ГОНГ ОТ ПРЕСЪХНАЛИ КАПЧУЦИ

(C) BOGOMIL KOSSTOFF AVRAMOV-HEMY

ГОНГ ОТ ПРЕСЪХНАЛИ КАПЧУЦИ

- РАЗКАЗ -

НА ДАКО ДАКИШ TO DAKO DAKISH

НИЕ ОБИТАВАХМЕ СТАРИННА КЪЩА НЕДАЛЕЧ ОТ МОРСКИЯ БРЯГ. ЖАЛКО ПОДОБИЕ НА ЗАМЪК, ИЗГРАДЕН ОТ АРХИТЕКТ, В ПОСЛЕДНИЯ МОМЕНТ РЕШИЛ, ЧЕ ТУК БИХА МОГЛИ ДА ЖИВЕЯТ ХОРА. КЪЩАТА СЕ НАМИРАШЕ НА КЪСА, ПАВИРАНА, ПРИСТАНИЩНА УЛИЧКА. ВГРАДЕНИ; В ДЕБЕЛИ КАТО НА ХРАМ ЗИДОВЕ; СТОМАНЕНИ ВРАТИ ВОДЕХА, ПРЕЗ ГЛУХИ ВЪТРЕШНИ ДВОРОВЕ - КЪМ ДРЕВНИ ПЛЕСЕНЯСАЛИ ХОДНИЦИ. НОЩЕМ, ЩОМ ТРАМОНТАНА ХУКНЕШЕ В НЕСВЕСТЕН БЯГ, А МОРЕТО ЗАПОЧВАШЕ ДА СЕ БУНТУВА, ВРАТИТЕ ПРОСКЪРЦВАХА В НЕСМАЗВАНИ ВЕКОВЕ ШАРНИРИ. ТОГАВА БУРЯТА, ИЗХВЪРЛЯШЕ ПО БРЕГА ВСИЧКО, СПОТАЕНО НА МОРСКОТО ДЪНО. БЕЗУМНИ ПЕСНИ, ИЗТРЪГВАНИ ОТ ВЯТЪРА СРЕД НОЩ. КЪШЕЙ ХЛЯБ, МЕЧТА И ВЯРА, ПРЕДИЗВИКВАЩИ САМОТАТА В МЪЖЪТ ОТНОВО ДА ПРОПЛАЧЕ. НО, КОЙ БИ МОГЪЛ ДА НАДПЕЕ ВЯТЪР?

БЯХМЕ НАЕЛИ КВАРТИРАТА, ПОДМАМЕНИ ОТ ФАЛШИВАТА РОМАНТИКА НА САМОТАТА. БЯХМЕ СЕ НАНЕСЛИ СВЕТКАВИЧНО. КАКВА ИЛЮЗИЯ. ОЩЕ ПЪРВАТА СЪБОТА ПРИВЕЧЕР, ПЛАХИ СТЪПКИ ПРЕКОСИХА ПУСТАТА ТЕРАСА. НА ВРАТАТА ПОХЛОПА РУСОКОСО ДЕСЕТИНАГОДИШНО МОМЧЕ. - МАМА - ТУК ЛИ Е? - ЗАПИТА, А ДÒННА ИЗВЕДНЪЖ ПОКРИ С РЪЦЕ СВОЯТ ОГРОМЕН, НАБЪБНАЛ ОТ ПЛОД СТОМАХ. СВЕЧЕРЯВАШЕ. ПОД НАС ВРАТИТЕ НА СЪСЕДНИТЕ СКЛАДОВЕ ПРОЕХТЯВАХА С ГРОХОТ, РАЗПЛАКВАЙКИ БАЩА И МАЙКА. ПОКАНИХМЕ НЕЧАКАНИЯТ ГОСТ НА НАШАТА ТРАПЕЗА. ХАПВАХМЕ БАВНО. ПИЕХМЕ ЧАЙ. ВСЯКА ВЕЧЕР ИМАХМЕ, МАКАРОНИ С ДОМАТЕН СОС И СВЕТЪЛ ЛИПОВ ЧАЙ С МЕДИ МЛЯКО. ДРЕБНИ ИЗОБРЕТЕНИЯ НА ДОННА, С КОИТО СИ СЕ СЛАВЕШЕ. . - КАК СЕ КАЗВАШ? ? ДЕТЕТО ПРЕГЛЪТНА И СЕ РАЗСМЯ . . - ЗÀКО! - ТОВА ИМЕ - НАШЕНСКО ЛИ Е ? ? - НАШЕ! . . . - ЩЕ ПРЕСПИШ ЛИ, У ДОМÀ? - ЗАПИТАХ, А ДÒННА ОТНОВО ПОКРИ С РЪЦЕ ОГРОМНИЯ СВОЙ СТОМАХ. - НЕВЪЗМОЖНО! – ОЖИВИ СЕ МОМЧЕТО. – ТАТКО МЕ ЧАКА В КАФЕ-ТЕРАСА “КУЦОТО КУЧЕ”. . . СТАНАХМЕ ДА ИЗПРАТИМ НЕЧАКАНИЯ ГОСТ. . - НАЛИ ПОНЯКОГА МОГА ДА ИДВАМ ТУК, ЧИЧО ПЕТ? МОЖЕБИ МАМАН ОТ НЕЙДЕ ЩЕ СЕ ПОЯВИ. ДАЛИ МУ БЕ ЗАБАВНО? ОТ ЛИЦЕТО МУ НЕ СЛИЗАШЕ ШИРОКА И ДОВЕРЧИВА УСМИВКА. ОЧИТЕ МУ ВСЕ ШАРЕХА ИЗ НАШИЯТ НОВ ДОМ, СЯКАШ УМИШЛЕНО УКРИВАХМЕ НЕГОВАТА НЕИЗВЕСТНА НАМ МАЙКА. КИМНАХ УТВЪРДИТЕЛНО С ГЛАВА. ПО НЕГО ВРЕМЕ ВСЕ ОЩЕ СИ ВЪОБРАЗЯВАХ, КАК НЯМА НИКАКВО ЗНАЧЕНИЕ, КОЙ ИДВА - КОЙ СИ ТРЪГВА ОТ НЕЧИЙ ДОМ.

