A STEP THAT EVERYONE TAKES, short story by Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY (From the book of collection stories "AMERICAN LOG BOOK" - 2007)

Tuesday, July 10, 2007
(From the book of collection stories "AMERICAN LOG BOOK" - 2007)

НЕЩО,
КОЕТО ПРЕДПРИЕМА
ВСЕКИ
A STEP
THAT EVERYONE
TAKES

ГОШО ПЛАТНОХОДА,
бе водолаз първа категория във водолазна група без регистрация, създадена в предприятие приютено в полуразрушени пристанищни складове. Поради липса на персонал, следствие висши ходатайства, Платнохода бе назначен старши. Отговаряше с главата си за присъствието или отсъствието - едва тогава за работата, на изклю-чително добре сплотена водолазна група. Общо взето, занимаваща се с обхождане на нощни заведения призори, и, незаконен добив на археологически остатъци по морско-то дъно посред бял ден. Крайбрежието на Черно Море, от край време е поделено на точни работни парцели. Каквито няма да откриете никога, на никаква морска карта, продукт на някоя от многобройните институции с грижа за морето.

ГОШО ПЛАТНОХОДА водеше надниците на хората, техния порцион, часовете под вода и на море, зареждайки бутилките с възможно най-чист белоградски кислород. Майсторски прикривайки ежедневни зулуми. Платнохода бетартор на тайфа видяла много - понесла малко. Често пъти редно. Най-често безредно. Не бе влизал под вода от време онò. Когато, участвайки в спасяване на заседнал платноход пред Латакия, посегнал да гушне за у дòма няколко сигнални ракети. Ракетите избухнали. Парнали го по главата. Пипнали го в мозъка, ударили дробовете. Едва оцелял. Иначе, подводни часове си пишеше.
Платнохода; подобие на тартор и пират; цицаше цицата, както казва народа по тези места. Тоест получа-ваше подходящ процент в пари, валута и подлизурство. За да трае и мълчи, та дано потръгнат отведнъж обърканите работи на неговите хора, и едва тогава - работите на държавата. Всичко това Платнохода разкриваше с чест, достойнство и клониран наивитет, при всеки подходящ случай. Изпълнен със своеобразна гордост на пристанищен простак, достигнал пост на дребен държавен началник Пред първия срещнат. Подир втория коняк .
- Моят полагаем се Рабàт! – удряше по масата той. - Моят законен Персентаж!
През онези времена на идиотски икономически въз-брани, когато вносът на памперси, дамски превръзки и тоа-летна хартия бе възпретен, в интерес на безумно разразстваща се промишленост, за подобни изявления се изискваше огромна смелост. Зад гърба на Парахода стояха местни политически величия, гдето сега никакви ги няма.
Практиката да получава без да дава, Гошо Платнохода бе усвоил в недалечния Среден Изток, където бе работил всеки Божи Ден освен с ръце, и с глава. Там, именно там, бе успял да усвои езикът на тъмните сделки.
- Дадено! - пресичаше събеседникът си той. - Колко за теб - колко за мен - казвай!
Човекът казваше.
- Не! – отсичаше моят пръв помощник. – С мен така не бива. Аз съм Гошо Платнохода! Не съм някакъв за’люпен военноморски, гдето за тюлен се перчи, пък и за костур не бива. За мене още двайсет и пет на сто пер – сен - таж . . .
Гошо Платнохода рядко движеше пеш. За разлика от прякото началство; пенсионер-подводничар; придвижващ все още живи тленни останки в раздрънкана "Волга", с вечно пиян шофьор по съвместителство; нашият човек яздеше поочукан но съвсем в ред "Мерцедес". Труднодостижим лукс и понастоящем по тези отвратителни места. В колата на Платнохода нонстоп ехтяха записи, изпълнени с омайни ахкания и тежки охкания, напомнящи за характерния за морските лица потомствен онанизъм. Ухаеше на скъпи пури, тас-кебап и зарязани жени. Въртеше се видео. Под краката подрънкваха бутилки. Не бе безопасно човек да попадне в тази кола.

