СРЕДНОЩНИ АРОМАТИ
To Dako DAKISH
МЪЖЪТ СЕ РАЗБУДИ СРЕДНОЩ.
Той установи, че мирисът на евтини цигари без филтър; такива все още се продаваха в това забутано предпланинско кътче на планетата наричана Земя; от които бе изпушил стотици хиляди къса за през своя малък, къс, скапан напрегнат живот, сякаш взел, та се изпарил. Вместо това, в малката стая три на четири превърната в работен кабинет, спалня и още какво ли не, витаеше мирис на прясно препечен хляб. Това развесели мъжа.
ЕКОЛОГИЧНА ЗИМА,
каза си мъжът полугласно, хай да се невиди. Посегна да включи осветлението, но остана в мрак. Токът втори месец бе прекъснат. Компанията не търпеше вечни длъжници.
До болка екологично, повтори човекът, тихичко на глас. Хай да се не види, мокор!
Надигна се от дивана, превърнат временно в легло, и останал така за години. Препъна се в шнура на телефона. Повтори и потрети своето “Хай . . .”
Опипом намести слушалката до ухо. После я захвърли на леглото. Слушалката бе няма като космос повече от десет години време.
Опипом достигна завесите. Внимателно ги отмести, без да вдига шум. В стаята нахлу крассотата на безмълвната зимна крайбрежна нощ.
СПОМНИ СИ 1953..
Морето бе замръзнало по целия бряг пред Белоград, чак до устието на Реката и Галатея. За по-кратко, някакъв скитнек – циганин бе тръгнал напреки през залива, в посока на недалечния фар. За да не стигне до никъде.
Пролетес траловете на риболовните таки бяха извадили тялото на бедния наив на светло. Почернял, полуизяден от рибите, все още с вързоп съчки на гръба. Пък в тях - стар немски шмайзер – много добре гресиран.
През онези страшни години, за които никой не иска да си припомня, а в дискотеките за тях няма как да стане дума, също често нямаше електрически ток. Понякога часове. Друг път дни, полудни и денонощия, но всички някак си вярваха, че всичко това е за добро, че е за нещо значително повече значимо от техния жалък, незначителен живот. И, си казваха – но, какво значение . . .
По-късно, години по-късно, щеше да открие тези кратки думи в писанията на добре познат писател, за да не престане да се чуди върху същността на писателския занаят.
СТАЯТА ЛЕДЕНЕЕШЕ.
В този крайбрежен полусредиземноморски град, зимата обикновено ппреминаваше бързо, а жителите бяха дотолкова приобщени към електрическото отопление, както някога техните деди към мангалите с дървени въглища.
Прескачайки купища книги и ръкописи, под призрачната неземна осветеност на зимното среднощие, Мъжът приседна пред скованата пред единствения заскрежен прозорец маса. Негова Съдба и Орис от години. Откри причината за своето внезапно болезнено разбуждане. Чашата, със зацапана от бои вода, шумно се бе пукнала. Водата бе протекла по масата, за да пропие единствена недоизядена филия препечен хляб.
КАКТО ПО ВРЕМЕ НА ВОЙНАТА, ТАКА И ДНЕС,
Човекът се хранеше най-вече с черен хляб. Наистина, в последно време бе излязла мода на какви ли не видове луксозен и нелуксозен хляб, но Човекът считаше, че това не е нищо друго, освен поредно въведение към една Нова Открита Война. Която би могла всеки момент да започне. Война, която народът очакваше вече толкова много дълги тягостни години, та всичко това да свърши веднъж завинаги. Ако не със всички, то поне с една част от тези тихи мъченици на всичко онова, която учените без стеснение наричаха "Прогрес". Война, която продължаваше да се води нелегално повече от половин век, хей така, без да пукне пушка, без да екне топ. И въпреки това, Война цинична, осезаема и безпощадна.
МЪЖЪТ
помириса напоената с вода и разтворени бои филия студен препечен хляб. Ароматът на пшеница превъзмогваше мирисът на химия. Природата, каза си, ах, Природата ще даде на всички да се разберат. Отхапа, па се замисли. Стигна ли до подгизналата част, каза си, стигна ли до нея, спирам. Ще изхвърля замърсеното в коша. И, остана с отворена уста, пронизван от тъжна мъчителна мисъл. Ами детето, каза си, ами Синът Ми!?!
