LOGBOOK AMERICANO, short stories by Bogomil Kosstov AVRAMOV-HEMY

© 2005 – Bogomil Kostoff AVRAMOV-HEMY
gsm: 0899 583 795

АМЕРИКАНСКА ЛОЦИЯ

- триптих -

ГОСТ

ИМАМ ПРИЯТЕЛ,
капитан далечно плаване Варна-Галата-Обратно, свръх-самотен навлек. Този някогашен морски бродяга така искрено харесва жена ми, че без да подозира го залюбих. Такава е съдбата на морските лица. Да харесват чуждите жени. И, да завиждат.
Онази заран, рано-рано, на входната врата се звъни. Да е домоуправителят - не е. (Всеки Божи Ден брои реституираните си имоти!) Да е инкасатора – едва ли. (Надписването отдавна е автоматично!) Дали е призовка? (Напълно е възможно. Всеки всекиго за всичко съди - адвокати бол!) Който да е, ще почака докато проветря, па ще отворя.
В години на застой, (Дори в години на прогрес!), българинът закусва, обядва и вечеря; сирене, хляб и чесън. Капселова се с жената, децата и балдъзата в единствената обитаема стая. И, примирен очаква Господ Бог, да го освободи от недоимък. До края на двадесети век, това понякога се случваше. През двадесет и първи век; мисля си и надничам през шпионката възможно най-предпазливо, че да не ме гръмнат по погрешка; ще да освободят българина от самият себе си. Дали от това ще му дойде веднъж завинаги умът в главата?
В старомодната шпионка; що да видя; виси окумена, префасонирана поради оптичния ефект, мутрата на моят си Капитан Далечно Плаване Варна-Галата-Обратно. Как да не отвориш.
- Виж, - казва, а в ръце размахва луксозна дебела книга, а в очите му непонятен хленч, а ченето му трепери ли трепери. - Ей това е Книга Със Книга! Не като твоите скапани, измъчени, измислювани и попикани, бедняшки хартишки.
Нахлу, настани се, пийна питие, успокои се. Престана да го дава гипс. Разтвори книгата. Вдигна я до полилея. Отново я размаха. Занарежда, как чуждоземците от нищо - нещо правели. Традиционност се именувало. И, поддържали тази традиционност столетия. За кеф, удоволствие и патриотизъм.
- Като умра, Хеми, - казва и твърди, - ей тази книга да ми сложиш в ковчега, под главата.
- Къде - къде?
- Под гла - ва - та - а - а . . .
- Да те позатоплюва от време на време - а!?!
- На майтап я караш - като скот живейш!
- Язък за книгата, - примирявам се, - що не я икономисаш … Хм! … За поколенията …
Съвсем се ядоса. Тикна ми в ръце проклетата книга. Що да видя. Лоция от 1777 година, преиздадена с допълнения от американското адмиралтейство 1997., за двеста и незнам кой си пореден път.
Капитаните, казвам си, дори пенсионирани, все по лоции се водят. Кой като тях.
- Щом е за теб, - думам и повтарям, - ще го сторя! Бъди уверен.
Позасмя се човекът. Кому се умира? Всеки иска да бъде изпреварен.
Пием си ние питиетата, разлистваме разкошната книга в здрава кожена подвързия, а очите на Капитан Варна-Галата-Обратно витаят ли витаят, шарят ли шарят, по моите си лични библиотеки. Ще си хареса нещо за у дòма, после върви го гони. Грабвам сгъваемата стълба. Изкатервам трите стъпала. Снемам от най-горния рафт кръгла ламаринена кутия. Капакът с мъка се отваря. Шур - р - р … Из кутията бликва поток джунджурии, па залива и капитан, и книга, и мене самият.
