Flower With Roots The Heart Of The Earth, hort tory, by Hemy

Цвете С Корени Сърцето На Земята

Flower With RootsThe Heart Of The Earth

ВСЯКА ПРИВЕЧЕР,

завръщайки се от работа, аз заставах на тролейбусната спирка със шумяща от преумора глава. Нещо в бедната моя глава виеше, пееше и жужеше, но през дългия работен ден не оставаше време да отскоча при лекар. Какъв смисъл, казвах на себе си, ако е на зле - няма как да не завърши зле. Ако е на добро, като нищо ще си се размине. Главата ми пееше своя собствена песен, и тази песен не можеше да заглуши дори шумът на милионния Белоград.

Често тролеят закъсняваше. Тъпчех на място под нощния студ. Потропвах с нозе. Оглеждах околните сгради. Съвременни и мрачни, с огледални стени и крещящи неонови краски, те се опитваха да прикрият обичайна мизерия скътана в задните дворове на древния мил Белоград.

Една подобна зимна вечер открих, как на ъгъла зад самата тролейбусна спирка стои щастливо пощадена, малка двуетажна къща с олюпени от времето стени. Сгушена всред двор изпълнен с неокастрени чемшири, къщата спеше кротък зимен сън.

Всяка привечер оглеждах по чудо пощадената къща. И желанието ми да прекося малкия двор, да прескоча остатъците от всякакъв строителен материал, за да изкача седемте каменни стъпала и да похлопам, ме изпълваше с неподозрима решимост. Защото всяка вечер там, горе, на втория жилищен етаж, един прозорец проблясваше с полусенки от телевизионните канали.

В КРАЯТ

на един безкраен зимен ден, тролеят се забави. Бе паднал внезапен сняг. Деца се замерваха със снежни топки. Фучаха леки коли. Стоях на спирката замислен. В главата ми ехтяха отгласи от работния ден. Когато студът започна да сковава и тяло и душа, а в главата ми наченаха двубой невидими самолети, обърнах гръб на задаващия се тролей. Прекосих премръзналата чемширена градинка. Изкатерих струпаните остатъци от околно строителство. Изкачих заледените стъпала.

НАТИСНАХ

огромен, почернял от времето металически бутон. Неизмеримо надалеч, сякаш всред подземна пещера, екна звънец като камбана мощен. Никой не се появи. Побутнах вратата с крак. Вратата зейна с ненаситна паст и хоп, изведнъж ме погълна. Попаднах в безкраен коридор. Под висока електри-ческа крушка заспала под абажур от цветни стъкла, искреше пряспа пресен сняг. Стъпките ми екнаха из този изненадващ къщен търбух. Вита стълба ме отведе на етажа.

СТЪПАЛАТА

ми се сториха, като живот безкрайни. Продължих всред сенки и, всред мрак. Звукът от телевизор ме обнадежди. Не бе толкова мрачна тази къща, щом в нея пее телевизор. Открехнах врата, подир това втора. Лъхна аромат на ритуални пръчици, а те винаги отвеждат надалеч. Попаднах всред огромен хол, където под висок балдахин открих легло. Върху леглото бледа, нежна и примирена, лежеше Жена. Жената ми стори дотолкова позната, че кимнах. Тя едва-едва отвърна. По лицето й се плъзна усмивка. От къде ли се познавахме? В този скапан двадесет и първи век, технологиите направиха невъзможното възможно. Всички да си се познават без да са си близки.

ЖЕНАТА

не бе млада, но не и стара. Горе - долу моя възраст. Не бе грозна, но не и хубавица. Не вярвам да бе болна. Чудех се дали е здрава. Никак смутена от моето неочаквано появяване. Без да твърдя със сигурност, изглеждаше зарадвана. В наше време, що се касае до радост и нерадост, човек никога не би могъл да бъде сигурен. Границата така отдавна е погубена, че кога си добре - кога зле, трудно би могло да се усети. Докато един ден …

ЖЕНАТА

отново кимна с глава. Приближих. Все по-плах. Още по-неуверен. Приседнах на крайчеца на леглото. Всякаквите мои болежки изведнъж изчезнаха из моята преуморена от единоборства; с кого ли не - за какво ли не; добре пребита глава. Съжелявайки за пропуснатия тролейбус. Проклинайки своята невъзможна любов към запустели къщи, където задължително креят недоизживяни истории. Къщи, около които нощем витаят светлини от лошо зачохлени прозорци. Над засипани със строителни отпадъци, някогашни градини на лично спокойствие и семейна радост.

