© 2012-Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
МАНЕКЕН СЪС СРЕБЪРНО СЪРЦЕ
- разказ -
ЖИВЕЕШЕ НЯКОГА ВЪВ ВИТРИНАТА НА ЕДИН ВАРНЕНСКИ МОЛ, Гюро Гюров, манекен от папье-маше. Гюро Гюров бе последният от последните манекени от папье-маше, в безбройните зали на огромния модерен мол. Изграден точно срещу Старите Градски Варненски Гробища. Дванадесетте мълчаливи манекени от полупрозрачна пластмаса, в магазина за дрехи втора употреба представяни за екстра-първа, бяха с неръждаеми металически стави. Манекен № 013 Гюро Гюров, бе със струговани стави от варен бук. Навярно подозирате. Манекените се раждат на около двадесет години. И, държат на тази възраст цял един славен, спокоен, умерено блестящ интелектуален живот. Где да бяхме – като тях.
ГЮРО ГЮРОВ – МАНЕКЕН № 013, БЕ РАЗЛИЧЕН. Младите едва произведени манекени от внос, конструктивно нямаха сърца. С Гюро Гюров не бе така. Той имаше сърце от древно патинирано сребро. Сърцето не отговаряше на неговият ръст. Но едно сърце, дори да не отговаря на нечий извисен ръст, все пак успява да тупти. Гюро Гюров се надяваше, че това сърце би могло денонощно да тупти. Жестоко се лъжеше. Сърце где не спира, дори в приказките няма.
СРЕБЪРНОТО СЪРЦЕ бе подарено на Гюро Гюров, от продавачка-консултант. Сертифициран в Япония доктор, по „Ядрени науки-ежедневна апликация“. Във Варна-Град, институт по ядрени науки нямаше. Не можеше да става и дума, в близко бъдеще, да се разкрие. Варненската регионална наука се увлича в храносмилателни занятия, гонейки глобални висоти. (Заедно с местното духовенство!) Наистина, някога такъв институт имаше. Така добре засекретен, че все едно никога го е нямало. Никой не се заинтересува, къде отиде неговата скъпоценна научна продукция. (Таралеж в гащи!) Но, аз зная. Научната продукция на този стратегически изследователски институт; заедно с тази на института за небесни пречиствателни станции и крайбрежни свлачища, заедно с тази от института за тежкокартечна наноелектроника, заедно тази на института за стачкуващи домакински бойлери, заедно с тази на института за тежкотонажни танкери за боза и бира, заедно със спомена за едно безразсъдно време отидоха, за вторични суровини. Циганин от Максуда-Вилидж, с фалшив паспорт и истинска шофьорска книжка, изкара добри пари от тези тонове определено безполезна хартия. С част от парите; циганина му с циганин под политически натиск наричан „ром“; комплектува, подготви и изпрати чантрабозе орда по Европа, и Света. Да проси, докато разузнава и изнудва. С артисали пари стана ортак, в стабилна държавна банка. (Член управительному Совету!) Наистина, пожарна команда Варна имаше. Но и там доктори „Ядрени науки-ежедневна апликация“, не се търсят. А, спешно се налагаше Момичето да оцелее. И ето, Момичето проработи, като продавач-консултант. В супермаркет за дрехи втора употреба представяни, за неначенат оригинал. Неразделна част от Мол, изграден срещу тържествующия вход, на Старите Градски Варненски Гробища. Някой бизнесмени си позволяват странен хумор.
ГЮРО ГЮРОВ БЕ МАНЕКЕН С ИЗКЛЮЧИТЕЛЕН КЪСМЕТ. Всички ние предполагаме, че Господ-Бог опазва единствено Живо Отрастеното. Но, Господ-Бог Универсалний очевидно винаги има в добавък нещо непредвидено на ум. И, се грижи дори за Привидно Мъртвото. Гюро Гюров, Манекен № 013., се бе сдобил със сребърно сърце случайно. Така е, с манекените от всяко едно отминало време. Щастието ги спохожда ненадейно. За да не ги остави до самата тяхна скромна, тиха, непретенциозна, самотна смърт. Кой би предположил, че продавачка-консултант на бермуди втора употреба представяни за екстра-първа, би могла да залюби старомоден манекен от папье-маше? Никой, освен някой провинциален абсурдист. (Не аз!) Но понякога, и това се случва. Човек би могъл да се влюби, (Временно!), дори в болнична гальота. (Зависи накъде го води!) Както личи от ред екзактни изследвания, подобен тип Любов най-често се случва, със самотни сертифицирани докторантки „Ядрени науки-ежедневна апликация“.
ВЕДНЪЖ МОМИЧЕТО, (Пестим име, да не лèпнем блогър!), разместваше възможно най-артистично поверените й тринадесет манекени. (Около брониран джип китайско производство щатски конфискаж!) В пространствата на огромната силно осветена витрина, (Нонстоп визуален мониторинг!), Момичето бе подбрало подходящо място и позиция, поза и осветление в цвят така, че манекените да се чувстват възможно най-комфортно. В зачестилите прехвръквания на искри статично електричество между стъписаните манекени, Момичето разпозна висока степен риск за човека, и обитаемата от него молова околна среда. Момичето дотътри и включи подвижен климатик. Хем да продуха натрупаното електричество. (Косите на манекените - щръкнали!) Хем да обезпраши въздуха. (Касиерката прокашлюва!) Хем да подсуши атмосферата в магазин, където умно траят дванадесет манекени от несломима пластмаса, игнорирайки тринадесетият от истинско папье-маше. (Стари вестници обезцветени с кислол!) Момичето нямаше основание да бърза. То равномерничеше.
В МАГАЗИНА, рядко влизаха купувачи. Добре е известно. Моловете са предназначени за разходка на безработни, по време на глобална криза. (Подир кризата – строеж на нови!) Мои и чужди непричьом изследвания черно на бяло доказват, че именно поради търговия чрез молове, излизане от всеобща криза никога не би могло да има. (Кой ли ме пита!?!) Момичето бе умница, с перфектен японски и говорим явански. Изтърсак на последни кореняци на Варна-Град. Град изцяло безпомощен пред напъните на поредният „Нов Световен Ред“. Всъщност изкуствено генерирана всесветска стопанска криза. Натрисан на неговите прекалено търпеливи граждани, всеки двадесет и пет години земно време.
ДОКАТО ПОДСУШАВАШЕ ВЪЗДУХА, докато разполагаше манекените с истински музикални инструменти в ръце, докато развърташе джипа да не хвърля излишна сянка, Момичето видя, как манекен № 013 неспокойно трепна, а ставите му проскърцаха мелодически. Не се озадачи. Беше се сблъсквала с подобни ефекти, при третиране на рота биороботи. По време на стаж, в ултрамодерен японски колайдър, аранжиран в изолирана за външни погледи земетръсна цепнатина.
