One Absolutely Democratic Death, hort tory, by Hermy

Една

Съвсем Демократична

Смърт

One

Absolutely Democratic

Death

ТОГАВА

Старата спомни, как бе излязла от дома. Завинаги установила, че повече никому не е нужна. Освен можеби на Господ-Бог. (Как Да Не Ся Удивлявъш – ъ!?!) Нещо докрай невероятно. Що да стои диван-чапраз на младите. Що!?! (Нъ Нея Никуй Ний Стуял! Въобще – Изобщу!)

ДОМЪТ,

разбира се, е изцяло неин. В него има всичко необходимо. (Още по-точну – к’во не!) Освен уважение към самата нея. За което обвинява единствено себе си. Ох, тези забързани мои хора, си повтаряше-преповтаряше тя, ох, тези мои добри хорица превърнати от Живòто в никаквици. (Тоз’ Скапън Живот Нъ Каспънъ, Дявул Взял Гу!)

РАДИОТО,

старото очукано немско радио голямо колкото булченски сандък, само тя си слуша. (Пука и пръщи - една-две станции – толкуз!) Свикнала с това радио от времената на Голямата Война, тя и до днес му остава вярна. Старият; погребан с чест и почит преди тридесетина години работяга; бе домъкнал този някога така модерен апарат, подир случайно успешна сделка с “Храноизнос”. (Купуваш житото евтино – продаваш житото скъпо! Мамка им немчуги! Нещо, на което не пожела да научи синове и внуци – язък!) Заклет анархокомунист, Старият не преставаше да слуша Лондон, Вашингтон и Москва през цялата война, (Радиото бе дотам специално, че черните станции се чуваха съвсем ясно!), сбирайки цялата махала пред отворените прозорци на едноетажната пристройка за прислуга, където въпреки военновременното новобогаташко ùмане, обитаваха три стаи и общ тоалет под наем. Тази работа незабавно се разчу. Колко бе тогава Белоград – един файтон хора и още толкова полиция, джандармерия и войска. Дойдоха двама полицейски агенти, (Шлифери, меки шапки и шмайзер, подозрително учтиви чак злостни!). Запечатаха ключът за вълните с червен восък и огромен металически печат. Остатъци от този восък все още стоят по дървения сандък на този радиоапарат, изхитряващ се подир толкова много години все така точно и безпогрешно да пуска новини и музика от продънен високоговорител, заедно със зеленикави светлини от подобие на око, което мига и премигва. В минути на просветление и негà, на спомени по минало и пропуснато, (Тюх, да се не види!), Старата посяга и милва тези позацапани восъчни остатъци, напомнящи за безобидна махленска съпротива по времена, когато глави падаха за далеч по-малки прегрешения.

СТАРИЯТ АНАРХОКОМУНИСТ

по време на немската окупация си позволяваше да бъде контра, (В кафене “Сплендид”!). От търговия със зърно, джебът му бе тъпкан с парà. Въпреки това, идеята си е идея и, още малко - да хване шумата. Ама руснаците изпревариха, минаха Дуная и, стана тя каквато стана. (Да бе фукнал, и до днес би се лутал, из шумака там, непокорникът му с непокорник!) Старият анархокомунист, остана у дома с готова раница зад вратата, и парабел под дъската на прага.

Запечатването на радиопарата мина-премина, а старият - едва закръглил четиридесетака, на часа бе мобилизиран запас на летище Тихина. Само че, кой би изтърпял такъв вироглав размирник. След като една безлунна нощ хубаво натупа задяващия се с караула фелдфебел, там сред летателната полоса през която по-късно премина каналът Море- Езеро-Море, спешно бе демобилизиран. Което по време на комунизма, разбира се, не му се отдаде.

Щом правителството обърна политиката и влезе във Войната срещу Хитлер, Старият се втурна доброволец. Завърна се начинаещ асматик. Уж нямало химически атаки, ама той си знаеше. Подир година-две, когато държавата се отметна от обещанията към дребния бизнес, извади калъчката и национализира безусловно всичко; вършачката, трактора, локомобила и двата плуга които стопанисваше; (Десет години изплащан с пот, лишения и труд, добре поддържан производствен комплект. За час отнет, без дори да му издадат протокол!), нещо в него се прекърши. Подви буйна опашка. Куйтуляса. Юрна се да работи в името на идеали, в които на младини си позволяваше да вярва. Без дори да помисли, че в политиката - тази отколе курвенска наука и практика, сега набутват цял един народ. Идеали, в които неочаквано се бе убедил, че са само Повод За Узаконен Разбой. С един подпис на човека в когото вярваше, се бе превърнал отново от дребен собственик, в бедстващ шлосер-надничар. Именно тогава бе разбрал, че идеологиите са предназначени за игра с Времето но Времената. Т

ака кара, дорде пукне от белодробно сърце в транспортната болница на Белоград, запокитен там от местната мафия, на която бе разкрил черните сметки. (Докладвани на закрито партийно събрание, от което въобще не изтече информация, но на което го принудиха да оттегли и доклад, и свидетелство, и членство!)

МАЛКИЯТ ЦВЕТЕН ТЕЛЕВИЗОР,

(Старата го има в подарък от едни полякини-монахини, заедно с цветна фотография в рамка на Римския Папа, сиреч на Господ-Бог видян под друг ъгъл!), освен новини, бълва ли бълва смахнати нецензурности и арогантни ругатни. Върху денонощно светналия екран беснуват програми дотам скоростни, чак непоносими. Но онази, гдето представя полуголи моделки, все нещичко струва.

ОХ,

каква бе навремето самата тя. Там - в Хороздели! На главата – фесче с менгиши и ален пашàк. На шията - вързоп златни тàлери. (На хорото – Звън! – Звън! – Звън-н-н! У дòма – на дъното на скрина!) Здраво пристегнат девствен денк обкичен с мижавите богатства на Родà, а отдолу - гола-голеничка диби-дюс и тра-ла-ла. (Кюлотите навлязоха, едва когато немчугите започнаха да опват женурята под липата зад кюшено. Везде им се привиждаше Унтер Ден Линден, Лоре Лай и Лили Марлен в добавък!) Научила се е да превключва от канал в канал тъй, както лежурка в своята постеля. От помия в помия, както заявява сега на лекарите тя, а те свиват рамене и, Боже! - съгласяват се.

ОСВЕН

радио и телевизор в обичайно празния апартамент, (Семейството си се щура в търсене на работа, но где да намери, щом всички са висшисти пропуснали да вземат шофьорска книжка!), в домът на Старата има машина, наричана комФютър, (Измислена от български американец. Ха – де!), по която внуците лудеят. Не е за чудене, казва си, щом летящите крепости гдето навремето изравниха сърцето на столицата със земята, са построени от онзи луд летец от Севлиево. (Ха – де!) Кацнал някога със самолет от платно и шпертплат на хълма над Хороздели. Хукнал през глава към общината да върти телефон през Белоград в столицата чак. О, Времето на Времената още не бе постигнало настоящето безумие. Времето на Времената, под формата на единична телефонна жица, бе запряло далеч пред портите на Хороздели. Засилиха до Белоград селския глашатай върху необязден ат, с ръкописна телеграма в ръка. (Привързана за керемида, а керемидата с канап за седлото!)

Старата много добре спомня онзи безумец

ЛЕТЕЦА.

Един от броените на пръсти по онова далечно време летци, за които се носеха легенди по затънтените краища на страната. С огромни целу-лоидни очила. С кожен шлем. С омазнен кожен костюм от глава до пети. Вонящ на етер и рибено масло. Страшно намръщен. Широко ухилен. Откъртил мъртвешки в сламата под сайванта на схлупената кирпичена къщица, (Кирпич и греди измазани с тезек, покривът - цепен камън'!), над самите Дюс-Поляни. Подслонила потрошеното самолетче по средата на харманя с бял боб, край диканята с удивеното подплашено магаре. (Оревало ортаклъка, макар тридесетинагодишно!)

Щом се разбуди, летецът приседна на пруста. Извади дълга тънка цигарка със златен мундщук, от позлатена зелена кутийка. Припали с позлатена зелена запалка. Вдъхна дълбоко. Изкара през ноздрите зелен дим. Загледа се в строшения самолет. Изправи се. Разкърши тяло. Кресна над Селото и Света.

- Мамка му – у – у! - Бе креснал. - Ще се махна в Америката - а - а!

- Що ба? - бе запитал уж случайно минаващия селски просек; доверен кметски инфор-матор; увиснал на вратнята, вперил взор в моторната мушамена етажерка.

- Бензинът слаб! - бе мирясал летеца. – Тютюна хубав, ама бензинът слаб!

Просекът се бе отдалечил заднешком. Зад ъгъла, захвърлил тояжка бе отпрашил бегом при кмета.

- Дрън, дрън! – Бе отсякъл кметът, запасен подофицер от армията на Негово Величество Цар Борис Трети Обединител. – В Америка точну негу чекът! . . . Той да гони Софията жив-здрав, че мър-си селото.

