©
2012-Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
МАНЕКЕН
СЪС СРЕБЪРНО СЪРЦЕ
-разказ
-
ЖИВЕЕШЕ
НЯКОГА, във
витрината на един варненски Мол,
Гюро Гюров, манекен
от папье-маше. Гюро Гюров бе последният
от последните манекени от папье-маше,
в безбройните зали на огромния модерен
мол. Изграден точно срещу Старите Градски
Варненски Гробища. Дванадесетте мълчаливи
манекени от полупрозрачна пластмаса,
в магазина за дрехи втора употреба
представяни за екстра-първа, бяха с
неръждаеми металически стави. Манекен
№ 013 - Гюро Гюров, бе със струговани стави
от варен бук. Навярно подозирате.
Манекените се раждат на около двадесет
годишна възраст. И държат, на тази
възраст, цял един славен, спокоен, умерено
блестящ интелектуален живот. Где да
бяхме – като тях.
ГЮРО
ГЮРОВ – МАНЕКЕН № 013, бе
различен. Младите едва произведени
манекени от внос, конструктивно нямаха
сърца. С Гюро Гюров не бе така. Той имаше
сърце от древно патинирано сребро.
Сърцето не отговаряше на неговият ръст.
Но едно сърце, дори да не отговаря на
нечий извисен ръст, все пак успява да
тупти. Гюро Гюров се надяваше, че това
сърце би могло денонощно да тупти.
Жестоко се лъжеше. Сърце где не спира,
дори в приказките няма.
СРЕБЪРНОТО
СЪРЦЕ бе
предоставено на Гюро Гюров, от
продавачка-консултант. Сертифициран в
Япония, (Червен восъчен печат - диплом
метър на метър!), доктор „Ядрени
науки-ежедневна апликация“. Във
Варна-Град, институт по ядрени науки
нямаше. Не можеше да става и дума, в
близко бъдеще, да се разкрие. Варненската
регионална наука се увлича в храносмилателни
занятия, гонейки глобални висоти.
(Местното духовенство – не може да я
стигне!) Наистина, някога такъв институт
имаше. Така добре засекретен, че все
едно никога го е нямало. Никой не се
заинтересува, къде отиде неговата
скъпоценна секретна научна продукция.
(Таралеж в гащи!) Но, аз зная. Научната
продукция на този стратегически
изследователски институт; заедно с тази
на института за небесни пречиствателни
станции и крайбрежни свлачищни издънки,
заедно с тази от института за тежкокартечна
погранична наноелектроника, заедно
тази на института за стачкуващи домакински
бойлери, заедно с тази на института за
тежкотонажни танкери за боза и бира,
заедно със спомена за едно съвсем
безразсъдно време отидоха, за вторични
суровини. Циганин от Максуда-Вилидж, с
фалшив паспорт и легална шофьорска
книжка, изкара добри пари от тези тонове
безполезна хартия. С част от парите;
циганина му с циганин под политически
натиск наричан „ром“; комплектува,
подготви и изпрати чантрабозе орда, по
Европа и Света. Да проси, докато разузнава
и изнудва. С артисали пари стана ортак,
в стабилна държавна банка. (Член
управительному Совету!) Наистина, пожарна
команда Варна имаше. Но там доктори
„Ядрени науки-ежедневна апликация“,
не се търсят. (За сега!) А, спешно се
налагаше Момичето да оцелее. И ето,
Момичето проработи, като продавач-консултант
с атрактивни езици. В супермаркет за
дрехи втора употреба. Представяни, за
неначенат оригинал. Неразделна част от
Мол, изграден с поразителна точност
срещу торжествующия вход, на Старите
Градски Варненски Гробища. Някой
бизнесмени си позволяват селски хумор.
ГЮРО
ГЮРОВ БЕ МАНЕКЕН с
късмет.
