ЛОДКА ЗА УДАВНИК
To Аdam
ПРЕЗ ПРОЛЕТТА, ЛЯТОТО И ЕСЕНТА,
това пригодно за строеж на лодки време, разтварях вратите на гаража нашироко. Пред мен се простираше забравен, незастроен къс междублокова земя. Недалеч сияеше морето. Хукваха ветрове. Витаеха хали. Миришеше на водорасли, на пристанище и благодат.
Зако често преминаваше от тук. Спираше пред зейналите порти. Вперваше поглед в бъдещата яхта. Момчето бе крехко, като порцелан. Кожата на лицето му – прозрачна. Върху бузите му бяха изписани две едва забележими светли петна. Махвах весело с ръка. Изваждах буркан смокиново сладко. Отново се превръщах в дете.
Недалеч, зад тесни, дълбоки, решетъчни старовремски прозорци, в паянтова старовремска къща оставена на доизживяване, сгушена сред високи сгради с непрогледни стъкла, заедно с баба и дядо, отрастваше Зако.
Всичко това, се повтаряше всяка заран, освен зиме, когато мястото “ничия земя” се превръщаше в непроходима локва кал, а поредна епидемия грип косеше Белоград.
МИНАЛАТА ЗИМА,
се стопи неусетно. Пролетта подгони облаци в небето. Вятърът отново бе вкусен и солен. Ухаеше на пушек, ухаеше на параход. Буркан със смокиново сладко блестеше върху дървената полица недокоснат. Никой не се появи. Дните преминаваха един подир друг в сивота.
Една мъглива лятна утрин, всред пластовете мъгла и пристанищни пушеци, се появи натоварен с покъщнина камион. Скокнах навън. Шофьорът премигна с фарове, помаха приятелски ръка, и внимателно заобиколи крехкият корпус на моята яхта. И, сякаш изчезна.
Прекарвах до късна нощ, край тялото на бъдещата океанска яхта. Звукът на циркуляр събираше махленските хлапаци. Тишината ги прогонваше. Търсех всред тях да открия моят приятел Зако, но той отсъстваше.
ОНАЗИ ПРИВЕЧЕР,
в светлината на високата електрическа крушка, се появи немлад човек. Притежаваше дълги сребристи коси сресани в плитка, и къса брада която някога би могла да бъде рижа. Носеше онези безплатни полууниформени дрехи на моряк от търговския флот, които, истинските хора на морето отбягват.
- Наздраве! – каза човекът, и аз му подадох бутилка бира. – Зàко е оставил нещо за вас . . .
Умело отвори ламаринената запушалка с една отверка, а питието плисна и ни обля. Пяната порази измачкания лист, който мъжът носеше със себе си. Върху хартиения блоков лист, бе изобразена старинна фрегата. На капитанската кърма, между две мортири, под високо тропическо слънце, момче държеше за ръка снежен човек. За пръв път виждах снежен човек върху борд на кораб.
- Замина, - пророни задъхан човекът, и аз не знаех, дали това е от погълнатото питие или от друго, - замина, както се случва често . . .
- Как тъй замина?
Спомних си товарния автомобил с кошони багаж.
- Заедно с цялото семейство . . . Намерили на Зàко нов баща . . .
- Туй то!
Духна вятър. Отвя хартията.
Хукнах подир хартиения лист, но мракът бе като от клей, а светлината изкуствена и слаба. Когато се завърнах, мъжът бе изчезнал, а бутилката бира стоеше преполовена върху борда на недоизмайсторената лодка.
Загасих светлините. Дълго стоях пред вратите на корабостроителницата – гараж, взирайки се в нощта в посока на старата къща, дано открия повик за живот. Но, къщата бе няма, и аз не си позволих да взема фенер, за да я огледам. Струваше ми се, че отнесения от вятъра хартиен блоков лист, другаде няма къде да отиде.
ПОДИР ВРЕМЕ ДОЙДОХА БУЛДОЗЕРИ.
Пребориха се със старата къща за минути. Изравниха хубаво земята. Дойдоха служители с оранжеви престилки. Пометоха и разкопаха. Посадиха цветя. Разпръснаха райграс. Роди се трева. Н,о в сърцето ми заседна строшена мачта.
ВСЕ ТАКА,
се суетях около моят бъдещ кораб. Все така привечер, се събираха хлапаци, прекрачили велосипеди или дъски за скейт върху асфалт, Погледите им бяха насмешливи и изпълнени с презрение, към това което върша. Подмятанията им – цинични и нечестни. Разбрах, че в епохата на картонените кули, дори кораб като моя, следва да бъде произведен фабрично.
Недълго умувах.
Обявих лодката за продан.
РАЗГЕЛЕ,
намери се запален купувач. Вече имал капитанско право. Щял да премине по същия маршрут. Визите били ударени върху паспорта му със щемпел. Добра работа съм свършил. На световно ниво, от балканска гледна точка. Имал близък мераклия за подобно корито. Щял да ме препоръча.
Дойде камион, за да отнесе полуготовият презокеански кораб. Шофьорът ми се видя познат.
- Туй то, - подаде глава през полуотворената врата на кабината, и спусна крак да слезе. – Веднъж багаж на разведени – втори път лодка за удавник.
Гръмко се разсмя. Младо недодялано мемче, тръгнало света да покорява с камион. Имаше сипаничаво лице, редки зъби и огледални очила. Дълга цигара сипеше пепел върху волана.
Не посегнах, и не го ударих през лице. Биха ме обявили за какъв ли не. Усетих се несмел, а значи неморяк.
Когато колата отмина, върнах се в опустялата моя джебна корабостроителница. И, разбих с топор онова, което бе останало от строежа. Тогава, из някакъв прашен ъгъл литна онази рисунка, гдето търсих предълги часове през ветровитата нощ. Върху борда на старинен платноход, между две димящи мортири, под високо тропическо слънце, Зàко държеше за ръка Снежен Човек с адмиралска шапка на глава.
ВЗЕХ РИСУНКАТА В РЪКА.
Излязох на високия бряг, над самото море. Открих, че пътят до брега на морето е съвършен и чист. Ако да бях построил моята яхта, лесно бих я спуснал на вода. Но, кого бих взел в нея? Не харесвам самотните мореплаватели. Нещо нередовно съществува в тях.
Приседнах на коляно.
Сгънах рисунъчния лист, като кораб.
Слязох до самият бряг.
Морето бе вълшебно и тихо.
Пуснах корабът, а морето го притегли и отнесе.
Тогава, от високото на моят бряг, се разнесоха дюдюкащите викове на момчурляците със скейтове и велосипеди. Така, и не разбрах, какво искат.
Всъщност – какво значение . . .
No comments:
Post a Comment