HEMY'S STORIES: September 2014

Saturday, September 27, 2014

ЗЪГ - ПЛЬОС - ЗЪГ

ПОПРЕХВЪРЛИ ЛИ ЧОВЕК ГОДИНИ, не остава друго, освен да си се тюхка – да си се вайка. По отминало на халос Време на Времената. По пренебрегнати завинаги жени. (Що за шоколад имаше по време онò!) По изтървани далавери. (Днес да съм цар на чорапогащите в революционен Парагвай!) Подир пропиляна кариера. (Опазвайки скапаната Държава, доколко опази собствените Мъде!?!)
Подир пропилени години в полубезработица. (При СоциализЪма – тЪкЪвЪнкЪ нЕмЪ!?!) В краят на краищата настъпва съдбовен ден. В който Държавата изведнъж се сеща, че съществуваш. За да ти зафучи в лице подаяние, наричано „Пенсия“.
(Пльос!)
Ако си близък с началството, т.е. копал си събота-две безплатно на фермата му, би отвоювал някакво подобие на честване. Предприятието плаща.
(Пльос!)
Държавата ти се отплаща. Почти с фанфари. С възможно най-недобросъвестно пенсионно разпореждане. Изплюто от възможно най-претоварен компютър. Отпечатано по необходимост почти без мастило. На възможно най-второкачествена хартия. При помощта на вечно блокиращ принтер.
(Пльос!)
И, не остава нищо друго, освен с тъга да си припомняш. Непокорени цици.
(Пльос!)
Задници на почти овладяни мацки.
(Пльос!)
Запивки в името на Дружбата между народите.
(Пльос!)
За хаир на Комунистическия Интернационал.
(Пльос!)
На Обединена Европа и Световният Глобализъм.
(Няма Пльос!)
Мъжествена безпомощност във върхови моменти.
(Пльос!)
Какво ли не.
(Пльос!)
Как ли не. (Пльос!)
Нищо-никаква пенсия, с която единствено би могъл узаконено да пукнеш от глад!
(Пльос!) (Пльос!) (Пльос!) (Пльо – о – ос! ...)

СПОМНЯМ СИ - извътре ме яде, изцяло дивашкото наше младенчество. Там, в Белоград. На брега на Морето Темарин. Когато телевизор имаше единствено по страниците на списание „Икономия и домакинство“, в градската библиотека.
(Преди тя да стане окръжна!)
Когато вместо към училище, отпрашвахме към Холандския Кей. Място, от където никой не ни прогонваше. За да захвърлим чантите с облегчение, в трюма на някоя изоставена делфиноловна тàка под ремонт.
(Пльос!)
Да скочим в някоя недокалъфатена лодка.
(Пльос!)
Че, да отпрашим на свобода всред залива пред Белоград. Ухаещ на разцъфнал акациев цвят.
(Пардон! На одеколон с название „Тройной“, както ще се окаже години по-късно.)
Натягахме на гребла, всред залива и обратно. Чиракуваме при рибари. Предполагам, всяка мечта за персонална свобода е свързана, с непосредствено бягство от действителността. В Белоград, това се прави чрез Морето. Колко много скъпо ни е, всичко това.
(Ау - у - у!?!)

МАРИМАНИТЕ, откриваха нашите скътани под плитовете на делфиноловните гемии, учебни пособия. И, погиваха от смях. Безграмотни. Дълбоко тъжни. Никога весели. Макар вечно веселящи се яки, впиянчени мъже. Изпечени от бури, брегова мизерия и хàли. Мощните кораби които яздеха, не водеха по карти. Презирайки наконтените капитани на Параходството. Често изяждахме порция бой.
Щото, не се взема чужда лодка за да отидеш на Карантината на плаж. Как ще се върнеш, ако вдигне Морето?
Щото, как така забиваш с две дъски вместо гребла, без ръчна помпа в некалъфатено корито!?!
Щото, това е Море, а от него се очаква всичко. Изкарвахме повечето следобеди от седмицата между закачливи грубияни и море. Мнозина от нас успяха да вземат сертификат. Аз съм по дипломите.

РЯДКО СЕ СЛУЧВАШЕ, преподаватели да ни потърсят.
(Докато пазаруват риба!)
По онова време градът бе цяла носна кърпа, сгъната на четири. Колко бе населението на Белоград? Два файтона до козирките, а останалите пеш. Един от тези преподаватели, напиращи за прясна риба, бе една изключителна жена. Другарката Немкофонка. Безпощадна стара госпожица. Възпитаник на местният Немски Пансион. (Основан 1922., закрит след Войната, изринат ò земи в наше време, че да има паркинг.) Позволяваща си, да си изкарва яда на братските руски окупационни войски, (Малко нещо поразпитвана!), върху нашите остригани нула номер непокорни момчешки глави.

ДРУГАРКАТА НЕМКОФОНКА, бе жена от глава до пети. Прекрасни цици. Нарешетъчен от момчешки погледи разкошен задник. Невинно и бледно, като на мадона, лице. Неизменно забито в черната дъска, поради изключително късогледство. Старателно изписваща отровните падежни таблици, на най-мрачният език на света. Излайвайки немскофонски заключения за всеки един от нас. Не пропускайки да разтресе величествено тяло, в името на безропотно послушание.
(Мислено подпявах "Лили Марлен", макар да бе забранено!)
- Зъг ... Зъг ... Зъг ... - тебеширът скърцаше по черната дъска.
Класът замираше.
- Зъг ... Зъг ... Зъг ... - тебеширът пееше връз черната дъска.
Всеки бе спуснал ръка в скъсаните джебове на своите униформени панталони. Единствената съученичка в този изцяло мъжки клас тънеше в божур.
- Зъг ... Зъг ... Зъг ... - тебеширът се превъзнасяше в ръцете на очарователната даскалица.
Щом притихнехме гузно, другарката Немкофонка си въобразяваше, че ни е овладяла. Избягвахме да избухваме в смях. Само хладни погледи пълни със жарава. Човек се отраква, завърти ли се край рибари.

ТАЗИ ФАТАЛНА СРЯДА, изненадващо бях в час. Първи чин. Средна редица. Дясно. Отвори се вратата. Нахлу прислужникът с разносната книга. Госпожица Немкофонка се разписа.
- Гогомил Славигогов – изрече мило и коварно - при Другарят Директор – р – р ...
Може да ти е другар, казах си на ум, но за мене тоз' въшкар дори не е директор. Никога не е пипвал тебешир в ръка. Тръгнах покорно подир прислужника. Госпожица Немкофонка – подир нас.

ЧИСТИЧКО ПРИГЛАДЕН, със спестено алабросче и щръкнали мустачки, с димяща цигара с мундщук в ръка, Другарят Директор ме изгледа презрително и диво.
- Прас!
Лицето ми пламна.
- Прас!
Лицето ми отново пламна.
- Прас! Прас! Прас!
Лицето ми съвсем поруменя. А, из покъсаният ми джоб на земята изпадна ръждива габровска чекийка.
- С нож посягаш – а? Прас!
Лицето ми съвсем-съвсем пламна.

ГРАБНАХ ЧЕКИЙКАТА ОТ ПОДА. Профучах през коридора, училището и Белоград. Спрях се едва на Холандския Кей. Ушите ми пищяха от директорското правораздаване. Пред очите ми, не преставаше да се извисява славният трепетен задник, на Другарката Немкофонка. Наша доверена класна наставница. Едва ли не втора мила-майка. Активен секретар на първичната партийна организация. Нейните напиращи; изпод белоснежна патриотична блузка с народна шевица, сякаш захаросани; бозки. Доказващи всекиму, че на този така калпав свят освен Партия, Сплотен Международен Интернационализъм, уменимески бригади и Дойчешуле, все пак съществува и Женствена Природа.

НА ХОЛАНДСКИЯТ КЕЙ бе тъпо, тихо и спокойно. Подухваше ветрец. Гемиите бяха изкарани на такуси. Делфиноловците ги нямаше никакви. На кърмата на някогашната парна яхта „Камчия“, превърната в отоплителна станция, моряци лапаха риба-плакия. Старата гемия „Марифея“ се поклащаше на вода. Изкачих се по трапа. Разбих катинара. Влязох в носовия кубрик. Заврях глава в единствения спластен сламеник. За да се наплача. Тук шамари не се раздаваха без да има защо.

КАТО НЯМА КЪДЕ ДРУГАДЕ, човек си се прибира у домà.
(IF!)
Заварих Старият мрачен, грапав и кисел. Пред чиния супа, и парче клисав военновременен хляб.
- Такива неща, - сопна се, - никога не се разправят!
Побутна гневно чинията, а супата се разплиска и по маса, и по под. Маман се втурна да почиства.
- Така да клевети, бедната женица ...
Тогава Папà избухна в най-великолепния смях, който някога съм чувал. Завинаги установих, че този наивник всъщност е незаменим. Разбрал съвсем точно, за що иде реч. Вечно веселяците се маримани, безобидни пияници и брегови гамени, настървени за всичко под сукман, се бяха шегували „под секрет“.
(Да не ни издадеш!)
Как по време на братската немска окупация, другарката настояща партийна секретарка и заместник директор по учебно-възпитателната част, съвестно заздравявала дружбата между двата съвсем братски народи. Как в отплата за положените усилия, бъдещата възпитателка на поколения комунистически чада, получила благороднически знак. Точно там, където това се полага. Докладван от бабите в старата Гръцка Баня, в прастарата Гръцка Махала на Белоград.
Бе време, когато кметът ходеше пеша, и само областният с файтон. Единствено владиката се возеше в трофеен мерцедес.
Да притежаваш душ-кабина у дома!?! О, това се преследваше; и от партия, и от закон; като вреден дребнобуржоазен уклон. Истинският комунист, и днес оцелява без баня.
- Да си го предупредила! - сопна се на Маман.
Папà си наля още едно, па легна да му откърти.
- Утре, път ме чака . . .

ПРЕЗ ЦЯЛАТА ТОПЛА БЕЛОГРАДСКА НОЩ, Папà скокваше от сън, напушван от изключителен смях. Всъщност дълбоко загрижен. Крачеше насам-натам из двора. Откъсваше някоя смокиня. Примлясваше. Отново се разтрисаше от смях.
- А, какво партийно събрание предстои ...
Отново лягаше да си отспи. Бях се изправил пред малкия тавански прозорец на своята си стая. Бях отправил очи към звездите. Но, петолъчна звезда, така и не открих. Търся я и понастоящем. Никаква я няма.

