ЛЕГОВИЩЕ

14.07.2013 02:19 - THE SHELTER, short story, Hemy VARNALIUS

автор: godlieb категория: Лайфстайл   
прочетен: 1202 коментари: 0 гласове: 

1

последна промяна: 12.07 18:28

ЛЕГОВИЩЕ
РАЗКАЗ
БОГОМИЛ КОСТОВ АВРАМОВ РУСЕВ - ХЕМИ

БУДЯ СЕ РАНО. ПО-РАНО ОТКОЛКОТО Е НЕОБХОДИМО. ОЩЕ В ЗОРИ.

СТАРАТА ЛЕЖИ КРАЙ МЕН В ТИШИНА. В НЕЯ СЕ ДОЛАВЯТ УДАРИТЕ НА НЯКАКВО

СЪРЦЕ, ДОКАТО ПРИ МЕНЕ – ТОВА ГО НЯМА. НИМА ТОВА СЪРЦЕ Е НЕЙНОТО?

ТО БИЕ ТОЛКОВА ТИХО, ЧЕ НЕ МОЖЕ ДА СЕ ЧУЕ. ЧУЙ. ТУП-ТУП-ТУП ... ТУП-

ТУП ... ТУП-ТУП-ТУП ... ПРЕДСТАВЯШ ЛИ СИ? НЯКАКВО ЧУЖДО СЪРЦЕ ВИТАЕ

ОКОЛО НАС. ИЗПЪЛНЕНО С БЕЗРАЗЛИЧИЕ. СЪС СТУДЕНИНА. ПРЕДСТАВЯШ ЛИ

СИ? НИЩО НЕ СИ ПРЕДСТАВЯШ. САМО КИМАШ ДОВЕРЧИВО С ГЛАВА.

ВЯТЪРНИЧАВ СИ, КАТО ОНЗИ, ГДЕ КЛАТИ ВЪРХОВЕТЕ НА ДЪРВЕТАТА. ДАЖЕ

ПОВЕЧЕ. МНОГО, МНОГО, МНОГО ПОВЕЧЕ.

ТА, КАЗВАМ ТИ МОМЧЕ, СТАРАТА ЛЕЖИ В ТИШИНА. ЧУВСТВАМ НЕЙНОТО

ТЯЛО ПОД ТЪНКАТА ЗАВИВКА, КАК НЕ ИСКА ДА ИЗСТИНЕ. ПИТАМ Я, КЪДЕ

БРОДИ В СВОИТЕ СТАРЕШКИ СЪНИЩА. НЕ КАЗВА. МЪЛЧИ. ОТ ВРЕМЕ-НАВРЕМЕ

ОТВАРЯ СЪНЕНИ ОЧИ. ЗАВЪРТА ГИ НАСАМ-НАТАМ. САМО ЕДНИ ОЧИ СА

ОСТАНАЛИ ВЪРХУ НЕЙНОТО СУХО ЛИЦЕ. ПРЪВ ПЪТ ЛИ МЕ ВИЖДА? ПОСЛЕ

ТИХО КАЗВА.

„ТРЪГВАЙ, ДРАГОСТА, ТРЪГВАЙ ...“

И, ОТНОВО ЗАТВАРЯ ОЧИ. И МЪЛЧИ.

ТОЗИ ДРЕЗГАВ ГЛАС ЖИЛИ. СТАВАМ НЕОХОТНО. ПРИГОТВЯМ СЕ.

ТРЪГВАМ. НЕЗАВИСИМО ОТ УТРИННИЯ ХЛАД. ПОДЧИНЯВАМ СЕ. НА ЕДНА

ЖЕНА.

ЩОМ ЗАЗОРИ ДОБРЕ, ЩОМ ЗААЛЕНЕЕ НАД БАЛКАНА, ИЗВЕЖДАМ

КОНЧЕТО. ЕДВА ВПРЕГНАТО – ТО ХУКВА. В ПОЛУМРАКА КОПИТАТА МУ

ИЗБИВАТ ИСКРИ. НАВЯРНО МИСЛИ ГОРКОТО, ЦЯЛ ЖИВОТ ИСКРИ ЩЕ РОНИ. ОТ

СЛУЧАЙНИ КАМЪНИ - ПОД ОСТРИ КОПИТА.

НА МЛАДИНИ, ДА, ВЯРНО Е, НА МЛАДИНИ ИСКРИ ЛЕСНО СЕ ДОБИВАТ.

ПЛАНИНИ СЕ ПРЕМЕСТВАТ ДОРИ. ДОКАТО СВЕТЪТ СЕ РАЗКРИВА ДЪЛБОК И

ИСТИНСКИ, КАКТО НИКОГА СЛЕД ТУЙ. И ЗВЕЗДИ, СЯКАШ ИМА ПОВЕЧЕ В

НЕБЕТО, И ЗВЕЗДИ. С РЪКА ДА ГИ ДОКОСНЕШ.

И, СЕ РАДВАШ. И, ЛЕТИШ.

НА МЛАДИНИ.

АХ – ДА – НА МЛАДИНИ!

29

СЪС СИЛАТА НА ВЕТРОВЕТЕ

THROUGH THE THE WINDS POWER

НЕ, НЕ СЪМ ОТ ТЕЗИ МЕСТА, ПОПИТА ЛИ МЕ НЯКОЙ, БИХ МУ РÈКНАЛ.