ДА БЪДЕМ НАЯСНО – ЩОТО СМЕ СЪВСЕМ САМИ. Гюро Гюров бе творение на забележителен скулптор-украинец. Обсипал с барелефи някогашната Царска Централна Варненска Пощенска Палата, предбомбардировъчните учреждения в столицата на Царство България, безброй частни мушии в съседна Румъния и замъци в Европа. Талантлив ученик на някой си Огюст Роден. Комуто франките не позволиха смърт в нищета. (Тъквизинкъ глèзутий пу нàзека нèмъ!) В крайна сметка Скулпторът се оказа така опропастен, (Независимо от протекциите на едноока жена с кок и монокъл!), че бе принуден да произвежда манекени на парче. Влагайки във всеки един от тях частица, от своята душа на светец. Скулпторът бе свършил като безобиден скитник, край кофите за смет. Негови бивши студенти се постараха епохалното му дело, да бъде затрито. (Да ви се намира въздушен компресор с маркуч и пистолет!?!) От произведените десетки манекени, единствено Гюро Гюров бе работоспособно оцелял. Едно към едно – негов рòден син.
СКУЛПТОРЪТ-УКРАИНЕЦ бе погребан, в Старите Градски Варненски Гробища. Чийто торжествующий портал се намира, срещу въртящата се стъклена врата на Мола. Анонимен негов съпричатник успя да осигури гроб, с евтин китайски надгробен камък от безценен оникс. Между гробниците на потърпевш Народен Воевода, (Оцелял през турско – гръмнат през българско!), и Регионален Политик. (Доказан обесник!) Но Момичето - как би могло да знае всичко това. То бе изучавало „Ядрени науки-ежедневна апликация“. Бе придобило сертифицирана (С червен восък!) учена степен. За разлика от широко познат местен новоуправляющ. На когото добре известна университетска шайка, натика доктор хонорис-кауза в ръце. С чужди пари бе финансирал псевдонаучно преправяне на уличното движение във Варна-Град, в непоправима бъркотия. (Дипломът – не е рушвет!)
НО СЕГА НЕ БЕ ВРЕМЕ, както казва Народа, „на чужд корен – ряпа да се сее“. Бе жътвено пладне – за малцина. И мор – за останалото ийхале. Момичето отзивчиво прилепи ухо към нетрадиционното тяло на Гюро Гюров. Девойчето-докторант „Ядрени науки-ежедневна апликация“ на часа установи, че Гюро Гюров си има душа. Но, пък си няма сърце. Как би могло да подозира, че в Манекен № 013, трепти частица от душата на почиващият в насрещните Стари Градски Варненски Гробища политически оклеветен скулптор. Накъде в тоз' скапан живот, каза си девойчето полугласно, (Манекен № 013 леко кимна!), накъде с душа – а без сърце? На Момичето много се искаше, а съвсем не можеше, да му отдаде своето. Гюро Гюров – красавец със красавец - заслужаваше това. Не вонеше на асфалт, бензин и машинни масла. Както онзи шофьор на такси със сърце – но без душа. Всеки вторник и петък насилващ Момичето в неговата тясна таванска квартира. С Гюро Гюров бе друго. Съвсем не бе суетен. Можеби защото осъзнаваше, че е от папье-маше. Несравнимо ухаеше на напечен от осветлението картон, и щедро разпръснат „Diamond” спрей срещу хлебарки. Едва ли не целият живот на Момичето, (Нима това бе някакъв живот!?!), бе преминал всред прашни библиотеки, между безброй книги, и на автостоп. Този аромат й се стори така привичен и омаен, че Момичето без никаква умисъл, (Едва ли е възможно!), залюби Гюро Гюров. (Никаква ароматерапия!) Със вторник-петъчния шофьор, нещата стояха различно. Той идваше до смърт изморен. Но, винаги разполагаше с пари.
ШОФЬОРЪТ СИ ИМАШЕ СЪПРУГА. Известна всред изключително интелигентните капитани на контейнеровози кранистка на открито, на кея за експрес контейнерни товари, в Порт Варна-Юг. През останалото време алт-хористка в местния катедрален хор. Едва тогава майка, къщовница и съпруга. От природната околна среда, от височината на която ежедневно се извисяваше, (Осем часа вахта-вахта х 24 метра висота!), от прекалено религиозни песньовки в местния катедрален хор, от практикуване на нелегално генно инженерство, бяха започнали да й никнат юнашки рунтави мустаци. Бе посегнала за народни илачи, но подходящите билки се оказаха под европейска възбрана, а останалите извън закона не помогнаха. Бе преминала на вносни специалитети. Кранистките винаги успяват да си набавят, (По море!), последните постижения на задокеанската фармация. (Скалъпявана от българи!) Мустаците изчезваха. До следваща седмица. Други странични явления не се наблюдаваха. Освен съпружеска непоносимост.
СЪПРУГАТА НА ШОФЬОРА, бе зла и свадлива по рождение. А, още Дякон Матей Преображенски Миткалото изследва, твърди и завещава, че не съществува на Балканите по-опасен враг человечески, от свадлива жена с мустаци. Като искрен последовател на Отто Вайнингер, Зигмунд Фройд и Ивана Т. Пражка, подкрепям от всякак Дякон Матей Преображенски Миткалото. Никой не би могъл да ме убеди в противното.
НЕОТДАВНА СРЕЩНАХ популярен американски кинорежисьор. Той потвърди същото. След като му бе отгледала двама сина, жената на кинорежисьора установила, че вместо да смени природната околна среда, (Хула! Хула! Нах Хавай!), икономически е повече изгодно, да си пусне юнашки мустаци. (Чрез медитации - успяла!) Стремяла се, да съхрани и опази тяхната така крехка обща социална клетка. (Колеги на нейният съпруг напирали да я съкрушат!) Съвременно семейство без църковен брак, но с надлежно заверена полицейска регистрация. И ето, вече двадесет и четири години; мустак-немустак, кадърник-некадърник; въпреки огромната възрастова разлика, (Не е проблем!), продължават да си бъдат заедно. На изключително мекия контролен въпрос, каква е националността на неговата полицейски регистрирана съпруга, режисьорът ме изгледа зверски, (Българка!), па се качи в своя „Крайслер“, даде мръсна газ и изчезна. Никога не го видях повече.
ОСВЕН НА ОНЗИ СЕРИАЛ. Съпругата му задължително играеше главна роля. Режисьорът влачеше поддържащата. Съпругата му, (Българката му де!), вървеше за успешен разузнавач. (Хем от ФБР! Хем от ЦРУ! Хем от КГБ! Хем от ЩАЗИ! Хем от БОП! Хем направо от под Президентското Бюро в Кръглата зала на Белият Дом!) Спусната с балон с топъл въздух в тила на рязани кръвожадни талибани. Без никакви мустаци. Белосана от глава до пети. Ама, депилатори ползват в Щатите - брей!
ВСЕКИ УСПЕШНО ПРИКЛЮЧИЛ БОЖИ БИЗНЕС-ДЕН шофьорът почистваше своята жалка таксиметрова кола. (Ако не бе успешен денят – не я пипваше!) Не му тежеше. Никак. Винаги откриваше по нещо съвсем интересно. Я, уханна живописна опаковка от презерватив. Я, неуспешно вдянат презерватив. Рядко някоя стотинка. (Иде краят на света – според календара на Толтеките!) Едва подир това отиваше да си търси Момичето.
