж-кото кораво тяло. Дива водолазна дрипа, изхвърлена от бреговото море, върху слънчасалия пясък. Безсилно за-тръшната под сянка на крайпътен орех. Не ми оставаше нищо друго, освен да слушам, да слушам, и да слушам. Отпих от преполовената бутилка. Повторих, и потретих.

ПОДИР ГОДЕЖ
отидох под онзи скапан климат, Шефе, подир годеж, глътнал пари колкото за цяла свадба. Добре, че не сключих брак, Шефе, Маман не разреши тогава, Бог да я прòсти Шефе, неотдавна я блъсна джип, (Туй Хамърите са голямо нещо!?!), сега никаква я няма. Амин!
Добре поработихме там, много точно, съвсем по план, че и до край. После, работата свърши изведнъж. Фабриката за вода взе, че тръгна. Чиста питейна вода правеше инсталацията от най-калпава морска, а освен това с миризма на извор в планината. Машините японски. Строителството нашенско. Можеш да си представиш, какво е сега там, подир толкова години. Ами, можеш! И да искаш – не можеш!

КИМАХ УТВЪРДИТЕЛНО.
Все още не бе казал нищо съществено. Знаех в общи черти, какво се бе случило, за какво ще стане дума. Подробностите – предстоеше да науча.

ДОЙДЕ ВРЕМЕ,
Шефе, за раздяла с братята от приятелската нам страна, защото целият този черен изнурителен до смърт бач, най-напред бе братство и приятелство, и едва тогава бизнес и прочие.. Едва подир това политика, търговийка явна и неявна, и тъйнанататъчи по канала. Дойде време, Шефе, за прощална вечеря. На която не можеше да не си покажем магариите. При тамошния сух режим, можеше да се пие алкохол единствено неявно, при особени случаи. По случай предпоследния от особените случаи бръкнахме се и платихме на полицая, гдето те гледа за бакшиш в ръцете и прегрешения в очите. Подир това, се запихме като нищожества.

ЗАМЪЛЧА.
По шосето колите фучаха. От време на време се мяркаха прашясали от път камиони. Старомоден парен валяк се правеше, че бърза.

ТИ ЗНАЕШ ДРАГИ,
аз почти не пия, (Бе пресушил “Белият Кон” - трябваше да му се вярва!), но го сторих за прослава на отбора. Същия отбор, който сега имаш на разположение. Отбор, който няма да те посрами никога, за нищо на света.
Защото никога никой няма да узнае, каква е играта изцяло и напълно, и докрай, надосъвсем.
Всичко бе наред Шефе до тогава, докато в един глас всички ме поднесоха заради Дòна Примадòна. Моята изгора, годеницата ми де, моята най-искренна и съвършена мадама. От тези подмятания се засегнах издълбоко. Стана ми хладно, подир това жежко. Реших да отскоча до каравана гдето обитавах. Лично и единствен. С климатик и хладилник. С легло, на каквото ти Шефе никога никъде няма да полегнеш. Съвсем не въшливо,
както би могъл да помислиш, ами с матрак на който плуваш ли плуваш, дано те хване сън, а освен това музика слушаш.
Стигнах криво-ляво до каравана.
Домъкнах при тайфата портретът на Дòна. В цял ръст, с къса поличка и високи токчета, накипрена като за кино. В широка три пръста рамка от чисто злато, зад антирефлексно стъкло, най-херметично монтиран. Знаеш много добре, там злато не се копае, а си го имат на разположение, мамка им. Ползват го - кога за рамки, кога за тави, кога за ченета. Най-често за кеф.
Тайфата, немците, португалците, в добавък каза-ците, се загледаха в огромния, обрамчен в злато, портрет. Престанаха да се хвалят със своите и чужди
жени, на които бяха домъкнали по едно портфейлно портретче. (Уловка бе това тогава!?!) И, докато всички кимаха с глави, удивени от хубостта на Дòна, момчетата от тайфата гръмнаха в ехиден смях. Тогава, именно тогава, другарю Гогомил Славигогов Гогомилов; гдето тук ми се пишеш другар, а зад граница на господин се правиш; именно тогава ми хрумна и прозрях, (О Боже!), как всяка една самотна жена, колкото да харесва един мъж, (Пък бил той международно сертифициран водолаз!), щом изминат седмица-две, няма как да не си намери друг. Такава е Светата Истина Човешка! Преди
Христа. По време на Христа. Подир, сега, завинаги. О, завинаги! Резервен мъж незабавно си намира всяка една истинска жена, Шефе, щото да не вехне безполезно сама в леглото. Щото Старостта – иде – и не пита! Доказано исторически, социологически, филологически и биологи-чески. (Пък аз да не зная, Шефе, да не се досетя!) Таз’ скверна мисъл, тоз’ ехиден смях на тайфата, до един бяхме от тоз’ славен шибан Белоград; знаехме си и кътните зъби да не говорим за златните коронки; направиха да се запия до смърт. На разсъмване - гледам от под масата, от тайфата никой не останал в огромния хангар за водосамолети, с белналите се безкрайни маси. Освен един-двама държеливи казаци, захапали проблема за дружбата между народите, тъй като пиячката бе свършила изцяло.

ТРЪСНАХ ГЛАВА.
Изправих се. Изпънах гордо рамене. Грабнах портрета. Тръгнах да се връщам в каравана. Що ми трябваше. На втория разкрач усещам, как се сурвам в един трап заедно със скъпоценния портрет в ръце.
(Сур – р – р . . . Стоп на дъно!)
Постоях, постоях, па се развиках.
Виках, виках, виках, никой не се отзова. Само смях ехиден нейде от далеч се изкикоти, но и той забегна и зачезна.
Подложих портрета под глава и, що да сторя, заспах. Така съм изкарал до зарана, без да успея да се удавя, което би било по добре във всяко едно отношение. В ямата, разбира се, имаше морска вода до колене, всякакви отпадни боклуци, и безброй пълзящи твари. Мислиш, че бе нужник? Нищо подобно! Прясно изкопана яма от съветски ескаватор бе това, а казаците винаги почистват след себе си, както подобава.

НА ЗАРАНА,
а утрините там идват посред нощ, усещам най-осезателно Господине Мой Началник, как някой ме подритва с крак. Отворих сънено очи.

- Хей, Бой! - съска същият онзи полицай, на когото снощи лично напълних шепата с мангизи. - Ставай и изчезвай!

И, потупва отворения кобур на огромен лъскав пищов. А обувките му тежки - тежки, сякаш в България произвеждани.

- Прас! - Отиде на рамката стъклото.

Пък, нямам сили да помръдна. Камоли да стана. Имам сили, колкото да си се жабуркам в онзи топъл жабуняк, като се правя на заспало от умора кòпеле.

- Прас –с – с ! - отиде ми ченето.

Отварям зъркали.

Що да видя.
Скотовете с пищови станали трима, а зад тях полицейски джип със шофьор и антени в небето. Наблюдават ме с дълбоко безразличие, което не би могло да се нарече дори омраза. Всички ние, останалите, за тях сме просто едни мръсни евреи. А един пес на каишка, черен като дявол, напира да скочи, че да ме заръфа.
Катили с катили, мисля си напълно и окончателно изтрезнял, (Зная много добре, какво представляват техните зандани!), цяла нощ ядохте и пихте с нас, сега номèра със Шериата ли ще си погаждаме. Полицаят само се пресегна.

- Прас! - Отнесе ми съвсем ченето.

- Ставай и изчезвай, Бой!

Реших да се изкажа.

- Сòри, - думам и се кърша всред онзи жабуняк, - не минавай през апартамента, господин Старши! - Рева и се озъртам за кучето, а то напира да ми дойде на гости. - Не минавай през законна частна собственост, Лейтенант, - ръмжа и пъшкам, - не нарушавай Конвенцията … За … Хм! … Правата на Човека . . . Хъм! Ще си се оплача, тъй да знаеш Ибрахим, право в Амнести Интернешънъл в Дòха!

- Прас! – Съвсем отиде на снимката стъклото.

А ония високоплатени скотове по вносни шорти, припадат от служебен смях.
Разлайват и насъскват кучето.
Бъркат в кобурите. Вадят пищови.
Ронят умишлено в очите ми пясък. Докато лицата им излъчват гробовна скръб за нови рушвети. Това ме впечатли дълбоко. Особено онези техни обувки с гамаши. Обувките, може да са били нашенско производство, но кожените гамаши - едва ли. Где можем да произведем такава дивна стока у нас. Где толкоз много гьон, аркадаш, след като телета не останаха на село!

- Господин Старши Полисмен, - повтарям на моя чоглав английски, - моля напусни А – пар – та – мен – та – а – а . . .

- Апартамента?!? … - Прихнаха отново онези, че поясниха и на шофьора в джипа.

- Ще се оплача . . . на Ходжа Ибрахим . . .

Като чу името на своят духовен наставник, старшият се замисли.
Вдигна ръка. Изкряска нещо.
Смехът секна.
Кучето престана да облайва.
Прибраха пищовите. Закопчаха кобурите. Обърнаха се кръгом. Хвърлиха се в джипа. Запиляха се.
Бяха времена, когато стреляха по чужденците, като по птички. А питоните им, пищовите им де, са машини гдето без да целиш улучват. (Тяхната мама шантава!)
И до днес не мога да си простя, гдето антирефлекното стъкло на снимката потрошиха. Бях дал сума пари за него.
Ченето ме боля чак до окончателния департир в огромния "Боинг", гдето на втория етаж е един файнски бар, а за багажа има специален трюм. Днес, щом времето
се развали, също ако много-много се разприказвам или ме обхване някаква тревога, пак си ме боли. Как ли ще ме свива на старини.

БЕ НАСТАНАЛА ТИШИНА.
В средобедната мараня колите по шосето елегантно плаваха. Короната на огромния орех бе ръждив балдахин напомнящ, че – няма как - иде есен.

ЩОМ ПОЛИЦАИТЕ ВЪЗНАХА,
се огледах. В ямата някой бе спуснал стълба. Изкачих се горе. Тогава джипът се завърна. И, си ме прибраха в оная стара крепост превърната в участък. За да ме регистрират, и отведат до фургона. Съвсем точно знаеха кой, как и къде пребивава, какви ги върши и защо. Пльоснах се на матрака. Заплаках. Щото Началство, много добре знаеш или поне подозираш, душата на истинския леководолаз завинаги остава в Белоград. Него снимка не го топли. Блага дума и коняк - виж, това е друга работа - истинска.
Как да е. Скоро всичко свърши. Взехме парà на книжка, на джеб и на ръка, в пазва, в колан и във чорап. Завърнахме се в Белоград. За лишен път установих, че всичко на този лъжовен свят е до болка ясно.
Имаш ли парà - човек си.
Нямаш ли - кучета те яли.

И ТАКА.
Връщаме се вкупом в Белоград.
Скромни, а шумни.
Нежни, а ужасни.
Любими, а докрай развратни.
Омангизени уж завинаги - всъщност временно.
С носове в небето.
С нас току така не се говори. Само се беседва. Никакво “Здрасти!” Само “Добър Ден!” и “Нямам време!”
Градът разшумя. Който до вчера не ни смяташе за хора, електорат ни нарече. Митницата изпадна в паника. Писаха се предписания. Унищожаваха се актове. Разнасяха се белоконски бутилки и боровски картони. До един месец контейнерите пристигнаха. В тях, по една лека кола нова-новеничка, (Повече бе забранено!), гардероби с дрехи, (Никаква втора ръка!), подаръци за близки и познати, (Никак скъпи!).
И, тръгна евтино Големия Живот, майка, тръгна едва ли не безплатно Славният Живот, Шефе. Дотолкова весело и натурално, че като си припомня ме хваща студ, дори да съм на слънце.
Мацки на тълпи около нас, Бог ми е свидетел, а ние от лъскави по-лъскави.
Бе времето на летния филмов фестивал в Белоград. Зарязаха звездите, при нас се затълпиха. Никой, никой, абсолютно никой не остана пренебрегнат. Освен можеби, самият аз.

ЕДИН МЪРЛЯВ ЛЕТЕН ПОДИРОБЕД,
още по-съмнителен от днес, телефонът звъни. Дòна се обажда. Бре, казвам на себе си: най-подир, най-подир, най-най-най-подир. Техните не били добре със здравето. Не се учудих. И до днес, видят ли ме, падат в канала. Сега има защо. Тогава нямаше.

- Ало, Жорж-Бой . . . – умилква се Дòна.

Казвам си незабавно: Къту пулицаят мъ нъречи – ква’й ший тъз ръбутъ - ъ!?!.
Рекох си, съвсем модерна е станала моята Дòна, а в главата ми вятър тръни вдига, и мете.

- Ало, Дòна - а - а . . . - вия по телефона и поглеждам през прозореца, (По онова отречено време возила рядко се крадяха!), а там блести и сияе в азиатски изумруд тази сегашна таратайка. Чисто нова. В изряден вид. С нов акумулатор. Заредена до капачката. Одори-рана прекалено и в добавък. Тъпкана с алкохоли всякакви. Готова за евтини подвизи и скъпи приключения.
И ето, Дòна пристига възхитителна повече от всякога.
И ето, спретваме една старателна, продължи-телна, чиста и хубава, докрай хигиеническа, Здрава Демократическа Любов. (Иначе казано водолазна!)
После втора и трета, Барба, както би могъл да предположиш. Какво друго би могло да изтърка ръждата от скапаната душа на един старши водолаз, освен една двойна любов на факториел. (Нищо друго, то се знае, как да не се знае, като си се знае!)
Пък, докато пийваме от “Белият Кон” и замезваме фъстъчно и консервно, телефонът звъни ли звъни. Звънят онези същите апапи, с които сега си белосваш главата, с делово предложение.
Речено-сторено. Яхваме колите. Право в Живота. Ние, оправените материално. Спечелилите доволно, но недостатъчно. Видяли свят, а светът пропуснал да ни забележи.
И хукваме извън града, но не така далеч, та да сеприберем навреме, щото у дома е най-евтино, най-спокойно, най-безопасно, и най-надеждно. (Нал’ тъй - а?)

ЛЕСНО ЗАВЛАДЯХМЕ
онова скапано барче, гдето "Делфинско Око" и сега се нарича. Какво “Око”, бе Шефе! Ламя ненаситна. Минало делфини - задминало акули. Бучнати стари траверси вместо тараби, да не се забелязват посетителите от пътя. Пейки и маси в пясъка побити. Морето бие в краката, а ние сме все и вся, и въобще-изобщо. Портфейлите пълни. Стомасите празни. Сърцата преливат, че и запират. Което не е нищо друго, освен краен резултат от законно положен високорисков водолазен труд, заедно с лицензиран международен опит. А “Белият Кон” си се лее на воля.
По едно време Дòнчето, ме ръга в ребрата.

- Стига!

- Какво стига, бе Дòна?

- Стига на “Белият Кон”!

- Хубу, - думам. – нъ теб’ стигъ, нъ менъ’ никугъ!

Спрях с чаша в ръка, па се замислих. Не поради нейните лицемерни безпокойства. Не, защото “Белият Кон” бе свършил. Ами, защото Господин-Другарю Гогомил Славигогов Гогомилов, мой шеф и искрен доверител, Дòнчето най-безсрамно броеше в очи сервитьора Спас. Докато Спас така незабележимо свиваше рамене, че на всички бе ясно, до къде е стигнала работата. Сякаш искаше да каже и подчертае, неговата вяра делиорманска; прави що щеш, аз съм до тук, гле’йте си работата и двамата, значи.

- Бре – е - ех! . . .

Стара мъка ме заяде.
Отново видях ухилените лица на ония полицейски с лъскави гамаши. Лайналото да ме заръфа куче. Старият очукан джип, с безмълвен черен шофьор в небесносиня униформа и антени бучнати в небето. Безскрупулното дуло на “Питон” насочено в лицето.
Рекох си, тук има нещо и продължава да го има. Не може да е нямало - щом продължава. Момчетата ще изля-зат прави.

- Брех, брех, брех, - рекох си, - заради един сглобяем апартамент и една лека кола, гдето гълта бензин като хàла, загубих единствената свястна жена в моя никакъв живот на подводен хамалин. По дяволите южните ширини! По дяволите пачките зелени змийчета! Смърт на ранното пенсиониране! По-добре Смърт – отколкото пенсиониране на Балканите! А Дòнчето и Спас, си се гледаха любящо заговорнически в очи забравили, че около тях е пълно със сертифицирани международни водолази с богата практика и опит.

- Тръгваме! - шептя премалял от болка и обида.

- Още не . . . - шепти Дòна и се бави, но аз съм твърд и устремен.

А Дончето, брат, не може да откъсне очи от уж безразличния Спас, докато Спас не изтърва подноса, с онази захабена керемида с океанска скумрия върху нея, представяна за черноморска. Па се окопити. Па започна да се върти наоколо. Да ни уважава. Да отчита сметката до стотинка.

ГОШО ПЛАТНОХОДА,
моят задължително любим старши пое издълбоко дъх, въз-дъхна, забърса едри предателски сълзи. Огледа се за бу-тилката "Бял Кон" захвърлена в тревата. Достигна я с нозе. Върна я при себе си. Гушна я. Изцеди последни капки алко-хол. Отново я запрати надалеч.

- Икономии, Барба, икономии . . .

Още по-тежко въздъхна.

- Я Барба, протегни се, че бутилката падна при теб. Да проверя да не е останала някоя и друга капка, Шефе.

- На парчета е!

- Извади другата от сака!

Умълча се, па изригна.

- Ах, Дòна - а - а . . . Дòна - а - а ! Дòнче -ле - е - е . . .

Още малко, да изкара песен.

ТОГАВА,
бръкнах в джеб Шефе, а там, какви ли не стотинки. Тук - там, златце и сребърце. (Сега нямам. Тогава имах.) Пълна шепа зафучих право на Спас в лицето. Всички онемяха. Оркестърът прекъсна свирня, и хукна. Мадамите писнаха. Момчетата ме подхванаха.

- Да се измитаме . . .

- Мамка му!

Обърнах се за Спас. Клечеше между масите. И, събираше чуждите стотинки. Дòна бе попаднала на пестеливец. Втурнахме се, обратно към дома. Ние сме момчета белоградски, Шефе, маримани кореняци сме. Белоград никога няма да ни калеса почетно, ала от дом
едва ли би ни лишил. Макар да не е невъзможно. Все някоя изоставена мауна, за подслон и шелтър, ще да се намери по плажа. Още прабабата на моя прадядо е била черноморска сирена. Представяш ли си, какво означава това по време на Кримската Война, бе Шефе? Авангардна еманципация във времена, когато презервативът е лукс, и за английската кралица. Где ще намериш такива като нас? Днес поколенията, драги, са нищо повече от генерация едва родени, а вече морално амортизирани мутри, задрямали пред безкрайно множество системно остаряващи компютри. Онова, което видях за последно, драги, бе онзи пълзящ по земята червей Спас, как събира моите с кръв и азотирани дробове избачкани стотинки. Без да помисли да ме догони, че да ми прасне юмрук в пияната морда. Тази гледка си ме отрезви. Изведнъж и напълно. Дожаля ми за себе си. Прижаля ми за Спас. Възневидях Дòна. Да бе развратница, не бе. Ако бе, щеше да дойде заедно с мен под онези смрадни ширини, пари да печели. Питах се, питам се и сега, защо и как се е забъркала със Спас? Ето, на този въпрос никога няма да мога да си отговоря. Как може едно такова сухопътно шкембе, да свали жена като Дòна? И, възневидях света. Отвънка лъскав, колкото си иска. Отвътре червив, колкото не можеш да допуснеш. Свят, втурнал се пари да печели. Злато да трупа. Свят който си мисли, че би могъл да бъде вечен. Пък то, Шефе мой единствен и световен, всичко трае ден до пладне. И страшното е, знаеш ли в какво, Шефе? Най-страшното е, че всички го знаят, правят се че го разбират, а се налага да го забравят. Тогава, именно тогава Шефе, в мене се отвори онази неустоима бездънна кухина, гдето не успявам да запълня нито с алкохол, нито с дрога, нито с най-великолепна балканска манджа. Празна и понастоящем. Точно тук. Под лъжичката. В сърцето. Имаше нещо като компас там - образът на Дòна. Сега го няма.

ГОШО ПЛАТНОХОДА
удари длан през гърди. Раздаде се глух гробовен тътен. Звукът раздвижи листата на стария орех. Върху главите ни се посипаха орехи. Птици литнаха. И, не се видяха. Разчупих един орех, а той се оказа плесенясал и кух. Реших, че е прокоба. Всъщност, си рекох, прокобите са постоянно около нас. Умее ли някой, да ги разчита?