СЪВСЕМ НЕ СЪМ ОТ ТОЗИ КРАЙ. НАСКОРО СЕ ЗАВЪРНАХ. ОТ КАК ОНЕЗИ

ГЛАСОВЕ ОТ МИНАЛОТО ЗАГОВОРИХА И ЗАКЪНТЯХА, ТА МЕ ИЗПЪЛНИХА.

НАХЛУХА В НАСТОЯЩЕТО. ЗАВЪРТЯХА МЕ ПРЕЗ МИНАЛОТО. ПОДГОНИХА МЕ В

БЪДЕЩЕТО – ЕДНА ЦЯЛОСТНА ТЪМА. НАПРАВИХА ДА ОСЪЗНАЯ, КАК

ОЖИВЯВАМ ТРЕСНАТ ОТ СПОМЕН. ДИВИ ГЛАСОВЕ, ИЗПЪЛНИЛИ БЕЗДНА

СПОМЕНИ.

ДО НЕОТДАВНА, ДОКАТО САМИ СЕ НАРЕЖДАХА НЕЩАТА, НЕ СЕ И

СЕЩАХ. КИМИ ЛЕГОВИЩЕ - КИМИ СВОБОДА. ПЕТДЕСЕТ ЛЕТА В ГРАДА ЖИВЯХ.

ОПОЗНАХ ГО. ГРАДИХ ГО. НО, СЪРЦЕТО МИ ОСТАНА В ШУМАТА. ПО ВЪРХАРИ И

ЕЗЕРА. ИЗ ГОРИ И ПАСИЩА. ПО СТАРОДАВНИ ХАЙДУШКИ ПОЛЕСА. ПО

ПАРТИЗАНСКИ – БА! СЕГА, ПРЕТЪРКУЛВАЙКИ НА ТАЗ ПРЯСНА А ГНИЛА КАРУЦА

КОЛЦАТА, КАТА ДЕН СИ СЕ ЗАВРЪЩАМ. ОСТАВЯЙКИ ГРАДЪТ ДА ШУМИ В СЕБЕ

СИ. ДА РАСТЕ. ДА СЕ РАЗМНОЖАВА. ВСЕ ЕДНО. ОТ БАЛКАНА ПО-ВИСОКО, НЯМА

ДА ИЗРАСТНЕ.

ЗНАЕ СЕ, КАК ДА НЕ СЕ ЗНАЕ КАТО СИ СЕ ЗНАЕ, БИ ТРЯБВАЛО ДА СИ СЕ

ЗАВЪРНА НА СЕЛО. У ДÒМА. ТАМ ДА СТОЯ. ТАМ ДА ГАСНА. АМЪ МОЙТУ СЯЛУ

ВЕКИ НИКЪКВУ ГУ НÈМЪ. РУШНАТО Ò ЗЕМИ. КАКТО БЕ ЦЪФТЯЩО ДО

ПРЕЦЪФТЯВАНЕ. ИНАЧЕ, ЛЕГОВИЩЕТО ИДЕ НАДАЛЕЧ. ТРУДНО СЕ ДОСТИГА.

БЕЗ ДА ПРЕСТАНЕ ДА ВЪРЛУВА ИЗ ГЛАВА' МИ. ЗАЕДНО С ПЪТИЩАТА И

ПЪТЕКИТЕ КЪМ НЕГО. ДА СЕ МЪДРИ В СЪРЦЕТО МИ. ТАМ ДА СИ СЕ ВЪРТИ. ТАМ

ДА ПРИЗОВАВА. КОПИТА НЕ ОСТАНАХА, МУНЧЕ, НЕ ОСТАНАХА БОЙНИ

КОПИТА. ТРУДНО ВЪРВЯ, И СЕ ЗАДЪХВАМ. ТОВА ЛИ БЯХ ПРЕДИ ДВАДЕСЕТИНА

ГОДИНИ? КАКВА ТИ КАРУЧКА. ХУКВАМ ПЕШ.

ЗА НАСАМ. КЪМ-ТО ЛЕГОВИЩЕТО ...

ПЪТЯТ ПЪЛЗИ И СЕ ВДИГА. НАВИСОКО. КЪМ СЛЪНЦЕТО. ГДЕТО

ИЗГРЯВА ИЗВЕДНЪЖ. ДА БАГРИ БАЛКАНА В КЪРМЪЗЪ. ДА ДВИЖИ СЕНКИТЕ

ВСРЕД МРАК. ДОКАТО ГИ ПРОГОНИ. ТОГАВА ИДЕ ДЕНЯТ. НАХЛУВАЙКИ ПРЕЗ

ПРОСЕКИ И ПРОПАСТИ, ДЕНЯТ ПРОКАРВА РУСЛО НА РЕКА. ЕДНА РЕКА ОТ

СВЕТЛИНА. СПИРАМ КОНЧЕТО. ПУСКАМ ГО. САМÒ ДА СЕ ОПРАВЯ. ТРЪГВАМ

ПЕШАЧКА СРЕЩУ ТЕЗИ ПОТОЦИ РАННОДНЕВНА СВЕТЛИНА. ДАНО МЕ

РАЗТВОРЯТ В СЕБЕ СИ. СВЕТЛИНАТА НИКОГА НЕ ОСТАРЯВА. ДОКАТО ИМА ДЕН.