Помълчахме, като пред молитва. Устата на жената произнасяше слова, и тези слова бяха недоловими. Кому се молеше?

Жената вдигна ръка, па ме погали.

Потръпнах. Не вярвам в особените явления на природата, но статичното електричество е доказуемо.

Странна къща.

Странна жена.

Безкрайно тъжни времена.

И, Времето на Времената – през Всички Нас.

Усетих се под оловна тежест. Никога не бях чувствал подобна тежест върху себе си. Освен можеби веднъж, когато на шега бях надянал водолазен костюм край морето, за да възседна някакъв залутан из плитчините пред Галата питомен делфин. Оказал се толкова ловък, че едва не се удавих.

ОТ ТАЗИ НЕОЧАКВАНА МИЛУВКА,

всякакви съмнения отлетяха отведнъж. В сърцето ми се настани онзи непонятен страх, който винаги си ме спохожда замисля ли се от къде идем. Къде се намираме. Накъде сме се запътили. Дявол взел го, рекох на себе си, все пак живеем в столетие в което всичко е до болка ясно, а хората все повече Без Цар, Без Бог, Без Достоверна Вяра. Навън шуми милионния нацивилизован Белоград, а тук витаят немислими чудеса. Боже Мой, проклех себе си, връщай ми болежките в главата. И, да си се махам. Тогава страховете мои отшумяха отведнъж. Реших да остана. Па, какво ще.

Сякаш в отговор на моите мисли, под бело-снежните завивки, тялото на жената бавно се раздвижи. Живо, гъвкаво, властно. Тяло, което весело диша, а тъжно живей.

Жената взема в ръка дистанционно. Вдигнах очи към екрана на телевизора, изпълнил отдалечения ъгъл. Върху небесносиният екран открих, под звуците на студен академичен джаз, как се разиграва Целият Мой Отминал Живот, Пълното Мое Незначително Бъдеще, Трохите Случайно Щастие. Трепнах. Озърнах се. Бяхме ли сами? Бълващия информация безстрастен Телевизор. Странната Жена под бялоснежна завивка. Самият Аз. Глупак-единак, навикнал да приема чуждите работи за свои. Да, да, да, казах си, всичко това не е никакъв кошмар. Всичко това си е една Истинска Истина. Трепнах. Жената протегна ръка. Погали ме, и ме успокои. Все така подсмивайки се тихо, тъжно, не дотам безгрижно.

Непознатата се надсмиваше над мене. Надсмиваше се над Себе Си. Надсмиваше се над Света. Галейки ме механично със студена като метал, гладка и нежна, тежка стоманена длан. Без да пророни дума. Вперила поглед в телевизионния екран, където отново и отново се явявах Аз. Некадърен несретник на средна възраст. Станал за смях най-напред в очите на собственото си семейство. Подир това в очите на властта. Дали не и на света?

БОЖКЕ, БОЖКЕ ЛЕ,

рекох си задъхан, колко съм бил наивен, такъв съм си и днес. Колко много съм бил беден, още повече днес. Как съм се разминавал с Хубавото, Доброто и Достойното, за да разработвам съмнителни концепции, пренебрег-вайки истинските свои виждания. И защо, представете си, защо? Заради Залък Горчив Клисав Черен Хляб. В надежда за парче обработваема земя в покрайнините на Белоград, върху която да струпам мизерна дървена барака. Та, в краят на своят едва ли някому необходим живот, да се скрия от очите на близки и познати, всред международно постановената беднотия на Балканския Полуостров. Обидна е старостта на старците в Белоград, много е обидна. А Животът, пропиленият безцелно Мой Единствен Живот, течеше като в русло на река там, върху екрана на цветния телевизор, без да блести с цветове на дъга. Мъждукайки с монотонността на еднообразното. Наистина, понякога проблясваха мимолетни цветни искри, но това бе така неочаквано и дотам случайно, така нетрайно и съвсем нестройно, че жената под завивката все по-безпомощно свиваше рамене. Тогава две дълбоко хлътнали, някога можеби топли очи, ме поглеждаха насмешливо но съчувствено. От репродуктора продължаваше да се лее чудесен академичен джаз. Установих, че съм изживял своят нищожен живот на белоградски недоволник, за онзи който клати върховете на дърветата. Че съм се напъвал да помагам някому, без да е необходимо. Че съм вярвал във Времето на Времената, без да се налага. Нещо пропука, прошумя. Телевизорът просветна и загасна.

- Кабела … - пророни жената вяло. – Съседът пак си се включи за чужда сметка …

Жената и аз инстинктивно вкопчихме ръце в ръце. Това “за чужда сметка”, с какво ни обедини?