И ЕТО,
веднъж се наложи на нас двамата, да потеглим към столицата, за покупка на нови водолазни съоръжения. Поредна мечта за рабàт на Гошо Платнохода. От как се бе главил на работа при нас; държавно учреждение за брегова охрана на бюджетна издръжка, създадено по силата на ‘нам-к’ви международни задължения; подобна възможност не му бе предоставяна. Това се отразяваше не само върху
работата на предприятието, но и, върху неговия авторитет на мангизлия водолаз-всезнайко.
И ето, качваме раздрънкания негов "Мерцедес", боя-дисан отровно зелено. Най-раздрънкания на света - но не и в Белоград. Незначително градче по крайбрежието на всевечния Темарин. Прехранващо се, че и проспериращо, от незаконен износ на менте-цигари, печат на фалшиви долари, и драгиране на дъното на залива за рапани.
Натъпкваме гориво до чертата. И, литваме по маги-страли, че и черни пътища - за по-кратко и много по-разумно. Без да бързаме, щото всъщност няма за къде. Отсядаме в крайпътни ханчета и мотели. (Това е Живота!)
Хапваме до насита. (Иначе не се издържа!) Пийваме в норматив. (Само една бира, полицейски!) Слушаме идиотска музика от дискове, без да престанем да размечтаваме за спокоен живот на село. Занасяме се подир всяко застигнато маце. Ако е с кола, изпреварваме го. Ако е без кола, вземаме го с нас.
А животът, ежедневният наш скапан живот, блести като нов. Святка хубав. Бляска весел, чак радостен. Стък-лата на прозорците са спуснати до дъно. Вятърът развява нашите коси. (Нищо не напомня, че Старостта – ето – решила е, и иде!) Протегнали навън ръце, вкопчили ги в покрива на колата, придържайки я да не литне, нам е от хубаво – по-хубаво. Злостно, а до съвършенство хубаво

ПО ЕДНО ВРЕМЕ УСЕЩАМ,
как не, усещам как нещо не е в ред. Нещо трепва в мене и гнети. Някак смутителна започва да ми се струва цялата тази забавна безгрижност на Гошо. И, започвам да отварям òчи на четири. И знаете ли, какво откривам, знаете ли? Досещате ли се?
Гошо Платнохода не се интересува от крайпътни знаци.
Гошо Платнохода презрително профучава покрай разни незначителни малолитражки, готов да ги прасне по огледалата.
Гошо Платнохода мерне ли крайпътен подлез, вдига вежди нависоко. Изръмжава нещо смахнато под нос. Притваря ужасен очи. Крещи като изтърван, готов да вкара
колата право в прохода на подлеза за пешеходци. Където стъпалата се вият стръмничко надолу, за да преминат под пътното платно, и се покажат от другата страна на магистралата по огледален начин. Всичко това ме хвърли в паника, а аз не се паникосвам от що да е. Под предлог, че не съм карал никога подобна луксозна кола, настоях да седна зад волана аз. Гошо ме изгледа разярен. Помърмори, помърмори, установи че на началство не се отказва, па се изопна на задната седалка. Вирна потни миризливи крака в някога бели чорапи. Изсекна се. Шумно се уригна. Неуловимо просмърдя. Изпя, а по-скоро изкрещя, откъс от една някога доста популярна песен.

- Йо - хо - хо - хо - о - о, - И бутилка ром . . .

И миряса.
Нагласих огледалото да си го имам пред очи. Моят печен водолаз заспиваше, после се стряскаше всред сън. Извършваше странни движения с ръце. Върте-ше въображаемо кормило. Изохкваше. Унасяше се в неиз-мерими дълбини. Отново захващаше същото. Ръкомаха-нията му бяха безредни, и мощни. Тежките му ръце на водолаз, от време на време успяваха, и ме тупваха по главата. Щом прекали с ръкомаханията и ругатните през сън, отбих под един крайпътен орех.
Разтлах одеяло.
Измъкнах го от колата.
Заставих го да легне да поспи.
Не заспа. Приседна върху одеялото. Разгъна особено тъжен поглед. Заподсмърча. От големият му фасон на водолазен фараон не бе останало нищо.

- Има една бутилка, - простена, - между седалките някъде . . .

Вече я бях отворил. Заби глътка в гърлото. Преполови я. Пропя своят боен речитатив.

- Йо - хо - хо - хо - о - о, - И бутилка ром . . .

Въздъхна. Прохлипа. Реши, рече и каза.

АЗ,
Господин Шефе - началник по необходимост и скапаняк по призвание, с тапия от задморски център за подготовка на дълбоководни, (Нищо не значи!), рядко разкривам цялата Истинска Истина, ама на теб’ ще я разкажа. Спускал си се в тренировъчен кладенец - чест и почитания. И какво! Видя светлини пред носа си, а? После бух в барокамерата, а? И сега, цял началник и половина, с пръснати дробове от азота. А - не! Никс! Такива на Гошо Платнохода не минават. Без пари за нищо на света, и никс, и невър форевър!

АЗ,
Господин Шефе - началник по необходимост и скапаняк по призвание, с тапия от задморски център за подготовка на дълбоководни, и номенклатура стара поголовна, може да не съм високо едукиран като теб’, ама на въдици трудно се хващам.