30

СЪС СИЛАТА НА ВЕТРОВЕТЕ

THROUGH THE THE WINDS POWER

ХВАЩАМ ЮЗДИТЕ НА КОНЧЕТО В РЪЦЕ. НАПРЕДВАМ ПРЕЗ ПРОСЕКИ,

ПЪТЕКИ, ПЪТИЩА И ПОЛЯНИ. ДЕНЯТ НЕ ПРЕСТАВА ДА КЪПЕ В СВЕТЛИНА. НЕ

ПЪТЕШЕСТВАМ ЛИ, ПРЕЗ ТИХО И ПРОЗРАЧНО МОРЕ-ОКЕАН? С КОРАБ СВИЛ

ПЛАТНА – МОЯТА КАРУЧКА. С ЕДИНСТВЕН ГРЕБЕЦ – ТОВА СЪМ АЗ. С БРЕГОВЕ –

РЕДКИТЕ КРАЙПЪТНИ ДЪРВЕСА. ПОКРАЙ КОИТО БЕЗПРЕСТАННО СЕ

ПРОМЪКВАМ. ИЗПЛАШЕН ОТ НЕОЧАКВАНАТА СВЕТЛИНА. ПРОНИКНАЛА

ИЗЦЯЛО В МОЕТО СЪРЦЕ. ШЕПТЯ НЕПОЗНАТИ ДУМИ. ИЗВИРАЩИ ИЗ ЗАСПАЛИ

ДЪЛБИНИ. ПРИДОШЛИ НЕПОНЯТНО ЗАЩО. ИЗРИГНАЛИ ПРЕЗ ВРЕМЕТО НА

ВРЕМЕНАТА. ДАЛИ НЕ, ЗА ДА СИ МЕ ВЪЗВЪРНАТ КЪМ ПРОПУСНАТОТО?

ОГЛЕЖДАМ СЕ. ОТКРИВАМ - НЕ СЪМ САМ. КРАЙ КАРУЧКАТА ПОДТИЧВА

СЪЩОТО МЪЛЧАЛИВО; РОДЕНО В ГНЯВ МОМЧЕ; В ЧЕРВЕНИ ШОРТИ И АЛЕНА

ТЕНИСКА. САМО КАК РАВНОМЕРНО ТИЧА ЛИ ТИЧА. ДА НЕ Е НЯКОЙ ДРОН!?! ВЕЧЕ

ПЛЪПНАХА И МЕЖДУ ХОРАТА.

„ХЕЙ, МУНЧЕ, НАЛ' НИ СИ ДРОН!?!“

А МОМЧЕТО ТИЧА ЛИ ТИЧА - НЕ ОТГОВАРЯ. НИМА СЕ СРАМУВА, ЧЕ НЕ Е

МЕХАНИЧЕН ДРОН! КАКВО СРАМЕЖЛИВО МОМЧЕ.

АМА ТИ МУНЧЕ НЕИЗВЕСТНО, ПЪК ТОЛКОЗ МНОГО СВЯСТНО, ДОКАТО

ТИЧАШ КРАЙ КАРУЦАТА, ХУБАВО ЛИ СЛУШАШ? САМО ТИ СИ МЕ ЗНАЙШ. САМО

ТИ СИ МЕ ЧУЕШ. САМО ТИ СИ МЕ ПАНИМАЕШ. ЩО НЕ СЕ НАДСМИВАШ НАД

МОИТЕ СТАРЕШКИ ВРИЧАНИЯ - А? ДРУГИТЕ – ВСИ ГО МОГАТ. ТУЙ СА ВИДЯЛИ

ОТ БАЩА И МАЙКА. ДА СИ СЯ НАДСМИВАТ. СЕЛСКИЙ НАВИК СИЙ ТУЙ.

„ПЪК, КАЧИ СЕ НА КАПРАТА, БЕ МУНЧЕ, НЕ ПРИТЕСНЯЙ СЯ!“

ИМА МЯСТО ЗА МНОЗИНА. НО, СЪС МЕН ОСТАНА САМО, САМО, САМО ТИ.

БРЕ, БРЕ, БРЕ, НЕНАСИТЕН ЗА ТИЧАНЕ ЧОВЕК. ТИЧА ЛИ ТИЧА. А ЖИВОТА -

СЛЕДВА ЛИ ТЕ БЕ МУНЧЕ, ИЛИ ТИ НЕГО СЛЕДВАШ? ТИЧАЙ, ДА МУ СЕ НЕВИДИ!

КАТАЛЯСАШ ЛИ – ЩЕ СПРЕШ. ТОВА ЩЕ ДА СТОРЯ, И АЗ. ВАЖНУТУЙ, ЧИ НИ СИ

НИКЪКЪФ ДРОН.

ПУЩИНАК БЕ ТАЗ' ГОРА ПРЕДИ ГОДИНИ, ПУЩИНАК НЕПРОХОДИМ. ТЪЙ

ДА ЗНАЙШ. ЗА ШУМКАРСТВО РОДЕНА. И, ЗА БРАН. ИЗРАСТНА ОТ ТОГАВА.

МНОГО СЕ РАЗВИ. ПРОБИ С ВЪРХОВЕ НЕБЕСАТА. ПОДПРЯ ГИ С КОСТЕЛИВИ

ДЛАНИ. С КЛОНИ ГИ ОПЛЕТЕ. ЗАКРИ ГИ СЪВСЕМ. ДРУГА СТАНА ТАЗ' ГОРА. УЖ

31

СЪС СИЛАТА НА ВЕТРОВЕТЕ

THROUGH THE THE WINDS POWER

МОГЪЩА. УЖ НЕПОКЛАТИМА. УЖ ОПАЗВАНА. УЖ ОХРАННАЯ. А ВСЕ ПО-

БЕЗПОМОЩНА. СЕКАТ Я ЗА СТРОЕЖ. С БИВОЛИ Я ВЛАЧАТ. С ТРАКТОРИ. С

ВЕРТОЛЕТИ Я ПРЕНАСЯТ. НАКЪЛЦАНА. ПАРЧЕ ПО ПАРЧЕ. СТВОЛ ПОДИР

СТВОЛ. СВЕЗКА ПОДИР СВЕЗКА. ОТ ВИСОКОТО КЪМ НИСКОТО. ПОТОК

ДЪРВЕСНИ ТРУПИ. ПРАВО В ГЪРЛОТО НА ДЪСКОРЕЗНИЦАТА. ЗА НЕЯ РЕЖИМ ЗА

ТОК – НЯМА. ИМА РЕЖИМ НА ПОГЛЪЩАНЕ.