С ОЩЕ ДВАМА ПРИСМЕХУЛНИЦИ, бяхме набързо изхвърлени от училище. Идеше лято. Край морето бе чисто, свястно и прекрасно. Заседавахме в кафене-тераса „Куцото куче“, над преполовени чаши кафе от леблебия, и от ръж. Барбанът Чичо Пет се разсмя, и ни поучи.
- Ами, драснете едно писъмце, - ни посъветва престарелият кръчмар, - до Най-Главният. Той големите работи никога няма да може да оправи, това е повече от ясно, но виж – дребните – би успял.
- Да не ни опандизят!?!
- Малолетни - за сега - не пипат. Хайде, измитайте се.
Речено сторено. Бяхме грамотни за възрастта си. Седнахме на моят таван. Написахме писмо, па го изпратихме.

ПИСМОТО:
Скъпи Другарю Най-Главнокомандващ,
Ние, учениците от първи „А“ курс на Техникума по рибарство и тъпня, в Белоград Великолепний ви пишем, поради една много голяма Контрареволюционна Неправда. Тя е следната. По време на практическо рибаруване, с гемията на Барба Хаджи Кощи Искариотски, стана ясна мариманска дума, че на зъга на Любимата ни Партийна Секретарка Другарката Немкофонка, личи неизтриваем пречупен кръст.
(Всеки в Белоград, го знай!)
Вие казвате, "критикувайте недостатъците в нашата работа смело и открито". И ние го сторихме. Разкритикувахме Неизкоренимото. На едно комсомолско събрание. Че, и още. И сега, Другарю Най-Главнокомандващ, съвсем сме изключени. За циганска лъжа и политическая клевета. От много любимият ни Техникум по рибарство и тъпня. Настояваме да посетите Белоград. За да се уверите, на място. Как стоят нещата. Кой кого лъже. Ние тях - или - Те нас!?! Готови сме всякак да помогнем. За всеки случай, носете си лупа, или поне очила. Ние разполагаме с фенер.
С другарски поздрав: Хъми, Къми, и Асян.

П.П.: мъ ние муногу ви убичъми дургарю Главнукумандующ - ба! Целий ден на Белиот Вашиот Памятник на Морскътъ Гарадинъ пафкаме ардъ-сигарки.

НЕ МИНА СЕДМИЦА. Училищният прислужник тръгна да ни връща в училище. Разпоредено било да се явим, като частни ученици. При условие, че ходим редовно на училище. И нека забравим думата "ЗЪГ".
(Сакън!?!)
Днес, човек на години а все със същ акъл, не преставам да се чудя. Как тази някогашна следвоенна напълно обезпаричена Власт намираше време, да се занимава с детинщини и дреболии. Докато настоящата, зад която стоят парите на цяла Европа и половин свят, една градска канализация не успява да оправи. Не дай Бог, да рукнат поройни дъждове.

НЕОТДАВНА, при обичайно нощно дежурство в „БЪРЗА ПОМОЩ“, се наложи да посетя домът на неизвестна старица. Оказа се, бившата Другарка Немкофонка. С влизането ми, и се разплака. Оставаха й броени дни - до Краят. Не, не умираше от рак. Другарката Немкофонка умираше от Обилно Поднесен Всенационален Демократически Глад. По реда на своите хуманни задължения, черно на бяло, установих. Как, върху някога така прекрасният задник на тази достойно пенсионирана старица, все още личи, онзи нацистки благороднически печат, за който някога завистливи баби от Гръцката Махала, на всяко кюше отваряха дума.
(Преди да изрекат „Псуми“!?!)
А върху него, представете си, бе лепната с неизтриваемо лилаво-червено огромна някаква звезда.

ПО ВРЕМЕ НА ВОЙНАТА, и далеч подир нея, огледалото бе лукс. Бащите се бръснеха пред джебно огледалце. Майките се оглеждаха в притъмнените от облаци улични витрини. Днес съществуват огледала за всички, и за всичко. Струва ми се, че е време, да пипваме огледалата в ръце. Дано успеем да огледаме нещастните свои голи задници. Преди това, разбира се, следва да си свалим гащите. Ако, все още имаме такива.
THE END 23.03.1998-30.07.2012/09.11.2012/Actualized 27.09.2014.

Monday, September 22, 2014

ЛОДКА ЗА УДАВНИК

23.09.2012 14:24 - BOAT FOR DROWNER, short story, by Bogomil Kostov AVRAMOV ROUSSEFF-HEMY

автор: godlieb категория: Изкуство

прочетен: 634 коментари: 0 гласове:

последна промяна: 00:28

(c) 1999-Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
ЛОДКА ЗА УДАВНИК
разказ
от
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ

ПРЕЗ ПРОЛЕТТА, ЛЯТОТО И ЕСЕНТА, ТОВА ПРИГОДНО ЗА СТРОЕЖ НА ЛОДКИ ВРЕМЕ, АЗ РАЗТВАРЯХ ВРАТИТЕ НА ГАРАЖА НАШИРОКО. ПРЕД МЕН СЕ ПРОСТИРАШЕ СЛУЧАЙНО НЕЗАСТРОЕН КЪС МЕЖДУБЛОКОВА ЗЕМЯ. ЗАД НЕГО НЕОПИСУЕМО СИЯEШЕ МОРЕТО. МИРИШЕШЕ НА ВОДОРАСЛИ. НА ПРИСТАНИЩЕ. НА КОЙ ЗНАЕ НА КАКВО. И, РАЗБИРА СЕ, НА ЖИВОТ НА ЗАЕМ .

ЗАКО ЧЕСТО ПРЕМИНАВАШЕ ОТ ТУК. СПИРАШЕ ПРЕД ЗИНАЛИТЕ ЛАМАРИНЕНИ ВРАТИ. ОТВЪН БОЯДИСАНИ В ЧЕРВЕНО. ОТВЪТРЕ ОБЛЕПЕНИ С ПОСТЕРИ НА ЯХТИ И ЯХТЕНИ ПРИСТАНИЩА. ВСЪЩНОСТ СЪС МОРЕ. ДЕТЕТО ВПЕРВАШЕ ПОГЛЕД В НОВОСТРОЯЩАТА СЕ ЯХТА. МЪЛЧАЛИВО СЛЕДЕШЕ ВСЯКО МОЕ СУЕТЕНЕ. ДАЛИ НЕ БЕ ОТ КРЕХЪК ПОРЦЕЛАН? КОЖАТА ВЪРХУ ЛИЦЕТО МУ – ПРОЗРАЧНА. ПО БУЗИТЕ МУ – ДВОУМЯЩИ СЕ РОЗОВИ ПЕТНА. ПОВИКВАХ ГО СЪС ЗНАК. ОТКРЕХВАХ СТАРОВРЕМСКА РАКЛА. ИЗВАЖДАХ БУРКАН С МИНАЛОГОДИШНО СМОКИНОВО СЛАДКО. ОТНОВО СЕ ПРЕВРЪЩАХ В ДЕТЕ.

МЕЖДУ ДВЕ ХАПКИ ТИПОВ ХЛЯБ И ЛЪЖИЦА АРОМАТНО СЛАДКО, ХВЪРЛЯХ ПОГЛЕД КЪМ ОБШИРНИЯ НЕЗАСТРОЕН ДВОР. ТАМ, ЗАД ТЕСНИ, ДЪЛБОКИ РЕШЕТЪЧНИ ПРОЗОРЦИ, В ПАЯНТОВА СТАРОВРЕМСКА КЪЩА ОБШИТА С ДЪСКИ; ОСТАВЕНА НА ДОИЗЖИВЯВАНЕ – ЗАЩОТО КОЙ ГО Е ЕНЯ ЗА НЯКАКВА СИ СТАРИНА; ВСРЕД СПРЕТНАТИ НОВОПОСТРОЕНИ БЛОКОВЕ И ЗАГАДЪЧНИ СЛУЖЕБНИ СГРАДИ С НЕПРОГЛЕДНИ ОГЛЕДАЛНИ СТЪКЛА, В ОЧАКВАНЕ НА ПОРЕДНО РАЗДАВАНЕ НА КОМУНАЛНИ ЖИЛИЩА, ЗАЕДНО С БАБА, МАМА И ТАТКО, ОТРАСТВАШЕ ЗАКО. ПОНЯКОГА ОТ КЪЩАТА ИЗРИГВАШЕ ХРИПЛИВ СТАРЕШКИ КРЯСЪК. ЗАКО ЗАРЯЗВАШЕ ПОЧЕРПКАТА, И ХУКВАШЕ.

ВСИЧКО ТОВА СЕ ПОВТАРЯШЕ ВСЯКА ЗАРАН, ОСВЕН ЗИМЕ, КОГАТО ПАРЧЕТО НИЧИЯ ЗЕМЯ СЕ ПРЕВРЪЩАШЕ В МРЪСНА, ЖАЛКА, КАЛНА ЛОКВА ЗАСТОЯЛА ЗАМРЪЗНАЛА СМЕС ОТ ВОДА И МАШИННИ МАСЛА, А ПОРЕДНА ЕПИДЕМИЯ ГРИП БРОДЕШЕ БЕЗЧИННО НАД БЕЛОГРАД. ТОГАВА ЗАКО СИ СТОЕШЕ У ДОМА, А АЗ СЕ ВЪРТЯХ ОКОЛО МАНГАЛ С ДЪРВЕНИ ВЪГЛИЩА.

МИНАЛАТА ЗИМА СЕ СТОПИ НЕУСЕТНО. ПРОЛЕТТА ПОДГОНИ ОБЛАЦИ В НЕБЕТО. ВКУСЪТ НА ТРАМОНТАНА ОТНОВО БЕ СОЛЕН. УХАЕШЕ НА НЕДОГОРЯЛ МАЗУТ. НА ВЛАГА. НА ПРЕДСТОЯЩО ЛЯТО. ПОЧИСТЕН ОТ МИНАЛОГОДИШЕН ПРАХ, А БЕЛОГРАД Е БОГАТ НА СТРОИТЕЛНИ ПРАХОЛЯЦИ, БУРКАН СМОКИНОВО СЛАДКО КРЕЕШЕ ВЪРХУ ГРУБОСКОВАНА ПОЛИЦА.