- Ритна ли камбаната, Кеп, - казвам и твърдя, - тази кутия, както си е пълна с гарбач, да поставиш под главата ми.
- Хубу, - казва господин Капитанът Далечно Плаване Варна-Галата-Обратно. - Ще ти държи хладно, ама какво да се прави. Иначе, ще бъда точен, като по компас. Бъди уверен.
И ме заврънка да разкажа, за какво съм събрал всичко туй.
Уж капитан.
Уж видял премного по дължини и широти, а очите му изведнъж станаха подобни на обектив на цифров фотоапарат.
THE BOX
РАЗБИРА СЕ,
кутията от локум си е съвсем американска работа. ("MADE IN U.S.A." върху дъното и капака!) Оказва се - Брей! - дори в Америка се консумира локум. (Пълно е с македонци!) В промишлени количества. (Как иначе!) Предназначен, то се знае – как да не се знае, най-вече за армията.(Военизирана нация - К'о ши муй!) В тази изключително здрава,едва ли не вечна ламаринена кутия,трябва да е имало локум, способен да подслади живота горе-долу на рота - рота и половина, (Преди атака – подир бомбен килим!), по време на Втората Световна Война.
Далеч преди тази живописна кутия да попадне у дома, бе станало махленска тайна, че Баба Македонка, (Независимо от стриктната немската окупация!), държи несломими връзки зад океана. Двама шегобийци евреи от тарафа, (Мезар-Кезар и Сие!), бяха пробвали номера с телефона през Цайриград, но Баба Македонка, жена лъгана-прелъгана, видяла-патила, лесно разкри измамата. Тогава се разбра. На македонци еврейски номера не минават.
Бе време на безчислени въздушни тревоги. Щом сирените завиеха, а радиото започваше да излъчва позивни, всеки хукваше да се крие в недалечния общински разсадник. Баба Македонка оставаше на откритата площадка на стълбището пред своят дом, провесила през врат старомоден месингов далекоглед. Вперваше поглед в небето. И, под неистовия вой на сирените и крясъците на обезумялата тълпа, броеше прелитащите над Белоград летящи крепости. При отбой, махалата се завръщаше вкупом. С приповдигнато настроение, че крайморски Белоград е за лишен път пощаден. Заварвахме Баба Македонка православно да се кръсти, неотменна на своя пост, със зеленясал далекоглед провесен на сбръчканата шия.
Той бил там, нейният единствен син, твърдеше гордо старата жена, на крилете на някоя от прелитащите в небето летящи крепости. Бомбомерач-доброволец, близък на човекът създал тези същите летящи чудовища. (Най-обикновен пройдоха от Севлиево, зафучен от съдбата далеч зад океана, да строи самолети и печели долари.) Заради нейния син, именно заради него, нямало бомби над Белоград. Докато над София и Добрич падали, падат и ще падат. (Тяхната мама и капут!) Момчурляците не пропускаха да й се надсмеят. Дали не очаква да й пуснат нещо по-така отгоре? Баба Македонка свиваше рамене.
- Мине ли Войната, - казваше старата зачумберена жена, - и това ке се чине …
