ЦИГАРИ
В
ХАРД – БОКС
IN
HARD – BOX
CIGARETTES
разказ
от
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ
ВИНАГИ,
когато на маман идваха гости, най-често самотни мъже с изключително сложна душевност; а това те декларираха шумно докато се разсъбличаха, за да попаднат при маман в леглото; тя ме изпращаше за цигари. Грабвах парите озарена от безсвестна радост. Хуквах през глава по дървеното стълбище, към вратите на недалечното кафене-тераса "Куцото Куче", което отдавна не принадлежи на Чичо Пет. Не бързах да се завърна у дома. Нима това бе дом, щом родната ти майка те изхвърля на улицата незабавно, щом на вратата почука поредният случаен странстващ мъж?
ДЪЛГО ОСТАВАХ ПРИТАЕНА ТАМ, в ъгъла, на онази смрадна маса с кирлива табелка "Resserve", на която обикновено отсядат кварталните цивилни полицаи. Докато настане полунощ. Докато бармана Мити започне да загасва светлините, а посетителите неохотно да си тръгват. Мити едва успяваше да ме прогони. Това той вършеше съвсем бащински, докрай загрижен. Въпреки, че нямаше никакви деца по доку-мент. Види се, някой хора са родени за родители без да притежават никакви деца. Докато други пък - гдето ги имат, гледат да ги пропилеят. (Бармана Мити бе страхотен арабия, без да бъде никакъв гад, както това би могло да се допусне. Бармана Мити бе арабия не дълго. Един дрогиран до козирките бодигард го гръмна като нищо, пред самите ми очи. Май аз бях единственият свидетел, който никой никога за нищо не разпита.) Тогава се завръщах.
ЗАВАРВАХ МАМАН
все още будна. Седнала по турски всред леглото. Навлякла на голо пъстри домашни шалвари. Да се поклаща в ритъм със среднощната музика от старото радио "Лумофон", гдето годините си не знае, а свири ли свири на средни вълни, че и на къси. Да гаси своите неизменни "Пел-Мел" без филтър, в претъпкания с фасове херметичен пепелник. От поредният гост ня-маше следа. Прозорецът задължително зееше отво-рен. Ако да не бяхме на висок етаж бих си мислила, че от там си се изпаряват горките.
Събличах се.
Лягах безмълвна в леглото. Топъл полог, в кой-то двамата с маман оцелявахме. Потръпвах от чужда остатъчна топлина. Съвсем не моя. Едва ли наша. Маман продължаваше да се поклаща в ритъм с музи-ката, подир което потъваше в дълбок непробуден сън, на изпълнил дълга си човек. Прегръщах я с обич. Не ми идваше на ум да се разплача.
ПО ОНОВА ВРЕМЕ,
Маман все още не бе бедстващ пенсионер, а високоуважавана преподавателка по роден език и литература в най-представителното училище в Бело-град. Град голям колкото носна кърпа, струпан преди векове от дузина преселници от гръцко, при устието на Голямата Река.
В Белоград е традиция, държавните бройки да се заемат чрез конкурс. Маман бе издържала своя конкурс далеч преди да се родя. Което изобщо не пречеше на директора на нейното училище, ката вечер да се мъкне у дома, колчем жена му, яка рускиня от Архангелск, извади шишето перцовка и кожения наследствен поясок. Заран откривах обичайните нас-тавления за през деня, изписани прилежно, с без-спорен вкус, с цветен тебешир върху малка черна дъска окачена при вратата. Стремях се да ги следвам. Не съжелявам. От тях научих малко френски и доста немски, а освен това как да поддържам ежемесечния си съдбовен цикъл.
ТАКА БЕ ВИНАГИ,
но не и онзи път, когато се завърнах почти незабавно с пакет алени "Пел-Мел" в ръка, прозвънявайки рестото в шепи. При Маман все още пребиваваше поредния нечакан гост. Без сако, със спуснати тиранти. Гальовно придържащ с две ръце, безпомощно инте-лектуално шкембенце на мислител. По него би могло да се удари с палки за малък барабан и, ако да имах, ей Богу, бих го сторила. Какъв ли звук би издало?
Веднага заключих, че подобно финно, малко, едва ли не невинно шкембенце, би могъл да притежава единствено някой от тежката научна карие-ра. В никакъв случай обикновен научен сътрудник. Едва успях да подам пакета цигари през процепа на вратата. (Маман рядко отваря вратата изцяло!) Разбрах, че отново съм объркала нещата. Срещнах погледа на маман. Тя ме гледаше назидателно.
Наведох виновно глава. Почуствах се малка и жалка, наивна и лоша, длъжна на Маман, на целият цивилизован свят. Идеше ми да се разрева с глас. Не мога да твърдя, че на Маман бе много по-весело, макар да се хилеше напровала.
- Ах, Гризли, мила моя, - тихо и настойчиво, на-пътствено и властно, изрече, - скъпо дете, но това е пакет! Моля те, искренно те умолявам, слез обратно в бара. Върни тези скапани "Пел-Мел" в пакет. Поискай в . . . хардбокс . . .
Маман тъжно се разсмя. Направи знак с очи, а това бе покана да не се разправяме повече.
- Ами, кутия искам да кажа, - натърти, а усмив-ката изчезна от лицето й заедно с ледената целувка, която кой знае защо изведнъж ми залепи върху челото. За да просъска в ухото ми.
- Тичай, тичай, тичай ненагледна моя . . .
ВЪРНАХ СЕ НА УЛИЦАТА.
Разбрала отвратителната истина, че Маман не желае да ме вижда до зарана, че желае да остане насаме, с този до невъзможност скучен, студен като айсберг, гладко избръснат и обилно напарфюмиран непознат разплут господин. Безгласно кютащ си там, в ъгъла на тясната единствена стая, върху единственото кожено кресло, под унилата светлина на килнатия настрана избелял копринен абажур на мраморния разбрицан торшер.
Торшерът, коженото кресло, квартирата и маман, бяха спомен от Папà, който; както днес помня онази съдбовна вечер от преди години; безмълвно нахлюпи своята мека филцова шапка и нахлузи черният кожен шлифер. Взе документите си в онази чанта със секретна заключалка гдето отново е у дòма под леглото и преметна служебният "Никон" през рамо. Усмихна се тъжно. Прилежно остави връзката с ключовете от квартирата и мазето върху кухненската маса. За да излезе и, не се завърне никога.
Чакахме го цяла седмица. После, от полицията се обадиха, че е открит паднал в хамбара на някакъв кораб с хуманитарна помощ, хвърлил котва на рейда на Белоград преди повече от месец. Фотоапаратът бе пронизал гръдният кош. Нарекоха случая “нещастен”. Маман започна да получава пенсия. Кой ще вземе да се занимава със смъртта на някакъв провинциален фоторепортер на свободна практика. Никой не се заинтересува от филма във фотоапарата. Нещо, което подир години сторих аз. Образите по разложената лента не казваха кой знае какво. Но, сякаш престанах да обичам безумно Маман. Иначе, чуя ли "хуманитарна помощ", винаги избухвам в безумен смях.
БЯХ СЕ ЗАВЪРНАЛА
на улицата. Бях прекосила под безпощадните неони. Бях се завърнала в "Куцото Куче", което е отворено до полунощ а подир това, при спуснати завеси и обърнат ключ, се превръща в игрална зала за комар. Докато кръжах между маси-те срещнах учуденият поглед на Мити. Надигнах се на пръсти пред тезгяха. Важно и наперено казах.
- Моля, чендж!
- Какъв чендж, бе Гризли, - прихна Мити, - я си обърши нослето!
Съвсем се разядосах. Как можеше да оспорва желанията на Маман.
- Вместо пакет - хардбокс моля! - погледнах с превъзходство Мити право в очите. На ударен ли се правеше този печен мъж?
- Маман ли те изпрати? - заинтересува се. - Гостенин ли имате?
- Не те интересува . . .
- Как не ! - отвърна. - Гризли, да не си ме разбереш погрешно, маман ката ден от тук все пакет си купува . . .
Замисли се над тостера със сандвичи, а над него се витаеха облаци апетитна пара. В стомаха ми екнаха тромпети. Досети се веднага. Тикна в ръцете ми топъл сандвич. Разбрах, че ще обичам Мити докато е жив.
- Аз самият, - каза като на себе си, - гдето толкова много години се трепя над тези мраморни тезгяхи, не си спомням да съм продавал "Пел-Мел" без филтър в кутия, ей Богу и Бога Ми Форевър. Цъ! Не! Пък и, каква ли ще да е разликата? Слушай Гризли, маман да не си те будалка - а?
Кипнах. Хвърлих сандвича обратно на тезгяха, но веднага съжалих.
- Че, защо ще си ме будалка моята собствена майка? - ревнах готова да се разплача. - Теб, какво те засяга!
- А нищо, нищо, нищо, - прошептя таин-ствено и строго. - Хайде, махай се от тук дете, тази вечер тук не е за теб, има хора всякакви . . .
Свих рамене. Бях вече седми прогимназиален клас. Чувствах се възрастна, съвсем зряла. Чувство, с което не мога да се похваля днес. Точно тогава, онзи дрогиран бодигард скокна от една маса, втурна се към Мити и изпразни един голям лъскав пистолет в него. Мити рухна зад тезгяха като дрипа. Настана суматоха. Грабнах още топлия сандвич. Втурнах се обратно към дома, стискайки в ръце нещастният пакет "Пел-Мел" без филтър, изпълнена с непонятна болка. Сякаш мене бе прострелял онзи дебелак.
ИЗКАЧИХ СЕ НА ПРЪСТИ
по дървените стълби към тавана, където бе нашата квартира. Треперех от видяното. Мислех си, виновна съм аз. Само аз. Че ако не бях се заяждала с Мити, това не би могло да се случи. Пред вратата спрях. Сложих око, подир това ухо върху ключалката. Гостът не мислеше да тръгва. Разискваха проблема за космическите цивилизации в леглото. Пушеха някакви особено тежки папироси. Димът им се просмукваше под вратата. Отворих уста. Приех го, като неземна благодат. Днес зная. Именно в този момент пропуших, макар без цигара в ръка. Изведнъж се ядосах. Този гост май му се оставаше завинаги вкъщи. Спеше ми се. На другия ден имах класно. Обходих с поглед коридора. Открих пардесюто на госта окачено върху ръждив гвоздей. Повъртях се наоколо. Пребърках джебовете му от скука. Питах се, какво ли би могъл да носи в джебовете на пардесюто си един така нахакан мъж на средна възраст.
В десния външен джеб имаше грипозна носна кърпа. Ужасена, веднага я бутнах обратно. В левия вътрешен джеб открих малка сметачна машинка. Зарадвах се много. Поиграх си, колкото душа иска. При всяко докосване на клавишите, машинката издаваше мил, едва доловим мелодичен звук, а една червена ламбичка светваше. В другите джебове имаше, какво ли не. Сгъваем нож-крокодил за всеки един случай. Еднократна четчица и паста за зъби "Сигнал" в миниатюрна кутийка. Бележник с охлузени корици и позлатени страници. Гостът бе подготвен да преодолява препятствия всякакви. Мале-мила, рекох си, докато преглъщах последни хапки от сандвича на гръмнатия Мити, потрепервайки при всяко изсвир-ване на полицейски сирени и болнични коли. Сега ще разбереш нахалнико, гдето изобщо не се сещаш че е време да си тръгнеш, доколко съм си отмъстителна. Положих сметачната машинка върху дървения под. Прободох постижението на прогреса с острието на оригинален нож-крокодил. Когато ножът пронизваше лъскавият метал, машинката издаде онзи тъжен мелодичен звук, който и днес понякога ми се присънва. Не плачеше ли някой? Ала, от стаята долиташе само приглушено бъбрене. После музиката изведнъж се усили, та заглуши полицейските сирени от улицата, виещи така ожесточено, сякаш на цялото мевере му бе горко и тъжно за загубата на бармана Мити, наричан още Педала, щото си падаше най-вече по мъже.
Установих - ще се спи на терасата. Есента в Белоград, град на непресъхващи капчуци и липи, но и на препълнени кофи със смет, град на морски хора и легенди, но и на промишлен смог, действително е златна. Есента в Белоград събира уханията и спомените на лятото, за да ги отнесе със себе си всред зимата. И всичко това не иначе, ами през нашите сърца. Реших, че не е съвсем прилично да дремя пред вратата на двама влюбени, които имат толкоз много да си кажат, че забравят, че има и други членове на тяхното, хм, семейство. Понякога си мисля, че ако модерното време е донесло нещо ново, то това е освен конвейрът за производство на автомобили "Херкулес" в завода край Белоград, още и разбирането, че семейството е нещо съвсем излишно, докрай неудобно и безсмислено скъпо. В този така затворен град, развратът – сиреч цивилизацията, някога нахлу именно чрез курортите. От които, по него време изцяло държавни, държавата се правеше че печели, за да строи индустрия. Всъщност спечелиха, знае се кой, партаймафиотите. Промъкнах се на терасата. През пролетта, лятото и есента, често и през зимата, това бе нашата кухня. Друснах се разярена от нахалството на човека със шкембенце върху изтърбушения старомоден плетен стол, между найлоновата торба за смет и газовият котлон с все още топъл тиган с остатъци пържена риба в него. Завих се с простряното влажно съботно пране. Вслушах се в шумът на морето. Заспах под крясъците на гларуси. А сънят ми ме отнесе в светове, които никой никога не би могъл да ми отнеме.
В ТОЗИ ВИД МЕ ЗАВАРИ МАМАН,
преди да хукне за училище. Нейният гост бе изчезнал завинаги, заедно с надеждите на маман за нов живот под мишница. Траках зъби от студ. Стисках полупразния пакет цигари "Пел-Мел" без филтър. Маман се развика, сякаш аз бях виновна за нейните несполуки с мъжете. След това изкарах пневмония и закъсах в училище както подобава, но с антибиотици и молби, всичко се оправи. Така, аз се научих да си купувам “Пел-Мел” без филтър, да пуша, да пребърквам майсторски джебовете на гости, да отмъщавам без да има защо. Да се измъквам със сандвич в ръка, щом започне да се стреля. А освен това, да изчезвам от дòма незабавно, появи ли се поредният гост на маман.