Всички ние
предполагаме, че Господ-Бог опазва
единствено Живо Отрастеното. Но,
Господ-Бог Универсалний винаги има в
добавък нещо непредвидено. Обгрижвайки
дори Привидно Мъртвото. Гюро Гюров,
Манекен № 013., се бе сдобил със сребърно
сърце случайно. Така е, с манекените от
всяко едно отминало време. Щастието ги
спохожда ненадейно. За да не ги остави
до самата тяхна ускорена, неизбежна,
скромна, тиха, непретенциозна, самотна
смърт. Кой би предположил, че
продавачка-консултант на бермуди втора
употреба представяни за екстра-първа,
би могла да залюби старомоден манекен
от папье-маше? Никой, освен някой
провинциален абсурдист. (Не аз!) Разгеле
понякога, и това се случва. Щото, човек
би могъл да се влюби, (Временно!), дори в
болнична гальота. (Зависи накъде го
води!) Както личи от ред екзактни
наукоподобни изследвания, подобен тип
Любов все по-често се случва, със самотни
сертифицирани докторантки „Ядрени
науки-ежедневна апликация“.
ВЕДНЪЖ
МОМИЧЕТО, (Пестим
име, да не лèпнем блогър!), разместваше
възможно най-артистично поверените й
тринадесет манекени. В брониран джип
китайско производство щатски конфискаж.
Всред пространствата на огромна силно
осветена витрина. (Нонстоп визуален
мониторинг!) Момичето бе подбрало
подходящо място и позиция, характерна
поза и осветление в цвят така, че
манекените да се чувстват възможно
най-комфортно. В зачестилите искрящи
прехвръквания на статично електричество
между стъписаните манекени, Момичето
разпозна висока степен риск за човека,
и обитаемата от него молова околна
среда. Момичето дотътри и включи подвижен
климатик. Хем да продуха натрупаното
електричество. (Косите на манекените -
щръкнали!) Хем да обезпраши въздуха.
(Касиерката прокашлюва!) Хем да подсуши
атмосферата в магазин, където умно траят
дванадесет манекени от несломима
пластмаса. Игнорирайки тринадесетият
от истинско папье-маше. (Стари вестници
обезцветени с кислол!) Момичето нямаше
основание да бърза. То равномерничеше.
В
МАГАЗИНА,
за непрани дрехи втора употреба
представяни за първа, рядко влизаха
купувачи. Добре е известно. Моловете са
предназначени най-вече, за разходка на
безработни, по време на глобална криза.
(Подир кризата – строеж на нови!) Мои и
чужди непричьом изследвания черно на
бяло доказват, че именно поради търговия
чрез молове, излизане от всеобща криза
никога не би могло да има. (Кой ли ни
пита!?!) Момичето бе умница, с перфектен
японски и говорим севернокорейски.
Изтърсак на последни кореняци на
Варна-Град, кризисно духнали на село.
Град напълно безпомощен пред напъните
на пореден „Нов Световен Ред“. (Изкуствено
генерирана перманентна стопанска
криза!) Натрисан на неговите прекалено
търпеливи граждани, всеки двадесет и
пет години земно време.
ДОКАТО
ПОДСУШАВАШЕ ВЪЗДУХА, докато
разполагаше манекените с истински
музикални инструменти в ръце, докато
развърташе джипа да не хвърля излишна
сянка, Момичето видя как манекен № 013
неспокойно трепна, а неговите стави от
варен бук, проскърцаха мелодически. Не
се озадачи. Беше се сблъсквала с подобни
ефекти, при третиране на строена рота
биороботи. По време на стаж, в ултрамодерен
японски колайдър. Красотно аранжиран
в изолирана за външни погледи земетръсна
цепнатина, в Северна Корея.
ДА
БЪДЕМ НАЯСНО. (Случайно
сме сами!)
Гюро Гюров бе
творение на забележителен скулптор-украинец.
Обсипал с барелефи някогашната
Централна Варненска Пощенска
Палата,
предбомбардировъчните учреждения в
столицата на Царство България, безброй
частни мушии в съседна Румъния, и дузина
замъци в Европа. Талантлив ученик на
някой си Огюст Роден. Комуто франките
не позволиха смърт в нищета. (Тъквизинкъ
глèзутий пу нàзекъ нèмъ!) В крайна сметка
Скулпторът се оказа така опропастен,
(Независимо от протекциите на едноока
жена с кок и монокъл!), че бе принуден да
произвежда манекени на парче. Влагайки
във всеки един от тях частица, от своята
душа на светец. Скулпторът бе свършил
като безобиден скитник, край кофите за
смет. Бе открит изръфан от бездомни
кучета, охраняеми по паневропейска
програма. (Професорът му със професор,
че и академик отгоре!) Негови бивши
студенти, вложиха искрени усилия
епохалното му дело, да бъде окончателно
затрито. (Да ви се намира въздушен
компресор с маркуч и пистолет!?!) От
излезлите изпод му майсторските длани
десетки манекени, единствено Гюро Гюров
бе работоспособно оцелял. Едно към едно
– негов рòден син.