АЗ,
Господин Мой – Много Мой - Началник, много си я исках за жена. За жена я исках, не за слугиня. Слугини мно-о-о-го! Жени малко, бабам, жени малко. Именно заради нея; и заради онези въшливи долари, гдето държавата даде и си
ги взе обратно по един така файнски начин; отидох по онова време да си се трудя в Пустинята.
Не се дадох на тропиците.
Оцелях от акулите.
Закъсах с кесонката.
Щото, как няма да закъсам, като бяха сторили икономии. Вместо да купят барокамера, бяха рушнали на немския супервайзер ново “Ауди”, че да не ни прекрати договора. Иначе успях! Понапълних джеба с парички. Даже имах онова, как се думаше, Ва-лут-на Спес–тов-на Книж–ка. Сега нямам. Впрочем има я, но перфорирана с ей такива големи дупки, а това означава анулаж и пълен фукарлък. Независимо от тази лъсната отвън и изкормена отвътре дрожка.
Сви палец и показалец за да покаже дупка.
С другата ръка показа втора.
С двете – как клин влиза в дупка.
Гледах неговото грапаво лице, кой знае защо станало напълно бяло. Присвитите очи с поглед, който не искаше да ме забележи. Потрепващите негови ръце. Теж-кото кораво тяло. Дива водолазна дрипа, изхвърлена от бреговото море, върху слънчасалия пясък. Безсилно за-тръшната под сянка на крайпътен орех. Не ми оставаше нищо друго, освен да слушам, да слушам, и да слушам. Отпих от преполовената бутилка. Повторих, и потретих.

ПОДИР ГОДЕЖ
отидох под онзи скапан климат, Шефе, подир годеж, глътнал пари колкото за цяла свадба. Добре, че не сключих брак, Шефе, Маман не разреши тогава, Бог да я прòсти Шефе, неотдавна я блъсна джип, (Туй Хамърите са голямо нещо!?!), сега никаква я няма. Амин!
Добре поработихме там, много точно, съвсем по план, че и до край. После, работата свърши изведнъж. Фабриката за вода взе, че тръгна. Чиста питейна вода правеше инсталацията от най-калпава морска, а освен това с миризма на извор в планината. Машините японски. Строителството нашенско. Можеш да си представиш, какво е сега там, подир толкова години. Ами, можеш! И да искаш – не можеш!

КИМАХ УТВЪРДИТЕЛНО.
Все още не бе казал нищо съществено. Знаех в общи черти, какво се бе случило, за какво ще стане дума. Подробностите – предстоеше да науча.

ДОЙДЕ ВРЕМЕ,
Шефе, за раздяла с братята от приятелската нам страна, защото целият този черен изнурителен до смърт бач, най-напред бе братство и приятелство, и едва тогава бизнес и прочие.. Едва подир това политика, търговийка явна и неявна, и тъйнанататъчи по канала. Дойде време, Шефе, за прощална вечеря. На която не можеше да не си покажем магариите. При тамошния сух режим, можеше да се пие алкохол единствено неявно, при особени случаи. По случай предпоследния от особените случаи бръкнахме се и платихме на полицая, гдето те гледа за бакшиш в ръцете и прегрешения в очите. Подир това, се запихме като нищожества.

ЗАМЪЛЧА.
По шосето колите фучаха. От време на време се мяркаха прашясали от път камиони. Старомоден парен валяк се правеше, че бърза.