ДНИТЕ СЕ ТОЧЕХА ЕДИН ПОДИР ДРУГ. ДЪРВЕТАТА В ДВОРА РАЗЦЪФНАХА АНЕМИЧНО. ОТНОВО РАЗТВОРИХ ВРАТИТЕ НА ГАРАЖА ЗА ПРЕД БЕЛОГРАДСКИЯ СВЯТ. А ТОВА ВИНАГИ ОЗНАЧАВА, ДА МАЙСТОРЯ НА ОТКРИТО. ВСЕ ОЧАКВАХ ОТ НЕЙДЕ ДА СЕ МЕРНЕ ЗАКО. ТОЙ НЕ СЕ ЯВИ.

ЕДНА НЕПРИЯТНА МЪГЛИВА КРАЙМОРСКА УТРИН, КОГАТО ВЪЗДУХЪТ НАД БЕЛОГРАД БЕ НАСИТЕН СЪС СМОГ ОТ НЕДАЛЕЧНИТЕ ЗАВОДИ, МЕЖДУ ПЛАСТОВЕТЕ ПРОМИШЛЕНА МЪГЛА ЗАПЪТИЛА СЕ КЪМ КРАЙМОРСКИТЕ КУРОРТИ, ПРОПЪЛЗЯ МОЩЕН ОТКРИТ КАМИОН. КАМИОНЪТ БЕ ПРЕПЪЛНЕН С ДОМАШНА НАТОРИЯ. СКОКНАХ НАВЪН. ВЪРХУ КАМАРА РАЗБИТИ ШКАФОВЕ И БЕЛЬО, СЕ МЪДРЕШЕ ДАКО. ПОДВИКНАХ МУ, А ТОЙ ПОМАХА С РЪКА. КАМИОНЪТ ВНИМАТЕЛНО ОБИКОЛИ НЕДОСТРОЕНИЯ КОРПУС НА МОЯТА БЪДЕЩА ОКЕАНСКА ЯХТА. ИЗХВЪРЛИ ОГНЕН ОБЛАК ИЗГОРЕЛИ ГАЗОВЕ ИЗ РАЗБИТ АУСПУХ, И ИЗЧЕЗНА В МЪГЛАТА. СЛЕД НЕГО СЕ ПОВЛЕЧЕ ЛЪСКАВ ДЖИП.

ПРЕКАРВАХ ДЪЛГИ БЕЗСЪННИ НОЩИ, НАД ТЯЛОТО НА МОЯТ БЪДЕЩ ОКЕАНСКИ КОРАБ. ЗВУКЪТ НА ЦИРКУЛЯРА И УДАРИТЕ НА ТЕСЛАТА ПРИВЛИЧАХА МАХЛЕНСКИТЕ ХЛАПАЦИ. ТИШИНАТА ГИ ПРОГОНВАШЕ. ТЪРСЕХ ВСРЕД ТЯХ ПОГЛЕДА НА ЗАКО. ОТСЪСТВАШЕ. ДАЛИ ЗАВИНАГИ? ТОВА МЕ ПРАВЕШЕ НЕСПОКОЕН. ТРЪШВАХ СЕ ВЪРХУ НИСКИЯ НАР. ДЪЛГО НЕ УСПЯВАХ ДА ЗАСПЯ. БЕЗУМНА САМОТА СЕ НАДИГАШЕ ВСРЕД МЕН, ЗА ДА МЕ ИЗПИЕ С БЕЗПОЩАДЕН ВАКУУМ. ИЗЛИЗАХ НАВЪН ВСРЕД ПРИТИХНАЛАТА ГРАДСКА НОЩ. СТАРАТА ДЪРВЕНА КЪЩА БЕ ПЪЛНА С НЕПРОГЛЕДЕН ПРЕДСМЪРТЕН МРАК. ПОДОЗИРАХ, ЧЕ ЗАКО Е НЕИЗМЕРИМО НАДАЛЕЧ, ТЪЙ КАКТО БЕ НАДАЛЕЧ И МОЯТ СОБСТВЕН СИН.

ОНАЗИ СТРАННА ПРИВЕЧЕР, ПОД СВЕТЛИНАТА НА ВИСОКАТА ЯРКА ЕЛЕКТРИЧЕСКА КРУШКА, СЕ ПОЯВИ НЕМЛАД ЧОВЕК. ВЪРХУ РАМЕНЕТЕ МУ ПАДАШЕ ПОБЕЛЯВАЩА ЧЕРВЕНИКАВА КОСА. БРАДАТА МУ БЕ СЪВСЕМ БЯЛА. ПОМИСЛИХ, ЧЕ Е КВАРТАЛНИЯ СКИТНИК.

- ВИЖ, МАЙСТОРЕ, - КАЗА ЧОВЕКЪТ БЕЗ ДА СЕ ЗДРАВИСВА, БЕЗ ДА МЕ ГЛЕДА В ОЧИ. - ЗАКО Е ОСТАВИЛ НЕЩО ЗА ТЕБ ...

ВЪРХУ ИЗМАЧКАН БЛОКОВ ЛИСТ, ВЪРХУ БОРДА НА СТАРИНЕН КОРАБ, ПОД ПАЛМИ И ТРОПИЧЕСКО НЕБЕ, МЕЖДУ ДВЕ ДИМЯЩИ СЪС ЖЪЛТ ДИМ МОРТИРИ, ЗАКО ДЪРЖЕШЕ ЗА РЪКА ЕДИН СНЕЖЕН ЧОВЕК. НОСЪТ МУ БЕ ОТ МОРКОВ. ОЧИТЕ ОТ ВЪГЛЕН. ВМЕСТО МЕТЛА СНЕЖНИЯТ ЧОВЕК ДЪРЖЕШЕ В РЪКА ТЕСЛА НА ЧУКЕНДРО. ПОЕХ В РЪЦЕ ЛИСТЪТ. СРЕЩНАХ ОЧИ С НЕПОЗНАТИЯ.

- ЗАМИНА, - ОТСЕЧЕ МЪЖЪТ, А ТОВА БЕ БАЩАТА НА МОМЧЕТО, - НЕИЗВЕСТНО ГДЕ ...

В ГЛАСЪТ МУ ПРОПЛАКА МОЯ МЪКА. В СЪРЦЕТО МИ ЛУМНАХА ОТДАВНА ПОДТИСНАТИ ОГНЬОВЕ.

- КАК ТАКА – ЗАМИНА!?!

- ВИЖ, МАЙСТОРЕ, - РЕЧЕ ЧОВЕКЪТ. - ТАКА СЕ ПОЛУЧАВА ВИНАГИ. ЩОМ НАПЪЛНИШ КЪЩАТА С ИМАНЕ, ЗАВРЪЩАШ СЕ НЯКОЙ ДЕН ОТ ПЛАВАНЕ, И СЕ ОКАЗВА – ВЕЧЕ НЕ ВСИЧКО Е НАРЕД.

ЧОВЕКЪТ СЕ ПОПИПА ПО БРАДАТА.

- ВИЖ МАЙСТОРЕ, - СПОДЕЛИ – ДОРИ ЧЕТКАТА ЗА БРЪСНЕНЕ ОТНЕСЛИ ...

ГОРЧИВО СЕ УСМИХНАХ. В БЕЛОГРАД, А КЪДЕ ЛИ НЕ ПО СВЕТА, РАЗВОДЪТ Е САМО ЕДНО ДОСАДНО ЕЖЕДНЕВИЕ. ЧОВЕКЪТ СЕ ПОВЪРТЯ-ПОВЪРТЯ, НАПОМНИ, ЧЕ НА РИСУНКАТА ИМА ПОСВЕЩЕНИЕ ЗА ЧОВЕКЪТ СТРОЯЩ ОКЕАНСКИ КОРАБИ, ОТКАЗА ПОДНЕСЕНАТА БИРА, СВИ РАМЕНЕ, И ДОКАТО СЕ ОГЛЕДАМ - СЕ ИЗПАРИ.

ОСТАНАХ С РИСУНКАТА В РЪЦЕ. ВЪРХУ ИЗМАЧКАН БЛОКОВ ЛИСТ, ВЪРХУ БОРДА НА СТАРИНЕН КОРАБ, ПОД ПАЛМИ И ТРОПИЧЕСКО НЕБЕ, МЕЖДУ ДВЕ ДИМЯЩИ СЪС ЖЪЛТ ДИМ МОРТИРИ, ЗАКО ДЪРЖЕШЕ ЗА РЪКА ЕДИН СНЕЖЕН ЧОВЕК. НОСЪТ МУ БЕ ОТ МОРКОВ. ОЧИТЕ ОТ ВЪГЛЕН. ВМЕСТО МЕТЛА – В РЪКА ДЪРЖЕШЕ МОЯТА ТЕСЛА. НЕОЧАКВАНО КЪМ МОРЕТО ХУКНА ВЯТЪР. ВЯТЪРЪТ ГРАБНА РИСУНКАТА ИЗ МОИТЕ РЪЦЕ, ПА Я ОТНЕСЕ. ХУКНАХ ПОДИР НЕЯ В НОЩТА, НО МРАКЪТ БЕ – КАТО ОТ КЛЕЙ, А СВЕТЛИНИТЕ ИЗКУСТВЕНИ И СЛАБИ.

НА ЗАРАНА ДОЙДОХА БУЛДОЗЕРИ. РУШНАХА КЪЩАТА ВСРЕД ПРАХОЛЯК И СМЯХ. ИЗРАВНИХА Я СЪС ЗЕМЯТА. НАДОЙДОХА ЖЕНИ С ОРАНЖЕВИ ПРЕСТИЛКИ, С ЧЕРНИ ЗАБРАДКИ. ПОСЯХА РАЙГРАС. РАЗСАДИХА РОЗИ. ПЪТЯТ КЪМ МОРЕТО БЕ ЧИСТ. АКО ДА БЯХ ДОСТРОИЛ ЯХТАТА, ЛЕСНО БИХ Я ЛАШНАЛ НА ВОДА. НО, КОГО БИХ ВЗЕМАЛ В НЕЯ!?! НЕ ХАРЕСВАМ САМОТНИТЕ МОРЕПЛАВАТЕЛИ. БЕДНОТА И ЛУНАТИЧНОСТ ВИТАЕ ОКОЛО ТЯХ. ДВОУМИХ СЕ КРАТКО. ОБЯВИХ ЛОДКАТА ЗА ПРОДАН.