СКУЛПТОРЪТ-УКРАИНЕЦ
бе
погребан, в Старите Градски Варненски
Гробища. Чийто торжествующий портал
случайно се намира, точно срещу въртящата
се стъклена врата на въпросният Мол.
Анонимен негов съпричатник успя да
осигури му гроб. В добавък - евтин китайски
надгробен камък от безценен оникс. Между
гробниците на потърпевш Народен Воевода,
(Оцелял през турско – гръмнат през
българско!), и Регионален Политик.
(Доказан обесник – представян за месия!)
Момичето - как би могло да знае всичко
това. То задълбочено бе изучавало „Ядрени
науки-ежедневна апликация“. Законно
бе придобило сертифицирана (С червен
восъчен печат!) учена степен. За разлика
от познат местен новоуправляющ. На
когото добре известна университетска
шайка, натика доктор хонорис-кауза в
ръце. (Няма ВАК – Квак-Квак-Квак!) С чужди
пари бе финансирал псевдонаучно
преправяне на уличното движение в
Белоград, в непоправима бъркотия.
(Някакъв си дипломът – да не е рушвет!)
НЕ
БЕ ВРЕМЕ, както казва Народа, „на
чужд корен – ряпа да се сее“. Бе жътвено
предпладне – за малцина. И мор – за
останалото ийхале. Момичето отзивчиво
прилепи ухо към нетрадиционното тяло
от папье-маше на Гюро Гюров.
Девойчето-докторант „Ядрени науки-ежедневна
апликация“ на часа установи, че в Гюро
Гюров има някаква душа. Но, пък си няма
никакво сърце. Как би могло да подозира,
че в Манекен № 013, трепти частица от
душата на почиващият в насрещните Стари
Градски Варненски Гробища политически
оклеветен скулптор. Накъде в тоз' скапан
живот, каза си девойчето полугласно,
(Манекен № 013 утвърдително кимна!), накъде
с душа – а без сърце? На Момичето много
се искаше, да му отдаде своето. (Ама, не
можеше!?!) Гюро Гюров – красавец със
красавец - заслужаваше това. Не вонеше
на асфалт, бензин и машинни масла. Както
онзи шофьор на такси със сърце – пък
без душа. Всеки вторник и петък насилващ
Момичето в неговата тясна таванска
квартира. С ГЮРО ГЮРОВ БЕ ДРУГО.
Не бе груб и суетен. (Дали защото
осъзнаваше, че е от обикновено папье-маше?)
Несравнимо ухаеше на напечен от молово
осветление картон, щедро ароматизиран
със спрей срещу хлебарки. Едва ли не
целият живот на Момичето, (Нима това бе
някакъв живот!?!), бе преминал всред
прашни библиотеки, между планини от
книги, и на автостоп. Този аромат й се
стори така привичен и омаен, че Момичето
без никаква умисъл, (Едва ли бе възможно!),
залюби Гюро Гюров. (Никаква ароматерапия!)
Със вторник-петъчния шофьор, нещата
стояха различно. Той идваше до смърт
изморен. Но, разполагаше с пари.
ШОФЬОРЪТ
СИ ИМАШЕ СКРОМНА СЪПРУГА. Идобре
известна всред изключително интелигентните
капитани на трансатлантически
контейнеровози. Кранистка на контейнерен
терминал за експрес контейнерни товари,
в Порт Варна-Юг. През останалото време
алт-хористка в местния катедрален хор.
Едва тогава майка, къщовница и съпруга.
От промишлената околна среда, от
височината на която ежедневно се
извисяваше, (Осем часа вахта-вахта х 24
метра висота!), от прекалено религиозни
песньовки в местния катедрален хор, от
практикуване на нелегално генно
инженерство, бяха започнали да й никнат
юнашки рунтави мустаци. Бе посегнала
за народни илачи, но подходящите билки
се оказаха под европейска възбрана, а
останалите извън закона не помогнаха.