ЗАД ДЪСКОРЕЗНИЦАТА Е СУШИЛОТО. ТАМ БИЧМЕТО СЪХНЕ. ХИЛЯДИ

БИЧМЕТА НАРЕДЕНИ В ПИРАМИДИ. ЩОМ СЛЪНЦЕТО СЕ ВДИГНЕ, ПОВЕЧЕТО НЕ

ИЗДЪРЖАТ. ИЗКОРУБВАТ СЯ. ЕДИНСТВЕНО ЗРЕЛИТЕ ИЗДЪРЖАТ. ЕДИНСТВЕНО

ЗРЕЛИТЕ. ОТ ТЯХ ПРАВЯТ КОРАБИ.

ЩО Е ТУЙ „ЗРЯЛОСТ“? НЕ СЕ ЛИ ПОДЗАПИТВАШ? КАК ЕДНИ УЗРЯВАТ, А

ДРУГИ НЕДОУЗРЯВАТ!?! ЗАЩО НЯКОЙ ПРЕЗРЯВАТ ИЗПРЕВАРВАЩО? ЗАЩО ЕДНО

БИЧМЕ ЗА КИЛ И ВЪЛНОРЕЗ БИВА, А ДРУГО И ЗА ПОДПАЛКИ НЕ ЧИНИ?

„ЗАЩО БЕ МУНЧЕ? НЪЛ' НЪ ШКОЛУ 'ОДИШ!?!“

МЪЛЧИШ. ЗНАЕШ ЛИ, КОЛКО МНОГО ИМАМ ДА ХОРТУВАМ? ХА, БИЙ ПЪТ

ЩОМ САКАШ. ИМА КАКВО ДА НАУЧИШ. НАИСТИНА, ЩО ОЗНАЧАВА ТАЗ' ТЕЖКА

ДУМА „ЗРЯЛОСТ“? КАК ЕДНИ УЗРЯВАТ РАНО, А ДРУГИ НИКУГИШ!?! ЗАЩО ЕДНИ

БИЧМЕТА ЗА КИЛ СТАВАТ И ЗА ВЪЛНОРЕЗ, А ДРУГИ И ЗА ПОДПАЛКИ НЕ

ЧИНАТ!?!

„'ЩО НЕ УТГУВАРЪШ, БЕ МУНЧЕ – САМО ТИЧАШ И МЪЛЧИШ!?!“

„НА ТОВА ЛИ ТЕ УЧАТ В ШКОЛОТО?“

СЛЕД СКАЛАТА В ДЯСНО, НАЧЕВА ЧЕРНИЯТ ПЪТ. ТЪЙ ЗАПОЧВА ТОЙ.

ИЗВЕДНЪЖ. ВСРЕД САМАТА ПУСТОШ? ВСРЕД БЕЗМЕРНА САМОТА? ТОЗИ ПЪТ

КЪМ ЛЕГОВИЩЕТО ВОДИ.

„НЕ Е АСФАЛТИРАН ТОЙ МУНЧЕ. НИКОГИШ НЕМЪ ЪСФАЛТ ДЪ ВИДИ.“

ПИТАМ СЕ, ТЪЙ ЛИ Е ПО-ДОБРЕ – ИЛИ ИНАК. И, НЕ МОГА ДА СИ

ОТГОВОРЯ. ПРЕДИ ПЕТДЕСЕТИНА ГОДИН' ТОЯ ПЪТ, БЕ САМО ЕДНА ДИВА

ПЪТЕКА. ЕДИН ЗАВЪРТЯН ГЪСТАЛАК. КОМИТСКИ ГОРИ, ТИЛИЛЕЙСКИ.

32

СЪС СИЛАТА НА ВЕТРОВЕТЕ

THROUGH THE THE WINDS POWER

„ХЕЙ! ТИЛИЛЕЙСКИ ГОРИ, МУНЧЕ, ТИЛИЛЕЙСКИ! СЕГА ГЛЕ'Й – СТАНАЛО

НА ПЪТ. НЕМЪ КЪК. И НЕГУВ РЕД ЗЪ ЪСФАЛТ КЕ ДО'ДИ. НЕМЪ ВЕКИ НИЩУ

ТИЛИЛЕЙСКУ. НИЩУ НАШЕНСКУ. САМУ ЮРУПЕЙСКИЕ ПУРУГРАМЫ.“

КАТО ДНЕС ПОМНЯ ОНЗИ АВГУСТ. „ПОСТЕН АВГУСТ“ ГО НАРЕКОХМЕ.

ПОМНЯ ВСЕКИ ДЕН – ВСЕКИ ЧАС.