ВРАТАТА СЕ ЗАТРЪШНА. СТЪПКИТЕ НА ЗÀКО ПРОШУМЯХА ПО ТЕРАСАТА НАВЪН. ПРОЕХТЯХА ПРЕЗ КАМЕРАТА НА СТЪЛБИЩЕТО. ПА, ОТЕКНАХА ПО КОРИДОРА – УЛЕЙ. НЕСПОКОЙНО РАЗБЪРКВАХ ЗАХАРТА, В ИЗСТИНАЛАТА ЧАША ЧАЙ. С КАКВО МЕ БЕ ПОРАЗИЛ ТОЗИ МАЛЧУГАН? ПРЕДИЗВЕСТИЕ ЛИ БЕ ТОВА ПОСЕЩЕНИЕ? ПОТЪРСИХ ОЧИТЕ НА ДÒННА, НО ТЕ ОТСЪСТВАХА. - ЧИЧО ПЕТ! – ТРОСНА СЕ ВНЕЗАПНО ДОННА, И ОТНЕСЕ СЪДОВЕТЕ В КУХНЯТА. – ЧИЧО СМЕТ! ПРЕОБЪРНАХ ЗАХАРНИЦАТА, А ВСЕКИ ЖИТЕЛ НА БЕЛОГРАД ЗНАЕ, ЧЕ ТОВА НЕ ВОДИ НА ДОБРО. ПРИСЕДНАХ НА КОЛЕНЕ. И, ЗАПОЧНАХ ДА СЪБИРАМ ОТ ПОДА ОНОВА, КОЕТО ВСЕ ОЩЕ БИ МОГЛО ДА СЕ СЪХРАНИ – НЯКОЛКО КЪСА АРОМАТНА КАФЯВО ОЦВЕТЕНА ЗАХАР.

ЗАКО ИДВАШЕ ВСЯКА СЪБОТА ПРИВЕЧЕР, ЗА ДА ТЪРСИ СВОЯТА МАЙКА; ЖЕНА СЪВСЕМ НЕПОЗНАТА; СЯКАШ ВСЕ ОЩЕ ВЛАСТВАЩА В ТОВА НЯКОГА ИЗЦЯЛО НЕЙНО ПРОСТРАНСТВО ОТ ВСЕЛЕНАТА НА МАЛКИЯ КРАЙ-БРЕЖЕН БЕЛОГРАД. И, ДОКАТО ПРЕКОСЯВАШЕ ТЕРАСАТА НА СТАРАТА ЕВРЕЙСКА КЪЩА КРАЙ МОРЕТО, СТЪПКИТЕ МУ СТЕНЕХА, ВРЪХЛИТАЙКИ ВЪРХУ МИ, С НЕИЗБЕЖНОСТТА НА ПРИСЪДА. НЕЩО ПРАВЕШЕ, ДА СЕ ЧУВСТВАМ ОБРЕЧЕН, И АЗ НЕ ЗНАЕХ КАКВО Е ТО. - ОТНАЧАЛО ЖИВЕЕХМЕ ТУК ТРИМА, - РАЗКАЗВАШЕ МОМЧЕТО ОТПИВАЙКИ ГЛЪТКА ЧАЙ, ПИТИЕ, ОТ КОЕТО И ДНЕС ПРИТЕЖАВАМ НЕИЗМЕРИМИ ЗАПАСИ. – ТАТКО, МАМАН И АЗ, ЗАЕДНО С КУЧЕТО ДАН. ПОСЛЕ, ОСТАНАХМЕ САМО МАМАН И АЗ. СЕГА ЖИВЕЯ ПРИ ТАТКО И ДАН. МАМАН СЕ ИЗПАРИ. ТИ, НАЛИ ПОЗНАВАШ МАМАН, ЧИЧО ПЕТ? ОТ КЪДЕ МОЖЕХ ДА ПОЗНАВАМ ТАЗИ ЖЕНА? БЯХМЕ НАЕЛИ КЪЩАТА ЧРЕЗ ТРЕТО ЛИЦЕ. НЕ, НЕ, НЕ! НИКОГА НЕ БЯХ ЧУВАЛ!?! - МАМАН, ЧИЧО ПЕТ, ХАРЕСВАШЕ ЦВЕТЯ И ОГЛЕДАЛА . . . ПОГЛЕЖДАХ СКРИТОМ ДÒННА, А ТЯ ПОЛАГАШЕ ТРЕПЕРЯЩИ РЪЦЕ ВЪРХУ СВОЯТ ИЗДУТ ОТ БРЕМЕННОСТ КОРЕМ. ТАМ НЯКОЙ СЕ БУНТУВАШЕ, А НЯМАХ СЪРЦЕ ДА ПРОГОНЯ ТОЗИ СТРАНЕН - ВЕЧЕ ОБИЧАЕН НЕПЪЛНОЛЕТЕН ГОСТ. ВНЕЗАПНО ЗÀКО СИ СКОКВАШЕ. ОСТАВАХМЕ С ДÒННА САМИ, НО И НЕ СЪВСЕМ. . - ЧИЧО ПЕТ! – КРЕЩЕШЕ ЗАГУБИЛА СВЯСТ. – ЧИЧО СМЕТ! ! СВИВАХ БЕЗПОМОЩНО РАМЕНЕ. ЖЕЛАЕХ ДА Я УСПОКОЯ, НО БЕ НЕВЪЗМОЖНО. ЗАПОЧНАХ ДА ОТБЯГВАМ ДÒННА. В МИСЛИТЕ МИ, ВСЕ ПО-ЧЕСТО, СЕ РЕЕШЕ НЕОПРЕДЕЛЕНИЯ ОБРАЗ НА СТРАННАТА НЕПОЗНАТА ЖЕНА. ИЗЧЕЗНАЛА ОТ СВЕТА НА ЗÀКО, ПОЯВИЛА СЕ В СВЕТА НА НЕПОЗНАТИ. ВСЕ ПО-ЧЕСТО БЯХ ИЗПЪЛНЕН С ЧУВСТВО, ЧЕ ЕТО НА, ЩЕ СЕ ПОЯВИ - ЗА ДА ПОТЪРСИ ЗАКО. ТУК, В ОБИТАВАНОТО ОТ НЕЯ - ДО НЕОТДАВНА - ЖИЛИЩЕ. НЕВИДИМО ОТКРЕХВАЩА ВРАТИ И ПРОЗОРЦИ. НЕУЛОВИМА СЯНКА ПРОБЯГВАЩА ОТ СТАЯ В СТАЯ. НЕМАТЕРИАЛНА, НЕДОСТОВЕРНА, НЕВИДИМА И НЕИЗВЕСТНА. А, ВСЕ ПО-ОСЕЗАТЕЛНО ПРИСЪСТВАЩА, ПОДИР ВСЯКО ПОСЕЩЕНИЕ НА ЗАКО.