В ТАЗИ ЛЮТА ЗИМА,
През която токът, водата, телефонът и какво ли не, не само бяха поскъпнали главоломно, ами никакви ги нямаше; през която пътищата бяха приказно затрупани и безмълвни, по улиците бродеха какви ли не банди, а неговите акварели стояха непродадени, в съседната стая, недалеч от тютюневите експлозии на иначе така талантливия баща, сгушено при своята майка спеше Детето. Бе имало късмет да се яви на белия свят преди броени дни. Там, при топлата гръд на своята майка, лежеше поредния продължител на рода.
Детето спеше, а Майката се правеше, че спи. Не харесваше, когато Мъжът оставаше насаме със своите хартии и бои.
Мъжът отмести ледената хапка от уста, свил душа, сърце и тяло под похлупака на всички онези безполезни книги, които бе трупал та претрупал през целия свой никакъв живот тук, в този затънтен град, на брега на едно занемарено море което дори не можеше да замръзне както трябва, в този едва построен саморазрушаващ се дом. Опита да си припомни нещо подобно вписано в техните прашни страници, но не успя.
Реши да запали единствената половинка свещ, оцеляла неизвестно как, кипреща се в старомоден свещник.
Драсна кибрит. Подържа запалената клечка над свеща, докато огънят го парна. И, се отказа. Каза си, ами ако се наложи да изкъпем бебето зарана, а токът все още никакъв го няма, ами ако . . .
В СТАЯТА,
бе станало нетърпимо студено.
Ухаеше на подгизнал хляб.
Ухаеше на загасена свещ.
Всъщност ухае на класическа мизерия, реши за себе си Човекът. Добре ухае, няма как.
Знаеше, че ако се сгуши при Детето и неговата Майка, би открил зърно съхранена топлина. Но, защо да дели това зърно топлина на три вместо на две?
Реши и пристъпи.
Отвори плахо вратата. Дочу шепот.
- Добре ли си?
- Отлично
- Попикан, но затоплен . . . Ела!
Наведе се в тъмното. Целуна жената на слуки, но малкият бе така нищожен по рамре, така дебело повит, че не можа да го докосне. Оттегли се обратно. Изправи се пред прозорците. И, като нямаше кого – призова Бог и недалечната Света Петка Православна и Задморска.
НАВЪН БУРЯТА БЕСНЕЕШЕ.
Спусна завесите за да спести топлина, макар да знаеше, че е безнадеждно. Похлупи парчето баят хляб с хартия. Завърна се в дивана приспособен за легло. Зави се с огромен кожух, притихна.
Разсмя се.
Над себе си.
Над поприще и съдба.
Над всичко онова, което бе останало от онзи Древен Белоград, който Мъжът все още къташе в сърцето си.
Над покорството на света, решил да подреди нещата чрез недоимък, некадърност, и разврат. Разбира се, каза си, именно поради разврат няма нито ток, нито газ, нито вода, спокойствие дори. Не, не, не поради лошото време. Поради този специално управляван разврат от шепа хитреци, за които няма ни Бог, ни Цар, ни Закон. Някой бе казал, припомни си, че прогресът се изявява на границата между закона и морала. Само че, едно от двете все пак доминира. Кое?
Притихна. Поиска да умре но установи, че е невъзможно.
РАЗБУДИ СЕ КЪМ ОБЕД.
Слънцето се опитваше да грее. Телевизорът работеше, значи имаше ток. В някаква далечна недостижима зала, политици се правеха, че воюват за мир . В съседната стая детето плачеше, и изведнъж замлъкна. Анна имаше мляко за двама. Ха! При този глад!
МЪЖЪТ МЪЧИТЕЛНО СЕ НАДИГНА.
Седна разрошен пред работната маса.
Обърна гръб на телевизора. Грабна прогизналия комат препечен хляб в ръка. Натопи го в боите. И, изрисува онзи циганин запътил се всред ледената стихия през заледеното море към нос Галата, с вързоп съчки на рамо. Реши, че ромите именно така са се превърнали в цигани, този исконен род на Балканите. Поради недостижими социални и расови възможности, и удобства.
Развеселен, се погледна в огледалото.
Да, да, да, каза си мъжът, но си се превръщам в паупер. Но, какво, за Бога от това?
И реши, че няма как циганин с вързоп на рамо да се загуби. Все пак, морето е за всеки.
No comments:
Post a Comment