МИНАЛИЯТ МЕСЕЦ НА ЗАДНАТА СЕДАЛКА, Шофьорът откри тежко дамско колие със старомодно патинирано едро сребърно сърце. Не се чуди дълго, чие би могло да бъде това старомодно патинирано едро сребърно сърце. През денят бе превозил безброй пътници. И, въпреки това. Не се двоуми ни минута. Хвърли колието да отлежи в жабката на колата, при газовия пистолет. Знаеше, никой никога няма да потърси това евтино сребърно сърце. И, все пак. Добре бе да се изчака. Измина месец. Един късен вторник Шофьорът подари, (От сърце!), намереното патинирано едро сребърно сърце на момичето-консултант. Пийна една бира. Настани се на пода в краката на момичето. Бръкна в джеб. Това е. МОМИЧЕТО, както безусловно всички стари моми се правеше, че изобщо не приема подаръци. Но, коя жена би отказала колие с патинирано едро сребърно сърце? Момичето прие този сравнително скъп подарък. С условие, че ще прави с него каквото пожелае. Шофьорът бе изморен. (Харесваше да спи на под!) Подложи под глава някаква мъжка обувка. И, заспа.
ШОФЬОРЪТ ЗАСЪНУВА СЪН. Как жена му сучи мустаци и се вайка, че никакъв го няма. Как жена му с вайкане почуква на вратата на съседния апартамент, а вратата сама се отваря, преди сама да се затръшне. Как в чуждия апартамент търси откровение, с идеалистично-натуралистичен-плуралистично-народностен характер. Така е, каза си на сън нашият шофьор на нелегално такси, намествайки чужда мъжка обувка под глава, някой хора без мустаци имат нужда от чужди мустаци. Имаше пред вид денонощният плейбой от съседния апартамент. Шофьорът нямаше нищо против. Никога не би престанал да обича жена си.
ПРИ ПОРЕДНОТО РАЗМЕСТВАНЕ НА МАНЕКЕНИ, Момичето окачи върху врата на старият манекен от папье-маше Гюро Гюров подареното, от шофьора на такси, дълбоко патинирано едро сребърно сърце . Сърцето взе, че потъна в гръдта на манекена, а завещаният къс душа на ученика на Огюст Роден го обви, и съкровно прилàска. Сърцето попадна не съвсем на място, но все пак затрептя като малка двоумяща се алена подкожна светлина. (Туп-туп! Туп-туп! Туп-туп!) Манекенът вече притежаваше освен Душа, и Собствено Патинирано Сребърно сърце. Момичето? О, то се направи на безкрайно изненадано.
СЛЕДВАЩИЯТ ДЕН, БЕ ПРЕДНАЗНАЧЕН ЗА АРАНЖМОН. Поне така твърдеше Собственика, вясващ се от дъжд на вятър. (Как са постъпленията в касата!?!) Момичето положи манекена Гюро Гюров, върху истински дървен отваряем стол. Между бедрата му от напрегнато папье-маше Момичето, разположи бракуваното виолончело на неизвестен махленски музикант. Подреждайки витрината, премествайки Гюро Гюров насам-натам, Момичето установи, че Скулпторът е бил до болка предвидлив. Надарявайки Манекен № 013, с непрогнозируема мъжественост. (При пластмасовите манекени такава не се откри!) Момичето сви безпомощни детски рамене. Не бе нещо, което би могло да я изплаши.
В РЪЦЕТЕ НА МАНЕКЕНА МОМИЧЕТО, бе поставило лък. Ръцете на Гюро Гюров бяха трепнали. Лъкът се бе плъзнал по струните. (Момичето помагаше!) Беше се разнесъл хрипкав приятно поносим звук.
(Кър – р - р!)
Звукът стресна касиерката, която щастливо бе задрямала. Характерно за варненските молове най-вече е това, че всеки гледа, а никой не купува. Това прави касиерките да дремят. Чудя се – за какво ги назначават!?! Но, собствениците на магазини за дрехи втора употреба представяни за екстра-първа, си знаят работата. Не им се бъркам!
КАСИЕРКАТА нямаше друга работа. Освен, да се прозява над романите на Агата Кристи. В крайна сметка, и това би могло да се нарече работа. (Някой да знае овакантена бройка!?!) Касиерката, четеше криминални романи и от други автори. Но, като Агата Кристи нямаше. (Кой би посмял да се сравни!?! Собственикът умно я търпеше. Бе братовчедка на районния кмет, избран за нов безотговорен мандат. (В Европа било така!) Касиерката не се интересуваше нито от Гюро Гюров, нито от останалите дванадесет манекена. Тя се интересуваше от краят на работното време. Когато ще се прибере у дòма. За да подреди и ошèта, че когато Собственикът на магазина намине без да почука, (Имаше си ключ!), да му е съвсем хубаво и сладко. Собственикът на магазина за дрехи втора употреба представяни за екстра-първа, също имаше жена. От как бе станал собственик, а с малко натиск и член на „Клуба на ядачите на готово сдъвкани баници“, беше я зарязал. Либерално скроен, не желаеше да робува на отживели тоталитарни навици.
ГЮРО ГЮРОВ НЕ БЕ ПОДОЗИРАЛ, доколко богато е надарен с артистична мъжественост. Не предполагаше, как един прочут провинциален скулптор, бивш професор, би могъл да бъде обезумял шегобиец. Гюро Гюров си каза. Така е, каза си нашият човек, замръзнал неподвижно с виолончело между бедрата, с лък в ръка и поради това съвсем безпомощен, старите кримки винаги притежават нещо в повече от младите. Погледна въпросително аранжьорката в очи, а Момичето не отговори. Дотолкова бе удивено от своята находка. И, докато Гюро Гюров се увличаше да не прави нищо, докато се перчи с виолончело и лък в ръце, умът на Момичето заработи трескаво. Ха сега, повтори и потрети на себе си Момичето, ха сега, де? Щом и манекените от папье-маше започнаха да задяват духовно девствени постдокторантки по „Ядрени науки-ежедневна апликация“, то светът наистина съвсем е полудял. Старомодни папье-маше манекени, които не подозират, какво именно рискуват. Я, по-добре да идват извънземните!
АХ, АХ, АХ, казваше си нашият старомоден манекен от папье-маше, ето че от нищо все пак се получава нещо. (Господ е Българин!) Без да престане да отправя въпросителни погледи-позивни, към бедната и наивна тройно дипломирана аранжьорка на витрини. Гордо загърбвайки дванадесетте безполови младоци-манекени от пластмаса.
Такива са пренебрегнатите скулптори – отмъстителни.
Такива се непредвидено надарените – нападателни.
Такива са сбъркалите творчески път – безпътно безуспешни.
МОМИЧЕТО НЯМАШЕ ВРЕМЕ да се занимава с глупости. (За старите моми сексът е „пълна глупост“!) То желаеше всякак да израства професионално. Но, какво да се прави, като дори секретният ядрен институт във Варна-Град бе предвидливо закрит, а архивът му изчезнал в неизвестна посока, заграбен от чантрабозе от Максуда!?! Момичето, бе подарило на Гюро Гюров собственото си сребърно сърце. (Предпочиташе златно!) Подарено й от нейният приятел. Почтен шофьор на такси. (Не продава дрога!) Който пък го бе намерил на пода на таксито, подир денонощие най-напрегнат таксиметристки труд. Предвидливо изчаквайки едномесечен контролен срок. Щото да не би да си го потърси онази изфирясала махленска старица. Гдето веднъж месечно – по пенсионно време, се вози натоварена с продукти. (Тридесет и един пакети диетични виетнамски спагети за студено приготвяне, и килограм немляно кафе!) От Мола срещу Старите Градски Варненски Гробища - до дома. Никога обратно.
