ЗЪГ - ПЛЬОС - ЗЪГ

(c) 2000-2012-Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY
З Ъ Г - ПЛЬОС - ЗЪГ
РАЗКАЗ
от
Богомил Костов АВРАМОВ РУСЕВ - ХЕМИ

ПОПРЕХВЪРЛИ ЛИ ЧОВЕК ГОДИНИ, не остава друго, освен да си се тюхка – да си се вайка. По отминало на халос Време на Времената. По пренебрегнати завинаги жени. (Що за шоколад имаше по време онò!) По изтървани далавери. (Днес да съм цар на чорапогащите в революционен Парагвай!) Подир пропиляна кариера. (Опазвайки скапаната Държава, доколко опази собствените Мъде!?!)
Подир пропилени години в полубезработица. (При СоциализЪма – тЪкЪвЪнкЪ нЕмЪ!?!) В краят на краищата настъпва съдбовен ден. В който Държавата изведнъж се сеща, че съществуваш. За да ти зафучи в лице подаяние, наричано „Пенсия“.
(Пльос!)
Ако си близък с началството, т.е. копал си събота-две безплатно на фермата му, би отвоювал някакво подобие на честване. Предприятието плаща.
(Пльос!)
Държавата ти се отплаща. Почти с фанфари. С възможно най-недобросъвестно пенсионно разпореждане. Изплюто от възможно най-претоварен компютър. Отпечатано по необходимост почти без мастило. На възможно най-второкачествена хартия. При помощта на вечно блокиращ принтер.
(Пльос!)
И, не остава нищо друго, освен с тъга да си припомняш. Непокорени цици.
(Пльос!)
Задници на почти овладяни мацки.
(Пльос!)
Запивки в името на Дружбата между народите.
(Пльос!)
За хаир на Комунистическия Интернационал.
(Пльос!)
На Обединена Европа и Световният Глобализъм.
(Няма Пльос!)
Мъжествена безпомощност във върхови моменти.
(Пльос!)
Какво ли не.
(Пльос!)
Как ли не. (Пльос!)
Нищо-никаква пенсия, с която единствено би могъл узаконено да пукнеш от глад!
(Пльос!) (Пльос!) (Пльос!) (Пльо – о – ос! ...)

СПОМНЯМ СИ - извътре ме яде, изцяло дивашкото наше младенчество. Там, в Белоград. На брега на Морето Темарин. Когато телевизор имаше единствено по страниците на списание „Икономия и домакинство“, в градската библиотека.
(Преди тя да стане окръжна!)
Когато вместо към училище, отпрашвахме към Холандския Кей. Място, от където никой не ни прогонваше. За да захвърлим чантите с облегчение, в трюма на някоя изоставена делфиноловна тàка под ремонт.
(Пльос!)
Да скочим в някоя недокалъфатена лодка.
(Пльос!)
Че, да отпрашим на свобода всред залива пред Белоград. Ухаещ на разцъфнал акациев цвят.
(Пардон! На одеколон с название „Тройной“, както ще се окаже години по-късно.)
Натягахме на гребла, всред залива и обратно. Чиракуваме при рибари. Предполагам, всяка мечта за персонална свобода е свързана, с непосредствено бягство от действителността. В Белоград, това се прави чрез Морето. Колко много скъпо ни е, всичко това.
(Ау - у - у!?!)

МАРИМАНИТЕ, откриваха нашите скътани под плитовете на делфиноловните гемии, учебни пособия. И, погиваха от смях. Безграмотни. Дълбоко тъжни. Никога весели. Макар вечно веселящи се яки, впиянчени мъже. Изпечени от бури, брегова мизерия и хàли. Мощните кораби които яздеха, не водеха по карти. Презирайки наконтените капитани на Параходството. Често изяждахме порция бой.
Щото, не се взема чужда лодка за да отидеш на Карантината на плаж. Как ще се върнеш, ако вдигне Морето?
Щото, как така забиваш с две дъски вместо гребла, без ръчна помпа в некалъфатено корито!?!
Щото, това е Море, а от него се очаква всичко. Изкарвахме повечето следобеди от седмицата между закачливи грубияни и море. Мнозина от нас успяха да вземат сертификат. Аз съм по дипломите.

РЯДКО СЕ СЛУЧВАШЕ, преподаватели да ни потърсят.
(Докато пазаруват риба!)
По онова време градът бе цяла носна кърпа, сгъната на четири. Колко бе населението на Белоград? Два файтона до козирките, а останалите пеш. Един от тези преподаватели, напиращи за прясна риба, бе една изключителна жена. Другарката Немкофонка. Безпощадна стара госпожица. Възпитаник на местният Немски Пансион. (Основан 1922., закрит след Войната, изринат ò земи в наше време, че да има паркинг.) Позволяваща си, да си изкарва яда на братските руски окупационни войски, (Малко нещо поразпитвана!), върху нашите остригани нула номер непокорни момчешки глави.