ПОНЯКОГА, КОГАТО СТЪПКИТЕ НА МОМЧЕТО ХУКВАХА ПРЕЗ ТЕРАСАТА НАВЪН, А ПЪТНАТА ВРАТА СЕ ЗАХЛОПВАШЕ СЪС ЗВЪН, АЗ СЕ СПУСКАХ КЪМ ПРОЗОРЕЦА. ПОГЛЕДЪТ МИ ГОНЕШЕ ЗЛЕ ОСВЕТЕНАТА УЛИЦА. ЗÀКО ЛУДУВАШЕ ОТ СТЕНА ДО СТЕНА, УДРЯЙКИ С ЮМРУК ПРЕСЪХНАЛИТЕ ЛЕТНИ КАПЧУЦИ. ИЗВЛИЧАЙКИ НЕСВЕСТНИ ЗВУЦИ, ОТЕКВАЩИ НАДЪЛБОКО В МЕН. ЗА ДА ОСТАНАТ, И ЗАВИНАГИ ПОКЪЛНАТ. ОТДАЛЕЧАХ ЛИ СЕ ОТ ПРОЗОРЕЦА, ТИШИНАТА НА ИЗОСТАВЕНАТА КЪЩА МЕ ОБВИВАШЕ В БУХАРСКО ОДЕЯЛО. ВЪРНЕХ ЛИ СЕ В ТЪМНЕЕЩОТО ПРОЗОРЕЧНО ПЕТНО, В МЕНЕ СЕ ВЛИВАШЕ ОТДАЛЕЧАВАЩИЯТ СЕ ТЪТЕН НА, ПЕЕЩИТЕ БЕЗПОЩАДНА ПЕСЕН, ПРОГНИЛИ ВОДОСТОЧНИ ТРЪБИ. ПРЕГЛЪЩАХ ПРЕДСТОЯЩА МЪКА. ПРЕДВКУСВАХ БЪДЕЩА СЪДБА. ПОНЯКОГА, ПРИКРИТ ЗА ДЕБЕЛОТО СТЪКЛО, ОКУРАЖАВАХ СКРИТОМ НЕПОЗНАТОТО ДЕТЕ. О. - УДРЯЙ! – КРЕЩЯХ СЪС ВСЕ СИЛА, И РАЗМАХВАХ БЕЗПОМОЩНО ЮМРУЦИ. - УДРЯЙ, КАКТО И КЪДЕТО ПОДОБАВА! НАТРОШИ НА ПЕПЕЛ ВСИЧКО СТАРО – НАТРОШИ – И – И . . .

ОТВРЪЩАШЕ МИ СПОДАВЕНИЯТ ХЛИП НА ДОННА. ОКОПИТВАХ СЕ. ЗАМЛЪКВАХ. ДРУГ ПЪТ УПРЕКВАХ ОСТАНАЛИЯТ СВЯТ. . - ОХ, - ВЪЗДЪХВАХ СКРИТОМ, - КОГА НАЙ-ПОДИР АБСОЛЮТНО ВСИЧКО ЩЕ БЪДЕ ПОДМЕНЕНО С ПЛАСТМАСА? ТА, НАЙ-ПОДИР ПО СВЕТА ДА НАСТЪПИ РАВНОВЕСИЕ, И БЕЗМЕТЕЖНА ТИШИНА. БОЖЕ ГОСПОДИ – КОГА? И СИ ОТГОВАРЯХ, ЧЕ КОГАТО ТОВА НАЙ-НАКРАЯ СТАНЕ, ЗА ПОДМЯНА НА ДУШИТЕ ЕДВА ЛИ, ЩЕ СЕ НАМЕРИ НИТО ПОДХОДЯЩА ПЛАСТМАСА. ТЕРЗАНИЯ, НЕ УБЯГВАЩИ ОТ ПОГЛЕДА НА ДÒННА. ВСЕ СИ МИСЛЕШЕ, ЧЕ НЯКОГА СЪМ СРЕЩАЛ МАЙКАТА НА ЗÀКО, ЧЕ НЕ СЛУЧАЙНО ЗÀКО ИДЕ ДА Я ТЪРСИ ТУК.

СВИКНАХ, ВСЯКА ВЕЧЕР, ДА СЕ ВСЛУШВАМ ЗА УДАРИ ПО СТАРИТЕ ПОРУТЕНИ КАПЧУЦИ. ИСКАШЕ МИ СЕ, ТЕЗИ УДАРИ ДА СЕ ПОВТОРЯТ И ПОТРЕТЯТ. ДА НЕ СТИХВАТ НИКОГА. ДА СЕ МНОЖАТ И РАЗМНОЖАВАТ. ЗА ДА ОСТАНА ЗАВИНАГИ БУДЕН, ЗА НЕОБИЧАЙНАТА ЧОВЕШКА МЪКА. НО, САМО ТРАМОНТАНА ПРЕЗ ПОКРИВИТЕ ЮРВАШЕ И ШУМЕШЕ. ПРАВЕЙКИ ДА МИ СЕ СТРУВА, КАК НЯКАКВА ЖЕНА БРОДИ ПО ОТКРИТАТА ТЕРАСА, КАК ТРЕСКАВО ПОДВИКВА ИМЕТО НА ЗÀКО, КАК МÒЛИ ДА НЕ РАЗБИВА СТАРИТЕ ПРЕСЪХНАЛИ КАПТЧУЦИ.

СКОКВАХ. ЗАПАЛВАХ ВСИЧКИ СВЕТЛИНИ. ТЕРАСАТА СВЕТВАШЕ КАТО ПАЛУБА НА КОРАБ. ПОСЛЕ ЗАГАСЯХ ТЕЗИ СВЕТЛИНИ, КАТО ОСТАВЯХ ДА МЪЖДЕЕ ЕДИНСТВЕНА ЕДНА. ЩОТО, АКО ЗÀКО ИЛИ НЕГОВАТА МАЙКА СЕ ПОЯВЯТ, ДА СЕ ОТЗОВА НЕЗАБАВНО. ЗАВРЪЩАХ СЕ В ОТЕСНЯЛОТО СЕМЕЙНО ЛЕГЛО. НАМИРАХ ДÒННА, КАК СКРИТОМ ХЛИПА, ТЪРСЕЙКИ ДА МЕ ПРИЕМЕ. НАВЛИЗАХ В НЕЙНАТА ВСЕ ПО-ПЛЪТНА; ГОРЕЩА, ТРЕПЕТНА, ВСЕ ОЩЕ РАЗРЕШЕНА ЗА ЛАСКИ; ПЛЪТ. ПО-САМОТЕН ОТ ВСЯКОГА. УЖАСЯВАН ОТ САМОТНИТЕ ГОНГОВЕ НА ПРЕСЪХНАЛИ КАПЧУЦИ. НЕ, ПО ТЕРАСАТА НЕ БРОДЕШЕ НИКОЙ.