МАНЕКЕНЪТ, НЕ ПРЕСТАВАШЕ ДА ПОТРЕПВА. Това означаваше, че сърцето вече си взаимодейства с душата, без да престане да ридае. Незабелязано от останалите дванадесет пластмасови манекени. Които нямаха дори душа. (Не се полага при серийни производи!) Позволили си да размечтаят, чрез прехвъркващи искри. Но, Момичето притежаваше само едно сърце. И, то вече беше подарено.
ТАЗИ НОЩ ШОФЬОРЪТ НЕ СЕ ПОЯВИ. Нямаше да се появи и при собствената си съпруга. Момичето го очаква цяла една безсънна нощ. Шофьорът не дойде. Момичето не предполагаше, какво би могло да означава един така скъпоценен подарък. Шофьорът бе нейна реална финансова подкрепа. (Заплатата която получаваше бе символична!)
МОМИЧЕТО ИМАШЕ СТАРА МАЙКА. Преселена в огромна старинна къща. В село с единствен жител. (Според статистическия институт – жител и половина!) В близост до военен полигон. По време на маневри за опазване на Световния Мир, върху старинната къща попадаха безобидни учебни снаряди. Керемидите бяха сериозно пострадали. Както и покривът – напълно изгорял. Старицата се бе преместила да живее в обора. При една крава, едно прасе, и черно-бял телевизор. Където си бе спретнала бомбоубежище с барбекю. Бе престанала да очаква своето Момиче, което си позволяваше да й изпраща по някой лев. Старицата бе видна бивша народна просветителка. (Когато селото наброяваше хиляда човека!) Носител на персонален орден „Свети Свети Кирил и Методий“ - два броя, и Сребърен орден на труда в кутийка три броя. (Когато бе тоталитаризъм!) Бе ги окачила на гредата в кенефа. Винаги, когато по телевизията ставаше дума за Тато, отиваше да си ги погледне. Ако нямаше учение на съседният военен полигон, над селото се разнасяше нейният отчаян протяжен вик. Мониторите на полигона отчитаха „Талибани!“ И, обстрелът с безобидни учебни снаряди започваше.
МОМИЧЕТО престана да очаква своят шофьор. Бе загинал в катастрофа. В кръвта му нямаше алкохол. В стомахът му бе открит сребърен куршум. Едва когато Момичето стана притежател на магазин за „Ядрени устройства-втора употреба“, а освен това член на „Клуба на изядените мамини баници“, преди да отлети надалеч от този лъжовен свят, щеше да разбере точно, какво означава сребърен куршум в замяна на сребърно сърце.
ТОЗИ ПЪТ МОМИЧЕТО ОТИДЕ НА РАБОТА НАВРЕМЕ. Пред Мола, срещу Старите Градски Варненски Гробища, то откри угриженият собственик на магазина за дрехи втора употреба представяни за първа, сънливата касиерка с омърляна книжка на Агата Кристи в ръка, и дванадесетте напълно прозрачни пластмасови манекена, (Първа употреба!), с белезници на ръце. Гюро Гюров отсъстваше.
- В тази Криза, - започна оклюмалият пребледнял собственик, - в тази нескончаема световна стопанска криза ...
- Но, какво – за Бога? - удиви се съвсем възпитано момичето-аранжьор доктор „Ядрени науки-ежедневна апликация“ от Университета в Нагоя, преди лабораторията да избухне в пламъци. - Идвам съвсем навреме?
Често, заради своят скъп гост шофьора, момичето закъсняваше. Никога повече от десет минути. Собственикът благородно й прощаваше. За да я посети още същата вечер, с бутилка „Перно“ в ръка. (Има го в продажба!)
- Такъв скандал, - продължи да хленчи собственикът, - в тази финансова криза ... - Но, какво, какво, какво за Бога? - докторът по „Ядрени науки-ежедневна апликация“ бе крайно обезпокоен. Шофьорът бе в неизвестност. Магазинът бе затворен. Притеснената касиерка отваряше-затваряше своята читанка. - Ще поясня, - собственикът бе станал груб, какъвто всъщност винаги си беше. - Онзи Скапан Дърт Картонен Манекен от Папье-Маше, с когото Ти се ебава толкоз дълго време, (Да му даряваш сребърно сърце – луда ли си – ма?!?), скокнал сред нощ. (Камерите фиксират събитие, час и време!) Па, като започнало това твое „Папье-Маше“ секс, секс, секс, гдето и по Интернет го няма! (Кой плаща – аз плащам!?!) А тези пластмасови тиквеници, само това чакали. Разбили насрещният бижутериен магазин. Със старинни добре патинирани сърца да се налапат. - И, що от туй? - запита нашето Момиче възможно най-наивно. - Една естествена потребност от сърца.
МОМИЧЕТО, доктор „Ядрени науки-ежедневна апликация“, за пореден път разбра, че да подариш сърце, дори на картонен манекен, е риск от най-висока степен. (Бе полагало зачьот по „Оценка Риск при Ядрени инсталации-домашна апликация“!) Разбра, че е освободена от работа. Разбра, че повече никога няма да работи с ентусиазъм, майсторство и обич, една така красива професия. В която оставаш на улицата, подариш ли някому сърце. Момичето обърна гръб на Собственик, на Касиерка, на Манекени, (Полицейската камионетка виеше със сирена и идеше!?!), и на Мол. (Я – по-добре – Въз!) На онзи Мол, гдето е надънен точно срещу Портите на Старите Градски Варненски Гробища. Без никой да ни пита. Спря първото срещнато такси. Отпусна се на задната седалка. И горчиво заплака. - Накъде? - запита шофьорът.
- В Жи – во – та ... - сви рамене Момичето, докато пийваше освежителен сок от пластмасова канистра. Оставайки, с възможно най-широко отворена уста. От огледалото за обратно гледане я гледаше присмехулно Гюро Гюров. О, не – не бе шофьорът, колкото да ни се иска това.
ТАКСИТО НА НОВИЯТ ПРИЯТЕЛ НА МОМИЧЕТО, бе спряло на червен светофар. А, нали знаете как е във Варна-Град. До всеки светофар в този изумруден град, освен глутница бездомни кучета, стои вносна кофа за разделно събиране на смет. (Дизайнерски изпипана!) От кофата за разделно събиране на смет, от нейното отделение за хартиени отпадъци, стърчеше захвърленото потрошено тяло от папье-маше, на някогашният красавец Гюро Гюров. От там, през огледалото за обратно гледане, като през Отвъдно, Манекен № 013 продължаваше да се надсмива. Момичето сви безразлично рамене. Помоли шофьорът да почака. Скокна от колата за момент. Бръкна в кофата за смет. И, си взема обратно подареното сребърно сърце.Шофьорът ехидно се разсмя. И даде газ право в живота.