ДРУГАРКАТА НЕМКОФОНКА, бе жена от глава до пети. Прекрасни цици. Нарешетъчен от момчешки погледи разкошен задник. Невинно и бледно, като на мадона, лице. Неизменно забито в черната дъска, поради изключително късогледство. Старателно изписваща отровните падежни таблици, на най-мрачният език на света. Излайвайки немскофонски заключения за всеки един от нас. Не пропускайки да разтресе величествено тяло, в името на безропотно послушание.
(Мислено подпявах "Лили Марлен", макар да бе забранено!)
- Зъг ... Зъг ... Зъг ... - тебеширът скърцаше по черната дъска.
Класът замираше.
- Зъг ... Зъг ... Зъг ... - тебеширът пееше връз черната дъска.
Всеки бе спуснал ръка в скъсаните джебове на своите униформени панталони. Единствената съученичка в този изцяло мъжки клас тънеше в божур.
- Зъг ... Зъг ... Зъг ... - тебеширът се превъзнасяше в ръцете на очарователната даскалица.
Щом притихнехме гузно, другарката Немкофонка си въобразяваше, че ни е овладяла. Избягвахме да избухваме в смях. Само хладни погледи пълни със жарава. Човек се отраква, завърти ли се край рибари.

ТАЗИ ФАТАЛНА СРЯДА, изненадващо бях в час. Първи чин. Средна редица. Дясно. Отвори се вратата. Нахлу прислужникът с разносната книга. Госпожица Немкофонка се разписа.
- Гогомил Славигогов – изрече мило и коварно - при Другарят Директор – р – р ...
Може да ти е другар, казах си на ум, но за мене тоз' въшкар дори не е директор. Никога не е пипвал тебешир в ръка. Тръгнах покорно подир прислужника. Госпожица Немкофонка – подир нас.

ЧИСТИЧКО ПРИГЛАДЕН, със спестено алабросче и щръкнали мустачки, с димяща цигара с мундщук в ръка, Другарят Директор ме изгледа презрително и диво.
- Прас!
Лицето ми пламна.
- Прас!
Лицето ми отново пламна.
- Прас! Прас! Прас!
Лицето ми съвсем поруменя. А, из покъсаният ми джоб на земята изпадна ръждива габровска чекийка.
- С нож посягаш – а? Прас!
Лицето ми съвсем-съвсем пламна.

ГРАБНАХ ЧЕКИЙКАТА ОТ ПОДА. Профучах през коридора, училището и Белоград. Спрях се едва на Холандския Кей. Ушите ми пищяха от директорското правораздаване. Пред очите ми, не преставаше да се извисява славният трепетен задник, на Другарката Немкофонка. Наша доверена класна наставница. Едва ли не втора мила-майка. Активен секретар на първичната партийна организация. Нейните напиращи; изпод белоснежна патриотична блузка с народна шевица, сякаш захаросани; бозки. Доказващи всекиму, че на този така калпав свят освен Партия, Сплотен Международен Интернационализъм, уменимески бригади и Дойчешуле, все пак съществува и Женствена Природа.

НА ХОЛАНДСКИЯТ КЕЙ бе тъпо, тихо и спокойно. Подухваше ветрец. Гемиите бяха изкарани на такуси. Делфиноловците ги нямаше никакви. На кърмата на някогашната парна яхта „Камчия“, превърната в отоплителна станция, моряци лапаха риба-плакия. Старата гемия „Марифея“ се поклащаше на вода. Изкачих се по трапа. Разбих катинара. Влязох в носовия кубрик. Заврях глава в единствения спластен сламеник. За да се наплача. Тук шамари не се раздаваха без да има защо.

КАТО НЯМА КЪДЕ ДРУГАДЕ, човек си се прибира у домà.
(IF!)
Заварих Старият мрачен, грапав и кисел. Пред чиния супа, и парче клисав военновременен хляб.
- Такива неща, - сопна се, - никога не се разправят!
Побутна гневно чинията, а супата се разплиска и по маса, и по под. Маман се втурна да почиства.
- Така да клевети, бедната женица ...
Тогава Папà избухна в най-великолепния смях, който някога съм чувал. Завинаги установих, че този наивник всъщност е незаменим. Разбрал съвсем точно, за що иде реч. Вечно веселяците се маримани, безобидни пияници и брегови гамени, настървени за всичко под сукман, се бяха шегували „под секрет“.
(Да не ни издадеш!)
Как по време на братската немска окупация, другарката настояща партийна секретарка и заместник директор по учебно-възпитателната част, съвестно заздравявала дружбата между двата съвсем братски народи. Как в отплата за положените усилия, бъдещата възпитателка на поколения комунистически чада, получила благороднически знак. Точно там, където това се полага. Докладван от бабите в старата Гръцка Баня, в прастарата Гръцка Махала на Белоград.
Бе време, когато кметът ходеше пеша, и само областният с файтон. Единствено владиката се возеше в трофеен мерцедес.
Да притежаваш душ-кабина у дома!?! О, това се преследваше; и от партия, и от закон; като вреден дребнобуржоазен уклон. Истинският комунист, и днес оцелява без баня.
- Да си го предупредила! - сопна се на Маман.
Папà си наля още едно, па легна да му откърти.
- Утре, път ме чака . . .