„ТУК ЛИ СИ МУНЧЕ? А, ТИЧАШ ЛИ ТИЧАШ. СЛУШАЙ СЕГА, СЛУШАЙ,

СЛУШАЙ, СЛУ – У - УШАЙ.“

НЯМА СПИРАНЕ ПО ТОЗИ ПЪТ, МУНЧЕ. АМА НИЕ КЕ ПОСПРЕМ. КЕ

РАЗПРЕГНЕМ КОНЧЕТО. НЕКА ПОПАСЕ. НЕКА ХАПНЕ НЕЩО ГОРКОТО. ПЪК ТИ

ЛЕГНИ И ПОЧИНИ. НИКАК НЕ Е ЛЕСНО, ДА ПОДТИЧВАШ КРАЙ ПРАЗНА КАРУЦА.

ВСЯКА ЗАРАН. ВСЕКИ БОЖИ ДЕН. ЗАЕДНО С МЕНЯ. ВЕДНЪЖ НАГОРЕ. ПОСЛЕ

НАДОЛУ. ЗАРАДИ ЕДНИТЕ СЛАДКИ ПРИКАЗКИ МОИ, ДОКАТО ТИ ДУМА НЕ

ОБЕЛВАШ. НЯКОГА И АЗ ТИЧАХ ТЪЙ ПОКРАЙ ЧОРБАДЖИЙСКИТЕ КАРУЦИ. ДАНО

ИЗУЧА ЗАНАЯТ.

„НЯМА ЛИ ШКОЛÒ ЗА ТЕБЕ, БЕ МУНЧЕ? ВСЕ КРАЙ МЕНЕ ПОДТИЧВАШ.

ВАКАНЦИЯ ЛИ!?! АХА! БРАВОС ЗНАЧИ. СЕГА, ТИ СИ ЕДИН МАЛЪК ЦАР. МОЖЕШ

ДА ТИЧАШ, КАКТО СИ ИСКАШ – КЪДЕТО ПОИСКАШ.“

ИЗБРАЛ СИ ДА ТИЧАШ СЛЕД МОЙТА КАРУЦА. ВСЕ ТЪЙ ДРЪЖ. ДОКАТО АЗ

ДЪРЖА ЮЗДИТЕ. ВЕЧЕ ОТПОЧИНА – А!?! ГОТОВ СИ ВЕЧЕ – А!?! ТРЪГВАМЕ – А!?!

ХАЙ' МЯТАЙ СЯ НА КАР'ЦАТА. НЕДЕЙ ДА СЕ ХАБИШ НАНАПРАЗНУ. НИЩО, ЧЕ

КАРУЦАТА Е ИЗОГРАФИСАНА ЧЕРВЕНО. КАКТО ДА ВЪРТИШ ТОЗ ЖИВОТ, ОТ

ЧЕРВЕНО ТРЪГВА – НА ЧЕРВЕНО СВЪРШВА.

БЯХМЕ ПОДГОНЕНИ ОТ ВСЪДЕ ТОГАВА, МУНЧЕ, БЯГАХМЕ В ДЪН ГОРИ

ДА СЕ КРИЕМ. ВСЕ ПОВЕЧЕ СТАВАХМЕ, ВСЕ ПО-ТРУДНО СТАВАШЕ ДА СЕ КРИЕМ.

БЕЗ ХЛЯБ. БЕЗ ВОДА. БЕЗ ПАТРОНИ. ПЪК, С РАНИЦИ ПЪЛНИ С ЧЕРВЕНИ

КНИЖКИ. А ПОТÈРИТЕ МУНЧЕ - БЕЗБРОЙНИ. НАЙ-НАПРЕД СЕЛСКИТЕ ПЪДАРИ.

ПОСЛЕ ДЖАНДАРМЕРИЯ. ПОСЛЕ, ПОЛИЦЕЙСКИ УНИФОРМЕНИ. ПОСЛЕ, ТАЙНИ

ПОЛИЦЕЙСКИ. ПОСЛЕ, ВОЙСКА С АРТИЛЕРИЯ И САМОЛЕТИ. ПОСЛЕ

КОНТРАЧЕТИ. ТЕ БЯХА НАЙ-ОПАСНИ. КИМИ ВОЕННИ СЕ ПРАВЯТ, КИМИ

ПАРТИЗАНИ, КИМИ КОМИТИ, КИМИ ПОЛИЦЕЙСКИ, КИМИ ДЖАНДАРМЕРИЯ.

33

СЪС СИЛАТА НА ВЕТРОВЕТЕ

THROUGH THE THE WINDS POWER

КОЛКОТО ДА ТЕ ГЕПЦАТ. БЯХМЕ ЗЛЕ ВЪОРЪЖЕНИ, А ДОБРЕ ПОДГОНЕНИ. ПЪК

ЦЯЛАТА РАБОТА – ЗА ЕДНОТО ОЦЕЛЯВАНЕ – ДОКАТО НАПРИИЖДАТ

БРАТУШКИТЕ. 'СЕКИ ПЕТДЕСЯТ ГОДИН' Е ТАКА – ЗНАЙ СЯ.

ТОГАВА СЕ НАСОЧИХМЕ КЪМ ЛЕГОВИЩЕТО. СТАРО МЕЧЕШКО

ЛЕГОВИЩЕ. ПО НЯКОЕ ВРЕМЕ ЗАВЪЛЧЕНО, ПО ДРУГО ВРЕМЕ ОБИТАВАНО ОТ

БЯСНА КУЧКА, ЗАРАДИ ПОВЕЧЕТО ТУЙ ПРАЗНО. ЕДВА ГО ОТКРИХМЕ. СЪВСЕМ

СЕ ДОТЪТРИХМЕ. ЗАХВЪРЛИХМЕ РАНИЦИТЕ И ТОРБИТЕ. ПРЕГЪРНАХМЕ

ОРЪЖИЕТО С ПО ЕДИН ПАТРОН В ЦЕВТА. ПЛЬОСНАХМЕ СЕ НА СУХАТА ШУМА.