11.06.2012 г.-15:49:21
13.06.2012 г.-12:15:06
14.06.2012 г.-10:51:21
14.06.2012 г.-19:44:06
9
МАНЕКЕН СЪС СРЕБЪРНО СЪРЦЕ
- разказ -
ЖИВЕЕШЕ НЯКОГА ВЪВ ВИТРИНАТА НА ЕДИН ВАРНЕНСКИ МОЛ, Гюро Гюров, манекен от папье-маше. Гюро Гюров бе последният от последните манекени от папье-маше, в безбройните зали на огромния модерен мол. Изграден точно срещу Старите Градски Варненски Гробища. Дванадесетте мълчаливи манекени от полупрозрачна пластмаса, в магазина за дрехи втора употреба представяни за екстра-първа, бяха с неръждаеми металически стави. Манекен № 013 Гюро Гюров, бе със струговани стави от варен бук. Навярно подозирате. Манекените се раждат на около двадесет години. И, държат на тази възраст цял един славен, спокоен, умерено блестящ интелектуален живот. Где да бяхме – като тях.
ГЮРО ГЮРОВ – МАНЕКЕН № 013, БЕ РАЗЛИЧЕН. Младите едва произведени манекени от внос, конструктивно нямаха сърца. С Гюро Гюров не бе така. Той имаше сърце от древно патинирано сребро. Сърцето не отговаряше на неговият ръст. Но едно сърце, дори да не отговаря на нечий извисен ръст, все пак успява да тупти. Гюро Гюров се надяваше, че това сърце би могло денонощно да тупти. Жестоко се лъжеше. Сърце где не спира, дори в приказките няма.
СРЕБЪРНОТО СЪРЦЕ бе подарено на Гюро Гюров, от продавачка-консултант. Сертифициран в Япония доктор, по „Ядрени науки-ежедневна апликация“. Във Варна-Град, институт по ядрени науки нямаше. Не можеше да става и дума, в близко бъдеще, да се разкрие. Варненската регионална наука се увлича в храносмилателни занятия, гонейки глобални висоти. (Заедно с местното духовенство!) Наистина, някога такъв институт имаше. Така добре засекретен, че все едно никога го е нямало. Никой не се заинтересува, къде отиде неговата скъпоценна научна продукция. (Таралеж в гащи!) Но, аз зная. Научната продукция на този стратегически изследователски институт; заедно с тази на института за небесни пречиствателни станции и крайбрежни свлачища, заедно с тази от института за тежкокартечна наноелектроника, заедно тази на института за стачкуващи домакински бойлери, заедно с тази на института за тежкотонажни танкери за боза и бира, заедно със спомена за едно безразсъдно време отидоха, за вторични суровини. Циганин от Максуда-Вилидж, с фалшив паспорт и истинска шофьорска книжка, изкара добри пари от тези тонове определено безполезна хартия. С част от парите; циганина му с циганин под политически натиск наричан „ром“; комплектува, подготви и изпрати чантрабозе орда по Европа, и Света. Да проси, докато разузнава и изнудва. С артисали пари стана ортак, в стабилна държавна банка. (Член управительному Совету!) Наистина, пожарна команда Варна имаше. Но и там доктори „Ядрени науки-ежедневна апликация“, не се търсят. А, спешно се налагаше Момичето да оцелее. И ето, Момичето проработи, като продавач-консултант. В супермаркет за дрехи втора употреба представяни, за неначенат оригинал. Неразделна част от Мол, изграден срещу тържествующия вход, на Старите Градски Варненски Гробища. Някой бизнесмени си позволяват странен хумор.
ГЮРО ГЮРОВ БЕ МАНЕКЕН С ИЗКЛЮЧИТЕЛЕН КЪСМЕТ. Всички ние предполагаме, че Господ-Бог опазва единствено Живо Отрастеното. Но, Господ-Бог Универсалний очевидно винаги има в добавък нещо непредвидено на ум. И, се грижи дори за Привидно Мъртвото. Гюро Гюров, Манекен № 013., се бе сдобил със сребърно сърце случайно. Така е, с манекените от всяко едно отминало време. Щастието ги спохожда ненадейно. За да не ги остави до самата тяхна скромна, тиха, непретенциозна, самотна смърт. Кой би предположил, че продавачка-консултант на бермуди втора употреба представяни за екстра-първа, би могла да залюби старомоден манекен от папье-маше? Никой, освен някой провинциален абсурдист. (Не аз!) Но понякога, и това се случва. Човек би могъл да се влюби, (Временно!), дори в болнична гальота. (Зависи накъде го води!) Както личи от ред екзактни изследвания, подобен тип Любов най-често се случва, със самотни сертифицирани докторантки „Ядрени науки-ежедневна апликация“.
ВЕДНЪЖ МОМИЧЕТО, (Пестим име, да не лèпнем блогър!), разместваше възможно най-артистично поверените й тринадесет манекени. (Около брониран джип китайско производство щатски конфискаж!) В пространствата на огромната силно осветена витрина, (Нонстоп визуален мониторинг!), Момичето бе подбрало подходящо място и позиция, поза и осветление в цвят така, че манекените да се чувстват възможно най-комфортно. В зачестилите прехвръквания на искри статично електричество между стъписаните манекени, Момичето разпозна висока степен риск за човека, и обитаемата от него молова околна среда. Момичето дотътри и включи подвижен климатик. Хем да продуха натрупаното електричество. (Косите на манекените - щръкнали!) Хем да обезпраши въздуха. (Касиерката прокашлюва!) Хем да подсуши атмосферата в магазин, където умно траят дванадесет манекени от несломима пластмаса, игнорирайки тринадесетият от истинско папье-маше. (Стари вестници обезцветени с кислол!) Момичето нямаше основание да бърза. То равномерничеше.
В МАГАЗИНА, рядко влизаха купувачи. Добре е известно. Моловете са предназначени за разходка на безработни, по време на глобална криза. (Подир кризата – строеж на нови!) Мои и чужди непричьом изследвания черно на бяло доказват, че именно поради търговия чрез молове, излизане от всеобща криза никога не би могло да има. (Кой ли ме пита!?!) Момичето бе умница, с перфектен японски и говорим явански. Изтърсак на последни кореняци на Варна-Град. Град изцяло безпомощен пред напъните на поредният „Нов Световен Ред“. Всъщност изкуствено генерирана всесветска стопанска криза. Натрисан на неговите прекалено търпеливи граждани, всеки двадесет и пет години земно време.
ДОКАТО ПОДСУШАВАШЕ ВЪЗДУХА, докато разполагаше манекените с истински музикални инструменти в ръце, докато развърташе джипа да не хвърля излишна сянка, Момичето видя, как манекен № 013 неспокойно трепна, а ставите му проскърцаха мелодически. Не се озадачи. Беше се сблъсквала с подобни ефекти, при третиране на рота биороботи. По време на стаж, в ултрамодерен японски колайдър, аранжиран в изолирана за външни погледи земетръсна цепнатина.