Бе преминала на вносни специалитети.
Кранистките винаги успяват да си набавят,
(По море!), последните постижения на
задокеанската фармация. (Скалъпявана
от бежанци-македонци!) Мустаците
изчезваха. До следваща седмица. Други
странични явления не се наблюдаваха.
Освен съпружеска непоносимост.
СЪПРУГАТА
НА ШОФЬОРА, бе
зла и свадлива по корен. А, още Дякон
Матей Преображенски Миткалото изследва,
твърди и завещава, че не съществува на
Балканите по-опасен враг человечески,
от свадлива жена с мустаци. Като искрен
последовател на Отто Вайнингер, Зигмунд
Фройд и Ивана Т. Прашка, подкрепям всякак
становището на Дякон Матей Преображенски
Миткалото. Па дори, да не е между живите.
Никой не би могъл да ме убеди в противното.
НЕОТДАВНА
СЛУЧАЯТ МЕ СРЕЩНА,
с
популярен американски
кинорежисьор. Той потвърди същото. След
като му бе отгледала двама сина, жената
на кинорежисьора установила, че вместо
да смени природната околна среда, (Хула!
Хула! Нах Хавай!), икономически е повече
изгодно, да си пусне юнашки рунтави
мустаци. (Чрез медитиране - успяла!)
Стремяла се, да съхрани и опази тяхната
така крехка обща социална клетка. (Колеги
напирали да я съкрушат!) Съвременно
семейство без църковен брак, но с надлежно
заверена полицейска регистрация. И ето,
вече двадесет и четири години;
мустак-немустак, кадърник-некадърник;
въпреки огромната възрастова разлика,
(В САЩ не е проблем!), продължават да си
бъдат заедно. На изключително мекия
контролен въпрос, каква е националността
на неговата полицейски регистрирана
съпруга, режисьорът ме изгледа зверски,
(Българка!), па се качи в своя „Крайслер“,
даде мръсна газ и изчезна. Никога не го
видях повече.
ОСВЕН
НА НА ЕКРАН – В ОНЗИ БЕЗКРАЕН СЕРИАЛ.
Където
единствената му съпруга, вече десетина
години, задължително играе главна роля.
Докато познатият ми режисьор кадърно
влачеше поддържаща. Съпругата му,
(Българката му де!), вървеше за успешен
разузнавач. (Хем от ФБР! Хем от ЦРУ! Хем
от КГБ! Хем от ЩАЗИ! Хем от БОП! Хем направо
из под Президентското Бюро в Кръглата
зала на Белият Дом!) Спусната с балон с
много топъл въздух в тила на рязани
кръвожадни талибани. Без никакви мустаци.
(Ало!?!) Белосана от глава до пети. Ама,
чудни депилатори ползват в Щатите -
брей!
ВСЕКИ
УСПЕШНО ПРИКЛЮЧИЛ БОЖИ БИЗНЕС-ДЕН
шофьорът,
почистваше своята жалка таксиметрова
кола. (Ако не бе успешен денят – не я
пипваше!) Не му тежеше. Никак. Винаги
откриваше нещо съвсем интересно. Я,
уханна живописна опаковка от презерватив.
Я, неуспешно вдянат презерватив. Рядко
някоя стотинка. (Иде краят на света –
според календара на Толтеките!) Напълвайки
една чанта смет, даваше газ да към
Момичето.
МИНАЛИЯТ
МЕСЕЦ НА ЗАДНАТА СЕДАЛКА, Шофьорът
откри тежко дамско колие със старомодно
патинирано доста едро сребърно сърце.
(Среброто върви левче-грамче!) Не се чуди
дълго, чие би могло да бъде това старомодно
патинирано доста едро сребърно сърце.
През денят бе превозил безброй пътници.
(И, въпреки!) Не се двоуми ни минута.
Хвърли колието да отлежи в жабката на
колата, при газовия пистолет. Знаеше,
никой никога няма да потърси това евтино
сребърно сърце. (И, все пак!) Добре бе да
изчака. Измина месец. Един късен вторник
Шофьорът се престраши. Щеше да подари,
(От сърце!), намереното патинирано доста
едро сребърно сърце, на момичето-консултант.