ВЕДНАГА ОТКЪРТИХМЕ.

„ОСТАВИХМЕ ЕДИН ЧАСОВИ, МУНЧЕ. ТОЗИ ЧАСОВИ БЯХ АЗ, МУНЧЕ. ЗА

ЗЛА УЧАСТ ЗАСПАХ, МИЛО МУНЧЕ. ТОКОЗ БЯХ КАТАЛЯСАЛ.“

„ХАЙ, ТУК ЛИ СИ, МУНЧЕ? ОЩЕ ЛИ ТИЧАШ ПОДИР МЕН'? МНОГО НЕ

ОСТАНА. ИДЕ КРАЯТ!“

СПАХМЕ ЩО СПАХМЕ, НАСПАХМЕ СЕ. ЩОМ СЕ РАЗМЪРДАХА ВСИЧКИ,

РАЗБУДИХ СЕ И АЗ. НИКОЙ НЕ РАЗБРА, ЧЕ СЪМ ЗАДРЯМАЛ. ТУЙ Е ЛОШОТО НА

САМОТНИТЕ ПОСТОВЕ. ВЕДНАГА ЗАСПИВАТ. КЪМ ЗАЛЕЗ СЛЯЗОХМЕ ПРИ

РЕКАТА. БИСТРАТА СЪЛЗИЦА ПОТЕЧЕ МЪТНА И КЪРВАВА. ТЪЙ ПОТЕЧЕ РЕКАТА,

А ВСРЕД НЕЯ, ВСИЧКИ НИЕ – НЕДОВОЛНИТЕ ОТ ВЛАСТ И УПРАВИЯ ХАШЛАЦИ,

РАЗСЪБЛЕЧЕНИ, БЕЗОРЪЖНИ И ГОЛИ – КАТО ЗА РАЗПЛОД.

„ХЕЙ, МУНЧЕ, ВСЕ ЩЕ ПИТАМ, КАТО КАК СЕ КАЗВАШ. ПОНЕ ТОВА КАЖИ.

СТИГА СИ МЪЛЧАЛ. ГОЛЯМ МЪЖ, А ПРИТЕРЕСНИТЕЛЕН.“

„ДРАГОСТА ЛИ РЕЧЕ? ХАЙ ДА СЕ НЕВИДИ. ВСЕ МОЙТО ИМЕ НОСЯТ ТЕЗ

МОМЧЕТИЯ, ГДЕ СЛЕД МОЙТА КАРУЦАЯ ПОДТИЧУВАТ.“

„ДРАГО – ДРАГОСТА. ЧИЙ ДРАГОСТА БИ МОГЪЛ ДА БЪДЕШ, УСВЕН МОЙ!?!”

РУКНА МЪТНА И КЪРВА РЕКАТА, МУНЧЕ. ТЪЙ ПОТЕЧЕ ТЯ. А АЗ, МУНЧЕ,

ВСЕ НА ПОСТ ОБИКАЛЯХ. ТОЛКО' ТИХО И МИРНО БЕ НАОКОЛО, ЧЕ РЕШИХ И АЗ

ДА СЕ ИЗКЪПЯ. ЗАХВЪРЛИХ ПОД ЕДИН БРЯСТ ОРЪЖИЕ И ВЕЩЕВА ТОРБА. ПА

ЦАМБУРНАХ ВСРЕД ВСИЧКИ.

34

СЪС СИЛАТА НА ВЕТРОВЕТЕ

THROUGH THE THE WINDS POWER

ТОГАВА СТАНА ТЯХ – КАКВАТО СТАНА. ИЗ ГЪСТАЛАКА НА САМИЯТ

СКАТ ЛУМНА ОГНЕН ЕЗИК НА КАРТЕЧНИЦА. ПОСИПАХА СЕ КУРШУМИ.

ВЗРИВИХА СЕ ГРАНАТИ.

ПЪРВА ПАДНА СВОБÒДА. НЕ МОГА ДА КАЖА, КАК СЕ НАМЕРИХ ПРИ НЕЯ,

В ЕДИН МИГ, МУНЧЕ, ЗА МНОГО КРАТКО ВРЕМЕ. КАК Я ИЗТЕГЛИХ НА БРЕГА,

МУНЧЕ. КАК ЗАЛЕГНАХ ДО НЕЯ. ГОЛ, БОС, ПОБЕСНЯЛ И ОГЛУШАЛ. ИЗРИНАТ ОТ

СТРАХ, ПОТОПЕН В КРЪВ, В НЕЙНАТА КРЪВ. И ЛЕЖАХ ТАМ МУНЧЕ, ХЛЕНЧЕЙКИ

И РЕВЕЙКИ, ДОКАТО КОМАНДИРЪТ НЕ МЕ ПРОГОНИ.

„ХАЙДЕ НА КАПРАТА СИНЕ, ЩО ДА БИЕШ ПЪТ? НАЛИ СИ МНОГО МОЙ?

КАЧИ СЕ ДОКАТО Е ВРЕМЕ. КОНЧЕТО ЩЕ НИ ВОДИ. СТАРО И ОПИТНО Е ТО.