ТИ ЗНАЕШ ДРАГИ,
аз почти не пия, (Бе пресушил “Белият Кон” - трябваше да му се вярва!), но го сторих за прослава на отбора. Същия отбор, който сега имаш на разположение. Отбор, който няма да те посрами никога, за нищо на света.
Защото никога никой няма да узнае, каква е играта изцяло и напълно, и докрай, надосъвсем.
Всичко бе наред Шефе до тогава, докато в един глас всички ме поднесоха заради Дòна Примадòна. Моята изгора, годеницата ми де, моята най-искренна и съвършена мадама. От тези подмятания се засегнах издълбоко. Стана ми хладно, подир това жежко. Реших да отскоча до каравана гдето обитавах. Лично и единствен. С климатик и хладилник. С легло, на каквото ти Шефе никога никъде няма да полегнеш. Съвсем не въшливо,
както би могъл да помислиш, ами с матрак на който плуваш ли плуваш, дано те хване сън, а освен това музика слушаш.
Стигнах криво-ляво до каравана.
Домъкнах при тайфата портретът на Дòна. В цял ръст, с къса поличка и високи токчета, накипрена като за кино. В широка три пръста рамка от чисто злато, зад антирефлексно стъкло, най-херметично монтиран. Знаеш много добре, там злато не се копае, а си го имат на разположение, мамка им. Ползват го - кога за рамки, кога за тави, кога за ченета. Най-често за кеф.
Тайфата, немците, португалците, в добавък каза-ците, се загледаха в огромния, обрамчен в злато, портрет. Престанаха да се хвалят със своите и чужди
жени, на които бяха домъкнали по едно портфейлно портретче. (Уловка бе това тогава!?!) И, докато всички кимаха с глави, удивени от хубостта на Дòна, момчетата от тайфата гръмнаха в ехиден смях. Тогава, именно тогава, другарю Гогомил Славигогов Гогомилов; гдето тук ми се пишеш другар, а зад граница на господин се правиш; именно тогава ми хрумна и прозрях, (О Боже!), как всяка една самотна жена, колкото да харесва един мъж, (Пък бил той международно сертифициран водолаз!), щом изминат седмица-две, няма как да не си намери друг. Такава е Светата Истина Човешка! Преди
Христа. По време на Христа. Подир, сега, завинаги. О, завинаги! Резервен мъж незабавно си намира всяка една истинска жена, Шефе, щото да не вехне безполезно сама в леглото. Щото Старостта – иде – и не пита! Доказано исторически, социологически, филологически и биологи-чески. (Пък аз да не зная, Шефе, да не се досетя!) Таз’ скверна мисъл, тоз’ ехиден смях на тайфата, до един бяхме от тоз’ славен шибан Белоград; знаехме си и кътните зъби да не говорим за златните коронки; направиха да се запия до смърт. На разсъмване - гледам от под масата, от тайфата никой не останал в огромния хангар за водосамолети, с белналите се безкрайни маси. Освен един-двама държеливи казаци, захапали проблема за дружбата между народите, тъй като пиячката бе свършила изцяло.

ТРЪСНАХ ГЛАВА.
Изправих се. Изпънах гордо рамене. Грабнах портрета. Тръгнах да се връщам в каравана. Що ми трябваше. На втория разкрач усещам, как се сурвам в един трап заедно със скъпоценния портрет в ръце.
(Сур – р – р . . . Стоп на дъно!)
Постоях, постоях, па се развиках.
Виках, виках, виках, никой не се отзова. Само смях ехиден нейде от далеч се изкикоти, но и той забегна и зачезна.
Подложих портрета под глава и, що да сторя, заспах. Така съм изкарал до зарана, без да успея да се удавя, което би било по добре във всяко едно отношение. В ямата, разбира се, имаше морска вода до колене, всякакви отпадни боклуци, и безброй пълзящи твари. Мислиш, че бе нужник? Нищо подобно! Прясно изкопана яма от съветски ескаватор бе това, а казаците винаги почистват след себе си, както подобава.

НА ЗАРАНА,
а утрините там идват посред нощ, усещам най-осезателно Господине Мой Началник, как някой ме подритва с крак. Отворих сънено очи.

- Хей, Бой! - съска същият онзи полицай, на когото снощи лично напълних шепата с мангизи. - Ставай и изчезвай!

И, потупва отворения кобур на огромен лъскав пищов. А обувките му тежки - тежки, сякаш в България произвеждани.

- Прас! - Отиде на рамката стъклото.

Пък, нямам сили да помръдна. Камоли да стана. Имам сили, колкото да си се жабуркам в онзи топъл жабуняк, като се правя на заспало от умора кòпеле.

- Прас –с – с ! - отиде ми ченето.

Отварям зъркали.

Що да видя.
Скотовете с пищови станали трима, а зад тях полицейски джип със шофьор и антени в небето. Наблюдават ме с дълбоко безразличие, което не би могло да се нарече дори омраза. Всички ние, останалите, за тях сме просто едни мръсни евреи. А един пес на каишка, черен като дявол, напира да скочи, че да ме заръфа.
Катили с катили, мисля си напълно и окончателно изтрезнял, (Зная много добре, какво представляват техните зандани!), цяла нощ ядохте и пихте с нас, сега номèра със Шериата ли ще си погаждаме. Полицаят само се пресегна.

- Прас! - Отнесе ми съвсем ченето.

- Ставай и изчезвай, Бой!

Реших да се изкажа.

- Сòри, - думам и се кърша всред онзи жабуняк, - не минавай през апартамента, господин Старши! - Рева и се озъртам за кучето, а то напира да ми дойде на гости. - Не минавай през законна частна собственост, Лейтенант, - ръмжа и пъшкам, - не нарушавай Конвенцията … За … Хм! … Правата на Човека . . . Хъм! Ще си се оплача, тъй да знаеш Ибрахим, право в Амнести Интернешънъл в Дòха!

- Прас! – Съвсем отиде на снимката стъклото.