Екранът отново просветна. Върху него, в пустата зимна нощ пред жълта тролейбусна колонка, уморено крачеше замислен прегърбен мъж. Потропвайки от студ с нозе, оглеждайки околните къщи. Заглеждайки се във високите прозорци, на като по чудо оцеляла старинна къща, всред двор изпълнен с неокастрени чемшири. Мъж, с бели като околния сняг коси. Страхотно познат, странно разярен, напълно разсеян. Завинаги обречен.

Скокнах към огледалото изплашен.

Убедих се в истиността на видяното, готов да разкрещя че не е вярно, па да хукна навън. Но ръцете на жената ме привлякоха към себе си, пламнали в непонятна топлина. За да ги почув-ствам още по-тежки, съвсем горещи. Докато загубя свяст. Там, под белоснежните завивки на легло с жена под балдахин. Завивки, до преди миг прикриващи копнежи, спомени и стремления. Разкрили всред белезникав полумрак, вкусът на незабравимо и уханно тяло.

ВЪРХУ

телевизионния екран отново се появи самодоволния държавен говорител. С мъртвешка маска на лице. По-цветен от всякога, говорителят започна припряно да обсъжда Съдбините На Света. Но, в неговия разказ, аз не срещнах нито Своята Съдба, нито Съдбата на Прикованата Към Легло Жена, нито Съдбата на Някого От Всички Нас. Вместо това почувствах, как нещо някъде дълбоко под нас, истински успява.

- Запали осветлението! - заповяда тихо Жена-та. - Запали Светлините, глупако!

Гласът й екна като из кристал. Придоби страхотна сила. Надви потокът новини. Мелодичен и властен. Жив и безумен. Разбуждащ, чак унищожаващ. От това огледалото върху отсрещ-ната стена трепна, па рухна върху пода на парчета. Ай, ай, казах си, това не е на добре, ай, ай ай!

Все пак се подчиних. Нещо, на което още от даскало съм приучен. Цял живот съм се подчинявал. На кого ли не. За какво ли не. Срещу една нищо-никаква хитро скроена просяшка заплата. Скокнах. Превъртях електрическия ключ. Зад гърба ми нещо прошумя. Инстинктивно се обърнах. И, замрях от изумление, ужас и завист.

ОТ СЪРЦЕТО

на лежащата жена бавно и величествено, могъщо и безпощадно, съпроводено от едва доловим шум, израстваше великолепено Алено Цвете. Непознато и невиждано. Невероятно и абсурдно. Излъчващо безумно опияняващ аромат. Развиващо спластени листа. Впиващо корени всред пода.

КОРЕНИТЕ

разбиха дървения под, па поеха надолу, надолу, надолу, към Сърцето на Земята можеби. За да го докоснат, единят и залюбят.

ЦВЕТЕТО

разтвори пищен карминен цвят. Излъчи дивен аромат. Отрони тежък плод. Могъщо и безскрупулно хукна. Блъсна и разби тавана. Разпиля мазилка, хоросан и керемиди. Изчезна всред Небето, та се невидя.

В стаята придойде хлад. Удари мраз. Телевизорът трепна и загасна. Жената остана неподвижна всред своята белоснежна постеля, сякаш нищо не било. Погледнах и установих, как спи блажено поразена от непонятна сладка болка, със сърце превърнато в странен корен. Усмихната виновно. Доволна и горда. Възхитена от самата себе си.

Наведох се. Целунах жената по челото, а устата й изригна кръв.

- Върви си! - простена Жената в полусън, а устата й лееше кръв. - Върви си, Негоднико … Върви при своите Концепции и Антиконцепции …

Останах изумен и втрещен, потопен в кръвта на тази близка непозната. Омаян от аромата на странното карминено цвете, чийто цвят бе успял да зачезне в космични висоти. Спуснало Корени дълбоко всред Сърцето на Земята. Дарявайки недосегаем плод,

Готвех да се измъкна, когато телевизорът отново проработи. Върху цветния екран, хукнаха безброй чужди съдби, но всред тях отсъстваше моята. Свих рамене. От чужди съдби днес, интересува ли се някой?

Загасих осветлението. Странното цвете про-дължи шумно да расте, разбивайки стени и прегради. Надолу - в Сърцето на Земята. Нагоре – в недостижими висоти. Ронейки плод подир плод върху старият керемиден покрив. И плодовете падаха и барабанеха трошейки керемиди, сякаш вечните тимпани на съдбата.