ОНАЗИ НЕЗАБРАВИМА НОЩ, ТИШИНАТА БЕ ЛЕПКАВА КАТО ГНУСНО ПАРЧЕ НАЙЛОН, ПОД КОЙТО ЕДВА ДИШАХ. В ПОЛУМРАКА, РЪЦЕТЕ НА ДÒННА ПЛАМТЯХА. СВЕТЛИНА ОТ СВЕЩ ТРЕПТЕШЕ ПОД ВИСОКИЯ ТАВАН. ВЪРХУ МРЕЖАТА СРЕЩУ КОМАРИ ДЪЖДОВНИК, ПРОСВИРВАШЕ СМЪРТОНОСНА ПЕСЕН. ДЪЖДОВНИКЪТ НАГОНВАШЕ СРЕДНОЩНИ ПЕПЕРУДИ. СВЕТКАВИЧНО ПРОНИЗВАЙКИ ГИ, С УДИВИТЕЛНО ДЪЛЪГ, НЕВИДИМ, ЖИЛАВ ГЪВКАВ ЕЗИК. НЕ ПОДОЗИРАХ, ЧЕ ПОЯВАТА НА ДЪЖДОВНИК НЕ ВОДИ ДО ДОБРО. СЕГА УВЕРЕНО ЗНАЯ. ПОЯВАТА НА ДЪЖДОВНИК, НИКОГА НЕ ВОДИ ДО ДОБРО.

ПРЕЗ ТАЗИ НОЩ, С ДОННА СЕ ЛЮБИХМЕ БЕЗ НАСИТА. ГЛАСОВЕТЕ НИ ОТЕКВАХА, ИЗЛИТАХА ПРЕЗ ОТВОРЕНИТЕ ВРАТИ И ПРОЗОРЦИ. ХУКВАХА ПО ТЕРАСАТА. ПОПАДАХА В ЗАБРАВЕНИ ОТ БОГ И ГОСПОДАР, БЕЗДЪННИ ЗАТЪНТЕНИ ДВОРОВЕ. КЪДЕТО, ОБРАСЛИ С ТРЕВОЛЯК СМОКИНИ И ФИНАП, ДОКОСВАХА НЕБЕТО НАД ЩАСТЛИВЦИ. ПРОКЪНТЯВАХА ВСРЕД КУПИЩА НЕПОТРЕБНА ЖЕЛЕЗАРИЯ, ОСТАТЪК ОТ НЯКОГА ПРЕЗОКЕАНСКИ КОРАБ. ПРЕВЪРНАТ В БАЛИ НЕПОТРЕБНО ПРЕСОВАНО ЖЕБЛЯЗО. ГОЛИ И БЕЗПЕЧНИ, ЗАСПАХМЕ НАСИТЕНИ И БЕЗЗАЩИТНИ.

ЩОМ СЛЪНЦЕТО СКОКНА НАД ХОРИЗОНТА, А ОТРАЖЕНИЯТА НА МОРЕТО ЗАИГРАХА ПО ТАВАНА, ОТВОРИХ СЪНЕНО ОЧИ. ПРЕЗ ОТВОРЕНИЯ КЪМ ТЕРАСАТА НИСЪК ПРОЗОРЕЦ, ЗАД МРЕЖАТА СРЕЩУ НАСЕКОМИ, НАДНИЧАШЕ ЗÀКО. ПОДСВИРНАХ ИЗНЕНАДАНО С УСТА. ПОКРИХ С ОДЕЯЛО, ОБЕЗФОРМЕНОТО ОТ БРЕМЕННОСТТА СЪНЕНО ТЯЛО НА ДÒННА. - МАМА, - ПРОПЛАКА ДЕТЕТО, ОБХОЖДАЙКИ НИ С ОЧИ. - МАМА! - ТОВА Е ДОННА, - ОТВЪРНАХ, - МОЯТА ДРУГАРКА. . - А, В ДРУГАТА СТАЯ? – БЕ НЕДОВЕРЧИВ, КОЛКОТО СИ ИСКА. ПРИОТВОРИХ ВЪНШНАТА ВРАТА, А ЗÀКО СЕ СПУСНА КЪМ АТЕЛИЕТО НА ДÒННА. ЗАПРЯ ПРЕД ПОДПРЕНИТЕ ДО СТЕНАТА ПРЕСНИ ЖИВОПИСНИ ПЛАТНА. ВЪРХУ ТЯХ, ГОЛЕМИ И МАЛКИ, ПОЗНАТИ И НЕПОЗНАТИ, ЗНАМЕНИТОСТИ И НИЩОЖЕСТВА, ЛУДУВАХА ОТ ЛЮБОВ, РАДОСТ И ДОВОЛСТВО. - ЛЯТО Е, МОЕТО ДЕТЕ . . . - ИСКАМ ДА Е ЗИМА, ЧИЧО ПЕТ, ИСКАМ ДА Е ЗИМА! ПОТЪРСИХ СВЕТЛИНА В ОЧИТЕ НА МАЛКИЯ ЧОВЕК, НО ТАКАВА НЕ УСПЯХ ДА ОТКРИЯ. САМО В ЪГЛИТЕ ИМ, БЕ УТАЕНА ВЛАГА, И АЗ СЕ НАВЕДОХ, И ЦЕЛУНАХ ПО ЧЕЛОТО НЕПОЗНАТОТО ЧУЖДО ДЕТЕ ПРЕДЧУВСТВАЙКИ, КАК ПОВЕЧЕ НЯМА ДА ГО ВИДЯ НИКОГА. А ЗАКО С ЯРОСТ МЕ ОТХВЪРЛИ. - НИМА НЕ РАЗБИРАШ, ЧИЧО ПЕТ, - КРЕСНА ДЕТЕТО ПРЕДИ ДА ХУКНЕ НАВЪН, - НИМА НЕ РАЗБИРАШ? ТЕ ВСИЧКИ СА ЕДНАКВИ! ? ВСЕКИ НА МОЕ МЯСТО БИ ПОБЯГНАЛ. НО КЪДЕ? И НАКЪДЕ? - ТЕ ВСИЧКИ СА ЕД – НАК - ВИ – И – И . . . СПУСНАХ СЕ СМАЯН ПОДИР ТОВА ДЕТЕ-СТОЛЕТНИК. ЗАПРЯХ ВСРЕД ЛАБИРИНТА НА СТЪЛБИЩЕТО. НЕИЗВЕСТНО ЗАЩО СЕ РАЗРИДАХ, А ОЧИТЕ МИ ОСТАНАХА СУХИ. ПОРАЗЕН УСТАНОВИХ, КАК НОВОТО ВРЕМЕ НА ВРЕМЕНАТА ЗАДЪЛЖИТЕЛНО НИ ПРАВИ НЕСЪЛЗЯЩИ. ДАЛИ, В ИМЕТО НА ОЦЕЛЯВАНЕ? НО КАКВО? И, ЗА КАКВО?