РАЗГЕЛЕ, НАМЕРИ СЕ ПАРАЛИЯ КУПУВАЧ. ДОЙДЕ КАМИОН. ОТНЕСЕ ПОЛУГОТОВИЯ КОРАБ. ШОФЬОРЪТ МИ СЕ ВИДЯ ПОЗНАТ.

- ТАКА Е, - ВЕСЕЛО МАХНА ОТ КАБИНАТА С РЪКА. - ВЧЕРА БАГАЖ НА РАЗВЕДЕНИ – ДНЕС ЛОДКА ЗА УДАВНИК.

ГРЪМКО СЕ РАЗСМЯ. НЕДОДЯЛАНО МОМЧЕ, С БЕЛОСНЕЖНИ ЗЪБИ ЗА ИЗБИВАНЕ, С ТЪМНИ ОЧИЛА ВЪРХУ МОРАВ ОТ ПИЯНСТВА НОС. СЕЛЯНДУРСКИ ПРИСМИВАЩО СЕ НА ВСЕКИ И НАД ВСИЧКО. НЕ ПОСЕГНАХ. ДНЕС СЪЖЕЛЯВАМ ЗА ТОВА.

ВЪРНАХ СЕ В РАБОТИЛНИЦАТА-ГАРАЖ. ЗАЛОСТИХ ВРАТИТЕ ПОД НАСМЕШЛИВИТЕ ПОДВИКВАНИЯ НА МАХЛЕНСКИТЕ ХЛАПАЦИ. ХВАНАХ ПАЛУБЕН ТОПОР В РЪЦЕ. И, РАЗБИХ С ТОЧНИ СПОКОЙНИ УДАРИ ВСИЧКО ОНОВА, КОЕТО БЕ ОСТАНАЛО ОТ НЕОТПЛАВАЛАТА ЯХТА.

- БАГАЖ НА РАЗВЕДЕНИ ...

ПРАС!

- ЛОДКА ЗА УДАВНИК ...

КЮТ!

- ГАРАЖ ЗА САМОТНИК ...ТРЯС!
ТОГАВА, ИЗ НЯКАКЪВ ЪГЪЛ СКОКНА И ЛИТНА КЪМ ТАВАНА ОНАЗИ ДЕТСКА РИСУНКА, КОЯТО НЯКОГА ДИРИХ ДЪЛГИ ЧАСОВЕ ПО БРЕГА ПРЕД БЕЛОГРАД. ТОЛКОВА ДЪЛГО И ТАКА НАСТОЙЧИВО, ЧЕ ЧОВЕКЪТ КОЙТО МИ Я БЕ ПОВЕРИЛ, БЕ ПОБЪРЗАЛ ДА ИЗЧЕЗНЕ. ВЪРХУ БОРДА НА СТАРИНЕН КОРАБ, ПОД ПАЛМИ И ТРОПИЧЕСКО НЕБЕ, МЕЖДУ ДВЕ ДИМЯЩИ СЪС ЖЪЛТ ДИМ МОРТИРИ, ЗАКО ДЪРЖЕШЕ ЗА РЪКА ЕДИН СНЕЖЕН ЧОВЕК. НОСЪТ МУ БЕ ОТ МОРКОВ. ОЧИТЕ ОТ ВЪГЛЕН. ВМЕСТО МЕТЛА – В РЪКА ДЪРЖЕШЕ МОЯТА ТЕСЛА.

ТОВА МЕ УСПОКОИ. ДЪЛГО РАЗГЛЕЖДАХ РИСУНКАТА ПОД СВЕТЛИНАТА НА ЯРКАТА ЕЛЕКТРИЧЕСКА КРУШКА. СВЕТЛИНА ВЕЧЕ НЕНУЖНА НИКОМУ. СВЕТЛИНА РАЗЯЖДАЩА САМА СЕБЕ СИ. МИСЛЕХ СИ, ЧЕ ТОЗИ СНЕЖЕН ЧОВЕК НАВЯРНО СЪМ САМИЯТ АЗ. ЖЕЛАЕХ ЗАКО ОТНОВО ДА Е ТУК. ТАКА ОТДАВНА НЕ БЯХ ВИЖДАЛ СВОЯТ СОБСТВЕН СИН. ОТНЕСЕН ОТ СЛУЧАЙНАТА СЪДБА ЗАД ДЕВЕТ ЗЕМИ В ДЕСЕТА. (НО – ПРЕДИ ТОВА – КАМИОНЪТ С БАГАЖА. И СЪЩИЯТ НАСМЕШЛИВ ШОФЬОР!) О, ТОГАВА ОТНОВО БИХ ЗАПОЧНАЛ СТРОЕЖ НА НОВА, БЕЗПОДОБНО БЪРЗА ЯХТА ЗА ОТКРИТ ОКЕАН. НО ТОВА, РАЗБИРА СЕ, БИ БИЛО ДНЕС НЕВЪЗМОЖНО.

ПОЕХ ДЪЛБОКО ДЪХ. РАЗКЪСАХ ХАРТИЕНИЯТ БЛОКОВ ЛИСТ, ТАМ, СРЕЩУ ПОТОКЪТ СВЕТЛИНА ОТ ФАРА ГАЛАТЕЯ, КОЙТО ВСЕ ПО-РЯДКО НАПОМНЯ. ЕДИНСТВЕН ПРИТОК СВЕТЛИНА, В ТАЗИ МРАЧНА НОЩ, НА МОЯТ МАЛЪК, СКАПАН И НЕЗНАЧИТЕЛЕН ЖИВОТ НА ЧОВЕК, ПОСВЕТИЛ СЕ НА МОРЕТО И СВЕТА. А, ОЩЕ ПО-ТОЧНО – НА ДЕТИНСКИ МЕЧТИ. ДОКАТО ВЪРШЕХ ТОВА, ХАРТИЯТА ПОПАРИ МОИТЕ РЪЦЕ.

ВСЪЩНОСТ – КАКВО ЗНАЧЕНИЕ ...

THE END - 1977-23.08.2012

ЗИМНИ ЗМИИ

24.09.2012 16:50 - LIKE SLEEPING WINTER SNAKES, short story, Bogomil AVRAMOV-HEMY

автор: godlieb категория: Изкуство

прочетен: 829 коментари: 2 гласове:

последна промяна: 05.02 03:07

КАТО ЗАСПАЛИ ЗИМНИ ЗМИИразказ

Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ – ХЕМИ

ТОВА Е РАЗКАЗ, за тежкия изнурителен труд на водолазите, през дълбока причерноморска зима. Недалеч от световно известен курортен център. Където се извършваха спасително-възстановителни работи, с огромно народностопанско и отбранително значение.
БЯХМЕ НАЕЛИ от недалечния кораборемонтен завод една стара „Ниса“. С нея развеждахме водолазите от банята на хотела, до пристана - и обратно. Ставаше бързо.
КВАРТИРУВАХМЕ НА ТРИДЕСЕТИЯ ЕТАЖ на супермодерен хотел, в древен стъписан от нашата поява исторически градец. Над нас единствено бе небето. Пред нас – пустинния зимен плаж, с фигури на самотници. Витаеха мълчаливи гларуси. Сякаш и птиците усещаха, че не са времена за възхита. На брега имаше изтеглена прогнила делфиноловна гемия. Превърната в кръчма. Там пвземахме по чаша питие преди сън. Да отбележа. Водолазите рядко препиват. Знаят си дозата и мярката. Стигат им разните смески гдето дишат под вода.
ВЕДНЪЖ ПОДИР ПОЛУНОЩ, шумно тропане по врати. Настойчиво почукване и по моята врата. Наметнах халат. Открих портиера в неговата адмиралска униформа с еполети, орган на властта с мрачно лице и радиостанция в ръка, дежурната администраторка с перушина в косите, двама-трима неразсънени мои водолази. Разкошна непозната жена. С коса в кок под широкопола шапка. С дълъг бял шал до земи. В късо кожено кожухче, дълги до бедрото ботуши, стройни нозе и удивително високи токове. Бяха заети с тропане по врата, зад която подозирах, какво би могло да се крие. Вратата се поотвори. Отвътре изригнаха пластове тютюнев дим, контрабандно уиски овреме превърнато в пара, шум от неприятен хард-джаз. Разбрах, че съм загазил.
ПРЕЗ ПРОЦЕПА НА ПОЛУОТВОРЕНАТА ВРАТА, промуши врат моят най-старши водолаз. Сиреч водолазният експертът на експертите от Резово до Дуранкулак и на 24 мили в откритото море. В устата му димеше пура. Размахах ръце, като му показах, че ще го довърша. Умееше да се хили.
- Как не, - отвърна, - как не! Кой ще ти бачка на таквиз пари!?!

Водолазите, (Няма го при други професии!), перманентно натякват, че бачкат без пари. Често си се питам, (Преди да прекалят!), дали пък не са прави!?! Моят човек смукна от пурата, изпрати върху всички нас допълнително количество дим с вкус на череша, па се съсредоточи върху новодошлата.