А ония високоплатени скотове по вносни шорти, припадат от служебен смях.
Разлайват и насъскват кучето.
Бъркат в кобурите. Вадят пищови.
Ронят умишлено в очите ми пясък. Докато лицата им излъчват гробовна скръб за нови рушвети. Това ме впечатли дълбоко. Особено онези техни обувки с гамаши. Обувките, може да са били нашенско производство, но кожените гамаши - едва ли. Где можем да произведем такава дивна стока у нас. Где толкоз много гьон, аркадаш, след като телета не останаха на село!

- Господин Старши Полисмен, - повтарям на моя чоглав английски, - моля напусни А – пар – та – мен – та – а – а . . .

- Апартамента?!? … - Прихнаха отново онези, че поясниха и на шофьора в джипа.

- Ще се оплача . . . на Ходжа Ибрахим . . .

Като чу името на своят духовен наставник, старшият се замисли.
Вдигна ръка. Изкряска нещо.
Смехът секна.
Кучето престана да облайва.
Прибраха пищовите. Закопчаха кобурите. Обърнаха се кръгом. Хвърлиха се в джипа. Запиляха се.
Бяха времена, когато стреляха по чужденците, като по птички. А питоните им, пищовите им де, са машини гдето без да целиш улучват. (Тяхната мама шантава!)
И до днес не мога да си простя, гдето антирефлекното стъкло на снимката потрошиха. Бях дал сума пари за него.
Ченето ме боля чак до окончателния департир в огромния "Боинг", гдето на втория етаж е един файнски бар, а за багажа има специален трюм. Днес, щом времето
се развали, също ако много-много се разприказвам или ме обхване някаква тревога, пак си ме боли. Как ли ще ме свива на старини.

БЕ НАСТАНАЛА ТИШИНА.
В средобедната мараня колите по шосето елегантно плаваха. Короната на огромния орех бе ръждив балдахин напомнящ, че – няма как - иде есен.

ЩОМ ПОЛИЦАИТЕ ВЪЗНАХА,
се огледах. В ямата някой бе спуснал стълба. Изкачих се горе. Тогава джипът се завърна. И, си ме прибраха в оная стара крепост превърната в участък. За да ме регистрират, и отведат до фургона. Съвсем точно знаеха кой, как и къде пребивава, какви ги върши и защо. Пльоснах се на матрака. Заплаках. Щото Началство, много добре знаеш или поне подозираш, душата на истинския леководолаз завинаги остава в Белоград. Него снимка не го топли. Блага дума и коняк - виж, това е друга работа - истинска.
Как да е. Скоро всичко свърши. Взехме парà на книжка, на джеб и на ръка, в пазва, в колан и във чорап. Завърнахме се в Белоград. За лишен път установих, че всичко на този лъжовен свят е до болка ясно.
Имаш ли парà - човек си.
Нямаш ли - кучета те яли.

И ТАКА.
Връщаме се вкупом в Белоград.
Скромни, а шумни.
Нежни, а ужасни.
Любими, а докрай развратни.
Омангизени уж завинаги - всъщност временно.
С носове в небето.
С нас току така не се говори. Само се беседва. Никакво “Здрасти!” Само “Добър Ден!” и “Нямам време!”
Градът разшумя. Който до вчера не ни смяташе за хора, електорат ни нарече. Митницата изпадна в паника. Писаха се предписания. Унищожаваха се актове. Разнасяха се белоконски бутилки и боровски картони. До един месец контейнерите пристигнаха. В тях, по една лека кола нова-новеничка, (Повече бе забранено!), гардероби с дрехи, (Никаква втора ръка!), подаръци за близки и познати, (Никак скъпи!).
И, тръгна евтино Големия Живот, майка, тръгна едва ли не безплатно Славният Живот, Шефе. Дотолкова весело и натурално, че като си припомня ме хваща студ, дори да съм на слънце.
Мацки на тълпи около нас, Бог ми е свидетел, а ние от лъскави по-лъскави.
Бе времето на летния филмов фестивал в Белоград. Зарязаха звездите, при нас се затълпиха. Никой, никой, абсолютно никой не остана пренебрегнат. Освен можеби, самият аз.

ЕДИН МЪРЛЯВ ЛЕТЕН ПОДИРОБЕД,
още по-съмнителен от днес, телефонът звъни. Дòна се обажда. Бре, казвам на себе си: най-подир, най-подир, най-най-най-подир. Техните не били добре със здравето. Не се учудих. И до днес, видят ли ме, падат в канала. Сега има защо. Тогава нямаше.

- Ало, Жорж-Бой . . . – умилква се Дòна.

Казвам си незабавно: Къту пулицаят мъ нъречи – ква’й ший тъз ръбутъ - ъ!?!.
Рекох си, съвсем модерна е станала моята Дòна, а в главата ми вятър тръни вдига, и мете.