А ЗÀКО КРЪСТОСВАШЕ УЛИЦАТА, НАНАСЯЙКИ УДАР ПОДИР УДАР, ВЪРХУ ГРОХНАЛИТЕ ОТ ТЕЖЕСТТА НА ГОДИНИТЕ ПРОГНИЛИ ЛАМАРИНЕНИ ВОДОСТОЧНИ ТРЪБИ. И, ТРЪБИТЕ СЕ ОТКЪСВАХА, И ПАДАХА, И БУДЕХА В ДУШАТА МИ КАМБАНИ.

ВСЕ ОЩЕ ЖИВЕЯ НА СЪЩИЯ АДРЕС. ТАВАНЪТ БЕЗНАДЕЖДНО КАПЕ. ОТ ТЕРАСАТА НАХЛУВА ДЪЖДОВНА ВОДА. МОРЕТО ГРИЗЕ ТЕМЕЛИТЕ НА СТАРАТА ЕВРЕЙСКА КЪЩА, И НОСИ ВЛАГА. НЕ БИХ МОГЪЛ ДА ПРЕДПРИЕМА НИЩО. ВСЕ ОЩЕ ВЦЕПЕНЕН – ПРИЗНАВАМ - ОТ ПРИЛИВА И ОТЛИВА НА ЕДНО ДЕТЕ. НАТИРЕНО ОТ СВОЯ БАЩА, ДА ТЪРСИ СВОЯТА МАЙКА. ПО НЕСРАВНИМ НАЧИН РАЗРУШИЛО ОНОВА МАЛКО, КОЕТО СЕ ОПИТВАХ ДА СЪЗДАМ. ЗАЩОТО ДÒННА ЩОМ РОДИ, И МЕ НАПУСНА. НАТОВАРИ НА ПИКАП СВОИТЕ КАРТИНИ. ЦЕЛУНА МАЛКИЯ СИ СИН В КОША. И, ФУКНА И ЗАМИНА НЕИЗМЕРИМО НАДАЛЕЧ. ТОВА ПРАВИ ДА СИ МИСЛЯ, ЧЕ ПОДОБНО НА НЯКОЙ СТАРЦИ, ДРЕВНИТЕ КЪЩИ КРИЯТ В СЕБЕ СИ НЕОПОЗНАТА МАГИЯ. ДОБРА ИЛИ ЗЛА, ТЯ СЪЩЕСТВУВА, СКРИТО КОМУЛИРАНА В НЕЙНОТО ЕДИНСТВЕНО НЕВЕЧНО ПРОСТРАНСТВО. ЗА ДА ИЗРИГНЕ – ПРЕДИ ДА РУХНЕ - С НЕЧУВАНА СИЛА НЯКОЙ ПРЕДОПРЕДЕЛЕН БОЖИ ДЕН.

ПРЕДПОЛАГАМ, МАГИЯТА НА КРАЙБРЕЖНАТА КЪЩА БЕ, ДА ПРОГОНВА МАЙКИТЕ - В ТЪРСЕНЕ НА ИЗМАМНА СВОБОДА. ДОКАТО ПРИКОВАВА БАЩИТЕ КЪМ ТЕХНИТЕ ДЕЦА - ЗА ДА МЪСТИ. НО, В КАКВО СА ВИНОВНИ ДЕЦАТА? ТОВА Е ТО – КОЕТО ННИКОГА НЕ БИХ МОГЪЛ ДА ПРОУМЕЯ. А ДÒННА СЯКАШ ПОТЪНА В ЗЕМЯТА. ТОВА МЕ КАРА ДА СИ МИСЛЯ, ЗА ВТОРОТО ЗАКЛИНАНИЕ НА ТАЗИ ДРЕВНА КЪЩА. МАЙКИТЕ ДА НЕ СЕ ЗАВРЪЩАТ НИКОГА ОБРАТНО, ДОКАТО БАЩИТЕ И ДЕЦАТА ДА НЕ ПРЕСТАНАТ - ДА ГИ ТЪРСЯТ. ПРЕДПОЛАГАМ, СЪЩЕСТВУВА И ТРЕТО ЗАКЛИНАНИЕ. НО, КАКВО Е ТО, ЗА СЕГА НЕ МОГА ДА ОТКРИЯ.

ПОНЯКОГА, КОГАТО ПОЧИВАМ НА ПРИПЕК НА ТЕРАСАТА, ОТПУСНАЛ ЗАСТАРЯВАЩО ТЯЛО В ИЗБЕЛЕЛИЯ ПЛАТНЕН ШЕЗЛОНГ, ПРЕЛИСТВАЙКИ ЖАЛБИТЕ НА ХОРАТА – ТАЗИ НАЙ-ТОЧНА И ВЯРНА ЛИТЕРАТУРА, ДОКАТО ГЛАРУСИТЕ ПРЕЛИТАТ НИСКО НАД ПОКРИВИТЕ НА ГРАДА НАЛИТАЙКИ КОФИТЕ ЗА СМЕТ - ВМЕСТО ДА НАГОНВАТ РИБА ВСРЕД МОРЕТО, АЗ СЕ ВСЛУШВАМ С НАРАСТВАЩА ТРЕВОГА В СЪСЪКА НА ВНЕЗАПНО БЛИКНАЛИЯ ВЯТЪР, ЗА ДА ДОЛОВЯ СТЪПКИТЕ НА ЗÀКО, ПРЕВЪРНАЛ СЕ НЕОБЯСНИМ СЪДБОВЕН СПОМЕН. ПРЕДПОЛАГАМ НЯКОГА ЩЕ СЕ ЯВИ. ТОГАВА

, ВЪПРОСИ ЩЕ ЗАДАВАМ АЗ. ВСЪЩНОСТ, ДАЛИ ТОВА НЕ Е ТРЕТАТА ОРИСИЯ НА ТАЗИ ВЕЧЕ РУШАЩА СЕ КЪЩА – ДА ПРИЕМЕШ ЧУЖДО, ДОКАТО ОТХВЪРЛЯЩ СВОЕ?