- Друга работа – нямаш ли!?!
Бе готов да затръшне вратата. Портиерът-адмирал, (Действителен адмирал от резерва, сиреч в пенсия – така е по тези робски земи!), решително постави на вратата крак.
- Луди жени! - нехарактерно учтиво въздъхна моят главен, - Все ги сърби някъде. Оставете ме да се наспя. Утре съм първа вахта.
- Да се наспиш! - кресна непознатата красавица. - Зная аз това твоенаспиване – донаспиване ...
Отблъсна портиера и органът на реда. Нахлу, напредна. Моят водолаз сви безпомощно рамене. Па се завърна в огромното кръгло легло-полог, характерно за хотела който обитавахме. Стройното му тяло блесна под приглушени светлини. Тръшна се – и – мигновено заспа.
В леглото, разбира се, имаше жена. Красиво се правеше, че спи, потънала в най-дълбок непробуден сън. Гледай ти, казах си, непознатите жени станаха две. Какво по-нататък!?! Независимо от много широкото легло, независимо от тежкия непробуден сън, жената в голямото кръгло легло се притисна до рамото на моят най-старши водолаз.
БЯХМЕ СТАНАЛИ ТЪЛПА. Заедно с хората от задграничен тамбурашки оркестър. Прибиращ се по стаите с ръце пълни с балалайки, цветя и напитки. Непознатата жена с кок, не преставаше да настоява, че мъжът й незаконно е отнет, а освен това, все по-страстно го обича. Мъжът, от който тя притежава три несравними тризначета-момчета. Где само чакат да пораснат, че да изкарат водолазен курс, че да печелят едри пари - като баща си.
- Ами! - ядоса се през сън водолазът. - Как пък не!
Жената с кок се обърна изненадващо към мене.
-Този месец имаше ли заплати!?!
- Не ви ли се отчете!?! - ядосвам се, щото се види работата отива към предсрочен аванс. После кипвам.
- Каква е тази работа, - думам водолазу, - защо излагаш службата, диване такова, или искаш военните да ни изядат хляба – а!?!
- Нищо подобно, - отвърна без да отваря очи, притисна жената в леглото, па отново се направи на мъртво заспал. - С такъв тъп обект военни не се захващат. Философят се, макар да имат от птица мляко екипировка.
Органът на властта отегчен ми намигна, па се върна на обичайното си място пред входа, да ни охранява от терористи докато похърква.
Портиерът върна противопожарния топор на неговото щатно място, па се върна пред рецепцията, където да скимти, въздиша и спомени да реди.
Развеселен, пълният състав на гостуващия тамбурашки оркестър се разпръсна по стаите, дано си допие. Щяхме да се срещнем утре подир обед, в гемията-бар, че да посвирим и попеем на трезва глава, в името на световния глобализъм и антиглобализъм.
Момчетата от групата се бяха изпарили.
Единствено аз броях бутилките край стените, и фасовете по пода.
- Казвай, каква е работата, - бях напълно трезв, - че и аз умирам за сън.
А имитационно спящият отговоря, и жената до него се хили.
- Ами, иди да си легнеш, Шефе. Тя ще постои, ще постои, па сама ще си тръгне. Не е пръв път!?!
И отваря очи имитационно-спящият, преплита клепачи, па пояснява.
ЗАЩО УЙДИСВАТЕ НА АКЪЛА НА ТАЗИ ЖЕНА, като днес помня, тогава заяви той. Ние толкова отдавна сме разведени, Шефе, че дори решението на съда вече съм загубил. Струва ми се, един щъркел от въжето го открадна. Кучето го бе припикало, а аз го бях прострял на балкона да съхне, а щъркелът – в Тръстиково се сбират на ята - Фъс! - и хоп, вече никакво го няма. До там зарязахме селскостопанската работа, Шефе, че дори щъркелите нямат какво да ядат.
РЕШЕНИЕТО НА СЪДА ПРОПАДНА, господин другарю Началник, днес наричан Супервайзер. Решеннието пропадна – не аз – така да се отбележи в протокола! Решението на почитаемия съд, господин другарю Началник, остана някъде в Кувейт, където - ако си спомняш, заедно строяхме едни интейци по дъното на океана. В рамка от истинско индийско злато, го бях обрамчил. В караваната на видно място, го бях окачил. Една заран се събуждам, а там се съмва рано-рано, гледам – няма го. Някой ми отмъкнал съдебното решение за развод, без да докосне рамката. Абе, намират се апаши всякакви. Един краде злато. други - удостоверения за раждане. Е, някой си позволяват да крадат женоря, но аз не съм от тях. Нали ма!?! Жената до него кимна през сън с глава – как пък не!?
ХАРЕСВАШЕ ДА РАЗКАЗВА тази тъпа история със загубване на съдебно удостоверение. С последните две истории вариантите станаха повече от седем. Това ме разсъни напълно, а саклета съвсем ме подгони.
А, ЩО СЕ ОТНАСЯ ДО ТАЗИ ЧУЖДА ЖЕНА, подчерта „чужда“ па въздъхна, моята бивша де, не престава да ме преследва и преследва. Най-редовно внасям издръжка за децата – тризначна издръжка - кой би си позволил! Плащам ток и вода, интернет, и телевизия, както и достъп до басейн, какво ли не. Ама, пара ли е – бързо свършва. И, заради туй, все подир мен върви. Не ме оставя с друга да полегна. Като как да завъртя ново семейство!?! Тази работа без проби и грешки – не става. Трябва да се пробва и да се греши. Докато се осъзнаеш. Паспорта е при тебе Шефе, в него ясно пише – разведен съм. Ако нсе ти се ходи до отсрещния апартамент, на ти и един резервен. От който става ясно, че съм истински свободен човек. Толкоз.
ТОГАВА ЖЕНАТА ДО НЕГО се разбужда. Повдига се на лакът. Отхвърля руси сплъстени коси. Оглежда специално неговата бивша. В очите й освен безразличие, освен презрение, прелива безкраен жизнен опит. Хваща ръцете на моят старши, целува ги. Издърпва паспорта – целува го. И, го затрива някъде в себе си. Не бива да знам, че старшият е с двойно гражданство. Кой като мене. Я – тя можела освен да сумти, и да говори.
В ГЕМИЯТА-БАР НА КОЩИ СЕ ЗАПОЗНАХМЕ, господин другарю Шефе, нали знаете – преходни времена. И, какво по-преходно от това да се усамотим, че да си легнем!?! Очите й, изпълнени с понятен страх, обхождат всички заедно със завърналият се портиер-адмирал. (Не приключихте ли, собственикът довтаса, утре има общински съвет!?!) В бара-кръчма, в бара-платноход без платна, но с крила. Гдето през хилядо осемстотин и деветдесет и пета, чак от Холандия дошъл тук на собствен ход. От самия последен капитан го зная, почина в ръцете ми миналата пролет, та ми се довери. Шефе, аз не съм коя да е. Не си лягам с кой да е. Гледам поне капитан да бъде.
СЕГА СТОРИХ ЖЕРТВА, ШЕФЕ, твоят човек може да си е експернт, но не е никакъв капитан, Шефе, макар за такъв да си се представя. Тресеше го треска момчето, Шефе, тресеше го яко. Нагъваше водка с чаена чаша, но тук не е Москва, че да му премине. Водката само по етикет е „Московская“. Как да не се смиля? Аз самата в кръчмата от снощи мръзна. Купих шише медицински терпентин, и – ето ни тук Шефе, ето ни в тези кръгли чаршафи. Да се чуди човек – да се мае. Какви кръгли чаршафи -а!?! Щото той ме доведе – не съм се натискала аз! Абе, ти човек ли си – или началник!?! На този свят, или си човек – или си началник. Едновременно – не може. А, можеби не бива. От такива сухари като теб – светът психяса. Пък момчето каталясало от под вода легна, и мигновено заспа. А, аз го разтрих и затоплих, а той престана да трепери, и заспа. Е, как да не го нацелувам, като е едно дете!?! Виж сега, не съм се целувала бая време. Всеки гледа да мине и отмине. Какви ти нежности – какви целувки! С пръст не ме е пипнал дори – не се налага. За утре го имаш готов. Пускай го пак под вода, използвач такъв! Абе, вие хора ли сте – или душмани? Какво търсите тук!?! Къде е онова полицайче да го запитам, как така напуска пост заради една фуста с ботуши без чорапогащник!?! Махайте я тази зла жена! Оставете ни на мира. Ние си се лекуваме. Той от споделена болест – аз от несподелена Любов.
НО БИВШАТА НАТУРАЛНО ТВЪРДИ, че мъжът си е неин, че й е отнет противозаконно, (Къде се дяна тоз' полицай!?!), въпреки че имат там някакъв развод. Едно моментно и емоционално увлечение, поради преходът към Свободата, е този техен си развод. Все пак, трите палави тризначета са не от друг, ами от този где сега кюта в леглото с непозната!?! Ами той, дори името й не знае – нека отговори.
- Да – а – а ... - изръмжаване за близки и познати.
- Нямаш право, да си лягаш със всяка една кръчмарска фльорца.
- Бре – е - ей! Ти ще кажеш ...
И, нашият отново се отпуска, и заспива.
И ЕТО, жената от леглото бавно се изправя. И, огромният неин бюст скоква над чаршафи и легло, па се навира в òчи. И, аленеят нейните две някога майчински зърна, и хубавко помръдват насам-натам, сякаш глави на заспали зимни змии, решени да жилят и да хапят. И, изрича нови тежки думи, а онзи от леглото все си ме наблюдава, и все си се подхилва.
- Момчето, Жено никаква, тази нощ си е мое! Не го давам никому. Ни на Теб, ни на Шеф, ни на Господ, ни на Дявол, ни на Господар! Излекувам ли го – Утре! - ела си го вземи. А сега – въз навън! - и край - и толкоз!
ПОГЛЕДНАХ С РАЗБУДЕНИ ОЧИ, тази измъчена от вродена доброта и наивитет улична жена. В светлините на запаленото осветление, все повече личеше нейната безподобна физическа грозота. Тези увиснали от всякаква любов огромни телешки гърди. Жълтото трескаво набръчкано от недоизживяни страсти лице. И, моят левент-водолаз край нея. Доколко бях причина за това леглово бедствие? Съвестта и понастоящем ме измъчва.ПОГЛЕДНАХ С РАЗБУДЕНИ ОЧИ, и неговата бивша съпруга. Красивият й профил чертаеше светлината на настъпващия ден. Зад прозореца бе плажа, където проблясваха фалшивите бордови светлини на гемията „Кощи“. По-нататък бе в морето. В него проблясваше червеният светлик на онази шамандура. Закотвена с помощта на спътникова връзка, точно над обекта който обработвахме. Бившата жена ухаеше на незнаен аромат. В ръцете си прехвърляше ключове за кола. Реших да подкрепя красотата.
- Хайде! - разядосах се аз. - Вдигай чуковете – и изчезвай!
- Да не изчезнеш ти! - разяри се голата жена, освободена от завивки. Момчето има нужда от жена, не от фукльовци, где не могат на две магарета сламата да разделят без компютър.
Смаях се, доколко смела би могла да бъде една застаряваща гола жена.
Моят герой не издържа. Порови под възглавницата. Откри стар оръфан портфейл. Отброи банкноти. Подаде ги на бившата. Тя ги грабна. Запъти се към вратата, но се завърна.
- Още – е – е . . .
Ала моят старши водолаз вече спеше. Извадих служебната каса. Дадох й сума пара без подпис.
- От аванса, - рекох. Без да бъда убеден, че авансът на моят човек би бил така значителен.
Жената натика парàта в джеб. Изхвръкна в коридора. Пипна асансьора.
Втурнах се в моята стая, а тя ми се видя пуста, като двойното дъно на кораб. Грабнах бутилка „Мартел“ и картон цигари. Спуснах се в администрацията. Разкъсах картона. Подадох – като за умряло. Тогава излязох пред входа на хотела. В далечината чезнеше една кола. Студът бе убийствен. Корабът лежеше на дъното на залива, и пречееше на корабоплаването. Изкачвайки се обратно на тридесетият етаж не преставах да си мисля, че подобен разказ никога не бих успял да напиша.