Бе получил най-строги инструкции да си от-варя очите, върлуващите конекрадски банди да не пàлнат самолета.

- Що ба!?!

- Тъй ба!!!

По време на

ПОСЛЕДНАТА ВОЙНА,

в стърнищата между Хороздели и Тинтявино, се приземи ескадрила двуплощни самолети. Тя хукна луда, (Отдавна опитна с краката, пък и между тях!), решила да срещне поредния летец заканил се да фукне към Америката. (Мед, масло, банани и ошаф!) Че да му се лепне. Летците се оказаха дванадесетина пълнички, рано повехнали от Войната, млади-младички рускини-казакини. В портупеи и маскировъчни комбинезони. (Бе зяпнала с уста, която по-късно времето затвори!) Оклепани в машинни масла. Вмирисани на барут и бензин. Приветливи и весели. Сякаш не бе война.

Жените накладоха огромен огън, (Надалеч от очуканите от войната самолети!), при кладенеца зад крайпътния кантон. Където кантонерът се бе барикадирал със жената, децата, служебния велосипед и вносния немски търнакоп, умирайки от страх. (Човек на властта – как не!)

Жените поискаха казан. Нагребаха от рèчката вода. Направиха водата да кипне. Разсъблякоха се до голо. Да се напарят, да се изперат, да попеят. Подир това, да полегнат и отпочинат. (Потом – снова вперьод!) А наокол', в топлата септемврийска нощ, ехтеше говор от който се разбираше всичко.

Запариха чай.

Седнаха да хапнат. (Зад храсталаците селските момчетия надничаха, правеха гримаси и блъскаха чекии!) Тогава, именно тогава, за пръв в своя живот, Старата видя

ИСТИНСКА АМЕРИКАНСКА КОНСЕРВА.

Способна да нахрани взвод, консервата се отваряше със специален ръчен ключ.

- Аха - а - а, - бе изригнала с пълни уста щом разбра, че огромната консерва с едри късове вкусна риба е американска, - значи зарад' туй Он’ Америката гyди . . .

Щом чуха "Америка", жените се спогледаха. Рипнаха от трапезата. Навлякоха изпръхналите край огъня тужурки. Напълниха й полата с още консерви, с още късове твърд като камък черен фабричен хляб, (Марина, Марина, Ты Катюша Наша Золотая!), с кутии папироси с предълги хартиени мундщуци. Но, обърнаха й гръб. Втурнаха се към самолетите. Мушнаха се под опънаните край машините палатки. А по шосето трополяха ли трополяха танкове и камиони, често запрегнати в животински впрягове.

ШЛЯПАЙКИ БОСОНОГА

сред нощ, през пътната прахан към Дюс-Поляни, Старата не преставаше да се чуди; като как женуря гдето фъркат като птици из небето върху самолети с двойни крила и петолъчки; като как моми гдето бомби разстилат напрек през полето чак танкове бият; като как тез’ безстрашни мъстии препасани с патрондаш и пищови; без гащи воюват.

- Трėбе да съ много смели, брях – х - х! . . .

Спря. Замисли се. Отсъди.

- Ами, - беше си рекла, - халът им – кат’ нашия ший джанъм, чий йощи по зля!

Днес, тя е повече от убедена. Именно онзи летец бе построил летящите крепости, изтръгнали мъртъвци из столичните гробища. За да ги захвърли върху лицето на живите. Дано се засра-мят. Но, жив човек срам има ли?

СТАРИЦАТА

си припомни, как бе излязла из дома, за да хване пътят към морето. (В Белоград, дори душите на хората са мокри!) Бе отгледала дузина синове, дъщери и внуци, хукнали по широкия лъжовен свят за приключения и пари. (В Белоград отдавна всичко бе разпределено, преразпределено и разграбено до шушка!) Към онези, които бе успяла да задържи около себе си, (За какво, О Боже!), питаеше смешна надежда, че падне ли на легло ще седнат да я гледат. (Т.е. да се занимават само с нея!) Сега всички, всички, всички за които бе миляла и плaкала, никакви ги няма. Премазана от някакъв нехранимайко, на когото вече е простила. Забравена от всички близки, на които няма да прости. Преваля втори болнично-реанимационен ден, твърди старшата сестра, кой знае защо изпълнена с топли чувства към непознатата и толкоз трудно опозната старица, и това е. Старата си мисли. И повтаря, и потретва си:

“БОЛ-НИЧ-НУ РИМИАМИЦИОНИН ДЕН”.

Би могла да си кукува у дома в пълната с вехтории стая, превърната през деня в кухня, привечер в спалня, в отходно място нейде към среднощ. Да гледа телевизия. Да слуша свойто си радио. (Никой не би могъл да й го отнеме, макар да има опити да бъде изхвърлено на боклука!) Дърдорят ли дърдорят,
казва си в болничното легло, колкото Да Омачкат Истинете Еще Раз и Вовеки. Бе се нагледала, как става това. (Най-напред немчугите: марш през Балкана - Туп край Морето, Яла – а – а на курорт! После русите: Бумта-ла-Бумта през Дуная - Туп при Морето, Упа – а – а – У - у - уп! Хляб нямат да ядат – тежки заводи другиму строят! Сега отново. Яла – а – а!, на Юропата право в устите! Жилъв нърод – брях, брях, бря-я-ях, саму си ся гъзи ха-насам-ха-натам!) Тези истини за нея са ясни преотдавна. АПК! ('Апване – Пийване – Курварлък!) В крайна сметка и радиото, и телевизията, все това набиват. Абе, в устата не от глад – от курварлък нагарча!

Би могла да гледа нонстоп телевизия. Малкият цветен телевизор брои стотина канала, един от друг по-кресливи и непоносими. Освен онази програма за мода, в която дефилират моделки почти без облекла. Ох, каква бе тя на техните години! В онаямити носия с нисък чумбер над òчи. Със златни плитки до нозе. На гърди - две кила пендари. А под носията - пърха ли пърха - Щуро Набъбнала Младост Готова На Всичко Срещу Нищо. (Само на Балканите го има!) Докато духовата музика надува бляскави бурузани в дерето, изпъната на стъпалата пред чешмата с паметник на Незнайния Войн. (Глава от бронз, нозе от челик, останалото балчишки камънак!) Докато из чучурите ручи ли ручи сълза-вода, а реката мами ли мами с рехава тъмнина под тъжни като сиромах, древни като самото Хороздели, върби. На хорото, край реката, под върбите.

- Юруш - ш - ш . . .

Унижена и пренебрегната, (От пенсионни, здравни, домашни и социални грижи!), оскърбена и забравена, (От роднини, близки и познати!), преоткрила, че "В Живото 'Сичко Си Се Припувтаря", старицата се превръщаше безболезнено (Ама не!), привидно носталгично (Сантимети - Сакраменти!), лека-полека, в едва поносима за самата себе си обществено-управляема

НЍЩА.

Съвременния нищ, рядко бива откровен просяк. Лицемерно поддържан на границата на бедността от всевъзможни програми, предназна-чени да завоалират вместо да подпомогнат. Правителствата; пропуснали овреме да предотвра-тят появяването на Белия Свят на подобен излишен, никому ненужен, изцеден от труд скапаняк; много харесват да обменят подобни програми. Съвременният нищ не би прекрачил Закона за нищо на света. Робувайки на безброй умело препрограмирани Божи Заповеди, той остава завинаги под пресата на най-крещяща нужда. Подчинен на процес на центро-фужиране на обедняващите слоеве на населението от центъра на Белоград към покрайнините. Подир това, към съседните села. Където, техните стари домашни огнища се оказват заграбени, унищожени, препродадени на чужденци. Във век наситен с лукави цивилизационни екстри, (Роящи се по-лесно от хлебарки!), съвременният нищ остава шашнат от все по-голямото ùмане на имащите, от все по-дълбокото нямане на нямащите. Да би кандисал за някое от безбройните псевдодуховни учения, (Неформализиран Дух нийде не остана!), подобен вечен обществен прощъпулник би бил значително по-добре нахранен, чистичко облечен, хм!, и целево обучен. За да бъде в неизвестен час и пространство, сатанински използван. Горко на греховно изостаналия от Времето на Времената старомодно остарял наив. Време на Времената за едни от злато, алкохол, наркотици и тюркоаз, за други - от смет, болести и недоимък.

Не само поради глад, (В Белоград от векове в излишък!), Старицата се превръщаше в добре обезмислена нища. Свистяха хитро прекроените закони на поредна национална утайка, самопровъзгласила се за “елитарно висше общество”. Решила да предостави на имащите още повече Имане, а на нямащите още повече Нямане. Че да се види, какво би могло да се получи.

(Боже-Господи, какво друго би могло да се сполучи, освен Биотехнологична Революция А-Ла-1918-а! На Балканите, това би било катастрофа за Европа. Но Европа – кому е нужна днес?)