ПРИВЕЧЕР, МОЯТ ВЕЧЕ ДЕСЕТГОДИШЕН СИН, СЕ ВТУРВА ПО СТЪЛБИТЕ. ЗА ДА МЕ РАЗБУДИ ОТ ДРЯМКА ПО ОТМИНАЛОТО ВРЕМЕ. КАФЕТО Е ПРЕЛЯЛО В СПИРТНИКА, А АЗ СЪМ ЗАДРЯМАЛ ОТЕГЧЕН ОТ НУЖДИТЕ НА ХОРАТА, ЖАЛВАНИ НЕГРАМОТНО НО ЧЕСТНО, ПОЧТИ ВИНАГИ ЕДНАКВО: ПАРИ, ХРАНА, ЖИЛИЩЕ, ХРАНА, ДЕЦА, ХРАНА, ПАРИ. ВЯТЪРЪТ Е ГРАБНАЛ ВЕСТНИКА ОТ РЪЦЕТЕ МИ, ЗА ДА ГО ОТНЕСЕ ПРЕЗ ТЕРАСАТА, ПРАВО В МОРЕТО. САКСИЯТА С АЛЕНО МУШКАТО Е ЗАЛИНЯЛА. НЕБЕТО Е ПРОЗИРНО, БЕЗ БЕЛЕГ ЗА ДЪЖД. МОРЕТО Е КРОТНАЛО, ЗА ДА СИ ОТСПИ - ПРЕД БУРЯ. ТОГАВА, СВЕТЛИНИТЕ НА ПРЕЗОКЕАНСКИТЕ ЛАЙНЕРИ В ПРИСТАНИЩЕТО БЛЕСВАТ ОТВЕДНЪЖ, ЗАВРЪЩАЙКИ СЕ ОТРАЗЕНИ ВЪРХУ НАС. ЗАЕДНО С ПОСЛЕДНИТЕ ЛЪЧИ НА ЗАЛЯЗВАЩОТО СЛЪНЦЕ. ТРЕПВАМ РАДОСТНО – МОЯТ СИН Е ТУК. НО, В ДУШАТА СТЕНЕ НОВА БОЛКА. ВСЕ ПО-ПОТАЙНО СТАВА ТОВА ДЕТЕ. НАПОСЛЕДЪК МОЯТ СИН, ВСЕ ПО-ЧЕСТО ЗАКЪСНЯВА. ЧУДЯ СЕ, КЪДЕ БИ МОГЪЛ ДА СЕ ГУБИ. ОСВЕН ТОВА, ОТБЯГВА ДА ВЕЧЕРЯ.

TheEnd - Revized - 28.02.2015.

ЗЛОКОБНА ПРИКАЗКА ОТ БАБА

(C) Bogomil Kosstoff AVRAMOV ROUSSEFF-HEMY
ЗЛОКОБНА ПРИКАЗКА ОТ БАБА:
От:
Godlieb ABRAHAMS

ИМЕТО НА ДЯКОН ВАСИЛИЯ ЛЕВСКИЯ, (БОГ ДА ПРОСТИ И ОПАЗИ!?!), СТАВА ПОПУЛЯРНО ЕДВА В КРАЯТ НА ДЕВЕТНАДЕСЕТИ ВЕК. НЕСЪМНЕНО - ПОД НАТИСК НА ДВОРЕЦА. ЗА ДА БЪДЕ ПРЕВЪРНАТО - НАПЪЛНО ЗАСЛУЖЕНО -В ЗНАМЕ НА ПОВЕЧЕ ОТ ЕДНА НАЦИЯ.

ПОДИР ОСВОБОЖДЕНИЕТО, В НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ СЕ ВОДЯТ БЕЗСПИРНИ ДИСКУТИЧЕСКИ ПРЕНИЯ - ДАЛИ ДА БЪДЕ ОПРЕДЕЛЕНА ПОБОРНИЧЕСКА ПЕНСИЯ; В РАЗМЕР НА СТОТИНА ТОГАВАШНИ ЛЕВОВЕ; НА НЕГОВАТА ВСЕ ОЩЕ ЖИВА МАЙКА. ПОДИР БЕЗБРОЙ РАЗТАКАВАНИЯ, НЯКОЛКО ЖАЛНИ МОЛБИ - БЕЗЖАЛОСТИВО ОТХВЪРЛЯНИ, ЗАХАРИЙ СТОЯНОВ СЕ ЗАСТЪПВА. РАБОТАТА СТАВА. ОТПУСНАТА Е НИЩОЖНА ПЕНСИЯ. ЗА ДА БЪДЕ НЕЗАБАВНО ОТНЕТА. ЕДНОВРЕМЕННО С ТОВА, БУЛГАР-ПАЛАЧИНКИТЕ В НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ, БЕЗПРОБЛЕМНО РАЗРЕШАВАТ, НА ВДОВИЦАТА НА ПРОГОНЕНИЯ ОТ СТРАНАТА КНЯЗ АЛЕКСАНДЪР БАТЕМБЕРГ, ДА БЪДЕ ИЗПЛАЩАНА ПОЖИЗНЕНА ПЕНСИЯ В РАЗМЕР НА ПЕТДЕСЕТ ХИЛЯДИ НАПОЛЕОНА. (ДАНО ГРЕША!)

У ДОМА, ИМЕТО НА ДЯКОНА ЛЕВСКИЯ СЕ МЪДРЕШЕ НЕПРИКОСНОВЕНО, МЕЖДУ СТРАНИЦИТЕ НА ЕДИНСТВЕН РОМАН ЗА НЕГОВОТО ТРАГИЧЕСКО ЖИТИЕ-БИТИЕ БАЛКАНСКОЕ. КНИГАТА, С МЕКИ ВОЕННОВРЕМЕННИ КОРИЦИ, ВИНАГИ СТОЕШЕ НА ТИТИК В СЕМЕЙНАТА БИБЛИОТЕКА, (1942-1954.), МЕЖДУ ВЪЗГЛАВКА, ДЮШЕК И ПРУЖИНА НА ЕДИНСТВЕНОТО СЕМЕЙНО ПИРИНЧЕНО ЛЕГЛО. УВЛЕКАТЕЛЕН РОМАН, С ПРЕДВИДЛИВО ОТКЪСНАТИ СТРАНИЦИ ПРЕКАЛЕНО ЗАВОАЛИРАЩИ ЕДИНСТВЕНА ЕРОТИЧЕСКАЯ НОЧЬ В ДЕВИЧЕСКИЯ МАНАСТИР. ЗАПРОЧИТАН-ПРЕПРОЧИТАН ГЛАСНО, ОТ МАЙКИ, БАЩИ И БАБИ. ДЯДОВЦИТЕ ГИ НЯМАШЕ - ПОГИНАЛИ ПО ВРЕМЕ НА ЗАЧЕСТИЛИТЕ БРАТОУБИЙСТВЕНИ БАЛКАНСКИ ВОЙНИ. КИПНАЛИ НЕЗАБАВНО ПОДИР "ОСВОБОЖДЕНИЕТО" НА МАТИ БОЛГАРИЯ ВСЕВЕЧНАЯ ОТ ИГОТО НА ОТОМАНА. ПАДИШАХЪТ НЕ БЕ ЗАЧИТАЛ БЪЛГАРИНА - ЗА СОЛДАТ. ЕВРОПА ДОКАЗВАШЕ ОБРАТНОТО. ВСЯКА НОВА ГОДИНА ТАЗИ КРАЙНО ОРЪФАНА КНИГА, ИЗЛИЗАШЕ НА БЯЛ СВЯТ. И РАЗГОВОРИТЕ - ОКОЛО ПЕТРОЛНАТА ЛАМПА - ЗАПОЧВАХА. ВСЕ ПО-ЧЕСТО НЯМАШЕ ТОК. ВЕЧЕ БЯХМЕ ЕДИННА СОЦИАЛИСТИЧЕСКА ЕНЕРГИЙНАЯ СИСТЕМА, А ПЕТРОЛЪТ БЕ ЧИСТ И НЕ ДИМЕШЕ.