The End / 1978-2012

ТОВА Е РАЗКАЗ, за тежкия изнурителен труд на водолазите, през дълбока причерноморска зима. Недалеч от световно известен курортен център. Където се извършваха спасително-възстановителни работи, с огромно народностопанско и отбранително значение.

БЯХМЕ НАЕЛИ от недалечния кораборемонтен завод една стара „Ниса“. С нея развеждахме водолазите от банята на хотела, до пристана - и обратно. Ставаше бързо.

КВАРТИРУВАХМЕ НА ТРИДЕСЕТИЯ ЕТАЖ на супермодерен хотел, в древен - стъписан от нашата поява - исторически градец. Над нас единствено бе небето. Пред нас – пустинния зимен плаж, с бродещи фигури на самотници. Витаеха мълчаливи гларуси. Сякаш и птиците усещаха, че не са времена за възхита. На брега имаше изтеглена прогнила делфиноловна гемия. Превърната в кръчма. Там вземахме по чаша питие преди сън. Да отбележа. Водолазите рядко препиват. Знаят си дозата и мярката. Стигат им разните смески гдето дишат под вода.

ВЕДНЪЖ ПОДИР ПОЛУНОЩ, шумно тропане по врати и коридори. Настойчиво почукване и по моята врата. Наметнах халат. Открих портиера в неговата адмиралска униформа с еполети, орган на властта с мрачно лице и радиостанция в ръка, дежурната администраторка с перушина в косите, двама-трима неразсънени мои водолази. Разкошна непозната жена. С коса в кок под широкопола шапка. С дълъг бял шал до земи. В късо кожено кожухче, дълги до бедрото ботуши, стройни нозе и удивително високи токове. Бяха заети с тропане по врата, зад която подозирах, какво би могло да се крие. Вратата се поотвори. Отвътре изригнаха пластове тютюнев дим, контрабандно уиски овреме превърнато в пара, шум от неприятен хард-джаз. Разбрах, че съм загазил.

ПРЕЗ ПРОЦЕПА НА ПОЛУОТВОРЕНАТА ВРАТА, промуши врат моят най-старши водолаз. Сиреч водолазният експертът на експертите от Резово до Дуранкулак и на 24 мили в откритото море. В устата му димеше пура. Размахах ръце, като му показах, че ще го довърша. Умееше да се хили.
- Как не, - отвърна, - как не! Кой ще ти бачка на таквиз пари!?!
Водолазите, (Няма го при други професии!), перманентно натякват, че бачкат без пари. Често си се питам, (Преди да прекалят!), дали пък не са прави!?! Моят човек смукна от пурата, изпрати върху всички нас огромно количество дим с вкус на череша, па се съсредоточи върху новодошлата.
- Друга работа – нямаш ли!?!
Бе готов да затръшне вратата. Портиерът-адмирал, (Действителен адмирал от резерва, сиреч в пенсия – така е по тези робски земи!), решително постави на вратата крак.
- Луди жени! - нехарактерно учтиво въздъхна моят главен, - Все ги сърби някъде. Оставете ме да се наспя. Утре съм първа вахта.
- Да се наспиш! - кресна непознатата красавица. - Зная аз това твое наспиване – донаспиване ... Едно безкрайно Ръг - Ръг - Ръг ...
Отблъсна портиера и органът на реда. Нахлу, напредна. Моят водолаз сви безпомощно рамене. Па се завърна в огромното кръгло легло-полог, характерно за хотела който обитавахме. Стройното му тяло блесна под приглушени светлини. Тръшна се – и – мигновено заспа.
В леглото, разбира се, имаше жена. Красиво правеща се, дълбоко дълдисала в най-дълбок непробуден сън. Гледай ти, казах си, непознатите жени станаха две. Една спяща, и една будна. Какво по-нататък!?! Независимо от много широкото легло, независимо от тежкия непробуден сън, жената в голямото кръгло легло, любовно се притисна до рамото на моят най-старши водолаз.

БЯХМЕ СТАНАЛИ ТЪЛПА. Заедно със състава на гостуващия на същият етаж задграничен тамбурашки оркестър. Прибиращ се по стаите в ръце с балалайки, цветя и напитки. Непознатата жена с кок, не преставаше да настоява, че мъжът й незаконно е отнет, а освен това, все по-страстно го обича. Мъжът, от който тя притежава три несравними тризначета-момчета. Где само чакат да пораснат, да изкарат водолазен курс, че да печелят едри пари - като баща си.
- Ами! - ядоса се през сън водолазът. - Как пък не!
Жената с кок се обърна изненадващо към мене.
-Този месец имаше ли заплати!?!
- Не ви ли се отчете!?! - ядосвам се, щото се види работата отива към предсрочен аванс. После кипвам.
- Каква е тази работа, - думам водолазу, - защо излагаш службата, диване такова, или искаш военните да ни изядат хляба – а!?!
- Нищо подобно, - отвърна без да отваря очи, притисна жената в леглото, па отново се направи на мъртво заспал. - С такъв тъп обект военни не се захващат. Философят се, макар да имат от птица мляко екипировка.

ОРГАНЪТ НА ВЛАСТТА отегчен ми намигна, па се върна на обичайното си място пред входа, да ни охранява от терористи докато си похърква.
Портиерът върна противопожарния топор на неговото щатно място, па се върна пред рецепцията да скимти, въздиша и спомени да реди.
Развеселен, пълният състав на гостуващия тамбурашки оркестър, изкара набързо огнен чардаш, па се разпръсна по стаите да си допие. Щяхме да се срещнем утре подир обед, в гемията-бар, че да посвирим и попеем на трезва глава, в името на световния глобализъм и антитероризъм.
Момчетата от групата се бяха изпарили. Единствено аз броях бутилките край стените, и фасовете по пода.
- Казвай, каква е работата, - бях напълно трезв, - че умирам за сън.
А имитационно спящият отговоря, и жената до него се хили.
- Ами, иди да си легнеш, Шефе. Тя ще постои, ще постои, па сама ще си тръгне. Не е пръв път!?!
И отваря очи имитационно-спящият, преплита клепачи, па пояснява.

ЗАЩО УЙДИСВАТЕ НА АКЪЛА НА ТАЗИ ЖЕНА, като днес помня, тогава заяви той. Ние толкова отдавна сме разведени, Шефе, че дори решението на съда вече съм загубил. Струва ми се, един щъркел от въжето го открадна. Кучето го бе припикало, а аз го бях прострял на балкона да съхне, а щъркелът – в Тръстиково се сбират на ята - Фъс! - и хоп, вече никакво го няма. До там зарязахме селскостопанската работа, Шефе, че дори щъркелите нямат какво да ядат.

РЕШЕНИЕТО НА СЪДА ПРОПАДНА, господин другарю Началник, днес наричан Супервайзер. Решението пропадна – не аз – така да се отбележи в протокола! Решението на почитаемия съд, господин другарю Началник, остана някъде в Кувейт, където - ако си спомняш, заедно строяхме едни интейци по дъното на океана. В рамка от истинско индийско злато, го бях обрамчил. В караваната на видно място, го бях окачил. Една заран се събуждам, а там се съмва рано-рано, гледам – няма го. Някой ми отмъкнал съдебното решение за развод, без да докосне рамката. Абе, намират се апаши всякакви. Един краде злато. друг - удостоверения за раждане или развод. Е, някой си позволяват да крадат женоря, но аз не съм от тях. Нали ма!?! Жената до него кимна през сън с глава – как пък не!?

ХАРЕСВАШЕ ДА РАЗКАЗВА тази тъпа история със загубване на съдебно удостоверение. С последните две истории вариантите станаха повече от седем. Това ме разсъни напълно, а саклета съвсем ме подгони.

А, ЩО СЕ ОТНАСЯ ДО ТАЗИ ЧУЖДА ЖЕНА, подчерта „чужда“ па гръмко и тъжно въздъхна, моята бивша де, не престава да ме преследва и преследва. Най-редовно внасям издръжка за децата – тризначна издръжка - кой би си позволил! Плащам ток и вода, интернет и телевизия, както и достъп до басейн, какво ли не. Ама, пара ли е – бързо свършва. И, заради туй, все подир мен върви. Не ме оставя с друга да полегна. Като как да завъртя ново семейство!?! Тази работа без проби и грешки – не става. Трябва да се пробва, да се греши, да се изучава. Докато се осъзнаеш. Паспорта е при тебе Шефе, в него ясно пише – разведен съм. Ако не ти се ходи до отсрещния апартамент, на ти и един резервен. От който става ясно, че съм истински свободен човек. Толкоз.

ТОГАВА ЖЕНАТА ДО НЕГО се разбужда. Повдига се на лакът. Отхвърля руси сплъстени коси. Оглежда славно специално неговата бивша. В очите й освен безразличие, освен презрение, прелива безкраен жизнен опит. Хваща ръцете на моят старши, целува ги. Издърпва паспорта – целува го. И, го затрива някъде в себе си. Не бива да знам, че старшият е с двойно гражданство. Кой като мене. Я – тя можела освен да сумти, и да говори.

В ГЕМИЯТА-БАР НА БАРБА КОЩИ СЕ ЗАПОЗНАХМЕ, господин другарю Шефе, нали знаете – преходни времена. И, какво по-преходно от това да се усамотим, че да си легнем!?! Очите й, изпълнени с понятен страх, обхождат всички заедно със завърналият се портиер-адмирал. (Не приключихте ли, собственикът довтаса, утре има общински съвет!?!) В бара-кръчма, в бара-платноход без платна, но с крила. Гдето през хилядо осемстотин и деветдесет и пета, чак от Холандия дошъл тук на собствен ход. От самия последен капитан го зная, почина в ръцете ми миналата пролет, та ми се довери. Шефе, аз не съм коя да е. Не си лягам с кой да е. Гледам поне кара-капитан да бъде.