Войната по фронтовете наистина взе, че свърши. За да продължи между поколенията. По площади и стъгди хорове разпяха частушки. Войници се завръщаха. Знамена се вееха. Разигра се разпродажба на военна плячка, наричана трофей.
Един слънчев подир обед, всред врява и всред глъч, раздавачът Бай Спиридон донесе съобщение. Баба Македонка притисна жалката хартишка до сърце. Развя я победоносно. И, както бе по чехли (Застъпани стари обувки!), хукна към Пощата. О, колко много горда и честита, бе тогава тя.
Колетът, (Програма на Американския Червен Кръст за подпомагане на бедстващи!), се оказа пълен с удивителни съкровища, каквито за пръв път щяха да попаднат на местния битак.
За децата - дъвка на кило, шоколад, майонеза в туби и - хай-да-да!
За жените - бельо втора употреба.
За мъжете - еднократни самобръсначки, разпадащи се подир употреба. (Една все още крее и не умира, във въпросната кутия от локум!)
За болните - пеницилин.
За здравите - кафе в консервени кутии.
За Баба Македонка универсални изкуствени челюсти. (Имаше си зъби здрави, но веднага ги смени!)
Жените на Белоград пръв път видяха чифтосани женски чорапи, наричани чорапогащи. (За всеки задник, но не и за корсет със жартиери!)
Децата вкусиха дъвка с мирис на джоджум. (Подир това под държавна възбрана!)
Бай Ламбрин, местния касапин, получи вечна писалка наречена химикалка. (Шом я изпишеш - хвърляш. Ако имаш друга!)
Всеки от Старата Махала около Баня Вергиев в Белоград, Област Варна, Царство България, получи по нещо в армаган. Получих и аз. Тази празна ламаринена кутия от локум. С отпечатан Чичо Сам върху капака, (Остра брадичка, хитро присвити очи - все му тая, на главата цилиндър обсипан с безброй звезди!), как държавнически безгрижно отхапва от безкраен розов локум. Заедно със спомена за внезапно сбръчканото лице на Баба Македонка. Потресена от писмото на нейния отдавна побягнал зад океана син.
"Мила Майко, много съм добре, не ме очаквай …"
Помня я на нейното си място.
По същото си време.
Когато вече нямаше никакви тревоги, освен учебни. Как продължава да дежури сред нощ, неподвижно загледана в небето, където летящи крепости отдавна не прелитаха. Небе, по което вече бе невъзможно да се мярне дори ястреб. Една пролетна заран, съседи я намериха паднала на земи, скупчена от студ, сбъркана от мъка. С мъртвешка пяна на уста.
Повикаха общинската гальота. Трак - трака – трак, право в Общинската Болница, (Прекалено хуманен институт още тогава!),
където Баба Македонка преповтаряла до дупка.
- Поне една да бе пуснал … Че да тресне, как' трèбе …
- Поне една да бе пуснал … Че да тресне, как' трèбе …
- Поне една . . .
Ставало дума; пояснил на махленските баби лекуващия лекар, алтернативен партай-генозе и при немци, и при руснаци; ставало дума за нещо докрай безобидно. За кутии подобни на тази, в която съхранявам сглобяемите елементи на моите ръждясали спомени.
Но, аз имам своя собствена теория. И, разбира се, и Спомени . . .