- Ало, Дòна - а - а . . . - вия по телефона и поглеждам през прозореца, (По онова отречено време возила рядко се крадяха!), а там блести и сияе в азиатски изумруд тази сегашна таратайка. Чисто нова. В изряден вид. С нов акумулатор. Заредена до капачката. Одори-рана прекалено и в добавък. Тъпкана с алкохоли всякакви. Готова за евтини подвизи и скъпи приключения.
И ето, Дòна пристига възхитителна повече от всякога.
И ето, спретваме една старателна, продължи-телна, чиста и хубава, докрай хигиеническа, Здрава Демократическа Любов. (Иначе казано водолазна!)
После втора и трета, Барба, както би могъл да предположиш. Какво друго би могло да изтърка ръждата от скапаната душа на един старши водолаз, освен една двойна любов на факториел. (Нищо друго, то се знае, как да не се знае, като си се знае!)
Пък, докато пийваме от “Белият Кон” и замезваме фъстъчно и консервно, телефонът звъни ли звъни. Звънят онези същите апапи, с които сега си белосваш главата, с делово предложение.
Речено-сторено. Яхваме колите. Право в Живота. Ние, оправените материално. Спечелилите доволно, но недостатъчно. Видяли свят, а светът пропуснал да ни забележи.
И хукваме извън града, но не така далеч, та да сеприберем навреме, щото у дома е най-евтино, най-спокойно, най-безопасно, и най-надеждно. (Нал’ тъй - а?)

ЛЕСНО ЗАВЛАДЯХМЕ
онова скапано барче, гдето "Делфинско Око" и сега се нарича. Какво “Око”, бе Шефе! Ламя ненаситна. Минало делфини - задминало акули. Бучнати стари траверси вместо тараби, да не се забелязват посетителите от пътя. Пейки и маси в пясъка побити. Морето бие в краката, а ние сме все и вся, и въобще-изобщо. Портфейлите пълни. Стомасите празни. Сърцата преливат, че и запират. Което не е нищо друго, освен краен резултат от законно положен високорисков водолазен труд, заедно с лицензиран международен опит. А “Белият Кон” си се лее на воля.
По едно време Дòнчето, ме ръга в ребрата.

- Стига!

- Какво стига, бе Дòна?

- Стига на “Белият Кон”!

- Хубу, - думам. – нъ теб’ стигъ, нъ менъ’ никугъ!

Спрях с чаша в ръка, па се замислих. Не поради нейните лицемерни безпокойства. Не, защото “Белият Кон” бе свършил. Ами, защото Господин-Другарю Гогомил Славигогов Гогомилов, мой шеф и искрен доверител, Дòнчето най-безсрамно броеше в очи сервитьора Спас. Докато Спас така незабележимо свиваше рамене, че на всички бе ясно, до къде е стигнала работата. Сякаш искаше да каже и подчертае, неговата вяра делиорманска; прави що щеш, аз съм до тук, гле’йте си работата и двамата, значи.

- Бре – е - ех! . . .

Стара мъка ме заяде.
Отново видях ухилените лица на ония полицейски с лъскави гамаши. Лайналото да ме заръфа куче. Старият очукан джип, с безмълвен черен шофьор в небесносиня униформа и антени бучнати в небето. Безскрупулното дуло на “Питон” насочено в лицето.
Рекох си, тук има нещо и продължава да го има. Не може да е нямало - щом продължава. Момчетата ще изля-зат прави.

- Брех, брех, брех, - рекох си, - заради един сглобяем апартамент и една лека кола, гдето гълта бензин като хàла, загубих единствената свястна жена в моя никакъв живот на подводен хамалин. По дяволите южните ширини! По дяволите пачките зелени змийчета! Смърт на ранното пенсиониране! По-добре Смърт – отколкото пенсиониране на Балканите! А Дòнчето и Спас, си се гледаха любящо заговорнически в очи забравили, че около тях е пълно със сертифицирани международни водолази с богата практика и опит.

- Тръгваме! - шептя премалял от болка и обида.

- Още не . . . - шепти Дòна и се бави, но аз съм твърд и устремен.

А Дончето, брат, не може да откъсне очи от уж безразличния Спас, докато Спас не изтърва подноса, с онази захабена керемида с океанска скумрия върху нея, представяна за черноморска. Па се окопити. Па започна да се върти наоколо. Да ни уважава. Да отчита сметката до стотинка.

ГОШО ПЛАТНОХОДА,
моят задължително любим старши пое издълбоко дъх, въз-дъхна, забърса едри предателски сълзи. Огледа се за бу-тилката "Бял Кон" захвърлена в тревата. Достигна я с нозе. Върна я при себе си. Гушна я. Изцеди последни капки алко-хол. Отново я запрати надалеч.