СЕГА СТОРИХ ЖЕРТВА, ШЕФЕ, твоят човек може да си е експерант, но не е никакъв капитант, Шефе, макар за такъв да си се представя. Тресеше го треска момчето, Шефе, тресеше го яко. Нагъваше водка с чаена чаша, но тук не е Москва, че да му се размине. Водката само по етикет е „Московская“. иначе, по същество си е "Циганская". Как да не се смиля? Аз самата в кръчмата от снощи мръзна ли, мръзна. Купих шише медицински терпентин, и – ето ни тук Шефе, ето ни в тези кръгли чаршафи. Да се чуди човек – да се мае. Какви кръгли чаршафи -а!?! Щото той ме доведе – не съм се натискала аз! Абе, ти човек ли си – или началник!?! На този свят, или си човек – или си началник. Едновременно – не може. А, можеби не бива. От такива сухари като теб – светът психяса. Пък момчето каталясало от под вода легна, и мигновено заспа. А, аз го разтрих и затоплих, а той престана да трепери, и заспа. Е, как да не го нацелувам, като е истинско дете!?! Виж сега, не съм се целувала бая време. Всеки гледа да мине и отмине. Какви ти нежности – какви целувки! С пръст не ме е пипнал дори – не се налага. За утре го имаш готов. Пускай го пак под вода, използвач такъв! Абе, вие хора ли сте – или душмани? Какво търсите тук!?! Къде е онова полицайче да го запитам, как така напуска пост заради една фуста с ботуши без чорапогащник!?! Махайте я тази зла жена! Оставете ни на мира. Ние си се лекуваме. Той от споделена болест – аз от несподелена Любов.

НО БИВШАТА НАТУРАЛНО ТВЪРДИ, че мъжът си е неин, че й е отнет противозаконно, (Къде се дяна тоз' полицай!?!), въпреки че имат там някакъв развод. Едно моментно и емоционално увлечение, поради преходът към Свободата, е този техен си развод. Все пак, трите палави тризначета са не от друг, ами от този где сега кюта в леглото с непозната!?! Ами той, дори името й не знае – нека отговори.
- Да – а – а ... - изръмжаване за близки и познати.
- Нямаш право, да си лягаш със всяка една кръчмарска фльорца.
- Бре – е - ей! Ти ще кажеш ...
И, нашият отново се отпуска, и заспива.

И ЕТО, жената от леглото бавно се изправя. И, огромният неин бюст скоква над чаршафи и легло, па се навира в òчи. И, аленеят нейните две някога майчински зърна, и хубавко помръдват насам-натам, сякаш глави на заспали зимни змии, решени да жилят и да хапят. И, изрича нови тежки думи, а онзи от леглото все си ме наблюдава, и все си се подхилва.
- Момчето, Жено никаква, тази нощ си е мое! Не го давам никому. Ни на Теб, ни на Шеф, ни на Господ, ни на Дявол, ни на Господар! Излекувам ли го – Утре! - ела си го вземи. А сега – въз навън! - и край - и толкоз!

ПОГЛЕДНАХ С РАЗБУДЕНИ ОЧИ, тази измъчена от вродена доброта и нонстоп любов улична жена. В светлините на запаленото осветление, все повече личеше нейната безподобна физическа грозота. Тези увиснали от всякаква любов огромни телешки гърди. Жълтото трескаво от недоизживяни страсти лице. И, моят левент-водолаз край нея. Доколко бях причина за това леглово бедствие? Съвестта и понастоящем ме измъчва.

ПОГЛЕДНАХ С РАЗБУДЕНИ ОЧИ, и неговата бивша съпруга. Красивият й профил чертаеше светлината на настъпващия ден. Зад прозореца бе плажа, където проблясваха фалшивите бордови светлини на гемията „КОЩИ“. По-нататък бе морето. В него проблясваше червеният светлик на онази шамандура. Закотвена с помощта на спътникова връзка, точно над обекта който обработвахме. Бившата жена ухаеше на незнаен аромат. В ръцете си прехвърляше ключове за кола. Реших да подкрепя красотата.
- Хайде! - разядосах се аз. - Вдигай чуковете – и изчезвай!
- Да не изчезнеш ти! - разяри се голата жена, освободена от завивки. Момчето има нужда от жена, не от фукльовци, где не могат на две магарета сламата да разделят без компютър.
Смаях се, доколко смела би могла да бъде една застаряваща гола жена.
Моят герой не издържа. Порови под възглавницата. Откри стар оръфан, а дебел, портфейл. Отброи банкноти. Подаде ги на бившата. Тя ги грабна. Запъти се към вратата, но се завърна.
- Още – е – е . . .
Ала моят старши водолаз вече спеше. Извадих служебната каса. Дадох й сума пара без подпис.
- От аванса, - рекох. Без да бъда убеден, че авансът на моят човек би бил така значителен.
Жената натика парàта в джеб. Изхвръкна в коридора. Пипна асансьора.
Втурнах се в моята стая, а тя ми се видя пуста, като двойното дъно на кораб. Грабнах бутилка „Мартел“ и картон цигари. Спуснах се в администрацията. Разкъсах картона. Подадох – като за умряло.

ИЗЛЯЗОХ ПРЕД ВХОДА НА ХОТЕЛА. В далечината чезнеше една кола. Студът бе убийствен. Корабът лежеше на дъното на залива, и пречееше на корабоплаването. Изкачвайки се обратно на тридесетият етаж, не преставах да си мисля, че подобен разказ никога не бих успял да напиша.
The End / 1978-2012/Revised - 2014.

Нагоре

Sunday, September 21, 2014

АМЕРИКАНСКА ЛОЦИЯ

OCEAN PRESS-VARNA
AUTHOR'S SELFPRESENATION

Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ-ХЕМИ
Bogomil Kostov AVRAMOV ROUSSEFF-HEMYАМЕРИКАНСКА ЛОЦИЯ
AMERICAN LOG BOOKSHORT STORY COLLECTION
Bulgarian Original
СЪДЪРЖАНИЕ
CONTENTS© 2007 – Bogomil Kostov AVRAMOV - HEMYСЪДЪРЖАНИЕ
CONTENTS05.
НЕЩО КОЕТО ПРЕДПРИЕМА
ВСЕКИ
STEP THATS EVERYONE TAKES27
ЦВЕТЕ С КОРЕНИ
В СЪРЦЕТО НА
ЗЕМЯТА
FLOWER WITH ROOTS
IN THE HEART OF
THE EARTH39
АМЕРИКАНСКА ЛОЦИЯ
AMERICAN LOGBOOK53
ЕДНА СЪВСЕМ ДЕМОКРАТИЧНА
СМЪРТ
ONE COMPLETELY DEMOCRATICAL
DEATH103
ЗЛАТНОТО КЪЛБО НА ЛЮБОВТА
THE GOLDEN GLOBE OF THE LOVE125
ГДЕТО ИДЕ В ПРЕХОД
WHO COMES IN TRANSITION145
СПОМЕНИ ОТЛЕТЕЛИ С ЕДНА
ЦИГУЛКА
MEMORIES FLOWN AWAY
THROUGH A VIOLIN155
ВИСОКИ ТЕХНОЛОГИИ
HI - TECHNOLOGIES165
ЦИГАРИ В ХАРД БОКС
CIGARETTES IN HARDBOX187
СВЕТА МАРИНА
SAINT MARINA201
ФРЕНСКА ЛЮБОВ
FRENCH LOVE213
СРЕДНОЩНИ АРОМАТИ
MIDNIGHT AROMAS221
ЩУРЕЦ В ЧОВКА
CRICKET IN BEACK231
ГОНГ ОТ ПРЕСЪХНАЛИ КАПЧУЦИ
GONG OF DRY DRAINING PIPES239
ГЛАСЪТ НА ОТЛИТАЩОТО ВРЕМЕ
THE VOICE OF THE PASSING AWAY TIME247
КОЙТО ПРОЯЖДА КАМЪК
WHO DECAYS STONE257
СТЪПИХОСУНИ КУШЕРИ
STARTLED SHEEPPENS329
КОМАТ ЗА КУЧЕLOAF FOR A DOG

ЗЪГ

OCEAN PRESS-VARNA
REMINDS

(c) 2000-2012-Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
З Ъ Г
РАЗКАЗ
от
Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ - ХЕМИ

ПОПРЕХВЪРЛИ ЛИ ЧОВЕК ГОДИНИ, не остава друго, освен да си се тюхка – да си се вайка. По отминало на халос Време на Времената. По пренебрегнати завинаги жени. (Що за шоколад имаше по време онò!) По изтървани далавери. (Днес да съм цар на чорапогащите в революционен Парагвай!) Подир пропиляна кариера. (Опазвайки скапаната Държава, доколко опази собствените Мъде!?!) Подир пропилени години в полубезработица. (При СоциализЪма – тЪкЪвЪнкЪ нЕмЪ!?!) В краят на краищата настъпва съдбовен ден. В който Държавата изведнъж се сеща, че съществуваш. За да ти зафучи в лице подаяние, наричано „Пенсия“. (Пльос!) Ако си близък с началството, би отвоювал някакво подобие на честване. Предприятието плаща. (Пльос!) Държавата ти се отплаща. Почти с фанфари. С възможно най-недобросъвестно пенсионно разпореждане. Изплюто от възможно най-претоварен компютър. Отпечатано по необходимост почти без мастило. На възможно най-второкачествена хартия. При помощта на вечно блокиращ принтер. (Пльос! ...) И, не остава нищо друго, освен с тъга да си припомняш. Непокорени цици. (Пльос!) Задници на почти овладяни мацки. (Пльос!) Запивки в името на Дружбата между народите. (Пльос!) На Комунистическия Интернационал. (Пльос!) На Обединена Европа и Световният Глобализъм. (Няма Пльос!) Мъжествена безпомощност във върхови моменти. (Пльос!) Какво ли не. (Пльос!) Как ли не. (Пльос!) Нищо-никаква пенсия, с която единствено би могъл да пукнеш от глад! (Пльос!) (Пльос!) (Пльос!) (Пльо – о – ос! ...)

СПОМНЯМ СИ - извътре ме яде, изцяло дивашкото наше младенчество. Там, в Белоград. На брега на Морето Темарин. Когато телевизор имаше единствено по страниците на списание „Икономия и домакинство“, в градската библиотека. (Преди тя да стане окръжна!) Когато вместо към училище, отпрашвахме към Холандския Кей. Място, от където никой не ни прогонваше. За да захвърлим чантите с облегчение, в трюма на някоя изоставена делфиноловна тàка под ремонт. (Пльос!) Да скочим в някоя недокалъфатена лодка. (Пльос!) Че, да отпрашим на свобода всред залива пред Белоград. Ухаещ на разцъфнал акациев цвят. (Пардон! На одеколон с название „Тройной“.) Натягахме на гребла, всред залива и обратно. Чиракуваме при рибари. Предполагам, всяка мечта за персонална свобода е свързана, с непосредствено бягство от действителността. В Белоград, това се прави чрез Морето. Колко много скъпо ни е, всичко това.