СТАРИЦАТА,

приучена да се труди едва ли не безплатно на конвейра за домати в “Плодконсерв”-Белоград, Народна Република Балкания; (Премиални отначало всеки месец, после на три месеца, подир това едва в краят на годината, докато изчезнаха съвсем! Никой не изписка – мамка им гражданя!); си позволяваше да нарича всичко това, "скука". (Безработицата, като "скука". Каква шегобийка!) Притисната от ранобудните крясъци между членовете на онова, което някога с лишения, кръв и сълзи бе скътала за Свое Собствено Свето Семейство, Старата предпочиташе да излиза надалеч от дома, (Това отдавна бе престанало да бъде Дом, бе установила, не заради самата нея, ами заради сбърканата политика на държавата – нейната мама неофашистка!), във възможно най-ранни зори. Да се устремява към Морето. Да си се щура из покрайнините. Да си се чуди и мае, като как се е разрастнал толкоз този древен, някога съвсем незначителен, градец. Каталясала, да си се прибира по тъмно в душния всеобщ апартамент, когато всички докле са заспали. Внасяйки възможно най-тихичко огромни торби, никому ненужни отпадни дреболии. Тези прелюбопитни дреболии така препълниха тясната семейна крепост, (Предприемачите лапнаха къща с двор в три етажа срещу апартамент под 100 квадрата!), че един прекрасен летен ден трайно овоняха цялият апартамент със всичко онова, на което е способна една разпадаща се цивилизация.

ЗЕТЯТ,

доктор на науките по "Антична и Съвременна Макулатура" в местния частен полицейски университет “Свети Блюдолизец Мавър”, доцент с претенции за мястото на своя професор, (Не умира – неговата мама!), бе срещнат с присвити очи от вносния лектор на поредния симпозиум по проблемите на бъдещото неформално рухване на държавното образование в този апендикс на света. Американец-чистофайник, ръководител на семинар в рамките на симпозиум организиран от международна, (ЦРУ няма нищо общо!), "Агенция за оценка намесата на Недоразвитото Нещо в Прекалено Развитото Нищо". Доцентът хленчеше, щото американецът да го уреди да чете лекции в САЩ или Канада. Щял да му дава процент. (Някога си бе взел успешно държавният изпит, чрез отхленчване пред вузовския партиен комитет, и колективна почерпка в студентската менза!) В Белоград нямал перспективи за научно развитие. Парното поскъпнало, и ето - новият плувен басейн в неговата стара вила стои празен. Американецът бе слушал търпеливо. Вземайки си прилежно бележки в дебел тефтер със жълти страници. Бе пуснал в джеб съответната CV записана върху компактдиск. Внезапно, се бе разярил.

- Вониш! - бе изсъскал американецът.

- Моля, тоест Please !?!

- Смърдиш . . .

Беше се ухилил с онази стандартна чисто американска усмивка, която рядко говори нещо друго освен: “Здрасти – гле’й си работата!”. Доцентът бе извадил нотбук, (Лека машина с която тежко се гордееше!), за да потърси значението на непознатото. Думата отсъстваше в тясно специализирания речник на компютъра. У домà, доцентът побърза да разгърне Големият Оксфордски Речник. (Бе подпрял газовата печка с него и, докато го намери – що нерви, що чудо!) Речникът като по чудо се отвори точно на проблема. Хвърли поглед. Потръпна. Побесня. Захвърли речника, капична нощната ламба. Можете ли да си представите, какво се случи на бедната старица? Не, не можете. Не можете. Не се и опитвайте.

И ето защо, на улицата.

По-добре на улицата.

На улицата, ама там нещата стоят съвсем иначе.

ДОМАШНИТЕ

отдавна бяха забранили на Старата да събира и носи у дома употребени найлонови пликове. (Като жена с вкус и мярка, Старицата подбираше единствено заслужаващи доверие отпадни найлонови пликове!) Независимо, че домашните всяко първо число от съответния месец, грабваха й пенсията из ръце. За да може нейният седемнадесети по ред внук, едва поносим побойник-сополанко, да стърчи денонощно из компютърните зали, заляли до козирките забравения от Бог, Цар, Власт и Министър-Председател красен Белоград. По-късно се установи, че Старата (Viva La Democracion!), просто рови кофите със смет. Лицемерна гордост и наследственически съображения, (Реституцията предстоеше!), не им позволяваха да я прогонят завинаги на улицата. (Други го правят!) Пред хората трябваше да изглеждат, (Въпреки поголовните икономически затруднения!), съвсем модерно, пък по старомодному сплотено семейство.

ПЪРВОНАЧАЛНО

за Старицата бе обидно, да преравя кофите със смет. Подир време (Що да стори!) свикна. Светът се променяше пред очите й, безпощадно затрупвайки с безумни тонове отпадъци едва дръпналия за цивилизация Белоград. Бе установила, че докрай унизена, все пак е обществено полезна. Все някой трябваше, от време на време, да попречиства този калпав Белоград. Както се види, никой не го бе еня за никого. (Никой никого не ебава!) Самият Съвременен Свят, не го бе еня за собствената си съдба. Това, именно това, разчиташе чрез пластовете всеградска смет Старата. И вместо да се бунтува, забавляваше се. Добре, че старият анархокомунист отдавна не бе жив. Бе починал принудително, (Не преставаше да си отваря устата за правда и идеали по конференции и събрания. Въпреки, че бе видно, как идеалите се бяха превърнали в черни фондове!), набързо погребан с елементарни почести за сметка на общината. (Тогава Община Белоград поемаше подобни разходи – сега – не!)

СТАРИЦАТА

срещаше всевъзможни хора изпълнени с умиление, без възможност да й помогнат. Това я окуражаваше. Не бе обедняла единствено Тя. Бе обеднял целият белоградски народец. Каква орисия, казваше си, колко майсторски подготвена масова беднота! Пускаха й просешки лев в ръка, (Не биваше да го отхвърля!), докато душата й плачеше, как само плачеше. Понякога, когато духнеше черноморска бòра, или нахлуеше далечен трамонтан, за да преметат вместо общинските служби крайбрежен Белоград, Старата си позволяваше да проплаква със силата на вятъра.

- Ау – у – у . . . – виеше заедно с вятъра тя. – Ау – у – у . . . Горда’й Старъ Плънинъ - ъ – ъ . . .

Имаха я за смахната, та все по-рядко й обръщаха внимание.

О, КОЛКО МНОГО ГОРДА

бе някога, колко много-много-много горда. С голяма касторена капела на глава. С малкия Боб в ръка, сега запилял се по нефтените платформи на другия край на света пари да печели-мечели. (Доктор на науките - главèн за чукендро!) По булевард “Сливница”, покрай “Морско Око”, покрай “Грозд”, (Оркестъра на Шарламана и преди обед дъни Лили Марлен!), през белналия се мраморен Портал, право в Морската Градина. Подрастващите задължително се нуждаят от чист въздух, разходка и захарен памук. Дори сега, изпаднала на самото социално дъно, тя се опитва да командори у дòма, както навремето юркаше слугите, докато каишът, безкрайният плосък каиш между локомобила и вършачката мощно поплясваше. (Сякаш фалус!) Чак до фаталната 1947., когато всичко от А до Я, заедно с кошниците на продавачите на варени скариди из кръчмите на Белоград, бе одържавено. (Смърт На КапиталиЪмЪ – СвУбУда НЪ нЪродЪ!) Ох, как пагубно тези сурови вождове се престараха, (Добре требе да са ги гледали в Москве!), та погавриха и народ, и природа, и всички, и всичко.

САМО МЕСЕЦ

преди това, тя все още бе ленива пълновластна господарка над мъж, невръстен син, вършачка с трактор, плуг и локомобил, пет души персонал и десетина кметове-рушветчии на селца всред планини искокон веков тъпкани с комити. На всички бе успяла да покаже, къде всъщност се намира центърът на междуселския вършачкаджийски занаятчилък. (Развратния Белоград я бе научил да ходи денем и нощем с кюлоти. Как се гордееше тогава тя, как твърдеше - ето на, Белоград навлиза в Европа!) По вършитба преминаваше, (За хаир!), под премятащия се шумно попляскващ петдесетинаметров мешинен каиш, (Внос U.S.A., чрез “Кезар”- Цариград за “Кезар”- Белоград, независимо от хода на Войната!), из някой от селските хармани. По които Вършачкаджията, нейния обичан мъж, опушен, омазнен и целият в паспал, вършееше чак пушек вдигаше. Странно, но при онези примитивни технологии и военновремени възбрани, зърно имаше в достатък, и артък. Зърно, което не само пълни стомах. Зърно, което истински храни. Мъжът й, (Вечна му памят, спомина се от неизвестен вид рак, но Старата е убедена: спомина се от партиен цивилизован глад!), винаги успяваше да подхвърли чувал-два прясно мляно брашно в шанеца по черния път от Петте Воденици през Бàтува Гура за Хороздели, за прегладнелите шумкари в гората. (Поради сърце милостиво? Ами! От съображения за корпоративна сигурност.) Подир Девети, незабавно му се отплатиха. Ред от шмайзер в прозорците на къщата която държаха под наем, та подир това да оправят таван, покрив и керемиди за своя си сметка. (К’о Ши Муй!) От това нападение малкият Боби започна да заеква, и заеква като пън докато завърши висше, а тогава вече бе съвсем късно да стане онова, за което Старата мечтаеше. Цигулар от класа. Нервите не го държаха. Винаги се задръстваше излезе ли на сцена, а в ръцете му избиваха потоци пот.