По него време, и дълго подир това, обита-вахме обширен таван с огромна каменна тераса с изглед към морето, коридор и хигиеничен тоалет превърнат в баня, някога предназначени за майордома в старинна еврейска къща в сърцето на Еврейската Махала в Белоград. Все още не притежавахме днешния уютен апартамент на тридесетия етаж в центъра на Белоград, срещу новата банка с онези непрогледни стъкла. Зад които тлее кондензирания страх на древните жители на Белоград, пред все повече неизвестното утре.
ВСИЧКО ТОВА МИ ДОЙДЕ НА УМ,
над чаша джин-тоник в мецанина на новия хотел "Медитеране", където с помоща на една найлонова сламка бавно подръпвах живителна влага от чаша скоч местно производство. Мислех си, все още твърдя, че ако взема всичко да разкажа и опиша, никой на света няма да го повярва, а аз ще предпочета да го забравя. Забравят ли се подобни неща? Случайно вдигнах очи. Една от трите врати на асансьора се отвори. През нея видях да се промъква, кой мислите, онзи незабравим гост на маман от преди десетина години време. Рекох си, че този тип никога не е бил валиден за маман, но всякак би могъл да ме сбърка с нея. После се успокоих. Тя бе далеч над моите години, когато се случи всичко онова. Там, в нашия таван под наем, когато Папà вече не бе между живите.
Разтърках три пъти по три очи. Той бе, друг не можеше да бъде. Дяволски нафукан. Съвсем важен. Доста попрегърбен. С посребрени коси. Поради това някак импозантен. Ако човек реши да го изучава. Иначе не. Бе останал вечен доцент, бъбрещ в полусън лекции по сравнителна социология в местния свободен университет "Блюдолизец Мавър", където общо взето са прибрани всички бивши префърцунковци от тоталитарните структури. Пред него ми предстоеше държавен изпит.
АЗ СЪМ,
общо взето хубаво девойче, пък със съвсем малък бюст. Примирила съм се с тази генетична тенден-ция на новото време. Време на потомства израстнали със съмнително кондензирано мляко, въздухарски маргарин, препечен хляб и липов чай. За по-изгодно на държавата, твърдо решена да подкрепи малцинствени мутации. (Подкрепила, едва ли без дори да подозира, търговия с какво ли не!) От друга страна си мисля, че ако не бях преболедувала като дете; поради майчини основания за всеобща и всестранна еманципация; всичко щеше да си бъде както трябва и, както подобава.
Този свой телесен недостатък, не слагам на сърце. Сложи ли подобни неща на сърце човек, трябва гората да хване, знаме да развее. Виж, за това съм негодна. По липса на домашен уют, харесвам уюта на нощните локали. Остава да си се надявам, че като дойде време да стана майка, а това желая все по-страстно, киселото мляко ще бъде съвсем истинско. Без да съдържа никакви дедетета в добавък, никакъв живак, никакъв цезий или кадмий.
Разбира се, този забележителен белоградски женкар ме забеляза. Насочи се към моята маса, където бе единственото свободно място. Поздрави свойски. Седна и се отпусна, сякаш си се познавахме от години.
Седни говедо, рекох си докато се усмихвах, точно ти ми трябваш. Види се, Бог те изпраща. Навярно за Него, сега е най-удобното време. Нали си те търся толкова дълго време. Защо ли? За да си те промуша, със собствения твой нож. Мъкнеш ли още онзи нож-крокодил със себе си, чадо? Няма как. Мъкнеш го, зная аз, знам си аз. Времената са от пъстри, по-пъстри. Съвсем мътни. Направо тъмни, чак мрачни. Все още искам да отмъстя за себе си и за маман - по дяволите, най-вече за себе си. Макар да съм дълбоко убедена, че да отмъщаваш е нещо съвсем варварско, никак православно, нецивилизовано. Абе, къде се загуби толкова дълго време, бе човек, тъжно се разсмях в себе си. От онази фатална за моето здравословно състояние вечер си те срещам, едва днес. Ако не се броят мижавите лекции от които си изкарваш хляба и, на които съм задължена по списък да присъствам. Дръпнах един-два пъти от онези "Пел-Мел" пакет без филтър, от които все по-трудно си набавям. Отпих остричка глътка питие. Не бързах да потегля. Беше се лепнал горкият. Що да бързам? И да исках, не можех да го отлепя от себе си. По едно време мълчанието стана така тягостно, че се питах дали ще издържа без да хукна.
Трябва да съм трепнала незабележимо. Господин Жесток Спомен се поогледа за свободно место. Такова нямаше. Примирих се. Преметнах крак върху крак. За да започна своето.
- Ах, - рекох сравнително интимно, - няма ли да свалите своето така дебело пардесю? Все още е само ранна белоградска есен. Бях убедена, че харесва префърцунен тон.
- Наистина, - възкликна, - така съм разсеян напоследък . . .
Как не, казах си, пък не пропускаш да се лепнеш за всяко хубаво момиче. От морето брулеше вятър в мрачните стъкла. Зад тях унило просветваше Белоград. Малък, беден, велик за самия себе си рибарски град, който едва ли някога ще излъчи нобелов лауреат. Под сакото на господин Жесток Спомен трепнаха тиранти. Без съмнение, това бе той. Никой друг.
- Колко много сте разсеян, - подпитах, - да не би да се занимавате с наука?
Преди години беше се завърнал, за да търси непраната си носна кърпа от маман. В нея бях повила електронната му изчислителна машинка, за да я пробода както следва, там където трябва. Сега зяпна от изненада. Замени роговите очила с позлатено пенсне. Пипна се за папиьонката. Поогледа ме. Попридръпна тиранти. Поръча си плодов сок. Този човек, никога не можеше да направи главата.
-Познаваме ли се? - запита. -Представяли са ви по телевизията. - Напоследък често се захващат с мен. Какво да се прави, социологични времена.
- Донейде философски, - добавих, - наистина философски. . .
Въздъхна възхитен. Подозирах, че тази възхита трае колкото до леглото.
- Ако да бях социолог, - рекох почти небрежно, - бих въвела система за сравнение. На това . . . И на онова. . . На този . . . И на онзи . . . На какво ли не. За какво ли не. Всеобща система за активен денонощен сравнителен мониторинг на хомосапиенс.
Едва не се задави със своя плодов сок. Точно върху тази проблематика работел неговият малък колектив, наричали го “Школата” напоследък.
- Да не сте студентка?
-Да не би да сте ласкател? Разсмя се.
Помълчахме. – Ами, Мане . . . Ма - не - кен. . .
Трепна и замря. Стана ми напълно ясен. Трепне ли един мъж с клепач, подир това замре ли очаквателно, ясно е едно. Като нищо ще плати вечерята. Срещу нищожното условие, да прекараме вечерта насаме. Най-често, на някой напълно вмирисан на тютюн таван, (Вместо остров под тропиците!), нает за сметка на законната съпруга. (На стената задължително тапет от тропиците!)
Разтреперах многократно нашият вечен доцент. Социологически погледнато, играех роля на момиче едва задържало се на повърхността, изтървало краят му поради любов нещастна. Сравнително изследвано, продължавах да търся голямата неоткриваема любов. Нещо, което човечеството си позволява да открива единствено в безкрайните розови телевизионни сериали.
Щом стана дума за любов, господин Жесток Спомен се разчувства. Поръча си Бакарди. И, отново Бакарди. Докато аз нагъвах уиски подир уиски, човекът на маман от преди десетина години време кимаше ли кимаше, дано ме предразположи към лична изповед. Бях направила вече главата, а това означава за моето слабо зрение олеми белоснежна мъгла. (По принцип си се движа без очила. Причина: една стара любов на раздяла ме бе определила като “Очиларка”!) Тъй като разговорът трябваше да върви, не преставах да се ровичкам в ямата на спомените. Изваждах наяве, по-скоро измислях, какви ли не дивотии. От които винаги излизах чиста, ясна и непорочна, чак прозрачна насъвсем. Дотолкова, че сама да не се позная. Ако да ме чуеше Маман, да ми е потрошила главата. Според нея, тази свята и все още необходима за мене жена, едно момиче на моя възраст може всякак да я върши. Без да се предоверява. Пък, доцентът, този така дълго търсен господин Жесток Спомен взе, че се хвана. Ето, казах си, мила ми Гризли, ето как идва звездният миг в животò. Гле’й да не гуй изтървеш, ма!, да не гуй изтърбушиш придвърителну. Втори път, нема кък дъ ти ся яви, к’вото и да сториш.
БЯХ ИЗПИЛА,
колкото мога да нося. Той бе прекалил със своето Бакарди, което според него било почти безалкохолно. Бях се изповядала, като пред свещеник. Бе изявил съчувствие до болка. Беше ме докосвал царствено властно, бащински нежно. Настойчиво. Покровителствено. Мъжествено, (За да напомни, че все още е мъж!), доколкото позволява социалният му статус. Спонтанно и кавалерски, всеки плати своята сметка. В асансьора ме прониза онзи убийствен аромат; както преди толкова много години; на брутален одеколон за бръснене, който едва ли някога ще да забравя. Сърцето ми се сви. Стомахът разбунтува. Кръстът ме заболя. Непоколебимо разбрах, че е време да го убия.
НА ПАРКИНГА
стоеше втора ръка кола. Неотоплена. Старомодна. Натъпкана с домашни възглавници. Парфюмирана. Хвана волана в ръце.
-Накъде? -Ами, у вас . . .
Подсвирна с уста. Не било съвсем удобно. Сякаш за мене бе удобно да правя любов в някаква гадна, мизерна, скапана лека кола, пълна с възглавници на баба ми от времето, Бог да я прости!
- Тогава, у дòма, - примирих се, - хайде у дòма . . .
През целия път, Господин Жесток Спомен спираше акуратно на светофарите. Гледаше разсеяно в насрещното платно забележеше ли полицай. Правеше се врял-кипял в кормуването. Все питаше: накъде, накъде, накъде. Ще видиш ти накъде като си те убия, повтарях си без да си давам сметка каква бих могла да я свърша. Тогава, казвах си, Когато Вече Няма Да Те Има На Този Калпав Божи Свят, ще направя онова което се полага. Една хубава задушница за момичетата като мене. Не са едно и две, като мене момичетата днес, наричани в добавък девойки. Много са. Цяла армия. От друга страна го съжалих. (Това си ми е предопределеност: цял живот съжелявам какви ли не подлеци!) Кой знае, колко много е нещастен, казах си, знае ли някой? Кой знае как го навиква тъщата! Как ли вие жена му? Заедно ли живеят? Всеки един по отделно ли си нанка? Често ли го налагат с точилка? Не вярвам да му помагат в науката по друг някакъв начин. Това е то философията на славянина, неговата си балканска социология, както и всичко останало – от точилката до юмрука. Има ли деца, няма ли? Що пък не си направи - ако да няма? Ако ли пък има - сам ли ги е майсторил? Тези социалпсихолози лесно разпитват, трудно се отварят. Ами самотата, всред Онова Нещо Наричано Семейство? Самота, на която никакви титли, пари, публикации и сауни не биха могли да отпратят. Самота, в която човек остава насаме със съдбата. Само че, всичко това не ми влиза в работа, казвах си настоятелно, а освен това не би могло да предотврати нищо. Защото, съм решила да те умъртвя, скапан предпенсионер нещастен, казвах си докато яздехме по пустите белоградски улици. Натам, където би трябвало да развилнея Смъртта. Междувременно господин Жесток Спомен продължаваше да върти волана. Без да подозира моите мрачни помислювания. Без да се сети да пусне радиото, че да се разтушим за малко. (Акумулаторът всеки миг можел да го остави!)
СТИГНАХМЕ ДОМА. Хвърли пардесюто си, в ръцете ми. Там трепнаха познатите предмети. Това е той, преповторих си аз, това наистина е той. Бе се настанил в познатото кресло, както преди години. Под същия мраморен торшер с окончателно прегорял сатен. Това е той, тържествувах, това наистина е той.
- Ха ! - възкликна по едно време. - Какво ми напомня това кресло? Какво би могло да ми напомня?
- Наистина, - изтърсих, - какво ли би могло да напомня едно разбрицано кожено кресло?
Загледах го в очи. Хрумна ми, че би могъл да има заслуга в уреждането на този някога общински апартамент преди години. Времето съвпадаше. Но, какво значение. Оставих го, за да направя кафе. Спуснах се към закачалката в коридора. Пребърках джебовете. В левия вътрешен джеб открих онзи стар моряшки нож-крокодил с кокалена дръжка, в кожен калъф протрит по ръбовете. В десния вътрешен открих ултрасъвременен джебен компю-тър с екран и електронна писалка. Оставих компю-търа за после. Разтворих ножът. Прибрах го в себе си. Върнах се с поднос в ръце: кафе, шоколад, уиски, пурети. Бяхме сами в огромния апартамент. (Колко му бе да го очистя!) Гостът бе сладко задрямал. Остатъци от някога буйни коси бяха паднали върху челото му. При моята поява се размърда. Вдигна глава. Отвори очи. Виновно се ухили. Едно ухапване от медуза. Усмихнах се и аз. Какво знаем всички ние, за любовта при медузите?
ОКОНЧАТЕЛНО РЕШИХ,
да си го прелъстя. От което едва ли имаше някаква потребност. Щото, тъй си живееше горкият. Свалян от какви ли не жени. Най-добре би било да заспи отново. За да забия тихо, изкусно и неусетно неговият собствен сгъваем нож в мръсното му отвратително тяло. Право в шкембето - между тирантите. Навярно щеше да изпоцапа всичко, както се полага. Вместо да почистя, прикрия и изпера, едно докрай тъпо занятие, щях да се предам на полицията. Без да разчитам на прошка. Питах се, как го е търпяла маман и защо. Колко дълго и как? Имало ли е нещо истинско между тях, нямало ли е? Какъв е бил краят? Нямах отговор. Чувствах, как всяка една минута в повече, насаме с господин Жесток Спомен, ще бъде само още едно мъчение в добавък. Чувствах, как в гърдите ми отново се надига негодувание.
Към маман.
Към себе си.
Към света.
Негодувание, каквото никакво убийство не би могло да утеши. Усещах, как това негодувание напира извън моите млади, ала изсушени от живот гърди. Навън из крехкото ми опиянено от алкохол и жажда за мъст тяло.
Едва се владеех. Ръцете ми, студени и спокойни, все още се подчиняваха. В този най-ранен час на идещия над Белоград ден, ние бяхме две безмълвни, вглъбени в себе си медузи, поклащайки се покрай неизвестните брегове на предстоящото.