- Икономии, Барба, икономии . . .

Още по-тежко въздъхна.

- Я Барба, протегни се, че бутилката падна при теб. Да проверя да не е останала някоя и друга капка, Шефе.

- На парчета е!

- Извади другата от сака!

Умълча се, па изригна.

- Ах, Дòна - а - а . . . Дòна - а - а ! Дòнче -ле - е - е . . .

Още малко, да изкара песен.

ТОГАВА,
бръкнах в джеб Шефе, а там, какви ли не стотинки. Тук - там, златце и сребърце. (Сега нямам. Тогава имах.) Пълна шепа зафучих право на Спас в лицето. Всички онемяха. Оркестърът прекъсна свирня, и хукна. Мадамите писнаха. Момчетата ме подхванаха.

- Да се измитаме . . .

- Мамка му!

Обърнах се за Спас. Клечеше между масите. И, събираше чуждите стотинки. Дòна бе попаднала на пестеливец. Втурнахме се, обратно към дома. Ние сме момчета белоградски, Шефе, маримани кореняци сме. Белоград никога няма да ни калеса почетно, ала от дом
едва ли би ни лишил. Макар да не е невъзможно. Все някоя изоставена мауна, за подслон и шелтър, ще да се намери по плажа. Още прабабата на моя прадядо е била черноморска сирена. Представяш ли си, какво означава това по време на Кримската Война, бе Шефе? Авангардна еманципация във времена, когато презервативът е лукс, и за английската кралица. Где ще намериш такива като нас? Днес поколенията, драги, са нищо повече от генерация едва родени, а вече морално амортизирани мутри, задрямали пред безкрайно множество системно остаряващи компютри. Онова, което видях за последно, драги, бе онзи пълзящ по земята червей Спас, как събира моите с кръв и азотирани дробове избачкани стотинки. Без да помисли да ме догони, че да ми прасне юмрук в пияната морда. Тази гледка си ме отрезви. Изведнъж и напълно. Дожаля ми за себе си. Прижаля ми за Спас. Възневидях Дòна. Да бе развратница, не бе. Ако бе, щеше да дойде заедно с мен под онези смрадни ширини, пари да печели. Питах се, питам се и сега, защо и как се е забъркала със Спас? Ето, на този въпрос никога няма да мога да си отговоря. Как може едно такова сухопътно шкембе, да свали жена като Дòна? И, възневидях света. Отвънка лъскав, колкото си иска. Отвътре червив, колкото не можеш да допуснеш. Свят, втурнал се пари да печели. Злато да трупа. Свят който си мисли, че би могъл да бъде вечен. Пък то, Шефе мой единствен и световен, всичко трае ден до пладне. И страшното е, знаеш ли в какво, Шефе? Най-страшното е, че всички го знаят, правят се че го разбират, а се налага да го забравят. Тогава, именно тогава Шефе, в мене се отвори онази неустоима бездънна кухина, гдето не успявам да запълня нито с алкохол, нито с дрога, нито с най-великолепна балканска манджа. Празна и понастоящем. Точно тук. Под лъжичката. В сърцето. Имаше нещо като компас там - образът на Дòна. Сега го няма.

ГОШО ПЛАТНОХОДА
удари длан през гърди. Раздаде се глух гробовен тътен. Звукът раздвижи листата на стария орех. Върху главите ни се посипаха орехи. Птици литнаха. И, не се видяха. Разчупих един орех, а той се оказа плесенясал и кух. Реших, че е прокоба. Всъщност, си рекох, прокобите са постоянно около нас. Умее ли някой, да ги разчита?