ПРЕЗ ЦЯЛАТА ТОПЛА БЕЛОГРАДСКА НОЩ, Папà скокваше от сън, напушван от изключителен смях. Всъщност дълбоко загрижен. Крачеше насам-натам из двора. Откъсваше някоя смокиня. Примлясваше. Отново се разтрисаше от смях.
- А, какво партийно събрание предстои ...
Отново лягаше да си отспи. Бях се изправил пред малкия тавански прозорец на своята си стая. Бях отправил очи към звездите. Но, петолъчна звезда, така и не открих. Търся я и понастоящем. Никаква я няма.

С ОЩЕ ДВАМА ПРИСМЕХУЛНИЦИ, бяхме набързо изхвърлени от училище. Идеше лято. Край морето бе чисто, свястно и прекрасно. Заседавахме в кафене-тераса „Куцото куче“, над преполовени чаши кафе от леблебия, и от ръж. Барбанът Чичо Пет се разсмя, и ни поучи.
- Ами, драснете едно писъмце, - ни посъветва престарелият кръчмар, - до Най-Главният. Той големите работи никога няма да може да оправи, това е повече от ясно, но виж – дребните – би успял.
- Да не ни опандизят!?!
- Малолетни - за сега - не пипат. Хайде, измитайте се.
Речено сторено. Бяхме грамотни за възрастта си. Седнахме на моят таван. Написахме писмо, па го изпратихме.

ПИСМОТО:
Скъпи Другарю Най-Главнокомандващ,
Ние, учениците от първи „А“ курс на Техникума по рибарство и тъпня, в Белоград Великолепний ви пишем, поради една много голяма Контрареволюционна Неправда. Тя е следната. По време на практическо рибаруване, с гемията на Барба Хаджи Кощи Искариотски, стана ясна мариманска дума, че на зъга на Любимата ни Партийна Секретарка Другарката Немкофонка, личи неизтриваем пречупен кръст.
(Всеки в Белоград, го знай!)
Вие казвате, "критикувайте недостатъците в нашата работа смело и открито". И ние го сторихме. Разкритикувахме Неизкоренимото. На едно комсомолско събрание. Че, и още. И сега, Другарю Най-Главнокомандващ, съвсем сме изключени. За циганска лъжа и политическая клевета. От много любимият ни Техникум по рибарство и тъпня. Настояваме да посетите Белоград. За да се уверите, на място. Как стоят нещата. Кой кого лъже. Ние тях - или - Те нас!?! Готови сме всякак да помогнем. За всеки случай, носете си лупа, или поне очила. Ние разполагаме с фенер.
С другарски поздрав: Хъми, Къми, и Асян.

П.П.: мъ ние муногу ви убичъми дургарю Главнукумандующ - ба! Целий ден на Белиот Вашиот Памятник на Морскътъ Гарадинъ пафкаме ардъ-сигарки.

НЕ МИНА СЕДМИЦА. Училищният прислужник тръгна да ни връща в училище. Разпоредено било да се явим, като частни ученици. При условие, че ходим редовно на училище. И нека забравим думата "ЗЪГ".
(Сакън!?!)
Днес, човек на години а все със същ акъл, не преставам да се чудя. Как тази някогашна следвоенна напълно обезпаричена Власт намираше време, да се занимава с детинщини и дреболии. Докато настоящата, зад която стоят парите на цяла Европа и половин свят, една градска канализация не успява да оправи. Не дай Бог, да рукнат поройни дъждове.

НЕОТДАВНА, при обичайно нощно дежурство в „БЪРЗА ПОМОЩ“, се наложи да посетя домът на неизвестна старица. Оказа се, бившата Другарка Немкофонка. С влизането ми, и се разплака. Оставаха й броени дни - до Краят. Не, не умираше от рак. Другарката Немкофонка умираше от Обилно Поднесен Всенационален Демократически Глад. По реда на своите хуманни задължения, черно на бяло, установих. Как, върху някога така прекрасният задник на тази достойно пенсионирана старица, все още личи, онзи нацистки благороднически печат, за който някога завистливи баби от Гръцката Махала, на всяко кюше отваряха дума.
(Преди да изрекат „Псуми“!?!)
А върху него, представете си, бе лепната с неизтриваемо лилаво-червено огромна някаква звезда.

ПО ВРЕМЕ НА ВОЙНАТА, и далеч подир нея, огледалото бе лукс. Бащите се бръснеха пред джебно огледалце. Майките се оглеждаха в притъмнените от облаци улични витрини. Днес съществуват огледала за всички, и за всичко. Струва ми се, че е време, да пипваме огледалата в ръце. Дано успеем да огледаме нещастните свои голи задници. Преди това, разбира се, следва да си свалим гащите. Ако, все още имаме такива.
THE END 23.03.1998-30.07.2012/09.11.2012/Actualized 27.09.2014.