Гостът не се свени. Здраво пийна скоч. Без да се интересува, че цената на подобен концентрат за последно бе литнала в безмерни висоти. Отприщи се. Заговори, за пулсиращото развитие на науката. За приемственоста между поколенията. За пулсиращата приемственост, така необходима на нацията в тежки моменти. Пулсиране с приемственост, твърдеше господин Жесток Спомен, приемственост но пулсираща. Твърдеше, хапвайки вкусен топъл кейк излязъл изпод пръстите на маман само преди час. Гледах поизпъкналото му коремче, слабо променено от годините. Подсмивах се над непрестанното нервно подръпване на тирантите с ръце. Къси пръсти обкичени с евтини пръстени. Неспокоен поглед готов на всичко. Дали пък, питах се, подобни тиранти не са струните на всяка една мъжка душа? Тогава, се позвъни. Бе Маман. Бавна и важна, както никога до днес. Любопитна, както само тя умее. Забравила своя ключ. Нещо, което никога не беше се случвало.
- Гост ли имаш, бе Гризли? – проточи.
- Гост си имам, бе маман!
- Ще си ме представиш, ли?
- Не маман. Той е по тиранти!
- Лошо дете си Гризли! Ставаш все по-лоша от ден в ден.
- Маман, - спрях я пред нейната стая, - би ли слязла до "Куцото Куче"?
- Че защо? – бе удивена до немай-къде.
- Да ми купиш едни "Пел-Мел" без филтър, а пък в бокс?!?
- Ето ти моите! - стрелна ме с очи.
Не мигнах.
- Ние пушим само хардбокс, Маман! - казах го така майсторски невинно и мило, че ме досрамя.
- Глупости Гризли! - възмути се Маман. - Никой до днес не е виждал "Пел-Мел" без филтър в кутия. Да не си ме будалкаш?
- Защо пък, Маман, да си те будалкам, - изгуках колкото се може по-гальовно, - какво си ми сторила? Цял живот само едни чаровни грижи - не е ли така?
Маман въздъхна, па се прибра в стаята озадачена. Завърнах се в хола при госта. Превъртях ключът зад себе си. Застанах пред огледалото. Започнах бавно и тържествено да се събличам.
ДОКАТО СВАЛЯХ ДРЕХА ПОДИР ДРЕХА
стана ясно, че гостът обезумява. Малък незначителен нещастник. Доста влуден. Напълно вманиачен. Дали само на тема секс за който си мисли, че го може.
През всичкото време, от съседната стая долиташе трагичната кашлица на маман. Сякаш тя бе прекарала някога една студена безсънна нощ под прането на терасата на старата еврейска къща в Гръцката Махала на Белоград, а подир това два месеца в тубдиспансер. Стана ми весело. Не се ли побърквах?
Хубавото на тези стени-огледала е това, че са безпогрешни. Огледално открих, как господин Жесток Спомен отдавна е готов за всичко онова, гдето се нарича понякога любов. Тогава бавно, решително и плавно, се заобличах. Побърза зад гърба ми. Стъпки на горски обитател. Ласка на медуза. Обърнах се. И, му завъртях две хубави плестници. Господинът само се разсмя. Трябва да си мислеше, че това влиза в програмата. Пипнах сгъваемия крокодил. Пружината екна. Лезвието блесна. Опрях острието в голото му тяло.
- До тук! - просъсках. - Ние сме до тук!
Дори не отскочи. Малък хитроумен заек всред стърнището на предплатената любов. Потърка мъничкото си шкембе. По дланите му застинаха капки кръв.
- Ти си луда! - прохриптя. - Защо ти е това?
По мене също имаше кръв. Избърсах ръце в абажура на стария торшер. Боже, защо предметите избягват да говорят!
- Стар съм за подобни шеги, - отегчено простена чак го съжелих.
Облече се трескаво. Търсеше очите ми, но там вече нямаше нищо. Посегнах, запалих всички светлини. Сгърчи се от страх.
- Но, това е шантаж! - простена. - Това е. . .
- Това е обит за убийство! - креснах лудо. - Виждаш ли това тяло, все още недокосвано от мъж. Макар, макар, - и се разплаках, - макар всяка вечер да прекарвах долу, в кафене-тераса "Куцото Куче", на онази шибана маса 'Reserve', докато един тип не разстреля бармана Мити в упор, без да има защо.
Невчерашен, вече бе успял с обличането. Сгъна прилежно папионката си. Прибра я в джеб. Отново размахах неговия собствен нож.
- Нима това е гръд! - крещях без да се помня.
Рухна изплашен в креслото, готов да приеме смъртта. От джебът му смешно висяха краищата на неговата папионка. Бих могла да го довърша като нищо. И до днес се чудя, как не го сторих. Подхвърлих му ключа.
-Измитай се!
Грабна от закачалката старото свое пардесю. Пипна обувките в ръка. И, изхвръкна по стълбите със скорост на шрапнел.
ОЧАКВАХ ДА СЕ ПОЯВИ МАМАН.
Когато изпращам своите редки гости, тя задължително се явява в пеньоар от японска коприна, (Втора употреба!), за да ги изпрати и покаже, доколко все още се държи. При нея винаги крее някаква надежда. Но, освен предупредителна кашлица, тиха музика и мирис на цигари, не долових нищо повече.
Затръшнах външната врата.
Надникнах в нейната стая. Както винаги, както всякога, маман седеше по турски всред разкритото легло. Поклащайки се в ритъм със среднощна музика. С чаша кафе в ръце. С пепелник в нозе. С моден журнал за кройки.
- Това бе той, нали ? - запита, без да вдигне очи от своят хороскоп, с който си се справя ежечасно. - От къде успя да го изровиш? Все още е доцент, нали? . .
Заплаках.
- Не хленчи! - разпореди се. - Не той е виновен, че сме бедни . . . Я! Каква е тази кръв?!?
Премълчах.
- Да не му се отдаде?
- Как не!
-Да не си го клала? - Защо не! - Е, и защо не го довърши? - разсмя се гръмко.
- Защото маман . . . Защото маман . . . За убиване си ти!
Не отвърна нищо. Сви рамене. Отмести поглед. Продължи да се поклаща в ритъм с музиката, с чаша кафе в едната ръка, с папироса в другата, надвесена над онази дебела книга с менте-хороскопи.
- Но да, - рече тихо, бавно и мъчително, - хороскопите са голямо нещо. . .
ВЪРНАХ СЕ ТИЧЕШКОМ В ХОЛА,
кършейки листа от фикусите, с които е претъпкана цялата къща. Забивайки нож във всичко до което се докосвах.
Без никаква лудост. Но, с особен бяс.
Разтворих прозорците да се проветри.
Втурнах се в банята.
И повърнах.
В
ХАРД – БОКС
IN
HARD – BOX
CIGARETTES
разказ
от
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ
ВИНАГИ,
когато на маман идваха гости, най-често самотни мъже с изключително сложна душевност; а това те декларираха шумно докато се разсъбличаха, за да попаднат при маман в леглото; тя ме изпращаше за цигари. Грабвах парите озарена от безсвестна радост. Хуквах през глава по дървеното стълбище, към вратите на недалечното кафене-тераса "Куцото Куче", което отдавна не принадлежи на Чичо Пет. Не бързах да се завърна у дома. Нима това бе дом, щом родната ти майка те изхвърля на улицата незабавно, щом на вратата почука поредният случаен странстващ мъж?
ДЪЛГО ОСТАВАХ ПРИТАЕНА ТАМ, в ъгъла, на онази смрадна маса с кирлива табелка "Resserve", на която обикновено отсядат кварталните цивилни полицаи. Докато настане полунощ. Докато бармана Мити започне да загасва светлините, а посетителите неохотно да си тръгват. Мити едва успяваше да ме прогони. Това той вършеше съвсем бащински, докрай загрижен. Въпреки, че нямаше никакви деца по доку-мент. Види се, някой хора са родени за родители без да притежават никакви деца. Докато други пък - гдето ги имат, гледат да ги пропилеят. (Бармана Мити бе страхотен арабия, без да бъде никакъв гад, както това би могло да се допусне. Бармана Мити бе арабия не дълго. Един дрогиран до козирките бодигард го гръмна като нищо, пред самите ми очи. Май аз бях единственият свидетел, който никой никога за нищо не разпита.) Тогава се завръщах.
ЗАВАРВАХ МАМАН
все още будна. Седнала по турски всред леглото. Навлякла на голо пъстри домашни шалвари. Да се поклаща в ритъм със среднощната музика от старото радио "Лумофон", гдето годините си не знае, а свири ли свири на средни вълни, че и на къси. Да гаси своите неизменни "Пел-Мел" без филтър, в претъпкания с фасове херметичен пепелник. От поредният гост ня-маше следа. Прозорецът задължително зееше отво-рен. Ако да не бяхме на висок етаж бих си мислила, че от там си се изпаряват горките.
Събличах се.
Лягах безмълвна в леглото. Топъл полог, в кой-то двамата с маман оцелявахме. Потръпвах от чужда остатъчна топлина. Съвсем не моя. Едва ли наша. Маман продължаваше да се поклаща в ритъм с музи-ката, подир което потъваше в дълбок непробуден сън, на изпълнил дълга си човек. Прегръщах я с обич. Не ми идваше на ум да се разплача.
ПО ОНОВА ВРЕМЕ,
Маман все още не бе бедстващ пенсионер, а високоуважавана преподавателка по роден език и литература в най-представителното училище в Бело-град. Град голям колкото носна кърпа, струпан преди векове от дузина преселници от гръцко, при устието на Голямата Река.
В Белоград е традиция, държавните бройки да се заемат чрез конкурс. Маман бе издържала своя конкурс далеч преди да се родя. Което изобщо не пречеше на директора на нейното училище, ката вечер да се мъкне у дома, колчем жена му, яка рускиня от Архангелск, извади шишето перцовка и кожения наследствен поясок. Заран откривах обичайните нас-тавления за през деня, изписани прилежно, с без-спорен вкус, с цветен тебешир върху малка черна дъска окачена при вратата. Стремях се да ги следвам. Не съжелявам. От тях научих малко френски и доста немски, а освен това как да поддържам ежемесечния си съдбовен цикъл.
ТАКА БЕ ВИНАГИ,
но не и онзи път, когато се завърнах почти незабавно с пакет алени "Пел-Мел" в ръка, прозвънявайки рестото в шепи. При Маман все още пребиваваше поредния нечакан гост. Без сако, със спуснати тиранти. Гальовно придържащ с две ръце, безпомощно инте-лектуално шкембенце на мислител. По него би могло да се удари с палки за малък барабан и, ако да имах, ей Богу, бих го сторила. Какъв ли звук би издало?
Веднага заключих, че подобно финно, малко, едва ли не невинно шкембенце, би могъл да притежава единствено някой от тежката научна карие-ра. В никакъв случай обикновен научен сътрудник. Едва успях да подам пакета цигари през процепа на вратата. (Маман рядко отваря вратата изцяло!) Разбрах, че отново съм объркала нещата. Срещнах погледа на маман. Тя ме гледаше назидателно.
Наведох виновно глава. Почуствах се малка и жалка, наивна и лоша, длъжна на Маман, на целият цивилизован свят. Идеше ми да се разрева с глас. Не мога да твърдя, че на Маман бе много по-весело, макар да се хилеше напровала.
- Ах, Гризли, мила моя, - тихо и настойчиво, на-пътствено и властно, изрече, - скъпо дете, но това е пакет! Моля те, искренно те умолявам, слез обратно в бара. Върни тези скапани "Пел-Мел" в пакет. Поискай в . . . хардбокс . . .
Маман тъжно се разсмя. Направи знак с очи, а това бе покана да не се разправяме повече.
- Ами, кутия искам да кажа, - натърти, а усмив-ката изчезна от лицето й заедно с ледената целувка, която кой знае защо изведнъж ми залепи върху челото. За да просъска в ухото ми.
- Тичай, тичай, тичай ненагледна моя . . .
ВЪРНАХ СЕ НА УЛИЦАТА.
Разбрала отвратителната истина, че Маман не желае да ме вижда до зарана, че желае да остане насаме, с този до невъзможност скучен, студен като айсберг, гладко избръснат и обилно напарфюмиран непознат разплут господин. Безгласно кютащ си там, в ъгъла на тясната единствена стая, върху единственото кожено кресло, под унилата светлина на килнатия настрана избелял копринен абажур на мраморния разбрицан торшер.
Торшерът, коженото кресло, квартирата и маман, бяха спомен от Папà, който; както днес помня онази съдбовна вечер от преди години; безмълвно нахлюпи своята мека филцова шапка и нахлузи черният кожен шлифер. Взе документите си в онази чанта със секретна заключалка гдето отново е у дòма под леглото и преметна служебният "Никон" през рамо. Усмихна се тъжно. Прилежно остави връзката с ключовете от квартирата и мазето върху кухненската маса. За да излезе и, не се завърне никога.
Чакахме го цяла седмица. После, от полицията се обадиха, че е открит паднал в хамбара на някакъв кораб с хуманитарна помощ, хвърлил котва на рейда на Белоград преди повече от месец. Фотоапаратът бе пронизал гръдният кош. Нарекоха случая “нещастен”. Маман започна да получава пенсия. Кой ще вземе да се занимава със смъртта на някакъв провинциален фоторепортер на свободна практика. Никой не се заинтересува от филма във фотоапарата. Нещо, което подир години сторих аз. Образите по разложената лента не казваха кой знае какво. Но, сякаш престанах да обичам безумно Маман. Иначе, чуя ли "хуманитарна помощ", винаги избухвам в безумен смях.
БЯХ СЕ ЗАВЪРНАЛА
на улицата. Бях прекосила под безпощадните неони. Бях се завърнала в "Куцото Куче", което е отворено до полунощ а подир това, при спуснати завеси и обърнат ключ, се превръща в игрална зала за комар. Докато кръжах между маси-те срещнах учуденият поглед на Мити. Надигнах се на пръсти пред тезгяха. Важно и наперено казах.
- Моля, чендж!
- Какъв чендж, бе Гризли, - прихна Мити, - я си обърши нослето!
Съвсем се разядосах. Как можеше да оспорва желанията на Маман.
- Вместо пакет - хардбокс моля! - погледнах с превъзходство Мити право в очите. На ударен ли се правеше този печен мъж?
- Маман ли те изпрати? - заинтересува се. - Гостенин ли имате?
- Не те интересува . . .