ПОЗНАВА ПЪТИЩА И ПЪТЕКИ. Я, ПА НЕ-ЩЕШ. АМИ – АКО ЩЕШ!“

ИЗТЕГЛИХМЕ СЕ ПРЕЗ ДЕРЕТО. ОЩЕ ПО-ГЛАДНИ. ОЩЕ ПО-ЖАДНИ. ОЩЕ

ПО-ДРИПАВИ. БЕЗОРЪЖНИ, МУНЧЕ, СЪВСЕМ БЕЗОРЪЖНИ. АМА КУРАЖЛИИ.

ГЛУТНИЦА РАЗЯРЕНИ ПСЕТА. ГДЕ ЛАЯТ, ПЪК НЕ ХАПЯТ. ВЛАЧЕХМЕ СЪС НАС

СВОБОДА, А ТЯ НА УМИРАЧКА ГОРКАНА.

ДНЕС ЗНАЯ. СВОБÒДАТА ВИНАГИ Е НА УМИРАЧКА. КЪРВАВО ОПАЗВАНА -

ТУК И ТАМ. ВЕЧНО ЖИВА – ЕДИНСТВЕНО!?! - В ДУШИТЕ. СПРЯХМЕ НА ЕДНО

МЯСТО. СЪБРАХМЕ ПЕТ ПАТРОНА, ОТДЕЛИХМЕ ЕДНА ПУШКА. И,

ИЗОСТАВИХМЕ СВОБÒДА. САМА В БЕЗБРЕЖНАТА ГОРА. С ПЕТ ПАТРОНА В

ПУШКАТА, С ГЪРДИ СТАНАЛИ РЕШЕТО. САМА СРЕЩУ ВРАГА. ДА МУ ДАДЕ ДА

РАЗБЕРЕ. ОТТЕГЛЯХМЕ СЕ ТЪЖНО, ТИХИЧКО, ВНИМАТЕЛНО И ПРЕДПАЗЛИВО.

ВСЕ ПО-НАВЪТРЕ В ГОРАТА. ТОГАВА СЕ ЧУ ИЗСТРЕЛ. САМО ЕДИН. ТОЛКОЗ.

„НАЛИ РАЗБИРАШ, СИНЕ? МАЙ НИЩО НЕ РАЗБИРАШ. А!?!“

ЗАХВЪРЛИХ ОРЪЖИЕ И ТОВАР. ЗАВИХ, КАТО ВЪЛК. А КОМАНДИРЪТ ВЗЕ

ДА МЕ ПОДРИТВА: ВЪРВИ ДА Я ИЗМЪКНЕШ! БЕ РАЗМАХАЛ ВОЙНИШКИ НОЖ.

ИЗОСТАНАХ ОТ КОЛОНАТА. ПРОПЪЛЗЯХ ОБРАТНО. НИКОЙ НЕ МЕ

СРЕЩНА. НИКОЙ НЕ МЕ ПУШНА. ПРЕКОСИХ ГОРАТА КАТО СВОЙ ИМОТ. БЕЗ ДА

МИСЛЯ ЗА КУРШУМ, КОЙ' БИ СВИРНАЛ ОТ ВСЪДЕ. БЯХМЕ ОСТАНАЛИ

ЕДИНСТВЕНО ПТИЦИТЕ - И АЗ. ЛУТАХ СЕ КАТО ВСРЕД СЪН. СТЕНЕХ КАТО ЛУД.

35

СЪС СИЛАТА НА ВЕТРОВЕТЕ

THROUGH THE THE WINDS POWER

ПАДАХ НА КОЛЕНЕ, ВИЕХ. НОЩТА МЕ ВЛАЧЕШЕ НАСАМ-НАТАМ. ДО МЯСТОТО

ГДЕ ПАДНА СВОБОДА.

НА РАЗСЪМВАНЕ СТИГНАХ. ТАМ, КЪДЕТО ВЧЕРА БЕ СТРЕЛЯНО, ВСИЧКО

БЕ ПЕПЕЛ. КЛАДАТА ВСЕ ОЩЕ ДИМЕШЕ. РАЗРОВИХ ПЕПЕЛТА. ОТКРИХ

СТЪПАЛАТА НА СВОБОДА. ТОВА БЕ ОСТАНАЛО ОТ НЕЯ.

„ТИ, МУНЧЕ, ЩО ХОДИШ БОС? ИЗ ГОРАТА БОЛ ТРЪНЕ. ТРЪНЕН Е И ПЪТЯТ.

ЧЕРНИЯТ ПЪТ. УТРЕ ДА ОБУЕШ НЯ'КВИ УБУФКИ.“

ВСЕ ПАК, ОСТАВА НЕЩО ПОДИР ХОРАТА, КАЗАХ СИ, ПОСЕГНАХ И

ПРИТИСНАХ НА ГОЛО ОБГОРЯЛАТА ВСЕ ОЩЕ ТОПЛА ПЛЪТ НА СВОБÒДА. ГДЕ

СЕ НАДЯВАШЕ, СВЯТ ДА ПРЕБОРИ – ДРУГ ДА ПРЕБРОДИ. ОТВОЮВАМЕ ЛИ ТАЗИ

ВЪДЖИШКА БАЛКАНСКА СВОБОДА.

ТОГАВА ТОПЛИНАТА, ПОСЛЕДНАТА НЕЙНА ТОПЛИНА ПРЕМИНА В МЕН.