ИЗВЕДОХМЕ
колите на шосето, Шефе, зер доста бяхме направили главите. Фукнахме към Белоград, моят мил и едновременно омразен роден град, а той израстна из утрото. Приказен като идол. Лъчезарен като дете. Изумруден като приказка. Реших да простя.
Простен Спас. Непростена Дòна. Ако да бе ме уведомила, ако бе дала някакъв си таен знак – бих се примирил. Но, през цялото време на моето аргатуване по екватора, такива любовни писма ми пишеше, че след всяко получено писмо, нищо друго не оставаше, освен да дълдисам още по-дълбоко под водата. Не, не реших да я убия, както това твърдеше някога следователя, преди да оттегли своите мръсни комунистически обвинения. Но реших, да сложа край на нашият съвместен път. Предшестван от полузабравен напълно изтъркан годеж. От камара фалшиви писма. От какви ли не подаръци. Да сложа край на нашата отдавна стопила се, някога луда ли луда, Любов. На моят толкоз труден занаят. На самия себе си. Настъпахме газта. Юрнахме се шантави назад. Знаех, взема ли душ, дремна ли в добавък, всичко ще си се размине. Но, съдбата бе решила друго. Като стигнахме предградията на Белоград; град към който съм привързан с пъпна връв от стомана; движението се превърна в каца с мармелад. (Някога Шефе, мармеладът се продаваше в каци. Не както сега, в бурканчета от по петдесетина грама и нещо! Нашенските каци бяха дървени. Задокеанските – хартиени. По-малко от кило не купуваше никой!) Превърнах се в уши и очи, а се запазих бесен. Дòна се вкопчи в мен’, започна да ридае. Някъде пред самата автогара, движението се превърна в габровски пестил. Скапан междуселски рейс надуваше и димеше с ауспух. Градска хармоника потрепваше препълнена с пътници. Туристически пулман тъпкан стуристи, бързаше да пипне магистрала. И тогава брат, Ох!, що да сторя, Ах!, ха насам – ха натам! И отново - ха натам – ха насам! Дòна реве та се къса, от проклетия си се тръшка. Ляво-Дясно-Ляво-Ляво! И, хайде с колата право по стълбите в подлеза, а той все още в строеж. Спасù хората в автобусите, викам си, Платноход - голямо нещо си, не си обикновен Платноход – бермуден си! Давам още газ! Включвам фаровете, както си е редно. И още газ. Хей този скапан "Мерцедес", по стълбите от едната до другата страна, като нищо ни изнесе. Влязох в подлеза отляво. Излязох от подлеза от дясно. Направих завой. Избрах място. Паркирах прилежно край тротоара. Нищо сякаш не било. Е, трябва малко да съм сплескал колата, си мисля, но това е нещо, което се оправя. Срамежливо си се оглеждам. (По начало съм притеснителен!) Съглеждам ужасени пешеходци как пищят. Катаджии, да довтасват на мотоциклети. Правя опит да отворя вратата, да изляза, да се разберем. Пък е невъзможно. Блъскам с крак, отвори се. Отхрачвам кръв. Нищо работа думам си, не е като от азот. Посягам към жабката с документите и тогава, О!, тогава Шефе, гдето си за мене всьо и вся; и хляб, и вино, и цигари ‘дет съ викъ; откривам Дòна Примадòна отметнала глава назад. Поразена нощна птица, вперила втренчен поглед някъде далеч-далеч-далеч зад мен. Обърнах се през рамо, а там никой не стои. Пипнах Дòна по лицето. Главата й се люшна насам-натам. Осра нещата окончателно Платноход, думам си! Вече нямаш абсолютно нищо, освен Една Напълно Изпепелена Самоубийствена Любов, подсладена с огромни бъдещи неприятности.

- Дòна! - Крещя и рухвам върху нея, а катаджиите са тук, а на тях такива не минават.

Грабват ме, щракват ми белезници, в джип ме затръшват.

- Дòна! - Крещя като смахнат, и размахвам ръце доколкото това е възможно. - Дòна! . . .

Така, Дòна Примадòна; милото мое момиче заради което години без отпуск горях под южни ширини, обичано и харесвано от цялата тайфа, гдето водолазна група се води при теб Началство, а за мене си е истинска тайфа; Дòна, най-личната жена на Белоград, жената от която се очакваше да имам син, загина. С други думи, без да искам я пречуках. Точно тогава установих, Шефе; гдето на водолаз се правиш а си само един скапан държавен чиновник; че човек притежава два вида живот. Живот, с който донейде разполага сам. И живот, с който разполага единствен Господ-Бог.
Не мислиш ли, че човек никога не знае, какво се таи надълбоко в него, накъде го води, и защо?

ИЗУМЕН МЪЛЧАХ.
Гледах моят върл помощник, тръгнал с мене по работите на държавата, а можеби и по работите на света. Беше се излегнал върху пластовете ланска шума. Бе поставил ръце под глава. И, блуждаеше с поглед всред бездънното небе, където нямаше помен от облак. Небе, което не престава да се надсмива над нашето човешко скудоумие. Над нашите
евтини мъжки победи. Над безсмислените наши загуби. За да ги запамети и пренесе, неизвестно где - през Времето на Времената. Припомних си Дòна и Спас тогава, преди много отминали години, когато Гошо Платнохода се гмуркаше под водата между рифовете пред Кувейт. Там, след полунощ, на черноморския бряг. Недалеч от прословутото "Делфиново Око". Как се държат за ръце обезумели от любов, до колене нагазили във водата. Опиянени от високата пълнокръвна луна. Опитвайки да прекосят вечната лунна пътека. Нещо, което предприема всеки, но все още не е успял да постигне никой.