МАСУР ОТ ХАРТИЯ

ТОВА ПЛАТЕЖНО НАРЕЖДАНЕ
навито в хубав плътен масур, прещипнато с металическа щипка, е от съвсем нови времена. Нареждане, което никой никога няма да ми осребри.
Бях написал книга за екологията на Белоград, Черно Море, и Световния Океан в добавък. В книгата се преплитаха и продължават да вършат това, древни морски легенди и съвременни научни изследвания. Още я има по книжарниците. Кой ще да я купи! Пука му на гладния народ за екологията на Белоград, Черно Море и Световния Океан в добавък.
Тръгнах да разпространявам книгата.(Директен маркетинг!). От читалище на читалище. От библиотека на библиотека. Докато писах книги, така и не успях да взема шофьорска книжка. (Дадоха на всички, само на мене не. Гледали ме предната вечер по телевизията, как се пеня със стихове, вместо да бича чалга, а освен това не съм мангал!) От друга страна, закуските които консумирам епизодично са толкова тънки, че не успях да отделя нито една от тях, че да си купя лека кола. (Касовите фишове грижливо съхранявам!) Човек на години, като нищо бухам пешачка. Хубаво о'ливан с улична помия от леките коли на всевъзможни мутри. (Рискове на занаята!)
Този тъжен ли тъжен понеделничен ден, някъде по Белия Лъжовен Свят, в природната околна среда нещо се бе случило. Това усещаше най-вече моята бедна, задъхана, влачеща се по тротоарите на Белоград непокорна измъчена душа. От кафене до читалище. От читалище до училище. И отново. До обед не успях да продам нищо. Независимо, че една очарователна заместник-директорка почти ме кандардиса; що не взема да й подаря няколко броя с автограф, да ги продаде на учениците в интерес на родителското настоятелство, пък аз да гледам сеира. Хей така - без дори кафенце да почерпи. Овреме се опомних. Грабнах тежката чанта с моите калпави книги. Хукнах надалеч от училището през глава, кряскайки диво.
- Хора - а - а, пазете децата - а - а!
Но, уличният шум се оказа дотам оглушителен, че не вярвам някой да е чул моя жален вопъл.
Разкошните директорски кабинети се оказваха пълни с ледени сърца. (Директорите подозират финансови проверки!) Читалищата занемарени и безжизнени. (Фитнес зали с продажба на стимуланти!) Библиотекарките - до една пишещи, чак публикуващи. (Красавици пренебрегнати от сутеньори!)
Към края на работния ден, изплезил език от умора, достигнах училище събрало под един покрив безброй надежди за настоящи примирения и бъдещи противоречия. Паднах в един фотьойл, па заспах. По едно време усещам, ме побутва бодигард с палка.
- Тук не се спи!
- Къде?
- Долу, братò, зад портиерната има ... Хм! ... каюта.
Готин човек. Дъртофелник, а удивително модерен! Побъбрихме. Обсъдихме живота. Напълно законно ми взема номера на личната карта, че и в чантата успя и надникна, касетофончето ми поиска и изпробва. Бдителността си е бдителност, заяви тогава човекът примирен, че не открива нищо по-така, допълни, на мониторинговите камери не могло да се разчита. Все е друго ръка да пипне – око да види. Печен човек - няма що. Някога бил голямо нещо. Сега – абсолютно нищо. Ама, какво да прави - има внуци да изучва.
- Пфу! - отсече. - Книги! Абе, кой чете днес, бе човек! Жив ли си, или на жив се правиш - а!?!
И, набра някакав номер по своя джиесем. За лишен път установих, че бодигардовете винаги са прави. Тогава директорката се появи, па ме покани в своята приемна. Принцеса от белоградски звездни войни, ала с къде по-забележителен бюст. Докато се ориентира къде да ме настани, небето смрачи. Ливна дъжд. Тресна гръм.
- Какво е това? - запита спретнатата жена.
- Бомбаджии, колко щеш, - отвърнах докато вадех кочан с фактури. - Има ги, и на небето.
Жената ме изгледа подозрително. Прелисти книгата. Сви рамене. Наясно била с екологията, но не съм изглеждал на еколог, колкото да ми е мъчно. По-скоро съм имал вид на поет проспал творческите си планове, за сметка спестяванията на баща си. Би могла да закупи две книги на цената на една.
В този момент вратата се разтвори. Нахлу с огромна карта на масур в ръце, пребледняла и разтреперана учителка.
- Госпожо директор, - занарежда на пресекулки, - в час по Еко … в час по Екология ... падна екогръм!
Директорката ме изгледа, сякаш аз бях пуснал божествената гръмотевица.
- Какво именно? Как именно? Защо винаги при теб – а?
- Ами, - запелтечи жално жената, а аз й налях чаша вода, - докато си водя най-примерно часа; съгласно Вашите изисквания и тези на Отдела, по последните промени в инструкциите на МОН и МНЗ, следвайки КТ; през отворения прозорец изненадващо - Пра - а - ас! - тресна гръм.
- Какво - о - о!?!
- Тресна гръм, - продължи бедната изплашена жена, - а на децата косите им щръкнаха към тавана! … Пра - а - ас! … Нещо светло прехвърча напред-назад, навътре и навън! … Шлю-у-уп! Право в черната дъска. А там виси провесена тази вносна най-нова найлонова карта, гдето от екскурзията по линия на Зелен Полумесец през границата прекарахме, че едва не ни задържа митницата, за незаконна търговия с информационни продукти ...
- По накратко! Я, отвори картата!?!
Учителката въздъхна. Разгъна географската карта. На местото на древния славен Белоград, картата бе жестоко обгоряла. Надписът се мъдреше опушен:

"ЕКОЛОГИЧНА КАРТА ЗА РИБИТЕ И ХОРАТА".

Побързах да сляза при касиерката, където учтиво ме уведомиха, че макар сумата да е нищожна, ще ми бъде платено на два транша по банков път. Свих рамене. Все едно, да чакаш писмо от умрял.