Все по-често, на едно и също място край

КОФИТЕ ЗА СМЕТ,

Старата намираше чистичка суховата храна. Тогава, седнала на завет в някоя занемарена квартална градинка, всред жално оглеждащи я прегладнели безстопанствени кучета, Тя пируваше ли пируваше. Преполовена от някого бутилка Кока-Кола я приобщаваше към Светът Зад Океана. Където можеби, все още жив-здрав, бе онзи луд летец. Кацнал някога така ненадейно всред нейния начеващ цъфтеж там, накрай Хороздели, Област Белоград, Царство България. (Беше й прошепнал под сайванта, където се бяха гушнали всред сламата, как нейния пъп е подобен на лятна луна. В отговор бе изпискала диво. Бе прискрипала кълки, да не умре от страх. Как може женски път да бъде лятна луна - а!?! Въпреки, че отдавна нямаше какво толкова да я боли. Друго би било, ако бе я напляскал. В Хороздели момински случайности се случваха кàта ден по къра, поради което всяка неделя Поп Кръстю изповядваше безплатно, докато Баба Стойна приготвяше губерката с червения конец, билника с ракия, памука и тамяна.) Дали този нафукан гражданин, пълен лудетина, все още строи самолети? Не дай Бог да фукнат насам. Не остана какво повече да се разрушава в тази капичната до дъно умишлено раздържавена държава. (Ами, ‘нам ли! Мъртъв ший!)

ТЕЗИ ТЪЖНИ МИСЛИ,

тези тежки споменувания, са си лично нейни. Тя ги доверява единствено на някакъв великодушно пенсиониран професор по международно морско право, който много благородно, съвсем учтиво и докрай възпитано, събира отпадъчни картонени кутии пред магазините за денонощно обслужване с помощта на лъскава ръчна количка. (Подпомагал някаква фондация, ама да не е обратно?) Кимат си учтиво един-другиму възмутени, поради трагичния за такива като тях факт, че цената на отпадната хартия за година е паднала три пъти до цена “Почти Без Пари!”. Харесва и се грижи за уличните кучета. Щом я забележат, хукват в глутница към нея. Вдигат се на задни лапи. (Възпитаните кучета, задължително остават без дом. Не ли?!?) Близват я по ръцете с обич, каквато не е получавала и няма да получи никога от никого през своя стар живот. Само преди ден-два, до поредната кофа за смет сторила й се бездънна, Старата бе срещнала отдавна забравена

СЪУЧЕНИЧКА.

Някога, през неразделното им шантаво моминство, двете се бяха видели кандросани и изтипосани черно-на-бяло в единствения местен вестник "Народен Белоградски Гларус". (Брой Единствен - 17.08.1937, запазен под дюшек със слама за спомен и помен!) Пожълтял неравно отрязан провинциален хвърчащ лист, някога раздаван за Бог Да Прости пред местния катедрален храм “Света Марина Белоградска”. Оповестени, като

ПЪРВИ СВЕСТНИ ПОСЕТИТЕЛКИ

ОТ

ПЪРВИЯ ДЕН

НА

ПЪРВИТЕ НАЦИОНАЛНИ ТОПЛИ МОРСКИ БАНИ.

БЕЛОГРАД,

ОБЕДИНЕНО ЦАРСТВО БЪЛГАРИЯ НА ТРИ МОРЕТА.

ГОСПОД ДА НИ Е НА ПОМОЩ!

АМИН!

Черни плажни костюми, невинни жеравни тела. Зле прикрити цици. Врътливи недохранени задници. Глави в каучукови шапки под наем, тъпкани с мечти по състоятелни господа. (Непознати – к’во значение!). Столични господа-паралии, които да ги гепцат и отлепят от предопределения им животец на преселенска паплач. (В столицата - Зиме, Лятуту - в Белуград! Кой кЪт наЗ – Ъ ?!?) Та в полумрака, всред дискретността на някой забутан крайбрежен хотел, да ги превърнат в уханни на розова вода, (Салеп! Салеп! Салеп! Купете си, бà гуспойци!), кокотки. Тази неочаквана среща ги бе от сърце развеселила. Две престарели жени; достигнали с помощта на авантюр-политици безпощадно социално дъно; вмирисани на отпадъци и независимо от това, заливащи се в потоци искрен смях.

Бяха се пукнали от смях установили, че си се срещат на същото място, където до неотдавна Офето сбираше квартални бригади. (Научно замислено, примитивно проведено мероприятие за губене на време, промиване на мозъци и гепцане на народна парà!) Сега, тук се виеше безкрайна зигзагообразна редица занемарени ръждясали общински кофи за смет, гальовно наричани “бобри”. Технологично съоръжение, предназначено да оповести на наблюдателите от Европейската Общност, какво, че ето - народът като нищо си живее хигиенски по имперски. И още, че отровените от кумунизЪма старци и старици не напразно – отмъстителски; си отиват. Глобално доказателство, че за светът, Балканите и Апендикса на Балканите изход няма, няма и да има. Бяха се радвали и смяли до сълзи.

Там именно, подпрян на обгоряла кофа за боклук, тя бе забравила своя великолепен, лъскав персонализиран черно-бял

БАМБУКОВ БАСТУН.

Безценен мелхиоров герб под самата дръжка. Позлатена табелка с нейното си име. Подарък за рожденния й ден, (У дома винаги пропуснат!), от вездесъща религиозна фондация предназначена за подпомагане на бедстващи и узаконяване охолство за недосегаеми. Чрез присвояване (Post Mortem!) имотите на подпомагани. Този бастун прокле в болничното легло сега Тя. Този либав бастун се върнах да потърся, каза си, беше изключително удобен. (Хоп – хоп – хоп! Чук – чук – чук! Кой кат' мен!) Боже Господи! До къде се срути тоз’ лъжовен свят? Да раздават посребрени бастуни с часовник за кръвно налягане в дръжката, само срещу един подпис!?!

Старицата си припомни, (С многократни Ох! и Ах!), как несвестно бе полетяла

ПОД КОЛЕЛАТА

на бързоходна мощна лека кола с тъмни стъкла. От колата, бе изскочило суховато момче голобрадо, заедно с двамина оглеждащи се насам-натам и наобратно яки младежи с ръце в джебовете. Грабнаха я - право в Бърза Помощ. Това си спомни Тя сега, а очите й срещнаха безпощадния поглед на момчето.

Момчето не лъхаше на алкохол. Не се усещаше одеколон. Ухаеше, на някакво източно лекарство. Старата проплака в леглото. (С какво ли не се друсат тез’ дицъ, мъй! Акъл нямат!) От своята далечна писалищна маса лекарката вдигна недоволно глава.

- А! - изрече. - Не само врещи, но и говори!

Болногледачката се отзова с възможно най-угодническа гримаса.

- Да се натика, така баламски под хорските колела ...

- На стари години, - отбеляза академично дежурната лекарка, - реакциите стават неадек-ватни. Не – адек – ват – ни – и – и . . . Мислиш си, че крачиш - всъщност пълзиш.

Въздъхна. До година й предстоеше пенсиони-ране. Бе решила да я кара, както се случи. Тъй я караха всички. Цяла една държава.

- Да, да, да, - промълви учената жена зачете-на в последната своя публикация, (Shpringer Ferlag Germany!), може и да хвръкне – стига да поиска. Това е то въз – раст– та . . .

В ПОСЛЕДНО ВРЕМЕ,

с повод и без повод, лекарката въздъхваше сърдеч-но, не само поради предстоящото пенсиониране. Чувстваше се здрава и млада, пъргава и енергична, както никога. (Знаеше, че когато хората остареят реакциите им се ускоряват, но с нея не бе така!) И, с главата. И, с краката. Всеки ден си мереше кръвното. Умерено си изрусяваше косата. Никога не прекаляваше с грим. (Мъжете не харесват докторки с много-много грим!) Следваше диетите на клиника Мейо. (Дано повече да не пълнее!) На стари години, върху душата й тежеше любовна мъка подир таланлив медик-стажант, с невзети изпити от първи курс. Но, като е сладур. Какво да се прави, като е един така буен сладур. Не може да не го допусне там където трябва. Да не му изходатайства онова което е необходимо, от онзи от когото се налага. Както само тя би могла да го стори. Все още е секси освен, че е лекар с дългогодишна практика, докторат и специалност. Бе настъпила относителна тишина. Климатикът едва доловимо жужеше. В отделението за реанимация, болните траеха под наркоза. Върху зеленикави екрани проблясваха надежди за живот и сигнали за упадък.