THE END

100 YEARS IVAN HADJYISKY AND MUCH MORE, by Hemy VARNALLIS

© 2007 – Bogomil K. AVRAMOV-HEMY GSM: 0899 583 795; E-mail: hemy@abv.bg In Memoriam СТО ГОДИНИ ИВАН ХАДЖИЙСКИ “АВТОРИТЕТ, ДОСТОЙНСТВО И МАСКА” “ЛЮБОВ И БРАК” “ИЗ ФИЛОСОФИЯТА НА СЪВРЕМЕННИЯ ЗАТВОР” “ОПТИМИСТИЧНА ТЕОРИЯ ЗА НАШИЯ НАРОД” “ПСИХОЛОГИЯ НА ВОЕННАТА ДИСЦИПЛИНА” И ОЩЕ . . . КОТА 850 или КОНСКИ ЧЕРЕП ВЪРХУ КОЛ от Богомил К. АВРАМОВ-ХЕМИ В непосредственото начало на Първата фаза на т.н. “Българска” Отечествена Война, (1944-1945!), един идеалист венчан от дете с теоритич-ния марксизъм, (Днес бихме казали “дисидент”!), пада на бойното поле с таинствената смърт на пореден Дебелянов. Майка България загубва още един от своите изявени синове. Джебна балканска страна дотолкова богата на таланти, че повече от 1300 години най-безсмислено воюва. За да прахосва щедър интелектуален потенциал. С кого ли не. Заради какво ли не. Всъщност, със самата себе си. До средата на шестдесеттях години на миналия век, никой не се се-ща за осмъртения, в името на Родината, интелектуалец. Освен най-близки. Успели да съхранят част от неговото безценно творческо и епистолярно наследство. Без да напалят с това, сякаш прокълнато, наследство перниш-ките печки. Както мнозина някога сториха, (Правят го и сега!). От страх, невежество, от задълбочаваща се вседържавна мизерия. (Хартия втора употреба – 0.050 Лв/кг.!) Убитият мърцина, е дипломираният философ, самоукия социограф и лицензиран правист, социален литератор и широко известен шегобиец-памфлетист Иван Минков Хаджийски. Самороден мислител, (1937/1944 .- четири книги, 24 студии, безброй публи-кации под псевдоним: Джото, Банко Минчев, Иван Минков, Ив. М-в, Ив. Ха-ски, Ха-ски, Х-ски и други неизвестни – годините са откровено фашистващи!), доказан учен и непризнат писател. Упорито устоявал честта на жизнен опит и професионално научно познание, във време на най-строга полицейска цензура, надзор над печата и неприкрит социален терор. Обявен болшившк, без да е помислювал. Разкъсван между фаталните противоречия на просветения обезпар-ламентарен монархизъм, (Суспендиране на конституцията – 19.05.1934.!), и задъхващия се далеч на север безпардонен болшевизъм, младият учен, (Никой никога няма да му предостави катедра в опарфюмираната “La Diligence” аула на Софийския Държавен Университет!), ще успее да утвърди основите на съвременната непривнесена, органична практическа българска социология. Дълбоко марксисткия народняшки подход, (Съвсем не “популизъм”!), дотолкова ще разтревожи вечният политически мърморко, високо ерудирания бъдещ народен академик (Незабавно-1945.!) професор Тодор Павлов (1890-Щип/1977-София!), че тъй както е в заточе-ние в Гонда Вода, ще започне да издирва салонно-тесногръдо, и докрай даскалоливнешки, несъстоятелни кусури в публикациите на социографа, които се търсят и четат, (Народът все още чете!). Иван Минков ХАДЖИЙСКИ не умее да се сърди. Той е убеден, че неговото дело е дотолкова фундаментално, че няма (Оказва се наистина така!) да престане да буди професионален интерес никога. Стара истина е, че щом отпадне сянката на политиката, в полето на честта остава единствено науката. За да бъде конвертирана, от засекретена стока под скрит политически (Чети финансов!) контрол, във войнстваща актуална политика. Разтревожил безусловно всички апетити, за светло академично бъде-ще и народна демокрация по грузински, Иван Минков ХАДЖИЙСКИ, ще попълни полкът на безбройните български таланти, положили кости по без-брежните бойни полета на винаги небългарските; силно завоевателни, безславно проиграни от продажни дипломати и прекалено търпелив наро-дец; безкрайни балкански войни. Властническите апетити за пипване пътят към Европа през Босфора и Дарданелите, нямат начало и никога няма да имат край. ХАДЖИЙСКИ е индивид с дотам опасно широки научно-практически познания, връзки, и нарастваща популярност всред столичните военно-временни интелектуални кръгове, (Гестапо наставлява и надзира-ва – всъщност управлява!), че бива спешно мобилизиран в противовъздушна оповестителна рота по Беломорието. Нека престане да философства из кафенетата по Царя̀, където всяко свободомислие е повече от прахан. Такава е военновременната практическа монарх-социология. Будните умове на държавата силно да кротнат, без да се месят в работите на Царството. Без да поплюват предполагаемо Хилядолетния Райх. (Иначе бесило!) Поне до краят на войната (ДКВ!). Навярно завинаги ще остане ПЪЛНА МИСТЕРИЯ, която никой така и не постави за дипломно разследване на студентите, във все по-многобройните факултети по корпоративна сигурност, (Чудеса се очакват!), откъде е дошъл куршумът пронизал този поразителен троянски ум. От бойната линия, или от зад бойната линия!?! Отношенията между България и Югославия винаги са били деликатни, и обтегнати. (Дори в години на безвластие!) Наличието на български експедиционен корпус (1942-1944.!), разставен в Югославия, (Байганювски хаир на населението, в окупираните от Германия земи!), усложнява настъплението на Българскатка Армия в състава на Трети Украйински Фронт. (Униформи и въоръжение – на Негово Величество!) Сръбският народ е вековно закърмен с неизтриваем хъс за мъст. Немците, в очакване на тяхното си широко разпропагандирано тайно оръжие-чудо, което така и няма да се изяви, (Неутронна бомба с български уран!), продължават да оказват невероятна съпротива. Югославските комити пуцат на месо. (Обичайна практика, по време на преминаване на българските войски, през Югославия, 1944-1945.!) Предположенията биха могли да бъдат безчет, но едва ли подхо-дящи за банализиране. Истината безмилостна. Паднал е поредният добро-волец-чудак, непожелал да отърве мобилизация и фронт. (Би могъл за стане мобилизационна пишурка – както мнозина хитреци - в кой да е клон на Снабдителното Комисарство!) Какво от това? Майка България е бременна с десетки други. С тях ще се постъпи иначе. Ако не допуснат да бъдат партийно корум-пирани, (Всред комунистите имаше и има идеалисти!), няма как да не се пропият, че да свършат със себе си (Александър Жендов, Пеню Пенев, Светослав Обретенов, и още!). Ако и това не се случи, ще опъват до смърт каиша на талантливата безперспективност (Асен Марков-Глогин, Арам Бер-берян, Хеми Варналис, и още!). И, за да продължи тази касапница без ятаган, докато трае поредното политическо шоу, (В интерес на народа - де!), ще се създадат безброй специални школи, ще се подготвят компетентни посредственици, (Млади – че да слушат!), които да продължат да тровят живота на творците, дор’ понастоящем. Изкуственост, фалш, лъжа и безнадеждна завистия предстоят през следващите няколко десетилетия за Балканите и България. Успоредно с безумно, и както ще се окаже – безсмислено бурно икономическо развитие, (За временна употреба, и хаир на дребно!). Не на-празно се твърди, че прогресът дриблира на границата между фалш, порок и менте-перспективи. АНАЛОГИЯТА с покойния Димчо Дебелянов, (28.03.1887. – 02.10.1916.!), плъзнала по оно-ва размирно преходно време, всред изведнъж кротналата ужасена българ-ска интелигенция, (Далечна Провадия пуска възпоменателен лист!), не е случайна. По време на Първата Световна Война Димчо Дебелянов си позволява, на пияна глава, да подругава Елин Пелин. Призован в армията с изненада установява, че Пелинко най-напред е шеф на пресслужбата при Министерство на Войната, и едва подир това писател. (Марш на Първа Бойна!) За Иван Минков ХАДЖИЙСКИ не е известно, кой изиграва фатална роля за спешното му засилване на първа бойна линия, (На 26.09.1944. бър-котията в столицата е пълна – време за хаир!), като пръв “работнически” военен кореспондент. (Предоверил ся, Боже!) Значително по-късно, без да бързат, към фронта на Втората Световна Война, ще се втурнат на бригадни начала в добре охраняем пакет, да подобряват творчески биографии и подготвят партийни характеристики, тайфа столични талант-тарикати, (Т.н. “Пропагандна рота” - Чичо Ламар, Павел Вежинов, Радой Ралин, Дако Даковски, Иван Мартинов, Младен Исаев, и още!). ХАДЖИЙСКИ е по европейски експедитивен репортьор-аналитик. Броени дни подир пресичане на границата от войските, легализираният “Работническо дело” (30.09.1944.!), отпечатва ИНТЕРВЮ НА ЖИВО, снето от югославски партизански командир. Някой си “полковник Бърко”, (Сподвижник на Славчо Трънски – едва ли е самият той!?!), който успява и напомня, че “ … между нашите народи няма вражда”. Дни подир това интервю, което не може да не е разлаяло псета под московска месечина, Иван Минков ХАДЖИЙСКИ безследно изчезва. Повтаря се случаят с парашутиралия в началото на годината, Майор Томсън от английското военно разузнаване. Влязъл през Югославия, (Дошъл за преговори и контакти!), наивно пленен, спешно разстрелян на българска територия, (Неясно конкретно от кого, и защо!), пред очите на оторизирани столични агенти. Заблудата, че националните медии подир войната биха предоста-вили възможност за широка личностна изява, граждански контрол и народ-на популярност, по подобие на европейската парламентарна практика, мори талант и убива хъс дори в наши дни. (Тази заблуда успява и трае, до скъс-ване на дипломатическите отношения със САЩ - 21.01.1950.!). С неговите познания на доказан социолог и всестранна гражданска ангажираност и култура, с неговите извисени слово и реч; с установени от преди 09.09.1944. връзки във висшите съпротивителни кръгове, които рядко са били неле-гални, с особено креативните творчески хрумвания, (Кому е до това!); Иван Минков ХАДЖИЙСКИ би следвало да бъде опазен, като отчайващо необ-ходим за развитието на страната, подир приключване на военните дей-ствия. Войната с фашистка Германия се води реално от Регенството на Царство България, номинално от името на Цар Симеон Втори в пелени. Един от тримата назначени от окупационните войски “регенти”, е бъде-щият мастит академик, идеолога на БРП(к), Другарят Професор Тодор Павлов. Опасно злопаметен философ-професионалист, заклет сталинист. Независимо от неофициалната прескрипция на Гениалния Баща на Миро-любивото Човечество Йосиф Висарионович Сталин, че “Братска България би могла да бъде социалистическа и под корона”, (Осъществено едва понастоящем!), подир приключване на военните действия и завръщане на войските у дома, нещата ще станат коренно различни. Подир фалшив референдум, Царят-Дете притулен в железните прегръдки на другарят Тодор Стефанов от КДС, ще напусне чертите на страната, за да отседне в Египет. Днес, десетки години подир смъртта на този възхитителен словесен метежник, остава и тежи въпросът на поколенията: - Поради що, Иван Минков ХАДЖИЙСКИ, е окървавено шитнат от политическата сцена? - Кому е пречил? - Какво дава прекалено лесно ход на неговата докладна записка до министъра на войната, генерал Добри Терпешев, който е на ти със столич-ните интелектуалци? (“Моля нареждането Ви да бъда преместен … в бойна част, която се сражава с фашистките пълчища.”) Времената са сляпо ентусиазни. Омразата към Немския Фашизъм таи до днес. Жертвите – кой брои! Започва трескав бузгунлък за прераз-пределение на идеи – и имоти. За каква социология, братство и равенство би могло да става дума? Всеки гледа да напълни джеба. Най-напред с така необходимите купони. Подир това, с каквото падне! Прекалено популяр-ният талант безотговорно е ЗАФУЧЕН НА ФРОНТА. Заедно с цяла влакова композиция едва слезли от горите, опиянени от първичен ентусиазъм и политическо зомбиране, примитив-идеалисти. Споделили същата съдба незабавно или подир година - две. Онези, които не са изтървали маршалския жезъл от кожените чанти, дори интернирани в “Гонда вода”, “Кръсто Поле” и “Свети Кирик” (1941-1943.!), не престават да гледат на оцелялата блестяща от култура и знание народностна интелигенция, от висотата на марксистко-ленинския полити-чески маркетинг. (Именно те и само те са “с народа” – никой друг от наро-да!) Скорострелно опревъплътени в “регенти”, те са демонично всемо-гъщи, (Власт, пари, водка и частушки! Царският “Линколн” в добавък!). Не само докато трае безумно окървавеното тоталитарно политическо преструк-туриране, но под покрова на “науката”, и, по-нататък. И защото, все от нейде трябва да се начене, е особено подходящо, Верността Към Партията и Търпението на Народа, да се изпитат върху нечий възможно най-популярен задник. (Научнопопулярен – още по-добре!) Гдето не престава да си бута гагата, в темелите на сталинизирания марк-сизъм, с порочна българанска почтеност. Една война би могла да героизира всекиго. Ако това се окаже талантлив марксист със заслуги пред до скоро нелегалната БРП(к), по случайност оцелял между шамарите на полицей-ското дознание, (Трайчо Костов, Иван Хаджийски, Никола Петков, и други!); за сега е само неприятно. (САЩ са дебаркират в Боровец, още на 05.09.1944., без да престават да шетат из страната!) Ако вече е известен на европейската научна общност, и несъмнено в СССР - където се държи сметка за недостатъчно изяснената криволичеща партийно-политическа линия на развитие на Балканите, това е критично и опасно. Особено за личните интереси на постановените да бъдат настав-ници на един народ, на който от векове му е все едно. Не само кой ще управлява неговите Съдбини и Бъдеще, не само кой подир броени часове ще пипне Царския Влак за Константинопол, но и, Кой Ще посегне Над Онова Що Не Гасне. И, както винаги се случва по тези злачни за световната политика места, Иван Минков ХАДЖИЙСКИ бива ЗАДЪЛГО ЗАБРАВЕН. Един-два некролога. Толкоз. Паметта за приноса на Иван Минков ХАДЖИЙСКИ, в лоното на българската философска и социологическа научна, политическа, литера-турна и културологочна народоведска мисъл, бива възстановена, (Реше-ние на ЦК на БКП!), сравнително късно. Поверил пуристкия надзор; (В ника-къв случай - цензура!), в ръцете на вездесъщия всеобхватен Президент на БАН Академик Професор Тодор Павлов; ЦК на БКП намира случай-време, и реабилитира своя странен изследовател. (Изкарвайки го най-вещ комунист!) Неуморният старец, почти безсмъртен, (Хай – тесен мавзолей!), щастливо продължава да твори под дълбокият шелтър на Партията-Попечителка (“Теория за отражението и теория на йероглифите”-1961.!). Хитричко изчакал самоизчерпване на инакомислещите интелектуални енер-гийни запаси, Върховният Жрец, (Никак Зороастър!), погребал безброй конкуренти, (Perpetuum Mobile Balcanicus!), има все по-малко да каже на световната научна марксическа общност. Освен, отново да упрекне Плеханов и Хелмхолц, (На пореден банкет!), че са се родили; докато величае “Безсмъртния Ленин”, че не е устискал до стотак. Трудовете му някак сами си се пишат, (Dissertantos Mundi!), а подир това безпроблемно публикуват. (Проблемите са за лаици!) За да бъдат четени – недочетени. Подпрян на два великолепни вносни бастуна, пълни с академичен картеч, между поредните два по европейски цивилизовани коктейла; докато трудовете му сами си се пишат – че и редактират; Другарят Академик Професор Тодор Павлов; отдавна забравил от къде – за какво е тръгнал; посреща-изпраща правителствени и партийни делегации на софийското международно летище, в компания на дузина себеподобни. Дотам компе-тентно закършили социално-икономическите проблеми на Бедна Майка България, че от време навреме си се чудят кой самолет - към коя братска джунгла да хванат, па да пострелят върху екзотични животни за разнообразие и кеф. Докато съпровождат пореден параход с братска терористична помощ. (Все някой трябва да подпише!) Партията се е научила не само да властва, но и, да се забавлява. Без да има кой откровено да изсоциологира всичко – на длан и на табан – че да се чуе-разчуе. (Партийна Тайна – Туй То!) В НАЧАЛОТО на тридесеттях години на миналия век, (1936-1939.!), Иван Минков ХАДЖИЙСКИ е само един самотен велосипедист, запрашил през прабъл-гарските черни пътища, тучни поля и морни ливади, с червена песен на уста. Да притежаваш марков спортен велосипед и туристическа раница, е невероятен разкош. (Нивите, Бай Минко, нивите!) Във времена без радио, кино и телевизия, той е добре дошъл дори в непознати места и околии. Местни свещеници пресрещат сладкодумния изследовател, (Експе-диции по онова време из страната не са познати!), сякаш Господ-Бог е сля-зал между хората. Начумерени кметове го приемат аркадашлийски в някоя опушена кръчма. Селца; които подир петдесетина години под натиск на специални политико-икономически похвати, ще придобият градски облик и подобие, че да бъдат обезлюдени до корен в наше време; се сбират на мегданя да го слушат. Никой не подозира, че само подир няколко десетилетия мерак-лиите да живеят и работят в тях, ще са най-вече цигани и чужденци. Партията и Правителството ще успеят да постигнат, щото суровата селска работна сила да бъде прехвърлена в големите индустриални цен-трове, практически без да влага нищо друго освен ентусиазъм и насилие. Системата за масово - през куп за грош – образование, (ПУЦ-СПТУ-ВУЗ!), и принудителното обезземляване, (ТКЗС-АПК-ДЗС!), изобретена зад океана, изпитана на изток, постокупационно наложена над половин Европа, работи ефективно (За всеобщо учудване!) единствено, в тази незначителна Бълга-рия. Какво от това, че народът се балтави в оплетените икономически пе-шове на една посредствено измислена комплексна икономика, (СИВ!), въртяща празни обороти за сметка на западни инвеститори. Докато партията пее дитирамби за “висок комунистически морал”, обезземлените селски семейства, постигнали гражданство за сметка лишения и разврат, масово се разпадат по претъпканите градски тавани и мази. (Жилищните съдилища, следящи за болшевишко преразпределение на жилищните площи в градовете, в краят на шестдесеттях години са премахнати!) Разводът става мерило и предпоставка за напредък, знак и ежедневие. Заменяйки семеен срам с еманципационна гордост. Земеделец и занаятчия, биват категоризирани за “капиталисти”, без да са виждали повече от две каймета в пояс. (Свестни бармани се извъдиха от тях!) Спешно се изпълнява пролетарско-първенюшка-шуробаджанашка програма, щото Царство България със своите мизерни десетина памучни фабрики, един конезавод, две самолетни работилници на дребно и стотина тенекеджийници и сарачници, след като бъде орепубликанствано и онарод-ностено, да бъде представено като значителна стопанска сила. (Предстои СИВ, а там се играе Ва-Банк!) Срещу умишлено обезценен квалифициран труд, устоялите на пет-стотингодишния икономически натиск на агарянина селяци, биват принуди-телно калесани за консуматори на градски блага по московски. (Маза с ненормиран наем, водка вместо ракия, наркотик вместо тутун!) Срещу весе-лото задължение, да преминат няколко пъти през годината за кеф и удоволствие на личния състав на съответния ОК на БКП, (Почти въоду-шевени!), пред трибуни с политически нахалници, като “спонтанни” мани-фестанти от заводи работещи на евтиния ишлеме за капитала. Фалшиво ухилени, размахващи партийни знамена вместо трикольор, червени пласт-масови каски вместо довчерашни калпаци, и на черно купени дънки вместо потури. Празнувайки интернационализирани празници, (Измишльотски!), исторически чужди на духовните и социални традиции на българина, каквито се счита, че не са необходими. За да видят и разберат, световните информационни агенции и дипломати, (Подхилващи се учтиво но злорадо!), от висотата на трибуните за гости, що е “зряла народна демокрация”. Всички тези граждански манифестации и военни паради, както всичко останало, са само поредна игра на Глобалния Капитал. За сега развъртян регионално. Ще дойде време, когато пластмасовите каски ще станат изли-шни, а калпаци ще останат единствено в музеите. (Ако Глобалният Капитал допусне да съществуват музеи!) Когато червените каски отпаднат, а калпаците бъдат погубени от молци, новоголемците, (Набедени пролетарии с манталитет на буржуа - бели яки, вратовръзки и маникюр на краката!), оправили финансово синове и дъщери изцяло и завинаги, осигурили задгранично образование на внуци и правнуци на държавна сметка, (Какъв ти конкурс! Всеки потомък с при-вилегии, предварително си знае къде ще попадне да учи, чак как се свалят мацки в общежитие. Състезателите на общо основание – да почакат!), ще духнат по малти, майорки и костаделсоли, (Търговията с вторични суровини върви вместо злато!). В името на пролетарски интернационализъм, усул-усул пребоядисан в съвременен глобализъм. Захвърляйки материално и духовно опустошен, (От политико-икономически превземки!), народ и дър-жава на онзи, гдето клати върховете на дърветата. Пък да става, що ще. Да се започва отначало, отначало и отново отначало, е вековна орисия захлюпила сборът от балкански нации, наричан България. Това време е неподозримо надалеч, но ученият с велосипед го пред-усеща. САМОТНИЯТ ИЗСЛЕДОВАТЕЛ на свободна практика успява, и прозира бъдещето на своя народ. Бъдеще трудно предвидимо, без знания за миналото, без диагностика на настоящето. Иван Минков ХАДЖИЙСКИ изследва народностния бит и духовност, хал и мизерия, овреме. Задават се безкрайно преходни времена. Вътре в страната алъш-вериша на дребно ще бъде строго забранен, (Сакън, да не разбогатее ня-кой от търговия със сладолед, боза, скариди и семки!), че държавните вън-шнотърговски спекули на едро да процъфтят. В индустриално отношение ще бъде изградено толкова много, че комшиите на нацията потръпват. (Освен руска, в космоса еква и българска реч!) Когато верността към идеа-ла окончателно ерозира, подменена от верността към Личния Интерес, а култът към поп-цивилизация бъде дистанционно активиран, ще се окаже, че приносите към Партията-Попечителка, Съветска Русия и Света, които този народ е отдавал в продължение на петдесетина години историческо време, с изключителната жертвоготовност на древните бугри, са напълно обезсмислени. По централно разпореждане, (Свиване на рамене!), материалните ценности биват преразпределени (Чети разграбени!). Времето и усилията на тружениците по институти и заводи - прахосани и пропиляни. Задъл-жително изповядваната комунистическа доктрина, (Каква псевдорелигиозна ревност!), сторена за подигравки и за смях. Разпадът става неизбежен и фатален. Векът на цифровата електроника е по-безпощаден от болшевишка химера. Генетичните експерименти на мистика Хитлер изглеждат смешни, в сравнение с постигнатото след като фашизмът бива победен. Централи-зираните идеолози на комунизма