Пийна една бира. Настани се на пода в
краката на момичето. Бръкна в джеб. Това
е. МОМИЧЕТО,
както безусловно всички стари моми се
правеше, че изобщо не приема подаръци.
Но, коя жена би отказала колие с патинирано
доста едро сребърно сърце? Момичето
прие този скъп подарък. С условие, че ще
прави с него каквото пожелае. Шофьорът
бе изморен. (Харесваше да спи на под!)
Подложи под глава някаква мъжка обувка.
И, заспа.
ШОФЬОРЪТ
ЗАСЪНУВА СЪН. Как
жена му сучи мустаци. Как се вайка, че
никакъв го няма. Как с вайкане почуква
на вратата на съседния апартамент. Как
вратата сама се отваря, преди сама да
се затръшне. Как в чуждия апартамент
жена му, (Неговата Собствена Жена!), търси
духовно откровение, (Без наслада!), с
идеалистично-натуралистичен-плуралистично-народностен
характер. Така е, каза си на сън нашият
шофьор на нелегално такси, намествайки
чужда мъжка обувка под глава, някой хора
без мустаци имат нужда от чужди рунтави
мустаци. Имаше пред вид денонощният
плейбой от съседния апартамент. Шофьорът
нямаше нищо против. Никога не би престанал
да обича жена си.
ПРИ
ПОРЕДНОТО РАЗМЕСТВАНЕ НА МАНЕКЕНИ,
Момичето
окачи върху врата на старият манекен
от папье-маше Гюро Гюров подареното, от
шофьора на такси, дълбоко патинирано
доста едро сребърно сърце. Сърцето взе,
че потъна навътре в гръдта на манекена,
а завещаният къс душа на ученика на
Огюст Роден го обви, и съкровно прилàска.
Сърцето попадна не съвсем на място, но
все пак се постара. Затрептявайки с
двоумяща се подкожна светлина. (Кърмъзъ!)
Манекенът вече притежаваше освен Късче
Чужда Душа, и Собствено Патинирано
Сребърно сърце. (Туп-туп! Туп-туп! Туп-туп!)
Момичето? О, то се направи на безкрайно
изненадано.
СЛЕДВАЩИЯТ
ДЕН БЕ ПРЕДНАЗНАЧЕН ЗА АРАНЖМОН. Поне
така твърдеше Собственика, вясващ се
от дъжд на вятър. (Как са постъпленията
в касата!?!) Момичето положи манекена
Гюро Гюров, върху истински отваряем
дървен стол. Между бедрата му от
предумишлено напрегнато папье-маше
Момичето, разположи бракуваното
виолончело на неизвестен махленски
музикант. Подреждайки витрината,
премествайки Гюро Гюров насам-натам,
Момичето установи, че Скулпторът е бил
до болка предвидлив. Надарявайки Манекен
№ 013, с непрогнозируема мъжественост.
(При пластмасовите манекени такава не
се откри!) Момичето сви безпомощни детски
рамене. Не бе нещо, което би могло да я
изплаши.
В
РЪЦЕТЕ НА МАНЕКЕНА МОМИЧЕТО, бе
поставило лък. Лъкът се бе плъзнал по
струните. (Момичето помагаше!) Беше се
разнесъл хрипкав приятно поносим звук.
(Кър – р – р!) Звукът стресна касиерката,
която бе задрямала. Моловете са прочути
с това, че всеки гледа, а никой не
купува. От това касиерките си дремят.
Чудя се – за какво ги
назначават!?!
Но, собствениците на магазини за дрехи
втора употреба представяни за
екстра-първа, си
знаят работата. Не им се бъркам!
КАСИЕРКАТА
нямаше
друга работа. Освен, да се прозява над
романите на Агата Кристи. (Някой да знае
овакантена бройка!?!) Касиерката, четеше
криминални романи от всякакви автори.
Но, Агата Кристи бе ненадмината. (Кой би
посмял да се сравни!?!) Собственикът умно
я търпеше. Бе братовчедка на районния
кмет, избран за нов мандат. (В Европа
било точно тъй!) Касиерката не се
интересуваше нито от Гюро Гюров, нито
от останалите дванадесет манекена. Тя
се интересуваше от краят на работното
време. Когато ще се прибере у дòма. За
да подреди и ошèта, че когато Собственикът
на магазина намине без да почука, (Имаше
си ключ!), да му е хубаво и сладко.