ЗА ДА ОСТАНЕ. ЗАБЪРСАХ ПОДЛИТЕ СЪЛЗИ. ОГЛЕДАХ МЯСТОТО. ЗАПАМЕТИХ

ГО. ПОВЛЯКОХ СЕ НАЗАД. ПРЕЗ ЗАСТИНАЛАТА ПЕПЕЛ. ПРЕЗ РАЗХВЪРЛЕНИТЕ

ОТ МИНИТЕ ДЪРВЕСА. ДОСТИГНАХ ВЛАЖНОТО УСОЕ. ОТКРИХ ЕСТЕСТВЕН

ТРАП. СКЪТАХ ОСТАНАЛОТО ОТ СВОБÒДА ТАМ. С ГОРСКА ТОР И ЛИСТАК ГО

ЗАХЛЮПИХ. ЕДИН НАЙ-ТЕЖЪК КАМЪК ОТГОРЕ. ТОЛКОЗ.

„ХЕЙ, МУНЧЕ! ЗАЩО ИЗОСТАВАШ? ТИЧАЙ, ТИЧАЙ, ТИЧАЙ С МЕН. ТОВА

ГДЕ ША ТИ КАЖА, ЧЕ ДА ТЯ ПУУЧЪ, В КУМПЮТРИТЕ ГУ НЕМЪ. ИКО'МИСАНО Е.

СТАНЕ ЛИ ДА ПРЕМИНА СЕГА ОТ ТАМ, А ТОЗИ ЧЕРЕН ПЪТ ПРАВИ ДА ГО

МОГА, ЧУВСТВАМ ТОПЛИТЕ СТЪПАЛА НА СВОБÒДА, ДА БИЯТ ГЪРДИ МИ. ДА

КАРАТ СЪРЦЕТО МИ ДА ПОЧВА ДА ЕЧИ, СЯКАШ ТЪПАН НА СЕЛСКИ ГЛАШАТАЙ.

ПРОВИКВАМ СЕ, А НЯМА КОЙ ДА ЧУЕ, МУНЧЕ. СВОБОДА Я НЯМА! И НИКОГА

ПОВЕКИ НЕМЪ ДЪ Я ИМЪ.

ПОДИР МЕСЕЦ НЕЩАТА СЕ ОБЪРНАХА НАОПАЦИ. СЛЯЗОХМЕ В

БЕЛОГРАД. ВЗЕХМЕ ВЛАСТТА. ОГРАЖДАНИХМЕ СЯ – КОЙ БИ ПОМИСЛИЛ? А

ВРЕМЕТО НА ВРЕМЕНАТА ПРЕВЪРТЯ. ГОДИНИТЕ НИ ПРЕГАЗИХА. ХЕЙ ТАКА –

БЕЗ ЖИВА СВОБÒДА.

36

СЪС СИЛАТА НА ВЕТРОВЕТЕ

THROUGH THE THE WINDS POWER

И, ЕТО МЕ ОТНОВО ТУК. ЗЪЗНЕЩ. ТРЕПЕРЕЩ. ПРЕГЪРБЕН. СТАР, СТАР,

МНОГО СТАР – УДИВИТЕЛНО СТАР. А, ОНЕЗИ УДАРИ ВЪРХУ СЪРЦЕТО МИ

БЛЪСКАТ ЛИ БЛЪСКАТ. И ТО НЕ ПРЕСТАВА ДА ЕЧИ. СЯКАШ ТЪПАНА НА ОНЗИ

ГЛАШАТАЙ, ГДЕ ТОГИЗ ПРЕМИНА ПРЕЗ ТИНТЯВИНО, ЗА ДА ОПОВЕСТИ НА

СЕЛЯНИ И ЕВАКУИРАНИ ГРАЖДАНЯ: „ВЕКИ ИМЪ СВУБУДЪ – БА 'ОРА СЕЛЕНИЙ И

ГРАЖДАНИЙ!“. МНОГО ДОБРЕ НАЗНАЙВАЩ, ЧЕ СВОБÒДА Е РАЗСТРЕЛЯНА В

ГОРАТА, ОЩЕ ПРЕДИ ДА СЕЙ ПРЪКНАЛА. АМА НАЛИ Е ГЛАШАТАЙ. ЩО МУ

КАЖАТ – ТУЙ ПРОВАДЯ. НЪЛ МУ ПЛАЩЪТ – БА!?!

„ХЕЙ, МУНЧЕ, ГДЕ ИЗЧЕЗНА? ДА НЕ ТРЪГНА ДА ДИРИШ СВОБÒДА? ТАКАВА

НЯМА БА! ТУЙ-Й САМУ ИДНО ЛЪЖОВНУ ПУНЯТИЕ.“

ТОЙ, ПАМЕТНИКЪТ, ДОСТА Е ДАЛЕЧ. НАДАЛЕЧ ОТ МЯСТОТО ГДЕ

ПОЛОЖИХ ОНЗИ НАЙ-ТЕЖЪК КАМЪК. ТЯ НЕ ПАДНА ТАМ. ГДЕ СЕГА СЕ

ИЗВИСЯВА КАЛПАВ ПАМЕТНИК НАРИЧАН БЮСТ. НО, ТЪЙ БИЛО ДАЛЕЧ ПОВЕЧЕ

ФУНКЦИОНАЛНО, БЕ ЗАЯВИЛ ТОГАВА АРХИТЕКТА, МАКАР ДА ИСКАХ НА-

СЪВСЕМ ДА МУ ПОМОГНА. ОТРАКАН МЪЖ БЕ ТОЗИ ЛИЧЕН СТОЛИЧЕН

ЗАСЛУЖИЛ АРХИТЕКТИН. ТРЯБВАЛО КРЕАТИВНО ПРОСТРАНСТВО, ПОВЕЧЕ

НАРОД ДА СЕ С'БЕРЕ. СЯКАШ ТОВА Е НАЙ-ВАЖНОТО. НАРОД ДА СЕ СБЕРЕ.