ИЗВЕДОХМЕ
колите на шосето, Шефе, зер доста бяхме направили главите. Фукнахме към Белоград, моят мил и едновременно омразен роден град, а той израстна из утрото. Приказен като идол. Лъчезарен като дете. Изумруден като приказка. Реших да простя.
Простен Спас. Непростена Дòна. Ако да бе ме уведомила, ако бе дала някакъв си таен знак – бих се примирил. Но, през цялото време на моето аргатуване по екватора, такива любовни писма ми пишеше, че след всяко получено писмо, нищо друго не оставаше, освен да дълдисам още по-дълбоко под водата. Не, не реших да я убия, както това твърдеше някога следователя, преди да оттегли своите мръсни комунистически обвинения. Но реших, да сложа край на нашият съвместен път. Предшестван от полузабравен напълно изтъркан годеж. От камара фалшиви писма. От какви ли не подаръци. Да сложа край на нашата отдавна стопила се, някога луда ли луда, Любов. На моят толкоз труден занаят. На самия себе си. Настъпахме газта. Юрнахме се шантави назад. Знаех, взема ли душ, дремна ли в добавък, всичко ще си се размине. Но, съдбата бе решила друго. Като стигнахме предградията на Белоград; град към който съм привързан с пъпна връв от стомана; движението се превърна в каца с мармелад. (Някога Шефе, мармеладът се продаваше в каци. Не както сега, в бурканчета от по петдесетина грама и нещо! Нашенските каци бяха дървени. Задокеанските – хартиени. По-малко от кило не купуваше никой!) Превърнах се в уши и очи, а се запазих бесен. Дòна се вкопчи в мен’, започна да ридае. Някъде пред самата автогара, движението се превърна в габровски пестил. Скапан междуселски рейс надуваше и димеше с ауспух. Градска хармоника потрепваше препълнена с пътници. Туристически пулман тъпкан стуристи, бързаше да пипне магистрала. И тогава брат, Ох!, що да сторя, Ах!, ха насам – ха натам! И отново - ха натам – ха насам! Дòна реве та се къса, от проклетия си се тръшка. Ляво-Дясно-Ляво-Ляво! И, хайде с колата право по стълбите в подлеза, а той все още в строеж. Спасù хората в автобусите, викам си, Платноход - голямо нещо си, не си обикновен Платноход – бермуден си! Давам още газ! Включвам фаровете, както си е редно. И още газ. Хей този скапан "Мерцедес", по стълбите от едната до другата страна, като нищо ни изнесе. Влязох в подлеза отляво. Излязох от подлеза от дясно. Направих завой. Избрах място. Паркирах прилежно край тротоара. Нищо сякаш не било. Е, трябва малко да съм сплескал колата, си мисля, но това е нещо, което се оправя. Срамежливо си се оглеждам. (По начало съм притеснителен!) Съглеждам ужасени пешеходци как пищят. Катаджии, да довтасват на мотоциклети. Правя опит да отворя вратата, да изляза, да се разберем. Пък е невъзможно. Блъскам с крак, отвори се. Отхрачвам кръв. Нищо работа думам си, не е като от азот. Посягам към жабката с документите и тогава, О!, тогава Шефе, гдето си за мене всьо и вся; и хляб, и вино, и цигари ‘дет съ викъ; откривам Дòна Примадòна отметнала глава назад. Поразена нощна птица, вперила втренчен поглед някъде далеч-далеч-далеч зад мен. Обърнах се през рамо, а там никой не стои. Пипнах Дòна по лицето. Главата й се люшна насам-натам. Осра нещата окончателно Платноход, думам си! Вече нямаш абсолютно нищо, освен Една Напълно Изпепелена Самоубийствена Любов, подсладена с огромни бъдещи неприятности.

- Дòна! - Крещя и рухвам върху нея, а катаджиите са тук, а на тях такива не минават.

Грабват ме, щракват ми белезници, в джип ме затръшват.

- Дòна! - Крещя като смахнат, и размахвам ръце доколкото това е възможно. - Дòна! . . .

Така, Дòна Примадòна; милото мое момиче заради което години без отпуск горях под южни ширини, обичано и харесвано от цялата тайфа, гдето водолазна група се води при теб Началство, а за мене си е истинска тайфа; Дòна, най-личната жена на Белоград, жената от която се очакваше да имам син, загина. С други думи, без да искам я пречуках. Точно тогава установих, Шефе; гдето на водолаз се правиш а си само един скапан държавен чиновник; че човек притежава два вида живот. Живот, с който донейде разполага сам. И живот, с който разполага единствен Господ-Бог.
Не мислиш ли, че човек никога не знае, какво се таи надълбоко в него, накъде го води, и защо?

ИЗУМЕН МЪЛЧАХ.
Гледах моят върл помощник, тръгнал с мене по работите на държавата, а можеби и по работите на света. Беше се излегнал върху пластовете ланска шума. Бе поставил ръце под глава. И, блуждаеше с поглед всред бездънното небе, където нямаше помен от облак. Небе, което не престава да се надсмива над нашето човешко скудоумие. Над нашите
евтини мъжки победи. Над безсмислените наши загуби. За да ги запамети и пренесе, неизвестно где - през Времето на Времената. Припомних си Дòна и Спас тогава, преди много отминали години, когато Гошо Платнохода се гмуркаше под водата между рифовете пред Кувейт. Там, след полунощ, на черноморския бряг. Недалеч от прословутото "Делфиново Око". Как се държат за ръце обезумели от любов, до колене нагазили във водата. Опиянени от високата пълнокръвна луна. Опитвайки да прекосят вечната лунна пътека. Нещо, което предприема всеки, но все още не е успял да постигне никой.

THE END