- Как не ! - отвърна. - Гризли, да не си ме разбереш погрешно, маман ката ден от тук все пакет си купува . . .
Замисли се над тостера със сандвичи, а над него се витаеха облаци апетитна пара. В стомаха ми екнаха тромпети. Досети се веднага. Тикна в ръцете ми топъл сандвич. Разбрах, че ще обичам Мити докато е жив.
- Аз самият, - каза като на себе си, - гдето толкова много години се трепя над тези мраморни тезгяхи, не си спомням да съм продавал "Пел-Мел" без филтър в кутия, ей Богу и Бога Ми Форевър. Цъ! Не! Пък и, каква ли ще да е разликата? Слушай Гризли, маман да не си те будалка - а?
Кипнах. Хвърлих сандвича обратно на тезгяха, но веднага съжалих.
- Че, защо ще си ме будалка моята собствена майка? - ревнах готова да се разплача. - Теб, какво те засяга!
- А нищо, нищо, нищо, - прошептя таин-ствено и строго. - Хайде, махай се от тук дете, тази вечер тук не е за теб, има хора всякакви . . .
Свих рамене. Бях вече седми прогимназиален клас. Чувствах се възрастна, съвсем зряла. Чувство, с което не мога да се похваля днес. Точно тогава, онзи дрогиран бодигард скокна от една маса, втурна се към Мити и изпразни един голям лъскав пистолет в него. Мити рухна зад тезгяха като дрипа. Настана суматоха. Грабнах още топлия сандвич. Втурнах се обратно към дома, стискайки в ръце нещастният пакет "Пел-Мел" без филтър, изпълнена с непонятна болка. Сякаш мене бе прострелял онзи дебелак.
ИЗКАЧИХ СЕ НА ПРЪСТИ
по дървените стълби към тавана, където бе нашата квартира. Треперех от видяното. Мислех си, виновна съм аз. Само аз. Че ако не бях се заяждала с Мити, това не би могло да се случи. Пред вратата спрях. Сложих око, подир това ухо върху ключалката. Гостът не мислеше да тръгва. Разискваха проблема за космическите цивилизации в леглото. Пушеха някакви особено тежки папироси. Димът им се просмукваше под вратата. Отворих уста. Приех го, като неземна благодат. Днес зная. Именно в този момент пропуших, макар без цигара в ръка. Изведнъж се ядосах. Този гост май му се оставаше завинаги вкъщи. Спеше ми се. На другия ден имах класно. Обходих с поглед коридора. Открих пардесюто на госта окачено върху ръждив гвоздей. Повъртях се наоколо. Пребърках джебовете му от скука. Питах се, какво ли би могъл да носи в джебовете на пардесюто си един така нахакан мъж на средна възраст.
В десния външен джеб имаше грипозна носна кърпа. Ужасена, веднага я бутнах обратно. В левия вътрешен джеб открих малка сметачна машинка. Зарадвах се много. Поиграх си, колкото душа иска. При всяко докосване на клавишите, машинката издаваше мил, едва доловим мелодичен звук, а една червена ламбичка светваше. В другите джебове имаше, какво ли не. Сгъваем нож-крокодил за всеки един случай. Еднократна четчица и паста за зъби "Сигнал" в миниатюрна кутийка. Бележник с охлузени корици и позлатени страници. Гостът бе подготвен да преодолява препятствия всякакви. Мале-мила, рекох си, докато преглъщах последни хапки от сандвича на гръмнатия Мити, потрепервайки при всяко изсвир-ване на полицейски сирени и болнични коли. Сега ще разбереш нахалнико, гдето изобщо не се сещаш че е време да си тръгнеш, доколко съм си отмъстителна. Положих сметачната машинка върху дървения под. Прободох постижението на прогреса с острието на оригинален нож-крокодил. Когато ножът пронизваше лъскавият метал, машинката издаде онзи тъжен мелодичен звук, който и днес понякога ми се присънва. Не плачеше ли някой? Ала, от стаята долиташе само приглушено бъбрене. После музиката изведнъж се усили, та заглуши полицейските сирени от улицата, виещи така ожесточено, сякаш на цялото мевере му бе горко и тъжно за загубата на бармана Мити, наричан още Педала, щото си падаше най-вече по мъже.
Установих - ще се спи на терасата. Есента в Белоград, град на непресъхващи капчуци и липи, но и на препълнени кофи със смет, град на морски хора и легенди, но и на промишлен смог, действително е златна. Есента в Белоград събира уханията и спомените на лятото, за да ги отнесе със себе си всред зимата. И всичко това не иначе, ами през нашите сърца. Реших, че не е съвсем прилично да дремя пред вратата на двама влюбени, които имат толкоз много да си кажат, че забравят, че има и други членове на тяхното, хм, семейство. Понякога си мисля, че ако модерното време е донесло нещо ново, то това е освен конвейрът за производство на автомобили "Херкулес" в завода край Белоград, още и разбирането, че семейството е нещо съвсем излишно, докрай неудобно и безсмислено скъпо. В този така затворен град, развратът – сиреч цивилизацията, някога нахлу именно чрез курортите. От които, по него време изцяло държавни, държавата се правеше че печели, за да строи индустрия. Всъщност спечелиха, знае се кой, партаймафиотите. Промъкнах се на терасата. През пролетта, лятото и есента, често и през зимата, това бе нашата кухня. Друснах се разярена от нахалството на човека със шкембенце върху изтърбушения старомоден плетен стол, между найлоновата торба за смет и газовият котлон с все още топъл тиган с остатъци пържена риба в него. Завих се с простряното влажно съботно пране. Вслушах се в шумът на морето. Заспах под крясъците на гларуси. А сънят ми ме отнесе в светове, които никой никога не би могъл да ми отнеме.
В ТОЗИ ВИД МЕ ЗАВАРИ МАМАН,
преди да хукне за училище. Нейният гост бе изчезнал завинаги, заедно с надеждите на маман за нов живот под мишница. Траках зъби от студ. Стисках полупразния пакет цигари "Пел-Мел" без филтър. Маман се развика, сякаш аз бях виновна за нейните несполуки с мъжете. След това изкарах пневмония и закъсах в училище както подобава, но с антибиотици и молби, всичко се оправи. Така, аз се научих да си купувам “Пел-Мел” без филтър, да пуша, да пребърквам майсторски джебовете на гости, да отмъщавам без да има защо. Да се измъквам със сандвич в ръка, щом започне да се стреля. А освен това, да изчезвам от дòма незабавно, появи ли се поредният гост на маман.
По него време, и дълго подир това, обита-вахме обширен таван с огромна каменна тераса с изглед към морето, коридор и хигиеничен тоалет превърнат в баня, някога предназначени за майордома в старинна еврейска къща в сърцето на Еврейската Махала в Белоград. Все още не притежавахме днешния уютен апартамент на тридесетия етаж в центъра на Белоград, срещу новата банка с онези непрогледни стъкла. Зад които тлее кондензирания страх на древните жители на Белоград, пред все повече неизвестното утре.
ВСИЧКО ТОВА МИ ДОЙДЕ НА УМ,
над чаша джин-тоник в мецанина на новия хотел "Медитеране", където с помоща на една найлонова сламка бавно подръпвах живителна влага от чаша скоч местно производство. Мислех си, все още твърдя, че ако взема всичко да разкажа и опиша, никой на света няма да го повярва, а аз ще предпочета да го забравя. Забравят ли се подобни неща? Случайно вдигнах очи. Една от трите врати на асансьора се отвори. През нея видях да се промъква, кой мислите, онзи незабравим гост на маман от преди десетина години време. Рекох си, че този тип никога не е бил валиден за маман, но всякак би могъл да ме сбърка с нея. После се успокоих. Тя бе далеч над моите години, когато се случи всичко онова. Там, в нашия таван под наем, когато Папà вече не бе между живите.
Разтърках три пъти по три очи. Той бе, друг не можеше да бъде. Дяволски нафукан. Съвсем важен. Доста попрегърбен. С посребрени коси. Поради това някак импозантен. Ако човек реши да го изучава. Иначе не. Бе останал вечен доцент, бъбрещ в полусън лекции по сравнителна социология в местния свободен университет "Блюдолизец Мавър", където общо взето са прибрани всички бивши префърцунковци от тоталитарните структури. Пред него ми предстоеше държавен изпит.
АЗ СЪМ,
общо взето хубаво девойче, пък със съвсем малък бюст. Примирила съм се с тази генетична тенден-ция на новото време. Време на потомства израстнали със съмнително кондензирано мляко, въздухарски маргарин, препечен хляб и липов чай. За по-изгодно на държавата, твърдо решена да подкрепи малцинствени мутации. (Подкрепила, едва ли без дори да подозира, търговия с какво ли не!) От друга страна си мисля, че ако не бях преболедувала като дете; поради майчини основания за всеобща и всестранна еманципация; всичко щеше да си бъде както трябва и, както подобава.
Този свой телесен недостатък, не слагам на сърце. Сложи ли подобни неща на сърце човек, трябва гората да хване, знаме да развее. Виж, за това съм негодна. По липса на домашен уют, харесвам уюта на нощните локали. Остава да си се надявам, че като дойде време да стана майка, а това желая все по-страстно, киселото мляко ще бъде съвсем истинско. Без да съдържа никакви дедетета в добавък, никакъв живак, никакъв цезий или кадмий.
Разбира се, този забележителен белоградски женкар ме забеляза. Насочи се към моята маса, където бе единственото свободно място. Поздрави свойски. Седна и се отпусна, сякаш си се познавахме от години.
Седни говедо, рекох си докато се усмихвах, точно ти ми трябваш. Види се, Бог те изпраща. Навярно за Него, сега е най-удобното време. Нали си те търся толкова дълго време. Защо ли? За да си те промуша, със собствения твой нож. Мъкнеш ли още онзи нож-крокодил със себе си, чадо? Няма как. Мъкнеш го, зная аз, знам си аз. Времената са от пъстри, по-пъстри. Съвсем мътни. Направо тъмни, чак мрачни. Все още искам да отмъстя за себе си и за маман - по дяволите, най-вече за себе си. Макар да съм дълбоко убедена, че да отмъщаваш е нещо съвсем варварско, никак православно, нецивилизовано. Абе, къде се загуби толкова дълго време, бе човек, тъжно се разсмях в себе си. От онази фатална за моето здравословно състояние вечер си те срещам, едва днес. Ако не се броят мижавите лекции от които си изкарваш хляба и, на които съм задължена по списък да присъствам. Дръпнах един-два пъти от онези "Пел-Мел" пакет без филтър, от които все по-трудно си набавям. Отпих остричка глътка питие. Не бързах да потегля. Беше се лепнал горкият. Що да бързам? И да исках, не можех да го отлепя от себе си. По едно време мълчанието стана така тягостно, че се питах дали ще издържа без да хукна.
Трябва да съм трепнала незабележимо. Господин Жесток Спомен се поогледа за свободно место. Такова нямаше. Примирих се. Преметнах крак върху крак. За да започна своето.
- Ах, - рекох сравнително интимно, - няма ли да свалите своето така дебело пардесю? Все още е само ранна белоградска есен. Бях убедена, че харесва префърцунен тон.
- Наистина, - възкликна, - така съм разсеян напоследък . . .
Как не, казах си, пък не пропускаш да се лепнеш за всяко хубаво момиче. От морето брулеше вятър в мрачните стъкла. Зад тях унило просветваше Белоград. Малък, беден, велик за самия себе си рибарски град, който едва ли някога ще излъчи нобелов лауреат. Под сакото на господин Жесток Спомен трепнаха тиранти. Без съмнение, това бе той. Никой друг.
- Колко много сте разсеян, - подпитах, - да не би да се занимавате с наука?
Преди години беше се завърнал, за да търси непраната си носна кърпа от маман. В нея бях повила електронната му изчислителна машинка, за да я пробода както следва, там където трябва. Сега зяпна от изненада. Замени роговите очила с позлатено пенсне. Пипна се за папиьонката. Поогледа ме. Попридръпна тиранти. Поръча си плодов сок. Този човек, никога не можеше да направи главата.
-Познаваме ли се? - запита. -Представяли са ви по телевизията. - Напоследък често се захващат с мен. Какво да се прави, социологични времена.
- Донейде философски, - добавих, - наистина философски. . .
Въздъхна възхитен. Подозирах, че тази възхита трае колкото до леглото.
- Ако да бях социолог, - рекох почти небрежно, - бих въвела система за сравнение. На това . . . И на онова. . . На този . . . И на онзи . . . На какво ли не. За какво ли не. Всеобща система за активен денонощен сравнителен мониторинг на хомосапиенс.
Едва не се задави със своя плодов сок. Точно върху тази проблематика работел неговият малък колектив, наричали го “Школата” напоследък.
- Да не сте студентка?
-Да не би да сте ласкател? Разсмя се.
Помълчахме. – Ами, Мане . . . Ма - не - кен. . .
Трепна и замря. Стана ми напълно ясен. Трепне ли един мъж с клепач, подир това замре ли очаквателно, ясно е едно. Като нищо ще плати вечерята. Срещу нищожното условие, да прекараме вечерта насаме. Най-често, на някой напълно вмирисан на тютюн таван, (Вместо остров под тропиците!), нает за сметка на законната съпруга. (На стената задължително тапет от тропиците!)
Разтреперах многократно нашият вечен доцент. Социологически погледнато, играех роля на момиче едва задържало се на повърхността, изтървало краят му поради любов нещастна. Сравнително изследвано, продължавах да търся голямата неоткриваема любов. Нещо, което човечеството си позволява да открива единствено в безкрайните розови телевизионни сериали.
Щом стана дума за любов, господин Жесток Спомен се разчувства. Поръча си Бакарди. И, отново Бакарди. Докато аз нагъвах уиски подир уиски, човекът на маман от преди десетина години време кимаше ли кимаше, дано ме предразположи към лична изповед. Бях направила вече главата, а това означава за моето слабо зрение олеми белоснежна мъгла. (По принцип си се движа без очила. Причина: една стара любов на раздяла ме бе определила като “Очиларка”!) Тъй като разговорът трябваше да върви, не преставах да се ровичкам в ямата на спомените. Изваждах наяве, по-скоро измислях, какви ли не дивотии. От които винаги излизах чиста, ясна и непорочна, чак прозрачна насъвсем. Дотолкова, че сама да не се позная. Ако да ме чуеше Маман, да ми е потрошила главата. Според нея, тази свята и все още необходима за мене жена, едно момиче на моя възраст може всякак да я върши. Без да се предоверява. Пък, доцентът, този така дълго търсен господин Жесток Спомен взе, че се хвана. Ето, казах си, мила ми Гризли, ето как идва звездният миг в животò. Гле’й да не гуй изтървеш, ма!, да не гуй изтърбушиш придвърителну. Втори път, нема кък дъ ти ся яви, к’вото и да сториш.