са пропуснали, (Възпретено!), да опазят и развият деловият параметър “лична заинтересованост и духовна свобода”, макар и това да се изучава в безбройните партийни университети. За които ще се разсипят да дрънкат, паднат ли по заповед от власт, че да докопат още. НЯКОГА, в началото на четиридесетте години на отминалия двадесети век, от неколцината компетентни философи-марксисти, единствен Иван Минков ХАДЖИЙСКИ предугажда предстоящите промени. (Евристичната философия на Бергсон предразполага към евристично прогнозиране!) В една аграрна страна, където вносът на машинарии е дотам ограничен, че хората си правят велосипеди от дърво; където дори впрегатните жътварки са рядкост, мелниците се въртят с магаре, а редките парни вършачки не бързат да изместят мудните дикани-кремъклийки; кръчмарлъка е основен бизнес. Срещу ‘краднато яйце от полог, селянинът получава от местния кръчмар всички елементарни блага, които плахата цивилизация на онези дни му осигурява (Газена ламба, фитил, кибрит, течна газ, буца каменна сол, ресто звонк!). Трудолюбие и къщовност, пестеливост до цинцарлък, са стандарт и упование за българския селянин между двете световни войни. Патриархални старци нахъскват поколенията към вечна борба със земята. Двете педи на кривия бащин синор, и някоя крадната зряла круша, са един-ствен повод за престъпност. Селския кехая е наместо радио, телевизор и телефон. Всичко това, е от висок интерес за българската наука, рядко пол-зваща широкофронтово статистическо представяне. Картосметачна техника е доставена епизодично, за нуждите на масовото преброяване на населението и имотите в Царство България, (IBM-Deutchland!), в средата на тридесетте години на двадесети век, но за учените на свободна практика тя е недостъпна. Докато Иван Минков ХАДЖИЙСКИ върти педали, през поля и баири, поредната световна война (Абисиния – 28.10.1935./Испания – 08.08.1936!), е тръгнала. Конфронтацията, в политиката на модерната преколонизация, е откровена и явна. Преди векове Светата Инквизиция, прогонвайки евреите от Испания, (Каталонски огнища - Самоков!), е посочила път към България. Древна, недолюбвана от папизма, поетична страна; подхвърлена под петата на османлъка; ревниво опазваща бит и душевност, порочно лесно приютяваща всекиго. Този мъж на науката долетял върху спортен велосипед “Бианка”; демонстриращ откровено леви убеждения, (Кмето-вете се виждат в чудо, и въртят телефон до околийското!); е установил, че да се управлява един народ сносно, са необходими изключителни познания за онаследени традиции, бит и душевност. Тези познания велосипедистът ще установи и изследва, без да се катери по преподавателски катедри. Без да развива скъпоструващи проекти. Но, като разгъва личностен авторитет, (Зигмунд Фройд и Карл Юнг!), демонстриращ достойнство, макар и под маска. Науката в България винаги е била, и остава и понастоящем казио-нна. Душевната магия на народа е спотаена, зад завеси от предубеждения. Всякаквите кули от слонова кост в столицата, в крайна сметка водят в поли-цията. Цялостната социална народностна картина е многопластова, неясна, сложна, релативна и загадъчна. Необходими са време, лично себе-отрицание, научноприложен метод, и креативен подход. Иван Минков ХАДЖИЙСКИ ги притежава. Той осъзнато се е втурнал, към всичко онова, което би могло да се нарече “социално дъно”. За да потърси и установи исконните СОЦИАЛНИ МЕРКИ И ТЕГЛИЛКИ НА НАЦИЯТА, наречена “Българска”. (Социален мониторинг. Някой страни го умеят!) Нация, съчетала в себе си безкрайна верска и национална търпимост, на странна смес от цигани и българи, гърци и турци, македонци и албанци, сърби и власи, румъни и евреи, (Тук-там европейци!), вряща-кипяща при всяко сръбване-пийване край хайдушки огън с чеверме. На древните нации им е присърце да бъдат многонационални. (Новите нации – кои са?) Магматичноподобна смес от какви ли не полуграмотници, управлявана от специално подбрана вносна династия, на пръв поглед попаднала истори-чески случайно на българския престол. (Кой дава тъй!). Резултат от дълго-срочна австро-унгарско-германска политическа стратегия, спонсорирана от Русия, (В силовата част!), за овладяване на технологическите кухини на размирните Балкани. С крайна цел трайно отхвърляне на отоманеца и не-говата вяра, поради хилядолетен трафик на бели робини и наркотик, поради безпрестанни расови безчинства. По настояване на Бащата, Цар Борис Трети Обединител, е успял да премине през горнилото на Балканските войни, като нисш офицер. Младият Цар е наясно. Всяка непреодолима беднота, в краят на краищата, води до социален взрив. (Вече се е случвало!) Би желал да просвети по европейски, раздвижи и развие по германски, тази воняща, (Боб, кисело зеле, качамак и сланина!), инертна маса от селата, (Едва 49 основни и 210 допълнителни земеделски учебни заведения-1942.!), струпана ката вечер, около калай-дисана бакърена тава с качамак. Тросната между гювечета с чорба-лапад и павурчета руйно вино, върху кръглата софра на патриархалното семейство. Софра, край която синът студент-невъзвращенец получава здрава плесница, че е станал вегетарианец, и не хапва “… от месото ба!”. (Какво падение!) Царят е решил в името на Православния Бог и относителния социа-лен мир, (Пушкали са му комити!), да се съсредоточи върху бита на своя си народ. Който за да блаженства, трябва да мирува, докато той си царува. Самонаказал се да не излиза зад граница двадесетина години, Цар Борис Трети Обединител предприема смели пътувания из страната, които придворни писачи напомпват до легенди. (Ненчо Илиев, “Борис Трети”, София-1939.!) Царят наистина е “Народен Цар”, с нецарски ищах към вити погачи, гостби на огнище, ракия и тутун с чакмак и прахан. В областта на социо-логията, Монархът едва ли има кому да се уповава, (Пауперите-марксисти - далеч от короната!), освен на своята си Академия на науките, където традиционно нищо свястно се не върши. (Едно-две списания – това е!) Наука несъмнено се създава. Но къде, как и кой я прилага? Както всеки пос-тановен от Бога владетел, Н.В.Царят предпочита мистични пророци. (За по-евтино!) Което донейде обяснява неговият загадъчен трагичен край. Докато приложна социология се появи, че да бъде някому в интерес, че да се приложи и наложи в България, ще измине доста време. (Дано ня-кога това време да се появи!) Никой не предполага, че този период ще отиде къмто век. Дори подир половин век, за социологията и социалната психология, ще се чува толкова малко, че ще се считат излишни, мало-важни и нетрайни. Подценена от монархизма, възпретена от сталинизма, в условията на безпощаден балкански болшевизъм, (Привнесъл кавказки ре-цепти за опериране на социални проблеми!), социологията ще заглъхне за сметка на лустросана червенозвездна политическа астрология. Подобни исторически паузи за светът са прекалено дълги. За Балканите това е традиция, това е живот. ЕДНО БЕЗГРИЖНО МИГВАНЕ С КЛЕПАЧ. Науката, изследвайки фактите на материалния свят в дълбочина и перспектива, представяйки Нещата на Живота формализирано в синтез, става ефективна едва, ако се прилага системно. Поради което рядко бива оценявана овреме. Но, и поради своята задължителна секретност. Далеч преди Втората Световна Война зад океана, но и зад Урал, биват създадени мощни академични единици, в които ученият-идеалист, (По воля или пряко воля!), успява и се труди, (Хапвайки на корем!). Често без да подозира, за какво всъщност става дума в съответното фундаментално изследване. Науката, нейното правене и сглобяване, е мистерия докрай интутивна, макар апаратно обезпечена. Трудно разбираема за широката публика, създавана за лично удоволствие, понякога и на шега. (Хаджийски е по рож-дение майтапчия!) На Балканите наука за самата наука, дори във Векът на Тоталния Глобализъм, е явление предназначено за лукс вместо за ежедневна дър-жавна употреба. Забележителни творчески постижения пролежават десети-летия по архиви, тавани и мази, докато видят бял свят. (Ако не ги изядат мишките!) За да бъдат оценени и вкарани в ежедневна употреба, с огромно историческо закъснение, несъмнени вреди и пропуснати ползи. В средата на шестдесетте години на миналия век, на ЦК на БКП става ясно, че бъл-гарската наука за системно управление на обществото, (Днес изучавана предимно из частните академии в страната!), пренесена точ’ в точ’ от Братския Съветски Съюз, е крайно неефективна и порочно игнорирана. Налице е отсъствие на развита приложна социология, съобразена с местните исторически сложили се условия, в резултат на технологическата революция все повече неясни, все повече случайно променливи. Партийните методи се оказват изчерпани, неефективни и досадни. Дали защото в редовете на Партията-Попечителка съществуват кадърни социолози? Висшите партийни ръководители усещат, че от прекалено много брътвежи, Партията-Попечителка се откъснала от Времевото Движение на Нацията в Пространството, (Не и, от КОРЕКОМ!), а тази нация им е жизнено необходима. (За да има, какво да авантосва!) Партийните механизми се оказват болезнено корумпирани, предизвиквайки ненаказуеми засечки. Самоунищожаване чрез перманентно доносничество, безкрайни реорганизационни кампании, безскрупулно раздаване на имуществени бенефиции срещу Червена Книжка, на всеки умно представил се за “активен” участник в съпротивата, се превръща в шлагер на деня. Развитието на курортния туризъм прави женската ласка от без пари, да стане срещу почерпка и дъвка “Уригли”. Партията и нейните висши ръководители осъзнават, че всичко създадено от съвременната българска наука подир 1947., открито вони на пропартийно сребролюбие, фалш, лицемерие, измяна и предстоящи политически подмени. (Виж Карл Маркс и Фридрих Енгелс, без Владимир Илич Ленин!) Решава се, и се търси подкрепа, обнова и опора във всичко полезно, създадено от българския гений, далеч преди сакралната дата (09.09.1944.!). Под натиск на кандидати за докторантури, съпругата на великолеп-ния учен, Петрана Иванова Хаджийска, си позволява да разрови и предос-тави за печат писанията на своя неясно как умъртвен съпруг. (Не го знаех за творец. – “Ламар”, М.Тошков, 1977.!) Много от тези съществени за развитието на националната философско-социографската мисъл писания, по време на бомбардировките над столицата, (Съюзническо предупреж-дение – 05.03.1941.!), са погубени завинаги. Други са откраднати (Пардон – присвоени!). Начева без-резултатно драматично издирване, на трета част на “Бит и душевност на нашия народ”, която така и не бива открита. Депозиран при Цвети Иванов в издателство “Хемус”, ръкописът изчезва безследно. Под арест и военен затвор в Крумовград, заради участие във войнишки брожения, Иван Минков Хаджийски е изпратил този свой последен труд по куриер. Ръкописът е получен и предоставен на рецензент. (Кой би могъл да бъде?) Поради навлизане на окупационните войски в страната, ХАДЖИЙСКИ насочва с писмо Ефрем Каранфилов, (08.09.1944.!), да вземе от издател-ството ръкописа. Ръкописът изчезва. Години по-късно, Стоян Бахчеванов, библиотекар-хранител в Рилския Манастир, ще сподели с Йордан Василев (22.04.1982.!), че като представител на Министерство на войната, (1945.!), инспектира книгоиздателство “Хемус”, подготвяйки неговата национализация. Докладвано му е, че “Том трети на Иван М. Хаджийски се намира при рецензента.” Кой е рецензент - не му съобщават. Нищо чудно ръкописът да е погинал, при някоя от жестоките бомбардировки над столицата. (10.12.1943.!) Всред сандъците с ръкописи, близките на забравения от научния свят храбрец, не успяват да го открият. В сравнително ново време, когато промените притропват на вратата, специализираният партиен глашатай, вестник “Народна Култура”, открива щафета публикации, като обнародва новоткрития, (Подходящо отредак-тиран!), ръкопис на “Личности и характери” (Бр. 26, 27, 28/1986.!). Обществеността анемично зашумява. Делото на Иван Минков ХАДЖИЙ-СКИ се оказва незабравимо, живо, необходимо, и актуално! Безстрастният съдник – Времето на Времената, (1934-1986.!), казва своята блестяща дума. Интересът на обществеността е огромен, и както към никой друг со- циолог - траен. Появяват се частни изследвания, (“Иван Хаджийски. Време, творчество, съдба”, Цветозар Томов – 1990!), и допълнени издания (“Гражданска смърт или безсмъртие” – 1986.!). Потръгват партийно промотирани анкети. Предшестват ги възпоменания. Изявяват се близки, познати, и пишман-познати. Пишат се спомени. Започват конференции и чествания. Открива се къща-музей (Троян-26.10.1982.!) Завърта се парà и дявол. (Полезно нещо е управляемата свобода!) Въпреки големият шум и неимоверни усилия, третият том на “Бит и душевност на нашия народ”, не се открива. Дали ще бъде открит някога? (Изследователи допускат, че ръкописа би могло да е заседнал в касата на генерал Кирил Станчев, при чийто щаб е зачислен злогополучния дописник!) Науката винаги е била, и ще бъде, хипотетично-прогностична сила, различна от ежедневната житейска практика, макар да корени дълбоко в нея. Би могло да се каже, че витае в етернала. За да излъчи необходимото, създавайки поредна АПОСТОЛИЧЕСКА ЛИЧНОСТ. Дотолкова овреме, че дори апологетите на развития социализъм трепват и допускат, че няма как - съществува Господ-Бог – това е. Апостолическата личност слабо се интересува от това, как самата тя и семейството й оцеляват. (Горко им!) Но не престава да анализира, раз-глежда , анализира, диагностицира и предписва, като как да стори, щото другите да преуспеят. (Блазя им!) В Обединено Царство България, една от най-преходните държави в Европа; потъпкана, поругана и владяна от кого ли не, един от най-апос-толичните мъже на двадесети век се оказва, евтин столичен адвокат без кантора, с незначителна клиентела, но с нарастващ брой публикации в пресата. Научният печат рядко плаща хонорари, но се отплаща с приз-нание, слава и професионална завист. (Понякога научна степен!) Местният печат се цигани за стотинки, и има стойността на биографско портфолио, в което рядко някой се заглежда. Този апостоличен мъж, всепознатия шегобиец-велосипедист, правист и философ Иван Минков ХАДЖИЙСКИ, как така твори и публикува. Като как успява? Едва тридесетина годишен (Роден Троян -13.10.1907.!), ХАДЖИЙСКИ е успял да измине тежък път на самообразование, и кариера. Преследван професио-нално. Преследван политически. (16.12.1934. – 450 арестувани за заговор против аря!) Въпреки това - свободомислящ. Невръстен ученик в Свищов, изключен от гимназията за свободомислие и спор с органите на реда, въдворен (1923-1925.!), под полицейски надзор, обратно в родния си град, юношата е толкова ученолюбив, че не му остава време да се занимава с друго, освен с напредване в четене на художествена литература, в изучаване на странни науки, и чужди езици. Далеч преди да вземе приравнителни изпити за “класическата” гимназия в Свищов, (Латински и Църковнославянски!), че да запише философия в Софийския университет, Иван Минков ХАДЖИЙСКИ свободно ползва руски, немски, френски и английски, освен традиционния турски. Докато следва в столицата, не престава да работи за да се издържа. Кръчмите търсят келнери, веднага и незабавно. Плащат чрез ядене и пиене. Принуден да прекъсне учение, синът на Бай Минко, (Ламар: Баща му бе дюкенджия, а ядяха качамак, като мене!), се завръща да чиновничества в Троян, (1931-1932.!). Където ще бъде малтретиран заради сказка срещу войната. И прогонен. Троянци не скланят глава никому, не искат акъл от никого. Имат си свой в излишък. Бъдещият фундаментален български социограф се установява в столицата, за да завърши право. Адвокатската практика му допада, но как да взема безумни пари от хора за които е убеден, че не биха могли да ги припечелят. Това прави да се насочви към науката и публицистиката. Неговите изследвания са така аван-гардно-марксистки, а той така световно неизвестен, че няма как да не бъдат публикувани върху страниците на партийния (БРП(к)!) печат. Мъчително финансирани вестници-еднодневки, съществуващи от цензура до цензура, (“Контрол върху печата!”). Лесно променящи име, никога насока. Избягващи да плащат хонорари, (“Ведрина”, “Вик”, “Жар”, “Кормило”, “РЛФ”, “Slavishe Rundshau”-Praha, “Философски Преглед” и др.). Тайно финансиращи нелегални. Неговото сподвижничество с Никола Йонков Вапцаров е ЕСТЕСТВЕН ПРОЦЕС, докато с Орлин Василев са комшии. (Наоколо се върти и Светослав Обре-тенов!) Времената стават все повече хаотични. Изхранването все по-тежко, Бунтарите все повече. Проклетата Втора Световна Война избухва. Въвежда се данък върху луксозните стоки, контрол над продуктите от първа необхо-димост. Купонната система е наред. Изявяват се отдавна забравени проб-леми, които аналитикът не би могъл да не отрази. Иван Минков ХАДЖИЙ-СКИ предлага за печат “Култура, нация и патриотизъм”, но книгоизда-телствата не проявяват интерес. Издателите, преди и сега, се държат върху повърхността, публикувайки скандални преводни заглавия и джебни криминалета. От ден в ден цената на хартията и печатните услуги нараства. Покупателната способност на интелигенцията драстично намалява. По сто-личните булевардни ъгли се явяват просещи художници, музиканти и артис-ти. (Днес това се харесва на мнозина!) Национал-социалистическия пропаганден тъпан, заплашва всеки да постави на своето генетично предопределено място, стане ли работата докрай с Русия. Царят, като по-томствен аристократ, не е убеден в тези прегракнали великонемски фантас-магории, но отклонява договаряне с посетилия го, по американски шумно, полковник Донован, (Пратеник на Рузвелт!), и, като начинаещ географ подписва фатални силови споразумения (01.03.1941.!), довели до опустошаване на бароково-сецесионна София. Със съдействие на Орлин Василев, студията излиза под редакция на Никола Йонков Вапцаров в прокомунистическия “Литературен критик” (05.06.1941.!), като книжка-приложение. Дали обръща внимание на четящата общественост? Едва ли. Фактът, че от нея има запазени случайни екземпляри говори, че е била из-зета от цензурата своевременно. Професор Димитър Михалчев (Пръв български пълномощен министър в СССР!), ще открие и докаже, че това е начинание на родèн изследовател: “Този човек беше като някакъв сеизмограф, който долавя и най-слабите трептения на човешката природа … ” Други злокобно ще предупредят: “… в този човек витае духът на Левски и на Ботев”. Легионери, бранници и комсомолци се бият, по ъгли и изоставени строежи, в името на идеали с имената на Левски и Ботев на уста. Което прави веселякът Хаджийски да се усмихва тъжно. Макар марк-сист, той не е със никой. Което би могло да обясни и неговата безсмислена смърт. МОБИЛИЗИРАН в началото на 1944., в противовъздушната сигнална служба, прехващаща талазите летящи крепости още над Беломорието, (150-300 самолета в бом-бардировъчно ято!), видният нашенец е така ентусиазиран от навлизането на съветските войски в страната, че бърза да се запише доброволец за фронта. Над главата му виси военно-временна присъда за неподчинение на местното началство, (Случаят не е изследван!), а по време на война – нищо не се знае. (Една от причините, да хукне към бойното поле. Освен вече ма-нифестирания интерес към изследване на войнишкия бит и душевност!) Този насмешлив подофицер има смелост да подаде молба до самият министър на войната. (Текстът на молбата е показателен!) И, работата става. Народоведът заминава за Пирот, където се представя в щаба на Втора Българска Армия под командването на Генерал Кирил Станчев. (26.09.1944.!) На 03.10.1944. година, Иван Минков ХАДЖИЙСКИ, се придвижва в посока бойната линия, независимо от предупрежденията. Идва време, Щабът да бъде преместен, следвайки отстъпващите фашистки войски. Оказва се, че военният кореспондент от няколко дни отсъства. (Кашаварът не го е виждал цяла седмица!) Проверката по телефоните не дава резултат. Войната иска своето. (Втора Българска Армия воюва срещу прочутата СС дивизия “Принц Ойген”!) Отново го забравят. Когато от столицата позвъ-няват за поредна кореспонденция, генералът сериозно се обезпокоява. И, се разтичват. Трупът на Иван Минков ХАДЖИЙСКИ, полуразложен, с куршум в челто, паднал по очи, бива открит, (26.10.1944.!), около СЕЛО ВЛАСОТИНЦИ - КОТА 850., под връх Висока Чука. Мародерстващи са отмъкнали неговите ботуши. Опознат е по пъстрите вълнени троянски чорапи и личната му карта, от слу-чаен “близък”. (Иван Пеновски от Троян!) Тленните останки биват върнати в България. Устроено е патриотично погребение-митинг, (Пропаганден керван от 30 столични леки коли, плюс седмичната кинвохроника!), в родния Троян. Толкоз. Няма детайли, защо и как, но талантливия социолог потъва в ПРЕДУМИШЛЕНА ЗАБРАВА, Има – няма повече от четвърт век. В това нашенецът е ненадминат, а поколенията не престават да следват този порочен тертип. (Видяли ли са нещо друго?) Минават десетилетия. Към 1965., властта ще установи, доколко слабо познава своят собствен народ. (Туркоезичното население се бунтува!) Онова, което пар-тийните изследователи откриват в писанията на доказалия себе си социо-лог, се оказва от изключително практическо значение. (Член на ООН, България е задължена да внимава в играта с малцинствата!) Всички, които бегло познават Иван Минков ХАДЖИЙСКИ, а са отървали кожата успешно, пипват писалката с лилаво мастило. За да докажат, колко много прокомунистически е бил, което съвсем не е равнозначно на теоритичен марксизъм. Как са си сътрудничели. Как не са си пречели. Какви добри комшии са били. Колко много го обичат, ценят и тачат. (Без да го публикуват!) Загърбвайки позорни изказвания на дискусията на БАН, (1951.!), по случай 75 години от Априлското въстание, когато трудовете на Иван Минков ХАДЖИЙСКИ биват изцяло порицани, категорично отхвърлени, отрупани с ред обидни квалификации и пренебрежение, към паметта му. Пръкват поръчкови статии, свързани с името, личността и творчест-вото на един от първите български учени интердисциплинаристи. (Предхожда го единствено Професор Асен Златаров!) Съпругата на Иван Хаджийски е жива, но какво би могла да направи, освен да порови още малко на тавана в Дряново, докато рони сълзи? Дъщерите имат бегъл спомен за своят баща. На неговия внук е предоставена възможност да преподава (1967.!), новопоявилата се наука - кибернетика. Партийният апарат; побързал да клъцне из корен народностните вея-ния, далновидно насаждани от О’Бозе Почивший Цар Борис Трети Обе-динител, (Разстрелян 28.08.1943.,“THE CHRONICLE”!), непосредствено подир Сакралния Девети Септември 1944., в името на международната ра-ботническа солидарност и болшевизиран интернационализъм; се опитва да преоткрие завинаги погубените народностни корени, позовавайки се на трудовете и личността, на някога с лека ръка игнориран социолог Иван Минков ХАДЖИЙСКИ. Изясняване на традиционната за страната стратификация на българското дребнобуржуазно общество е от държав-ническа значимост. (Предстои планирано оборжуазяване с последваща либерализация!) Тайни концепции твърдят, и международни договорености, (Хелзинки – 31.07.1975.!) налагат, че подир двадесетина години земно време предстои връщане към отреченото с лека ръка пазарно стопанство. (Предвидливи партайгеносе затрупват евтиния държавен нотариат с рабо-та!) Партийната аристокрация, успяла да поживее на запад, изненадващо е построила фабрика за тоалетна хартия. (Тиражът на вестниците незабавно пада!) Партията-Попечителка се готви, да пренастрои латерната за социа-листическа равнопоставеност, (Всенивелация!), към органона на капиталис-тическата гражданственост (Денивелация!). КапитализЪма може да вони, но го прави очарователно и забавно. СоциализЪма може да изглежда кристално чист, (А!?!), но той е за временна употреба. Бъдещето е в дивергенцията на обществото, и конвергенцията на ин-тегративните глобални структури, чрез безброй неправителствени органи-зации и всеобщ монетаризъм, при либерално празен джоб. Хаджийски е несистемен веселяк, но това е само на пръв поглед. Марксистки учен, мечтащ за Америка, където не престават да избухват в неприличен смях, стане ли дума за икономическото развитие на Балканите. Третият том от “БИТ И ДУШЕВНОСТ НА НАШИЯ НАРОД”, предвидливо чопнат от издателство Хемус в началото на 1944., за да не бъде открит никога, (Възстановен по стенографски бележки от професор Мария Хаджийска в началото на новия век, по настояване на Петър Продев!), и днес коли сърцата на мнозина. (Ами, ако се появи изведнъж автентичния текст!?!) Хаджийски е едва ли не безпартиен болшевик, (Работил е за почтения “Кормило”!). За целите на предстоящото интегрално поп-общество, това е опасно. Това ще да е причината, да бъде окончателно болшевизиран, (Водил в атака взвод, бил прострелян, а никой ни чул – ни разбрал!), години подир неговата воистина загадъчна смърт, че дано бъде низвергнат по време на предстоящия глобалистичен преход. (Комунизма, този първичен аспект на глобализма, харесва най-вече мъртви таланти!) Талантлив неказионен учен, талантливо унищожен, докато таланливо ана-лизира минало и настояще, че да диагностицира национално бъдеще. Там, около някаква си бойна кота, по време на Втората Световна Война. Марксизма, сравнително нов за света метод за правене на регионал-на политика, (И пари!), за Балканите се оказва манна небесна. Професор Тодор Павлов, някога гимназиален даскал и самодеен учен-херметик, обучен и атестиран своевременно в Москва, (Професор по диалектически материализъм в Институт за червена професура; Декан на Философския факултет на Институт по история, философия и литература, Москва/1932.