ЖЕНАТА

отново диво и тъжно се разсмя. Хукнах обезумял по стълбите, а те се виеха безконечно надолу, сякаш именно към Сърцето на Земята, от където всъщност всички ние сме дошли. И където, един ден, щем-нещем ще попаднем. Подир мене ехтеше неистовия смях на Жената, израждаща карминени цветя за всеобща употреба.

НА ТРОЛЕЙБУСНАТА СПИРКА

въздъхнах с облегчение. Все ми се привиждаше странното цвете. Потърсих неговият пищен цвят високо горе всред небето, но зимното нощно небе бе бездънно. Околните сгради се извисяваха непрогледни и мрачни. С огромни огледални стъкла, зад които бдеше невидимо свирепа стража. Старата къща тънеше в самота и сумрак. Вятърът развяваше насам-натам нейната врата. И тя ехтеше с онзи тих камбанен звън, който напомня, че Времето остава вечно.

ТРОЛЕЯТ

никакъв го нямаше. Опашката си бе порядъчна. Хората дремеха, чинно подредени по трима. Отдалеч приличаха на безоръжна армия популус. Колко бе, да им тикнат в ръце винтовки.

Никой не се обръщаше назад. Никой не вперваше поглед в небето. Всеки гледаше да загърби високите сгради с непрогледни огледални стъкла. Да пипне редкия тролей. Па да изчезне в нощта.

По едно време, студът стегна още. Само аз горях в пот, въртях се неспокойно и треперех, но като ме смъмриха, като си ме порицаха, като ме сръгаха в ребрата, като ме заплашиха с мариз, кротнах.

Бръкнах в джеб. Установих, че нямам билет. Помолих стоящата на опашката до мене жена за билетче. Пуснах в ръката й монета. И отново почувствах страшната оловна тежест, излъчена от Онази Прокобна Жена. Прикована от Съдбата пред безсмислен телевизор. Всред белоснежно легло, под старомоден балдахин. В изоставена къща със запустял двор, изпълнен с неокастрени чемшири. Разтворила сърце; изроило несравнимо карминено цвете; за случайници.

Вдигнах глава. Срещнахме очи. Това бе Тя. Зимно пребрадена. Загадъчно усмихната. Разбираща всичко и всички. С тежка пазарска чанта в едната ръка. С портативен телевизор в другата.

Приех билетчето заедно с докосването на нейната длан, внезапно станала нежна, топла и влажна. Настойчиво подканяща завръщане там, където се раждат, виреят и развиват лист Вечни Карминени Цветя. Тя бе тук, заедно със всинца нас, с цялата своя бледа болнична хубост. В пълното свое плодно великолепие. Под огромен шал, който не би могъл да прикрие нищо.

Щом тролеят се яви, хвърлих поглед върху екрана на портативния телевизор в нейните ръце. Повярвайте! Макар обсипан със скреж, телевизорът работеше невидимо и тихо, приел да премели в себе си милиони белоградски съдби. Не, не се качих да пътувам. Останах на спирката сам, загледан подир отминалия тромав тролейбус. Установил, че прозорците на старата изоставена къща отново тънат в непрогледен мрак. Решил, че всеки мрак - колко му е - лесно би могъл да оживее.

ЧЕСТО

преминавам покрай тази рухнала къща. Пролет и есен върху разбития покрив, между потрошените керемиди, избуяват и съхнат безброй алени цветя. Околните блокове продължават да растат и извисяват. Да крачат напреки през Белоград. Да настъпват. Погубвайки старото. За сметка на новото. Някой Божи Ден старата къща, последният дом на Старата Жена, ще отиде по реда си. За да бъде построена някаква типова служебна сграда. Но, под основите на тази нова сграда ще продължи да крее, витае и земя да надига, онова Единствено Всевечно Цвете В Кармин, с Корени Обгърнали Сърцето на Земята. Прошумяло някога през мен, докато отронва скъпоценен плод.

ОБИКНОВЕНО

преминавам покрай изоставената къща, задължително забил крака под някоя седалка на все същия раздрънкан тролейбус. Здраво вкопчен в облегалката. Надалеч от вечно зеещите врати. Сякаш неочакван порив на неизвестен вихър би могъл да ме грабне и отнесе отново там, в полусрутения дом, за да поема познатия път към Сърцето на Земята и обратно до Повърхността. И винаги, О!, винаги, сърцето ми пронизва луда болка, а главата ми започва да звъни с ехтеж на божигробски камбани. Тогава казвам си с тъга, която малцина биха разбрали, че там навярно е заседнал някой корен от Онова Безподобно Цвете свързало Земя, Дом и Небе, чрез Корени, Стъбло и Цвят.