БЯХ ИЗПИЛА,
колкото мога да нося. Той бе прекалил със своето Бакарди, което според него било почти безалкохолно. Бях се изповядала, като пред свещеник. Бе изявил съчувствие до болка. Беше ме докосвал царствено властно, бащински нежно. Настойчиво. Покровителствено. Мъжествено, (За да напомни, че все още е мъж!), доколкото позволява социалният му статус. Спонтанно и кавалерски, всеки плати своята сметка. В асансьора ме прониза онзи убийствен аромат; както преди толкова много години; на брутален одеколон за бръснене, който едва ли някога ще да забравя. Сърцето ми се сви. Стомахът разбунтува. Кръстът ме заболя. Непоколебимо разбрах, че е време да го убия.
НА ПАРКИНГА
стоеше втора ръка кола. Неотоплена. Старомодна. Натъпкана с домашни възглавници. Парфюмирана. Хвана волана в ръце.
-Накъде? -Ами, у вас . . .
Подсвирна с уста. Не било съвсем удобно. Сякаш за мене бе удобно да правя любов в някаква гадна, мизерна, скапана лека кола, пълна с възглавници на баба ми от времето, Бог да я прости!
- Тогава, у дòма, - примирих се, - хайде у дòма . . .
През целия път, Господин Жесток Спомен спираше акуратно на светофарите. Гледаше разсеяно в насрещното платно забележеше ли полицай. Правеше се врял-кипял в кормуването. Все питаше: накъде, накъде, накъде. Ще видиш ти накъде като си те убия, повтарях си без да си давам сметка каква бих могла да я свърша. Тогава, казвах си, Когато Вече Няма Да Те Има На Този Калпав Божи Свят, ще направя онова което се полага. Една хубава задушница за момичетата като мене. Не са едно и две, като мене момичетата днес, наричани в добавък девойки. Много са. Цяла армия. От друга страна го съжалих. (Това си ми е предопределеност: цял живот съжелявам какви ли не подлеци!) Кой знае, колко много е нещастен, казах си, знае ли някой? Кой знае как го навиква тъщата! Как ли вие жена му? Заедно ли живеят? Всеки един по отделно ли си нанка? Често ли го налагат с точилка? Не вярвам да му помагат в науката по друг някакъв начин. Това е то философията на славянина, неговата си балканска социология, както и всичко останало – от точилката до юмрука. Има ли деца, няма ли? Що пък не си направи - ако да няма? Ако ли пък има - сам ли ги е майсторил? Тези социалпсихолози лесно разпитват, трудно се отварят. Ами самотата, всред Онова Нещо Наричано Семейство? Самота, на която никакви титли, пари, публикации и сауни не биха могли да отпратят. Самота, в която човек остава насаме със съдбата. Само че, всичко това не ми влиза в работа, казвах си настоятелно, а освен това не би могло да предотврати нищо. Защото, съм решила да те умъртвя, скапан предпенсионер нещастен, казвах си докато яздехме по пустите белоградски улици. Натам, където би трябвало да развилнея Смъртта. Междувременно господин Жесток Спомен продължаваше да върти волана. Без да подозира моите мрачни помислювания. Без да се сети да пусне радиото, че да се разтушим за малко. (Акумулаторът всеки миг можел да го остави!)
СТИГНАХМЕ ДОМА. Хвърли пардесюто си, в ръцете ми. Там трепнаха познатите предмети. Това е той, преповторих си аз, това наистина е той. Бе се настанил в познатото кресло, както преди години. Под същия мраморен торшер с окончателно прегорял сатен. Това е той, тържествувах, това наистина е той.
- Ха ! - възкликна по едно време. - Какво ми напомня това кресло? Какво би могло да ми напомня?
- Наистина, - изтърсих, - какво ли би могло да напомня едно разбрицано кожено кресло?
Загледах го в очи. Хрумна ми, че би могъл да има заслуга в уреждането на този някога общински апартамент преди години. Времето съвпадаше. Но, какво значение. Оставих го, за да направя кафе. Спуснах се към закачалката в коридора. Пребърках джебовете. В левия вътрешен джеб открих онзи стар моряшки нож-крокодил с кокалена дръжка, в кожен калъф протрит по ръбовете. В десния вътрешен открих ултрасъвременен джебен компю-тър с екран и електронна писалка. Оставих компю-търа за после. Разтворих ножът. Прибрах го в себе си. Върнах се с поднос в ръце: кафе, шоколад, уиски, пурети. Бяхме сами в огромния апартамент. (Колко му бе да го очистя!) Гостът бе сладко задрямал. Остатъци от някога буйни коси бяха паднали върху челото му. При моята поява се размърда. Вдигна глава. Отвори очи. Виновно се ухили. Едно ухапване от медуза. Усмихнах се и аз. Какво знаем всички ние, за любовта при медузите?
ОКОНЧАТЕЛНО РЕШИХ,
да си го прелъстя. От което едва ли имаше някаква потребност. Щото, тъй си живееше горкият. Свалян от какви ли не жени. Най-добре би било да заспи отново. За да забия тихо, изкусно и неусетно неговият собствен сгъваем нож в мръсното му отвратително тяло. Право в шкембето - между тирантите. Навярно щеше да изпоцапа всичко, както се полага. Вместо да почистя, прикрия и изпера, едно докрай тъпо занятие, щях да се предам на полицията. Без да разчитам на прошка. Питах се, как го е търпяла маман и защо. Колко дълго и как? Имало ли е нещо истинско между тях, нямало ли е? Какъв е бил краят? Нямах отговор. Чувствах, как всяка една минута в повече, насаме с господин Жесток Спомен, ще бъде само още едно мъчение в добавък. Чувствах, как в гърдите ми отново се надига негодувание.
Към маман.
Към себе си.
Към света.
Негодувание, каквото никакво убийство не би могло да утеши. Усещах, как това негодувание напира извън моите млади, ала изсушени от живот гърди. Навън из крехкото ми опиянено от алкохол и жажда за мъст тяло.
Едва се владеех. Ръцете ми, студени и спокойни, все още се подчиняваха. В този най-ранен час на идещия над Белоград ден, ние бяхме две безмълвни, вглъбени в себе си медузи, поклащайки се покрай неизвестните брегове на предстоящото.
Гостът не се свени. Здраво пийна скоч. Без да се интересува, че цената на подобен концентрат за последно бе литнала в безмерни висоти. Отприщи се. Заговори, за пулсиращото развитие на науката. За приемственоста между поколенията. За пулсиращата приемственост, така необходима на нацията в тежки моменти. Пулсиране с приемственост, твърдеше господин Жесток Спомен, приемственост но пулсираща. Твърдеше, хапвайки вкусен топъл кейк излязъл изпод пръстите на маман само преди час. Гледах поизпъкналото му коремче, слабо променено от годините. Подсмивах се над непрестанното нервно подръпване на тирантите с ръце. Къси пръсти обкичени с евтини пръстени. Неспокоен поглед готов на всичко. Дали пък, питах се, подобни тиранти не са струните на всяка една мъжка душа? Тогава, се позвъни. Бе Маман. Бавна и важна, както никога до днес. Любопитна, както само тя умее. Забравила своя ключ. Нещо, което никога не беше се случвало.
- Гост ли имаш, бе Гризли? – проточи.
- Гост си имам, бе маман!
- Ще си ме представиш, ли?
- Не маман. Той е по тиранти!
- Лошо дете си Гризли! Ставаш все по-лоша от ден в ден.
- Маман, - спрях я пред нейната стая, - би ли слязла до "Куцото Куче"?
- Че защо? – бе удивена до немай-къде.
- Да ми купиш едни "Пел-Мел" без филтър, а пък в бокс?!?
- Ето ти моите! - стрелна ме с очи.
Не мигнах.
- Ние пушим само хардбокс, Маман! - казах го така майсторски невинно и мило, че ме досрамя.
- Глупости Гризли! - възмути се Маман. - Никой до днес не е виждал "Пел-Мел" без филтър в кутия. Да не си ме будалкаш?
- Защо пък, Маман, да си те будалкам, - изгуках колкото се може по-гальовно, - какво си ми сторила? Цял живот само едни чаровни грижи - не е ли така?
Маман въздъхна, па се прибра в стаята озадачена. Завърнах се в хола при госта. Превъртях ключът зад себе си. Застанах пред огледалото. Започнах бавно и тържествено да се събличам.
ДОКАТО СВАЛЯХ ДРЕХА ПОДИР ДРЕХА
стана ясно, че гостът обезумява. Малък незначителен нещастник. Доста влуден. Напълно вманиачен. Дали само на тема секс за който си мисли, че го може.
През всичкото време, от съседната стая долиташе трагичната кашлица на маман. Сякаш тя бе прекарала някога една студена безсънна нощ под прането на терасата на старата еврейска къща в Гръцката Махала на Белоград, а подир това два месеца в тубдиспансер. Стана ми весело. Не се ли побърквах?
Хубавото на тези стени-огледала е това, че са безпогрешни. Огледално открих, как господин Жесток Спомен отдавна е готов за всичко онова, гдето се нарича понякога любов. Тогава бавно, решително и плавно, се заобличах. Побърза зад гърба ми. Стъпки на горски обитател. Ласка на медуза. Обърнах се. И, му завъртях две хубави плестници. Господинът само се разсмя. Трябва да си мислеше, че това влиза в програмата. Пипнах сгъваемия крокодил. Пружината екна. Лезвието блесна. Опрях острието в голото му тяло.
- До тук! - просъсках. - Ние сме до тук!
Дори не отскочи. Малък хитроумен заек всред стърнището на предплатената любов. Потърка мъничкото си шкембе. По дланите му застинаха капки кръв.
- Ти си луда! - прохриптя. - Защо ти е това?
По мене също имаше кръв. Избърсах ръце в абажура на стария торшер. Боже, защо предметите избягват да говорят!
- Стар съм за подобни шеги, - отегчено простена чак го съжелих.
Облече се трескаво. Търсеше очите ми, но там вече нямаше нищо. Посегнах, запалих всички светлини. Сгърчи се от страх.
- Но, това е шантаж! - простена. - Това е. . .
- Това е обит за убийство! - креснах лудо. - Виждаш ли това тяло, все още недокосвано от мъж. Макар, макар, - и се разплаках, - макар всяка вечер да прекарвах долу, в кафене-тераса "Куцото Куче", на онази шибана маса 'Reserve', докато един тип не разстреля бармана Мити в упор, без да има защо.
Невчерашен, вече бе успял с обличането. Сгъна прилежно папионката си. Прибра я в джеб. Отново размахах неговия собствен нож.
- Нима това е гръд! - крещях без да се помня.
Рухна изплашен в креслото, готов да приеме смъртта. От джебът му смешно висяха краищата на неговата папионка. Бих могла да го довърша като нищо. И до днес се чудя, как не го сторих. Подхвърлих му ключа.
-Измитай се!
Грабна от закачалката старото свое пардесю. Пипна обувките в ръка. И, изхвръкна по стълбите със скорост на шрапнел.
ОЧАКВАХ ДА СЕ ПОЯВИ МАМАН.
Когато изпращам своите редки гости, тя задължително се явява в пеньоар от японска коприна, (Втора употреба!), за да ги изпрати и покаже, доколко все още се държи. При нея винаги крее някаква надежда. Но, освен предупредителна кашлица, тиха музика и мирис на цигари, не долових нищо повече.
Затръшнах външната врата.
Надникнах в нейната стая. Както винаги, както всякога, маман седеше по турски всред разкритото легло. Поклащайки се в ритъм със среднощна музика. С чаша кафе в ръце. С пепелник в нозе. С моден журнал за кройки.
- Това бе той, нали ? - запита, без да вдигне очи от своят хороскоп, с който си се справя ежечасно. - От къде успя да го изровиш? Все още е доцент, нали? . .
Заплаках.
- Не хленчи! - разпореди се. - Не той е виновен, че сме бедни . . . Я! Каква е тази кръв?!?
Премълчах.
- Да не му се отдаде?
- Как не!
-Да не си го клала? - Защо не! - Е, и защо не го довърши? - разсмя се гръмко.
- Защото маман . . . Защото маман . . . За убиване си ти!
Не отвърна нищо. Сви рамене. Отмести поглед. Продължи да се поклаща в ритъм с музиката, с чаша кафе в едната ръка, с папироса в другата, надвесена над онази дебела книга с менте-хороскопи.
- Но да, - рече тихо, бавно и мъчително, - хороскопите са голямо нещо. . .
ВЪРНАХ СЕ ТИЧЕШКОМ В ХОЛА,
кършейки листа от фикусите, с които е претъпкана цялата къща. Забивайки нож във всичко до което се докосвах.
Без никаква лудост. Но, с особен бяс.
Разтворих прозорците да се проветри.
Втурнах се в банята.
И повърнах.
(C) 2000 - Bogomil Kosstoff AVRAMOV ROUSSEFF - HEMY
ЦИГАРИ В ХАРД – БОКС / IN HARD – BOX CIGARETTES
разказ
от
Богомил Костов АВРАМОВ - ХЕМИ
ВИНАГИ, когато на Маман идваха гости, най-често самотни мъже с изключително сложна душевност; а това те декларираха шумно докато се разсъбличаха, за да попаднат при Маман в леглото; тя ме изпращаше за цигари. Грабвах парите озарена от безсвестна радост. Хуквах през глава по дървеното стълбище, към вратите на недалечното кафене-тераса "Куцото Куче", което отдавна не принадлежи на Чичо Пет. Не бързах да се завърна у дома. Нима това бе дом, щом родната ти майка те изхвърля на улицата незабавно, щом на вратата почука поредният случаен странстващ мъж?