-1936.!), за единствен правоверен балкански марксист подир Дядото, някога е неприятно изненадан, от появата на Иван Минков ХАДЖИЙСКИ на страниците на “Философски Преглед”. Какви са тези шеги кротнали в изтънчени научни трудове? Каква е тази литературстваща наука? То не може баш тъй! Подобен шегобийски подход би отклонил вниманието на бъ-дещите рабфаковци, (На студентите, де!), от дискусии по международен телефон без микрофон. Марш на фронта! Такава е партийната повеля към всеки новопръкнал политически ум-ник. (Ханджийски не е изолиран случай. Загиват маса необучени за военни действия ентусиаст-партизани, доброволци от последните класове на сред-ните училища, недипломиран медицински персонал, хвърлени срещу гер-манците при Крива Паланка – къде ли не!) Академик Тодор Павлов, като школуван учен, оцелял извън стените на зандана, (С цена на какво?), прекалено добре долавя истинската стой-ност на философа, социографа и писателя Иван Минчев ХАДЖИЙСКИ. За разлика от евтинджийски класификации поставящи авторът на “Бит и Душевност на Българския Народ” върху полицата на културолозите, (Димитър Михалчев-1941.!), и народоведите, Тодор Павлов е по ленински наясно, с какво явление предстои да се справя. Овластен регент, бъдещият най-крупен марксист-идеолог на партийната и държавна политика на Майка България, е всестранно оторизиран властник. Малките препъни-камъчета следва, да бъдат пометени. ПО ВРЕМЕ НА СЛУЖБАТА В БЕЛОМОРИЕТО, на Иван Минчев ХАДЖИЙСКИ е лепната ефективна присъда от военния съд. (Сам се е натикал, че да изследва затворнически бит и култура по вре-ме на война!) В кауша надживява кризата на непризнатия талант, докато натрупва материал за предстоящи анализи. Творчески път твърде напомнящ съдбата на летеца Егзюпери, но Хаджийски лети през полето на мечтите на велосипед. Антуан Дьо Сент-Егзюпери изчезва загадъчно в краят на войната. (Публикувал е антивоенна книга, по време на война!) Иван Хаджийски е издирен – като труп. (Публикувал е дописка-интервю от фронта, размътила дълбоките води в Москва, София и Белград!) Тялото му е открито с подозрително закъснение. Поредният героично очистен интелектуалец е твърде известен всред интелигентските кръгове в столицата, страната, че и зад граница. Официозите, като по команда, се втурват да жалят. (За кратко!) Вкусът към трагичното се пре-плита с високопарни партийни интереси. Пелинко е на възраст, имуществото му е конфискувано, и докато треперливо си гледа рахата, става председател на СБП. (Москва не вярва на сълзи!) Тодор Павлов е колос и връх. (Първата обмяна на царския лев с републикански - предстои!) Дали една сравнителна семантическа оценка, на нечии вече позабра-вени писания, няма да открие коренища почерпени из неиздадените и из-чезнали трудове на Хаджийски? Където литература, история и социология така интердисциплинарно се преплитат, че нищо друго не остава, освен да загребеш каквото, и колкото е необходимо, за каквото ти потрябва? Войната свършва. Войската се завръща. За да бъде подгонена, (Със свещениците барабар!), едва демобили-зирана, да разпробива Хаинбоаз и да строи никому ненужния Дими-тровград, Да реализира концепции планирани, далеч преди окупацията на страната. Твърдата ръка на Партията-Попечителка замества всякаква социо-логия, чрез триковете на кавказки вождизъм. Статистическите социоло-гически методи, са за относително равномерни времена. Не е време за об-стойни разследвания, и некролози. Време е за песни и градеж. По случай десет години от гибелта на късно признатия АЗБУЧЕН СОЦИОГРАФ, някой си Вълчо Христов се усеща. Прочел е всичко известно от Иван Минков ХАДЖИЙСКИ. Усетил е, как неговите произведения пасват на всяко едно балканско време. Вълчо Христов си позволява да заключи: “… Иван Хаджийски … посочи … законите, на които се подчиняват взаимоотношенията на хората от различните класи.” За да влезе материалът на страниците на в-к “Работническо дело”, класовият канон бива спазен. Каква ли е била съдбата на Вълчо Христов подир разбутване костите на един така талантлив мъртвец? (Би могло да се предполага!) Покойният ХАДЖИЙСКИ принадлежи, колкото на публицистиката и литературата, толкова и на науката. (В пестеливия справочник “Български писатели”, София-1961., Иван Хаджийски отсъства - Тодор Павлов е налице!) Нещата се раздвижват. Списание “Философска мисъл” публикува кратка студия от своят главен редактор. (Главен редактор на списанието си, разбира се, е академик Тодор Павлов!) В тази впечатляваща публикация, за Бог Да Прости, мастития марксист отново акцентира именно върху слабите места в дейността на социографа. Щото то не може току-тъй, да се вдигне от гроба безпартиен социолог. Проф. С. Казанджиев, вместо да се преклони, не про-пуска да категоризира “… известни успехи”. Странно е, че като научен работник, Иван Минков ХАДЖИЙСКИ, е крайно недолюбван. Можеби, защото никога никъде не е бил на щат. Нещо, което никоя научна общност не прощава. Как така монах без манастир? Неговите писания, утвърдени от изминалото време, биват подхвърлени от партийния апарат за повторно преразглеждане, анализиране и публикуване, от самовлюбени запетайкаджии-занаятчии. Изкуственото опартизиране на Хаджийски, (Преди Войната представян за десен комунист – подир тази дата за левосектант!), започва доста преди преждевременната смърт на прословутия ненадминат марксист-академик Тодор Павлов, (1890-Щип/1977-София!). И, за съжаление, продължава и понастоящем. Партиите традиционно харесват мъртви вместо живи знамена. Като не може да достигне до същностната дълбочина на подтекст-овия диагностичен синтез на ХАДЖИЙСКИ, или твърде добре прозирайки какво се таи в него, и по-скоро в резултат на партийни зомб-догми, Петър Пондев търси и “открива”(!?!), в трудовете на ХАДЖИЙСКИ за Априлското въстание, податки за поява на “Българския Сталин”. (Очевидно имайки пред вид, че ”Българският Ленин” е налице!) Диктаторите от Сталин, през Живков до Саддам, харесват да оставят подир себе си камари наукообразни трудове. Как намират време да ги напишат, щом не намират време да ги прочетат, остава да бъде изследвано от поколенията. Към средата на шестдесетте години на миналия век, Нешо Давидов и Ефрем Карамфилов; и двамата дотолкова заслужили партийни функ-ционери, че един ден ще си имат самостоятелни преподавателски катедри; сътрудници на прекалено обемния апарат на ЦК на БКП и никога на КДС, (Как иначе ще бъде решен проблема за местната дисидентура, освен чрез жива машина за погрешни експертни оценки!); успяват да заинтересоват Тодор Живков, да бъде разрешено публикуване на пълно събрание на съчиненията на социолога Иван Минков ХАДЖИЙСКИ. Смело отстоявайки тезата за изключителната полезност на неговите частни изследвания. Докрай удивени, че са успели да издействат зелена улица на най-високо правителствено равнище, (Прозорливата Людмила все още е жива!), изне-надващо постановяват: “ТОЙ Е ЗЛАТНИЯ ФОНД НА БЪЛГАРСКАТА НАУКА И ЛИТЕРАТУРА.” Пропускайки да изпишат с главни букви “Българската Наука и Литература”. О, това и днес се счита за по-лошо от човекоядство! Дотол-кова закостеняло е развитието на Родния Български Език, че лесно бива заменян с поредния вносен. (Някога Френски, после Немски, подир това Руски, днес Английски!) ЦК на БКП потвърждава тази почтена оценка доказвайки, че не е трудно да крачи със своето време. Като начало, бива пуснат том избрано. Следва двутомно издание. (Български Писател – 1966., 1974.!) И още … Литературни публикации, подготвени от литературстващи, с пестеливи коментари на случайни изсле-дователи. И въпреки това - необходими и безспорни. Понастоящем авторитетните публикации, посветени на Иван Минков ХАДЖИЙСКИ заедно с неговите трудове, едва ли надхвърлят дузина. Високият интерес на българската общественост към неговите приноси всекиму показва, че именно забравените златни фондове са “Това що не гасне”. И никакво глобалистично ауто-да-фе а-ла-интернет не би могло да ги потули. Не е известно, да има англоезично издание на неговите трудове, но един ден, и това би могло да се очаква. Съдбата на Иван Минков ХАДЖИЙСКИ учудва малцина. На оста-налите им е все едно. Пренебрегнати са поголовно не един и двама крупни съвременни поети, музиканти, писатели и хора на наукат, и изкуствата. Не съществува никакъв всенационален индекс, който да напомня и установява. Спорадичните издания “КОЙ КОЙ Е В БЪЛГАРИЯ?” на ИК “Труд”, и “КОЙ КОЙ Е В БЪЛГАРСКОТО ИЗКУСТВО? на ИК “Славена”, от краят на деветдесетте години на миналия век, са прекалено пестеливи. Оглавена от вносни управляющи, джебна Майка България не си позволява да хвърли поглед в своите балкански пазви, където крее Бъдещето на една – по същество - нова нация. Резултат от безкрайните пермутационни заигравания на Великите Сили, в ареала на Балканите. Именити български учени, като Йордан Василев, Тончо Жечев и Нешо Давидов, правят и налагат ново отношение към това странно за мнозина интердисциплинарно научно творчество. Твърди се, че намесата на Тодор Живков е така сериозна, защото лично е познавал автора, и участвал (Представете си!?!), в набиране текстовете на някой от първите издания на неговите произведения. Истината би могла да бъде всякаква. Тоталния подход като система, трудно допуска възраждане духовно, без да го подложи под ПОЛИТИЧЕСКИ ФИЛТЪР. (Важи и, за прехваления Глобализъм!?!) Не обяснява ли това “изчезва-нето” може би на най-съвършенното прогностично изследване на бита и душевността на съвременния българин в преход? Изключено е, в този трети последен том, да не е съществувала студия, за текущите партизански политически борби, бит и страсти, (1943-1944.!). Забавни и героически, но на екран. През втората половина на средата на двадесети век. подир десетина тоталитарни, (Как обичайно за българската действителност звучи този термин!) години, обществената критична мисъл ще узрее и ще се самоосвободи дотолкова, че в средата на седемдесеттях години, Иван Минков ХАДЖИЙСКИ ще бъде въздигнат на пиедестал наред със Симеон Радев. Това прави отново и отново да бъдат поставяни вечни въпроси. Доколко трудовете на Иван Минков ХАДЖИЙСКИ резонират в нашето съвремие? Доколко неговият “марксизъм” е марксизъм диалектически – доколко догматически? До къде при отпадащата необходимост от четене (Internet Books!) неговите творения остават неотразимост вечна? И, доколко присъстват в Свещенното Кибер Пространство? Дали надзора и управлението на това хипотетично пространство не е в ръцете на потомците на ония, които не се посвениха да затрият Иван Минков ХАДЖИЙСКИ, като въведение към онова, което биха сторили в средата на Двадесет и Първи Век, с бедната нашенска нация? В началото на 1932., “РЛФ” под редакцията на Христо Радевски представя отпечатаната в джобен формат брошура “Авторитет, достойнство и маска”. Изследването е пряко повлияно от Фройд, Ницше, Кречмер, и Маркс. Произведение дотам съдбовно за българската социо-логическа наука, че д-р Кирил Чолаков не пропуска да отбележи във “Философски преглед”, че публикацията не е нищо повече от “духовито … гледище на марксизма”, ознаменува го, като “пролетарски кариеризъм … ” и го дефинира, като “… най-чиста политическа пропаганда”. Но, могъл ли е да каже нещо други? БРП(к) шумно е напуснала Народното Събрание. Конституцията е суспендирана. Предстоят дълги години авторитарна власт, които подир преждевременната фатална за Нацията смърт на Цар Борис Трети Обединител, ще прерастнат в кървави разпри с ятаци, партизани и население. Както много талантливи книги, и този труд е изпреварил своето време. Есна 116 странична брошура, несправедливо подценена и забравена тридесетина години. Докато попадне в първия том на неговите събрани съчинения (БП-1974.!). Днес тази творба се оказва изключително стойностна, и актуална. За Иван Минков ХАДЖИЙСКИ, Големанов на Ст. Л. Костов е: “Политическо парвеню. Бивш даскал … Сега депутат … Големанов намира за свое достойно сравнение само царете, и него може да го съди само Бог и историята.” Примерите, които предлага Хаджийски са безброй. Социографът е наясно, що за социо анализира. Социото все още не е достатъчно наясно със себе си, пък и от анализ - рядко се интересува – по добре да няма. “Отивам в едно село. Питам за кмета. Посочват ми го. - Как, ами ти не ме познаваш? Вестници не четеш ли? Държа-вен вестник не си ли чел? В брой 137 от 1902. г. има писано за мене вътре … че съм си загубил тескерето на магарето.” Колко е тя Българията. Всеки следва да познава всеки селски кмет. Варненското гражданство, а и не само то, би могло да си припомни, (Но нехае!), значителен брой аналогични личности. Изпратени от заблудения електорат да го представят по стъпалата на най-висшата власт. Забравили за какво са отишли. Гласуващи групово. Пропуснали да се завърнат. Без да се интересуват чии пари харчат. Не защото са убедени, че “… маската е прикритие на липса на качества.” Не и поради това, че “… маската е … допълнително достойнство на личността.” А защото, са пропуснали да осъзнаят, че “… всяка илюзия е смърт.” Далечен на Двореца, Иван Минков Хаджийски не пропуска да цити-ра Цар Фердинанд Кобургготски, подхвърлил на гостуващ дипломат: “ПАЗЕТЕ СИ ЧАСОВНИКА. ТУК ИМА МИНИСТЪР!” Колко опитни министри. Какъв търпелив Цар. Какви балкански времена - досущ настоящи. Битът на народа може отдавна да е различен. Духът – завинаги остава същ. Времена, когато Пенчо Рачов Славейков самонадеяно се надява да му бъде присъдена Нобелова Премия единствено, защото е доказан национален поет, докато Петко Ю. Тодоров не престава да го умолява “да му я отстъпи, че е семеен човек и храни деца.” Тази блестяща студия стои на границата между есеистика (Вербално представяне на проблема!) и фундаменталистика с принос (Дефинитивно-формализирано представяне!). Тезисна работа, даваща възможност на мнозина учени да започнат и проведат блестящи собствени изследвания, поради невъзвратимото отсъствие на автора. Сякаш писана вчера. Актуална понастоящем. Предназначена за веко-вете. Поради слаба Българщина, дребна завист и липса на технологическо нахалство, книгата остава достъпна единствено на българската четящо-пишеща медия. Иван Минков ХАДЖИЙСКИ упорито обикаля страната до началото на 1944., едва ли без да върши куриерска работа за БРП(к). Едва ли без да търси (И намира!) контакти с нелегални и партизани. Едва ли, без да е срещнал на мотоциклет онзи, когото не трябва. Да се проучи този сегмент от неговата трескава разностранна дейност, някога не се направи нищо, (Да не звъннат кирливи ризи!). Сега е съвършено късно. ГОТВЕЙКИ СЕ ДА ХВАНЕ БАЛКАНА, (Явката се проваля!), че да изследва помислите на съвременния комитаджилък, ХАДЖИЙСКИ бива призован в армията. Това не го възпрепятства да пише и изследва. Неговите статии, разпръснати из много-бройни вестници-еднодневки, (Едва ли събрани до една!), продължават започнатото дело. Години преди това, изследването “Любов и брак” (1938.!), бърза да постави този всевечен проблем на типично народностна основа. Фактът, че подрастващия любовник у нас бива подготвян, не чрез изследвания върху психиката и бита на нашия народ, а по нечисти вносни европейски тертипи, не говори в интерес на правителство и управия. Далеч по-високо-технологизирани нации, (Япония, Китай, Русия!), опазват и укрепват обичаи свързани с пола, размножението, девствеността и младенчеството, чрез възстановка и ритуално поддържане на пищни древни празници и енигми. Под влияние на недалечна Европа; под фасада на “Братство, Равенство и Свобода” че и “Свобода на избор”; у нас този процес е изкуствено пресечен. При прехода от Отоманска империя към Балкански Монархизъм. При прехода от Авторитарен Монархизъм към Менте-Социализъм. Чрез прехода от Менте-Социализъм към Глобална Демокрация-Шашме. Не е за чудене, че трудовете на Иван Минков ХАДЖИЙСКИ, са широко обнародвани именно от тоталитарната власт. Опитваща се ане-мично да изпревари настоящите вносни псевдорелигиозни, популяр-социологически и сциентоложки сурогати. Повлиян от Хамсун и Блох, но и от Форел и Енгелс, Хаджийски успява да даде достатъчно задълбочен анализ, реален принос и широка политическа визия, и по този деликатен за всеки проблем. В наше време, с няколко тясноспециализирани медицински публикации на тема сексуална психопатология; достъпни единствено на тесни специалисти; въпросът се счита за обществено приключен. (Веднъж левият е десен, втори път десният е ляв!) Всъщност, на Балканите пръв и единствен ХАДЖИЙСКИ, разглежда любовта, като “… социално-биологичен факт”. За да докаже, че “… всяка обществена група живее интимно в собствената си среда.” (Групов подход!) С което се доближава до научно приложение, на т.н “групови изследователски методи”, чрез интегративен вербален структурален подход. В този свой изключителен труд ХАДЖИЙСКИ надминава очакванията на научните среди, и поставя далеч преди Камю и Сартър, проблемът за алиенацията и отчуждението у нас. (1934(!) По време на т.н. авторитарен монархизъм у нас, да бъдеш учен-марксист е крайно рисково занимание. (Полицията картотекира инакомис-лящи, в интерес на Гестапо!) Ако не допуснеш да се занимаваш с подривна дейност, оставаш с навикване за незначителен квартален луд, (Тоест “дисидент”!), на майчина издръжка. Възможността да угодиш в пандиз поради неуспехите на Германия в Русия, подир неочакваната смърт на Царят-Балансьор, е повече от вероятна. В полицейско отношение балкан-ския партньор (Царство България!), на оста Рим-Берлин-Токио, твърде добре си гледа работата. Мнозина интелектуалци, макар никой да не ги търси, се покриват по селата и отървават армия, затвор и концлагер. Зако-ните са схематични, но отровно точни. Изпълнението безкомпромисно. За-браните са безбройни и окончателни. Радиоапаратите са запечатват от цивилната полиция с червен восък. “Черните” радиостанции се заглушават безуспешно. Народът трае, и все пак, знае всичко за всички. При наличие на над 300 печатни заглавия по проблеми на социо-логията на националния книжен пазар, (1939.!), крупното за България книгоиздателство (“Хемус”!), е рискувало, и обнародва в двехиляден тираж “Бит и душевност на нашия народ” (1941.!) Bogomil Kosstov AVRAMOV-HEMY [2007-02-07 09:53:49] SOS ... SOS ... SOS ... TITANIK “Индоктринацията е толкова дълбока, че образованите хора си мислят, че са свободни и обективни, а всъщност виждат единствено това, което минава през филтъра” на цензурата - казва американският учен Ноам Чомски. SOS ... SOS ... SOS ... TITANIK SOS ... SOS ... SOS ... TITANIK “Индоктринацията е толкова дълбока, че образованите хора си мислят, че са свободни и обективни, а всъщност виждат единствено това, което минава през филтъра” на цензурата - казва американският учен Ноам Чомски. SOS ... SOS ... SOS ... TITANIK SOS ... SOS ... SOS ... TITANIK “Индоктринацията е толкова дълбока, че образованите хора си мислят, че са свободни и обективни, а всъщност виждат единствено това, което минава през филтъра” на цензурата - казва американският учен Ноам Чомски. SOS ... SOS ... SOS ... TITANIK SOS ... SOS ... SOS ... БОГОМИЛ КОСТОВ АВРАМОВ-ХЕМИ [2007-02-11 01:35:59] ХЕМИ Богомил Костов АВРАМОВ – ХЕМИ ISBN 954-8530-09-0-I ЩУРЕЦ В ЧОВКА новела - ЗАЯВЛЕНИЕ: Аз, Д-р Маестро Маестозов Чернобилски, моряк с отнета моряшка книжка, но с вени пълни с флотии мечти по морето, преразказвам тази история "точ-в-точ", тъй както я чух от устата на к.