Вратата на болничната зала отново се отвори. Нахълтаха непознати. Пристъпваха внимателно, а вдигаха шум до бога. Това направи

ЗЛОПОЛУЧНИЯТ ШОФЬОР

да пристъпи на пръсти, обут в еднократни болнични найлонови пантофи. Задължително изхвърляни подир употреба. Прибирани от рòми, преопаковани и препродадени на същата тази болница, найлоновите търлици придобиваха вторично социално значение. Държейки гнусливо с два пръста прозрачна найлонова торбичка с анемични лимони и връзка огромни банани, стискайки мобифон в ръка, (В бизнеса нещата се развиват главоломно!), момчето си мислеше, че управлява нещата. Всъщност, какво значение. Някаква взела-дала престаряла старица. Сàмо да не сдаде багажа, макар да му е все едно. Отрасло в дом за бездомни, момчето не помнеше ни майка, ни баща. Нещо повече. Не искаше да ги види, макар да се бяха появили внезапно. Бледи сенки от неясно минало, в което участваше като потърпевш. Да се махат! (Бяха побягнали изплашени не толкова от неговият гняв, колкото от погледите на телохра-нителите!)

- Карах, едва с десет километра в час . . .

Старицата разбираше от Живот, макар да бе доведена до просешка тояга именно от това, което понякога се нарича Живот.

- Тогава, - прокълна Тя, - още веднъж Мамка Ти!

И изпадна в състояние, в което не личеше да е жива или мъртва. Будуващата над нея висока техника обаче, не преставаше да отчита остатъчен живот. Връх на съвременната медицинска технология, внесена като резервни части, монтирана на черно, препродадена на безумна цена, за сметка на данъкоплатците. Обгърнала с безкрайни жици и безброй датчици нейната примряла от обида старешка, никому ненужна - дори на самата нея - плът. Като контролираше, апаратурата можеби подпомагаше. Едва ли здравословното състояние на Старата. (Дисертабелни изследвания за износ!) Екранът на монитора разливаше отровнозелена лента. Лекарката зад бюрото хвърли поглед отдалеч. Реши, че Старицата ще вземе, та ще оцелее.

- Дано оцелее, - реши момчето, а неговата охрана угодливо се разсмя, - дано оцелее ...

- Дано ... - процеди онзи, който изглеждаше свестен.

Лекарката изгледа шофьора от глава до пети.

- Как стана всичко, няма да разпитвам. Но, с коя част на колата е поразена - длъжна съм да знам.

- Предната броня - дясно, фарът счупен. Такива фарове се намират трудно . . .

- Щом е предна броня - ясно, - намеси се болногледачката без някой да я пита. - Бях в Ламибия лична масажистка на Самия Главнокомандващ, значи! Имах страхотна власт, значи! Не като тук, да чистя фъшкии на премазани старици, значи! В арабските страни, значи, който е ударен отпред - той е виновен, значи! Така трябва да бъде и тук – като в Арабистан, значи! Чукнеш ли отпред - плащай, значи! Чукнат ли те отзад - на теб плащат, значи!

- Защо не е така, значи? - подхитрува лекарката издалеч.

- Защото няма Главнокомандващ с Пагон, Екселбанд и Кокарда, с Лента през рамо и Пищов на кръста, значи! - яростно откърти болногледачката. - Друго е, като го има, значи!

- С кокарда - бре! - промълви лекарката замислена над комбинация, като как да оправи своето упорно момче, че да стане редовен асистент в нейната катедра. - С екселбанд и кокарда – хе!

Помълча, па добави.

- Знаем ги тия “главнокомандващи” от мит-ницата в Лавасол, гдето изобщо не вземат на ръка, а дълбок масаж в серия нямат за нищо.

Момчето с погнуса размаха белият халат, с който бе временно наметнат.

- Разбира се, съм виновен, - съгласи се, - и в протокола така пише. Но, ще отърва кожата. Така ще стане.

- Така ли ?

- Така ...

- Бабата не е ли виновна?

- Ни най-малко, - почтено отвърна момчето, - тази скапана държава е виновна. Ако пенсията й е толкова колкото трябва, няма да се мòта безцелно по улицата, ами ще си седи в някое уютно кафене, както онези бабички на Иистбанхоф във Виена. Ще си лока кафенце с млекценце, без да мисли за утрешния ден, както това правят всяка заран бабичките на Старе Миясто в родна Прага, около Пойнт Ньоф в недалечен Париж, в добавък - къде ли не по нормалния свят!

- Аха, - пророни лекарката, - нормалния свят. Ех, този нормално ненормален свят . . .

Настана тишина. Апаратура жужеше. Екрани проблясваха. Старицата бе заспала.

Всички знаеха добрите неща в другите страни. Рядко познаваха лошите, а и да ги знаеха – траеха си. За добрите неща в своята страна и Белоград не споменуваха. До вчера безплатни, днес тези неща струваха безумни пари.

В залата имаше и един

ЛЕКАР.

Мълчаливец и половина, той си се прокашля отегчен, па се затвори в дежурната стая. Като човек навикнал да действа, бе решил да се занимае с проблема писмено.

Взема стар болничен картон.

Обърна го по гръб.

Раздели с вертикала.

Сложи в ляво плюс (Демократично!) - в дясно минус (Недемократично!).

Като истински човек на науката не бе проблем да проведе кратък сравнителен анализ. Лекарят бе изписал томове трудове. Бе изнесъл стотици лекции. Бе преподавал на хиляди студенти. Но сега се зутрудни. С дребен почерк на пестелив чиновник и човек пое дъх, и започна.

Плюс:

ВСЕКИ ДА ПРИТЕЖАВА СОБСТВЕНА ЛЕКА КОЛА.

Минус:

ГРАДЪТ СЕ НАТЪПКВА С НЕИЗПРАВНИ ЛЕКИ КОЛИ.

Плюс:

ДА НЕ СЕ ПРОДАВАТ ОПИАТИ.

Минус:

ДА СЕ РАЗЧИТА НА ЦИВИЛИЗОВАНО РЕШЕНИЕ.

Плюс:

ВСЕНАРОДНОТО ЛЕЧЕНИЕ ДА БЪДЕ ОТНОВО БЕЗПЛАТНО.

Минус:

ЗАПЛАТИТЕ НА ЛЕКАРИТЕ

КАТО НИЩО ЩЕ УГАСНАТ . . .

Плюс:

МАМКА МУ

НА ТОЗ’ ЛЪЖОВЕН СВЯТ!

Минус:

ОЩЕ ВЕДНЪЖ МАМКА МУ – ТОЛКОЗ!

N.B.

ВИДИ СЕ, НЕ ОСТАВА НИЩИЧКО ЗА ПЛЮС.

На вратата се появи болногледачката.

• Док - то - ре - е - е . . .

• Моля?

• Ела . . . значи! . . .

Цъфтяща жена под четиридесетте. Отхранен задник. Цици някога високо вирнати в небето, (По Татово Време!), днес увиснали подир безумна съпротива. След дългогодишен трудов стаж из болници и морги в Белоград и столицата, всеки срещнат се захваща да я хвали, как никак не е остаряла. Което я прави недоверчива не само по отношение на себе си. Попадне ли прострелян мафиот за реанимация, нея оставят да дежури и пази. Въоръжена със стара тупалка за пране, тя е повече от частен полицай. Една много икономична работа, е тя.

Лекарят захвърли парчето картон върху леглото. Зимния вятър го грабна и - през прозореца, право на улицата. Картонът се плъзна по покрива на спряла за кратко луксозна лека кола, залепна върху заскрежения прозорец и замря в очакване, потрепвайки с приливите на зимата.

В колата дремеше преуморен от лични страхове, хорски грехове и държавнически грижи упорит еколог, превърнат от ищах за власт в послушен

ДЕПУТАТ.

Нещо тупна по покрива. Депутатът се стресна. Излезе от дрямка. Обхвана го панически страх. Колата не бе от бронираните. Поогледа тъмните стъкла. Вървеше сняг. На заскрежения прозорец се бе лепнал някакъв картон. Картонът попляскваше сякаш с крила. Нима бе възможно? Кметът на Белоград бе известен със своята добросъвестност, подир която бе похарчил милиони. Какви са тези отпадъци литнали върху главите на хората сред зима? Натисна копчето. Смъкна стъклото. Вятърът вкара парчето хартия в затопленото купе. Отново натисна копчето. Затвори прозореца. Запали светлините. Хвана гнусливо болничния картон с два пръста. Сякаш пàри, рече си. Разгледа текста. Разчете го. А!, удиви се, какви са тези залитания по Плюс-Минус? Трябва да сложим край нещата да се представят, чрез Плюс-Минус. (Време е, за парла-ментарно преразглеждане на математиката!) Жизнена необходимост е, да се разработи и приеме осъвременен "Закон Плюс-Минус". Закон, който да канонизира гражданските увлечения подир плюсове и минуси от всякакъв характер. Придружен със съответен правилник, поредица от празници и всенароден почин. (Поледвано от “Универсална Международна Конвенция Плюс-Минус”, но това остава лично Ноу-Хау!) Закон, който би изисквал проблемите дотам да се размиват, че да не остане граница в природната и околна среда между Плюс и Минус. (Излезе ли в “Държавен Вестник” – мисли му народе!)