МАРИМАНИТЕ откриваха нашите скътани, под плитовете на делфиноловните гемии, учебни пособия. И, погиваха от смях. Безграмотни. Дълбоко тъжни. Никога весели. Макар вечно веселящи се яки впиянчени мъже. Изпечени от бури, брегова мизерия и хàли. Мощните кораби които яздеха, водеха без карти. Презирайки наконтените капитани на Параходството. Често изяждахме порция бой. Щото, не се взема чужда лодка за да отидеш на Карантината на плаж. Как ще се върнеш, ако вдигне Морето? Щото, как така забиваш с две дъски вместо гребла, без ръчна помпа в некалъфатено корито!?! Щото, това е Море, а от него се очаква всичко. Изкарвахме повечето следобеди от седмицата на море. Мнозина от нас успяха да вземат сертификат. Аз съм по дипломите.

РЯДКО ПРЕПОДАВАТЕЛИ идваха да ни търсят. (Докато пазаруват риба!) По онова време Белоград, бе цяла носна кърпа сгъната на четири. Колко бе населението на Белоград? Два файтона до козирките, а останалите пеш. Един от тези преподаватели, напиращи за прясна риба, бе една изключителна жена. Другарката Немкофонка. Безпощадна стара госпожица. Възпитаник на местният Немски Пансион. (Основан 1922., закрит след Войната, изринат ò земи в наше време.) Позволяваща си, да си изкарва яда на братските руски окупационни войски, (Малко нещо поразпитвана!), върху нашите остригани нула номер непокорни момчешки глави.

ДРУГАРКАТА НЕМКОФОНКА, бе жена от глава до пети. Прекрасни цици. Нарешетъчен от момчешки погледи разкошен задник. Невинно като на мадона лице. Неизменно забито в черната дъска, поради изключително късогледство. Старателно изписваща отровните падежни таблици, на най-мрачният език на света. Излайвайки немскофонски заключения за всеки един от нас. Не пропускайки да разтресе величествено тяло, в името на безропотно послушание. (Мислено подпявах "Лили Марлен", макар да бе забранено!)

- Зъг ... Зъг ... Зъг ...

Класът замираше.

- Зъг ... Зъг ... Зъг ...

Всеки бе спуснал ръка в скъсаните джебове на своите униформени панталони. Единствената съученичка в този изцяло мъжки клас тънеше в божур.

- Зъг ... Зъг ... Зъг ...

Другарката Немкофонка си въобразяваше, че ни е овладяла. Избягвахме да избухваме в смях. Само хладни погледи пълни със жарава. Човек се отраква, завърти ли се край рибари.

ТАЗИ ФАТАЛНА СРЯДА, изненадващо бях в час. Първи чин. Средна редица. Дясно. Отвори се вратата. Нахлу прислужникът с разносната книга. Госпожица Немкофонка се разписа.

- ГогомилСлавигогов – при Другарят директор – р – р ...

Може да ти е другар, казах си на ум, но за мене тоз' въшкар дори не е директор. Тръгнах покорно подир прислужника. Госпожица Немкофонка – подир нас.

ЧИСТИЧКО ПРИГЛАДЕН, със спестено алабросче и щръкнали мустачки, с димяща цигара в ръка, Другарят Директор ме изгледа презрително и диво.

- Прас!

Лицето ми пламна.

- Прас!

Лицето ми отново пламна.

- Прас!

Лицето ми съвсем поруменя. А, из покъсаният ми джоб на земята изпадна габровска чекийка.

- С нож посягаш – а? Прас!

Лицетоми съвсем-съвсем пламна.

ГРАБНАХ ЧЕКИЙКАТА ОТ ПОДА. Профучах през коридора, училището и Белоград. Спрях се едва на Холандския Кей. Ушите ми пищяха от директорското правораздаване, а пред очите ми не преставаше да се извисява славният трепетен задник на Другарката Немкофонка. Наша доверена класна наставница. Секретар на първичната партийна организация. Нейните напиращи; изпод белоснежна копринена блузка с народна шевица, сякаш захаросани; бозки. Доказващи всекиму, че на този така калпав свят освен Партия, Интернационализъм и Дойчешуле, все пак съществува и Природа.

НА ХОЛАНДСКИЯ КЕЙ, бе тъпо, тихо и спокойно. Подухваше ветрец. Гемиите бяха изкарани на такуси. Делфиноловците ги нямаше. На кърмата на някогашната парна яхта „Камчия“, превърната в отоплителна станция, моряци лапаха риба-плакия. Старата гемия „Марифея“ се поклащаше на вода, с разбит катинар. Изкачих се по трапа. Влязох в носовия кубрик. Заврях глава в единствения сламеник. За да се наплача. Тук шамари не се раздаваха без да има защо.

КАТО НЯМА КЪДЕ ДРУГАДЕ, човек си се прибира у домà. (IF!) Заварих Старият мрачен, грапав и кисел. Пред чиния супа, и парче клисав военновременен хляб.

- Такива неща, - сопна се, - никога не се разправят!

Побутна гневно чинията, а супата се разплиска и по маса, и по под. Маман се втурна да почиства.

- Така да клевети, бедната женица ...

Тогава Папà избухна в най-великолепния смях, който някога съм чувал. Завинаги установих, че този наивник всъщност е незаменим. Разбрал съвсем точно, за що иде реч. Вечно веселяците се маримани, безобидни пияници и брегови гамени, настървени за всичко под сукман, се бяха шегували „под секрет“. (Да не ни издадеш!) Как по време на братската немска окупация, другарката настояща партийна секретарка и заместник директор по учебно-възпитателната част, съвестно заздравявала дружбата между двата съвсем братски народи. Как в отплата за положените усилия, бъдещата възпитателка на поколения комунистически чада, получила благороднически знак. Точно там, където това се полага. Докладван от бабите в старата Гръцка Баня, в Гръцката Махала на Белоград. Бе време, когато кметът ходеше пеша, и само областният с файтон. Единствено владиката се возеше в трофеен мерцедес. Да притежаваш душ-кабина у дома!?! О, това се преследваше; и от партия, и от закон; като вреден дребнобуржоазен уклон. Истинският комунист, и днес успява да оцелее без баня.

- Да си го предупредила! - сопна се на Маман.

Папà си наля още едно, па легна да му откърти.

- А, какво партийно събрание предстои ...

Отново лягаше да си отспи. Бях се изправил пред малкия тавански прозорец на своята си стая. Бях отправил очи към звездите. Но, петолъчна звезда, така и не открих. Търся я и понастоящем. Никаква я няма.

- Ами, драснете едно писъмце, - ни посъветва престарелият кръчмар, - до Най-Главният. Той големите работи няма да може да оправи, това е повече от ясно, но виж – дребните – би успял.

- Да не ни опандизят!?!

- Малолетни за сега не пипат. Хайде сега, разкарайте се.

Речено сторено. Бяхме грамотни за възрастта си. Седнахме на моят таван. Написахме писмо, па го изпратихме.

ПИСМОТО

Скъпи Другарю Най-Главнокомандващ,

Ние, учениците от първи „А“ курс на Техникума по рибарство и тъпня, в Белоград Великолепний ви пишем, поради една много голяма Контрареволюционна Неправда. Тя е следната. По време на практическо рибаруване, с гемията на Барба Хаджи Кощи Искариотски, стана ясна мариманска дума, че на зъга на Партийната ни Секретарка Другарката Немкофонка, личи неизтриваем пречупен кръст. (Всеки в Белоград, го знай!) Вие казвате, "критикувайте недостатъците в нашата работа смело и открито". И ние го сторихме. Разкритикувахме Неизкоренимото. На едно комсомолско събрание. Че, и още. И сега съвсем сме изключени. За циганска лъжа и политическая клевета. От много любимият ни Техникум по рибарство и тъпня. Настояваме да посетите Белоград. За да се уверите, на място. Как стоят нещата. Кой кого лъже. Готови сме всякак да помогнем. За всеки случай, носете си лупа, или поне очила. Ние разполагаме с фенер.

С другарски поздрав: Хъми, Къми, и Асън.
П.П.: мъ ние муногу ви убичъми дургарю Главнукумандующ - ба! Целий ден на Белиот Вашиот Памятник на Морскътъ Гарадинъ пафкаме ардъ-сигарки.
НЕ МИНА СЕДМИЦА. Училищният прислужник тръгна да ни връща в училище. Разпоредено било да се явим, като частни ученици. При условие, че ходим редовно на училище. И забравим думата "ЗЪГ". Днес, човек на години а все със същият акъл, не преставам да се чудя. Как тази някогашна следвоенна напълно обезпаричена Власт намираше време, да се занимава с детинщини и дреболии. Докато настоящата, зад която стоят парите на половин Европа, една градска канализация не успява да поддържа. Не дай Бог, да рукнат поройни дъждове.

НЕОТДАВНА, при обичайно дежурство в „БЪРЗА ПОМОЩ“, се наложи да посетя домът на неизвестна старица. Оказа се, бившата Другарка Немкофонка. С влизането ми, и се разплака. Оставаха й броени дни - до Краят. Не, не умираше от рак. Другарката Немкофонка умираше от Обилно Поднесен Демократически Всенационален Глад. По реда на своите хуманни задължения установих. Как, върху някога така прекрасният задник на тази достойно пенсионирана старица, все още личи, онзи нацистки благороднически печат, за който някога завистливи баби от Гръцката Махала, на всяко кюше отваряха дума. Преди да изрекат „Псуми“. А върху него, представете си, бе лепната с неизтриваемо лилаво-червено огромна някаква звезда.

ПО ВРЕМЕ НА ВОЙНАТА, и далеч подир нея, огледалото бе лукс. Бащите се бръснеха пред джебно огледалце. Майките се оглеждаха в притъмнените от облаци улични витрини. Днес съществуват огледала за всички, и за всичко. Струва ми се, че е време, да пипваме огледалата в ръце? Че, дано си огледаме голите задници. Преди това, разбира се, следва да си свалим гащите. Ако, все още имаме такива.

THE END 23.03.1998-30.07.2012/09.11.2012.