ЩОМ СЕ ЧУЕШЕ ТОВА ВОИСТИНА СВЕТО ИМЕ, БАБА СТАВАШЕ. И ПРИПАДАШЕ НА КОЛЕНЕ ПРЕД ДИМЯЩОТО КАНДИЛО. ПОСЛЕ, СИ СЕ ВРЪЩАШЕ НА НОВОГОДИШНАТА ТРАПЕЗА. ПА РАЗКАЗВАШЕ - КОЙ ЗНАЕ ЗАЩО - ВСЕ ЕДНА И СЪЩА ЗЛОКОБНА БЪЛГАРСКА НАРОДНА ПРИКАЗКА.

ПРИКАЗКАТА:
Един престъпник бил качен на бесилото - през турско. Попитали го - за Последното Негово Желание. Престъпникът пожелал да целуне Своята Свята Майка. И, преди да увисне на бесилото - й!?! - отхапал езика.

ПОСЛЕ, БАБА ОТНОВО ПРИПАДАШЕ НА КОЛЕНЕ ПРЕД КАНДИЛОТО. НЕ ПРЕСТАВАМ ДА СЕ ПИТАМ - БАБА АННА ТЪРПАНСКА - КАКВО ТОЛКОВА МНОГО ИМАШЕ ДА КАЗВА НА ГОСПОД-БОГ!?! НО, ЧОВЕК НИКОГА НЕ ЗНАЕ. НИКОГА . . . НИКОГА . . . НИКОГА НЕ ЗНАЕ . . .
The End - 27.02.2015.

СРЕДНОЩНИ АРОМАТИ MIDNIGHT AROMAS

 (C) 2000 - Bogomil Kosstoff AVRAMOV-HEMY                                                                                      СРЕДНОЩНИ АРОМАТИ                       MIDNIGHT AROMAS

To Dako DAKISH

МЪЖЪТ СЕ РАЗБУДИ СРЕДНОЩ. Той установи, че мирисът на евтини цигари без филтър; такива все още се продаваха в това забутано пред-планинско кътче на планетата наричана Земя; от които бе изпушил стотици хиляди къса за през своя малък, къс, скапан напрегнат безсмислен цигански живот, са пронизали не само неговите дробове. Не само тясното жилище, но и студената зимна нощ, с която той си мислеше, че разговаря. Живот, за който чувстваше, че ето на - взел, та се изпарил. Заедно с това, в малката стая три на четири, превърната в работен кабинет, спалня и какво ли не, витаеше мирис на прясно препечен хляб и бои. Това развесели мъжа.

ЕКОЛОГИЧНА ЗИМА, каза си мъжът полугласно, хай да се невиди. Посегна да включи осветлението, но остана в мрак. Токът втори месец бе прекъснат. Компанията не търпеше длъжници. До болка екологично, повтори си, тихичко на глас.  Хай да се не види. Надигна се от дивана, превърнат временно в легло, и останал легло за години.  Препъна се в шнура на телефона. Повтори и потрети своето “Хай . . .” Опипом намести слушалката до ухо. После я захвърли на леглото. Слушалката бе няма като космос. Повече от десет години време. Опипом достигна завесите. Внимателно ги отмести, без да вдига шум. В стаята нахлу красотата на безмълв-ната зимна крайбрежна нощ.

СПОМНИ СИ 1953.. Морето бе замръзнало по целия бряг пред Белоград, чак до устието на Реката и Галатея. Някакъв далечен роднина, скитник – циганин, бе тръгнал напреки през залива. В посока на недалечния фар. За по-кратко. За да стигне до никъде. Пролетес, траловете на риболовните тàки бяха извадили тялото на бедния наив, на светло. Почернял, полуизяден от риби, отрупан със синкави медузи, все още с вързоп съчки на гръба. Пък в тях - стар немски шмайзер с два пълни пълнителя – добре гресиран. През онези страшни години, на широки перспективи и нсепоносими промени, за които никой не иска да си припомня, (В дискотеките за тях - няма как да стане дума!), често нямаше електрически ток. Понякога часове. Друг път дни и денонощия. Но всички вярваха, че това е за добро, че е за нещо повече значимо от техния жалък, незначителен, живян през куп за грош живот на оседнали, някога странстващи цигани. И, си казваха – но, какво значение . . . По-късно, години по-късно, щеше да открие тези кратки думи в писанията на познат писател, за да не престане да се чуди върху същността на писателския занаят. Стаята леденееше. В този крайбрежен полусредиземноморски град, зимата обикновено премина-ваше бързо. По-скоро изтърпявана – отколкото предолявана. Жителите и до днес оставаха приобщени, към електрическото отопление, както някога техните деди към мангалите с дървени въглища. А ток имаше все по-рядко. Прескачайки купища книги и ръкописи, под призрачната неземна осветеност на зимното среднощие, Мъжът приседна пред скованата пред единствения заскрежен прозорец маса от дърво. Негова Съдба и Орис от години. Откри причината за своето внезапно разбуждане. Чашата, със зацапана от бои вода, шумно се бе пукнала. Водата бе  протекла по масата, за да пропие единствена недоизядена филия препечен хляб. И, отново да замръзне.