ДЪЛГО ОСТАВАХ ПРИТАЕНА ТАМ, в ъгъла, на онази смрадна маса с кирлива табелка "Reserve", на която обикновено отсядат кварталните цивилни полицаи. Докато настане полунощ. Докато бармана Мити започне да загасва светлините, а посетителите понечват неохотно да си тръгват. Мити едва успяваше да ме прогони. Това той вършеше съвсем бащински, докрай загрижен. Въпреки, че нямаше никакви деца по доку-мент. Види се, някой хора са родени за родители - без да притежават никакви деца. Докато други пък - гдето ги имат, гледат да ги пропилеят. (Барман Мити бе страхотен арабия, без да бъде никакъв гад, както това би могло да се допусне. Барман Мити бе арабия не дълго. Един дрогиран до козирките бодигард го гръмна като нищо, пред самите ми очи. Май аз бях единственият свидетел, който никой никога за нищо не разпита.) Тогава се завръщах.
ЗАВАРВАХ МАМАН все още будна. Седнала по турски всред леглото с балдахин. Навлякла на голо пъстри домашни шалвари. Да се поклаща в ритъм със среднощната музика от старото радио "Лумофон", гдето годините си не знае, а свири ли свири на средни вълни, че и на къси. Да гаси своите неизменни "Пел-Мел" без филтър, в претъпкания с фасове херметичен пепелник. От поредният гост нямаше следа. Прозорецът задължително зееше отворен. Ако да не бяхме на висок етаж бих си мислила, че от там си се изпаряват горките. Събличах се. Лягах безмълвна в леглото. Топъл полог, в кой-то двамата с Маман оцелявахме. Потръпвах от чужда остатъчна топлина. Съвсем не моя. Едва ли наша. Маман продължаваше да се поклаща в ритъм с музиката, подир което потъваше в дълбок непробуден сън, на изпълнил трудов дълг човек. Прегръщах я с обич. Не ми идваше на ум да се разплача.
ПО ОНОВА ВРЕМЕ, Маман все още не бе бедстващ пенсионер, а високоуважавана преподавателка по роден език и литература в най-представителното училище в Белоград. Град голям колкото носна кърпа, струпан преди векове от дузина преселници от гръцко, при устието на Голямата Река. В Белоград е традиция, държавните бройки да се заемат чрез конкурс. Маман бе издържала своя конкурс далеч преди да се родя. Което изобщо не пречеше на директора на нейното училище, ката вечер да се мъкне у дома, колчем жена му, яка рускиня от Архангелск, извади шишето перцовка и кожения наследствен поясок. Заран откривах обичайните наставления за през деня, изписани прилежно, с безспорен вкус, с цветен тебешир върху малка черна дъска окачена при вратата. Стремях се да ги следвам. Не съжелявам. От тях научих малко френски и доста немски, а освен това - как да поддържам ежемесечния си съдбовен цикъл.
ТАКА БЕ ВИНАГИ, но не и онзи път, когато се завърнах почти незабавно с пакет алени "Пел-Мел" в ръка, прозвънявайки рестото в шепи. При Маман все още пребиваваше поредния нечакан гост. Без сако, със спуснати тиранти. Гальовно придържащ с две ръце, безпомощно инте-лектуално шкембенце на мислител. По него би могло да се удари с палки за малък барабан. И, ако да имах, ей Богу, бих го сторила. Какъв ли звук би издало? Веднага заключих, че подобно финно, малко, едва ли не невинно шкембенце, би могъл да притежава единствено някой от тежката научна кариера. В никакъв случай обикновен научен сътрудник. Едва успях да подам пакета цигари през процепа на вратата. (Маман рядко отваря вратата изцяло!) Разбрах, че отново съм объркала нещата. Срещнах погледа на Маман. Тя ме гледаше назидателно. Наведох виновно глава. Почуствах се малка и жалка, наивна и лоша, длъжна на Маман, на целият цивилизован свят. Идеше ми да се разрева с глас. Не мога да твърдя, че на Маман бе много по-весело, макар да се хилеше напровал.
- Ах, Гризли, мила моя, - тихо и настойчиво, напътствено и властно, изрече, - скъпо дете, но това е пакет! Моля те, искренно те умолявам, слез обратно в бара. Върни тези скапани "Пел-Мел" в пакет. Поискай . . . Ами - и - и . . . В хардбокс . . .
После тъжно се разсмя. Направи знак с очи, а това бе покана да не се разправяме повече.
- Ами, кутия искам да кажа, - натърти, а усмивката изчезна от лицето й заедно с ледената целувка, която кой знае защо изведнъж ми залепи върху челото. За да просъска в ухото ми.
- Тичай, тичай, тичай ненагледна моя . . .
- Ах, Гризли, мила моя, - тихо и настойчиво, напътствено и властно, изрече, - скъпо дете, но това е пакет! Моля те, искренно те умолявам, слез обратно в бара. Върни тези скапани "Пел-Мел" в пакет. Поискай . . . Ами - и - и . . . В хардбокс . . .
После тъжно се разсмя. Направи знак с очи, а това бе покана да не се разправяме повече.
- Ами, кутия искам да кажа, - натърти, а усмивката изчезна от лицето й заедно с ледената целувка, която кой знае защо изведнъж ми залепи върху челото. За да просъска в ухото ми.
- Тичай, тичай, тичай ненагледна моя . . .
ВЪРНАХ СЕ НА УЛИЦАТА. Разбрала отвратителната истина, че Маман не желае да ме вижда до зарана, че желае да остане насаме, с този до невъзможност скучен, студен като айсберг, гладко избръснат и обилно напарфюмиран с одеколо "Идеал" непознат разплут господин. Безгласно кютащ си там, в ъгъла на тясната единствена стая, върху единственото кожено кресло, под унилата светлина на килнатия настрана избелял копринен абажур на мраморния разбрицан торшер.
ТОРШЕРЪТ, КОЖЕНОТО КРЕСЛО, КВАРТИРАТА И МАМАН, бяха спомен от Папà, който; както днес помня онази съдбовна вечер от преди години; безмълвно нахлюпи своята мека филцова шапка и нахлузи черният кожен шлифер. Взе документите си в онази чанта със секретна заключалка гдето отново е у дòма под леглото, и преметна служебният "Никон" през рамо. Усмихна се тъжно. Прилежно остави връзката с ключовете от квартирата и мазето върху кухненската маса. За да излезе. И, не се завърне никога. Чакахме го цяла седмица. После, от полицията се обадиха, че е открит паднал в хамбара на някакъв кораб с хуманитарна помощ, хвърлил котва на рейда на Белоград преди повече от месец. Фотоапаратът бе пронизал гръдният кош. Нарекоха случаят “нещастен”. Маман започна да получава пенсия. Кой ще вземе да се занимава със смъртта на някакъв провинциален фоторепортер на свободна практика. Никой не се заинтересува от филма във фотоапарата. Нещо, което подир години сторих аз. Образите по разложената лента не казваха кой знае какво. Но, сякаш престанах да обичам безумно Маман. Струва ми се, точно от тогава, чуя ли "хуманитарна помощ", винаги избухвам в безумен смях.
БЯХ СЕ ЗАВЪРНАЛА на улицата. Бях прекосила под безпощадните неони. Бях се завърнала в "Куцото Куче", което е отворено до полунощ а подир това, при спуснати завеси и обърнат ключ, се превръща в игрална зала за комар. Докато кръжах между масите срещнах учуденият поглед на Мити. Надигнах се на пръсти пред тезгяха. Важно и наперено казах.
- Моля, чендж!
- Какъв чендж, бе Гризли, - прихна Мити, - я си обърши нослето!
Съвсем се разядосах. Как можеше да оспорва желанията на Маман.
- Вместо пакет - хардбокс моля! - погледнах с превъзходство Мити право в очите. На ударен ли се правеше този печен мъж?
- Маман ли те изпрати? - заинтересува се. - Гостенин ли имате?
- Не те интересува . . .
- Как не ! - отвърна. - Гризли, да не си ме разбереш погрешно, маман ката ден от тук все пакет си купува . . .
Замисли се над тостера със сандвичи, а над него витаеха облаци апетитна пара. В стомаха ми екнаха тромпети. Досети се веднага. Тикна в ръцете ми топъл сандвич. Разбрах, че ще обичам Мити докато е жив.
- Аз самият, - каза като на себе си, - гдето толкова много години се трепя над тези мраморни тезгяхи, не си спомням да съм продавал "Пел-Мел" без филтър в кутия, ей Богу и Бога Ми Форевър. Цъ! Не! Пък и, каква ли ще да е разликата? Слушай Гризли, маман да не си те будалка - а?
Кипнах. Хвърлих сандвича обратно на тезгяха, но веднага съжалих.
- Че, защо ще си ме будалка Моята Собствена Майка? - ревнах готова да се разплача. - Теб, какво те засяга!
- А нищо, нищо, нищо, - прошептя таинствено и строго. - Хайде, махай се от тук дете, тази вечер тук не е за теб, има хора всякакви . . .
Свих рамене. Бях вече седми прогимназиален клас. Чувствах се възрастна, съвсем зряла. Чувство, с което не мога да се похваля днес. Точно тогава, онзи дрогиран бодигард скокна от една маса, втурна се към Мити и изпразни един голям лъскав пистолет в него. Мити рухна зад тезгяха като дрипа. Настана суматоха. Грабнах още топлия сандвич. Втурнах се обратно към дома, стискайки в ръце нещастният пакет "Пел-Мел" без филтър, изпълнена с непонятна болка. Сякаш мене бе прострелял онзи дебелак.
- Моля, чендж!
- Какъв чендж, бе Гризли, - прихна Мити, - я си обърши нослето!
Съвсем се разядосах. Как можеше да оспорва желанията на Маман.
- Вместо пакет - хардбокс моля! - погледнах с превъзходство Мити право в очите. На ударен ли се правеше този печен мъж?
- Маман ли те изпрати? - заинтересува се. - Гостенин ли имате?
- Не те интересува . . .
- Как не ! - отвърна. - Гризли, да не си ме разбереш погрешно, маман ката ден от тук все пакет си купува . . .
Замисли се над тостера със сандвичи, а над него витаеха облаци апетитна пара. В стомаха ми екнаха тромпети. Досети се веднага. Тикна в ръцете ми топъл сандвич. Разбрах, че ще обичам Мити докато е жив.
- Аз самият, - каза като на себе си, - гдето толкова много години се трепя над тези мраморни тезгяхи, не си спомням да съм продавал "Пел-Мел" без филтър в кутия, ей Богу и Бога Ми Форевър. Цъ! Не! Пък и, каква ли ще да е разликата? Слушай Гризли, маман да не си те будалка - а?
Кипнах. Хвърлих сандвича обратно на тезгяха, но веднага съжалих.
- Че, защо ще си ме будалка Моята Собствена Майка? - ревнах готова да се разплача. - Теб, какво те засяга!
- А нищо, нищо, нищо, - прошептя таинствено и строго. - Хайде, махай се от тук дете, тази вечер тук не е за теб, има хора всякакви . . .
Свих рамене. Бях вече седми прогимназиален клас. Чувствах се възрастна, съвсем зряла. Чувство, с което не мога да се похваля днес. Точно тогава, онзи дрогиран бодигард скокна от една маса, втурна се към Мити и изпразни един голям лъскав пистолет в него. Мити рухна зад тезгяха като дрипа. Настана суматоха. Грабнах още топлия сандвич. Втурнах се обратно към дома, стискайки в ръце нещастният пакет "Пел-Мел" без филтър, изпълнена с непонятна болка. Сякаш мене бе прострелял онзи дебелак.
ИЗКАЧИХ СЕ НА ПРЪСТИ по дървените стълби към тавана, където бе нашата квартира. Треперех от видяното. Мислех си, виновна съм аз. Само аз. Че ако не бях се заяждала с Мити, това не би могло да се случи. Пред вратата спрях. Сложих око, подир това ухо върху ключалката. Гостът не мислеше да тръгва. Разискваха проблема за космическите цивилизации в леглото. Пушеха някакви особено тежки папироси. Димът им се просмукваше под вратата. Отворих уста. Приех го, като неземна благодат. Днес зная. Именно в този момент пропуших, макар без цигара в ръка. Изведнъж се ядосах. Този гост май му се оставаше завинаги вкъщи. Спеше ми се. На другия ден имах класно. Обходих с поглед коридора. Открих пардесюто на госта окачено върху ръждив гвоздей. Повъртях се наоколо. Пребърках джебовете му от скука. Питах се, какво ли би могъл да носи в джебовете на пардесюто си един така нахакан мъж на средна възраст.
В десния външен джеб имаше грипозна носна кърпа. Ужасена, веднага я бутнах обратно.
В левия вътрешен джеб открих малка сметачна машинка. Зарадвах се много. Поиграх си, колкото душа иска. При всяко докосване на клавишите, машинката издаваше мил, едва доловим мелодичен звук, а една червена ламбичка светваше. В другите джебове имаше, какво ли не. Сгъваем нож-крокодил за всеки един случай. Еднократна четчица и паста за зъби "Сигнал" в миниатюрна прозрачна кутийка. Бележник с охлузени корици и позлатени страници. Гостът бе подготвен да преодолява препятствия всякакви. Мале-мила, рекох си, докато преглъщах последни хапки от сандвича на гръмнатия Мити, потрепервайки при всяко изсвирване на полицейски сирени и болнични коли. Сега ще разбереш нахалнико, гдето изобщо не се сещаш че е време да си тръгнеш, доколко съм си отмъстителна. Положих сметачната машинка върху дървения под. Прободох постижението на прогреса с острието на оригинален нож-крокодил. Когато ножът пронизваше лъскавият метал, машинката издаде онзи тъжен мелодичен звук, който и днес понякога ми се присънва. Не плачеше ли някой? Ала, от стаята долиташе само приглушено бъбрене. После музиката изведнъж се усили, та заглуши полицейските сирени от улицата, виещи така ожесточено, сякаш на цялото мевере му бе горко и тъжно за загубата на бармана Мити, наричан още Педала, щото си падаше най-вече по мъже.
В десния външен джеб имаше грипозна носна кърпа. Ужасена, веднага я бутнах обратно.