д.пл. Драгоста Николиди Трети-Тихи, наричан още Нищото, щото през дългогодишната практика като капитан в БМФ-Варна, не бе допуснал нищо да се разпилее, нито той самия да отмъкне. Той на чаша скоч без лед. Аз, на чаша кафе без захар. На маса в бара на местното радио по време, когато там все още бе допускан всеки. О! Имаше и други значителни писатели на съседни маси, и надаваха ухо по-дълго от полицейски микрофон, но какво да се прави. На Балканите дискретност няма. Ако вземат, че да напишат, та да предложат и отпечатат, днес толкоз лесно е всичко това, не им вярвай Народе! Който не е моряк, най-безсъвестно лъже. ПОДИР втора чаша анголско кафе, (и петдесет скоч вътре!), Маестро Маестозов Чернобилски, човек с големи идеи и познания, ала с ниско служебно положение, бе посъветвал слабия като ученическа химикалка, изпечен от ветрове, бури и пийване капитан. - Купуваш един топ карирана и, сядаш ... - Аз, да купя? - бе запитал учудено Драгоста Николиди Трети-Тихи, известен още като Капитан Нищо; приемен син на Драгоста Николиди Втори-Перото, приeмен внук на Драгоста Николиди Първи-Сламката, щото тъй върви в техния род - да осиновяват бездомни. - Защо именно аз? Корабът си има домакин ... Капитанът, не харесваше да пише. Считаше писането второстепенен ангажемент. В заповедната книга на мостика, диктуваше на помощниците да вписват неговите разпореждания. После, само се подписваше. Беше от онези капитани, за които малко се знае, и съвсем малко се говори. Капитан Далечно Плаване Драгоста Николиди Трети-Тихи, наричан още Капитан Нищо, щото не бе допуснал нищо да се 'крадне, бе от класата, на т.н. "кара-капитани". Капитан-самоук ала доказан, чрез самообразоване, курсове и решение на съответния Районен Комитет на Бекапе. - Ами кой? - бе запитал авторът на горното заявление. - Някой кафеджия, като теб! - бе троснал властно Драгоста. Подир което се бе запътил към вратата на бара, за да изкачи тринадесетте стъпала до повърхността на земята. За да поеме лъкатушен път през Морската Градина на Белоград, до жилищния комплекс на Бемефето, където обитаваше две хигиенични стаи, кухня-бокс, баня и микроскопичен тоалет грижливо преоборудван в библиотека с читалня. ПРЕДИ тридесетина години време, па и повече, той бе един от първите кара-капитани получил професионално признание. Бяха му поверили ръждясало корито втора употреба на име "Алгол", (ленд-лез "Либърти" от Войната), с раздрънкана парна машина и висок комин, а на кърмата още един комин от картон прилежно зачохлен с брезент, за всеки един случай. Главният механик бе обикновен мизерник. Щом дойде време да се тегли калема се оказа, че от десет посетени пристанища, механикът бе пуснал тринадесет докладни срещу капитана, все във връзка със Щуреца. До една без подпис, но върху белия лист намастилените лапи на механика личаха. Капитанът зареждаше машината с най-висококачествени масла. От сърце харесваше парните машини. Такива са родът Николиди. Едни носталгици. АХ ДА - ЩУРЕЦЪТ! Една заран някъде при Матапан, където морето ухае на водорасли а въздухът на хвойна, докато бреговете напомнят бури от преди хиляди години и от преди три дни, камериера Долното Мити потропа на каютата на капитана. Бе преметнал бял пешкир на рамо, нахлузил зацапана полупрестилка, с метла и лопата в ръка. - Капитане . . Каяпитане . . . - пристъпяше от крак на крак, премрежваше очи. Такива са от Хороздели. Докато разговарят с теб, премрежват ли, премрежват очи, сякаш нещо кой знае какво искат да ти кажат. От кабината се дочу недоволно ръмжене. Вратата потропваше полуотворена на кука, вътре бе мрак. В ъгъла, където би трябвало да е капитанската койка, нещо се размърда. - Те-те-телета . . . Те-те-те-телета . . . Телета ли умряха? . . . Корабът караше двеста и петдесет черни биволици с идеално промити със сапун и карбол задници. - Цъ! . . . - Желязото ли се . . . Ли се . . . размърда? - Цъ! . . . Корабът караше седемнадесет нови вършачки, до една тъпкани с автомати "Калашник". Освен съответните трактори, които не бяха никакви трактори, ами Бетеери под слой слама, а върху тях - беволици и волове. - Що цъкаш!?! На час - час - часовник ли се пра - пра - правиш? - Тъй цъкам аз! - в скоропоговорка изрече Долното Мити наречен така, щото винаги спеше на долна койка. - Въз! . . . - изрече мракът. Там някъде, капитанът се обърна на другата страна. - Умирам за с - с - сън . . . Долното Мити изтърва лопатата на палубата, а тя се сурна и право в морето. - Капитане, на кораба има . . . На кораба има . . . - Що има на кораба? - сънената глава на капитана се показа през вратата на каютата, за да огледа надлъж-нашир канижела, стълбите към капитанския мостик. - Щу - рец . . . - Що? - Щу - рец . . . - Да не си се смах - смах - смахнал? - Цъ! . . . Драгоста направи отегчена физиономия. И този го хвана желязото, реши за себе си, при това още на Матапан. Що ще чиним, влезем ли в Атлантика? През бавното приплясване на машината, тропота на генераторите и воя на вятъра, ушите му доловиха онзи звук, който той, заклет човек на морето и града, завинаги бе забравил. - Да не ме премяташ!?! - знаеше, зевзеклъците в морето нямат край. - Веднага си те връщам у дома! - Сакън, Барба, кола купувам! По онова време, а кога ли не, това бе модата. Да се купуват коли втора употреба. Капитанът отново се огледа. Свободните от вахта бяха се юрнали с празни консервени кутии в ръце, да търсят невидимия певец. Стана му весело. Беше на добро. Животинката да се съхрани, реши докато се бръснеше на две - на три. Иначе, морето ще я вземе. Каза си, надолу към тропика съвсем не е по нашенски. Кой знае защо, се разсмя. Каза си, направо ще изхабим насекомото, съвсем напразно, ама като се е лепнало под задника на някоя биволица, що да сторя? Морските капитани са хора далеч от сантименти. И все пак, носталгията често ги хваща за душата. КЪМ ОБЕД, нещастния Щурец бе открит залепен върху грезта на кърмовия винч. Всред глъч и шум, той бе представен на капитана. След това, бе поместен в ръчно измайсторен дворец от станиол, картон и кутия кока-кола. Привечер бе извършено морско кръщение. Матапан е место пригодно. Всичко това, бе надлежно отбелязано в корабния дневник. Капитанът само се подписа. Вписаха щуреца в рòля за екипажа - Щурчо Щуропеев. Капитанът отново се подписа. И, се изкачи на мостика, за да въздиша над щурманската маса до полунощ. От време на време слизаше в салета, където около Щуреца вървеше дежурство. Щом усетеше тежките капитански стъпки, Щурчо Щуропеев надуваше струни. Падаше доста смях, но на капитана му се плачеше. Хората на морето са едни сантименти. Барба Драгоста Николиди Трети - Тихи, наричан още Капитан Нищо, щото много бе раздавал без нищо да присвои, добре познаваше нещата гдето ходят по екипаж всред море. Всеки бе оставил по нещо на брега. Всеки го гонеше собствена мания. У дома мечтаят за море, в морето мечтаят по брега. Смахната работа сме това моряците, казваше си понякога Драгоста, и не преставаше да си намира работа в салета. Но, да прибере клетката с нещастния щурец при себе си в каютата, не се реши. ЩОМ хвърлиха котва в Ливорно, капитана поръча такси, за да огледа града и сергиите. Не бе за пръв път тук, но сега бързаше. В магазинче голямо колкото напръстник, откри електронен крикет с огромен запас от батерии. На море всичко се случва, убеждаваше себе си той, а надолу по меридиана слънцето удря право в петите. Ще вземе тази никаква животинка да умре, ето ти катастрофа. Малко преди пристанището реши и, слезе от таксито. Уж, да се поразтъпче пеш. Внезапно го напуши смях. Минувачите се обръщаха и, се чудеха. Транслирана по корабната уредба, над кея, пристанището с неговите общирни магазии и града, се носеше песента на Щурчо Щуропеев. Бяха нарушили заповед. Щурецът да не се насилва. Побърза да се качи на борда. Разбра, че работите са напреднали непоправимо. В ПРИЕМНИЯ САЛОН около голямата дъбова маса, се тълпяха капитани от съседни кораби. В уставни мундири и касетофони в ръце. Всички искаха по запис. Кимна с глава. Радиста развъртя бизнес. На следния ден около кораба се завъртяха тълпи момчурляци. Всеки с по едно "Желозо" в ръце. Микрокомпютрите още не бяха изобретени, но портативните касетофони си ги биваше. Драгоста Николиди Трети-Тихи, наричан още Капитан Нищо, просто защото бе раздавал на хората - вместо да пооткрадва за себе си, разбра, че нещата се затягат. Потърси корабния агент за да ускори нещата, но не винаги и не всичко зависи от агента. След ден-два на палубата се яви един много изискан господин, който уведоми капитана, че местната търговска камара или нещо подобно, задълбочено проучва вапроса с нелицензираното разпространение на тази така странна по неговите думи музика. На черния пазар се бе появила касета, а на обложката корабът "Алгол". Щурецът бе представен графично. Редът е, да се спазва Законът. Законът е, да се сключи договор. Договорът, ще бъде изгоден и за двете страни. Ето визитната карта. Ето проформа договорът. Митницата е иззела от пазара нелегалните касети. Биха могли, срещу малка такса, да си ги приберат. На Барба му пламна главата. Договори среща за следващия ден, но разпореди да се готвят. До среднощ екипажа се прибра. Вдигнаха тихомълком желязото. Измъкнаха се само с пилот, без влекачи. По време на разтоварване на стоката, един вол се бе удавил. Собствениците на кланници "Киприани" го бяха оставили за екипажа. Щом излязоха в открито море, екипажът се захвана. Да прави селски наденици и да слуша Щурец, на влизане в Атлантика. ДОКАТО слизаха надолу по меридиана, за да се плъзнат покрай бреговете на Западна Африка, та да доставят комуто трябва стоката, щурецът веселеше и радваше. Щом стигнаха уговореното место, хвърлиха котва и зачакаха. В далечината зеленееше брегът. Ниска сивозелена линия из която изникнаха и дойдоха мауни с мощни мотори. Разтовариха стоката. Мауните потънаха във водата до самия борд. Либъртито се извиси, като скала. През всичкото това време, Щурецът пееше своята песен по транслацията, а черните мъже приплясваха радостно с ръце. Щом работата свърши, мауните поеха към брега, за да се изкачат нагоре по Голямата Река, по която бяха слезли. Комина изригна кълба черен дим. Тогава огнярите отвориха крановете с мазута. Мазутът нахлу в пещите и се превърна в огън. Огънят превърна водата в прегрята пара. Парата раздвижи машината. Машината разтърси пепелта в пепелниците на мостика. Винтът се завъртя. Корабът пое на север. Предстояха денонощия щорм. Бяха празни като кокосов орех изпит от птица и, поради това опасни. Драгоста се разпореди за баласт. Бяха го сторили. Разпореди се да загасят светлините. И това бяха сторили. Разпореди радиомълчание. Тогава разбра, че по-сплотен екипаж няма да води никога. Само главния механик се тулеше в своята каюта над стар машинен дневник. На Драгоста Николиди Трети-Тихи, наричан още Капитан Нищо, му бе все едно. Бе получил радиограма: "БУЛЯ ВЗЕ ДВА САМОСВАЛА БАГАЖ И СИ ОТИДЕ. МАМАН" Капитанът нямаше ни майка, ни баща и, това той го знаеше добре. Бе отгледан в приют за сираци. През една ваканция край морето, един местен балъкчия, някой си Барба Драгоста Николиди Втори-Перото, заклет делфиноловец, го бе осиновил. Отначало на шега. Подир това докрай. Капитан Нищо и до днес се чуди и се мае, кой би могъл да му изпрати подобна телеграма. Но, в Живота не всеки въпрос притежава отговор. Освен това, човек може да познава своите врагове, но своите приятели - никога. ПУФ-ПАФ, и много бавно, с пълни цистерни под баласт, с нафалшивени документи, панамски флаг а подир това либерийски, с тридесет и двама души екипаж плюс щурец вписан в екипажния списък, "Алгол" се довлече в пристанището на света Хамбург. Щастлив призрак оцелял от една война, за да подготвя друга. Чист и лъскав, чак докаран почти нов. Портовия надзор в целия свят, се отнася с особено недоверие към подобни съдове. - Да се яви номер тридесет и три! - отсече старшия контрольор, щом седна запъхтян пред зеленото сукно срещу капитана в салона. Дори не погледна "пилотския сандвич", който неговия помощник бутна в една бездънна кожена чанта. Сбръчканото му лице, бе изсушено от дълголетна служба. Такива службаши, реши Барба, не дават пиле да прехвръкне, как ще се оправим сега? Но, се разпореди. - Щурчо Щуропеев! Да се я - я - яви . . . Донесоха и тържествено представиха за контрол Щуреца. От една бананова кора, Щурецът нададе мощен вик. Офицерът огледа кафеза, погледна капитана право в очите, огледа екипажа. Сви рамене. - Не е за продан - нали? - Това е възпретено - на - на - нали? - отвърна Барба. На вратите на салона стоеше почмти целия екипаж, с ръце пълни с армагани. Офицерът разбра. Сви рамене. Кимна с глава да се оттеглят. В корабоплаването действат огромно множество писани и неписани правила, правилници, закони и закончета. Международни конвенции и норми, обичайни правила. От ден в ден, те стават все повече и повече. Дори съществува специална международна организация, която само с това се занимава. Да рои корабоплавателни правила. Но, главното поради което съществува и винаги ще съществува мореплаване е, така наречената "взаимност и изгода". Портовият чиновник, бе бивш капитан, на години стар и поради това мъдър. По лицето му не трепна мускул. Бе виждал, какво ли не. - Ка се нарича? - Щурчо Щуропеев. - Номер тридесет и три - нали? - От къде е? - От Балкана е, Господине . . . Настана мълчание изпълнено с невъзвратимост. - Хм! - прокашли се офицерът в кител. - Хе! . . . Съществуват . . . какви ли не . . . екипажи . . . Хм! . . . Хе! . . . Колегите му, двама едва прохождащи в занаята, го наблюдаваха удивено. - Да е жив, за изходна контрола - асно!?! Тъй верно, сър! - тракна с токове капитан Нищо. Години подир това, най-вече пред вечно жадния за случки Маестро Маестозов, журналист без тапия и поради това рядко отпечатван, Капитан Нищо щеше да твърди, че това било по-голямо изпитание отколкото например, да прекара товар желязо на черно от Балканите до Пасифика. ПРЕДСТОЕШЕ фумигация. Корабът щеше да бъде запечатан и обгазен. Хлебарките бяха станали повече от нетърпими. С помоща на отровен газ, щеше да бъде умъртвено всичко, що е останало живо. След това, щеше да бъде проветрен до дъно. Екипажът стегна багажи и, излезе на хотел. Корабът бе провлачен на специално определено место, за да застане между две шамандури. На него се качи специална пристанищна команда. Бяха хора с газови маски и високи заплати. ЩУРЧО ЩУРОПЕЕВ изкара заедно с Барба и екипажа петнадесетина дни в пансиона на Мадам Юнге. Чисто, приветливо место за закъсали моряци. Там, той се изхитри да се скрие в перуката на достопочтената жена, защото бе съвършено бяла и докрай ароматна. Но, това е друга история, свързана с бутилка уиски "Бял Кон", безкрайни партии табла, Долното Мити и Барба Чукендро, и с още една бутилка "Бял Кон" направо от кашона. История, за която споменаваме, черно на бяло, на друго место. История, която няма да бъде дописана никога. Кой чете днес романи за щурци? Разбира се, никой. В КРАЯ на втората седмица, екипажа се завърна на кораба, за да започне да си гледа работата. Щурецът бе позабравен. Забрави го и Барба Драгоста Николиди Трети-Тихи, наричан още Капитан Нищо, просто защото подир себе си не оставаше никакви следи. Когато се сети за Щуреца, вече бе късно. Някой бе решил, че местото на един кафез е на пода, при кошчето с невалидни радиограми. Капитанът побесня. Вдигна кафеза върху масата на радиста. Изнесе го на проветриво на кърмата. Щурецът умираше, изсвирвайки последни тъжни синкопи от своята морска одисея. Газът "Циклон" е тежък отровен газ. Стеле се по пода. Задържа се в непроветриви ъгли. За един щурец една молекула е повече от достатъчна. Драгоста трескаво отвори пъстрата кутия от станиол. Щурчо Щуропеев издаде последен вик. Падна по гръб, размаха пипала и умря. Барба Нищо бе виждал смърт неведнъж. И в Балкана. И на Фронта. И, по морета и океани. Но, сега нещо в него надълбоко се преобърна. Взе кутията мъртвия щурец. И, се върна в салета. ПОДПИСАХА протокол, както се полага. Приложиха го в папката както се налага. ОИбшиха кутията с паспарту. Строиха командата на борд. И, под звуците на менделсонов марш, захвърлиха кутията с мъртвия Щурец всред водите на мрачното Северно Море. Морето, сякаш само това чакаше. Грабна черната кутия. И, я погълна. ПРЕСТАНАХА да се гледат в очи до края на рейса. Започнаха да се ругаят един-друг. Главният мепаник написа най-дългия и красноречив рапорт през своя тъп живот. В един норвежки порт дойде комисия за да установи, че корабът е морално остарял, нитовете не държат, трюма прави повече вода отколкото помпите биха могли да изчерпят, изобщо, време е да бъде продаден. Капитан Нищо пусна рапорт, "Алгол" да бъде нарязан на скрап. Само че, чак на Тайван. На минаване през Белоград, щеше да потърси щурец. Не можеше да не намери. В задния двор под астмата, колкото щеш. Нищо-никакво насекомо, а как свири, как весели. И ДО ДНЕС, твърди другарят Капитан Нищо, колкото пъти попадна в Северно Море, а това се случва през година и през друга, превеждам своя кораб през същите онези ширини, с простата и абсурдна мисъл, че бих могъл да доловя писък на щурец. Разбира се, не чувам нищо. Освен можеби веднъж. Когато прилетял гларус бе кацнал върху планшета на летния мостик, за да изчака надигаща се буря. Птицата през равни паузи надаваше вик, но това тя вършеше със затворена човка, толкова нежно и така тихо, че ми се стори, че там се намира нашия нещастен Щурчо Щуропеев. Не мислите ли, че в човката на всеки гларус има скрит по един нашенски щурец? © 1986 - Bogomil Kosstoff AVRAMOV-HEMY 12/27/01 6:50:22 БОГОМИЛ КОСТОВ АВРАМОВ-ХЕМИ [2007-02-11 01:37:12] ХЕМИ Богомил Костов АВРАМОВ – ХЕМИ ISBN 954-8530-09-0-I ЩУРЕЦ В ЧОВКА новела - ЗАЯВЛЕНИЕ: Аз, Д-р Маестро Маестозов Чернобилски, моряк с отнета моряшка книжка, но с вени пълни с флотии мечти по морето, преразказвам тази история "точ-в-точ", тъй както я чух от устата на к.д.пл. Драгоста Николиди Трети-Тихи, наричан още Нищото, щото през дългогодишната практика като капитан в БМФ-Варна, не бе допуснал нищо да се разпилее, нито той самия да отмъкне. Той на чаша скоч без лед. Аз, на чаша кафе без захар. На маса в бара на местното радио по време, когато там все още бе допускан всеки. О! Имаше и други значителни писатели на съседни маси, и надаваха ухо по-дълго от полицейски микрофон, но какво да се прави. На Балканите дискретност няма. Ако вземат, че да напишат, та да предложат и отпечатат, днес толкоз лесно е всичко това, не им вярвай Народе! Който не е моряк, най-безсъвестно лъже. ПОДИР втора чаша анголско кафе, (и петдесет скоч вътре!), Маестро Маестозов Чернобилски, човек с големи идеи и познания, ала с ниско служебно положение, бе посъветвал слабия като ученическа химикалка, изпечен от ветрове, бури и пийване капитан. - Купуваш един топ карирана и, сядаш ... - Аз, да купя? - бе запитал учудено Драгоста Николиди Трети-Тихи, известен още като Капитан Нищо; приемен син на Драгоста Николиди Втори-Перото, приeмен внук на Драгоста Николиди Първи-Сламката, щото тъй върви в техния род - да осиновяват бездомни. - Защо именно аз? Корабът си има домакин ... Капитанът, не харесваше да пише. Считаше писането второстепенен ангажемент. В заповедната книга на мостика, диктуваше на помощниците да вписват неговите разпореждания. После, само се подписваше. Беше от онези капитани, за които малко се знае, и съвсем малко се говори. Капитан Далечно Плаване Драгоста Николиди Трети-Тихи, наричан още Капитан Нищо, щото не бе допуснал нищо да се 'крадне, бе от класата, на т.