ДА БЪДЕМ НАЯСНО – ЩОТО СМЕ СЪВСЕМ САМИ. Гюро Гюров бе творение на забележителен скулптор-украинец. Обсипал с барелефи някогашната Царска Централна Варненска Пощенска Палата, предбомбардировъчните учреждения в столицата на Царство България, безброй частни мушии в съседна Румъния и замъци в Европа. Талантлив ученик на някой си Огюст Роден. Комуто франките не позволиха смърт в нищета. (Тъквизинкъ глèзутий пу нàзека нèмъ!) В крайна сметка Скулпторът се оказа така опропастен, (Независимо от протекциите на едноока жена с кок и монокъл!), че бе принуден да произвежда манекени на парче. Влагайки във всеки един от тях частица, от своята душа на светец. Скулпторът бе свършил като безобиден скитник, край кофите за смет. Негови бивши студенти се постараха епохалното му дело, да бъде затрито. (Да ви се намира въздушен компресор с маркуч и пистолет!?!) От произведените десетки манекени, единствено Гюро Гюров бе работоспособно оцелял. Едно към едно – негов рòден син.
СКУЛПТОРЪТ-УКРАИНЕЦ бе погребан, в Старите Градски Варненски Гробища. Чийто торжествующий портал се намира, срещу въртящата се стъклена врата на Мола. Анонимен негов съпричатник успя да осигури гроб, с евтин китайски надгробен камък от безценен оникс. Между гробниците на потърпевш Народен Воевода, (Оцелял през турско – гръмнат през българско!), и Регионален Политик. (Доказан обесник!) Но Момичето - как би могло да знае всичко това. То бе изучавало „Ядрени науки-ежедневна апликация“. Бе придобило сертифицирана (С червен восък!) учена степен. За разлика от широко познат местен новоуправляющ. На когото добре известна университетска шайка, натика доктор хонорис-кауза в ръце. С чужди пари бе финансирал псевдонаучно преправяне на уличното движение във Варна-Град, в непоправима бъркотия. (Дипломът – не е рушвет!)
НО СЕГА НЕ БЕ ВРЕМЕ, както казва Народа, „на чужд корен – ряпа да се сее“. Бе жътвено пладне – за малцина. И мор – за останалото ийхале. Момичето отзивчиво прилепи ухо към нетрадиционното тяло на Гюро Гюров. Девойчето-докторант „Ядрени науки-ежедневна апликация“ на часа установи, че Гюро Гюров си има душа. Но, пък си няма сърце. Как би могло да подозира, че в Манекен № 013, трепти частица от душата на почиващият в насрещните Стари Градски Варненски Гробища политически оклеветен скулптор. Накъде в тоз' скапан живот, каза си девойчето полугласно, (Манекен № 013 леко кимна!), накъде с душа – а без сърце? На Момичето много се искаше, а съвсем не можеше, да му отдаде своето. Гюро Гюров – красавец със красавец - заслужаваше това. Не вонеше на асфалт, бензин и машинни масла. Както онзи шофьор на такси със сърце – но без душа. Всеки вторник и петък насилващ Момичето в неговата тясна таванска квартира. С Гюро Гюров бе друго. Съвсем не бе суетен. Можеби защото осъзнаваше, че е от папье-маше. Несравнимо ухаеше на напечен от осветлението картон, и щедро разпръснат „Diamond” спрей срещу хлебарки. Едва ли не целият живот на Момичето, (Нима това бе някакъв живот!?!), бе преминал всред прашни библиотеки, между безброй книги, и на автостоп. Този аромат й се стори така привичен и омаен, че Момичето без никаква умисъл, (Едва ли е възможно!), залюби Гюро Гюров. (Никаква ароматерапия!) Със вторник-петъчния шофьор, нещата стояха различно. Той идваше до смърт изморен. Но, винаги разполагаше с пари.
ШОФЬОРЪТ СИ ИМАШЕ СЪПРУГА. Известна всред изключително интелигентните капитани на контейнеровози кранистка на открито, на кея за експрес контейнерни товари, в Порт Варна-Юг. През останалото време алт-хористка в местния катедрален хор. Едва тогава майка, къщовница и съпруга. От природната околна среда, от височината на която ежедневно се извисяваше, (Осем часа вахта-вахта х 24 метра висота!), от прекалено религиозни песньовки в местния катедрален хор, от практикуване на нелегално генно инженерство, бяха започнали да й никнат юнашки рунтави мустаци. Бе посегнала за народни илачи, но подходящите билки се оказаха под европейска възбрана, а останалите извън закона не помогнаха. Бе преминала на вносни специалитети. Кранистките винаги успяват да си набавят, (По море!), последните постижения на задокеанската фармация. (Скалъпявана от българи!) Мустаците изчезваха. До следваща седмица. Други странични явления не се наблюдаваха. Освен съпружеска непоносимост.
СЪПРУГАТА НА ШОФЬОРА, бе зла и свадлива по рождение. А, още Дякон Матей Преображенски Миткалото изследва, твърди и завещава, че не съществува на Балканите по-опасен враг человечески, от свадлива жена с мустаци. Като искрен последовател на Отто Вайнингер, Зигмунд Фройд и Ивана Т. Пражка, подкрепям от всякак Дякон Матей Преображенски Миткалото. Никой не би могъл да ме убеди в противното.
НЕОТДАВНА СРЕЩНАХ популярен американски кинорежисьор. Той потвърди същото. След като му бе отгледала двама сина, жената на кинорежисьора установила, че вместо да смени природната околна среда, (Хула! Хула! Нах Хавай!), икономически е повече изгодно, да си пусне юнашки мустаци. (Чрез медитации - успяла!) Стремяла се, да съхрани и опази тяхната така крехка обща социална клетка. (Колеги на нейният съпруг напирали да я съкрушат!) Съвременно семейство без църковен брак, но с надлежно заверена полицейска регистрация. И ето, вече двадесет и четири години; мустак-немустак, кадърник-некадърник; въпреки огромната възрастова разлика, (Не е проблем!), продължават да си бъдат заедно. На изключително мекия контролен въпрос, каква е националността на неговата полицейски регистрирана съпруга, режисьорът ме изгледа зверски, (Българка!), па се качи в своя „Крайслер“, даде мръсна газ и изчезна. Никога не го видях повече.
ОСВЕН НА ОНЗИ СЕРИАЛ. Съпругата му задължително играеше главна роля. Режисьорът влачеше поддържащата. Съпругата му, (Българката му де!), вървеше за успешен разузнавач. (Хем от ФБР! Хем от ЦРУ! Хем от КГБ! Хем от ЩАЗИ! Хем от БОП! Хем направо от под Президентското Бюро в Кръглата зала на Белият Дом!) Спусната с балон с топъл въздух в тила на рязани кръвожадни талибани. Без никакви мустаци. Белосана от глава до пети. Ама, депилатори ползват в Щатите - брей!
ВСЕКИ УСПЕШНО ПРИКЛЮЧИЛ БОЖИ БИЗНЕС-ДЕН шофьорът почистваше своята жалка таксиметрова кола. (Ако не бе успешен денят – не я пипваше!) Не му тежеше. Никак. Винаги откриваше по нещо съвсем интересно. Я, уханна живописна опаковка от презерватив. Я, неуспешно вдянат презерватив. Рядко някоя стотинка. (Иде краят на света – според календара на Толтеките!) Едва подир това отиваше да си търси Момичето.