Шофьорът бе прескочил за цигари. Този шофьор, защо се бави? Колата заключена ли е? Надникна навън. Над паркинга се извисяваше болница. Прозорците бяха силно осветени. Независимо от студеното зимно време, един от тях бе отворен. Отпусна се под топлия климатик.

- Гавра . . . - промълви видния човек. - Гавра с не – до – се – га – ем . . .

Шофьорът се бе завърнал.

- Дай рестото, и тръгвай!

Шофьорът учтиво подаде дървена кутия пури заедно рестото, и огромна розова данъчна фактура.

Депутатът пусна фактурата във вътрешния джеб. Щеше да я осребри по-късно. Отново се съсредоточи. Върху картона личеше пресен печат с лилав червен кръст посредата. Сви рамене. Събра интелектуални сили. Зачете гласно.

Д-Р Баку ТАКУФ

КЪРДИУЛОГ



+359 (0)898 26 25 42

- Хм, този кой е? Какво иска? Защо се занася? Как така подхвърля бележчици върху главата на държавен служител?

Шофьорът хвърли поглед в огледалото за задно гледане. Депутатът си говореше. Ох, рече си шофьорът, какви времена. Някой си подсвиркват. Други си подпяват. Трети сами си говорят. Все такива ми се случва да возя. Никога не са сами. Статуите му със статуи от восък, хартия, целулоид и мангизи.

Колата меко потегли.

Депутатът се потопи в спомени. Припомни си свое младенческо пътуване с дядо Влас; Белоград-Варна-София и обратно; в дълбините на служебен “ЗИМ”. (Хе – хе - хе, позасмя се с листчето в ръка, друго си е “Мерцедес” със синя лампа!) През целия път до столицата, дядо му го притискаше до себе си, каканижейки полугласно: “Ти си моята отплата … Ти си нашата отплата …Ти …Ти …Ти … Ти ще оправиш тази скапана страна …” Бе изкарал цяла песен. Песен, която оценява едва сега.

Депутатът прибра листчето в своя портфейл.

- Ще видим ние, кой си ти, Бако - о - о . . . Тако – о – о - ф . . .

И заспа.

Предстоеше охраняемо съвещание, в строго охраняем хотел, край още по-строго охраняем басейн с безброй безумно смели девици с мокри фланелки, с коктейл по протокол. На подобни мероприятия депутатът бе длъжен да бъде изключително точен.

• Давай газ! . . .
• О.К. Бос . . .

Два етажа по-нагоре, Д-р Баку Такуф нахлу в

ЗАЛАТА ЗА РЕАНИМАЦИЯ.

Недалеч от Старицата, с гръб към екрана на електронния монитор, откри своята колежка да подформя маникюр. Кресна. Уредът бележеше криза. Лекарката сви рамене, отмести се, изтърси едно учтиво “Заповядай!”, и продължи своите занимания.

Старата отвори очи.

- Имам син. Голям син – великолепен. Дали ще дойде да ме види?

- Що пък не? - учуди се лекарят. – Синовете уважават своите майки. Научно е доказано – много повече отколкото бащите. Още Фройд и Юнг, а по-късно президента Айзенхауер в едно писмо до Аденауер твърди, какво че …

Старата го прониза с поглед. Тя харесваше просветени мъже.

- Винаги го спирах, - рече Старата, - във всичко го спирах. Нищо не разбирах от онова с което си се занимаваше, а го спирах. Запирах го бе, запирах го, както не съм запирала Старият дори.

Помълча, отпи вода, продължи.

- Бе завършил две висши с докторат, - отсъди старата жена от леглото, - бе записал трето висше дистанционно, а аз с моето четвърто отделение си позволявах да го възпирам. Може би, за да го предпазя. От какво?

Доктор Баку Такуф изгледа удивен старата жена. Нямаше да издържи до зарана. Гладът е лечебен, но ако не боледуваш. В противен случай, сдаваш Богу дух – толкоз.

- Боже Господи Прости Ми, - прохлипа в леглото, а компютъра над нея вдигна ужасна врява. - Докато един ден хубавецът мой остаря, и най-безславно се пенсионира. Тогава престанах да го възпирам. Разбираш Докторе, вече бе съвсем късно да го пазя от що да е . . .

Никой не я слушаше. Всички бяха вперили поглед в монитора, където пъпната връв на живота тлееше, готова да се скъса.

- Всъщност, само го обичах. – Помълча, па кресна. - Аз пенсионирах безславно своят така обичан син!

И избухна в ридания.

Лекарят се втурна да я успокоява. Професионално примирен със смъртта добряк, събиращ последни точки пред пенсиониране.

- Госпожо, - изрече, - човек никога не знае . . .

- Една майка, - простена жената, - трябва винаги да знае!

Започна преливане на кръв. Продължи през нощта. Назарана синът се появи.

- Все пак е чистичко, - заключи, - как си маман - а?

- Виждаш, как съм – цялата в лайна! Хора ми шетат.

- Маман, ти все се сърдеше, все се сърдеше, все си се сърдеше, щом ти отнемех ключа да не излизаш - а?

Жената го изгледа с премрежени очи. Лекарстваха идваха силни. Храната бе слаба.

- Много добре знаеш, - отвърна болната, - ти не постъпваше, как казвате сега, “демократично” ...

- Гледай ти, - рече синът, - за болката не мислиш, по демокрацията плачеш.

- Така е, - отвърна жената, - подир мечта винаги се плаче.

ЖЕНАТА

заспа. В сънят й дойдоха поля и нивя по които бе орала, сяла, скубала троскот, жънала, вършала, прелюбодействала, раждала-израждала, нестинар-ствала. Нивя, които някога имаше за свои, но нямаше да бъдат отново нейни никога. Поля, които така напразно бе загърбила, за да се натика в Белоград.

Видя се невръстна, с конопена риза до зèми, да носи в ръце варакосано разпятие, а до нея нашироко да крачи Поп Юдо с везан със сърма и бисер епатрихил. Вятър полюшваше малобройни хоругви под безоблачно небе. Подир тях унило пристъпваше цялото население на Хороздели. Запътено в угрижена молитва накъмто Аязмото на Света Марина. Божия покровителка на тези злачни, жирно плодородни места. Силно помагаща за дъжд. При един внезапен полъх на вятър, светицата се изяви всред златен облак и сребриста пара. В ръцете си държеше младенец. Младенецът вдигна ръка и стори кръст. Разбушува дъжд от Светлина. Света Марина положи ръка на устни: "Ще! ...". Кръстена и обречена на същата тази светица, Тя изписка.

- Света Марина! . . . Света Марина се яви!

- Боже Господи, ще има дъжд! - свещенникът диво размаха кръст към небето. – Благодаря Ти Господи, че Все Още Света Марина Властва Над Тези Места И Всинца Нам, Заедно Със Света Богородица Белоградска и Господ-Бог! Амен!

- Амен! . . .

- Амен! . . . – повтори множеството подир него.

И още:

- Господ Да Е На Помощ На Таз’ Изстрадала От Суша, Зли Управници И Мръсота Земя! Амен!

- Амен! . . .

- Амен! . . . – повтори множеството.

Процесията падна на колене.

Дръннаха кадилници.

Разцелуваха се кръстове и хоругви.

Разля се вино, земята шупна.

Кой как можа се поклони и прекръсти, и повярва.

В Отвъдното и Непознатото.

В Неведомото и Страховитото.

В Изключителното и Всемощното.

Във Всебезпощадното и Всемилостивото.

Тресна гръм. Изпод ясното небе, низ тежкото ярко слънце, рукна проливен дъжд.

Но, това бе отдавна, така отдавна бе всичко това. Когато все още не предполагаше, че някога ще има Син, с душа по-безпощадна от лятна суша.

СИНЪТ

бе нетърпелив да си тръгне. Идеше му да побегне от тази болнична воня, всред която бе открил премазаното безпомощно тяло на своята майка. Жена, за която никога не бе направил нищо свястно, освен безкрайно дългото вземане на безброй образования. Оказали се напълно безсмис-лени и до смешни, поради поредни политически промени. Не защото не желаеше. Защото не можеше. Дотолкова по тези земи законите вързват ръцете на хората. А, да застане извън закона, не е за всеки. Не, не е за всеки.

Високоблагородния и учен син, бе оставил в жалкото приземие на своя апартамент; спешно превърнато в джебна квартална пицария; помощникът-комшия. А там, където играе чекмедже, не би могъл да оставиш другиго освен самият себе си.

- Маман, - каза синът, щом жената се свести, - аз тръгвам. Ето ти един мобифон. Като имаш от нещо нужда - обади се.

- Вземи си обратно телефона, - рече жената. – От Отвъд няма как да се обадя.