н. "кара-капитани". Капитан-самоук ала доказан, чрез самообразоване, курсове и решение на съответния Районен Комитет на Бекапе. - Ами кой? - бе запитал авторът на горното заявление. - Някой кафеджия, като теб! - бе троснал властно Драгоста. Подир което се бе запътил към вратата на бара, за да изкачи тринадесетте стъпала до повърхността на земята. За да поеме лъкатушен път през Морската Градина на Белоград, до жилищния комплекс на Бемефето, където обитаваше две хигиенични стаи, кухня-бокс, баня и микроскопичен тоалет грижливо преоборудван в библиотека с читалня. ПРЕДИ тридесетина години време, па и повече, той бе един от първите кара-капитани получил професионално признание. Бяха му поверили ръждясало корито втора употреба на име "Алгол", (ленд-лез "Либърти" от Войната), с раздрънкана парна машина и висок комин, а на кърмата още един комин от картон прилежно зачохлен с брезент, за всеки един случай. Главният механик бе обикновен мизерник. Щом дойде време да се тегли калема се оказа, че от десет посетени пристанища, механикът бе пуснал тринадесет докладни срещу капитана, все във връзка със Щуреца. До една без подпис, но върху белия лист намастилените лапи на механика личаха. Капитанът зареждаше машината с най-висококачествени масла. От сърце харесваше парните машини. Такива са родът Николиди. Едни носталгици. АХ ДА - ЩУРЕЦЪТ! Една заран някъде при Матапан, където морето ухае на водорасли а въздухът на хвойна, докато бреговете напомнят бури от преди хиляди години и от преди три дни, камериера Долното Мити потропа на каютата на капитана. Бе преметнал бял пешкир на рамо, нахлузил зацапана полупрестилка, с метла и лопата в ръка. - Капитане . . Каяпитане . . . - пристъпяше от крак на крак, премрежваше очи. Такива са от Хороздели. Докато разговарят с теб, премрежват ли, премрежват очи, сякаш нещо кой знае какво искат да ти кажат. От кабината се дочу недоволно ръмжене. Вратата потропваше полуотворена на кука, вътре бе мрак. В ъгъла, където би трябвало да е капитанската койка, нещо се размърда. - Те-те-телета . . . Те-те-те-телета . . . Телета ли умряха? . . . Корабът караше двеста и петдесет черни биволици с идеално промити със сапун и карбол задници. - Цъ! . . . - Желязото ли се . . . Ли се . . . размърда? - Цъ! . . . Корабът караше седемнадесет нови вършачки, до една тъпкани с автомати "Калашник". Освен съответните трактори, които не бяха никакви трактори, ами Бетеери под слой слама, а върху тях - беволици и волове. - Що цъкаш!?! На час - час - часовник ли се пра - пра - правиш? - Тъй цъкам аз! - в скоропоговорка изрече Долното Мити наречен така, щото винаги спеше на долна койка. - Въз! . . . - изрече мракът. Там някъде, капитанът се обърна на другата страна. - Умирам за с - с - сън . . . Долното Мити изтърва лопатата на палубата, а тя се сурна и право в морето. - Капитане, на кораба има . . . На кораба има . . . - Що има на кораба? - сънената глава на капитана се показа през вратата на каютата, за да огледа надлъж-нашир канижела, стълбите към капитанския мостик. - Щу - рец . . . - Що? - Щу - рец . . . - Да не си се смах - смах - смахнал? - Цъ! . . . Драгоста направи отегчена физиономия. И този го хвана желязото, реши за себе си, при това още на Матапан. Що ще чиним, влезем ли в Атлантика? През бавното приплясване на машината, тропота на генераторите и воя на вятъра, ушите му доловиха онзи звук, който той, заклет човек на морето и града, завинаги бе забравил. - Да не ме премяташ!?! - знаеше, зевзеклъците в морето нямат край. - Веднага си те връщам у дома! - Сакън, Барба, кола купувам! По онова време, а кога ли не, това бе модата. Да се купуват коли втора употреба. Капитанът отново се огледа. Свободните от вахта бяха се юрнали с празни консервени кутии в ръце, да търсят невидимия певец. Стана му весело. Беше на добро. Животинката да се съхрани, реши докато се бръснеше на две - на три. Иначе, морето ще я вземе. Каза си, надолу към тропика съвсем не е по нашенски. Кой знае защо, се разсмя. Каза си, направо ще изхабим насекомото, съвсем напразно, ама като се е лепнало под задника на някоя биволица, що да сторя? Морските капитани са хора далеч от сантименти. И все пак, носталгията често ги хваща за душата. КЪМ ОБЕД, нещастния Щурец бе открит залепен върху грезта на кърмовия винч. Всред глъч и шум, той бе представен на капитана. След това, бе поместен в ръчно измайсторен дворец от станиол, картон и кутия кока-кола. Привечер бе извършено морско кръщение. Матапан е место пригодно. Всичко това, бе надлежно отбелязано в корабния дневник. Капитанът само се подписа. Вписаха щуреца в рòля за екипажа - Щурчо Щуропеев. Капитанът отново се подписа. И, се изкачи на мостика, за да въздиша над щурманската маса до полунощ. От време на време слизаше в салета, където около Щуреца вървеше дежурство. Щом усетеше тежките капитански стъпки, Щурчо Щуропеев надуваше струни. Падаше доста смях, но на капитана му се плачеше. Хората на морето са едни сантименти. Барба Драгоста Николиди Трети - Тихи, наричан още Капитан Нищо, щото много бе раздавал без нищо да присвои, добре познаваше нещата гдето ходят по екипаж всред море. Всеки бе оставил по нещо на брега. Всеки го гонеше собствена мания. У дома мечтаят за море, в морето мечтаят по брега. Смахната работа сме това моряците, казваше си понякога Драгоста, и не преставаше да си намира работа в салета. Но, да прибере клетката с нещастния щурец при себе си в каютата, не се реши. ЩОМ хвърлиха котва в Ливорно, капитана поръча такси, за да огледа града и сергиите. Не бе за пръв път тук, но сега бързаше. В магазинче голямо колкото напръстник, откри електронен крикет с огромен запас от батерии. На море всичко се случва, убеждаваше себе си той, а надолу по меридиана слънцето удря право в петите. Ще вземе тази никаква животинка да умре, ето ти катастрофа. Малко преди пристанището реши и, слезе от таксито. Уж, да се поразтъпче пеш. Внезапно го напуши смях. Минувачите се обръщаха и, се чудеха. Транслирана по корабната уредба, над кея, пристанището с неговите общирни магазии и града, се носеше песента на Щурчо Щуропеев. Бяха нарушили заповед. Щурецът да не се насилва. Побърза да се качи на борда. Разбра, че работите са напреднали непоправимо. В ПРИЕМНИЯ САЛОН около голямата дъбова маса, се тълпяха капитани от съседни кораби. В уставни мундири и касетофони в ръце. Всички искаха по запис. Кимна с глава. Радиста развъртя бизнес. На следния ден около кораба се завъртяха тълпи момчурляци. Всеки с по едно "Желозо" в ръце. Микрокомпютрите още не бяха изобретени, но портативните касетофони си ги биваше. Драгоста Николиди Трети-Тихи, наричан още Капитан Нищо, просто защото бе раздавал на хората - вместо да пооткрадва за себе си, разбра, че нещата се затягат. Потърси корабния агент за да ускори нещата, но не винаги и не всичко зависи от агента. След ден-два на палубата се яви един много изискан господин, който уведоми капитана, че местната търговска камара или нещо подобно, задълбочено проучва вапроса с нелицензираното разпространение на тази така странна по неговите думи музика. На черния пазар се бе появила касета, а на обложката корабът "Алгол". Щурецът бе представен графично. Редът е, да се спазва Законът. Законът е, да се сключи договор. Договорът, ще бъде изгоден и за двете страни. Ето визитната карта. Ето проформа договорът. Митницата е иззела от пазара нелегалните касети. Биха могли, срещу малка такса, да си ги приберат. На Барба му пламна главата. Договори среща за следващия ден, но разпореди да се готвят. До среднощ екипажа се прибра. Вдигнаха тихомълком желязото. Измъкнаха се само с пилот, без влекачи. По време на разтоварване на стоката, един вол се бе удавил. Собствениците на кланници "Киприани" го бяха оставили за екипажа. Щом излязоха в открито море, екипажът се захвана. Да прави селски наденици и да слуша Щурец, на влизане в Атлантика. ДОКАТО слизаха надолу по меридиана, за да се плъзнат покрай бреговете на Западна Африка, та да доставят комуто трябва стоката, щурецът веселеше и радваше. Щом стигнаха уговореното место, хвърлиха котва и зачакаха. В далечината зеленееше брегът. Ниска сивозелена линия из която изникнаха и дойдоха мауни с мощни мотори. Разтовариха стоката. Мауните потънаха във водата до самия борд. Либъртито се извиси, като скала. През всичкото това време, Щурецът пееше своята песен по транслацията, а черните мъже приплясваха радостно с ръце. Щом работата свърши, мауните поеха към брега, за да се изкачат нагоре по Голямата Река, по която бяха слезли. Комина изригна кълба черен дим. Тогава огнярите отвориха крановете с мазута. Мазутът нахлу в пещите и се превърна в огън. Огънят превърна водата в прегрята пара. Парата раздвижи машината. Машината разтърси пепелта в пепелниците на мостика. Винтът се завъртя. Корабът пое на север. Предстояха денонощия щорм. Бяха празни като кокосов орех изпит от птица и, поради това опасни. Драгоста се разпореди за баласт. Бяха го сторили. Разпореди се да загасят светлините. И това бяха сторили. Разпореди радиомълчание. Тогава разбра, че по-сплотен екипаж няма да води никога. Само главния механик се тулеше в своята каюта над стар машинен дневник. На Драгоста Николиди Трети-Тихи, наричан още Капитан Нищо, му бе все едно. Бе получил радиограма: "БУЛЯ ВЗЕ ДВА САМОСВАЛА БАГАЖ И СИ ОТИДЕ. МАМАН" Капитанът нямаше ни майка, ни баща и, това той го знаеше добре. Бе отгледан в приют за сираци. През една ваканция край морето, един местен балъкчия, някой си Барба Драгоста Николиди Втори-Перото, заклет делфиноловец, го бе осиновил. Отначало на шега. Подир това докрай. Капитан Нищо и до днес се чуди и се мае, кой би могъл да му изпрати подобна телеграма. Но, в Живота не всеки въпрос притежава отговор. Освен това, човек може да познава своите врагове, но своите приятели - никога. ПУФ-ПАФ, и много бавно, с пълни цистерни под баласт, с нафалшивени документи, панамски флаг а подир това либерийски, с тридесет и двама души екипаж плюс щурец вписан в екипажния списък, "Алгол" се довлече в пристанището на света Хамбург. Щастлив призрак оцелял от една война, за да подготвя друга. Чист и лъскав, чак докаран почти нов. Портовия надзор в целия свят, се отнася с особено недоверие към подобни съдове. - Да се яви номер тридесет и три! - отсече старшия контрольор, щом седна запъхтян пред зеленото сукно срещу капитана в салона. Дори не погледна "пилотския сандвич", който неговия помощник бутна в една бездънна кожена чанта. Сбръчканото му лице, бе изсушено от дълголетна служба. Такива службаши, реши Барба, не дават пиле да прехвръкне, как ще се оправим сега? Но, се разпореди. - Щурчо Щуропеев! Да се я - я - яви . . . Донесоха и тържествено представиха за контрол Щуреца. От една бананова кора, Щурецът нададе мощен вик. Офицерът огледа кафеза, погледна капитана право в очите, огледа екипажа. Сви рамене. - Не е за продан - нали? - Това е възпретено - на - на - нали? - отвърна Барба. На вратите на салона стоеше почмти целия екипаж, с ръце пълни с армагани. Офицерът разбра. Сви рамене. Кимна с глава да се оттеглят. В корабоплаването действат огромно множество писани и неписани правила, правилници, закони и закончета. Международни конвенции и норми, обичайни правила. От ден в ден, те стават все повече и повече. Дори съществува специална международна организация, която само с това се занимава. Да рои корабоплавателни правила. Но, главното поради което съществува и винаги ще съществува мореплаване е, така наречената "взаимност и изгода". Портовият чиновник, бе бивш капитан, на години стар и поради това мъдър. По лицето му не трепна мускул. Бе виждал, какво ли не. - Ка се нарича? - Щурчо Щуропеев. - Номер тридесет и три - нали? - От къде е? - От Балкана е, Господине . . . Настана мълчание изпълнено с невъзвратимост. - Хм! - прокашли се офицерът в кител. - Хе! . . . Съществуват . . . какви ли не . . . екипажи . . . Хм! . . . Хе! . . . Колегите му, двама едва прохождащи в занаята, го наблюдаваха удивено. - Да е жив, за изходна контрола - асно!?! Тъй верно, сър! - тракна с токове капитан Нищо. Години подир това, най-вече пред вечно жадния за случки Маестро Маестозов, журналист без тапия и поради това рядко отпечатван, Капитан Нищо щеше да твърди, че това било по-голямо изпитание отколкото например, да прекара товар желязо на черно от Балканите до Пасифика. ПРЕДСТОЕШЕ фумигация. Корабът щеше да бъде запечатан и обгазен. Хлебарките бяха станали повече от нетърпими. С помоща на отровен газ, щеше да бъде умъртвено всичко, що е останало живо. След това, щеше да бъде проветрен до дъно. Екипажът стегна багажи и, излезе на хотел. Корабът бе провлачен на специално определено место, за да застане между две шамандури. На него се качи специална пристанищна команда. Бяха хора с газови маски и високи заплати. ЩУРЧО ЩУРОПЕЕВ изкара заедно с Барба и екипажа петнадесетина дни в пансиона на Мадам Юнге. Чисто, приветливо место за закъсали моряци. Там, той се изхитри да се скрие в перуката на достопочтената жена, защото бе съвършено бяла и докрай ароматна. Но, това е друга история, свързана с бутилка уиски "Бял Кон", безкрайни партии табла, Долното Мити и Барба Чукендро, и с още една бутилка "Бял Кон" направо от кашона. История, за която споменаваме, черно на бяло, на друго место. История, която няма да бъде дописана никога. Кой чете днес романи за щурци? Разбира се, никой. В КРАЯ на втората седмица, екипажа се завърна на кораба, за да започне да си гледа работата. Щурецът бе позабравен. Забрави го и Барба Драгоста Николиди Трети-Тихи, наричан още Капитан Нищо, просто защото подир себе си не оставаше никакви следи. Когато се сети за Щуреца, вече бе късно. Някой бе решил, че местото на един кафез е на пода, при кошчето с невалидни радиограми. Капитанът побесня. Вдигна кафеза върху масата на радиста. Изнесе го на проветриво на кърмата. Щурецът умираше, изсвирвайки последни тъжни синкопи от своята морска одисея. Газът "Циклон" е тежък отровен газ. Стеле се по пода. Задържа се в непроветриви ъгли. За един щурец една молекула е повече от достатъчна. Драгоста трескаво отвори пъстрата кутия от станиол. Щурчо Щуропеев издаде последен вик. Падна по гръб, размаха пипала и умря. Барба Нищо бе виждал смърт неведнъж. И в Балкана. И на Фронта. И, по морета и океани. Но, сега нещо в него надълбоко се преобърна. Взе кутията мъртвия щурец. И, се върна в салета. ПОДПИСАХА протокол, както се полага. Приложиха го в папката както се налага. ОИбшиха кутията с паспарту. Строиха командата на борд. И, под звуците на менделсонов марш, захвърлиха кутията с мъртвия Щурец всред водите на мрачното Северно Море. Морето, сякаш само това чакаше. Грабна черната кутия. И, я погълна. ПРЕСТАНАХА да се гледат в очи до края на рейса. Започнаха да се ругаят един-друг. Главният мепаник написа най-дългия и красноречив рапорт през своя тъп живот. В един норвежки порт дойде комисия за да установи, че корабът е морално остарял, нитовете не държат, трюма прави повече вода отколкото помпите биха могли да изчерпят, изобщо, време е да бъде продаден. Капитан Нищо пусна рапорт, "Алгол" да бъде нарязан на скрап. Само че, чак на Тайван. На минаване през Белоград, щеше да потърси щурец. Не можеше да не намери. В задния двор под астмата, колкото щеш. Нищо-никакво насекомо, а как свири, как весели. И ДО ДНЕС, твърди другарят Капитан Нищо, колкото пъти попадна в Северно Море, а това се случва през година и през друга, превеждам своя кораб през същите онези ширини, с простата и абсурдна мисъл, че бих могъл да доловя писък на щурец. Разбира се, не чувам нищо. Освен можеби веднъж. Когато прилетял гларус бе кацнал върху планшета на летния мостик, за да изчака надигаща се буря. Птицата през равни паузи надаваше вик, но това тя вършеше със затворена човка, толкова нежно и така тихо, че ми се стори, че там се намира нашия нещастен Щурчо Щуропеев. Не мислите ли, че в човката на всеки гларус има скрит по един нашенски щурец? © 1986 - Bogomil Kosstoff AVRAMOV-HEMY 12/27/01 6:50:22 Bogomil Kosstov AVRAMOV-HEMY [2007-02-22 15:11:43] Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ [2007-01-22 12:01:33] Bogomil Kosstov AVRAMOV-HEMY SOS ... SOS ... SOS ... KOZLODUY ... TITANIK ... KOZLODUY ... SOS ... SOS ... SOS ... LIBIAN SISTERS ... TITANIK ... LIBIAN SISTERS ... SOS ... SOS ... SOS ... CULT CENZORSHIP ... TITANIK ... CULT CERNZORSHIP ... SOS ... SOS ... SOS ... PENSSION CUTS ... TITANIK ... PENSION CUTS ... SOS ... SOS ... SOS ... NATURA 2000 ... TITANIK ... NATURA 2000 ... SOS ... SOS ... SOS ... MEDICINES PRICES ... TITANIK ... MEDICINES PRICES SOS ... SOS ... SOS ... METROPOLIS GARBACH ... TITANIK ... METROPOLIS GARBACH SOS ... SOS ... SOS ... MINORITIES EXPANSSION ... TITANIK ... MINORITIES EXPANSSION ... SOS ... SOS ... SOS ... BIRTH REDUCTION ... TITANIK ... BIRTH REDUCTION ... SOS ... SOS ... SOS ... DIOXINES ... TITANIK ... DIOXINES ... SOS ... SOS ... SOS ... CULTURAL CENZORSHIP ... TITANIK ... CULTURAL CERNZORSHIP ... SOS . . . SOS . . . SOS . . . NATURA 2000 . . . TITANIK . . . NATURA 2000 . . . SOS . . . SOS . . . SOS . . . MIDDAY CULTURAL ROBBERING . . . TITANIK . . . MIDDAY CULTURAL ROBBERING . . . SOS . . . SOS . . . SOS . . . EMPTY PENSSIONING FUNDS . . . SOS . . . SOS . . . SOS . . . EMPTY PENSSIONING FUNDS . . . TITANIK . . . SOS ... SOS ... SOS ... THE BACK RETURNING OF THE RESORT FIELDS . . . SOS ... SOS ... SOS ... THE BACK RETURNING OF THE RESORT FIELDS . . . SOS ... SOS ... SOS ... THE BACK RETURNING OF THE RESORT FIELDS . . . TITANIK . . . SOS . . . TITANIK . . . SOS . . . TITANIK . . . Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ [2007-01-18 16:31:53] SOS TITANIK SOS НЕ ПИРАТСТВАЙ ЧРЕЗ ЦЕНЗУРА! DO NOT PIRATE THROUGH CENSORSHIP! SOS TITANIK SOS НЕ ПИРАТСТВАЙ ЧРЕЗ ЦЕНЗУРА! DO NOT PIRATE THROUGH CENSORSHIP! SOS TITANIK SOS НЕ ПИРАТСТВАЙ ЧРЕЗ ЦЕНЗУРА! DO NOT PIRATE THROUGH CENSORSHIP! SOS TITANIK SOS НЕ ПИРАТСТВАЙ ЧРЕЗ ЦЕНЗУРА! DO NOT PIRATE THROUGH CENSORSHIP! SOS TITANIK SOS НЕ ПИРАТСТВАЙ ЧРЕЗ INTERNET! DO NOT PIRATE THROUGH INTERNET! SOS TITANIK SOS НЕ ПИРАТСТВАЙ ЧРЕЗ INTERNET! DO NOT PIRATE THROUGH INTERNET! SOS TITANIK SOS НЕ ПИРАТСТВАЙ ЧРЕЗ INTERNET! DO NOT PIRATE THROUGH INTERNET! SOS TITANIK SOS НЕ ПИРАТСТВАЙ ЧРЕЗ ЦЕНЗУРА! DO NOT PIRATE THROUGH CENSORSHIP! SOS TITANIK SOS НЕ ПИРАТСТВАЙ ЧРЕЗ ! DO NOT PIRATE THROUGH CENSORSHIP! SOS TITANIK SOS НЕ ПИРАТСТВАЙ ЧРЕЗ КОНКУРСИ! DO NOT PIRATE THROUGH KONTESTS! SOS TITANIK SOS НЕ ПИРАТСТВАЙ ЧРЕЗ КОНКУРСИ! DO NOT PIRATE THROUGH CONTESTS! SOS TITANIK SOS НЕ ПИРАТСТВАЙ ЧРЕЗ КОНКУРСИ! DO NOT PIRATE THROUGH CONTESTS! Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ [2007-02-22 19:17:36] Високоуважаема Госпожице Маргарита ДОРОВСКА, Редакционните екипи - рядко подлежат на коментар - особено в условия на всъщност всеобхватна електронна медия. Получава се старичкото, но неугасващо, Българановско Все и Вся! Чувството, за елементарна собственост и безгранична власт за чужда сметка, на Балканите е опияняващо. Щото, всеки позволил си да бъдете критик и филтър на творби, предназначени за подобно поколение, следва да се запита - защо пропуска да бъде Поет.(RE: Ницше!)В гражданския смисъл - то се знае. Видно, Вие не сте прегледали нито едно мое авторско заглавие от публикуваните при CULT.BG. Често, това е от постквалификационна полза. Като редови провинциален автор, си позволих да сторя това вместо Вас. И, ето що се сполучи: 01. ВАРНЕНСКАТА МОРСКА ГРАДИНА - КОМУ? 20.02.2005-22.02.2007 ................ 903 пъти! 02. ОНЗИ ГДЕТО ИДЕ ПРЕЗ СЪНЯТ МИ, 16.02.2005-22.02.2007 ................ 663 пъти! 03. СВЕТА МАРИНА, 02.28.2005-22.02.2007 ................ 732 пъти! 04. ТРАГИЧНО БЪДЕЩЕ - ТРЕВОЖНО НАСТОЯЩЕ, 18.03.2005-22.02.2007 ...............2 329 пъти! 05. НЕЩО, КОЕТО ПРЕДПРИЕМА ВСЕКИ, 31.03.2005-22.02.2007 .................667 пъти! 06. АПОЛОГИЯ НА ГРАДСКАТА ВОНЯ, 12.04.2005-22.02.2007 .................781 пъти! 07. ЗЛАТНОТО КЪЛБО НА ЛЮБОВТА, 07.07.2005-22.02.2007 .................637 пъти! 08. ГЛОБАЛИЗАЦИЯ - НИЩО ПО-ПРИЯТНО ОТ ТОВА, 31.08.2005-22.02.2007 .............. 2 494 пъти! 09. АРЛОМАТА НА ОТМИНАЛОТО ВРЕМЕ, 09.12.2006-22.02.2007 ................ 517 пъти! ВСИЧКО РЕГИСТРИРАНИ ОТВАРЯНИЯ 9 723 ПЪТИ! Благодаря Ви . . . Бих могъл да бъда още по-задълбочено изчерпателен, но е тъжно, и досадно. Предпочитам да отворя писанията на Папа ХЕМИНГУЕЙ, който в средата на тридесетте години на миналия век, достатъчно изчерпателно и точно дефинира понятието "писателска съвест". Разбирам Ви . . . С уважение и признателност, за горепосочените публикации, срещу чиято поява същата тази анонимна "редакционна колегия"(!), не е споменала ни една зла дума. Но, върху чийто авторитет така тревожно се позовавате. Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ Academician IBLEA-1988, Italia Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ [2007-02-26 11:03:54] N.B.: 01. ВАРНЕНСКАТА МОРСКА ГРАДИНА - КОМУ? 20.02.2005-22.02.2007 ................ 903 пъти! 02. ОНЗИ ГДЕТО ИДЕ ПРЕЗ СЪНЯТ МИ, 16.02.2005-22.02.2007 ................ 663 пъти! 03. СВЕТА МАРИНА, 02.28.2005-22.02.2007 ................ 732 пъти! 04. ТРАГИЧНО БЪДЕЩЕ - ТРЕВОЖНО НАСТОЯЩЕ, 18.03.2005-22.02.2007 ...............2 329 пъти! 05. НЕЩО, КОЕТО ПРЕДПРИЕМА ВСЕКИ, 31.03.2005-22.02.2007 .................667 пъти! 06. АПОЛОГИЯ НА ГРАДСКАТА ВОНЯ, 12.04.2005-22.02.2007 .................781 пъти! 07. ЗЛАТНОТО КЪЛБО НА ЛЮБОВТА, 07.07.2005-22.02.2007 .................637 пъти! 08. ГЛОБАЛИЗАЦИЯ - НИЩО ПО-ПРИЯТНО ОТ ТОВА, 31.08.2005-22.02.2007 .............. 2 494 пъти! 09. АРЛОМАТА НА ОТМИНАЛОТО ВРЕМЕ, 09.12.2006-22.02.2007 ................ 517 пъти! ВСИЧКО РЕГИСТРИРАНИ ОТВАРЯНИЯ 9 723 ПЪТИ! Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ [2007-03-06 14:14:12] SOS ... SOS ... SOS ... KOZLODUY ... TITANIK ... KOZLODUY ... SOS ... SOS ... SOS ... LIBIAN SISTERS ... TITANIK ... LIBIAN SISTERS ... SOS ... SOS ... SOS ... CULT CENZORSHIP ... TITANIK ... CULT CERNZORSHIP ... SOS ... SOS ... SOS ... PENSSION CUTS ... TITANIK ... PENSION CUTS ... SOS ... SOS ... SOS ... NATURA 2000 ... TITANIK ... NATURA 2000 ... SOS ... SOS ... SOS ... MEDICINES PRICES ... TITANIK ... MEDICINES PRICES SOS ... SOS ... SOS ... METROPOLIS GARBACH ... TITANIK ... METROPOLIS GARBACH SOS ... SOS ... SOS ... MINORITIES EXPANSSION ... TITANIK ... MINORITIES EXPANSSION ... SOS ... SOS ... SOS ... BIRTH REDUCTION ... TITANIK ... BIRTH REDUCTION ... SOS ... SOS ... SOS ... DIOXINES ... TITANIK ... DIOXINES ... SOS ... SOS ... SOS ... CULTURAL CENZORSHIP ... TITANIK ... CULTURAL CERNZORSHIP ... SOS TITANIK SOS НЕ ПИРАТСТВАЙ ЧРЕЗ КОНКУРСИ! SOS TITANIK SOS НЕ ПИРАТСТВАЙ ЧРЕЗ КОНКУРСИ! SOS TITANIK SOS НЕ ПИРАТСТВАЙ ЧРЕЗ КОНКУРСИ! SOS TITANIK SOS НЕ ПИРАТСТВАЙ ЧРЕЗ КОНКУРСИ! SOS TITANIK SOS НЕ ПИРАТСТВАЙ ЧРЕЗ ЦЕНЗУРА! DO NOT PIRATE THROUGH CENSORSHIP! SOS TITANIK SOS НЕ ПИРАТСТВАЙ ЧРЕЗ ЦЕНЗУРА! DO NOT PIRATE THROUGH CENSORSHIP! SOS TITANIK SOS НЕ ПИРАТСТВАЙ ЧРЕЗ ЦЕНЗУРА! DO NOT PIRATE THROUGH CENSORSHIP! SOS TITANIK SOS НЕ ПИРАТСТВАЙ ЧРЕЗ ЦЕНЗУРА! DO NOT PIRATE THROUGH CENSORSHIP! SOS TITANIK SOS НЕ ПИРАТСТВАЙ ЧРЕЗ ЦЕНЗУРА! DO NOT PIRATE THROUGH CENSORSHIP! SOS TITANIK SOS НЕ ПИРАТСТВАЙ ЧРЕЗ ЦЕНЗУРА! DO NOT PIRATE THROUGH CENSORSHIP! SOS TITANIK SOS НЕ ПИРАТСТВАЙ ЧРЕЗ ЦЕНЗУРА! DO NOT PIRATE THROUGH CENSORSHIP! SOS TITANIK SOS НЕ ПИРАТСТВАЙ ЧРЕЗ ЦЕНЗУРА! DO NOT PIRATE THROUGH CENSORSHIP! SOS TITANIK CHEK THE CRIMINAL ART BUSINESS SOS TITANIK CHEK THE CRIMINAL ART BUSINESS SOS TITANIK CHECK THE CRIMINAL ART BUSINESS SOS TITANIK CHECK THE CRIMINAL ART BUSINESS SOS TITANIK ЗАСТАНИ ЗАД ИДЕАЛИ ... STAY TO YOUR IDEALS ... SOS TITANIK ЗАСТАНИ ЗАД ИДЕАЛИ ... STAY TO YOUR IDEALS ... SOS TITANIK ЗАСТАНИ ЗАД ИДЕАЛИ ... STAY TO YOUR IDEALS ... SOS Маргарита Доровска SOS atol.bg SOS Маргарита Доровска SOS atol.bg SOS Маргарита Доровска SOS atol.bg SOS TITANIK SOS НЕ ПИРАТСТВАЙ ЧРЕЗ ЦЕНЗУРА! DO NOT PIRATE THROUGH CENSORSHIP! SOS TITANIK SOS НЕ ПИРАТСТВАЙ ЧРЕЗ ЦЕНЗУРА! DO NOT PIRATE THROUGH CENSORSHIP! SOS TITANIK SOS НЕ ПИРАТСТВАЙ ЧРЕЗ ЦЕНЗУРА! DO NOT PIRATE THROUGH CENSORSHIP! SOS TITANIK SOS НЕ ПИРАТСТВАЙ ЧРЕЗ ЦЕНЗУРА! DO NOT PIRATE THROUGH CENSORSHIP! SOS TITANIK SOS НЕ ПИРАТСТВАЙ ЧРЕЗ ЦЕНЗУРА! DO NOT PIRATE THROUGH CENSORSHIP! SOS TITANIK SOS НЕ ПИРАТСТВАЙ ЧРЕЗ ЦЕНЗУРА! DO NOT PIRATE THROUGH CENSORSHIP! SOS TITANIK SOS НЕ ПИРАТСТВАЙ ЧРЕЗ ЦЕНЗУРА! DO NOT PIRATE THROUGH CENSORSHIP! SOS TITANIK SOS НЕ ПИРАТСТВАЙ ЧРЕЗ ЦЕНЗУРА! DO NOT PIRATE THROUGH CENSORSHIP! SOS TITANIK SOS НЕ ПИРАТСТВАЙ ЧРЕЗ ЦЕНЗУРА! DO NOT PIRATE THROUGH CENSORSHIP! SOS TITANIK SOS НЕ ПИРАТСТВАЙ ЧРЕЗ ЦЕНЗУРА! DO NOT PIRATE THROUGH CENSORSHIP! SOS TITANIK SOS НЕ ПИРАТСТВАЙ ЧРЕЗ ЦЕНЗУРА! DO NOT PIRATE THROUGH CENSORSHIP! SOS TITANIK SOS НЕ ПИРАТСТВАЙ ЧРЕЗ ЦЕНЗУРА! DO NOT PIRATE THROUGH CENSORSHIP! SOS ... SOS ... SOS ... KOZLODUY ... TITANIK ... KOZLODUY ... SOS ... SOS ... SOS ... LIBIAN SISTERS ... TITANIK ... LIBIAN SISTERS ... SOS ... SOS ... SOS ... CULT CENZORSHIP ... TITANIK ... CULT CERNZORSHIP ... SOS ... SOS ... SOS ... PENSSION CUTS ... TITANIK ... PENSION CUTS ... SOS ... SOS ... SOS ... NATURA 2000 ... TITANIK ... NATURA 2000 ... SOS ... SOS ... SOS ... MEDICINES PRICES ... TITANIK ... MEDICINES PRICES SOS ... SOS ... SOS ... METROPOLIS GARBACH ... TITANIK ... METROPOLIS GARBACH SOS ... SOS ... SOS ... MINORITIES EXPANSSION ... TITANIK ... MINORITIES EXPANSSION ... SOS ... SOS ... SOS ... BIRTH REDUCTION ... TITANIK ... BIRTH REDUCTION ... SOS ... SOS ... SOS ... DIOXINES ... TITANIK ... DIOXINES ... SOS ... SOS ... SOS ... CULTURAL CENZORSHIP ... TITANIK ... CULTURAL CERNZORSHIP ... SOS ... SOS ... SOS ... KOZLODUY ... TITANIK ... KOZLODUY ... SOS ... SOS ... SOS ... LIBIAN SISTERS ... TITANIK ... LIBIAN SISTERS ... SOS ... SOS ... SOS ... CULT CENZORSHIP ... TITANIK ... CULT CERNZORSHIP ... SOS ... SOS ... SOS ... PENSSION CUTS ... TITANIK ... PENSION CUTS ... SOS ... SOS ... SOS ... NATURA 2000 ... TITANIK ... NATURA 2000 ... SOS ... SOS ... SOS ... MEDICINES PRICES ... TITANIK ... MEDICINES PRICES SOS ... SOS ... SOS ... METROPOLIS GARBACH ... TITANIK ... METROPOLIS GARBACH SOS ... SOS ... SOS ... MINORITIES EXPANSSION ... TITANIK ... MINORITIES EXPANSSION ... SOS ... SOS ... SOS ... BIRTH REDUCTION ... TITANIK ... BIRTH REDUCTION ... SOS ... SOS ... SOS ... DIOXINES ... TITANIK ... DIOXINES ... SOS ... SOS ... SOS ... CULTURAL CENZORSHIP ... TITANIK ... CULTURAL CERNZORSHIP ... SOS . . . SOS . . . SOS . . . NATURA 2000 . . . TITANIK . . . NATURA 2000 . . . SOS . . . SOS . . . SOS . . . MIDDAY CULTURAL ROBBERING . . . TITANIK . . . MIDDAY CULTURAL ROBBERING . . . SOS . . . SOS . . . SOS . . . EMPTY PENSSIONING FUNDS . . . SOS . . . SOS . . . SOS . . . EMPTY PENSSIONING FUNDS . . . TITANIK . . . TITANIK . . . TITANIK . . . SOS ... SOS ... SOS ... KOZLODUY ... TITANIK ... KOZLODUY ... SOS ... SOS ... SOS ... LIBIAN SISTERS ... TITANIK ... LIBIAN SISTERS ... SOS ... SOS ... SOS ... CULT CENZORSHIP ... TITANIK ... CULT CERNZORSHIP ... SOS ... SOS ... SOS ... PENSSION CUTS ... TITANIK ... PENSION CUTS ... SOS ... SOS ... SOS ... NATURA 2000 ... TITANIK ... NATURA 2000 ... SOS ... SOS ... SOS ... MEDICINES PRICES ... TITANIK ... MEDICINES PRICES SOS ... SOS ... SOS ... METROPOLIS GARBACH ... TITANIK ... METROPOLIS GARBACH SOS ... SOS ... SOS ... MINORITIES EXPANSSION ... TITANIK ... MINORITIES EXPANSSION ... SOS ... SOS ... SOS ... BIRTH REDUCTION ... TITANIK ... BIRTH REDUCTION ... SOS ... SOS ... SOS ... DIOXINES ... TITANIK ... DIOXINES ... SOS ... SOS ... SOS ... CULTURAL CENZORSHIP ... TITANIK ... CULTURAL CERNZORSHIP ... SOS . . . SOS . . . SOS . . . NATURA 2000 . . . TITANIK . . . NATURA 2000 . . . SOS . . . SOS . . . SOS . . . MIDDAY CULTURAL ROBBERING . . . TITANIK . . . MIDDAY CULTURAL ROBBERING . . . SOS . . . SOS . . . SOS . . . EMPTY PENSSIONING FUNDS . . . SOS . . . SOS . . . SOS . . . EMPTY PENSSIONING FUNDS . . . TITANIK . . . SOS ... SOS ... SOS ... THE BACK RETURNING OF THE RESORT FIELDS . . . SOS ... SOS ... SOS ... THE BACK RETURNING OF THE RESORT FIELDS . . . SOS ... SOS ... SOS ... THE BACK RETURNING OF THE RESORT FIELDS . . . TITANIK . . . SOS . . . TITANIK . . . SOS . . . TITANIK . . . SOS ... SOS ... SOS ... KOZLODUY ... TITANIK ... KOZLODUY ... SOS ... SOS ... SOS ... LIBIAN SISTERS ... TITANIK ... LIBIAN SISTERS ... SOS ... SOS ... SOS ... CULT CENZORSHIP ... TITANIK ... CULT CERNZORSHIP ... SOS ... SOS ... SOS ... PENSSION CUTS ... TITANIK ... PENSION CUTS ... SOS ... SOS ... SOS ... NATURA 2000 ... TITANIK ... NATURA 2000 ... SOS ... SOS ... SOS ... MEDICINES PRICES ... TITANIK ... MEDICINES PRICES SOS ... SOS ... SOS ... METROPOLIS GARBACH ... TITANIK ... METROPOLIS GARBACH SOS ... SOS ... SOS ... MINORITIES EXPANSSION ... TITANIK ... MINORITIES EXPANSSION ... SOS ... SOS ... SOS ... BIRTH REDUCTION ... TITANIK ... BIRTH REDUCTION ... SOS ... SOS ... SOS ... DIOXINES ... TITANIK ... DIOXINES ... SOS ... SOS ... SOS ... CULTURAL CENZORSHIP ... TITANIK ... CULTURAL CERNZORSHIP ... SOS . . . SOS . . . SOS . . . NATURA 2000 . . . TITANIK . . . NATURA 2000 . . . SOS . . . SOS . . . SOS . . . MIDDAY CULTURAL ROBBERING . . . TITANIK . . . MIDDAY CULTURAL ROBBERING . . . SOS . . . SOS . . . SOS . . . EMPTY PENSSIONING FUNDS . . . SOS . . . SOS . . . SOS . . . EMPTY PENSSIONING FUNDS . . . TITANIK . . . SOS ... SOS ... SOS ... THE BACK RETURNING OF THE RESORT FIELDS . . . SOS ... SOS ... SOS ... THE BACK RETURNING OF THE RESORT FIELDS . . . SOS ... SOS ... SOS ... THE BACK RETURNING OF THE RESORT FIELDS . . . TITANIK . . . SOS . . . TITANIK . . . SOS . . . TITANIK . . . SOS ... SOS ... SOS ... TITANIK ... WHERE IS WWW.PISATEL.NET? SOS ... SOS ... SOS ... TITANIK ... WHERE IS WWW.PISATEL.NET? SOS ... SOS ... SOS ... TITANIK ... WHERE IS WWW.PISATEL.NET? SOS ... SOS ... SOS ... TITANIK “Индоктринацията е толкова дълбока, че образованите хора си мислят, че са свободни и обективни, а всъщност виждат единствено това, което минава през филтъра” на цензурата - казва американският учен Ноам Чомски. SOS ... SOS ... SOS ... TITANIK SOS ... SOS ... SOS ... TITANIK “Индоктринацията е толкова дълбока, че образованите хора си мислят, че са свободни и обективни, а всъщност виждат единствено това, което минава през филтъра” на цензурата - казва американският учен Ноам Чомски. SOS ... SOS ... SOS ... TITANIK SOS ... SOS ... SOS ... TITANIK “Индоктринацията е толкова дълбока, че образованите хора си мислят, че са свободни и обективни, а всъщност виждат единствено това, което минава през филтъра” на цензурата - казва американският учен Ноам Чомски. SOS ... SOS ... SOS ... TITANIK SOS ... SOS ... SOS ... TITANIK “Индоктринацията е толкова дълбока, че образованите хора си мислят, че са свободни и обективни, а всъщност виждат единствено това, което минава през филтъра” на цензурата - казва американският учен Ноам Чомски. SOS ... SOS ... SOS ... TITANIK SOS ... SOS ... SOS ... TITANIK “Индоктринацията е толкова дълбока, че образованите хора си мислят, че са свободни и обективни, а всъщност виждат единствено това, което минава през филтъра” на цензурата - казва американският учен Ноам Чомски. SOS ... SOS ... SOS ... TITANIK SOS ... SOS ... SOS ... TITANIK “Индоктринацията е толкова дълбока, че образованите хора си мислят, че са свободни и обективни, а всъщност виждат единствено това, което минава през филтъра” на цензурата - казва американският учен Ноам Чомски. SOS ... SOS ... SOS ... TITANIK SOS ... SOS ... SOS ... TITANIK ... SOS ... SOS ... SOS ... TITANIK ... SOS ... SOS ... SOS ... TITANIK ... SOS ... SOS ... SOS ... TITANIK ... SOS ... SOS ... SOS ... TITANIK ... SOS ... SOS ... SOS ... TITANIK ... Bogomil Kosstov AVRAMOV-HEMY [2007-03-10 15:27:57] Cult.bg Електронна поща Хостинг / Сайтове Art:Box - пощенски списък Интернет дневници Радио За Култ.бг Категории Визуални изкуства + Театър + Музика + Кино + Литература + Free Style + dotCult Относно сайта ISSN 1311-8455 Българския сървър за изкуство и култура Култ.бг се поддържа и развива от Фондация Култ.бг със съдействието на Център за медийни изкуства “Интерспейс”, Телеком от ново поколение “Орбител” и първоначалната подкрепа на Център за изкуства Сорос. През ноември 2005 година се навършиха пет години от създаването на сървъра - проект, иницииран и доскоро поддържан от Център за медийни изкуства Интерспейс. Поради значителното нарастване на дейностите на Интерспейс, петата годишнина на сървъра стана повод за учредяване на Фондация Култ.бг. Нейната мисия е да отразява, популяризира и развива практиките и политиките в областта на културата и изкуствата и да бъде едновременно активен участник и притегателен център за сътрудничество между организации, индивиди и мрежи. Една от основните задачи на фондацията е да осигури по-нататъшното развитие на вече създадената платформа Култ.бг. В своята портална част, Култ.бг предлага актуална информация и отразяване на събития и проекти в областта на визуални изкуства, кино, музика, театър и литература. Култ.бг също предлага редица безплатни услуги в подкрепа на българските артисти и организации в сферата на културата и изкуствата в България, като електронна поща, майлинг листа art:box, хостинг на уеб страници и интернет блогове. Как да публикуваме От самото си създаване Култ.бг е замислен като отворена платформа за разпространение и обмен на информация, както за партниращи организации и хора, така и за крайните потребители. Така Култ.бг разчита на активността на своите партньори, сътрудници и потребители за да бъде интересен и актуален за всички, които се интересуват от изкуства и култура в България. Инфраструктура на сайта позволява на всеки потребител да публикува информация, статии и анализи, като по този начин популяризира своята дейност в интернет или споделя с останалите потребители своето мнение по различни въпроси, свързани със съвременната културна сцена. Изпращането на материали става чрез попълването на онлайн формата - "Изпрати статия", която се намира в менюто на всяка рубрика в порталния сайт. Анонси на събития и информация за конкурси и фестивали се изпращат по електронна поща на адрес: redactor@i-space.org Стани сътрудник на Култ.бг! Култ.бг набира сътрудници за рубриките: визуални изкуства, театър, музика, кино, литература, Free Style и DotCult. Поканата е адресирана към всеки, който има интерес и желание доброволно да списва статии за тези рубрики. Най-активните автори ще бъдат обявени на стената на славата на Култ.бг (по-долу в тази страница) и ще получат множество възможности за професионална изява и развитие. Изпращайте материалите си като попълните онлайн формата “Изпрати статия” в съответната рубрика или изпратите текста по електронна поща на адрес: redactor@i-space.org Снимки и други визуални материали към статиите, изпращайте по електронна поща на същия адрес. За контакти: Галина Димитрова – главен редактор на КУЛТ.БГ София 1000, ул. Бенковски 27 Б, ап. 18 тел: 02/ 983 48 43 email: redactor@i-space.org *** Екипът на Култ.бг благодари за персоналната подкрепа на Камен Балкански, Цветелина Йосифова, Красимира Тенева, Милена Делева, Николай Горчилов, Цветелина Александрова, Димитър Ангелов и много други сподвижници на идеята. Всички публикации, чиито лиценз не е изрично упоменат, са със запазени права на автора и неразрешеното им копиране, използване и възпроизвеждане е нежелателно. ЕКИП Галина Димитрова – главен редактор Хелиана Велинова – отговорен редактор Петко Дурмана – ръководител Владимир Петков – консултант Евгени Василев – дизайнер Атанас Кошаров – програмист Сергей Петров – програмист Мартин Мартинов – програмист Милен Христов – системен администратор Петър Славов – системен администратор ПЕРИОДИЧНИ АВТОРИ Визуални изкуства Диана Попова, Мария Василева, Яра Бубнова, Светлана Куюмджиева, Весела Ножарова, Екатерина Гирджева, Калина Димитрова, Даниела Костова, Яна Костова, Петя Тетевенска Театър Весела Ножарова, Ина Шкарова, Явор Гърдер, Георги Тенев, Галина Борисова, Крум Филипов, Мила Искренова, Стоян Радев, Георги Христов, Ани Васева, Вера Гоцева Музика Илиян Ружин, Диана Димитрова, Vest, Светослав Тодоров, Добринка Митова, Хелиана Велинова, Полина Валериева, Здравко Григоров Кино Надя Кафкова, Жоро, Галя Крайчовска, Белекуен Передил, Борислав Гърдев, Мариана Христова, Петя Славова Литература Петър Трифонов, Борис Ангелов, Георги Камов, Златомир Златанов, Боряна Тодорова, Милена Фучеджиева, Явор Гърдев, Ирина Петкова, Емилия Орланди, Кремена Божидарова, Владимир Смерикаров, Кремена Божидарова, Стефан Кръстев, Мария Андреа, Емилия Орланди, Стефан Бонев, Кирил Добрев, Даниела Влахова, Емилиян Николов, Кирил Добрев, Димитър Сумерски, Ангел Наков, Ралица Янева, Гергана Янчева, Димитър Атанасов, Веселина Сариева, Тодора Радева, Владимир Писарски, Гергана Атанасова, Александър Бакалов, Илиана Илиева, Хитър 5ър, Габриела Цанева, Люба Лупу, Габриела Цанева, Маги Василева, Петър Петров, Валя Цветкова, Чавдар Филипов, Бойко Благоев, Бразаваш Хагадисян, Детелина Тихолова, Мирослава Христова, Лора Бранева, Стела Славчева, Стилиян Иванов, Димитър М. Михайлов, Ралица Атанасова, Мая Ракова, Таня Мировалиева, Красимир Найденов, Чавдар Аначков, Ал. Перовски, Детелина Тихолова, Мария П. Василева, Ива Ботева, Ирина Жечева, Оля Стоянова, Светослав Кирилов, Владимир Писарски, Цвета Чукарска, Магдалена Костова, Александър Иванчев, Калин Сивов, Николай Баръмов, Георги Христов, Борис Грамчев, Деница Петрова, Емил Енчев, Боряна Енева, Борислав Гърдев, Галина Георгиева, Калин Василев FreeStyle София Захова, Венелин Шурелов, Емилиян Николов, Иван Кабаков, Георги Христов, Богдана Златева, Владимир Ханджиев, Жасмина Желязкова, Юри Синьовски dotCult Петко Дурмана, Георги Варзоновцев, Богдана Златева, Владимир Петков, Хелиана Велинова, Ивелина Кърчева, Иван Бачев Фондация Култ.бг ул. Бенковски 27, вход Б, етаж 1, София 1000 тел. (02) 983 48 43 email: foundation@cult.bg Работа Връзки Конкурси Последни конкурси Филмовият фестивал All Roads приема заявки за участие в програмата за 2007 Конкурс на фондация “Роберт Бош” за Централна и Източна Европа Фото-конкурс "Око за другите" още конкурси... Партньори Червената къща СГХГ ИСИ-София и АТА център Триумвиратус Арт Груп Литернет *bpm Литературен клуб Avtora.com Директория Cult.bg > Относно проекта Версия 3.1.0 (matured) issn 1311-8455 Култ.бг е издание на Фондация КУЛТ.БГ, реализирано в партньорство с Център за медийни изкуства Интерспейс, Център за изкуства “Сорос” и Телеком от ново поколение “Орбител”. Всички публикации, чийто лиценз не е изрично упоменат, са със запазени права на автора и неразрешеното им копиране, използване и възпроизвеждане е нежелателно. За всякакви въпроси, предложения и коментари, моля свържете се се редактора: redactor@i-space.org Bogomil Kosstov AVRAMOV-HEMY [2007-03-10 15:28:28] Cult.bg Електронна поща Хостинг / Сайтове Art:Box - пощенски списък Интернет дневници Радио За Култ.бг Категории Визуални изкуства + Театър + Музика + Кино + Литература + Free Style + dotCult Относно сайта ISSN 1311-8455 Българския сървър за изкуство и култура Култ.бг се поддържа и развива от Фондация Култ.бг със съдействието на Център за медийни изкуства “Интерспейс”, Телеком от ново поколение “Орбител” и първоначалната подкрепа на Център за изкуства Сорос. През ноември 2005 година се навършиха пет години от създаването на сървъра - проект, иницииран и доскоро поддържан от Център за медийни изкуства Интерспейс. Поради значителното нарастване на дейностите на Интерспейс, петата годишнина на сървъра стана повод за учредяване на Фондация Култ.бг. Нейната мисия е да отразява, популяризира и развива практиките и политиките в областта на културата и изкуствата и да бъде едновременно активен участник и притегателен център за сътрудничество между организации, индивиди и мрежи. Една от основните задачи на фондацията е да осигури по-нататъшното развитие на вече създадената платформа Култ.бг. В своята портална част, Култ.бг предлага актуална информация и отразяване на събития и проекти в областта на визуални изкуства, кино, музика, театър и литература. Култ.бг също предлага редица безплатни услуги в подкрепа на българските артисти и организации в сферата на културата и изкуствата в България, като електронна поща, майлинг листа art:box, хостинг на уеб страници и интернет блогове. Как да публикуваме От самото си създаване Култ.бг е замислен като отворена платформа за разпространение и обмен на информация, както за партниращи организации и хора, така и за крайните потребители. Така Култ.бг разчита на активността на своите партньори, сътрудници и потребители за да бъде интересен и актуален за всички, които се интересуват от изкуства и култура в България. Инфраструктура на сайта позволява на всеки потребител да публикува информация, статии и анализи, като по този начин популяризира своята дейност в интернет или споделя с останалите потребители своето мнение по различни въпроси, свързани със съвременната културна сцена. Изпращането на материали става чрез попълването на онлайн формата - "Изпрати статия", която се намира в менюто на всяка рубрика в порталния сайт. Анонси на събития и информация за конкурси и фестивали се изпращат по електронна поща на адрес: redactor@i-space.org Стани сътрудник на Култ.бг! Култ.бг набира сътрудници за рубриките: визуални изкуства, театър, музика, кино, литература, Free Style и DotCult. Поканата е адресирана към всеки, който има интерес и желание доброволно да списва статии за тези рубрики. Най-активните автори ще бъдат обявени на стената на славата на Култ.бг (по-долу в тази страница) и ще получат множество възможности за професионална изява и развитие. Изпращайте материалите си като попълните онлайн формата “Изпрати статия” в съответната рубрика или изпратите текста по електронна поща на адрес: redactor@i-space.org Снимки и други визуални материали към статиите, изпращайте по електронна поща на същия адрес. За контакти: Галина Димитрова – главен редактор на КУЛТ.БГ София 1000, ул. Бенковски 27 Б, ап. 18 тел: 02/ 983 48 43 email: redactor@i-space.org *** Екипът на Култ.бг благодари за персоналната подкрепа на Камен Балкански, Цветелина Йосифова, Красимира Тенева, Милена Делева, Николай Горчилов, Цветелина Александрова, Димитър Ангелов и много други сподвижници на идеята. Всички публикации, чиито лиценз не е изрично упоменат, са със запазени права на автора и неразрешеното им копиране, използване и възпроизвеждане е нежелателно. ЕКИП Галина Димитрова – главен редактор Хелиана Велинова – отговорен редактор Петко Дурмана – ръководител Владимир Петков – консултант Евгени Василев – дизайнер Атанас Кошаров – програмист Сергей Петров – програмист Мартин Мартинов – програмист Милен Христов – системен администратор Петър Славов – системен администратор ПЕРИОДИЧНИ АВТОРИ Визуални изкуства Диана Попова, Мария Василева, Яра Бубнова, Светлана Куюмджиева, Весела Ножарова, Екатерина Гирджева, Калина Димитрова, Даниела Костова, Яна Костова, Петя Тетевенска Театър Весела Ножарова, Ина Шкарова, Явор Гърдер, Георги Тенев, Галина Борисова, Крум Филипов, Мила Искренова, Стоян Радев, Георги Христов, Ани Васева, Вера Гоцева Музика Илиян Ружин, Диана Димитрова, Vest, Светослав Тодоров, Добринка Митова, Хелиана Велинова, Полина Валериева, Здравко Григоров Кино Надя Кафкова, Жоро, Галя Крайчовска, Белекуен Передил, Борислав Гърдев, Мариана Христова, Петя Славова Литература Петър Трифонов, Борис Ангелов, Георги Камов, Златомир Златанов, Боряна Тодорова, Милена Фучеджиева, Явор Гърдев, Ирина Петкова, Емилия Орланди, Кремена Божидарова, Владимир Смерикаров, Кремена Божидарова, Стефан Кръстев, Мария Андреа, Емилия Орланди, Стефан Бонев, Кирил Добрев, Даниела Влахова, Емилиян Николов, Кирил Добрев, Димитър Сумерски, Ангел Наков, Ралица Янева, Гергана Янчева, Димитър Атанасов, Веселина Сариева, Тодора Радева, Владимир Писарски, Гергана Атанасова, Александър Бакалов, Илиана Илиева, Хитър 5ър, Габриела Цанева, Люба Лупу, Габриела Цанева, Маги Василева, Петър Петров, Валя Цветкова, Чавдар Филипов, Бойко Благоев, Бразаваш Хагадисян, Детелина Тихолова, Мирослава Христова, Лора Бранева, Стела Славчева, Стилиян Иванов, Димитър М. Михайлов, Ралица Атанасова, Мая Ракова, Таня Мировалиева, Красимир Найденов, Чавдар Аначков, Ал. Перовски, Детелина Тихолова, Мария П. Василева, Ива Ботева, Ирина Жечева, Оля Стоянова, Светослав Кирилов, Владимир Писарски, Цвета Чукарска, Магдалена Костова, Александър Иванчев, Калин Сивов, Николай Баръмов, Георги Христов, Борис Грамчев, Деница Петрова, Емил Енчев, Боряна Енева, Борислав Гърдев, Галина Георгиева, Калин Василев FreeStyle София Захова, Венелин Шурелов, Емилиян Николов, Иван Кабаков, Георги Христов, Богдана Златева, Владимир Ханджиев, Жасмина Желязкова, Юри Синьовски dotCult Петко Дурмана, Георги Варзоновцев, Богдана Златева, Владимир Петков, Хелиана Велинова, Ивелина Кърчева, Иван Бачев Фондация Култ.бг ул. Бенковски 27, вход Б, етаж 1, София 1000 тел. (02) 983 48 43 email: foundation@cult.bg Работа Връзки Конкурси Последни конкурси Филмовият фестивал All Roads приема заявки за участие в програмата за 2007 Конкурс на фондация “Роберт Бош” за Централна и Източна Европа Фото-конкурс "Око за другите" още конкурси... Партньори Червената къща СГХГ ИСИ-София и АТА център Триумвиратус Арт Груп Литернет *bpm Литературен клуб Avtora.com Директория Cult.bg > Относно проекта Версия 3.1.0 (matured) issn 1311-8455 Култ.бг е издание на Фондация КУЛТ.БГ, реализирано в партньорство с Център за медийни изкуства Интерспейс, Център за изкуства “Сорос” и Телеком от ново поколение “Орбител”. Всички публикации, чийто лиценз не е изрично упоменат, са със запазени права на автора и неразрешеното им копиране, използване и възпроизвеждане е нежелателно. За всякакви въпроси, предложения и коментари, моля свържете се се редактора: redactor@i-space.org Bogomil Kosstov AVRAMOV-HEMY [2007-03-15 13:23:08] Дами и Господа, БЛАГОДАРСКО ЗА ОТВАРЯНЕ ДОПУСК ДО ПУБЛИКАЦИИ! ИМА ОЩЕ - МОЛЯ, ПОТЪРСЕТЕ ГИ. НИМА Е ДОПУСТИМО ДА ОСТАНЕМ БЕЗУЧАСТНИ КЪМ ДИОКСИНИЗАЦИЯТА НА БЪЛГАРСКОТО ПЛЕМЕ? Хеми ВАРНАЛИC Academician IBLEA-1988, Italia Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ [2007-04-07 20:02:29] За Госпожица Доротея ДОРОВСКА! Я СИ ВИЖ "КУЛТА" - КОЛКО МНОГО Е ЕКЗАКТЕН! "Престановено е регистрирането на нови хостинги+ Напиши коментар Име: E-mail: (Служи за потвърждение на коментара) Коментар: Код за сигурност: (Служи за защита от спам)	Партньори
Следващите 3...			Лоши квартали Поетът Защото плачат рибите
Директория	Cult.bg > Литература > Проза
	issn 1311-8455 Култ.бг е издание на Фондация КУЛТ.БГ, реализирано в партньорство с Център за медийни изкуства Интерспейс, Център за изкуства “Сорос” и Телеком от ново поколение “Орбител”. Всички публикации, чийто лиценз не е изрично упоменат, са със запазени права на автора и неразрешеното им копиране, използване и възпроизвеждане е нежелателно. За всякакви въпроси, предложения и коментари, моля свържете се се редактора: redactor@i-space.org