Собственикът на магазина за дрехи втора
употреба представяни за екстра-първа,
също имаше жена. От как бе станал
собственик, а с малко натиск и член на
„Клуба на ядачите на готово сдъвкани
баници“, беше я зарязал. Либерално
скроен, не желаеше да робува на отживели
навици.
ГЮРО
ГЮРОВ НЕ БЕ ПОДОЗИРАЛ, доколко
богато ще разцъфне неговата безсмислено
дарена артистична мъжественост. Не би
могъл да си представи, как прочут
провинциален скулптор, бивш професор,
би могъл да бъде обезумял шегобиец. Гюро
Гюров си каза. Така е; каза си нашият
човек, замръзнал с виолончело между
бедра и с лък в ръка, и поради това
временно безпомощен; старите кримки
винаги притежават нещо в повече от
младите. Где да можеха да им го завещаят!
Погледна въпросително аранжьорката, а
Момичето сведе очи и не отговори. Бе
удивено, чак същисано, от своята находка.
И, докато Гюро Гюров се увличаше да се
перчи с виолончело и лък в ръце, умът на
Момичето запресмята трескаво. Ха сега,
повтори и потрети на себе си Момичето,
ха сега, де? Щом дори манекени от папье-маше
започнаха да задяват постдокторантки
по „Ядрени науки-ежедневна апликация“,
то светът наистина на светът му трябва
само още една Фукушима. Старомодни
папье-маше манекени, които не подозират,
какво именно рискуват. Я, по-добре да
идват извънземните!
АХ,
АХ, АХ, казваше
си мисловно нашият старомоден манекен
от папье-маше, ето че от нищо все пак се
получава нещо. (Господ е Българин - Ба!)
Без да престане да отправя въпросителни
погледи, към бедната и наивна тройно
дипломирана аранжьорка на витрини.
Гордо загърбвайки дванадесетте безполови
младоци от пластмаса. (С тях – и без
тях!)
Такива
са пренебрегнатите скулптори –
отмъстителни.
Такива
се непредвидено надарените – нападателни.
Такива
са сбъркалите творчески път – безпътно
безуспешни.
МОМИЧЕТО
НЯМАШЕ ВРЕМЕ да
се занимава с глупости. (За стари
моми-постдокторантки сексът е „пълна
глупост“!) То желаеше да израства
професионално. Но, какво да се прави,
като дори секретният ядрен институт
във Варна-Град бе закрит, а архивът му
заграбен от някакво чантрабозе от
Максуда!?! Момичето, бе подарило на Гюро
Гюров собственото си сребърно сърце.
(Предпочиташе златно!) Подарено й от
почтен шофьор на такси. (Не продава
дрога!) Който пък го бе намерил свободно
захвърлено на пода на таксито, подир
денонощие най-напрегнат таксиметристки
труд. Предвидливо изчаквайки едномесечен
контролен срок. Да не би да си го потърси
онази изфирясала махленска старица.
Гдето веднъж месечно – по пенсионно
време, се вози натоварена с продукти.
(Тридесет и един пакети диетични
виетнамски спагети за студено приготвяне,
и
килограм немляно кафе!) От Мола срещу
Старите Градски Варненски Гробища - до
дома. (Повишаване на пенсии - догодина!)
Никога обратно.
МАНЕКЕНЪТ,
НЕ ПРЕСТАВАШЕ РИТМИЧНО ДА ПОТРЕПВА.
(В
моловете често ехти музика!) Това
означаваше, че допълнително привнесеното
Сърце, взаимодейства с предварително
вградената Душа, без да престане
прескръбно да ридае. Незабелязано от
останалите дванадесет тъпи пластмасови
манекени. Които нямаха дори душа. (Не се
полага при серийни производи!) Позволили
си да размечтаят, чрез напразно
прехвъркващи искри. В действителност,
Момичето притежаваше само едно сърце.
То вече беше подарено.
ТАЗИ
НОЩ ШОФЬОРЪТ НЕ СЕ ПОЯВИ. (Момичето
го очаква цяла една безсънна нощ!) Не се
появи, и при собствената си съпруга.