МИНАЛИЯТ МЕСЕЦ НА ЗАДНАТА СЕДАЛКА, Шофьорът откри тежко дамско колие със старомодно патинирано едро сребърно сърце. Не се чуди дълго, чие би могло да бъде това старомодно патинирано едро сребърно сърце. През денят бе превозил безброй пътници. И, въпреки това. Не се двоуми ни минута. Хвърли колието да отлежи в жабката на колата, при газовия пистолет. Знаеше, никой никога няма да потърси това евтино сребърно сърце. И, все пак. Добре бе да се изчака. Измина месец. Един късен вторник Шофьорът подари, (От сърце!), намереното патинирано едро сребърно сърце на момичето-консултант. Пийна една бира. Настани се на пода в краката на момичето. Бръкна в джеб. Това е. МОМИЧЕТО, както безусловно всички стари моми се правеше, че изобщо не приема подаръци. Но, коя жена би отказала колие с патинирано едро сребърно сърце? Момичето прие този сравнително скъп подарък. С условие, че ще прави с него каквото пожелае. Шофьорът бе изморен. (Харесваше да спи на под!) Подложи под глава някаква мъжка обувка. И, заспа.
ШОФЬОРЪТ ЗАСЪНУВА СЪН. Как жена му сучи мустаци и се вайка, че никакъв го няма. Как жена му с вайкане почуква на вратата на съседния апартамент, а вратата сама се отваря, преди сама да се затръшне. Как в чуждия апартамент търси откровение, с идеалистично-натуралистичен-плуралистично-народностен характер. Така е, каза си на сън нашият шофьор на нелегално такси, намествайки чужда мъжка обувка под глава, някой хора без мустаци имат нужда от чужди мустаци. Имаше пред вид денонощният плейбой от съседния апартамент. Шофьорът нямаше нищо против. Никога не би престанал да обича жена си.
ПРИ ПОРЕДНОТО РАЗМЕСТВАНЕ НА МАНЕКЕНИ, Момичето окачи върху врата на старият манекен от папье-маше Гюро Гюров подареното, от шофьора на такси, дълбоко патинирано едро сребърно сърце . Сърцето взе, че потъна в гръдта на манекена, а завещаният къс душа на ученика на Огюст Роден го обви, и съкровно прилàска. Сърцето попадна не съвсем на място, но все пак затрептя като малка двоумяща се алена подкожна светлина. (Туп-туп! Туп-туп! Туп-туп!) Манекенът вече притежаваше освен Душа, и Собствено Патинирано Сребърно сърце. Момичето? О, то се направи на безкрайно изненадано.
СЛЕДВАЩИЯТ ДЕН, БЕ ПРЕДНАЗНАЧЕН ЗА АРАНЖМОН. Поне така твърдеше Собственика, вясващ се от дъжд на вятър. (Как са постъпленията в касата!?!) Момичето положи манекена Гюро Гюров, върху истински дървен отваряем стол. Между бедрата му от напрегнато папье-маше Момичето, разположи бракуваното виолончело на неизвестен махленски музикант. Подреждайки витрината, премествайки Гюро Гюров насам-натам, Момичето установи, че Скулпторът е бил до болка предвидлив. Надарявайки Манекен № 013, с непрогнозируема мъжественост. (При пластмасовите манекени такава не се откри!) Момичето сви безпомощни детски рамене. Не бе нещо, което би могло да я изплаши.
В РЪЦЕТЕ НА МАНЕКЕНА МОМИЧЕТО, бе поставило лък. Ръцете на Гюро Гюров бяха трепнали. Лъкът се бе плъзнал по струните. (Момичето помагаше!) Беше се разнесъл хрипкав приятно поносим звук.
(Кър – р - р!)
Звукът стресна касиерката, която щастливо бе задрямала. Характерно за варненските молове най-вече е това, че всеки гледа, а никой не купува. Това прави касиерките да дремят. Чудя се – за какво ги назначават!?! Но, собствениците на магазини за дрехи втора употреба представяни за екстра-първа, си знаят работата. Не им се бъркам!
КАСИЕРКАТА нямаше друга работа. Освен, да се прозява над романите на Агата Кристи. В крайна сметка, и това би могло да се нарече работа. (Някой да знае овакантена бройка!?!) Касиерката, четеше криминални романи и от други автори. Но, като Агата Кристи нямаше. (Кой би посмял да се сравни!?! Собственикът умно я търпеше. Бе братовчедка на районния кмет, избран за нов безотговорен мандат. (В Европа било така!) Касиерката не се интересуваше нито от Гюро Гюров, нито от останалите дванадесет манекена. Тя се интересуваше от краят на работното време. Когато ще се прибере у дòма. За да подреди и ошèта, че когато Собственикът на магазина намине без да почука, (Имаше си ключ!), да му е съвсем хубаво и сладко. Собственикът на магазина за дрехи втора употреба представяни за екстра-първа, също имаше жена. От как бе станал собственик, а с малко натиск и член на „Клуба на ядачите на готово сдъвкани баници“, беше я зарязал. Либерално скроен, не желаеше да робува на отживели тоталитарни навици.
ГЮРО ГЮРОВ НЕ БЕ ПОДОЗИРАЛ, доколко богато е надарен с артистична мъжественост. Не предполагаше, как един прочут провинциален скулптор, бивш професор, би могъл да бъде обезумял шегобиец. Гюро Гюров си каза. Така е, каза си нашият човек, замръзнал неподвижно с виолончело между бедрата, с лък в ръка и поради това съвсем безпомощен, старите кримки винаги притежават нещо в повече от младите. Погледна въпросително аранжьорката в очи, а Момичето не отговори. Дотолкова бе удивено от своята находка. И, докато Гюро Гюров се увличаше да не прави нищо, докато се перчи с виолончело и лък в ръце, умът на Момичето заработи трескаво. Ха сега, повтори и потрети на себе си Момичето, ха сега, де? Щом и манекените от папье-маше започнаха да задяват духовно девствени постдокторантки по „Ядрени науки-ежедневна апликация“, то светът наистина съвсем е полудял. Старомодни папье-маше манекени, които не подозират, какво именно рискуват. Я, по-добре да идват извънземните!
АХ, АХ, АХ, казваше си нашият старомоден манекен от папье-маше, ето че от нищо все пак се получава нещо. (Господ е Българин!) Без да престане да отправя въпросителни погледи-позивни, към бедната и наивна тройно дипломирана аранжьорка на витрини. Гордо загърбвайки дванадесетте безполови младоци-манекени от пластмаса.
Такива са пренебрегнатите скулптори – отмъстителни.
Такива се непредвидено надарените – нападателни.
Такива са сбъркалите творчески път – безпътно безуспешни.
МОМИЧЕТО НЯМАШЕ ВРЕМЕ да се занимава с глупости. (За старите моми сексът е „пълна глупост“!) То желаеше всякак да израства професионално. Но, какво да се прави, като дори секретният ядрен институт във Варна-Град бе предвидливо закрит, а архивът му изчезнал в неизвестна посока, заграбен от чантрабозе от Максуда!?! Момичето, бе подарило на Гюро Гюров собственото си сребърно сърце. (Предпочиташе златно!) Подарено й от нейният приятел. Почтен шофьор на такси. (Не продава дрога!) Който пък го бе намерил на пода на таксито, подир денонощие най-напрегнат таксиметристки труд. Предвидливо изчаквайки едномесечен контролен срок. Щото да не би да си го потърси онази изфирясала махленска старица. Гдето веднъж месечно – по пенсионно време, се вози натоварена с продукти. (Тридесет и един пакети диетични виетнамски спагети за студено приготвяне, и килограм немляно кафе!) От Мола срещу Старите Градски Варненски Гробища - до дома. Никога обратно.