Синът сви рамене. Лекарят го изпрати до вратата.

- Човече, - рече лекарят - нали пишеше по вестници! С какво се занимаваш сега?

- Пека пици!

- Твоите писания, бяха критични . . .

- Пиците ми, също са люти. Мини да опиташ!

- Ние сме махала, - рече лекарят, - ще намина.

- Ами Старата? - заинтересува се синът.

- Бог дава - Бог взема . . . Ние само помагаме.

Мина полунощ. Развидели се. Преполови новият ден. На вратата се появи онази близка на старицата, наричана от всички

“МАРКИЗА”.

Маркиза обитаваше нелош апартамент, натъпкан с второкачествена мебел в чохли. Мрачен и вмирисан, поради неплатени ток и вода. Начервосана-издокарана със старомодна сламена шапка с алени кордели и пера, достойно ровеща кофите със смет всеки понеделник призори.

- Как си Бабо Марина? - кресна съседката, (Бе оглушала поради побой!), па заразпитва за имоти. Една умишлено бавна реституционна комисия, вече десет години време се правеше, че връща разграбени имоти. - Какво стана с гората?

Старата се направи глуха.

- Гората ли?! Ами, Те най-напред я раздадоха, после запалиха, после изсякоха, и най-накрая я изнесоха. Сега чакаме да ни я върнат . . .

Съседката въздъхна възможно най-съчувствено.

- Мелницата?

Старата пак се стори глуха.

- Мелницата … Мел - ни – ца - та …

- А, мелницата ли? Ами, Те я превърнаха в кооперативен ресторант, курорта го одържави, а барманите си го поделиха в ортаклък. Сега чакаме реституция . . .

Съседката кимна с разбиране. Щеше да се случи на куково лято.

- Вършачката?

Старата харесваше да бъде глуха.

- Вършачката ли? Ами, Те я бракуваха, после я разпалчадосаха, сега я продадоха за старо желязо. Чакаме компенсаторни бонове – добре сме …

Съседката сви рамене.

- Все нещо, най-накрая, би следвало да ти върнат.

Този път Старата не се направи глуха.

- Где тоя Господ!

- Има Господ, съществува Господ – Бог! – изкряска Маркизата, без сама да си вярва. – Ама двете с теб, ни е изоставил!

Старата изпусна дълга безпомощна въздишка.

- Те едва ли имат друг Господ-Бог освен … Освен Своят Личен Алтън-Интерес! …

Жената остави буркан ланска туршия кисели краставички, открита в кош за боклук на ъгъла на улица “Красноармейска” с “Царскоселска”, над брега на Всевечното Черно Море. (Булевард, по който винаги се явява онзи, когото най-малко очакваш, но който е най-необходим!) Обърна се и тръгна. Прекоси безкрайните болнични коридори. Взе асансьора. Излезе на двора. В очите й блестяха сълзи. Забърса ги със захабени от ровене в безобразната смет ръце. И се стопи, в посока сборището на такива като нея.

Там, на мястото на стария Стойнов Хан, от чийто някога обширен, дъхав на кедър и нар, на смокина, на финап и пресни конски фъшкии, (Не вонят зле!), плочест двор бе останало случайно парче некадърно засмолена с асфалт площ. Под която се мъдреха стари белезникави плочи камен. Колкото да докажат на онзи който би разбрал, че времената никога не се връщат назад. Негодна за нищо друго разградена площ, освен за паркиране на крадени леки коли. Което потвърждава древната теза, че местата завинаги остават онова, каквото Бог постанови да бъдат вовеки. Независимо кой, как и защо ги обезличава.

Съседката щеше широко да оповести новината, как някакъв съмнителен гамен вкарал Старата Марина в реанимация. Щеше да почерпи за Бог Да Прости с вино от преполовена луксозна бутилка, открита в сметта на луксозен хотел-ресторант. Маркизата, тази богоугодна старица, не избързваше да загърбва традиции, както това безотговорно правят по-младите от нейния тараф. Тя бе жена, която знае две и двеста. Щеше достойно да събира смет до края на своите вече преброени дни. Преди да си отиде от тоя свят, мечтаеше да заплюе местния кмет, че градът е отвратително замърсен. Пренебрегвайки своите исконни професионални интереси на сметосъбирач по съвместителство.

Час по-късно се появи млад, модерен, ухаещ на “Ейвън”, (Боже Господи!), почти бунтовен

ПАСТОР.

Представител на полулегални закъсняло-ревностни последователи на Христа чиито проблем бе, че законът възпретява да се регистрират като търговско-интелектуална борса. Радикално инте-грирали учението на Спасителят с това на Мохамед, поради мирско увлечение по изящно слово, финансови пирамиди и вътрешнополови релации. Младежът не се разделяше с поредната преработка на Светото Писание. Отпечатано с цветни фотоилюстрации върху сивокафяв герибт, подвързано в божествено жълто, съответната преработка на Светото Писание смайваше с майсторски режисирана порнография. (Предлага се, и на видео и диск!) Проповедникът бе без расо. Погледа му бе стряскащ. Старата се опита да го отпрати. Уж спи. Само че, верски тарикати лесно се не лъжат.

Пасторът, напращял от здраве и самодовол-ство, с добра памет и силен авантюристичен дух, едва се бе завърнал от обучение в джунглите на Южна Америка. Където между безброй молитви отправяни ежедневно към Господ-Бог, се бе обучил да стреля с миномет, да кара вертолет и самолет, да инсталира адски машини в небостъргач и водопад, както и, да произвежда свръхкомпактни дроги съгласно ISO 9005. Интересът към придобиване на имоти в Европа от страна на южноамерикански инвеститори, бе огромен. Предстояха петролни разработки по шелфа пред Белоград. Нищо не му струваше да подпомогне Върховното Жречество, майсторски представящо се за християнско светейшество, да стъпи както трябва на Балканите. Тук климатът бе подходящ, дереджето на народа плачевно, а рабàтът сигурен.

- Госпожо Марина, - изрече младият пастор възможно най-благо, докато огорчената му душа лелееше мъст, - пътят към Господ-Бог все по-често минава през мъки человечески автомобилни . . .

- Нима ?

- Не е лек пътят Господен, но не за това съм тук.

- За какво си тук, мое дете?

- В центъра на Белоград, гдето днес зее огромна яма, - започна мило-мило светият проповедник, - някога имотите са били ваши. Нали така?

- Дузина дюкяни с безистен. Предлагахме от птица мляко, швейцарски шоколад и водолазен апарат . . .

- Ами самолет? – подпита ехидно момчето.

- Един водосамолет “Капрони”. Сега е в музея в Пловдив!

- И какво се случи?

- Отказаха . . . да ми ги реституират . . .

Момчето-пастор се направи, че му е тъжно. Много, много, много тъжно.

- За Нашата Права Църква, - изрече отчето превъзнасяйки се, - това не е непреодолимо.

- А - а – а ! ? !

- Да станете член на нашето Братство не е нужен подпис, а вяра . . . Единствено вяра . . .

- Имам я! - тросна се болната.

- За да издействаме имотите да Ви бъдат реално възстановени възможно най-бързо, Госпожо в Бога; с Божия Помощ и Наша Намеса; е необходимо нотариално заверено пълномощно. Нотариусът вече е тук, Хм!, с Божия Помощ и Наша Намеса . . .

Един младеж почти дете, се появи зад гърба на светото отче с отворена папка, химикалка и печат в ръце. За да се поклони театрално. Погледът му святкаше насам-натам - антична монета изнесена за показ.

- Марш! - кресна старицата вбесена. - Вън! Господ да ви порази ! Къде ми е бастунъ - ъ - ът . . .

ГОСПОД-БОГ УНИВЕРСАЛНИЙ

бе отново угрижен по бедното греховно човечество. Поредна Световна Война, предвидливо изнесена по високите плата на Кандахар, представяна като борба на световната общност със световния наркотрафик; разваляше рахатлъка на висшите божествени сфери на етернала. Високообразовани пладнешки разбойници се бяха укрепили в подземия тъпкани с оръжия и дрога, градени в по-ранни времена от легализирани пладнешки разбойници, приели роля на пратеници на Обединените Нации. По високите етажи на международните банки кръвта си позволяваше колони безмълвни цифри. Тъй като повече вземаха отколкото даваха, и поради природата на Ветровете, от време на време банките рухваха от самосебе си. Погребвайки хиляди служители всред купища монети, купюри и компакт-дискове. Финансова криза не преставаше да тресе глобалния свят, превърнат в закъсало комуникационно село. (Интернет гълташе все повече средства!) Глобалната стойност на фалшивите парични знаци надхвърляше стойността на златните резерви. Самозвано световно правителство тихомълком предоставяше на Летящите Чинии пълният добив на световното злато. Стифирано върху секретна планета в дълбините на далечния Космос, златото все някога щеше да потрябва. Нещо се случваше с този стар свят. Какво бе това и кой стоеше зад всичко, дори Господ-Бог не бе в състояние да установи. Все повече безпомощен, Господ-Бог Универсалний потръпваше от мисъл за възможността, тъй както витае из етернала, да пипне някое нелечимо земно заболяване. От ищах за божествен живот, тези калпави земляни бяха изпозаразили сами себе си и напредваха в космоса.