(Съпругата му не посмя да позвъни на
отсрещния апартамент!) Шофьорът бе
потънал вдън земя. Момичето предполагаше,
какво би могло да означава един така
скъпоценен подарък. Но, така внезапно
да я изостави!?! Шофьорът бе реална
финансова подкрепа. (Заплатата й бе
непоносимо символична!)
МОМИЧЕТО
ИМАШЕ СТАРА МАЙКА. Преселена
от Варна-Град, в огромна пустееща старинна
къща в Балкана. В село с единствен жител.
(Според статистическия институт – жител
и половина!) В близост до секретен военен
полигон. По време на маневри за опазване
на Световния Мир, върху задника на
българското селячество, върху старинната
къща попадаха невзривени случайни
безобидни учебни снаряди. Керемидите
бяха бая-пострадали. Както и покривът
– напълно изгорял. Старицата бе готова
да демонстрира с красиво изписан
саморъчен плакат, но половина статистически
жител на селото, така и не се яви. Бе
постояла-постояла на селският площад
с плакат в ръце. От полигона й бяха
изпратили самоходен робот с високоговорител.
(От една старица всичко би могло да се
очаква!) Роботът бе изкряскал.
-
Марш от тук! ... Марш от тук! ...
Бабата
го бе запукала с плаката. -Ще
те арестувам! ... Ще те арестувам!
... Бе побързала, да се прибере в
обора. Каменна крепост, в която бе
приютила Последната Селска Крава,
Последното Селско Прасе, и Последният
Черно-Бял Телевизор. В държавата наричана
все още България. Където си бе спретнала
бомбоубежище с безкрайно хладно барбекю.
Бе престанала да очаква своето Момиче
да се завърне от далечна Япония. Рядко
позволяващо си да й изпраща по някой-друг
лев. Старицата бе случайна жена. Тя бе
виден народен просветител. Още по време,
когато границите на Запад бяха запечатани,
а селото наброяваше над хиляда човека.
Носител на персонален орден „Свети
Свети Кирил и Методий“ - два броя, и
персонален Орден на труда – златен в
кутийка - три броя. (От Тошово време!) Бе
ги окачила на една овъглена греда в
кенефа. Винаги, когато по телевизията
ставаше дума за Тàто,
отиваше да си ги погледне. (Всеки има
право на избор на спомени – не ли!?!)
Тогава, ако нямаше учение на съседният
военен полигон, над селото се разнасяше
нейният отчаян протяжен вик. Мониторите
на полигона отчитаха „Талибани!“
Роботите хукваха, а обстрелът с безобидни
учебни снаряди започваше.
МОМИЧЕТО
престана
да очаква своят шофьор. Бе загинал в
катастрофа. В кръвта му нямаше никакъв
алкохол. В стомахът му бе открит дълбоко
патиниран сребърен куршум. Момичето
не видя в това никаква логика. Едва,
когато стана достоен притежател на
магазин
за „Ядрени устройства-втора употреба“,
а освен това член на „Клуба на отдавна
изядените мамини баници“, преди да
отлети надалеч от този всячески промишлено
замърсен лъжовен свят, щеше да разбере
съвсем точно, какво означава сребърен
куршум в замяна на сребърно сърце.
ТОЗИ
ПЪТ МОМИЧЕТО ОТИДЕ НА РАБОТА СЪВСЕМ
НАВРЕМЕ. На
площадката на паркинга пред Мола, гдето
е треснат точно срещу Старите Градски
Варненски Гробища, то откри угриженият
собственик на магазина за дрехи втора
употреба представяни за първа, сънливата
касиерка с омърляна книжка на Агата
Кристи в ръка, и дванадесетте напълно
прозрачни пластмасови манекена, (Първа
употреба - внос!), с белезници на ръце.
Гюро Гюров отсъстваше.
-
В тази Криза, - започна оклюмалият
пребледнял собственик, - в тази нескончаема
световна стопанска криза ...
-
Но, какво – за Бога? - удиви се възпитано
момичето-аранжьор доктор „Ядрени
науки-ежедневна апликация“ от Университета
в Нагоя, преди лабораторията да избухне
в пламъци. - Идвам съвсем навреме?