ПИРОН

ПРОБЛЕМЪТ
със старата липа на Вергиеви бе, че от нейното съществувание бе заинтересована цялата махала. Някога тези места са били извън Белоград. С навлизане на цивилизацията, тук са били изградени вили. Подир това двуетажни аристократски къщи. По време на Войната и особено подир, в техните пристройки за прислуга обитаваше белоградския плебс. При регулация на квартала, общинските власти дали прекалено точна линия. Липата останала извън двора на Дом Вергиеви, но стопаните я стопанисваха заедно с цялата махала. Липата бе източник на надежда, и здраве. И, минаваше за талисман. Ние малчуганите я обожествявахме, а оцелялите до днес я споменуват с обич.
По времето за което говоря; време за което днес не иска да си припомня никой; Липата навярно бе стотина годишна. Въпреки това, всяка пролет Липата плодно цъфтеше, излъчвайки безумен аромат. Но, бяха настъпили нови времена. Този цъфтеж - не бе ли подозрителен? Този аромат - не бе ли упадъчен? Как така махленските дечурлига ще се сбират привечер под нейната сянка?
В махалата около Баня Вергиев, поредното ново време се появи с печатен текст забит с огромен ръждив пирон върху видялото и патило тяло на липата.

"ЗАБРАНЯВА СЕ БРАНЕТО
ПО ВРЕМЕ НА ЦЪФТЕЖ - ОТ КМЕТО"

Никой не повярва в това абсурдно разпореждане.
Щом настъпи късна пролет и липата разпусна цвят, а пчели налетяха от отвъд езерото за да пият до полуда нектар, с празни възглавки в ръце махалата накачоли липата.
Изневиделица изтрополи двуколка. Слезе човек, след него втори. Разтвориха стълби. Напълниха кошници. А нас, по реда на закона, прогониха. Като ни потрябва Липов Цвят - да си купим от аптеката. Не се изискват купони.

СЛЕДВАЩАТА ГОДИНА
липата се разбуди с поредно разпореждане побито с двойно по-голям пирон, но и, със щатен пазител с наган. (Пазвантите бяха на смени!) Обикаляхме наокол' с празни възглавки в ръце. Тази година липата бе богато отрупана с цвят, и изключително дъхава. Никой не успя да се покатери. Никой не откъсна и цветче. Освен пчелите.
На третата година Липата не роди. Старият Вергиев, в присъствие на три баби с хурки на пояс, и ято дечурлига с патлангачи в ръце, се изкачи, па огледа. Слезе много бавно, съвсем угрижен. Със сълзящи старешки очи.
- Липата си отива … - рече. - Липата съхне … Да не повярва човек …
До есента липата окончателно изсъхна. Белнаха се голи клоне. Дойде джип. От него слезе униформен мъж. Огледа дървото. Разпореди се. Шофьорът порови в багажника, извади кофа с вар. Отбеляза върху липата огромен кръст.
Дойде бригада с трион. Трионът бе с мотор. Моторът окънтя цялата махала. Старата Липа бе грижливо изкоренена. Трупът отрязан и отнесен. Коренището оставено на произвола на съдбата, килнатс в страни - огромен недооглозган кокъл. Един от корените бе недоотрязан. Кръвна нишка между повърхността и вътрешността на земята. Не преставам да си мисля, че тази странна органична жица, навярно идеше направо от сърцето на земята. За да тревожи и боцка, и днес, нашите изпосталяли от нерадости сърца. Телеграф, по който човечеството се опитва, но не успява да получи, достоверни сигнали. Камо ли, обезумели от нищета белоградски маримани.
В краят на есента дойде камион. Съсякоха останалия корен, по който се бяха раззеленили и посъхнали листенца. Отнесоха коренът със себе си. Преди това, О!, преди това подравниха, направиха и асфалтираха паркинг. Има го и днес. Превърнат, при спазване на безброй екологически и хигиенни изисквания, във вонящо квартално сметище.

© 2005 - Bogomil Kostoff AVRAMOV-HEMY
05.05.3007; 20:02:17