В левия вътрешен джеб открих малка сметачна машинка. Зарадвах се много. Поиграх си, колкото душа иска. При всяко докосване на клавишите, машинката издаваше мил, едва доловим мелодичен звук, а една червена ламбичка светваше. В другите джебове имаше, какво ли не. Сгъваем нож-крокодил за всеки един случай. Еднократна четчица и паста за зъби "Сигнал" в миниатюрна прозрачна кутийка. Бележник с охлузени корици и позлатени страници. Гостът бе подготвен да преодолява препятствия всякакви. Мале-мила, рекох си, докато преглъщах последни хапки от сандвича на гръмнатия Мити, потрепервайки при всяко изсвирване на полицейски сирени и болнични коли. Сега ще разбереш нахалнико, гдето изобщо не се сещаш че е време да си тръгнеш, доколко съм си отмъстителна. Положих сметачната машинка върху дървения под. Прободох постижението на прогреса с острието на оригинален нож-крокодил. Когато ножът пронизваше лъскавият метал, машинката издаде онзи тъжен мелодичен звук, който и днес понякога ми се присънва. Не плачеше ли някой? Ала, от стаята долиташе само приглушено бъбрене. После музиката изведнъж се усили, та заглуши полицейските сирени от улицата, виещи така ожесточено, сякаш на цялото мевере му бе горко и тъжно за загубата на бармана Мити, наричан още Педала, щото си падаше най-вече по мъже.
УСТАНОВИХ - ще се спи на терасата. Есента в Белоград; град на непресъхващи капчуци и липи, но и на препълнени кофи със смет; град на морски хора и легенди, но и на промишлен смог; действително е златна. Есента в Белоград събира уханията и спомените на лятото, за да ги отнесе със себе си всред зимата. И всичко това не иначе, ами през нашите сърца. Реших, че не е съвсем прилично да дремя пред вратата на двама еднократно влюбени, които имат толкоз много да си кажат, че забравят, че има и други членове на тяхното, хм, можеби семейство. Понякога си мисля, че ако модерното време е донесло нещо ново, то това е освен конвейрът за производство на автомобили "Херкулес" в завода край Белоград, още и разбирането, че семейството е нещо съвсем излишно, докрай неудобно и безсмислено скъпо. В този така затворен град, развратът – сиреч цивилизацията, някога нахлу именно чрез курортите. От които; по онова време на времената изцяло държавни; държавата се правеше че печели. Всъщност спечелиха, знае се кой, партаймафиотите. Промъкнах се на терасата. През пролетта, лятото и есента, често и през зимата, това бе наша кухня. Друснах се разярена от нахалството на човека със шкембенце върху изтърбушения старомоден плетен стол, между найлоновата торба за смет и газовият котлон с все още топъл тиган с остатъци пържена риба в него. Завих се с простряното влажно съботно пране. Вслушах се в шумът на морето. Заспах под крясъци на гларуси. А сънят ми ме отнесе в светове, които никой никога не би могъл да ми отнеме.
В ТОЗИ ВИД МЕ ЗАВАРИ МАМАН, преди да хукне за училище. Нейният гост бе изчезнал завинаги, заедно с надеждите на Маман за нов живот. Траках зъби от студ. Стисках полупразния пакет цигари "Пел-Мел" без филтър. Маман се развика, сякаш аз бях виновна за нейните несполуки с мъжете. След това, изкарах пневмония и закъсах в училище, както подобава. Но, с антибиотици и молби, всичко се оправи. Така, аз се научих да си купувам “Пел-Мел” без филтър, да пуша, да пребърквам майсторски джебовете на случайни гости, да отмъщавам без да има защо. Да се измъквам със сандвич в ръка, щом започне да се стреля. А освен това, да изчезвам от дòма незабавно, появи ли се поредният гост на Маман.
ПО НЕГО ВРЕМЕ, И ДЪЛГО ПОДИР ТОВА, обитавахме обширен таван с огромна каменна тераса с изглед към морето, коридор и хигиеничен тоалет превърнат в баня, някога предназначени за майордома в старинна еврейска къща в сърцето на Еврейската Махала в Белоград. Все още не притежавахме днешния уютен апартамент на тридесетия етаж в центъра на Белоград, срещу новата банка с онези непрогледни стъкла. Зад които тлее кондензирания страх на древните жители на Белоград, пред все повече неизвестното утре.
ВСИЧКО ТОВА МИ ДОЙДЕ НА УМ, над чаша джин-тоник в мецанина на новия хотел "Медитеране", където с помоща на една найлонова сламка бавно подръпвах живителна влага от чаша скоч местно производство - вносна опаковка. Мислех си, все още твърдя, че ако взема всичко да разкажа и опиша, никой на света няма да го повярва, а аз ще предпочета да го забравя.Но, моля, забравят ли се подобни неща? Случайно вдигнах очи. Една от трите врати на асансьора се отвори. През нея видях да се промъква, кой мислите, онзи незабравим гост на Маман от преди десетина години време. Рекох си, че този тип никога не е бил валиден за Маман, но всякак би могъл да ме сбърка с нея. После се успокоих. Тя бе далеч над моите години, когато се случи всичко онова. Там, в нашия таван под наем, когато Папà вече не бе между живите.
Разтърках три пъти по три очи. Той бе, друг не можеше да бъде. Дяволски нафукан. Съвсем важен. Доста попрегърбен. С посребрени коси. Поради това някак импозантен. Ако човек реши да го изучава. Иначе - не. Бе останал вечен доцент, бъбрещ в полусън лекции по сравнителна социология в местния свободен университет "Блюдолизец Мавър". Където, общо взето, са прибрани всички бивши префърцунковци от тоталитарните структури. Пред него ми предстоеше държавен изпит.
Разтърках три пъти по три очи. Той бе, друг не можеше да бъде. Дяволски нафукан. Съвсем важен. Доста попрегърбен. С посребрени коси. Поради това някак импозантен. Ако човек реши да го изучава. Иначе - не. Бе останал вечен доцент, бъбрещ в полусън лекции по сравнителна социология в местния свободен университет "Блюдолизец Мавър". Където, общо взето, са прибрани всички бивши префърцунковци от тоталитарните структури. Пред него ми предстоеше държавен изпит.
АЗ СЪМ, общо взето, хубаво девойче. Пък - със съвсем малък бюст. Примирила съм се с тази всеобща генетична тенденция на новото време. Време на потомства израстнали със съмнително кондензирано мляко, въздухарски маргарин, препечен хляб и липов чай от улични липи. За по-изгодно на държавата. Решена, да подкрепи всякакви малцинствени мутации в името на илюзорен социален мир. (Подкрепила, едва ли без дори да подозира, търговия с какво ли не!) От друга страна си мисля, че ако не бях преболедувала като дете; поради майчини основания за всеобща и всестранна еманципация; всичко щеше да си бъде както подобава. Този свой телесен недостатък, не слагам на сърце. Сложи ли подобни неща на сърце човек, трябва гората да хване, знаме да развее. Виж, за това съм негодна. По липса на домашен уют, харесвам уюта на нощните локали. Остава да си се надявам, че като дойде време да стана майка, а това желая все по-страстно, киселото мляко - отново!?! - ще бъде съвсем истинско. Без да съдържа никакви дедетета в добавък, никакъв живак, никакъв цезий или кадмий.
ТО СЕ ЗНАЕ, този забележителен белоградски женкар веднага си ме забеляза. Насочи се към моята маса, където бе единственото свободно място. Поздрави свойски. Седна и се отпусна. Сякаш си се познавахме от години.
Седни говедо, рекох си докато се усмихвах, точно ти ми трябваш. Види се, Бог те изпраща. Навярно за Него, сега е най-удобното време. Нали си те търся толкова отдавна. Защо ли? За да си те промуша, със собствения твой нож. Мъкнеш ли още онзи нож-крокодил със себе си, чадо? Няма как. Мъкнеш го, зная аз, знам си аз. Времената са от пъстри, по-пъстри. Съвсем мътни. Направо тъмни, чак мрачни. Все още искам да отмъстя за себе си, и за Маман - по дяволите, най-вече за себе си. Макар да съм дълбоко убедена, че да отмъщаваш е нещо съвсем варварско, никак православно, съвсем нецивилизовано.
Абе, къде се загуби толкова дълго време, бе човек, тъжно се разсмях в себе си. От онази фатална за моето здравословно състояние вечер си те срещам, едва днес. Ако не се броят мижавите лекции от които си изкарваш хляба. И, на които съм задължена по списък да присъствам. Дръпнах един-два пъти от онези "Пел-Мел" пакет без филтър, от които все по-трудно си набавям. Отпих остричка глътка питие. Не бързах да потегля. Беше се лепнал горкият. Що да бързам? И да исках, не можех да го отлепя от себе си.
Седни говедо, рекох си докато се усмихвах, точно ти ми трябваш. Види се, Бог те изпраща. Навярно за Него, сега е най-удобното време. Нали си те търся толкова отдавна. Защо ли? За да си те промуша, със собствения твой нож. Мъкнеш ли още онзи нож-крокодил със себе си, чадо? Няма как. Мъкнеш го, зная аз, знам си аз. Времената са от пъстри, по-пъстри. Съвсем мътни. Направо тъмни, чак мрачни. Все още искам да отмъстя за себе си, и за Маман - по дяволите, най-вече за себе си. Макар да съм дълбоко убедена, че да отмъщаваш е нещо съвсем варварско, никак православно, съвсем нецивилизовано.
Абе, къде се загуби толкова дълго време, бе човек, тъжно се разсмях в себе си. От онази фатална за моето здравословно състояние вечер си те срещам, едва днес. Ако не се броят мижавите лекции от които си изкарваш хляба. И, на които съм задължена по списък да присъствам. Дръпнах един-два пъти от онези "Пел-Мел" пакет без филтър, от които все по-трудно си набавям. Отпих остричка глътка питие. Не бързах да потегля. Беше се лепнал горкият. Що да бързам? И да исках, не можех да го отлепя от себе си.
ПО ЕДНО ВРЕМЕ, мълчанието стана така тягостно, че се питах дали ще издържа без да хукна. Трябва да съм трепнала незабележимо, защото Господин Жесток Спомен се огледа за свободно место. Такова нямаше. Примирих се. Преметнах крак върху крак. За да започна своето.
- Ах, - рекох сравнително интимно, - няма ли да свалите своето така дебело пардесю? Все още е само ранна белоградска есен. Бях убедена, че харесва префърцунен тон.
- Наистина, - възкликна, - така съм разсеян напоследък . . .
Как не, казах си, пък не пропускаш да се лепнеш за всяко хубаво момиче. От морето брулеше вятър в мрачните стъкла. Зад тях унило просветваше Белоград. Малко, бедно, велико за самото себе си рибарско градче, което едва ли някога ще излъчи нобелов лауреат. Под сакото на господин Жесток Спомен трепнаха тиранти. Без съмнение, това бе той. Никой друг.
- Колко много сте разсеян, - подпитах, - да не би да се занимавате с наука?
Преди години беше се завърнал, за да търси непраната си носна кърпа от Маман. В нея бях повила електронната му изчислителна машинка, за да я пробода както следва, там където трябва. Сега зяпна от изненада. Замени роговите очила с позлатено пенсне. Пипна се за папиьонката. Поогледа ме. Попридръпна тиранти. Поръча си плодов сок. Този човек, никога не можеше да направи главата.
-Познаваме ли се? - запита. -Представяли са ви по телевизията. - Напоследък често се захващат с мен. Какво да се прави, социологични времена.
- Донейде философски, - добавих, - наистина философски. . .
Въздъхна възхитен. Подозирах, че тази възхита трае - колкото до леглото.
- Ако да бях социолог, - рекох почти небрежно, - бих въвела система за сравнение. На това . . . И на онова. . . На този . . . И на онзи . . . На какво ли не. За какво ли не. Всеобща система за активен денонощен сравнителен мониторинг над безусловно всеки един жив хомосапиенс.
Едва не се задави със своя плодов сок. Точно върху тази проблематика работел неговият малък колектив, наричали го “Школата” напоследък.
- Да не сте студентка?
-Да не би да сте ласкател? Разсмя се.
Помълчахме. – И студент, и Ма - не - кен. . .
Трепна и замря. Стана ми напълно ясен. Трепне ли един мъж с клепач, подир това замре ли очаквателно, ясно е едно. Като нищо ще плати вечерята. Срещу нищожното условие, да прекараме вечерта насаме. Най-често, на някой вмирисан на тютюн таван, (Вместо остров под тропиците!), нает за сметка на законната съпруга. (На стената задължително тапет от тропиците!)
- Ах, - рекох сравнително интимно, - няма ли да свалите своето така дебело пардесю? Все още е само ранна белоградска есен. Бях убедена, че харесва префърцунен тон.
- Наистина, - възкликна, - така съм разсеян напоследък . . .
Как не, казах си, пък не пропускаш да се лепнеш за всяко хубаво момиче. От морето брулеше вятър в мрачните стъкла. Зад тях унило просветваше Белоград. Малко, бедно, велико за самото себе си рибарско градче, което едва ли някога ще излъчи нобелов лауреат. Под сакото на господин Жесток Спомен трепнаха тиранти. Без съмнение, това бе той. Никой друг.
- Колко много сте разсеян, - подпитах, - да не би да се занимавате с наука?
Преди години беше се завърнал, за да търси непраната си носна кърпа от Маман. В нея бях повила електронната му изчислителна машинка, за да я пробода както следва, там където трябва. Сега зяпна от изненада. Замени роговите очила с позлатено пенсне. Пипна се за папиьонката. Поогледа ме. Попридръпна тиранти. Поръча си плодов сок. Този човек, никога не можеше да направи главата.
-Познаваме ли се? - запита. -Представяли са ви по телевизията. - Напоследък често се захващат с мен. Какво да се прави, социологични времена.
- Донейде философски, - добавих, - наистина философски. . .
Въздъхна възхитен. Подозирах, че тази възхита трае - колкото до леглото.
- Ако да бях социолог, - рекох почти небрежно, - бих въвела система за сравнение. На това . . . И на онова. . . На този . . . И на онзи . . . На какво ли не. За какво ли не. Всеобща система за активен денонощен сравнителен мониторинг над безусловно всеки един жив хомосапиенс.
Едва не се задави със своя плодов сок. Точно върху тази проблематика работел неговият малък колектив, наричали го “Школата” напоследък.
- Да не сте студентка?
-Да не би да сте ласкател? Разсмя се.
Помълчахме. – И студент, и Ма - не - кен. . .
Трепна и замря. Стана ми напълно ясен. Трепне ли един мъж с клепач, подир това замре ли очаквателно, ясно е едно. Като нищо ще плати вечерята. Срещу нищожното условие, да прекараме вечерта насаме. Най-често, на някой вмирисан на тютюн таван, (Вместо остров под тропиците!), нает за сметка на законната съпруга. (На стената задължително тапет от тропиците!)
РАЗТРЕПЕРАХ МНОГОКРАТНО нашият вечен доцент. Социологически погледнато, играех роля на момиче изтървало краят му поради любов нещастна. Сравнително изследвано, продължавах да търся голямата неоткриваема любов. Нещо, което човечеството си позволява единствено в безкрайни розови телевизионни сериали.