Често,
заради своят безценен гост шофьора,
момичето закъсняваше. Никога повече от
десет минути. Собственикът й прощаваше.
За да я посети още същата вечер, с бутилка
„Перно“ в ръка. (Има го в продажба!)
-
Такъв скандал, - продължи да хленчи
собственикът, - в тази финансова криза
... - Но, какво, какво, какво за Бога?
- докторът по „Ядрени науки-ежедневна
апликация“ бе крайно обезпокоен.
Шофьорът бе в неизвестност. Магазинът
бе затворен. Притеснената касиерка
отваряше-затваряше своята крими-читанка.
- Ще поясня, - собственикът
бе станал груб, какъвто всъщност винаги
си беше. - Онзи Скапан Дърт Картонен
Манекен от Папье-Маше, с когото Ти се
ебава толкоз дълго време, (Да му даряваш
сребърно сърце – луда ли си – Ма?!?),
скокнал сред нощ. (Камерите фиксират
събитие, час и време!) Па, като започнало
това твое „Папье-Маше“ секс, секс, секс,
где'
и по Интернет го няма! (Кой плаща – аз
плащам!?!) А тези пластмасови тиквеници,
само това чакали. Скокнали, па разбили
насрещният бижутериен магазин. Със
старинни дълбоко патинирани сърца да
се налапат. - И, що от
туй? - запита нашето Момиче възможно
най-наивно. - Една естествена потребност
от сърца.
МОМИЧЕТО,
доктор
„Ядрени науки-ежедневна апликация“,
за пореден път разбра, че да подариш
сърце, дори на картонен манекен, е риск
от най-висока степен. (Бе късано на зачьот
„Оценка Риск при Ядрени инсталации-домашна
апликация“!) Разбра, че е освободена от
работа. Разбра, че повече никога няма
да работи с ентусиазъм, майсторство и
обич, една така красива професия. В която
оставаш на улицата, подариш ли някому
някакво подхвърлено сърце. Момичето
обърна гръб на Собственик, на Касиерка,
на Манекени, (Полицейската камионетка
виеше сирена!?!), и на Мол. (По-добре –
Въз!) На онзи Мол, гдето е надънен точно
срещу Портите на Старите Градски
Варненски Гробища. (Без никой да ни пита.
Нас – Остатъчните Варненски Граждани!)
Спря първото срещнато такси. Отпусна
се на задната седалка. И горчиво заплака.
- Накъде? - запита
безразлично шофьорът, сякаш не знаеше.
-
В Жи – во – та ... - прошепна хлипайки
Момичето, докато пийваше освежителен
сок от пластмасова канистра. Оставайки,
с възможно най-широко отворена уста.
ОТ
ОГЛЕДАЛОТО, ЗА ОБРАТНО ГЛЕДАНЕ Я ГЛЕДАШЕ
присмехулно, Гюро Гюров. О, не! Не бе
шофьорът, колкото да ни се иска това.
ТАКСИТО
НА НОВИЯТ ПРИЯТЕЛ НА МОМИЧЕТО, бе
спряло на червен светофар. А, нали знаете
как е във Варна-Град. До всеки светофар
в този някога изумруден курортен град,
с право наричан „Царицата на Черно
Море“, освен глутници бездомни кучета,
задължително стои кофа за разделно
събиране на смет. (Дизайнерски изпипана!)
От кофата за разделно събиране на смет,
от нейното отделение за хартиени
отпадъци, стърчеше захвърленото потрошено
тяло от папье-маше, на някогашният
красавец Гюро Гюров. От там, през
огледалото за обратно гледане, като
през Отвъдно, Манекен № 013 продължаваше
да ни се надсмива. МОМИЧЕТО
ОТНОВО СВИ БЕЗРАЗЛИЧНО РАМЕНЕ.
(Платената Любов променя!) Помоли шофьорът
да почака. Скокна от колата за момент.
Бръкна в кофата за смет. И, си взема
обратно подареното дълбоко патинирано
сребърно сърце.Шофьорът ехидно се
разсмя. И даде от онази мръсна калифорнийска
газ право в живота.
END
11.06.2012
г.-15:49:21
13.06.2012
г.-12:15:06
14.06.2012
г.-10:51:21
14.06.2012
г.-19:44:06
No comments:
Post a Comment