КАКТО ПО ВРЕМЕ НА ВОЙНАТА, така и днес, Човекът се хранеше най-вече с черен хляб. Наистина, в последно време бе излязла мода на какви ли не видове луксозен хляб. Хляб имаше в доволство. Хората, млади и стари, бедни и богати, основно дъвчеха хляб. Твърдеше се, че това е то – традиция балканска, ала Човекът знаеше, че това съвсем не е така. Човекът считаше, че това не е нищо друго, освен поредно въведение към Нова Световна Война. Която би могла всеки момент да започне. Война, която народът очакваше с нетърпение, вече толкова много дълги тягостни години. Та всичко това, да свърши веднъж завинаги. Ако не със всички, то поне с цветната част от тези тихи мъченици, едва допуснати до всичко онова, което учените без стесне-ние наричаха "Прогрес". После, пропагандата подхващаше да разпознава перспективите. Война, която продължаваше нелегално, напреки и надлъж на света, повече от половин век. Хей така. Без да пукне пушка. Без да екне топ. И въпреки това, цинична, осезаема и безпощадна. Война все по-екологична, и поради това, злокобна и невидима.

МЪЖЪТ помириса напоената с вода и разтворени бои филия студен препечен хляб. Ароматът на пшеница превъзмогваше мирисът на химия. Природата, каза си, ах, Природата ще даде на всички да се разберат. Отхапа, па се замисли. Стигна ли до подгизналата част, каза си, стигна ли до нея, спирам. Ще изхвърля замърсеното в коша. И, остана с отворена уста, пронизван от мъчителна мисъл. Ами детето, каза си, ами Синът Ми!?! 

В ТАЗИ ЛЮТА ЗИМА, през която токът, водата, телефонът - и какво ли не, не само бяха поскъпнали главоломно, ами никакви ги нямаше; през която пътищата бяха приказно затрупани и безмълвни, по улиците бродеха банди, а неговите акварели стояха непродадени; в съседната стая, недалеч от тютюневите експлозии на талантливия баща, сгушено при своята майка спеше Детето. Бе имало късмет, да се яви на белия свят преди броени дни. Там, при топлата гръд на своята майка, лежеше поредния продължител на рода. Останалите деветима спяха върху сламени дюшеци върху дървения под. Детето спеше, а Майката се правеше, че спи. Не харесваше, когато Мъжът оставаше насаме със своите писания, хартии и бои. Мъжът отмести ледената хапка от уста, свил душа, сърце и тяло под похлупака на всички онези безполезни книги, които бе трупал та претрупал през целия свой никакъв живот тук, в този затънтен град, на брега на едно занемарено море, под надвиснали планини. Море, което дори не можеше да замръзне както трябва, в този едва построен а саморазрушаващ се дом. Опита да си припомни нещо подобно, вписано в техните прашни страници. Реши да запали единствената половинка свещ, оцеляла неизвестно как, кипреща се в старомоден сребърен свещник. Драсна кибрит. Подържа запалената клечка над свеща, докато огънят го парна. И, се отказа. Каза си, ами ако се наложи да изкъпем бебето зарана, а токът все още никакъв го няма, ами ако . . .

В СТАЯТА, бе станало нетърпимо студено. Ухаеше на подгизнал хляб. Ухаеше на загасена свещ. Ухае на класическа мизерия, реши за себе си. Славно ухае, няма как. Знаеше, че ако се сгуши при Детето и неговата Майка, би открил зърно съхранена топлина. Но, защо да дели това зърно топлина на три вместо на две? Реши и пристъпи. Отвори плахо вратата. Дочу шепот.                                                                                            - Добре ли си?                                                                                                           - Отлично                                                                                                               - Попикан, но затоплен . . . Ела!                                                                            Наведе се в тъмното. Целуна жената на слуки, но малкият бе така нищожен по рамер, така дебело повит, че не можа да го докосне. Оттегли се обратно. Изправи се пред прозорците. И, като нямаше кого – призова Гопод-Бог и Света Петка Православна и Задморска. А те - не отговаряха.

НАВЪН БУРЯТА БЕСНЕЕШЕ. Спусна завесите за да спести топлина, макар да знаеше, че е безнадеждно.  Похлупи парчето баят хляб с хартия. За-върна се в дивана приспособен за легло. Зави се с огромен мечкадарски кожух. Притихна, па се разсмя се. Над поприще, и над съдба. Над всичко онова, което бе останало от онзи Древен Белоград, който Мъжът къташе в сърцето си, макар да живееше в окрайнините на този древен морски град. Над покорството на света, решил да подреди човешките неща чрез недоимък, некадърност, и разврат. Разбира се, каза си, именно поради разврат няма нито ток, нито газ, нито вода. Няма никакво спокойствие дори. Не, не, не поради лошото време. Поради умело управляван глобален разврат, от шепа специални хитреци. За които няма ни Бог, ни Цар, ни Закон. Въпреки, че не престават да възхваляват като как лесно-лесно бива преодоляван. Някой бе казал, припомни си, че прогресът се изя-вява на границата между Разврат и Морал. Само че, кое от двете доминира? Кое именно? Кое!?! Поиска му се да умре. Дали си струва, запита се, и потъна в сън. 

РАЗБУДИ СЕ КЪМ ОБЕД. Слънцето се опитваше да грее. Телевизорът работеше. Значи имаше ток.

·        В някаква далечна недостижима зала, политици имитираха, как умело правят и поддържат мир, (В няколко точки на света!), че страните им да благоденстват.                                                                                                         ·        В някакво изискано подземие, униформени поддържаха война. За да има преход.                                                                                                                      В джунглите на Амазония учени се изненадваха, че по горното течение на са се появили косатки, побягнали от все по-замърсения Световен Океан.     ·                                                                                                                                                                            На село пчелите бяха изчезнали в неизвестна посока. Бяха напълнили кошерите с мед, добрите пчели, и бяха побягнали. Надалеч от хората.               ·   Един английски принц, си бе спретнал къщичка от глина, за да докаже на своят си народ, че и замъците могат да омръзнат.                                · Останалото бе стрелба по лековерни.                                                                                                                                                                                                 В съседната стая детето заплака, после изведнъж замлъкна. Анна имаше мляко за двама. Ха! При този глад! Мъжът мъчително се надигна. Седна разрошен пред работната маса. Обърна гръб на телевизора. Грабна прогизналия комат препечен хляб в ръка. Натопи го в боите. И, изрисува онзи стар циганин, запътил се всред ледената стихия през заледеното море, към нос Галатея. С вързоп сухи съчки на рамо, а всред съчките – дуло на шмайзер. Реши, че няма как – ромите – това исконно племе на Балканите, именно така са се превърнали в цигани. Чрез пряко отнети социални възможности, ваксиниране на безгрижие, и политическо забаламосване. Развеселен от своето откритие, хвърли поглед в огледалото. Откри един застаряващ мъж, на който не му е пукало за себе си, цял един живот. И реши, че няма как, циганин с вързоп на рамо, да се загуби.