Господ-Бог Универсалний караше обичайна пролетна умора. Надяваше се, с витамини, хомеопатия и това-онова, тази умора да отмине.

Господ-Бог бе установил, че никак не е работа в епоха на цифрови технологии пренасящи със скоростта на светлината Мръсотата на длъж и шир по Света; във век на изкуствени спътници предназначени да подменят Светото Натурално Божество с машинизирани измишльотини; подземни ядрени взривове представяни за природни земетръси; лабораторно моделирани пандемии регистрирани като нелечима космична напаст; да бъде Всичко Онова За Което Пространството Го Бе Извезало И Упълномощило. Народите бяха побесняли да воюват един срещу друг, без да престанат да величаят Борбата за Мир. Нищо не можеше да възпре Онази Нескончаема Война, зачената през далечната 1931. в страна, където Музиката, Любовта, Боят с Бикове и Екологичния Живот, бяха въздигнати в национален култ. За да бъде прехвърляна десетилетия от страна в страна. Без да има изгледи някога да свърши. Какво значеше тук някаква белоградска клошарка. Бе взела, бе дала! Какво повече! Това е живота. Човек идва на този свят винаги навреме. За да си тръгне, без дори да се сбогува.

БОЛНОГЛЕДАЧКАТА

бе срещала какви ли не проповедници. До един шарлатани. Този превъзхождаше всички по нахал-ство. Не ухаеше ли на онзи екзотичен дим? Това я върна назад във времето, в амбулаторията на митницата в Лавасол. Където в ръка с ръждива спринцовка, биеше ваксини на конвейер на стотици заминаващи през морето въоръжени до зъби бойци. Изпращани от самозвани държавници да подпомогнат братята-революционери от Трибалтар. Като ги обучат да стрелят с Калашник, поставят противопехотни мини срещу деца, ползват GSM за атентати, и носят обувки-кубинки вместо да джапат през джунглите съвсем боси. Най-вече да не човекоядстват, щото на война човек никога не знае.

- Отче, напуснете веднага! - ревна дебелана-та, някога безмилостно онождана от капитани на маломерни плавателни съдове край бреговете на Либавистан, среднощно изповядвана от дервиши срещу мизерен пурбоар в долари, щото хаир от заплата “Техноимпекс” не успя да види никога. - Ще извикам полиция!

Щом чу думата "полиция", модерният пастор гъгниво призова Господ-Бог. Жлътна библия срещу размахана метла. И, побегна по витото стълбище към улицата. Тогава, отнейде се появи

СНАХАТА.

По стародавна селска презумпция, снахата мразеше институцията “свекърва”, а това тежко се пренася върху самите свекърви. Чувство безпричинно вселено в нейната поругана от селендурски инцест смахната същност. Имаше баби дотам стиснати урсузлии, че препятстваха израждането на поколения невинни младенци. Предпочитайки да отглеждат прасета за износ, та да трупат тежки мангизи. От време на време държавата усещаше този номер. И разпореждаше обмяна на парите. Подир всяка обмяна, пустосвайки власт и държава, без да им стиска да грабнат пушка-бойлия, бабите временно пълнеха дюшеците със слама. После, постепенно подменяха сламата с банкноти.

- Сега си по-добре, - помисли малко, па изрече, - Мамо . . .

Очите на старицата се замрежиха.

- Как пък изведнъж "Мамо" - а !?!

- Когато човек попрехвърли години, Мамо, - натърти снахата, - следва да се вслушва в съветите на по -младите . . .

- Водиш ли адвокат?

- От где разбра?

- Нали, си те познавам . . .

- Ами тогава, да вземеш, да подпишеш . . .

Снахата бе мълчала девет пълни години време. Старата Марина се бе чудила: за какво - за що? Никога не се бе месила в работите на младите. Сега знаеше. Заради имот. Отвори очи. Откри, че момчето вкарало я под колелата на онази кола с тъмни стъкла и две мутри в нея, се бе завърнало между окичените с буркани металически стойки над нейното легло. Момчето любопитно я разглеждаше. Потърси да открие своят син, но той бе изчезнал да пече безвкусни пици по франчайзинг. От света на богатите, рече си Марина, снахата си намерила тъпкач от света на богатите. Горкият мой, тъпо задръстен от комунизъм син. Дървен, скапан, дърт ли дърт, принципен баламурник. Ето до какво доведе това непрестанно ходене на бригади, в името на интернационализма, за прогреса на революцион-ното човечество. До Все – об - ща Все – на – род - на Все - се – мей - на Все - про – даж – ност, доведе всичко това! Улови, как снахата разменя насмеш-лив поглед с катастрофалния шофьор. Надигна се, па рухна. Събра сили. Отново се вдигна. Изтръгна всевъзможните системи от себе си. Посегна да хване за гърлото снахата. Не успя. Усети, че лети. Силата на Силите се устреми, развъртя се, подхвана я, и повлече.

- Тунелът! – простена Марина. - Тунелът!

Литна и заплува из стаята безтегловно, под ужасения поглед на болногледачката.

- Така е, - кряскаше вън от себе си генерал-щабната болногледачка от Лавасол, - няма ли управник с мундир и кокард', мъртвите ‘фъркат ли ‘фъркат.

Старата увисна под самия таван, където един старомоден вентилатор оплют от мухи, висеше обездвижен от години. Вентилаторът се завъртя. Осветлението премигна. И Старицата, тази Отгледана От Комунизма За Да Разгърне Възможности При Демократизма, Бедна Домашна Клошарка, започна да се смалява. За да се превърне в наситен с медикаменти незначителен облак махленски прах, в сектор космична мараня, която се стопи и хоп - изчезна. Вентилаторът се повъртя, повъртя, па отново спря.

ГОСПОД-БОГ УНИВЕРСАЛНИЙ

трепна озадачен. Модерните технологии, въвеж-дани под негово прозрение, не преставаха да дават непредвидими резултати.

ГОСПОД-БОГ УНИВЕРСАЛНИЙ

не харесваше самодейни инкарнации. Поради повреда в реда и природата на нещата, самоинкарнациите от ден в ден статистически нарастваха. Нищо не би могло да ги възпрети над тази малка ширна балканска страна, в този мил смахнат от всеобща беднотия изумрудено бял Белоград. Град израждащ денонощно таланти, за да ги унищожи далеч преди Господ-Бог Универсалний да успее да предприеме нещо. Странен град, харесващ да погубва всяка надежда за Вяра, Пре-питание и Слава. Само и само за да приюти възможно повече странници.

ГОСПОД-БОГ УНИВЕРСАЛНИЙ

отегчен и раздразнен, прекъсна за кратко своята игра на Безкрайна Световна Война. Усмихна се горчиво. Разпери спасително ръце. Прихвана в длан крехката изстрадала душа на Старата. За да я отнесе със себе си в Отвъдното. Не, нямаше да я положи в нозете си, за да й се радва докато Тя му служи. Все пак, това бе само една миризлива клошарка, а клошарите разнасят какви ли не зарази.

От грехове, мизерия, глад и суша, Душата на Старата се бе превърнала в троха лански хляб. Господ-Бог си рече, че една толкоз малка троха нафора, все пак би била полезна някому. Най-вече долу на Земята. Бе старец пресметлив, старец пестелив и умен.

И реши . . .

И я отпрати.

ТРОХАТА

прониза Етернала. Повъртя се над Балканския Полуостров. Откри координатите на Белоград. Около жестоко осветен басейн, всред мацки с мокри тениски, се виеше строго охраняем коктейл. Трохата звучно цопна върху чинията със закуски на някогашния еколог, днес либерален депутат, с потенциал за министър. Лепна се върху неговия сандвич, и застина.

Депутатът учудено вдигна очи към тавана, но от един хънтър-таван едва ли би могло да падне подобна троха – не ли? Сви рамене, както това ежедневно вършеше в Парламента. С глътка превъзходна Кока-Кола, лесно преглътна Трохата.

- Всъщност, какво бе това?

Погледна отново към тавана, но освен вградена видеокамера, не откри нищо особено. Сандвичът му се стори толкова вкусен, че потърси метр-д-отдела за рецептата. Не подозираше, че Господ-Бог Универсалний се шегува, като го подхранва с Висша Откровеност. Депутатът бе решил. Още следващия ден да оповести в пресата броят на своите имоти у дòма. (Онези зад граница, би оповестил по-късно, а по-точно никога!) Дали щеше да го стори, това е друг въпрос. До следващия парламентарен работен ден имаше още четиридесет и осем часа, но се очертаваше да го пропусне.

Високо горе, зад седем небеса в десето, Господ-Бог се развесели. Не за пръв път постановяше Бедността да се превъплъти в Богатство.