ЩОМ СТАНА ДУМА ЗА ЛЮБОВ, господин Жесток Спомен се разчувства. Поръча си Бакарди. И, отново Бакарди. Докато аз нагъвах уиски подир уиски, човекът на Маман от преди десетина години, кимаше ли кимаше здравословно, дано ме предразположи към лична изповед. Бях направила вече главата, а това означава за моето слабо зрение обеми белоснежна мъгла. (По принцип си се движа без очила. Причина: една стара любов на раздяла ме бе определила като “Очиларка”!) Тъй като разговорът трябваше да върви, не преставах да се ровичкам в ямата на спомените. Изваждах наяве, по-скоро измислях, какви ли не дивотии. От които винаги излизах чиста, ясна и непорочна, чак прозрачна насъвсем. Дотолкова, че сама да не се позная. Ако да ме чуеше Маман, да ми е потрошила главата. Според нея, тази свята и все още необходима за мене жена, едно момиче на моя възраст може всякак да я върши. Без да се предоверява. Пък, доцентът, този така дълго търсен господин Жесток Спомен взе, че се хвана. Ето, казах си, мила ми Гризли, ето как идва звездният миг в животò. Гле’й да не гуй изтървеш, ма!, да не гуй изтърбушиш придвърителну. Втори път, нема кък дъ ти ся яви, к’вото и да сториш.
БЯХ ИЗПИЛА, колкото мога да нося. Той бе прекалил със своето Бакарди, което според него му идело безалкохолно. Бях се изповядала, като пред свещеник. Бе изявил съчувствие до болка. Беше ме докосвал царствено властно, бащински нежно. Настойчиво. Покровителствено. Мъжествено, (Все още бе мъж!), доколкото позволява социалният му статус. Спонтанно и кавалерски, всеки плати своята сметка. В асансьора ме прониза онзи убийствен аромат; както преди толкова много години; на брутален одеколон за бръснене, който едва ли някога ще да забравя. Сърцето ми се сви. Стомахът разбунтува. Кръстът ме заболя. Непоколебимо разбрах, че е настъпило времето за Мъст.
НА ПАРКИНГА стоеше втора ръка кола. Неотоплена. Старомодна. Натъпкана със везани домашни възглавници. Опарфюмирана. Хвана волана в ръце.
-Накъде? -Ами, у вас . . .
Подсвирна с уста. Не било съвсем удобно. Сякаш за мене бе удобно да правя любов в някаква гадна, мизерна, скапана лека кола, пълна с възглавници на баба ми от времето, Бог да я прости!
- Тогава, у дòма, - примирих се, - хайде у дòма . . .
През целия път, Господин Жесток Спомен спираше акуратно на светофарите. Гледаше разсеяно в насрещното платно, забележеше ли полицай. Правеше се врял-кипял в кормуването. Все питаше: накъде, накъде, накъде.
-Накъде? -Ами, у вас . . .
Подсвирна с уста. Не било съвсем удобно. Сякаш за мене бе удобно да правя любов в някаква гадна, мизерна, скапана лека кола, пълна с възглавници на баба ми от времето, Бог да я прости!
- Тогава, у дòма, - примирих се, - хайде у дòма . . .
През целия път, Господин Жесток Спомен спираше акуратно на светофарите. Гледаше разсеяно в насрещното платно, забележеше ли полицай. Правеше се врял-кипял в кормуването. Все питаше: накъде, накъде, накъде.
ЩЕ ВИДИШ ТИ НАКЪДЕ, като си те убия, повтарях си без да си давам сметка каква бих могла да я свърша. Тогава, казвах си, Когато Вече Няма Да Те Има На Този Така Калпав Божи Свят, ще направя онова - което се полага. Една хубава задушница за момичетата като мене. Не са едно и две, като мене момичетата днес, наричани в добавък девойки. Много са. Цяла армия. От друга страна го съжалих. (Цял живот съжелявам какви ли не подлеци!) Кой знае, колко много е нещастен, казах си, знае ли някой? Кой знае как го навиква тъщата! Как ли вие жена му? Заедно ли живеят? Всеки един по отделно ли си нанка? Често ли го налагат с точилка? Не вярвам да му помагат - в науката - по друг някакъв начин. Това е то философията на славянина, неговата си балканска социология, както и всичко останало – точилка, книга и юмрук. Има ли деца, няма ли? Що пък не си направи - ако да няма? Ако ли пък има - сам ли ги е майсторил? Тези социалпсихолози лесно разпитват, трудно се отварят. Ами самотата, всред Онова Нещо Наричано Семейство? Самота, на която никакви титли, пари, публикации и сауни не биха могли да отпратят. Самота, в която човек остава насаме със съдбата. Само че, всичко това не ми влиза в работа, казвах си настоятелно, а освен това не би могло да предотврати нищо. Защото, съм решила да те умъртвя, скапан предпенсионер нещастен, казвах си докато яздехме по пустите белоградски улици. Натам, където би трябвало да развилнея заедно със Смъртта. Междувременно господин Жесток Спомен продължаваше да върти волана. Без да подозира моите мрачни помислювания. Без да се сети да пусне радиото, че да се разтушим за малко. (Акумулаторът всеки миг можел да го остави!)
СТИГНАХМЕ ДОМА. Хвърли пардесюто си, в ръцете ми. Там трепнаха познатите предмети. Това е той, преповторих си аз, това наистина е той. Бе се настанил в познатото кресло, както преди години. Под същия мраморен торшер с окончателно прегорял сатен. Това е той, тържествувах, това наистина е той.
- Ха ! - възкликна по едно време. - Какво ми напомня това кресло? Какво би могло да ми напомня?
- Наистина, - изтърсих, - какво ли би могло да напомня едно разбрицано чуждо кожено кресло?
Загледах го в очи. Хрумна ми, че би могъл да има заслуга - преди години - в уреждане на Маман с този някога общински апартамент. Времето съвпадаше. Но, какво значение. Оставих го, за да направя кафе. Спуснах се към закачалката в коридора. Пребърках джебовете. В левия вътрешен джеб открих онзи стар моряшки нож-крокодил с кокалена дръжка, в кожен калъф протрит по ръбовете. В десния вътрешен открих ултрасъвременен джебен компютър с екран и електронна писалка. Оставих компютъра за после. Разтворих ножът. Прибрах го в себе си. Върнах се с поднос в ръце: кафе, шоколад, уиски, пурети. Бяхме сами в огромния апартамент. (Колко му бе да го очистя!)
- Ха ! - възкликна по едно време. - Какво ми напомня това кресло? Какво би могло да ми напомня?
- Наистина, - изтърсих, - какво ли би могло да напомня едно разбрицано чуждо кожено кресло?
Загледах го в очи. Хрумна ми, че би могъл да има заслуга - преди години - в уреждане на Маман с този някога общински апартамент. Времето съвпадаше. Но, какво значение. Оставих го, за да направя кафе. Спуснах се към закачалката в коридора. Пребърках джебовете. В левия вътрешен джеб открих онзи стар моряшки нож-крокодил с кокалена дръжка, в кожен калъф протрит по ръбовете. В десния вътрешен открих ултрасъвременен джебен компютър с екран и електронна писалка. Оставих компютъра за после. Разтворих ножът. Прибрах го в себе си. Върнах се с поднос в ръце: кафе, шоколад, уиски, пурети. Бяхме сами в огромния апартамент. (Колко му бе да го очистя!)
ГОСТЪТ БЕ СЛАДКО ЗАДРЯМАЛ. Остатъци от някога буйни коси бяха паднали върху челото му. При моята поява се размърда. Вдигна глава. Отвори очи. Виновно се ухили. Едно ухапване от медуза. Усмихнах се и аз. Какво знаем всички ние, за любовта при медузите?
ОКОНЧАТЕЛНО РЕШИХ, да си го прелъстя. От което едва ли имаше някаква потребност. Щото, тъй си живееше горкият. Свалян от какви ли не жени. Най-добре би било да заспи отново - и - завинаги. За да забия тихо, изкусно и неусетно неговият собствен сгъваем нож в мръсното му отвратително тяло. Право в шкембето - между тирантите. Навярно щеше да изпоцапа всичко. Вместо да почистя, прикрия и изпера, едно докрай тъпо занятие, щях да се предам на полицията. Без да разчитам на прошка. Питах се, как го е търпяла Маман и защо. Колко дълго и как? Имало ли е нещо истинско между тях, нямало ли е? Какъв е бил краят? Нямах отговор. Чувствах, как всяка една минута в повече, насаме с Господин Жесток Спомен, ще бъде само още едно мъчение в добавък. Чувствах, как в гърдите ми отново се надига негодувание.
Към маман.
Към себе си.
Към света.
Негодувание, каквото никакво убийство не би могло да утеши. Усещах, как това негодувание напира извън моите изсушени от всякакъв живот гърди. Навън из крехкото ми опиянено от алкохол и жажда за мъст тяло.
Едва се владеех. Ръцете ми, студени и спокойни, все още се подчиняваха. В този най-ранен час на идещия над Белоград ден, ние бяхме две безмълвни, вглъбени в себе си медузи, поклащайки се покрай неизвестните брегове на предстоящото.
Към маман.
Към себе си.
Към света.
Негодувание, каквото никакво убийство не би могло да утеши. Усещах, как това негодувание напира извън моите изсушени от всякакъв живот гърди. Навън из крехкото ми опиянено от алкохол и жажда за мъст тяло.
Едва се владеех. Ръцете ми, студени и спокойни, все още се подчиняваха. В този най-ранен час на идещия над Белоград ден, ние бяхме две безмълвни, вглъбени в себе си медузи, поклащайки се покрай неизвестните брегове на предстоящото.
ГОСТЪТ НЕ СЕ ПОСВЕНИ. Здраво пийна скоч. Без да се интересува, че цената на подобен концентрат бе литнала в безмерни висоти. Отприщи се. Заговори, за пулсиращото развитие на науката. За приемственоста между поколенията. За пулсиращата приемственост, така необходима на нацията в тежки моменти. Пулсиране с приемственост, твърдеше господин Жесток Спомен, приемственост но пулсираща. Твърдеше, хапвайки вкусен топъл кейк излязъл изпод пръстите на Маман само преди час. Гледах поизпъкналото му коремче, слабо променено от годините. Подсмивах се над непрестанното нервно подръпване на тирантите с ръце. Къси пръсти обкичени с пръстени. Неспокоен поглед готов на всичко. Дали пък, питах се, подобни тиранти не са струните на всяка една мъжка душа?
ТОГАВА СЕ ПОЗВЪНИ. Бе Маман. Бавна и важна, както никога до днес. Любопитна, както само тя умее. Забравила своят си ключ, а никога не беше се случвало.
- Гост ли имаш, бе Гризли? – проточи.
- Гост си имам, бе маман!
- Ще си ме представиш, ли?
- Не маман. Той е по тиранти!
- Лошо дете си Гризли! Ставаш все по-лоша - от ден в ден.
- Маман, - спрях я пред нейната стая, - би ли слязла до "Куцото Куче"?
- Че защо? – бе удивена до немай-къде.
- Да ми купиш едни "Пел-Мел" без филтър, а пък в бокс?!?
- Ето ти моите! - стрелна ме с очи.
Не мигнах.
- Ние пушим само хардбокс, Маман! - казах го така майсторски невинно и мило, че ме досрамя.
- Глупости Гризли! - възмути се Маман. - Никой до днес не е виждал "Пел-Мел" без филтър в кутия. Да не си ме будалкаш?
- Защо пък, Маман, да си те будалкам, - изгуках колкото се може по-гальовно, - какво ....
- Гост ли имаш, бе Гризли? – проточи.
- Гост си имам, бе маман!
- Ще си ме представиш, ли?
- Не маман. Той е по тиранти!
- Лошо дете си Гризли! Ставаш все по-лоша - от ден в ден.
- Маман, - спрях я пред нейната стая, - би ли слязла до "Куцото Куче"?
- Че защо? – бе удивена до немай-къде.
- Да ми купиш едни "Пел-Мел" без филтър, а пък в бокс?!?
- Ето ти моите! - стрелна ме с очи.
Не мигнах.
- Ние пушим само хардбокс, Маман! - казах го така майсторски невинно и мило, че ме досрамя.
- Глупости Гризли! - възмути се Маман. - Никой до днес не е виждал "Пел-Мел" без филтър в кутия. Да не си ме будалкаш?
- Защо пък, Маман, да си те будалкам, - изгуках колкото се може по-гальовно, - какво ....
ОЧАКВАХ ДА СЕ ПОЯВИ МАМАН.
Когато изпращам своите редки гости, тя задължително се явява в пеньоар от японска коприна, (Втора употреба!), за да ги изпрати и покаже, доколко все още се държи. При нея винаги крее някаква надежда. Но, освен предупредителна кашлица, тиха музика и мирис на цигари, не долових нищо повече.
Затръшнах външната врата.
Надникнах в нейната стая. Както винаги, както всякога, маман седеше по турски всред разкритото легло. Поклащайки се в ритъм със среднощна музика. С чаша кафе в ръце. С пепелник в нозе. С моден журнал за кройки.
- Това бе той, нали ? - запита, без да вдигне очи от своят хороскоп, с който си се справя ежечасно. - От къде успя да го изровиш? Все още е доцент, нали? . .
Заплаках.
- Не хленчи! - разпореди се. - Не той е виновен, че сме бедни . . . Я! Каква е тази кръв?!?
Премълчах.
- Да не му се отдаде?
- Как не!
-Да не си го клала? - Защо не! - Е, и защо не го довърши? - разсмя се гръмко.
- Защото маман . . . Защото маман . . . За убиване си ти!
Не отвърна нищо. Сви рамене. Отмести поглед. Продължи да се поклаща в ритъм с музиката, с чаша кафе в едната ръка, с папироса в другата, надвесена над онази дебела книга с менте-хороскопи.
- Но да, - рече тихо, бавно и мъчително, - хороскопите са голямо нещо. . .
ВЪРНАХ СЕ ТИЧЕШКОМ В ХОЛА,
кършейки листа от фикусите, с които е претъпкана цялата къща. Забивайки нож във всичко до което се докосвах.
Без никаква лудост. Но, с особен бяс.
Разтворих прозорците да се проветри.
Втурнах се в банята.
И повърнах.