МАНЕКЕНЪТ, НЕ ПРЕСТАВАШЕ ДА ПОТРЕПВА. Това означаваше, че сърцето вече си взаимодейства с душата, без да престане да ридае. Незабелязано от останалите дванадесет пластмасови манекени. Които нямаха дори душа. (Не се полага при серийни производи!) Позволили си да размечтаят, чрез прехвъркващи искри. Но, Момичето притежаваше само едно сърце. И, то вече беше подарено.
ТАЗИ НОЩ ШОФЬОРЪТ НЕ СЕ ПОЯВИ. Нямаше да се появи и при собствената си съпруга. Момичето го очаква цяла една безсънна нощ. Шофьорът не дойде. Момичето не предполагаше, какво би могло да означава един така скъпоценен подарък. Шофьорът бе нейна реална финансова подкрепа. (Заплатата която получаваше бе символична!)
МОМИЧЕТО ИМАШЕ СТАРА МАЙКА. Преселена в огромна старинна къща. В село с единствен жител. (Според статистическия институт – жител и половина!) В близост до военен полигон. По време на маневри за опазване на Световния Мир, върху старинната къща попадаха безобидни учебни снаряди. Керемидите бяха сериозно пострадали. Както и покривът – напълно изгорял. Старицата се бе преместила да живее в обора. При една крава, едно прасе, и черно-бял телевизор. Където си бе спретнала бомбоубежище с барбекю. Бе престанала да очаква своето Момиче, което си позволяваше да й изпраща по някой лев. Старицата бе видна бивша народна просветителка. (Когато селото наброяваше хиляда човека!) Носител на персонален орден „Свети Свети Кирил и Методий“ - два броя, и Сребърен орден на труда в кутийка три броя. (Когато бе тоталитаризъм!) Бе ги окачила на гредата в кенефа. Винаги, когато по телевизията ставаше дума за Тато, отиваше да си ги погледне. Ако нямаше учение на съседният военен полигон, над селото се разнасяше нейният отчаян протяжен вик. Мониторите на полигона отчитаха „Талибани!“ И, обстрелът с безобидни учебни снаряди започваше.
МОМИЧЕТО престана да очаква своят шофьор. Бе загинал в катастрофа. В кръвта му нямаше алкохол. В стомахът му бе открит сребърен куршум. Едва когато Момичето стана притежател на магазин за „Ядрени устройства-втора употреба“, а освен това член на „Клуба на изядените мамини баници“, преди да отлети надалеч от този лъжовен свят, щеше да разбере точно, какво означава сребърен куршум в замяна на сребърно сърце.
ТОЗИ ПЪТ МОМИЧЕТО ОТИДЕ НА РАБОТА НАВРЕМЕ. Пред Мола, срещу Старите Градски Варненски Гробища, то откри угриженият собственик на магазина за дрехи втора употреба представяни за първа, сънливата касиерка с омърляна книжка на Агата Кристи в ръка, и дванадесетте напълно прозрачни пластмасови манекена, (Първа употреба!), с белезници на ръце. Гюро Гюров отсъстваше.
- В тази Криза, - започна оклюмалият пребледнял собственик, - в тази нескончаема световна стопанска криза ...
- Но, какво – за Бога? - удиви се съвсем възпитано момичето-аранжьор доктор „Ядрени науки-ежедневна апликация“ от Университета в Нагоя, преди лабораторията да избухне в пламъци. - Идвам съвсем навреме?
Често, заради своят скъп гост шофьора, момичето закъсняваше. Никога повече от десет минути. Собственикът благородно й прощаваше. За да я посети още същата вечер, с бутилка „Перно“ в ръка. (Има го в продажба!)
- Такъв скандал, - продължи да хленчи собственикът, - в тази финансова криза ... - Но, какво, какво, какво за Бога? - докторът по „Ядрени науки-ежедневна апликация“ бе крайно обезпокоен. Шофьорът бе в неизвестност. Магазинът бе затворен. Притеснената касиерка отваряше-затваряше своята читанка. - Ще поясня, - собственикът бе станал груб, какъвто всъщност винаги си беше. - Онзи Скапан Дърт Картонен Манекен от Папье-Маше, с когото Ти се ебава толкоз дълго време, (Да му даряваш сребърно сърце – луда ли си – ма?!?), скокнал сред нощ. (Камерите фиксират събитие, час и време!) Па, като започнало това твое „Папье-Маше“ секс, секс, секс, гдето и по Интернет го няма! (Кой плаща – аз плащам!?!) А тези пластмасови тиквеници, само това чакали. Разбили насрещният бижутериен магазин. Със старинни добре патинирани сърца да се налапат. - И, що от туй? - запита нашето Момиче възможно най-наивно. - Една естествена потребност от сърца.
МОМИЧЕТО, доктор „Ядрени науки-ежедневна апликация“, за пореден път разбра, че да подариш сърце, дори на картонен манекен, е риск от най-висока степен. (Бе полагало зачьот по „Оценка Риск при Ядрени инсталации-домашна апликация“!) Разбра, че е освободена от работа. Разбра, че повече никога няма да работи с ентусиазъм, майсторство и обич, една така красива професия. В която оставаш на улицата, подариш ли някому сърце. Момичето обърна гръб на Собственик, на Касиерка, на Манекени, (Полицейската камионетка виеше със сирена и идеше!?!), и на Мол. (Я – по-добре – Въз!) На онзи Мол, гдето е надънен точно срещу Портите на Старите Градски Варненски Гробища. Без никой да ни пита. Спря първото срещнато такси. Отпусна се на задната седалка. И горчиво заплака. - Накъде? - запита шофьорът.
- В Жи – во – та ... - сви рамене Момичето, докато пийваше освежителен сок от пластмасова канистра. Оставайки, с възможно най-широко отворена уста. От огледалото за обратно гледане я гледаше присмехулно Гюро Гюров. О, не – не бе шофьорът, колкото да ни се иска това.
ТАКСИТО НА НОВИЯТ ПРИЯТЕЛ НА МОМИЧЕТО, бе спряло на червен светофар. А, нали знаете как е във Варна-Град. До всеки светофар в този изумруден град, освен глутница бездомни кучета, стои вносна кофа за разделно събиране на смет. (Дизайнерски изпипана!) От кофата за разделно събиране на смет, от нейното отделение за хартиени отпадъци, стърчеше захвърленото потрошено тяло от папье-маше, на някогашният красавец Гюро Гюров. От там, през огледалото за обратно гледане, като през Отвъдно, Манекен № 013 продължаваше да се надсмива. Момичето сви безразлично рамене. Помоли шофьорът да почака. Скокна от колата за момент. Бръкна в кофата за смет. И, си взема обратно подареното сребърно сърце.Шофьорът ехидно се разсмя. И даде газ право в живота.
11.06.2012 г.-15:49:21
13.06.2012 г.-12:15:06
14.06.2012 г.-10:51:21
14.06.2012 г.-19:44:06
9
No comments:
Post a Comment